shareit

Великите авантюристи: Харалд Хардрада – последният викинг

| от Александър Стоянов |

Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и величие, падение и гибел. Тези велики разкази се пишат от личности, надарени с дързост, хъс и амбиция, способни да рушат империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина сред тях са добре известни в цял свят, но освен хора като Кортес и Писаро, световната история пази спомена за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват съдбите на цели региони.

Тяхната история е показателна за начинът, по който се развиват цивилизациите. Тя демонстрира неограничените възможности на човешкия дух и амбиция. Съдбата на тези личности ни помага да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава възможност да потърсим героите на своята собствена епоха.

Обгърнатите в мъгли брегове на Скандинавия са родили не един или двама герои през вековете. Покрити със сняг и лед планини и гори, сред чиито сенки заблуденият поглед съзира танцът на елфите. Земята на Севера винаги е пленявала въображението на летописци и писатели, които търсели там корените на Старите богове. Животът в Скандинавия никога не е бил лесен и днешният икономически просперитет няма как да прикрие факта, че само до преди по-малко от сто години, хората там са били принудени да водят тежка борба за оцеляване срещу неумолимата природа. В тази сурова среда се раждат сурови мъже и жени, които с желанието си да променят света около себе си и с неутолимата амбиция и страст към приключения, често спечелват за себе си почетно място сред страниците на историята.

Норвегия в началото на XI в. е сурова земя, разделена на множество враждуващи владения, управлявани от дребни господари, борещи се да придобият върховната кралска титла. Борбите за власт раждат кръвни вражди и мнозина приключенци са принудени да потеглят в изгнание. Вече сме ви разказвали историята на изгнаника Ерик Червенокосия, който открил Гренландия горе-долу по времето, когато започва настоящият ни разказ. През 994 г., мъж на име Харалд Гренске поел към Швеция, изоставяйки бременната си жена Аста Гудбрандсдотир у дома. На изток го отвела жаждата му за нови владения и любовта му към северната принцеса Сигрид, която му се явявала доведена сестра.

1920px-The_body_of_Leo_V_is_dragged_to_the_Hippodrome_through_the_Skyla_Gate

Снимка: Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=737234

Нейните обширни владения привлекли вниманието му и той решил да се ожени и за нея, за да получи земите й. Сигрид набързо скастрила своя доведен брат и му казала, че работата му не е да тича из Скандинавия, а да си седи у дома при бременната си жена – достойна, умна и оправна съпруга. Харалд обаче продължил да разсъждава с космите на гърдите си и я последвал в Швеция. Сигрид му устроила пиршество и след като Харалд и придружителите му се напили безпаметно, заключила ги в залата за пиршества и я запалила. Онези, които не изгорели живи вътре, били заклани докато се опитвали да излязат.

Аста не била очарована от постъпката на Сигрид, но прелюбодеянието на мъжа й се оказало по-сериозно престъпление и вместо да мъсти за него, тя си събрала багажа и се върнала обратно в родната си област Опланд, където в дома на баща си родила син, когото нарекли Олаф. На него съдбата била отредила да стане крал на Норвегия, а впоследствие и светец,…но това е друга история. Аста нямало как да остане сама за дълго и за това след неуспешния си брак с вожда Харалд, тя решила да се ожени за скромния и трудолюбив Сигурд Сир – също местен вожд, но далеч по-улегнал от първия й съпруг. След брака им, тя заживяла със Сир в неговото владение Рингерайк (Царството на пръстените – б.а.), където през 1015 г. се родил най-малкият й син – Харалд.

За детството на Харалд се знаят само няколко сигурни неща. Първото е, че бил силно впечатлен от своя полубрат Олаф, който в същата 1015 г. станал крал на Норвегия. Харалд много искал да му подражава и за това от съвсем малък се стремял да усвои войнския занаят, за разлика от по-големите си братя, които подобно на баща им Сигурд се грижели далеч повече за родните владения. Второто, което се знае е, че Харалд бил доста силен и висок младеж, който още преди да навърши пълнолетие вече съперничел на възрастните войни. През 20-те години на XI в., той явно си спечелил значителна слава. През 1028 г. бунтовници свалили брат му от трона.

Когато Олаф се завърнал със своя войска две години по-късно, едва петнадесет годишен, Харалд събрал отряд от 600 мъже (значително войнство за онази епоха – например рейсовете в Англия се извършвали от 100-300 души – б.а) и потеглил в подкрепа на Олаф. Двамата братя събрали около 3 000 души, но срещу тях при Стикластадире се изправила три пъти по-многочислена армия, вярна на новия крал Кнут Велики, който владеел Норвегия, Дания и Швеция.. Въпреки численото преимущество на врага, Олаф и Харалд не избягали от битката, а смело се хвърлили в нея. Олаф загинал, а Харалд бил тежко ранен. Верни хора му помогнали да напусне бойното поле и го скрили в отдалечена ферма, далеч в Северна Норвегия, където младежът прекарал около месец, възстановявайки се от раните си. Веднага след това, страхувайки се от отмъщението на Кнут, Харалд прекосил страховитите планини на Скандинавия, преминал през Северна Швеция и Финландия и достигнал земите на Киевска Рус.

