shareit

Великите любовни истории: Ив Монтан и Симон Синьоре – когато любовните везни накланят само на една страна

| от Мая Вуковска |

Връзката им носи следите на епоха, в която компромисите често идват от страна само на жената. Обичта им е белязана от непреодолими различия и кариерни водовъртежи, от изневери, прошки, още изневери и много стаена болка. Това е една история за сигурния подслон, който душите постоянно търсят да намерят, за обещанията, за киното, за славата, изобщо една история за любовта.

gettyimages-526899892-594x594

Симона става Симон
Тя е Симона Хенриета Шарлота Каминкер от Висбаден, Германия. Таткото, евреин с полски корени, е уважаван преводач, който работи за ОН. Майката е френска каталочика до мозъка на костите си, чието моминско име Симон ще присвои за свой артистичен псевдоним, с който в последствие ще се прочуе. Напористата актриса си пробива път в кино индустрията, участвайки във филми, снимани по време на Окупацията – доста смело начинание от страна на някого, който е наполовина евреин…

Първите й роли са все на проститутки, но мъжката публика основно няма нищо против да я вижда в такова амплоа. Филмът “Въртележката” от 1952-а година, в който участва, дори за кратко е забранен за прожектиране в Ню Йорк, защото цензурата го е оценила като аморален. Само че това не пречи на Симон да продължи да печели адмирации, слава и филмови награди с ролите си на лека жена.

В края на 50-те години няма човек във Франция, който да не разпознава красивото й лице с котешки очи, изразително извити вежди и модно подстригани руси къдрици. Филмите, в които се снима, са бокс-офис бомби за онова време – “Терез Ракен”, “Дяволки”, “Коръбът на глупците”, “Смъртоносна афера”…

Жени се младичка, едва 22-годишна, за режисьора Ив Алегре, от когото ражда единственото си дете – Катрин. Ама какво нещо е съдбата! Вторият й съпруг също ще се казва Ив, само че животът с него ще бъде много, много по-интересен, динамичен и… драматичен!

gettyimages-111074551-594x594

Иво става Ив

И той като първата си съпруга не се ражда с името, с което става известен. Ив Монтан, както го знаем, е всъщност Иво Ливи – син на производител на метли и предан комунист и на вманиачена католичка от италианското градче Монсумано Терме. За да избяга от фашисткия режим, семейството емигрира във Франция през 1923 г.

Преди да започне да се изявява като певец в мюзик холове, Ив работи в салона за красота на сестра си в Марсилия. През 1944 г. за голямата сцена го открива Едит Пиаф, която го прави не само част от антуража си, но и свой любовник. Ив Монтан бързо набира слава, изпявайки хит след хит. Интересното му лице с типично италианско тарикатско излъчване се харесва на филмаджиите и предложенията за роли заваляват отвсякъде.

“Златният гълъб”
Топлата вечер на 19 август 1949 г. бавно се спуска над Сен Пол де Ванс. 27-годишният Ив вечеря в страноприемницата “Златният гълъб” заедно с китариста Анри Крола и пианиста Боб Кастела. Тъкмо отварят втора бутилка вино, когато в ресторанта пристъпя Симон Синьоре, повела за ръка малката Катрин. Придружава ги поетът Жак Превер. В момента, в който погледите на Ив и Симон се срещат, пеперуди започват да пърхат в стомасите и на двамата. Буквално полудяла от любов, Симон моментално напуска съпруга си и заедно с дъщеря си се мести в жилището на Монтан. Женят се през 1951 г. Съвместният им живот продължава 35 години…

gettyimages-156857213-594x594

“Аз съм най-преданото групи на Ив”

Симон никога не е подозирала, че може да обича някого толкова силно и с такава отдаденост. Страстта й към Монтан е толкова силна, пламенна и непреклонна, че нищо и никого през годините не успява да отслабят и на йота. Въпреки че скоро ще й стане ясно, че Монтан не е от отбора на верните съпрузи. Симон обича да казва, че е негово групи номер едно и би го последвала дори на Луната. Тя толкова ревниво брани Ив от критиките, че ако някой дори дръзне да прояви скептицизъм по отношение статуса му на идол, тя моментално го изключва от приятелския им кръг и го изпраща в трета глуха.

Обаче колкото силно обича Монтан, толкова силно го и ревнува. И, разбира се, най-вече от младите актриси, с които се снима. Въпреки че Симон го дебне като орлица, Ив все пак ловко успява да съблазнява старлетките “зад кулисите”. Симон знае за похожденията му и страда. Общоизвестен факт е, че твърде много болка правят и от най-добрия човек зъл отмъстител. А болката от предателството просто разяжда тялото и душата на Симон и я карат да се държи неадекватно. Монтан се оказва в положение, че нито може да живее без нея, нито с нея. Затова и гледа да прекарва колкото се може повече време извън дома, а любовниците сменя като носни кърпички. И така един ден през 1960 г., когато в живота им се появява Мерилин Монро.

