shareit

Великите авантюристи – сър Уолтър Рали – човекът, който научи англичаните да пушат

| от Александър Стоянов |

Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и величие, падение и гибел. Тези велики разкази се пишат от личности, надарени с дързост, хъс и амбиция, способни да рушат империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина сред тях са добре известни в цял свят, но освен хора като Кортес и Писаро, световната история пази спомена за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват съдбите на цели региони.

Тяхната история е показателна за начинът, по който се развиват цивилизациите. Тя демонстрира неограничените възможности на човешкия дух и амбиция. Съдбата на тези личности ни помага да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава възможност да потърсим героите на своята собствена епоха.

Втората поливна на XVI век е една от най-интригуващите епохи в историята на Англия. Време, в което малката периферна монархия поема пътя към световното величие. Всичко това се случва под вещото управление на кралица Елизабет I – втората дама, самостоятелно поела кормилото на островната монархия (след сестра й Кървавата Мери). Дворът на Елизабет е уникално място. В него си дават среща шпиони, бойци, авантюристи, еретици, философи, поети и музиканти. Понякога, всички тези епитети са част от портфолиото на един единствен човек. Ако трябва да се даде пример за един такъв човек, то това без всякакво съмнение е сър Уолтър Рали.

Sir_Walter_Ralegh_by_'H'_monogrammist

Снимка: By anonymous – one or more third parties have made copyright claims against Wikimedia Commons in relation to the work from which this is sourced or a purely mechanical reproduction thereof. This may be due to recognition of the „sweat of the brow“ doctrine, allowing works to be eligible for protection through skill and labour, and not purely by originality as is the case in the United States (where this website is hosted). These claims may or may not be valid in all jurisdictions.As such, use of this image in the jurisdiction of the claimant or other countries may be regarded as copyright infringement. Please see Commons:When to use the PD-Art tag for more information., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=6369962

Рожденната дата на Уолтър е забулена в мистерия и все още е предмет на дебати сред учените дали се появява на бял свят през 1552 или 1554 г. Знае се че е роден в Девъншър, син е на Уолтър Рали и Кейтрин Чампърноун – и двамата потомци на дребни благороднически родове. Тъй като това е четвърти брак на баща му и втори за майка му, Уолтър има доста полубратя, повечето от които заедно с него се издигат в двора на кралица Елизабет. Причината за това е тяхната леля лейди Кейтрин Ашли, която е гувернантка на кралицата.

Приключенската кариера на Уолтър започва рано. През 1569 г., (едва петнадесет или седемнадесет годишен), той заминава за Франция, където се включва в редиците на местните протестанти – хугенотите и се сражава срещу омразните му католици.  Уолтър мрази католиците от съвсем малък – заради протестантската им вяра, цялото му семейство е подложено на гонения по времето на кралица Мери, а баща му се разминава на косъм с екзекуцията. До края на живота си, младият Уолтър остава непримирим враг на католическата църква и нейните последователи. Успоредно с пребиваването във Франция, Уолтър прави няколко опита за получаване на висше образование, включително и в Оксфорд, но му липсва търпение и всеки път се отказва.

Millais_Boyhood_of_Raleigh

Снимка: By John Everett Millais – Transferred from en.wikipedia to Commons by Mattis. Original uploader was Rednblu, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=5990217

През 1579 г., Уолтър се завръща в Англия и веднага се включва в поредната анти католическа кампания. Този път враговете му са ирландците, които се вдигат на бунт и получават подкрепа от испански и италиански наемници, изпратени от големия враг на Елизабет – испанския крал Фелипе II. Уолтър, възползвайки се от богатият си опит във Франция, поема командването на собствен отряд  се прочува след като превзема една испано-италианска позиция и безмилостно ликвидира целия й гарнизон. За заслугите си при потушаването на т.нар. Дезмъндски бунтове, Уолтър получава голямо имение, заедно с множество прилежащи земи, един град и няколко села. Въпреки това, до края на живота си така и не успява да убеди достатъчно колонисти от Англия да се заселят и да обработват земите, които са му предоставени от короната. Макар да прекарва доста време в Ирландия, опитвайки се да стопанисва земите си, Рали не е  роден земевладелец и в крайна сметка продава именията си на графът на Корк – ход, който доста ядосва неговите наследници и роднини, които са се надявали да получат нещичко от владенията му.