Харалд и спътниците му се установили в търговското средище Айдейгюборг (дн. Стара Ладога), основано от викингите, които използвали реките на днешна Русия, за да търгуват в Черно море и Азия. Подобно на повечето тогавашни градове в Киевска Рус, Айдейгюборг се ползвал с присъщите на викингските поселения свободи и права, гарантирани от върховния владетел на страната – княз Ярислейфир Валдамарсон (рус. Ярослав Мъдри), син на Валдамар (рус. Владимир) Велики. Съпругата на Ярислейфир – Ингегерда Олафсдотир (рус. – Св. Анна Новгородска) била шведска принцеса и роднина на Харалд и това му осигурило добър прием в Киев.

Battle_of_Fulford

Снимка: Снимка: By Matthew Paris – http://cudl.lib.cam.ac.uk/view/MS-EE-00003-00059/1, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=57476565

Допълнителна тежест му печели и престоят на брат му Олаф в Киевска Рус, където покойният вече крал прекарал своето изгнание между 1028 и 1030 г. Ярислейфир се нуждаел от предани и кадърни командири за своите войски и Харалд бързо се издигнал до висшите военни кръгове на Киевска Рус. През следващите две или три години, Харалд, който носел прякора Хубавокосия (старонорвежки – Харфагри) се сражавал с враговете на Киев – племената по северните граници в Прибалтика, печенезите и другите степни народи на изток. През 1033 г. или 1034 г. Харалд, все още едва деветнадесет годишен, събрал отряд от 500 калени в битките бойци и решил да опита късмета си отвъд пределите на Киевска Рус – в митичният за викингите Миклагард – приказният Константинопол.

Вече от близо половин век най-доверената охрана на василевсите, представлявала така наречената Варяжка гвардия, съставена от елитни ветерани, идващи от всички северни земи, в това число  Британските острови и Скандинавия. Нейното ядро обаче били наемниците, изпратени от княз Валдамар Велики на Василий II през 988 г. Те трябвало да заменят унищожения от българите при Траянови врата (986 г.) арменски корпус, който дотогава охранявал императорите. На база на този първоначален отряд, василевсите продължили да наемат нови и нови северняци през годините. Харалд, чиято слава на кален в битките войн го предшествала спомогнала няколко месеца след пристигането му в Константинопол, император Роман III Аргир (1028-1034г.) да го издигне в командир на цялата Варяжка гвардия.

Макар това да било дворцово подразделение, Харалд нямало как да седи мирен и кротък в столицата. Още с пристигането си заминал за Източното Средиземноморие, където разгромил няколко пиратски флоти, а след това разорил градовете в Мала Азия и Северна Сирия, които ги подпомагали. През 1035 г. новият византийски император Михаил IV Пафлагон (1034-1041 г.), който запазил Харалд на поста, изпратил скандинавския войн и варягите в Северен Ирак, където те, заедно с редовните сили, участвали в завземането на редица крепости от местните арабски емири. През следващите няколко години, Харалд се сражавал срещу постоянните нашествия на печенеги и узи на Балканите.

Успоредно със спорадичните сражения в Европа, Харалд пътувал до Светите земи, вероятно през 1037 г., като придружител на членове на императорското семейство. Византия била подписала мир с Фатимидския халифат година по-рано и поклонници от империята вече можели спокойно да посещават Йерусалим. По пътя към Гроба господен и обратно, скандинавските саги посочват, че Харалд на няколко пъти влизал в сражения с местните, като според историците, вероятно става дума за сражения с тамошни бандити, населяващи планинските райони на днешен Ливан. Година по-късно, Харалд е изпратен в Сицилия под командването на легендарния византийски пълководец Георги Маниак (за когото има вероятност да е от български произход – б.а.). Гледката на двамата трябва да е била внушителна, защото и Харалд, и Георги са описвани като здрави и силни мъже, извисяващи се на около 6-7 стъпки (около 2 м – б.а.)  ръст, който съвсем не бил обичаен за онази епоха. Първоначално кампанията върви добре, а редом с Варяжката гвардия на бойното поле се появяват и други северняци – норманите, водени от Гийом дьо Отвил (Вилхелм Железноръкия). Високомерното отношение и амбиции на Маниак води до бунт на норманите, които се вдигат против византийците, съюзени с местния ромейски катепан в Апулия. Варяжката гвардия остава сериозно изолирана в Южна Италия и Харалд търпи две поражения през пролетта на 1041 г., след което е изтеглен в Константинопол и след кратка почивка е изпратен в Македония.

Тук, с оглед политическата криза във Византия и бунтовете в Италия, българите се вдигат на въстание, водени от внука на Самуил – Петър Делян. Харалд Хубавокосия и Варяжката гвардия изиграват ключова роля в потушаването на въстанието и в победата над Петър Делян при Острово. Макар да няма конкретни данни викингите да са извършвали някакви поголовни грабежи и разорения (а и те били само 500 души от цялата войска – б.а.), скандинавските скалдове приписали на Харалд прякора „опустошител на българските земи“. Успехът на Балканите бил последван от смъртта на Михаил IV. В настъпилите междуособици, Харалд бързо загубил престижните си позиции в Двора и дори бил арестуван.

Причината за ареста му не остава съвсем ясна. Според едни става дума за убийство, а според други – заради претенцията му към новия император Михаил V за изплащане на „данък щастливо възкачване“, както се случило след смъртта на Роман III. Каквато и да е била причината, Харалд успял да се измъкне и застанал начело на онази част от варягите, които се противопоставили на ново издигналият се василевс Михаил. В крайна сметка, метежниците успели, императорът бил детрониран и ослепен (според някои лично от Харалд) и заточен в манастир. На тронът се възкачила императрица Зоя – лукава и непреклонна фигура в дворцовите интриги. Тя решила да се разправи с неконтролируемия Харалд, който бил обвинен, че на три пъти неправомерно е вземал огромно количество пари от имперската хазна. Това най-вероятно било вярно, тъй като Харалд на няколко пъти изпращал големи количества средства при Ярислейфир Мъдрия в Киев. В крайна сметка, Харалд Хубавокоси откраднал два кораба и начело с най-близките си хора успял да избяга от Константинопол. Докато напускал Златният рог, императрицата наредила да вдигнат преградната верига, вследствие на което единият кораб бил потопен, но Харалд успял заедно с екипажа си да избегне капана и да отплава в открито море, достигайки Киев по течението на р. Днепър.

