shareit

Великите авантюристи: Георги Раковски – бащата на Българската революция

| от Александър Стоянов |

Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и величие, падение и гибел. Тези велики разкази се пишат от личности, надарени с дързост, хъс и амбиция, способни да рушат империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина сред тях са добре известни в цял свят, но освен хора като Кортес и Писаро, световната история пази спомена за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват съдбите на цели региони.

Тяхната история е показателна за начинът, по който се развиват цивилизациите. Тя демонстрира неограничените възможности на човешкия дух и амбиция. Съдбата на тези личности ни помага да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава възможност да потърсим героите на своята собствена епоха.

Деветнадесетото столетие, наричано още Век на Империализма, носи още едно прозвище – Векът на Национализма. Това е епохата, в която в Европа се ражда концепцията за съвременната нация и за нуждата всяка една нация да има своя държава – върховно изражение на човешките обществени стремежи. Някои народи са благословени да разполагат със свои държави преди да имат своя нация. Такива са Франция, Великобритания и Испания. Други, като българите, са принудени да изковават националната си идентичност притиснати от тежкия ботуш на някоя империя – в нашия случай Османската.

Периодът на оформяне на националните идеали на българите е дълъг и труден, изпълнен с предателства, героизъм и трагедия. Националната ни идентичност се оформя под знака на три успоредни процеса – борбата за църковна независимост, борбата за общонародна просвета и стремежът към национално освобождение. Малцина са личностите, за които можем да кажем че са оставили отпечатъка си и в трите сфери на този всенаорден стремеж. Един от тях е вероятно най-важният революционер в нашата история – Георги Стойков Раковски.

Роден е под името Съби Стойков Попович в Котел през 1821 г. По бащина линия, семейството му принадлежи към напредничав род занаятчии и търговци. Баща му Стойко Попович е известен шивач (терзия) и ръководител на котленския шивашки еснаф (гилдия). Майка му – Руска Мамарчева е сестра на Георги Мамарчев. Именно по името на вуйчо си, Съби по-късно ще вземе името Георги, а фамилията Раковски идва от името на село Раково, от което произлиза бащиния му род.

Раковски получава добро образование в Карлово, в елино-българското училище на Райно Попович. За това съдейства и неговият роднина Стефан Богориди, член на богатия котленски род, които се издигат до върховете на османската администрация. Самият Райно Попович развива своята кариера благодарение на Богориди. След като усвоява основно образование в Карлово, Раковски заминава в Истанбул, където учи в прочутата гръцка гимназия в Курушчешме. В хода на своя живот, Раковски ще говори свободно няколко езика освен родния си – гръцки, френски, английски, руски, османо-турски, персийски.

По време на тригодишния си престой в Истанбул, Раковски се сближава с дейците на църковната борба – Иларион макариополски, Неофит Бозвели и Сава Доброплодни, както и с Гаврил Кръстевич, един от изтъкнатите османски администратори от български произход. През 1841 г., заедно с Иларион Макариополски, Раковски става учредител на Македонското дружество в Атина, където двамата пребивават по това време.

През 1842 г., Раковски пътува във Влашко, където се замесва в организацията на Браилските бунтове. По своята същност, това са три последователни опита за организиране на въоръжени отряди, които да нахлуят на османска територия от Влашко. Влашките власти, които преследват своите собствени политически цели, се стремят максимално да неутрализират бунтовниците. В хода на втория бунт, Раковски е заловен и осъден на смърт. Спасява го факта че има гръцко гражданство. С помощта на гръцкия консул в Браила, Раковски е екстрадиран и заминава за Марсилия, където живее повече от година.

След това се завръща в Котел, където е въвлечен в конфликта на част от занаятчиите, начело с баща му Стойко срещу част от местните чорбаджии. Последните, използвайки връзките си с османските власти, уреждат Раковски и баща му да бъдат съдени като бунтовници. Двамата прекарват две години в затвора в Истанбул. След освобождаването им през 1847 г., Раковски остава в Истанбул и се присъединява към движението за църковна независимост, подновявайки старите си връзки с цариградските българи. Благодарение на своите познанства и умения, успява да заеме ключови длъжности в организирането на Узунджовския и Пловдивския панаири (1849-50 г.), което му помага да натрупа допълнително богатство.