През 1585 г., Уолтър Рали е посветен в рицарство от кралица Елизабет I ,чийто фаворит става сред по-продължителния си престой в столицата през 1580-82г. Рали получава изгодни титли от нейно величество в своя роден Девъншър, както и патент за организиране на експедиция отвъд Океана в търсене на нови земи. Самият Рали не поема на експедицията но осигурява средствата както за нея, така и за следващата две години по-късно. Двете експедиции достигат до о. Роанок в  Северна Америка, но и двете завършват трагично, а всички колонисти изчезват безследно, раждайки Легендата за изгубената колония – един от най-популярните митове в съвременната история на САЩ.

След като подпомага кралския флот по време на борбата с Великата армада (1588 г.), сър Уолтър продължава да се издига в дворцовото общество и е обявен за командир на гвардията на йомените, а заедно с този пост е член на Парламента, получавайки гласовете на хората от Корнуол, където също има имения. Поредицата от успехи и неговият постоянен нагон към приключения му изиграват лоша шега през 1592 г. Тогава той забременява една от придворните дами на кралицата и тайно се жени за нея. Ражда им се син, но детето умира от тежка болест (вероятно чума) няколко месеца по-късно. Ревнивата към своите фаворити Елизабет I научава за тайния брак и затваря младоженците в Тауър, от където Уолтър е за кратко освободен през 1593 г., за да организира разпределението на плячката от успешна експедиция срещу испанските съдове в Карибите.

Musterung-Welser-Armada

Снимка: By Hieronymus Köler, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=268512

Година по-късно Уолтър е пуснат на свобода и попада на интересна находка – испанска хроника, разказваща за тайнствен златен град, разположен нейде в джунглите на Амазония – Ел Дорадо. Завладян от желанието да открие това място, Рали организира експедиция, която заминава за Южна Америка през 1595 г. Англичанинът обикаля крайбрежието на Гвиана и Венецуела и плава навътре по част от местните реки, сред които и Ориноко, но не попада на никакви съществени открития. Въпреки това, през 1596 г., той публикува своя книга, която разказва за подвизите му по време на експедицията, в която не спестява суперлативите и хиперболите за постигнатото от него и хората му.

През следващите седем години сър Уолтър Рали продължава да заема челни места в двора на кралицата, участва в превземането на испанския град Кадис (1596г.) и в разгрома на испанския флот в Ла Манша през 1597 г. По същото време става губернатор на остров Джърси в Ла Манша и той е отговорен за сериозното укрепяване на ключовия архипелаг (т.нар. Нормандски острови). Успоредно с това е постоянен член на Парламента – единственият в онази епоха, избиран от три различни графства. Късметът му изневерява отново през 1603 г.

Веднага след смъртта на Елизабет I, новият крал Джеймс I организира показен процес, чрез който да разчисти двора от верните на Тюдорите хора. Сред тях е и Уолтър Рали, който е осъден на смърт по обвинение за заговор срещу краля. Джеймс решава да се покаже великодушен и заменя смъртната присъда със затвор. Рали е изпратен в Тауър, където прекарва следващите тринадесет години. Това е и най-плодотворния период в писателската му кариера. Именно от затвора, той пише и издава соята „История на Света“, в която използвайки извори на шест различни езика, които владее, той се заема да разкаже историята на Античния свят, създавайки един от образците на историческата наука в онази епоха. Успоредно с това продължава да пише стихове и поеми.