Harald_III_of_Norway

Снимки: By Anonymous – http://www.lib.cam.ac.uk/cgi-bin/Ee.3.59/bytext, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=5278818

В Киевска Рус Харалд се оженил за една от дъщерите на Ярислейфир – Елисив (рус. Елисавета) и по този начин окончателно скрепил своя съюз с киевските владения. Скоро след брака им, Ярислейфир изпратил експедиция срещу Константинопол, вероятно напътстван със съвети от Харалд, но варяжкият набег бил отразен, най-вече с помощта на бурното време в Черно море. След като прекарва три години в Киевска Рус, Харалд заминава за Швеция, начело на шепа мъже и огромно богатство. Там той се срещнал с изгнаника Свейн Естридсон – внук на Кнут Велики. Двамата се обединили от една кауза – да свалят от трона Магнус Добрия – незаконен син на Олаф, който управлява едновременно Дания и Норвегия. Двамата претенденти събрали армия и нахлули в Норвегия, но се оказало, че племенникът на Харалд не носи прозвището си без причина.

Местното население се вдигнало в негова подкрепа. Двете войски застанали една срещу друга, но Магнус и Харалд постигнали споразумение. Магнус ще признае Харалд за съвладетел на Норвегия (но не и на Дания), а Харалд ще си подели с него огромното си имане (по това време Магнус е сериозно закъсал за пари – б.а.). В крайна сметка, без да се пролее кръв, чичо и племенник започнали да управляват Норвегия заедно. Съжителството им на трона трудно може да се нарече идилично. Харалд и Магнус се срещат на живо едва няколко пъти през следващите две години и почти всички срещи завършват с физическа саморазправа помежду им, прекратявана навреме от техните последователи.

През 1048 г. Магнус Добрия умрял без да остави наследници. На смъртния си одър завещал Норвегия на чичо си Харалд, а Дания – на Свейн Естридсон. Харалд обаче отказал да признае завещанието му и се обявил за крал и на Дания. Само в рамките на броени часове, съюзниците Харалд и Свейн станали смъртни врагове. Към този момент Харалд бил все още на не особено преклонната възраст 33 години. През следващите 16 години, Харалд води ежегодни рейдове срещу Дания, плячкосвайки земите на Свейн и разбивайки отрядите му. Въпреки това, до решителна победа така и не се стига и през 1064 г., двамата най-сетне подписват безусловен мир помежду си, а Харалд оттегля претенциите си към датския трон.

Успоредно с походите в Дания, Харалд водил активна политика в Норвегия. Използвайки силата и богатството си, той се разправил с местните ярлове и водачи и започнал една по една да подчинява частите на кралството на пряката си власт. Същевременно се стремял да разпространи християнството навсякъде из владенията си и по този начин, чрез църквата – да укрепи властта си допълнително. Към 1065 г., когато приключва войната с Дания, Харалд вече е наложил неоспоримата си власт над цяла Норвегия, често с огън и меч. Това му спечелило и другият прякор, с който остава по-известен в историята – Хардрада (т.е. Суровият). За да засили позициите си у дома, Харалд се жени за втори път. Новата му невяста е Тора Торбергсдотир, която е и майка на неговият основен наследник Олаф III Миролюбивия. Според сагите, през 50-те или 60-те години на XI в. Харалд основава Осло на мястото, на което често обичал да отсяда докато обикалял владенията си.

Battle_of_Stamford_Bridge,_full

 

Снимка: Снимка: By Matthew Paris – http://cudl.lib.cam.ac.uk/view/MS-EE-00003-00059/1, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=57476565

Последното приключение на Харалд Хардрада започнало през 1066 г. Възползвайки се от междуособиците в Англия, той решил да се възползва от поканата на Тостиг Годуинсон – граф на Нортумбрия и брат на крал Харолд Годуинсон. Хардрада решил да възстанови старата скандинавска претенция към Англия, датираща още от преди Кнут Велики. През лятото на 1066 г. Харалд, заедно с двамата си синове и наследници, Магнус II и Олаф III, потеглил към Англия, начело на около 10 000 бойци и 300 кораба. На 20 септември 1066 г. силите на Харалд разбили англичаните при Фулфорд, а четири дни по-късно принудили ключовата северна крепост Йорк да капитулира. Междувременно, срещу тях от юг напреднали силите на крал Харолд Годуинсон, равни по численост на северняшкото войнство.

На 25 септември Харалд и 2/3 от армията му се отправили към Йорк, за да уредят условията за капитулация на града. Междувременно силите на Харолд Годуинсон пристигнали и атакували неподготвената викингска армия. Легендата гласи, че на мостът Стамфорд един огромен норвежки берсерк задържал цялата английска армия докато Хардрада успее да организира силите си в стена от щитове. Въпреки това, по-добре снаряжените саксонци успели да пометат викингските редици. Харалд, 51-годишен, загинал биейки се като берсерк – без броня, стиснал с две ръце огромен меч, поразен от стрела в гърлото. Скандинавците били окончателно разбити и прогонени, а със смъртта на Хардрада се слага край на продължилите над два века викингски нашествия в Англия.

