shareit

Великите авантюристи: Левски – апостолът на свободата

| от Александър Стоянов |

Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и величие, падение и гибел. Тези велики разкази се пишат от личности, надарени с дързост, хъс и амбиция, способни да рушат империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина сред тях са добре известни в цял свят, но освен хора като Кортес и Писаро, световната история пази спомена за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват съдбите на цели региони.

Тяхната история е показателна за начинът, по който се развиват цивилизациите. Тя демонстрира неограничените възможности на човешкия дух и амбиция. Съдбата на тези личности ни помага да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава възможност да потърсим героите на своята собствена епоха.

Как се разказва историята на една легенда, вероятно най-голямата легенда в новата ни история? Както на всяка друга, разбира се – от самото начало. Образът на Васил Иванов Кунчев има статута на икона в българската памет – светец по всички параграфи, освен по формалното признание от страна на БПЦ. Дълги години в обществото се вихри дебат дали не е време Апостолът на свободата да получи своето място сред светите отци на нашата вяра. Но там ли му е мястото наистина?

Vasil_Levski's_Relatives_Gina_Kuncheva_&_Nacho_Andreev

Васил Иванов Кунчев е роден в Карлово. Според официалната версия, това се случва на 6-ти юли (тогава още е нямало „нов стил“ – б.а.), 1837 г. Съгласно най-новите изследвания на османските архиви, има вероятност годината да е всъщност 1840 г. Предстои специалистите по Възрожденска епоха да се произнесат окончателно. Детството на бъдещият национален герой преминава в, както гласи клишето, „китното подбалканско селище“. Карлово е много повече от китно селище. Той е център на българската просвета и култура. Там работи един от най-важните просветители в нашата история – Райно Попович, учител на цяло поколение български възрожденци. Градът процъфтява като занаятчийски център, а с парите се трупа и грамотност, национално осъзнаване и просвещение. Неслучайно произходът на онези нации, като българската, които нямат своя държава в началото на своето формиране, трябва да се търси сред заможната прослойка, отговаряща на днешното понятие „средна класа“.

Именно към средната класа първоначално принадлежи и семейството на Васил Кунчев. Баща му – Иван Кунчев Иванов, е майстор-бояджия на гайтани, работи здраво и неуморно за благото на своето семейство – съпругата си Гина и техните 5 деца, трети от които именно е Васил. Майката на Левски – Гина, също е от заможен род – Караиванови. Баща й е златар, а един от братята й е изтъкнат духовник и бъдещ архимандрит – Василий. Това, което събира Гина и Иван в Карлово (и двамата не са родом от там), са бушуващите в началото на XIX век кърджалийски банди.

Vasil_Levski_&_His_Brother_in_the_II_Legion

Карлово е един от онези градове, които успешно се справят с разбойниците и опазват своето население и богатство. Именно за това, семействата на Гина и Иван се местят там в самото начало на века. Парадоксално или пък закономерно, едни от най-драматичните зверства от епохата на Османското владичество индиректно довеждат до раждането на един от най-големите борци за премахване на това владичество.

За разлика от други свои съвременници, като Любен Каравелов, които прекарват юношеските си години в добро материално състояние, Васил Кунчев преживява първите удари на съдбата още през 1851 г., едва навършил 14 години. Баща му Иван умира, вероятно от мозъчен кръвоизлив, след което тежестта за препитанието на семейството пада върху непълнолетните му синове. Вуйчото на Левски – архимандрит Василий се заема да помогне на своята сестра Гина и помага младият Васил да завърши своето образование в карловското взаимно училище, след което за кратко да учи в Стара Загора. Междувременно, духовникът урежда Левски да служи като таксидиот на Хилендарския манастир – несъмнено отговорна задача за толкова млад човек, след което съдейства Васил да се подстриже за монах в Сопотския манастир през 1858 г.

Историографията от преди 1989 г., полага неимоверни грижи да неглижира ролята на църквата в светогледа на Левски и бърза да заклейми вуйчо му като ретроградния духовник, от който свободолюбивият, светски младеж бяга. В действителност, архимандрит Василий помага изключително много на своите роднини в тези тежки времена, където на труда на бащата често се крепят всички финанси на едно семейство. Василий закриля духовното поприще на Васил, който още през 1859 г. вече е издигнат в сан йеродякон, едва навършил 22 години. На практика, под крилото на Василий, Апостолът, приел името Игнатий, има пред себе си възможност за блестяща кариера в църквата. Явно обаче духовният живот не е бил така изолиран и вреден за бунтарския дух на младият Васил, след като той свободно следи развоя на национал-освободителното движение на българите.