800px-Shakespeare

Снимка: By John Taylor – Official gallery link, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=5442977

Рали е освободен през 1616 г. и получава право да организира нова експедиция до Гвиана, в търсене на Ел Дорадо. Условието било да не се конфронтира с испанците, с които Джеймс наскоро бил подписал мирен договор. Флотът на Рали достигнал Ориноко, и се разделил на две групи. Едната, водена от дългогодишния му приятел Лорънс Кеймис, заедно с големият син на Рали – също Уолтър, атакувала испански пост по поречието на Ориноко. В последвалата битка малкият Уолтър бил убит, а Кеймис, който не могъл да измоли прошката на сър Рали се самоубил. При завръщането си в Англия, посланикът на Испания настоял смъртната присъда на Уолтър да бъде възстановена и изпълнена. Крал Джеймс се съгласил. Макар докато бил воден към Лондон тъмничарите му да му предоставили няколко възможности да избяга, Уолтър приел съдбата си, вероятно съкрушен от смъртта на своя син.

Сър Уолтър Рали бил екзекутиран чрез обезглавяване на 29 октомври, 1618 г. в Уестмистър. Последните му думи били „Хайде човече, удряй, хайде!“, а преди това, когато му показали брадвата, с която ще го екзекутират, заявил – „Страдам от треска и макар брадвата да е доста остро действащо лекарство, не може да се отрече, че тя избавя човека от всякакви болести“.

В килията му намират само едно ценно притежание, останало част от завета му – кесия с тютюн, с изписан на латински текст „Ти беше мой спътник и в най-ужасните моменти“. Всъщност, пушенето, което Рали превърнал в мода първо в Двора, а в последствие и сред простолюдието е причина за множество легенди, разказвани в Девъншър и Корнуол. Най-популярната е, че един ханджия, който не познавал тютюнопушенето, излял кофа с вода върху главата му, като видя дима, който се носел около нея от лулата, която използвал.

Освен въпросът с пушенето, още един мит, свързан с него, витае в съзнанието на англичаните. Според неколцина изследователи на британската литература, съществува вероятността сър Уолтър Рали да е реалният автор на Шекспировите произведения с оглед на огромната му обща култура и множеството езици, които владее, както и уменията му като автор. Въпреки това, тази теза се отхвърля от повечето съвременни изследователи на Шекспир и неговото творчество.

Тялото на сър Уолтър било погребано в църквата Св. Маргарет в Уестмистърското абатство. Двадесет и девет години по-късно, в гроба била положена и главата му, пазена до тогава от неговата съпруга. И до днес гробът му може да бъде посетен в абатството.

 
 
Коментарите са изключени

Играта на черната котка

| от |

Черната котка, това мистично същество, което открай време е причина за създаването на всякакви безумни страхове сред хората, успява да се наложи и в спорта. Всеки атлет е невероятно суеверен и страховете от лош късмет могат да костват трофеи, медали и дори рекорди. Мистиката около мъркащите черни създания е тръгнала от средновековието. Вярата, че тези животни са олицетворени на злото, миньони на вещици и вещери, изобщо не е пропусната и в спорта. Лошият късмет и всичкото зло е събрано след опашката на черната котка. Бейзболният отбор Чикабо Къбс познават много добре проклятията.

На 13 август се изправят срещу Ню Йорк Метс – отбор с толкова негативна статистика, че от началото на сезона нямат и една победа и са записали цели 10 последователни загуби. В този прекрасен момент Къбс се оказват на добра позиция в бейзболното първенство, но на този ден нещата изобщо не вървят. Целият отбор е скован от треската на петък 13-и и освен това пада от един от най-слабите отбори на стадиона. Феновете на Къбс знаят и още една легенда. Според всички, чикагският отбор бил прокълнат през 1945-а година от човек с коза по време на „Световните“ серии. Липсват всякакви данни кой е човекът, както и козата, но очевидно, че точно това проклятие властва над душите на играчите. С тази важна клетва всеки играч в исторически план ставал суеверен. И всичко това се случва през 1969-а година, когато спортните критици са сигурни, че този отбор ще направи фурор.

Все пак сезонът е обещаващ. Къбс се справят отлично срещу отбора на Филаделфия, след това успяват да спечелят цели 11 от 12-те игри, стоят на първо място в класацията и всичко това до фаталния 13-и август, когато играта просто не върви. Междувременно става ясно, че Ню Йорк Метс, които никога не достигат по-близо от 9-тото място в първенство, набират особена скорост. Трофеи в исторически план? Няма такова нещо. И на този легендарен петък 13-и започва един сериозен обрат. До септември, Къбс вече пътуват към дъното. На следващото домакинство на Ню Йорк Метс, повече от 51 448 души (все вярващи фенове) се събират, за да видят дали наистина градският отбор се е пробудил. Опонент, както се досещате, са отново Чикаго Къбс. Точките от една победа и равенство ще позволят на Метс да вземат първото място.