Освен като велик войн, сагите и изворите описват Харалд Хубавокосия и като прославен поет, автор на множество стихове и песни, чийто умения с лирата съперничели на майсторството му с меча. Харалд бил и отдаден спортист, като често докато служел във Византия, мъжете му си устройвали различни състезания, в които той участвал лично. За своят половин век живот, Харалд успял да се издигне навсякъде, където стъпел кракът му. Той познал всички бойни полета на Южна, Източна и Северна Европа и накрая завършил животът си така, както мечтаел – обкръжен от врагове, с окървавен меч в ръка.

 
 
Коментарите са изключени

Изгарянето на книги – една човешка жестокост на хиляди години

| от |

Едно от най-ранните споменавания за умишленото горене на книга идва от Библията (Йеремия 36), в която Йоаким, царят на Юда и Ерусалим, изгаря един от свитъците на Йеремия. Това се случва през VII в. пр. н. е. Йеремия диктува на Барух, който записва на свитък и след това четеше в Господния храм. Речта беше опит да се убедят хората да се извърнат от нечестивите си пътища и да приемат Господа. Когато кралят чува за свитъка обаче:

Беше деветият месец и царят седеше в зимния апартамент, a в огнището пред него гореше огън. Всеки път, когато Йехуди прочетеше три или четири колони на свитъка, царят ги отрязваше с писарски нож и ги хвърляше в огнището, докато целият свитък не беше изгорен в огъня. Царят и всичките му придружители, които чуха тези думи, не показваха страх, нито разкъсваха дрехите си. Въпреки че Елтанан, Делая и Гемария призоваха царя да не изгаря свитъка, той не ги послуша. Вместо това заповяда на Йерахмеил, неговия син, Серея, син на Ариелов и на Шелемия, син на Абдеил, да арестуват писаря Барух и пророка Йеремия.

В отговор Господ каза на Йеремия да издиктува отново същите думи и така е създаден нов свитък.

Killing the Scholars, Burning the Books

Едно друго, също отдавнашно, но доста по-масово изгаряне на книги идва от правителството на Китай и се случва около 213 г. пр. н. е. Тогава се изгарят много книги, но главно такива на Конфуций – почти всяко копие на книгите му и свързаните с тях произведения, с изключение на едно копие от всяко, което се съхранява в Китайската държавна библиотека, така че информацията все пак да не бъде загубена. Причината за горенето е, че те просто съдържат опасно за обществото знание.

Предполага се, че заедно с изгарянето е имало и лов на конфуцианци в опит да се укрепне династията Цин. Вероятно книгите са счетени за неподходящи за обществеността поради изложените в тях политически и социални промени.

Император Цин Шъхуан дори стигна дотам да погребе живи много от учените, чиито книги изгаря, така че знанията им да не се появят отново. Това заличаване на знания в крайна сметка се оказва малко прекалено ефективно, защото когато столицата е нападната през 207 г. пр. н. е., голяма част от имперската библиотека е унищожена при пожар, което съответно води до страхотна загуба на информация и открития, включително и за историята на региона на днешен Китай.

William Tyndale

Уилям Тиндъл 

Самата Библия също е книга, която често е била изгаряна. Когато Уилям Тиндъл прави първия английски превод на Библията през 1526 г. и започва да разпространява копия от нея в цяла Англия, това разгневява лондонския епископ и той започва да издирва новите Библии и да ги унищожава. Скоро останали само две, а самият Тиндъл е изгорен на клада през 1536г.

На пръв поглед основният проблем, който има католическата църква с книгата, е, че на места преводът е неправилен, защото някои по-тънки значения се губят. Затова католическите служители вярват, че преводът на Тиндъл насърчава „еретичните“ и „антидуховните“ идеали. Разбира се, много по-сериозен проблем е, че на английски Библията вече е достъпна до обикновените хора, които (стига да са грамотни) няма да имат нужда църквата да им тълкува писанията. Наскоро църквата имаше подобен проблем, когато текста „95 тезиса или диспут относно силата и ефективността на индулгенциите“ на Мартин Лутер беше преведен от латински и прочетен пред обществото, вместо да остане само за вътрешноцърковна консумация.

Bundesarchiv Bild 102-14597, Berlin, Opernplatz, Bücherverbrennung

Едно от най-големите изгаряния на книги се случва малко преди Втората световна война. На 10 май 1933 г. над 25 000 книги са изгорени от привържениците на нацистите, естествено с цел да създадат „чиста“ Германия, като се уверят, че „изкуството и културата“ следват целите на нацистката партия. Изгарянията се провеждат из цяла Германия и до голяма степен са водени от студенти. Малко над 30 германски университетски града взимат участие в „Действията срещу негерманския дух“, изгаряйки книги на Ърнест Хемингуей и Хелън Келър, наред с други.

Може би един от по-ироничните и пророчески случаи на изгорените книги са тези на Хайнрих Хайне, който е автор на сентенцията: „Където се горят книги, скоро ще се горят и човешки същества“. Неговото изказване е доказано не само при нацистите Германия, но и в много други случаи преди това.