Levski1

Сърцето и душата на народната борба, е Георги Стойков Раковски. Именно той ще се превърне в духовен баща и вдъхновител на Левски в неговата революционна кариера. Идеите на Раковски, неговата позиция по националния въпрос и принципното му отношение към съседните балкански народи и Великите сили са попити със страст от Васил Кунчев, който се превръща в най-последователния и верен наследник на делото на Раковски.

Двамата се срещат за първи път през 1862 г. Левски напуска манастира и духовния живот през 1861 г. Ако е вярно че е потеглил към Сърбия с коня на вуйчо си, то е ясно, че неговият роднина е дал своята благословия Васил да тръгне по свой собствен път. Левски пристига в сръбската столица, след което бърза да се присъедини към т. нар. „Български легион“ (или Легия, както е по-известна). Това формирование е създадено от Раковски по вдъхновение от „червените ризи“ на Гарибалди, които няколко месеца по-рано са освободили цяла южна Италия и са я поставили под властта на обединителя на италианския народ – крал Виторио Емануеле II. Следвайки най-новата мода в европейската революционна мисъл, Раковски бърза да сформира сходен по същност български отряд, който, според Втория план на Раковски, трябва да навлезе по билото на Стара планина и да провокира населението от двете й страни към масово надигане.

Levski2

Левски се записва сред няколкото стотин нахъсани бойци и бързо печели уважението на останалите със своите умения  характер. Именно един от тези подвизи – чутовен скок по време на подготовката, му печели прякорът „Лъвски“ или както се е произнасяло тогава „Левски“ – прозвището, с което остава в историята. Важно е да отбележим тук, че Българският легион е формация, която напълно пасва в епохата и света, в който е създаден. Това не е някакъв романтичен блян или закъсняла ренесансова чета. Става дума за сборна формация от доброволци, каквито в Европа възникват именно в онзи момент – „Времето е в нас и ние сме във времето“, както ще отбележи самия Левски.

Провалът на Легията е свързан не толкова с неумението и липсата на ентусиазъм, а с егоистичната, но напълно логична политика на сърбите, които предпочитат да се отърват от нежеланите български доброволци, вместо да рискуват открита война с Османската империя. Събитията в Белград от 1862 г., оставят траен отпечатък в съзнанието на Раковски и Левски и каляват тяхната вяра, че свободата на българите не ще бъде извоювана с чакане на помощ от съседните ни народи. Тези техни впечатления само се потвърждават в следващите пет години. Въпреки всичките си съмнения към сърбите, Левски се присъединява и към Втората българска легия (1867-68 г.).

1024px-Vasil_Levski_IRO_revolutionary_districts

Преди това успява да обходи немалка част от българските земи като четник и знаменосец в отряда на Панайот Хитов. Пътят и премеждията на четата затвърждават у Левски една ясна теза, валидна и до днес – населението вътре в България и емиграцията навън, кимат кардинални различия в своя мироглед, приоритети и идеи за бъдещето. Именно с този урок на ум и следвайки завета на Раковски, Левски зарязва планирането на четнически действия от чужбина и решава да направи следващата стъпка в еволюционното развитие на българската национално-освободителна борба.

От 1869 г. насетне. Левски се заема да създаде и оформи гъста мрежа от вътрешни, революционни комитети, която да покрива максимално голяма част от българските земи и да подготви народа за масово въстание. В историографията, тази организация е останала с названието Вътрешна революционна организация (ВРО). За разлика от паралелната мигрантска организация БРЦК, която търси варианти за федерация със Сърбия и Румъния, ВРО остава тясно обвързана с идеята за самостоятелна борба и независимост на българите. Добре запознат с бушуващите идеи на национализма и романтизма, Левски осъзнава една проста истина, която все още убягва на дейци и политици в България – нацията е над-етническо социално явление, в което етническият произход не играе роля.

