shareit

Великите любовни истории: Грейс Кели и Принц Рение – един звезден брак като по учебник

| от Мая Вуковска |

Много момиченца си мечтаят да станат принцеси “като пораснат”. Но само една на милиони наистина става такава. Това е историята на една от най-обичаните холивудски актриси Грейс Кели и нейния принц. Истински при това. Тяхната любов не е от пръв поглед. Не е даже от втори. Всъщност започва като досаден медиен ангажимент.

Като не можеш крадец, хващаш принц

Датата е 6 май 1955 г. Мястото: Кан, Франция. Поводът: Ежегодният филмов фестивал. Известната на пет континента американска актриса Грейс Кели е в Кан, за да промотира “Да хванеш крадец” – третият филм на Хичкок, в който участва. Само че вместо крадец, си хваща принц. И то не кого и да е, а най-желания ерген на Стария континент!

Рение от монакската благородническа династия Риналди е във филмовия град с друга цел. Тази година той е на лов за съпруга и какво по-подходящо място за това от френската Ривиера през май! Общ приятел на принца и Мерилин Монро му е намекнал, че русокосата секс бомба би била добра партия, а и би внесла малко холивудски блясък към поизтъркания имидж на миниатюрното, никому неизвестно кралство. Само че Рение направо е отвратен от идеята. Ти луд ли си, възкликва той, аз си търся жена от сой! Но ако “сой” в неговите представи означава “с царско потекло”, каква само изненада ще му поднесе тази палавница Съдбата!

Grace Kelly

Изтрий акцента – бъди звезда!

Животът на Грейс Патриша Кели преди да стане принцеса не е точно като на отрудена Пепеляшка, но  в никой случай не е и на момиче, родено със сребърна лъжица в устата.

През 1929 г. в семейството на супер атлета Джон Б. Кели, носител на три златни олимпийски медала по гребане, и неговата благоверна Маргарет, треньор по лека атлетика в Университета на Пенсилвания, се ражда третото им дете, Грейс. По-големият й брат също печели медали по гребане, а самата Грейс израства като безстрашно и активно хлапе, което винаги е в страхотна физическа форма. Въпреки че още от малка е член на младежката скаутска организация, в сърцето си знае, че катеренето по дървета, плуването в студени езера и изобщо спортът не е нейното призвание.

Родителите й обаче съвсем не гледат с добро око на актьорските увлечения на дъщеря си. Но как биха могли да я спрат! Още като ученичка най-най-най-големият й кумир е шведската актриса Ингрид Бергман, която става известна отвъд океана, снимайки се във филми на Алфред Хичкок. А Грей просто обожава филмите му. Тогава тя, разбира се, дори и не подозира, че й предстои да  стане абсолютна любимка на дебелака с извратено чувство за хумор и нездрав интерес към блондинки. Но за момента само чичо й, драматург, печелил наградата “Пулицър”, е единственият й роднина, който по онова време насърчава амбициите й.

Grace Kelly

След като завършва гимназия, Кели заминава за Ню Йорк, където се записва в Американската академия за драматично изкуство. Там започва връзка с един от учителите си, която тя приема насериозно, че дори го представя на родителите си като проекто-годеник. Те обаче казват “Няма начин!” и я карат да скъса с него.

Първите си крачки към световната слава Кели прави в телевизията. Талантът, красотата и интелигентното й излъчване обаче не биват забелязани веднага от филмовите продуценти. Все й дават мижави ролички до деня, в който не се появява продуцентът Стенли Крамър с предложение да се снима редом със звездата Гари Купър в уестърна “Точно по пладне”. Само че и тази й изява не успява да впечатли критиците. Във вестниците пишат, че с това миловидно изражение изобщо не е била достоверна в ролята на съпруга, която застрелва уж хладнокръвно човек, за да спаси мъжа си.

Въпреки колебливия си дебют в Холивуд, Грейс не се отказва, а се нахъсва още повече да успее. Взима уроци по актьорско майсторство и говорна техника, за да се отърве от филаделфийския си акцент. Старанието й дава резултат, защото скоро офертите заваляват. Само две години след първата си второстепенна роля, през 1954 г., тя печели “Оскар” за Най-добра женска роля в “Провинциалистката”. Всички, които наблюдават церемонията на живо и по телевизията, са хвърлени направо в джаза от начина, по който Кели изглежда, когато се качва на сцената, за да приеме статуетката.  Тя носи бели сатенени ръкавици до лактите и бяла дизайнерска рокля на Едит Хед, в която изглежда като древногръцка скулптура. Грейс Кели е на върха на вълната. Всички са влюбени в нея. А само след няколко месеца в нея ще се влюби и един истински принц.