Днес изгарянето на книги все още е плашещо популярен начин да се покаже неприязън към определен текст, който може да засегне дори простата фантастика. Книгите за Хари Потър са честа цел за цензура, тъй като те изглежда учат малките деца как да превърнат хората в порове и да следват дявола…

Има поне шест по-мащабни изгаряния на Хари Потър в Съединените щати. Двама пастори в Мичиган, например, Т. Търнър-старши и Т. Търнър-младши, виждат как малко момиче се „опитва да изпълни магическо заклинание“ и това явно прелива чашата. Около 50 души се събират да ги гледат как горят книга на Потър пред църквата си през август 2003 г. По-младият Търнър признава, че никога не е чел книгите, което може би не изненадва никого.

От друга страна пък, някои хора обичат да вземат библийте от хотелските стаи и да ги горят, но с идеята, че те просто ще бъдат подменени с нови и по този начин печатарите на библии ще спечелят.

И всъщност това е доста интересен момент от изгарянето на книги в модерните времена – изгарянето на книгата всъщност не спира обществото да има достъп до съдържанието й, поне в развитите райони на света, а често води до отпечатването на повече копия от нея, най-малкото защото хората, които ги изгарят, трябва да отидат да купят копие, за да участват в изгарянето… Още повече, когато се прави в по-голям мащаб и горенето стигне до медиите, това предизвиква любопитство на други хора към самата книга.

Както Джордж Р. Р. Мартин казва: „Когато отрежете езика на някого, не доказвате, че е лъжец, а само показвате на света, че се страхувате какво може да каже“.

Joseph Brodsky 1988

Ще завършим с още един цитат – на прочутия руски есеист, поет и носител на Нобелова награда за литература, Йосиф Александрович Бродски, който между другото е изгонен от Съветския съюз през 1972 г. след като години наред е в конфликт с главните на държавата, а в един момент е обявен за „социален паразит“, тъй като писането на поезия не се счита от комунистическият режим за добър начин за принос към обществото. Затова той е заточен в арктическия регион Архангелск, където е бил подложен на тежък труд за известно време, преди присъдата му да бъде отменена след 18 месеца. Неговото мнение за изгарянето на книги:

Има по-тежки престъпления от изгарянето на книги. Един от тях е да не ги четем.

 
 
Коментарите са изключени

Музикални хроники: Да създадеш Pink Floyd и да се оттеглиш – блясъкът и лудостта на Сид Барет

| от Тодор Ковачев |

През пролетта на 1967 г. Pink Floyd вече се оформяли като лидери на психеделичния рок – непознат жанр, който скоростно си проправял път към популярната култура.

Фронтмен и основен композитор и текстописец на бандата бил странникът с безкрайно богат вътрешен свят Сид Барет, а оригиналната формация включвала още басиста Роджър Уотърс, барабаниста Ник Мейсън и клавириста Ричард Райт.

Хипнотизиращият дебютен сингъл на четворката Arnold Layne ги изстрелял в топ 20 на Великобритания, а концертите им били единствено по рода си изживяване с иновативна употреба на квадрофонична звукова система за обемен звук, заслепяващи светлинни ефекти и дори машина за мехури.

В онзи период творческата енергия на бандата се дължала на изобретателността на нейния фронтмен, добил култов статут с опияняващия глас, оригиналния китарен звук с богато внедрени китарни ефекти, и разбира се, с текстовете на песните. Тези загадъчни текстове, пропити с мистицизъм, с влияния от Шекспир до Едуард Лиър, и едновременно с това с прозираща неподправена детска наивност, повеждали слушателите към неизследвани до момента музикални територии.

gettyimages-593325439-594x594

Веднага си проличавало, че Сид Барет е човек, изпреварил времето си, но за съжаление днес той е запомнен не само като пионер на психеделичния рок и основател на легендарните Pink Floyd. Запомнен е и с потъването в тихата лудост и тоталното отцепничество през последните 30 години от своя живот, с усамотяването в градината и тихия си квартал, със загубата на интерес към музиката.

Сид бил второто най-малко от общо пет деца в своето уважавано семейство от средната класа. Неговият баща д-р Артър Макс Барет бил известен патолог, но Сид рано се насочил към изкуството и се захванал с рисуване и с актьорство в училищния състав. Запалил се и по емблематичния за бийт поколението роман „По пътя“ на Джак Керуак.

Същите увлечения, които го повели към великите му музикални търсения, за съжаление белязали и пропадането му към пълно усамотение и отделяне от останалите от Pink Floyd.

През 1965 г., тъкмо когато четворката намирала своя музикален стил, Барет вече бил открил стимулиращите ефекти на синтетичния наркотик LSD.

gettyimages-85510803-594x594

Употребата на еуфористични вещества била сред главните причини за промяната в насоката на групата. Pink Floyd (название, спонтанно измислено от Барет като комбинация от имената на двама блус музиканти, Пинк Андерсън и Флойд Каунсъл) постепенно се отдалечавали от свиренето на кавър версии на R&B песни, които още безброй много прохождащи групи имитирали. Експериментирането с непознати звуци и съчетаването им с текстовете на Барет (произлезли сякаш от безконечни алтернативни пространства под влиянието на LSD) бързо спечелило вниманието на публиката и на звукозаписните компании.

Но точно когато Pink Floyd били представяни като следващото голямо явление на британския рок, Сид Барет загубил крехката си връзка с реалността под влиянието на наркотиците.

Неговият стар приятел Дейвид Гилмор, който впоследствие го заменил в Pink Floyd, за да се превърне на свой ред в легенда от най-славните времена на групата, ясно забелязал „изключването“ на Сид. През май 1967 г., по време на записите на втория сингъл на бандата See Emily Play, Гилмор се отбил в студиото и заварил странна гледка.