1280px-Vasil_Levski_2nd

Когато Левски обявява своите идеи за „чиста и свята република“, тя се предполага да принадлежи не само на българите, но и на турци, гърци, арменци и евреи, цигани и всички други, живеещи на тази територия. Апостолът правилно схваща една трудно смилаема за патриотарите идея – че българското самосъзнание не се измерва с кръв и гени, а с дух, идеали и самоопределение на всеки отделен индивид. В Републиката на Левски, всеки който се подчинява на законите и се бори за общите блага и правди, е вече „българин“.

Както е явно, тези идеи са изпреварили не само времето на Левски, а и собственото време, в което живеем аз и вие, които четете тези редове. Не е изненадващо тогава, че ВРО в крайна сметка става жертва на вътрешните разногласия и дребнавите борби на един народ, който и до днес не е завършил процеса на своето просвещение и национално съзряване. Действията на Димитър Общи, неговото неподчинение на правилата и липса на перспектива, са емблематични, но и симптоматични за цялата тогавашна, а и сегашна, българска действителност.

BASA-600K-1-1865-15-Vasil_Levski-retouched

Въпреки това, делото, извършено от Апостола, броят комитети които създава и гъстата и стегната структура на ВРО, са доказателство за колосалния потенциал на Васил Левски. Чудото в житието на Васил Иванов Кунчев не е толкова в мащаба на ВРО, колкото в самия факт, че ВРО въобще е успяло да съществува. Помиряването и координирането на този калейдоскоп от бунтари, авантюристи, борци за свобода, а понякога и обикновени разбойници, изискват умения и потенциал, недостижими  за почти никой друг възрожденец в нашата история.

Разказът за залавянето на Левски от османските власти през 1872 г. е известен – поредица от предателства и разкрития на османската полиция, води до акцията в Къкринското ханче. Тук си заслужава да споменем два мита, които понякога накърняват светостта на Апостола. Първият е, че османците не знаели кого са заловили. Дори физически да не са разпознали веднага своя пленник, османските власти са били наясно кой е човекът Левски и каква огромна заплаха представлява за тяхната империя. В този смисъл, не може и дума да става за някакво подценяване на Апостола от османска страна. Вторият мит е свързан – че конвоят на Левски се състоял само от три заптиета.

В действителност, конвоят наброява над 30 души, добре въоръжени и познаващи добре пътя от Ловеч към София. С този мит е свързана и легендата, че никой не се опитва да спаси Левски – в действителност има известни поне 5 различни плана. Бедата идва от това, че съратниците на Апостола не са знаели как и от къде ще бъде транспортиран. В случая, османските власти, които нито за миг не подценяват ситуацията, си свършват работата добре и осигуряват превозването на опасния „демон на империята“ до София. Дързък и свързан с опасенията за сигурността на затворника ход е и неговия съдебен процес, състоял се в София. Османските власти не биха рискували да транспортират затворника чак до Цариград и да дадат още безброй възможности за неговото освобождаване в хода на 800 км път.

Zalava_sad

Съдебният процес завършва с логичната смъртна присъда за един човек, оценяван като враг номер едно на Османската империя по българските земи. Да се търси специална намеса от руска страна за погубването на Левски е по-скоро в сферата „мистерии, тайни и загадки“. От друга страна е вярно, че Русия не би мръднала пръста си да спаси един бунтовник, който явно и категорично отхвърля нуждата от Русия за българската национална кауза.

Гибелта на Левски се превръща в катастрофа с национални измерения. Също както Раковски преди него, Левски е бил трегерът на националната борба. Именно след смъртта му лъсва ясно колко паянтова и недобре премислена конструкция представляват движението за национално освобождение. Хора като Любен Каравелов изпъкват със своята нерешителност и колебания, а на младия и нахъсан Ботев личи, че притежава дързост и плам, но му липсва онази дълбочина на разсъжденията и организационен гений, присъщи на неговия близък приятел – Апостола.

Обесването на Левски е началото на края на българското национално-освободително движение. Подобно на дърво с прерязан корен, революционната борба постепенно угасва, раждайки един последен, ключов филиз в лицето на лудите млади глави от Гюргевския комитет, които през 1876 г., след едва два месеца подготовка, се заемат да вдигнат Априлското въстание.

Да се опитаме да обобщим делото и същността на Левски в един абзац е невъзможно и безсмислено. Вместо това е достатъчно да се цитира една популярна песен от агитката на едноименния футболен отбор – „И преди, и сега, Левски значи Свобода!“.

Снимки: Wikipedia

 
 
Коментарите са изключени