Monegasque Royals

Щрак, Марийке, на портрет и с монархията всичко е наред!

И отново сме в Кан. И отново годината е 55-а. Главният редактор на престижното списание Paris Match урежда интервю с американската знаменитост, както и фотосесия с нея и кралска особа – за разкош. Въпреки че между Рение и Кели преминават някакви токове, заради многото камери и голямата суматоха около тях нищо особено не се случва по време на първата им среща. Актрисата се връща обратно в Америка и продължава живота си по старому, обаче в сърцето на 32-годишния принц вече е запърхало с крила птичето на любовта към грациозната Грейс. Тя е не само красива и ужасно известна, мисли си той, но също възпитана, образована и от добро семейство. Какво повече мога да искам от една жена, за да бъде достойна да стане моя съпруга и бъдеща кралица. Що пък да не й изпратя едно писъмце, за да й благодаря за милото отношение по време на фестивала?

Едното писмо се превръща в две писма, после три, четири и така между двамата се завързва нещо като епистоларен флирт. Тайната (тогава) кореспонденция между принца и актрисата продължава половин година. През това време двамата не спират да се уверяват взаимно, че са двете половини на едно цяло. А когато най-накрая си признават, че са готови да съединят съдбите си, Рение скача на самолета за Америка с годежен пръстен за своята трансокеанска любима в джоба. Вечно недоволните родители на Кели най-после се поразмекват и благославят съюза. И не само това – изпращат Грейс пред олтара със зестра от два милиона долара! Така де, те да не са нещо по-долу от някакво си монархче на страна, едва ли не по-малка от родната Филаделфия!

Royal Wedding

И три дена яли, пили и се веселили

Перлата на сватбената церемония, която се състои на 18 април 1956 г., и която мнозина определят като “сватбата на 20-ти век” (сори, Даяна!), е самата Грейс Кели. Разкошната булчинска рокля е подарък от филмовото студио MGM и е ушита  от автентична брюкселска дантела от екип от 60 шивачки. Кели нарушава традицията и вместо тиара, избира да носи дантелен венец, украсен с перли и хартиени портокалови цветчета. На сватбеното тържество на гостите, сред които са такива известни особи като Аристотел Онасис, Конрад Хилтън, Кари Грант, Ава Гарднър  и още, и още, са поднесени изискани блюда от черен хайвер и раци, шампанското се лее като река, а шестетажната сватбена торта тежи близо сто килограма. След това, както си му е редът, принцът и принцесата на Монако се отправят на седемседмичен круиз с яхта из Средиземно море – подарък от сърце от Аристотел Онасис.

В какво се превръщат мечтите

И понеже няма безплатен обяд, още по-малко такъв с хайвер от белуга и омари, принцеса Грейс трябва да се откаже от актьорската си кариера в името на новите си задължения като съпруга на европейски монарх. През 1962 г. Хичкок й предлага да се снима в “Марни”. Кели я сърбят ръцете да се захване отново за работа, а и самият Рение няма нищо против тя да снима филма. Обаче близки на кралското семейство успяват да я разубедят. Как би изглеждала, Ваше Величество, в очите на поданиците си една принцеса, която играе клептоманиачка? Правилният отговор е: Недобре. Кели отклонява предложението на любимия си режисьор. През следващите няколко години продължават да валят предложения за роли от известни режисьори, но Кели вече е взела окончателно решение повече да не се снима.

Дали е съжалявала за направения избор, няма как да знаем. Обаче знаем със сигурност, че тя и Рение успяват да превърнат мечтата на много принцове и принцеси, крале и кралици в реалност, а именно да бъдат една наистина щастлива и влюбена двойка. Двамата са страхотен екип. С чар, търпение и толерантност тя успява да заглади острите ръбове на чепатия характер на съпруга си. От своя страна той я дарява с безпрекословната си преданост, грижа и любов. Същото добро отношение тя успява да спечели и от страна на своите поданици. Жителите на малкото кралство направо боготворят  своята нова принцеса и тяхното благоразположение не се дължи само на красотата и приятния й характер. О не! Тя ги дарява с цели трима наследника – принц Алберт и принцесите Каролин и Стефани.