“Сид изобщо не осъзнаваше, че съм там и просто гледаше с празен поглед. По-късно се научих да разпознавам този поглед много добре, но именно в онзи момент нещата се промениха. Беше шок, той беше различен човек”.

gettyimages-92951667-594x594

Покрай постоянните тревоги за здравето на техния приятел и творчески лидер, Pink Floyd всъщност процъфтявали, а See Emily Play станала по-голям хит и от Arnold Layne и стигнала номер 6 в британските класации. А Барет вече бил написал редица брилянтни песни за дебютния албум The Piper at the Gates of Dawn. Ту абсурдни, ту стъписващо задълбочени и интроспективни, текстовете му не спирали да поразяват, докато той самият потъвал безвъзвратно в собствения си вътрешен свят.

Скоро след като албумът изникнал по рафтовете на музикалните магазини в началото на август 1967 г., състоянието на Барет започнало да причинява непреодолими главоболия на другите от бандата. Pink Floyd трябвало да откажат участието си на Националния фестивал по джаз и блус поради „нервно изтощение“ на фронтмена.

През есента Floyd поели на първото си американско турне, но публичните появи на Барет представлявали огромен проблем. По време на концерт в Сан Франциско той просто стоял на сцената и разстройвал струните на китарата си. В няколко телевизионни участия единствено се взирал кататонично във водещите. Притеснени, мениджърите на групата прекратили турнето, за да избегнат повече срамни случки. В същия период от Барет се очаквало и да напише по-успешен следващ сингъл от See Emily Play.

gettyimages-74798482-594x594

Scream Thy Last Scream и Vegetable Man били счетени за твърде мрачни, за да бъдат издадени като сингли и в крайна сметка Apples and Oranges била избрана в средата на ноември, но не била толкова запомняща се като предните песни и не стигнала до чартовете.

Горе-долу по това време Pink Floyd поели на турне из Великобритания, но Сид Барет продължавал да внася напрежение, като дори отказвал да излезе от буса на групата или си тръгвал преди началото на концертите. След един провален коледен концерт, бандата се свързала с Дейвид Гилмор, който тогава бил фронтмен на друга група, Joker’s Wild.

Китаристът и певец получил предложението да стане пети член на Pink Floyd. Надеждите на останалите, че случващото се с Барет ще е просто фаза, която ще премине, оставали напразни и те трябвало да взимат радикални решения.

Първоначално искали да задържат Сид в бандата и той единствено да пише песните, без да бъде част от активния концертен живот. Но и това нямало как да сработи. През март 1968 г. Барет вече бил изключен от групата, която създал и чийто уникален облик оформил.

В рамките на няколко години Pink Floyd, възпламенени от композициите на Роджър Уотърс и Дейвид Гилмор, се превърнали във величия на рок музиката с безпрецедентен статут и до днес. Предстояла им дълга и все толкова заплетена история на триумфи и конфликти – но вече без участието на Барет.

gettyimages-109767872-594x594

Самият Сид Барет започнал кратка самостоятелна кариера и издал два албума, но в началото на 70-те прекратил музикалните си занимания, завърнал се в родния Кеймбридж и там се отдал на другите си любими дейности, градинарство и рисуване.

Гилмор до последно продължил да свири заедно с него на някои от участията му след раздялата с Floyd, а после се грижел и полагащите се постъпления на бандата от авторски права да достигат до Барет (падали му се около 200 хил. долара годишно).

Докато бившият фронтмен водел своя отшелнически живот, групата написала своя девети студиен албум Wish You Were Here специално за него. По време на записите Барет изненадващо посетил студиото на Floyd и чул вдъхновената от живота му песен Shine On You Crazy Diamond.

Тогава 29-годишният Барет, напълнял, гологлав и с изцяло обръснати вежди, бил неузнаваем и първоначално останалите дори не го познали. С изключение на една съвсем кратка среща между него и Уотърс няколко години по-късно, това бил последният път, когато Сид Барет се срещнал с който и да е от Pink Floyd.

gettyimages-51156063-594x594

Пионерът на психеделичния рок продължил усамотението си, а през 2006 г. почина от рак на панкреаса. За феновете той ще остане нереализираният гений от златната епоха на рока и човекът, запалил искрата на Pink Floyd, само за да пропадне в бездната, сякаш издълбана от собствената му поглъщаща музика.

Такава се оказа странната съдба на Сид Барет – да вдъхнови за десетилетия напред може би най-великата банда в историята, но не и да изживее успеха й.

 
 
Коментарите са изключени

Най-популярните афродизиаци през годините

През цялата история на човечеството хората са се опитвали да решат проблема с това да се представят добре пред партньора си или въобще да се стигне до представяне. По-долу ще ви разкажем за някои от изцяло естествените афродизиаци, които са се използвали през вековете.

Ambergris

Амбра

Един от най-ценените и известни афродизиаци в света е комбинация от части на калмари, мастни секрети и неприятните неща от червата на кита. Никой не знае със сигурност как тези неприятни неща се извличат от мрачния си затвор в системата на кита, но какво е най-популярното обяснение можете и сами да се сетите. Тези две съставки се смесват по естествен път и плуват в океана, докато не се озоват на брега. Затова най-добрата амбра всъщност е прекарала години, окислявайки се от комбинация от сол, въздух и слънце.