Междувременно отборът на Чикаго се опитва да не изгуби 6-та поредна игра. И в този момент се стига до един много неприятен момент. Докато Рон Санто стои с батата и очаква топката, от нищото се появява черна котка, която символично пресича пътя на бейзболиста, прави един бърз завой и за около 10 секунди гледа отбора на Къбс. Повечето играчи се опитват да изгонят котето, но отказват да го доближат. Проклятитето е окончателно завършено. Чикаго категорично подпечатва билета си за дъното и ще изгуби 18 от оставащите 27 игри през септември и октомври. Междувременно Метс ще продължат напред и ще спечелят 38 от следващите 49 игри. След това печелят Източната дивизия и Националната лига. И всичко това с помощта на малко повече лош късмет. Метс създават и специален монумент в памет на черната котка с благодарност за титлата през 1969-а година.

 
 
Коментарите са изключени

Втората световна и създателят на Капитан Америка

| от |

Джак Кърби е един от умовете и четките за някои от най-големите комиксови герои, сред които Фантастичната четворка, Хълк, Х-мен и Капитан Америка. Малцина знаят, че подобно на най-патриотичния си герой, Кърби също прекарва известно време в борба с нацитата във Втората световна война.

Той е приет в арията през 1943, точно когато кариерата му в комиксите започва да става сериозна. В началото трябва да стане механик, но синът му Нийл твърди, че татко му няма никакви апетити към тънкостите на тази професия и прекарва по-голямата част от обучението си лежейки под един камион и от време на време удряйки го с гаечния ключ, за да звучи все едно прави нещо. 

След основното му обучение, той е пратен в Бирма, днешен Мианмар, където ще бъде обучен да стреля по самолети. В едно от упражненията, Кърби и екипът му трябва да стрелят по парче плат, което се развява на няколкостотин метра зад летящ самолет. И той, и останалите са толкова зле, че колегата им пилот се отказва от страх за живота си.

Не е изненада, когато Кърби е преразпределен – този път в пехотна дивизия в Източна Европа, където служи в 11-ти пехотен полк. Докато е там, полкът е нападнат 36 отделни пъти от немците, като в един от тях голям танк минава директно през защитата им, но за щастие е спрян от неизвестен войник, който стреля в процепа на танкиста, убивайки го и спасявайки Кърби, които е само на няколко метра от веригите на машината.

1_lnuGu4_AKDjvIbdYY7K6Gw

„Captain America“ брой 1, 28 март 1941 [Public domain]

Работата на художника в полка е да бъде разузнавач – това означава да върви напред в непознати територии и да прави карти на местността. „Ако някой иска да те убие, просто те прави разузнавач. Аз бях разузнавач.“ Той си изкарва тази служба един ден, когато лейтенанта му чува името Джак Кърби и го пита дали той е онзи Джак Кърби. „Да, сър. Аз нарисувах Капитан Америка“, казва Джак Кърби, очаквайки, че лейтенанта ще искат да му нарисува портрет или нещо подобно. Вместо това, лейтенантът го назначава разузнавач: „Отиди в тези градове, в които още не сме били, и виж дали има някой. Нарисувай карти и картини на това, което виждаш, и след това се върни и ни кажи ако намериш нещо.“ Освен доста, разбира се, напрегната, задачата му е и доста дашна откъм истории.

„Повечето американци си мислят, че войната се води от внимателно планирани операции, изпълнявани от професионални бойци, които се изправят срещу други професионални бойци, и всичко е стегнато и подредено. Ами нека ви кажа само, че мъжете са си мъже. Псувахме се, обиждахме се на всякакви езици – английски, немски, френски, иврит. Прибрах се с огромен речник. Дори и да не се стреляме, пак се обиждахме и ругахме. Но никой никога не споменаваше майката на никого, освен ако не искаше да го гръмнат.“

Военната кариера на Джак Кърби приключва, когато краката му измръзват в непростимата европейска зима. „И не бяха само безчувствени – бяха си измръзнали. Отне ми година, докато си върнат нормалния цвят.“ След като прекарва въпросната година във възстановяване и едвам-едвам избягвайки ампутация, Кърби е изпратен да си ходи вкъщи.