Rainier And Grace

Освен това принцеса е ходеща и дишаща реклама на Монако. Имиджът й на звезда от световна класа започва да привлича милиони туристи, а външните инвеститори се надпреварват да наливат пари в икономиката на малката държава. Самият Рение използва по възможно най-удачния начин шестицата, която му се е паднала от тотото на Съдбата, женейки се за такава известна личност. За отрицателно време успява да превърне страната си в луксозно бижу и предпочитан пристан за яхтите на богатите, красивите и авантюристично настроените от цял свят. Красивата му съпруга е не само негово вдъхновение,  но и активен участник в изграждането на Монако като главен финансов център, седалище на много големи козметични компании, както и предпочитано място за провеждане на състезания с бързи автомобили и разиграване на милиони в луксозни казина.

Грей Кели се занимава и с благотворителност. Всяка година тя поръчва да  се доставят коледни дръвчета за хиляди деца, построява болница, детска градина и менажира дейността на местния клон на Червения кръст, с което подпомага най-вече жертви на военни конфликти. И тя, също като една друга принцеса, която ще спечели сърцата на милиони хора по света след години, чистосърдечно вярва, че богатството е за да се споделя с тези, които са ощетени по някакъв начин от живота.

Много добре не е на добре

В безоблачния и охолен живот, който кралската двойка живее, започват да се появяват пукнатини, които не могат да бъдат замазани с усмихнати семейни фотоси и разходки с лодки. В един момент многото задължения на принцесата започват да се отразяват не само на психиката й, но и на отношенията й с Рение. Несъответствията в произхода и разбиранията им в крайна сметка започва да отразява на съвместния им живот.  Въпреки че са идеалната двойка, двамата са и толкова различни, че повече не може. А различията им се проявяват дори по отношение възпитанието на децата. Докато Рение държи на западноевропейската традиционна дисциплина, Грейс залага на по-освободеното американско поведение.

По времето на сребърната им годишнина, двамата вече са само добри приятели. Не се засичат често, понеже Грейс прекарва все повече време в Париж. Въпреки това отношенията им продължават да са прекрасни и нищо не подсказва, че нещо е в състояние да ги раздели.

Prince And Princess Of Monaco At Henley Regatta

Смъртта обаче винаги има други планове

На 13 септември 1982- а Кели подкарва любимия си зелен роувър от провинциалната им фамилна къща към Монако. На седалката до нея е 17-годишната й дъщеря Стефани. Малко след 10 сутринта е, когато колата пропуска да вземе завой  и полита в 50-метрова крайпътна пропаст. Двете жени са откарани в близката болница (която в последствие е преименува на името на принцесата). Грейс е с тежка мозъчна травма, пневмоторакс и счупена бедрена кост. Поставят я на животоподдържаща техника, защото липсва мозъчна дейност. Дъщеря й се е отървала само с леко сътресение и драскотини. Лекарите са категорични, че катастрофата не е предизвикана от безразсъдно шофиране.

Кели е получила лек инсулт и не успяла да удържи управлението на колата. Когато разбира какви са прогнозите, Рение дава съгласието си на лекарите да спрат машината. Така жената, която е обичал 26 години, издъхва на 14-ти вечерта. На погребението й присъстват над 400 души, сред които са Нанси Рейгън, Даниел Митеран, принцеса Даяна и императрицата на Иран. Докато върви към криптата, хванал под ръка голямата си дъщеря Каролин, побелелият вече принц Рение не си и прави труда да крие сълзите си. А по улиците на Монако обикновените хора също ридаят неутешимо.

Grace Kelly and Prince Rainier

След смъртта на Грейс Кели принц Рение не се жени повторно. Въпреки че пуши по 60 цигари на ден и не живее особено здравословно, принцът надживява съпругата си с цели 23 години. Умира на 81-годишна възраст в кардиологичната болница в Монако. На престола го наследява единственият син на двойката, Алберт.

Рение е погребан до съпругата си Грейс в семейната гробница към същата  църква, в която преди 50 години той, най-желаният европейски ерген и тя, най-очарователната  американска актриса са се оженили с най-пищната церемония на века.

 
 
Коментарите са изключени

Уилям Пост III – проклятието да спечелиш от лотарията

| от |

Замисляли ли сте се какво ще направите с голямата печалба от лотарията. Няма значение коя, просто си представете едно по-сериозно число и след това се опитайте да го видите върху бележката от банкомата. Самият Арнолд Шварцнегер казва, че ако една година е имал 40 милиона долара, а през следващата година е имал 50 милиона долара, това със сигурност не го прави по-щастлив. Богатството и охолоството може да замени проблемите на бедността, но на тяхно място винаги ще бъдат открити много други. По една или друга причина, когато човек заложи на лотарията, той си купува символично количество надежда до следващия тираж, когато може да бъде разочарован. За тези скромни мигове се надява, че с големите пари ще бъдат решени много проблеми.

