shareit

Великите авантюристи: Георги Антиохийски – първият адмирал

| от Александър Стоянов |

Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и величие, падение и гибел. Тези велики разкази се пишат от личности, надарени с дързост, хъс и амбиция, способни да рушат империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина сред тях са добре известни в цял свят, но освен хора като Кортес и Писаро, световната история пази спомена за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват съдбите на цели региони.

Тяхната история е показателна за начинът, по който се развиват цивилизациите. Тя демонстрира неограничените възможности на човешкия дух и амбиция. Съдбата на тези личности ни помага да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава възможност да потърсим героите на своята собствена епоха.

Средиземно море винаги  било средище на цивилизация, кръстопът на култури, религии и търговия. След падането на Римската империя, морето, наричано от римляните „Нашето море“, се превръща в арена на постоянни войни между варварски племена, византийската империя и появилите се в последствие араби. Пирати, авантюристи и опортюнисти създават свои частни флотилии, с които грабят и плячкосват, служейки на своите интереси, а понякога и на някоя от множеството държави, появили се по бреговете на Средиземно море.

Ситуацията става още по-сложна и объркана през X век, когато в Средиземноморието проникват и викингите. Северняците бързо се ориентират в сложната ситуация и започват да коват съюзи и вражди с местните господари. Мъжете от севера (т. е. нормани)се оказват желан партньор и опасен враг. Дружините им продават мечовете си за злато на местните херцози, графове и крале. Отчаяни да защитят последните си владения в Италия, византийците също прибягват до техните услуги през X и началото на XI век.

Уморени да слугуват на чужди интереси, в средата на XI век норманите решават да създадат своя собствена държава и от тук на сетне да облагодетелстват най-напред собствените си джобове. Така на бял свят се появява Кралство Сицилия. Управлявано от безскрупулни войни-авантюристи, норманското кралство бързо се превръща в сила, с която всички в Средиземно море трябва да се съобразяват. Именно в това свърталище на пирати и предприемачи се развива кариерата на един от най-прочутите морски вълци на Средновековието – Георги Антиохийски.

Датата на раждането му остава неизвестна, вероятно в края на XI век. Знаем, че баща му се нарича Михаил и е от смесен гръко-сирийски произход, православен по вяра. Като дете, родителите му се местят от родната Антиохия в Тунис. Причината за тази значителна промяна е пристигането на Първия кръстоносен поход в Светите земи (1097 г.) и обсадата на Антиохия от кръстоносците (1097/8 г.). Много от местните християни и мюсюлмани търсят спасение от „франджите“ и Михаил повежда семейството си, заедно със своя син Георги към Тунис.

Там на власт е династията на Зиридите – местен берберски род, който поема контрола над тези земи след разпадането на Абасидския халифат. Явно бащата на Георги Михаил е бил мъж с възможности, след като емирът Тамим ибн Муиз го наема на служба. Колко време продължава успешното пребиваване на бежанците в Тунис остава неизвестно. Дръзкият и горд Георги обаче успява да се скара с престолонаследника на Тунис – Яхия, който започва да преследва младия Георги и той бяга в Сицилия, където постъпва на служба при Роже II.

Явно Георги вече има изградена репутация за своите връзки не само в двора на Зиридите, но и на могъщите владетели на Египет – Фатимидите. Тези връзки са и по линия на бащиния му род – приятели на Георги в Кайро са местни православни, арменски сановници, приети на високи постове от фатимидските халифи. На база на това сериозно политическо влияние, Георги, наричан Антиохийски по града на своето рождение, е зачислен на висок пост в норманското кралство.

Първоначално служи като посланик при Фатимидите (в Египет). Успоредно с дипломатическата кариера, Георги взема дейно участие във военноморските подвизи на норманите. Негов наставник и приятел става един от основните командири на норманския флот Христодул. Самият Христодул също е особен образ. За произхода му се спори – или е византийски ренегат, минал на служба при норманите в началото на XII век, или е сицилийски арабин, приел християнството в търсене на по-добра служба при северняците. При всяко положение, той е обявен за поста „емир на Палермо“ с идеята да е управител на града и да ръководи основния нормански флот. Какво по-показателно за уменията на един местен от това викингите да признаят таланта му в мореплаването и да го назначат за командир на своя флот.

Георги явно добре усвоява уроците а своя ментор, защото през 1123 г. е издигнат за втори по ранг в неаполитанския флот след своя наставник Христодул. Първата му самостоятелна кампания не закъснява и през същата тази година успява да плячкоса град Махдиа в Тунис. Махдия е един от основните крайбрежни центрове на берберските пирати и търговци и важна отправна точка за експедиции, които арабите биха могли да организират срещу Сицилия.