Джак обаче изпуска кораба, който трябва да го закара, защото се разболява. Затова трябва да пътува до Щатите в по-малко медицинско корабче вместо 3 дни – 9 дни. На всичкото отгоре през цялото време има безобразна морска болест, заради която седи гладен, защото не може да задържи нищо в стомаха си. Но не се оплаква: „Много мъже загубиха крайници, някои и част от лицата си. Видях хора без половин лице; можеше да видиш в главите им. Видях и много хора, които са дълбоко обезпокоени по други начини. Вижте, аз бях окей в сравнение повечето други.“

„Няма нищо, което би нарекъл романтично, във войната. Разбира се, във филмите и по телевизията показват красивата картинка на братството, което създава. Виждал съм войната да сближава хората, но трябва да ви кажа, че цената на това е изключително голяма: не само що се отнася до човешки животи, но и до човешкия дух. Мисля, че войната отнема от стойността ни като хора; характерът на човешката раса намалява с всяка война, която допускаме. Хитлер трябваше да бъде унищожен, нямаше друг избор и се радвам, че дадох своя принос със службата си – но ако имаше друг начин да го свалим, бих предпочел другия начин.“

След като се завръща, Джак продължава с кариерата си в комиксите от там, откъдето я е оставил, като работата му ще преобърне Marvel и всички нови художници следват неговия почерк и философия в бранша.

 
 
Коментарите са изключени

Свиркащият език от Канарските острови

За някои хора свиркането с уста е много повече от начин да повикаш кучето си. Езикът „силбо гомеро“, който все още се говори на Канарските острови, се свирка вместо да се изговаря по начина, по който вие четете този текст в главата си. Не само че е изключително интересен начин на комуникация, но и има доста голям обхват като позволява на разговарящите да се чуват над 3 километра без никакви помощни средства.

Силбо гомеро се използва от хиляди години на Канарските острови и е бил доста полезен преди мобилните телефони. В миналото с едно просто изсвиркване хората са могли да се разберат от двата края на острова или да се намерят в навалицата.

За нас езикът звучи като песен на птички. 

Demostración de silbo gomero, La Gomera, España, 2012-12-14, DD 01

Демонстрация на силбо гомеро в ресторант на остров Ла Гомера (един от седемте Канарски острови)

За да „говори“, един „силбадор“ (испанската дума за човек, който говори силбо гомеро) просто пъха пръст в устата си, с които ще променя тона на свирнята, докато с другата си ръка насочва посоката на звука. Езикът представлява свиркова форма на местният испански диалект. С помощта на 5 „гласни“ и 4 „съгласни“, силбадорът има на разположение над 4 000 думи. Трябва да се има предвид, че свиркането не е винаги много ясно и човек често трябва да се повтаря, както и да разчита до значителна степен на контекст.

Не се знае много за произхода на езика. Създаден е от местните на острова и след това е адаптиран за испанския след 16 век. Подобни подсвиркващи езици са забелязвани в Гърция, Турция, Китай и Мексико, но никой от тях не е толкова развит и комплексен колкото силбо гомеро.

La_Gomera_1

Пейзаж от остров Ла Гомера

Уви, в последните години езикът се използва все по-малко и по-малко, защото основното му предимство – далекобойността му – се надминава от мобилните телефони. Има, разбира се, опити това интересно и до голяма степен уникално културно наследство да бъде запазено, като се настоява децата да го изучават в училище.

И накрая – ако смятате, че ще ви разкажем за този език без да ви дадем пример, то вие сте в дълбока заблуда:

 
 
Коментарите са изключени

Истинският баща на паркура

| от |

Дейвид Бел безспорно е известен като създателя и патрон на паркура, но корените на спорта могат да се проследят до баща му, Реймънд, и времето, което прекарва като дете във Виетнам.