Въпреки това, редица лотарийни милионери на финала се завръщат към своята бедност и по един или друг начин ѝ се радват повече, отколкото преди. Историята на Уилям Бъд Пост III не е по-различна от тази на нещастните милионери. За него приказката започва през 1998 г. с голямата награда на лотарията на Пенсилвания. Парите със сигурност не са малко и за мнозина означават независимост, изграждането на мечтания дом или осъществяването на онези толкова мечтани пътешествия. Какво толкова може да се обърка? Нека започнем с представянето на милионера. Уилям не живее в мечтано семейство, детството далеч не е приказка и още на 8-годишна възраст се запознава със смъртта от близо. Майка му умира твърде рано, без да остави добре познатото наследство от ласки и възпитание.

Баща му се опитва да го изпрати в сиропиталище. Започва да работи от най-ранна възраст, няма някакво особено образование и освен това се опитва да оцелее с каквото може. Преминава през редица откачени позиции като помощник в местния карнавал и още много други. Животът му не се отличава от живота на всички останали – работи от заплата до заплата, без да има особения лукс да използва автомобил или да се радва на собствено жилище. Бедността е оставила сериозна следа в човека, но някъде през 1998 г. Уилям вече е решил да заложи всичко и да си опита късмета. Не може животът да е толкова труден постоянно, понякога трябва да има и някаква форма на щастие.

С около 3 долара в джоба си, бъдещият милионер залага и пръстена си за още 40 долара. С общата сума отива и закупува лотарийни билети. Вярата е особено човешко оръжие и ако човек вярва в действията си, те най-вероятно ще се случат. Ето защо на следващия тираж в банковата му сметка се превеждат 16.2 милиона долара – сума, която този герой не би могъл да изкара с труд няколко живота. Печалбата има невероятна дарба – показва истинските лица на хората около него.

И щом парите започват да променят образа на портфейла му, „приятелите“ се превръщат в добре познати предатели. Първият удар под пояса е от най-близките му. Неговата приятелка и хазяйка заявява, че трябва да получи 30% от печалбата, след като Уил обещал да ги даде. Причината за този щедър жест е, че именно приятелката отишла да закупи билетите. Въртележката станала толкова сериозна, че само след 5 години от печалбата, той ще сподели следното пред медиите:
„Всеки човек мечтае за тези пари, но не подозира кошмарите, които ще дойдат. Бях много по-щастлив, когато бях разорен.“

Семейството му, каквото и да е било то, вече искало част от парите. Пост закупил на всички близки автомобили, малки бизнеси, с които да се изхранват и не забелязал повече благодарност. Глупостта също взела своя дял, милионерът си купил самолет, макар и да не знаел как да лети, закупил си вила, която рядко посещавал и на финала се наложило да я продаде, за да може да изчисти растящите дългове. Къщата струвала 395 000 долара, но след като била занемарена и описана от инженерите като „опасна“, цената ѝ паднала до впечатляващите 65 000 долара. Правилата на някои лотарии предлагат изплащането на печалбата на месечни вноски за определен период от време.

Пост продал дори това, като обезпечил заем от банката и с последните 2.65 милиона долара закупува няколко къщи, мотори, три коли, камион и лодка, които отново не използвал толкова. Като милионер успял да се ожени цели 7 пъти и накрая трябвало да издържа 7 жени. Миналото също не седяло безучастно. Преди да спечели парите, той живеел в гетото и съответно един ден използвал огнестрелно оръжие срещу местния бирник. Обезкуражен, събирачът на дългове решил, че няма смисъл да вика полиция, защото арестуването ще помогне повече, отколкото да навреди. За зла беда, бирникът много добре си спомнял лицето на своя стрелец и го помнил достатъчно добре след печеленето на парите. Следователно Уил се озовава в затвора. Някъде в този период дори родният му брат успява да намери наемен убиец с надеждата, че ако премахне милионерът, може да наследи парите. Всеки човек, който е можел да се докосне до Уил е бъркал първо в портфейла му.