*Groupie (англ.) – жаргонна дума за фен, който следва навсякъде любимия музикант или група по време на турнета.

gettyimages-541457787-594x594

Монро, Монтан, Синьоре

Монтан и Синьоре напускат Париж, за да заживеят в Холивуд, където Монтан ще снима музикалната комедия “Let’s Make Love” заедно с Мерилин Монро. Докато текат снимките, на Симон й се налага да се върне в Европа заради професионалните й ангажименти. Тя го прави с голямо нежелание и свито сърце, защото усеща, че все повече губи Ив. На всеки му е ясно какво следва оттук нататък. По онова време Монро е омъжена за прочутия драматург Хенри Милър, но бракът им не върви особено добре и тя без всякакви угризения се впуска в страстна връзка с френския си колега. Двамата актьори не полагат особени усилия да се крият, а и Симон не е сляпа, така че скоро всички в Холивуд вече знаят за извънбрачните занимания на Монро и Монтан. Въпреки че се чувства ужасно наранена, Симон все пак успява с класа и достойнство да държи брачния фронт. На всички, които дръзват да я засегнат по болното й място, тя отвръща: “Щом Мерилин Монро е влюбена в мъжа ми, значи има добър вкус. А и познавате ли много мъже, които биха й устоили?” В крайна сметка Монтан се връща при жена си. Разкаянието е налице, но пукнатината в отношенията им вече е станала с размерите на пропаст.

gettyimages-104402437-594x594

Симон Непобедимата

Това, което се случва после, само доказва, че в мача на живота съдбата понякога е бруталеният играч в противниковия отбор. Обожаваната актриса и единствената французойка, удостоена с “Оскар” (преди Жулиет Бинош през 97-а), се събужда един ден, за да установи, че времето е нанесло непоправими щети на красотата й. Житейският факт на стараеенето е нещо, пред което мъжете и жените, особено в шоу бизнеса, никога не са били равнопоставени. Ами сега какво да прави? Да започне да се маже със скъпи подмладяващи лосиони, да легне под ножа на пластичния хирург, какво? Не! С характерната си непоколебимост Симон се изправя смело срещу поредното предизвикателството на мръсницата-съдба. Решава, че няма да крие нищо: нито бръчките, нито торбичките под очите, нито отпуснатото тяло. И започва да приема само роли, подхождащи на възрастта и външността й. “Или ме взимате каквато съм, или ме оставяте на мира!”

Всъщност Симон Синьоре толкова се вманиачава в новото си амплоа на “стара чанта”, че в един момент нарочно се състарява, за да изиграе може би ролята на живота си – тази на фамозната Мадам Роза в едноименния филм от 1977 г. Монтан е абсолютно против тя да изиграе оцеляла от Аушвиц пенсионирана проститутка, която след войната се нагърбва с нелеката задача да се грижи за бедстващите деца на други проститутки. Пука ли й обаче на Симон? Не и в този случай. Всъщност вече изобщо не. Наясно е, че съпругът й има сериозна връзка с Карол Емиел, връзка, която в последствие ще премине в брачна такава.

За да не се срине, на Симон са й нужни “патерици”. И тя намира своите в лоното на литературата. Излива цялата горчивина, събрала се в душата й, в автобиографичната книга “Носталгията не е вече това, което беше”. Но освен в писането, намира утеха още в алкохола и цигарите. Лошите й навици постепенно довършват злокобното дело, което времето е започнало да причинява на тялото й.

На 30 септември 1985 г., след месеци на ужасни страдания, 64-годишната Симон Синьоре губи битката с рака на панкреаса. Това е тъжният край на малката полска еврейка, за която нищо в живота не е по-важно от любовта, която се заражда в сърцето през един августовски ден на 1949 г. А всичко останало е само кино…

P.S. През 2004 г. Катрин Алегре, дъщерята на Синьоре, издава автобиографията си “Един свят надолу с главата”, в която обвинява пастрока си Ив Монтан, че за първи път я е насилил сексуално, когато е била едва на пет, и е продължил да го прави и през следващите години. Въпреки лошите спомени от миналото обаче, Катрин също така твърди, че двамата са намерили път към помирението и тя е успяла да му прости.

Ив Монатн умира, покосен от инфаркт, на 9 ноември 1991 в Сен Пол де Ванс. Погребан е до първата си съпруга, Симон, в парижкото гробище Пер Лашез.

 
 
Коментарите са изключени