Ценна заради уникалния си провокиращ аромат, амбрата е силно търсена от производителите на парфюми и всякакви други ароматизирани неща. Всъщност амбрата с високо качество може да стигне цени от 20 долара за грам. Както можете да си представите, има силна индустрия в „лова“ на амбра и конкуренцията може да бъде жестока, каквато беше между тези двама търговци:

Преди няколко години Рос Шерман, дългогодишен събирач на амбра в Нова Зеландия, беше блъснат от автомобил на плажа Бейлис, шофиран от един от основните му конкуренти, Джон Джеймс Воданович. Шерман от своя страна го нападна с парче PVC тръба и избяга с леки наранявания.

Не е нужно обаче да рискуваме цялостта на телата си или да чакаме на плажа с месеци, за да се сдобием с амбър. Той е широко достъпен в парфюмерийните магазини в мола, защото се използва в Chanel Number 5, Balmain, Givenchy Amarige и Gucci Guilty. Точно така, тези марки използват гореспоменатите съставки в продуктите си.

Шоколад

Притежавайки уж мощни химикали, които действат на ума, уникалните качества на шоколада пораждат интригуващи въпроси относно способността му да възбужда животинското в хората. Първо, той съдържа триптофан, предшественик на серотонина, който е невротрансмитер и регулира настроението и сексуалното желание. Второ, той съдържа неврохимичния фенилетиламин (PEA) – естествен стимулант, известен като „молекулата на любовта“, защото предизвиква усещане за страст. Трето, шоколадът съдържа и анандамид – вещество, чието име произлиза от санскритската дума за блаженство, защото именно това е чувството, което провокира.

Но въпреки наличието на тези три съставки, учените като цяло отхвърлят твърдението, че шоколадът има някакъв физиологичен ефект върху сексуалната възбуда като отдават всякакъв ефект в тази посока на психологически фактори. Въпреки това, мнозина, особено в малко по-новата история, приписват на шоколада усилващите либидото сили.

Insam (ginseng)

Женшен

На китайски името му означава буквално „растението с мъжкия корен“, женшенът се използва като афродизиак от древни времена. В проучване от 2000 г. Nocerino и др. съобщават, че гинзенозидите в него отпускат половите органи у тестваните зайци (по добър начин), както и стимулират неврологични ефекти, благоприятстващи сексуалната активност. В доклада от проучването се заключава, че „антиоксидантните и органозащитни действия на женшена“ са свързани със засилената клетъчна активност, която влияе положително сексуалната активност и потентността.

Columbian mammoth

Рога и бивни

В историята като афродизиаци са били рекламирани и различни издатини по главите на животни заради фаличния им външен вид, включително бивни на нарвал и носорог и рога от еднорог .Въпреки че няма научни данни, които да подкрепят твърдението, че тези предмети подобряват любовта, проучванията показват, че рогът на носорога може да помогне за откриването на отрови. Понеже рогът е съставен почти изцяло от кератин и протеини, те реагират силно с всяка силна алкална среда като, например, отрова.

Osias Beert the Elder - Dishes with Oysters, Fruit, and Wine - Google Art Project

Стриди

Може би най-известната от афродизиакалните храни, стридите се хапват с цел подобряване на сексуалното желание и потентност поне от римско време. Има много теории защо те увеличават либидото, включително че приличат на женски гениталии (което, разбира се, е твърдение под всякаква критика). Донякъде по-правдоподобно е, че стридите са с високо съдържание на цинк, необходим за производството на определени хормони.

Научно е доказано, че само един аспект на стридите и другите двучерупчести мекотели увеличават сексуалната активност – тяхното богато съдържание на редките аминокиселини Д-аспартова киселина (D-AA) и N-метил-D-аспартат (NMDA). В експерименти учените демонстрират, че инжектирането на плъхове с D-AA и NMDA предизвиква производството на прогестерон и тестостерон съответно при женските и мъжките. Както казва един от изследователите: „Повишените нива на тези хормони в кръвта водят и до завишено сексуално желание“.

Тиква

Според People for the Ethical Treatment of Animals (PETA), мирисът на тиквен пай е доказано от научни изследвания, че увеличава притока на кръв към пениса с до 40% (когато е мирисът е в комбинация с лавандула). Това изследване обаче е на 15 години и никога не е проверявано, затова първоначалните му резултати са поставени под въпрос. Независимо от това, подобно на кедровите ядки и стридите, тиквените семки са пълни с цинк – елемент от жизненоважно значение за производството на тестостерон.

Скротуми

Няма да ви показваме снимка. Много култури твърдят, че яденето на половите карантии на животно, включително и самия полов орган, води до увеличено либидо. Например, в Азия се смята, че яденето на тигров или еленски пенис подобрява изпълненията в леглото. Според културните сведения „Смята се, че като се хранят с тези животински органи, хората поемат някои от силите на животното“. По същия начин, в дивия американски запад, яденето на тази част от бика, сервирана сурова или панирана/пържена, силно се препоръчва за подпомогнете на малкия каубой да се изправи отново на крака.

Lytta-vesicatoria

Испанска муха

Кой би си помислил, че изсушеното и намачкано тялото на мъничкия бръмбар Lytta vesicatoria ще произведе прах, който уголемява уретрата и превръща Робин в Батман? Но е вярно – много наблюдения потвърждават, че активната съставка на прахчето от испанска муха, кантаридин, действа ефективно за увеличаване на размера и продължителността на ерекцията. Въпреки това обаче, мухата не е популярен секс помощник и то по една много основателна причина – тя е смъртоносно отровна дори в малки количества.