Полицията все пак успяла да спре тези апетити, но обидата била достатъчна. Все пак не всеки ден човек може да види как родният му брат отива в затвора при неуспешен опит за убийство. И след като е осъден на затвор, защото вече не може да заплати каквото и да е обезщетение на бирника си, Пост влиза в затвора за 6-24 месеца присъда. Една година по-късно, бившият милионер обявява банкрут и дълговете му минават повече от 1 милион долара. Животът му никога повече не е охолен, а добрите приятели и семейството му вече са изчезнали. Интересът към него е минимален, до края на живота си, Уил живее с чек на стойност 450 долара от социалните служби.

Приказката на бедняка – милионер завършва със сърдечен удар само 8 години след печеленето на големите пари. В денят, когато печели наградата, Пост споделя пред камерите, че цял живот се е молил за тази награда и най-вероятно Бог е чул молитвите му. След това е чул и другата молитва – щастието в бедност е било далеч по-приятно. Както мнозина се досещат, малцина отишли на погребението, голяма част от близките продължавали да смятат, че богатият им роднина има някъде скрити пари. Не са ги открили и до днес.

 
 
Коментарите са изключени

Спортни хроники: Железния Майк ли? В Токио Бъстър схруска Тайсън като суши

| от |

Изминаха 30 години, но за тази сензация в бокса вероятно ще се говори и пише и след още няколко пъти по толкова. „Какво да е толкова сензационно, след като гледахме как пухкавият Анди Руис наби Антъни Джошуа през лятото на 2019-а?“, биха попитали по-младите почитатели на мъжкия спорт. Но, повярвайте, че на 11 февруари 1980 г. в Токио се случи нещо наистина сензационно.

Непобеденият. Непобедимият. Звярът Майк Тайсън преклони глава в битката срещу Джеймс „Бъстър“ Дъглас, който имаше четири поражения в 33 двубоя, преди да излезе на ринга „на заколение“. Букмейкърите приемаха залози на астрономическия коефициент 43 за абсолютния аутсайдер, а и до днес се цитират думите на пратеника на Associated Press Ед Шуилър, който очаква бърз работен ден в зала „Токио Доум“. „Майк ще го унищожи за около 90 секунди“, прогнозира Ед. И едва ли дори допуска колко не е прав. Но кой ли допуска обратното?

Железния е шампион в три версии (WBC, WBA, IBF) и излиза пред японската публика за купон и забавление преди очаквания с огромен интерес сблъсък с Ивендър Холифийлд по-късно същата година.

Тайсън е с баланс от 37 победи в 37 мача и 10-кратен световен шампион при свръхтежките. Истинско явление в спорта и планина за изкачване пред Бъстър.

За да се позабавлява в японската столица пристига и популярният бизнесмен (днес вече с друг статут) Доналд Тръмп, голям приятел на Майк. Той седи до Дон Кинг, импресариото на шампиона, като и двамата са широко усмихнати. Тръмп си е направил мача още по-интересен, като е заложил и немалко пари за победа за неговия човек още в първия рунд.

Целият свят знае как ще завърши този мач – защо да не прибави още някой и друг долар към тлъстата си сметка?

За да е още по-невъзможна мисията на Дъглас, той е в траур. Само 23 дни преди мача губи най-важния човек в живота си – своята майка Лула Пърл. Седмица преди да замине за Токио пък жена му иска развод. Депресията е пълна и в боксовите среди, където тези неща се знаят, има притеснения дали на ринга няма да се случи нещо ужасно и как изобщо Дъглас ще успее да се защити срещу свирепия Тайсън.

В същото време, шампионът живее живот на крал – пари, момичета, партита, авторитетни приятели и слава.

В нощта преди боя Тайсън е преспал с няколко японски красавици в хотелската си стая. Спарингите му са леки, тренировките – нередовни и без необходимия интензитет. Мотивацията му е под въпрос, но щабът му знае, че на ринга Звяра ще се събуди и ще смаже противника.

Но мачът започва и Железния е летаргичен и неузнаваем. Бъстър Дъглас от своя страна се сражава без капка страх и притеснение от репутацията на съперника. Той обикаля около Тайсън и го държи на дистанция, а в края на втория рунд с тежък ъперкът разклаща Майк.

В петия рунд става още по-интересно – нов мощен удар затваря лявото око на Тайсън, а подутината е огромна. И се оказва, че щабът му не е взел дори задължителни аксесоари като пликове с лед. Просто никой не е очаквал, че ще им трябва. Та предишните защити на титлите завършват за по 90-100 секунди, без шампионът да бъде докоснат.