Малкият Реймънд е отгледан в Далат, Виетнам, в сиропиталище на френската армия, където получава и основно военно обучение. Той се оказва изключително отдаден именно на това обучение и нощем тайно ходи на площадката с препятствия и тренира. Когато усвоява препятствията до съвършенство, той създава свои. Младежът знае, че нарушава дисциплината и ако бъде заловен по време на тренировките си, ще бъде наказан. Затова се опитва да тренира възможно най-тихо като паралелно с това се опитва да скочи от възможно по-високо, за да се научи и да се приземява невредим.

След кулминацията на Индокитайската война през 1954, Реймънд получава френско гражданство и заминава за Франция, където продължава обучението си в армията до 19-ия си рожден ден през 1958.

Когато завършва, решава да приложи атлетските си способности и става член на парижката военна противопожарна бригада. Именно по време на тренировките си за пожарната, Реймънд се среща с методите на човек на име Джордж Хеберт, известен учител по физическа култура, който се оказва, че е и създател на площадката с препятствия, на която Рей тренира като момче.

Lieutenant Hébert

Джордж Хеберт

Реймънд е изумен от така нареченият „méthode naturelle“ (от фр. – „природен метод“) на Хеберт. С две думи, природният метод се състои от серия от 10 упражнения, които Джордж вярва, че са в основата на добрата физика. Тези упражнения включват тичане, катерене, ходене (и на два, и на четири крака), плуване, хвърляне, вдигане, самозащита, скачане и баланс. Хеберт се вдъхновява за метода си, когато служи като офицер в началото на 20 век. Тогава той често среща хора, чиято физика и способност да преминават през пресечени, понякога откровено опасни, местности изглежда вродена и естествена и това го кара да мисли, че по-естествен подход към физическите тренировките би бил по-полезен от стандартния за тогава фитнес. Мотото му е „Être fort pour être utile“, което се превежда като „Бъди здрав, за да бъдеш полезен“, също силно съвпада с вижданията на Реймънд.

По време на пожарните тренировки, Рей се представя като един от най-способните кадри като чупи всеки рекорд на всяко препятствие и след това печели няколко награди по пожароприложен спорт.

Атлетичните способности на Бел на практика го правят легенда сред пожарникарите като той често е канен да участва в едни от най-опасните мисии, с които се среща отбраната. Може би една от най-бележитите прояви, поне в очите на обществото, се случва когато увисва от един хеликоптер и докато лети, успява да грабне виетнамския флаг от флагщок на върха на катедралата Нотр Дам в Париж на около 90 метра над земята (на всичкото отгоре, това е първата мисия с хеликоптер за пожарната). Рей също така ще изумява другарите си като изкачва цели сгради за секунди без стълба, а катерейки се по водосточната тръба или ходейки по малки ръбове на десетки метри над земята без предпазни средства.

Най-важни са обаче нещата, които Рей прави „зад кулисите“ – всъщност именно те го правят толкова популярен сред пожарникарите. Заради почти уникалната си способност да прекосява заобикалящата го среда, използвайки каквото тя му предлага (което може да се нарече някаква проектоформа на паркур, Реймънд често поема отговорността да обучава новопостъпилите кадри и дори хора от армията в това как да се придвижват по-ефективно през градската среда. По време на едно такова обучение, твърди се, че Рей казва на един новак как да не те е страх от височини е жизнено важно за един пожарникар, веднага след което се засилва към един прозорец и правейки предно салто, скача през него в пълно пожарникарско облекло.

David Belle NewYorker

Дейвид Бел

Такива истории се разказва и на сина му Дейвид, който е силно вдъхновен от почти надчовешките способности на баща си и съответно започва да ги имитира като така ще създаде може би най-младия спорт в момента – паркура.

Ученията на Рей продължават да живеят и след смъртта му през 1957 не само заради работата на сина му, но и заради френската пожарна отбрана, член на която е другият му син. До този ден пожарникарите развиват физическите си способности като се състезават един с друг в преминаването на трасе с различни препятствия. А понякога и тренират с Дейвид.

 
 
Коментарите са изключени