Yohimbine-3D-balls-Trans

Йохимбин

Добиван от кората на вечнозелено дърво, което расте в Габон, Камерун и Демократична република Конго, йохимбинът традиционно се използва за лечение на всичко – от проказа до еректилна дисфункция. Смята се, че неговите стимулиращи свойства, включително увеличаване на производството на норепинефрин и адреналин в организма, повишават сексуалната възбуда.

Според WebMD йохимбинът, увеличава притока на кръв и нервните импулси в мъжки и женски полови органи. Въпреки това Националният център за алтернативна медицина (NCCAM) предупреждава: „Не е известно дали йохимбинът помага за някакво здравословно състояние, тъй като не са проведени клинични изпитвания върху кората или нейния екстракт“.

 
 
Коментарите са изключени

Спортни хроники: Интимна контузия, дрога и афера с България – дами и господа, това е Жиба!

Краят на 80-те. Остават само няколко месеца до промените. Един шестокласник е сред обещаващите таланти в плувната школа на ЦСКА. Любимата му дисциплина е гръб и помита конкуренцията на републикански и градски първенства. Изпъква в басейна благодарение на високия си ръст и отличната си координация. Габаритите му впечатляват треньорката Янка Прохорова, която обикаля училищата, за да набира момчета за школата на Левски. Разговорът между двамата е кратък.

- Как се казваш, моето момче?
- Владимир.
- Искаш ли да тренираш волейбол в Левски?
Нататък е история. 20-годишна кариера в професионалния волейбол, преминала надлъж и нашир през планетата – от България през Турция и Франция до далечна Япония и обратно в Европа. Почти две десетилетия Владимир Николов бе национал на България, а дълго време и капитан на волейболните ни „лъвове“. За успехите на Владо е изговорено и изписано всичко, но има една случка, която заслужава по-специално внимание. Датира от световното първенство в Италия през 2010 г. и е описана в биографията на бразилската легенда Жилберто Амаури де Годой Фильо, самия Жиба. А ето я и нея.

В началото на октомври в Анкона се разигра позорен фарс – бразилците направиха всичко по силите си, за да загубят от нашите във втората групова фаза на мондиала. България излезе с резервите, но и това не впечатли звездите на „селесао“, които безсрамно редяха комични отигравания. Феновете негодуваха, а гневът им бе насочен не само срещу скандалната преструвка на бразилците, но и срещу безумния регламент на турнира. Вероятно се досещате. Южноамериканците си правеха сметка с кого да играят в следващата фаза.

За победителя предстояха срещи с Испания и Куба, а за загубилия – с Германия и Чехия. Обяснимо, в „селесао“ предпочитаха втория вариант. Не че и нашите не бяха за него. В крайна сметка родните национали загубиха драматично с 2:3 от кубинците и останаха на косъм от финалната четворка. А Бразилия спечели световната титла, като във финала все пак се изправи именно срещу Куба.

„Всички решихме да паднем. Знаехме, че ще ни съсипят от критики, но това бе най-прекият път към златото – пише в книгата си Жиба. – Преди мача при мен дойде капитанът на България Владимир Николов. Той също бе заинтересован неговият отбор да загуби. Разбира се, знаех за какво е тази визита. Разговорът бе откровен, и двете страни изразиха своите гледни точки. Картите и стратегиите бяха свалени на масата“.
В биографията присъстват и други скандални епизоди – за употреба на наркотици и… контузия на пениса.
През 2002-ра Жиба дава положителна проба за марихуана и е наказан за три месеца. Ето какво пише той:
„Тъкмо се бях разделил с първата си съпруга Фабиана Перейра. Срещнах една италианка, която ме покани на парти – спомня си славният посрещач. – На следващия ден обаче имах мач с клуба си Ферара. Затова двамата останахме в моята къща. Лежахме в леглото, гледахме филм, пиехме вино. Тя ми показа цигара с марихуана: „Имаш ли нещо против?“. „Не, нямам“.

Усещането бе страхотно, чувствах облекчение. Всичките ми проблеми останаха назад. Дори не си спомнях, че трябва да играя след няколко часа“.
Жиба не успява да помогне на Бразилия във финалната фаза от Световната лига през 2000 г. Причината е куриозна – фрактура на пениса.
„Получих травмата, докато се забавлявах със съпругата ми. Болката, повярвайте ми, е неописуема. Едва ходех. Въпросът бе как да кажа на момчетата. Смятах, че няма да ми повярват“.
Много от историите на бразилеца звучат невероятно, но са истина. Отказа се от професионалния волейбол преди повече от пет години, но продължава да е мегазвезда не само в страната си, но и в целия свят. Хората продължават да разказват случки за него, а книгата му се преиздава и преиздава.

В момента Жиба е председател на Комисията на спортистите в Международната федерация по волейбол (FIVB), а преди около две години срещу него бе издадена заповед за арест, тъй като не бе плащал в продължение на девет месеца издръжката на децата си от бившата си съпруга – румънката Кристина Първ.

Тя също е бивша волейболистка и стовари тонове обвинения срещу Жиба, че е егоист и безотговорен човек.
Докато бяха заедно обаче двамата демонстрираха силна социална ангажираност. Те помагаха на сираци и подкрепяха кампании за борба срещу рака на простата при мъжете и рака на гърдата при жените. Тогава Първ не смяташе, че съпругът й е безотговорен, но сега е различно. Румънката периодично вади по някои кирлива риза на бившия си съпруг. А не е като да няма.
Наред със славата и изумителната волейболна класа, скандалите винаги са съпътствали живота на Жилберто Амаури де Годой Фильо. Интимната контузия, дрогата и аферата с България са само малка част от пъстрото му битие.

 
 
Коментарите са изключени