Най-после Майк са разярява. В осмия рунд той за първи път притиска съперника и го сваля на пода с мощни удари. Нокаут. Бъстър изглежда безпомощен, а броенето върви много бавно. Някак си обаче успява да се изправи и удря гонгът. Хората на Майк беснеят срещу рефера, тъй като смятат, че нокаутът е бил достатъчен боят да бъде прекъснат и да бъде присъдена победата на Тайсън.

Следва развръзката – сензационна и внезапна. Шокираща! Майк се опитва да притиска съперника, но отпорът на Бъстър е жесток. След страхотна контра като по учебник и четири тежки удара, Железния е свален на земята. 40 хиляди в „Токио Доум“ и още милиони по телевизията не могат да повярват на очите си. Но най-изненадан от всички е самият Тайсън. Обезобразен, със затворено ляво око и предпазна гума, изплюта някъде на ринга, той няма сили даже да се изправи.

„Мама… Господ да я благослови!“, успява само да каже пред десетките микрофони на ринга новият шампион.

Когато Майс се опомня, отправя гневна тирада към съдията Октавио Мейран. „Този кучи син – започва той. – Нокаутирах го в осмия рунд, но този задник му даде 13 секунди да се изправи. Боят беше мой“, беснее Железния.

Дон Кинг пък използва влиянието си и подава контестация, а WBC и WBA мислят дълго, преди най-накрая да сторят неизбежното и да признаят Бъстър за победител.

„Натрих му муцуната онази нощ, а той хленчеше като бебе в креватчето си. Беше страхотно. Всички викаха името ми. Но трябваше да се боря четири месеца, за да мога да се нарека шампион“, казва Джеймс, чийто успех е помрачен от административните битки след мача в Токио.

През октомври същата година Бъстър Дъглас губи от Ивендър Холифийлд титлите си, след като е нокаутиран в третия рунд. Но е спечелил огромна слава и много фенове след мълнията в Токио.

Боксира само още девет пъти, като е победен и от Лу Саваресе през 1998-а и се отказва малко по-късно. Две години преди това пък поглежда смъртта в очите. Спасен е от Бърза помощ. Така и не излиза категоричната истина, но най-вероятно става въпрос за свръхдоза.

Сега твърди, че е чист. Отдавна е загърбил и дрогата, и пиенето. Отдавна е пропилял и парите, които спечели от бокса. Говорим за милиони. Но пък има живота си. Както и спомена за онази победа в „Токио Доум“, която никой не може да му отнеме.

Бъстър трябваше да е плячка в лапите на Звяра, но вместо това го схруска като суши.

 
 
Коментарите са изключени

Пилетата са били опитомени за бой, не за храна

| от |

Всеки, който е бил гонен из двора от кокошка или петел, знае, че тези птици са нито безобидни, нито мирни. Произлезли от някои от най-страшните същества, които някога са ходили по тази планетата, кръвта на Gallus domesticus, домашните кокошки, носят цялата гордост, смелост, ярост и злоба на своите предци. Възползвайки се от тези им качества, хората първоначално опитомяват пилетата, за да могат да се насладят на коравосърдечния спектакъла, които два петела могат да изнесат.

Microcosm of London Plate 018 - Royal Cock Pit (colour)

Общото мнение сред учените е, че боевете с петли започва в Югоизточна Азия с особено кръвожадния предшественик от джунглата на днешното пиле, Gallus gallus. В даден момент дивият и свиреп Gallus sonneratii – потомъкът, отговорен за жълтата кожа на днешните пилета – е кръстосан с първия. Заедно двамата бяха развъждани и обучавани за бой, а след това разпространени из Индия и Близкия изток от войници, пътешественици и търговци, почитатели на спорта. Според някои източници борбата с петли датира от 4000 г. пр. н. е. в Персия и 2500 г. пр. н. е. в цивилизацията в долината Инд по време на бронзовата епоха .

Beeld, Themistocles - Unknown - 20408396 - RCE

Темистокъл

Спортът („спортът“) стига до Запада след Гръко-Персийската война през 5 век пр. н. е. Според легендата, докато отива да се бие с персите, великият атински генерал Темистокъл вижда две пилета да се борят край пътя и се впечатлява:

Ето, те не се бият за своите богове, за паметниците на своите предци, за слава, свобода или безопасността на децата си, а само защото едното няма да отстъпи на другото.