През 1853 г., когато избухва Кримската война (1853-56 г.), Раковски, заедно със свои съмишленици, организира т. нар. Тайно общество, чиято цел е да спомогне за освобождаване на България от османска власт чрез съдействие за руските войски. Общо 3000 българи се включват в съзаклятието и по различен начин съдействат на руската армия в началните етапи на войната. Раковски се записва като доброволец-преводач към османската армия, за да шпионира. Разкрит е и е осъден. Докато го конвоират към Истанбул, Раковски успява да избяга и организира чета от 12 души, с която обикаля българските земи и в крайна сметка се прехвърля във Влашко през 1855 г.

След Кримската война, Раковски се заселва в Белград, а след това през 1856 г. се мести в Нови Сад, тогава част от Австрийската империя и едно от ключовите, задгранични средища на сръбската култура. Именно тук, през 1857 г., Раковски издава прочутата си поема „Горски пътник“ в която за първи път изказва ясно своите идеи за освобождение на България, идеализирайки миналото и делата на хайдутите. Именно от тук тръгва и ясната му идея за освобождаване на България чрез организиране на мащабно четническо движение. Тази концепция ще остане водеща до края на живота му. През 1858 г., Раковски се мести в Одеса и приема руско поданство. Тук той разработва своя Първи план за освобождение на България, който се основава именно на употребата на множество въстанически чети, които да заемат ключови позиции в района около Стара планина и да вдигнат на масово въстание населението. Действията на въстанието трябва да се контролират от Тайна канцелария, разположена в Одеса, която да играе ролята на главен щаб на въстанието.

Между 1859 и 1861 г., Раковски окончателно затвърждава своята антируска позиция, причинена от тежкото отношение на руските власти към българските преселници, както и постоянните опити на руснаците да организират преселения на българи от Мизия към Влашко и Южна Украйна. Тези му позиции са обобщени в брошурата „Руската убийствена политика за българите“. Раковски напуска Одеса и отново заминава за Сърбия. Там, през 1861 г. започва преговори с местните власти за организиране на съвместни действия между сърби и българи за война срещу Османската империя.

За съжаление, Раковски и делото му се превръщат в инструмент на сръбската външна политика, която иска да използва българите за постигане на своите собствени цели.  Раковски посредничи за организиране на широка анти-османска коалиция, включваща и Гърция и Черна гора. За да инициира българското участие, през 1862 г. създава Първата българска легия в Белград.

Това формирование е част от т.нар. Втори или Белградски план за освобождение, оформен през предходната 1861 г.. Тази концепция е силно повлияна от успешните действия на Джузепе Гарибалди по време на войните за обединение на Италия. По подобие на „Червените ризи“ на Гарибалди, Раковски иска да организира отряд от 1000 души, с които да навлезе в българските земи и по билото на Стара планина да премине до Черно море, като по пътя вдига на бунт населението от двете страни на Балкана. Отново трябва да се оформи външен за българските земи ръководен център.

За това свидетелства и написания от Раковски „Статут за едно привременно българско началство в Белград“. Всички тези идеи на Раковски се основават и на неговата публицистична дейност, в рамките на вестник „Дунавски лебед“, който той издава през 1860 и 1861 г. в Белград. Подготвяната война между Сърбия и Османската империя е избегната с дипломатически средства, а като част от спогодбите, Сърбия заставя Раковски да разпусне Първата легия.

Разочарован от действията на сръбското правителство, Раковски се мести в Букурещ, където подкрепя местния владетел Александру Йон Куза, който успява да обедини Влашко и Молдова в една обща държава – Румъния. Раковски напълно отхвърля идеята за каквато и да е подкрепа от съседните народи – животът му го е научил, че никой съсед, нито Русия, няма да помогне безкористно на българската кауза.

В този контекст, през 1867 г., той разработва своя трети план за освобождение на България, по-известен като „Привременен закон за народните горски чети“. Именно този план ще окаже ключово влияние върху действията на най-популярните чети от периода – тези на Филип Тотю, Панайот Хитов, Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Планът залага на вдигане на масово въстание посредством нахлуване от няколко страни в българските земи. Този път не се разчита  на никаква помощ отвън.

Скоро след като разработва своя последен план, Раковски става жертва на туберкулозата и умира през октомври, 1867 г. в Букурещ. Ковчегът му е изпроводен от многохилядна тълпа българи, които живеят в Румъния по това време. Трудно е делото и животът на Георги Раковски да бъдат обобщени в едно изречение или един абзац. Чрез своя пример и труд, той се превръща във вдъхновител на две поколения революционери, действали между 1853 и 1878 г. Освен с плановете за освобождение, Раковски остава като един от основоположниците на историографията и етнографията в България, занимавайки се с издирване на песни, легенди и документи.

 
 
Коментарите са изключени за Великите авантюристи: Георги Раковски – бащата на Българската революция

Повече информация Виж всички