През следващите пет години, неговите постижения и успешни морски експедиции му спечелват слава, надминаваща тази на Христодул и през 1127 г. застава начело на целия неаполитански флот. Успоредно с това признание, Георги е издигнат в ранг емир на Палермо. Тук трябва да отбележим, че в Сицилия, както и в Светите земи, местната политическа култура се фопрмира като амалгама от арабски, византийски, нормански и италиански традиции. Именно поради тази причина норманите продължават да използват титли като „емир“, макар и в латинизирания вариант „амиратус“.

През 1129 г., Георги Антиохийски е изпратен начело на силен флот да ръководи обсадата на Бари. Гримоалд Алферанитес е един от онези нормански аристократи, които поемат контрола над Южна Италия след изгонването на византийците. Той се издига до ранга принц на Бари. В опит да ограничат сицилийското влияние в Южна Италия, византийците признават титлата му. Гримоалд поддържа тесни връзки и с други самостоятелни местни феодали – нормански и италиански.

Когато краля на Сицилия Роже II започва борба за завоюване на Апулия и калабрия, Гримоалд и други негови съюзници се вдигат на бунт. Именно с цел потушаване на това опасно надигане, Роже изпраща Георги Антиохийски. Важността на задачата ясно показва пълното доверие, което краля отдава на своя командир на флота. Георги оправдава очакванията и след тежка обсада превзема Бари и принуждава Гримоалд да се покори през пролетта на 1129 г.

 Две години по-късно, Георги Антиохийски обсажда Амалфи и успява да залови целия флот на града, принуждавайки жителите му да капитулират и да се признаят за подчинени на Роже II. За заслугите си, Георги е издигнат до ранга амиратус амираторум (емир на емирите) и гръцкия й еквивалент – архонт на архонтите. Именно от трансформацията на титлата амиратус произлиза и съвременния ранг „адмирал“, навлязъл през нормандския във френски и испански, а оттам и в другите европейски езици. Така, може да се каже, Георги се оказва първият „адмирал“ в историята.

През 1135 г., Георги е поставен начело на морската експедиция срещу ключовия остров Джерба, разположен край бреговете на Тунис. Подобно на Махдия, Джерба е сред ключовите опорни пунктове на берберските пирати и търговци и важна спирка по маршрутите в Централното Средиземноморие. През следващите десет години, Георги завладява цяла поредица от малки крепости по крайбрежието на Тунис. Ежегодните му експедиции се увенчават с придобиването на ключовия град Триполи (в днешна Либия), който адмиралът завзема през 1146 г. 

На следващата година, крал Роже II започва война с Византийската империя. За важната задача по справяне със сериозния опонент отново е определен не кой да е, А Георги Антиохийски. След като превзема Корфу, корабите на Георги плячкосват Пелопонес, Атика, Коринтския залив и Беотия, а град Коринт е превзет и подложен на разграбване. Освен богата плячка – топове първокласна византийска коприна и злато, Георги отнася със себе си и мощите на Св. Теодор Тирон (наричан и Амасийски).

През 1148 г., кариерата на Георги бележи своя зенит – адмиралът завзема последните тунизийски крайбрежни крепости – Сфакс, Махдия (която Тунизийците си връщат скоро след похода на Георги от 1123 г. – б.а.) и Суса, с което Тунис де факто е присъединен към кралство Неаполитания. През 1149 г., Георги повежда последната си експедиция, насочена срещу Константинопол. Макар да не успява да атакува града директно, корабите му плячкосват византийските дворци на азиатския бряг на Босфора, а по заповед на адмирала, няколко запалени стрели са изстреляни символично срещу императорския дворец.

Георги Антиохийски умира през 1151 или 1152 г. На неговия военноморски гений, Сицилийското кралство дължи превръщането си в морски хегемон (или таласократия) в Средиземно море в средата на XII век. Победите му в Африка, Италия и Гърция фактически изграждат една морска империя, подчинена на волята на норманските крале на Сицилия. Освен прославен войн, Георги е ктитор на няколко храма. По негово поръчение край Палермо е построен мост със седем арки, който остава цял и непокътнат и до ден днешен. Макар р. Орето, над която е издигнат т нар. „Адмиралски мост“ вече да е сменила коритото си, мостът все още стои като архитектурен паметник и може да бъде видян от посетителите в Палермо.

Снимки: Wikipedia

 
 
Коментарите са изключени за Великите авантюристи: Георги Антиохийски – първият адмирал

Повече информация Виж всички