Бързото станал популярен, боят с петли за гърците беше повече от развлечение, както пише в „The London Encyclopaedia“:

Отначало боевете с петли бяха отчасти религиозно и отчасти политическо събитие в Атина. След това стана начин да се посадят семена на храбростта в съзнанието на младежите.

Въпреки че са завладени от римляните, гърците оказват трайно влияние върху тях. Наред с култура, архитектура, богословие и философията си, гърците дадоха на римляните и боя с петли. Завоевателите толкова обичаха спорта, че го обезсмъртяват върху сребърни монети и в разкошни мозайки (една от които виждате на снимката най-горе ). Докато римляните разширяваха своята империя, в крайна сметка обхващайки 3 континента и контролирайки 25% от населението на света, те разнасят и този елемент от своята култура по всички тези места.

Mexico cockfight (cropped)

Мексиканци гледат бой с петли

Европейците приеха спорта през Тъмните векове и очарованието им от него не бе прекъснато нито от интелектуалното прераждане по време на Ренесанса, нито от новооткрития хуманизъм на Просвещението. Съобщава се, че Елизабет I, Джеймс I, Хенри VIII и Чарлз II се радват на боя с петли, а по-късно, когато Европа колонизира Америка, европейците занасят боя и там. Всъщност за някои от основателите на САЩ, включително Томас Джеферсън, Джордж Вашингтон и Бенджамин Франклин, се знае, че не само са гледали мачовете, но и са отглеждали собствени пилета за бой.

Боевете продължават като легален спорт по време на Гражданската война (1861-1865 г.) и се носи слух, че Абрахам Линкълн, печели прякора си „Честният Ейб“ заради репутацията си на честен съдия на подобни мероприятия.

Малко след това обаче няколко групи за защита на животните се противопоставят на боевете. През 1866 г. активистите от Дружеството за предотвратяване на жестокостта към животните активно работят, за да направят спорта незаконен. Изненадващо обаче борбата с петли не е незаконна във всички 50 щата чак до 2007 г., когато Луизиана окончателно я забрани.

Tyrannosaurus Rex Holotype

През 2003 г. палеонтолог намира вкаменена кост на тиранозавър рекс с това, което експертите определят като „все още еластичен кръвоносен съд“ в нея. Експерти, които изучават еволюционните връзки между различни видове и популации (филогенетици), изследват съда и установяват, че „най-близкият жив роднина на тиранозавър рекс е не кой да е, а домашното пиле“.

Тъй като хората започнали да живеят в селища заедно с Gallus gallus, Gallus sonneratii и други диви птици, те скоро започват и да ги опитомяват. Въпреки че как точно е станало опитомяването не се знае, експертите са определили четири етапа:

  • По време на първия етап, когато пилетата се научиха да живеят заедно с хората, те са приемани за религиозен символ и не се развъждат.
  • На втория етап, когато борбата с петли възникна и се разпространява, започва и активното размножаване, за да се култивират възможно най-добрите бойци.
  • По време на третия етап, когато селското стопанство и промишлеността стават все по-развити, хората все повече се фокусират върху селективното чифтосване, особено на Запад.
  • През последния половин век съвременното корпоративно земеделие се научи, че чрез подсилване на пилешкия фуражи с витамини и антибиотици е възможно мащабно, промишлено производство на пилешко месо. В огромни навеси, натъпкани заедно клюн до клюн, пилетата имат една задача – яденето. Така едно пиленце, което тежи 30 грама, може да порасне до 2,30 килограма за месец и половина.
 
 
Коментарите са изключени

Как 36-годишният гватемалски геноцид потъна в забрава

| от |

През 1960 г. започва една от най-дългите граждански войни. Военните действия се водят на сцената на Гватемала, където правителството продължава да държи в особена мизерия селата, където най-често преобладават наследниците на маите. Сражението не се води за територия, а за начин на живот – маите настояват за по-добър такъв и не виждат особени действия от страна на правителството. В следствие на това, следващите 36 години ще бъдат наситени с кървави конфликти и сражения, които ще държат страната в доста свиреп и отворен военен конфликт.

Двете страни събират най-различни привърженици и опозиция, но когато през 1922 г. католическата църква назначава Хуан Хосе Герарди Конедера за водеща фигура в епархията на Верапаз, ситуацията започва да се променя доста сериозно. Религиозното влияние покрива именно онези бедни планински региони, където се случват сраженията. Там бедстващите са пръверженици на Марксистката идея и в лицето на всеки регулатор виждат особен враг. Освен с добрина и смиреност, новият представител на църквата станал известен и с доста благ характер, стремящ се винаги да изкара доброто в околните чрез чувство за хумор. Това, с което всички жители го запомнят е, че успява да внесе толкова добрия баланс между бедни и богати – двете воюващи страни. За бедните е толкова необходим лидер, който проповядва на местния език.

Informe_REMHI

Снимка: By Surizar – https://www.flickr.com/photos/puchica/3475299814/, CC BY-SA 2.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=28121182

Когато е назначен за кардинал на Киче, той става свидетел на истинските зверства. Повечето маи са принудени на всекидневни унижения, а стигне ли се до въоръжен конфликт, отецът знаел, че на другия ден ще копае сериозно количество гробове. Ето защо едно от първите му изявления е да отрече тази война и да припомни на двете страни, че съществува военна етика и права на човека, които трябва да се спазват без значение от военните апетити. Самият той е противник на разрастващия се геноцид и въпреки желанието му за мир, той става основен противник на правителството. Следователно животът продължава с всекидневни смъртни заплахи. След провален опит за убийство, той предпочита да отиде в изгнание в Коста Рика за няколко години. През 1996 г. ще дойде и мирът. След като двете страни подписват мир и ОН обещава да наблюдава за спазването му, Хуан Герарди се завръща, този път с много по-сериозна и тежка задача.

Доказано е, че всяка война завършва с изгарянето на ценни документи, заличаването на общите гробове, екзекуцията на неудобните и пренаписването на историята. Практиката във всяка война не се повтаря и променя. Ето защо Герарди се опитва да запази колкото се може повече информация за всички зверства на гватамелската армия. Той е твърдо убеден, че светът трябва да знае за престъпленията срещу човечество, извършено срещу маите. В следващите 3 години той работи усилено върху съставянето на рапорт относно военните действия за изминалите 36 години. Неговият доклад е с размер от 1400 страници, показанията на 6500 свидетеля и доказателства за повече от 55 000 нарушения срещу човечеството.

gettyimages-508356852-594x594

Нещо повече, Герарди много ясно и точно описва извършените 422 кланета – само толкова успява да разкрие под шапката на църквата. Окончателната кървава цифра е за повече от 150 000 убити и повече от 50 000 изчезнали. 80% от извършените престъпления винаги сочат един и същи извършител – гватемалската армия. До тук добре, повечето такива доклади са тиражират в различни медии, докато не потънат в забрава, заменени от забавните предавания. Основната грешка на Герарди, която най-вероятно решава и съдбата му е, че назовава всички онези, които са отговорни за извършените престъпления. Докладът му не е толкова лек и зад всяка команда се крие едно име.

gettyimages-1320741-594x594

На 25 април 1998 г. именно той излиза с кървавия манифест и говори пред света:

„Като църква, ние колективно и отговорно решихме да се нагърбим с тази задача, проговаряйки от името на хилядите жертви. Успяхме да ги накараме да проговорят, да споделят своите истори на страдание и болка, за да може да се почувстват свободни от теглото, което ги е дърпало назад толкова време.“

Само два дена по-късно, той е открит мъртав в апартамента си. Тялото му е покрито в кръв, полицията не успява да го разпознае – лицето му е кървава пихтия. Единствено пръстенът на ръката доказва, че това е той. Патологът по-късно ще потвърди, че побоят се случва с бетонно блокче. Новината за това убийство автоматично подготвя страната за следващата гражданска война. Думите за мир сякаш се изпаряват, особено след като лидерът на бедните е убит, защото иска да пусне духа от бутилката. През 2001 г. правителството ще осъди 3-ма души на 30 години затвор за въпросното убийство.

gettyimages-1320728-594x594

Бившият бодигард на президента – сержант-майор Хосе Обдулио Вилануева, бившият директор на военно разузнаване – полковник Дисраел Лима и неговият син Байрън Лима. Един от близките приятели на Герарди – отец Орантес също става интерес на разследването. През цялото време твърди, че е невинен, но накрая получава присъда за предателството си.

За някои справедливостта в Гватемала може да се смята за истинска победа на правосъдието, но горчивият вкус на най-бедните идва с порция скептицизъм. Истината остава погребана и никой не може да гарантира какво наистина се случва. По време на процеса някои съдии получават смъртни заплахи, някои свидетели изчезват безследно, а други са нападнати в домовете им. Истината остава скрита и някой много добре се старае да е я държи под ключ.

 
 
Коментарите са изключени