shareit

Великите авантюристи: Ел Сид

| от Александър Стоянов |

Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и величие, падение и гибел. Тези велики разкази се пишат от личности, надарени с дързост, хъс и амбиция, способни да рушат империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина сред тях са добре известни в цял свят, но освен хора като Кортес и Писаро, световната история пази спомена за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват съдбите на цели региони.

Тяхната история е показателна за начинът, по който се развиват цивилизациите. Тя демонстрира неограничените възможности на човешкия дух и амбиция. Съдбата на тези личности ни помага да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава възможност да потърсим героите на своята собствена епоха.

През 711 г., група арабски войни, смесени с бойци от пустините на Мароко и сухите равнини на северен Алжир, достигат до едно особено място. Според легендата, някога до там доплавал великият древногръцки герой Херакъл и издигнал две грамадни скални колони от двете страни на морския пролив, през който поел на запад в търсене на тайнствените градини на Хесперидите. Оттогава, този пролив носел името Херкулесови стълбове и бележел границата между земите на вечното слънце и скалистите брегове на Испания – една от най-богатите и важни римски провинции. През 711 г. вече нямало „Испания“. На нейно място от около три века съществувало Кралството на вестготите – германски народ, изминал дълъг път от родната си Швеция, през степите на Полша и Украйна, Балканите, Италия, Франция и накрая Иберия.

gettyimages-51241903-594x594

Мъжът, застанал начело на арабо-берберските сили бил местен благородник от северозападна Африка на име Тарик ибн Зияд. Той прехвърлил Херкулесовите стълбове и само за 7 години покорил почти цяла Иберия. В негова чест, проливът вече не носел името на Херакъл, а бил наречен „Скалата на Тарик“ или Джабал ал Тарик, останало днес като Гибралтар. Завоеванието на Иберия отнело седем години, а нейното възвръщане от християните – седем века. Тази борба за отвоюването на земите, наречени от мюсюлманите ал Андалус носи името Реконкиста и сама по себе си представлява една от най-епичните страници в световната история. Крале, генерали, емири, халифи и везири са оставили имената си със златни букви в летописите на тази вековна борба. Ала нито едно друго име не блести с такава яркост, както героят на нашия разказ – Ел Сид.

Момчето, наречено Родриго, се ражда ок. 1043 г. в градчето Вивар. Баща му е част от дребната кастилска аристокрация – т.нар. идалго. Бащата, Диего Лаинез, служи като конник в армията на кастилския крал и също така заема скромни административни позиции в района на Бургос – тогава главен град на Кастилия. Според традициите на тогавашното иберийско общество, синовете на идалгосите наследявали статуса и задълженията на своите бащи, заедно със строг кодекс на честта и личното чувство на свободолюбие и гордост, оставащи на висота дори и в най-мрачните моменти. Тогавашна Иберия е разделена на две основни части – християнски север и мюсюлмански юг. Християните владеят четири основни държави – Леон, Кастилия, Навара и Арагон. Мюсюлманските земи, доскоро част от Кордобския халифат, са разпарчетосани на множество независими владения, наречени таифи. Именно в Кастилия започва историята на Родриго, но съдбата му е предопределила да обиколи Иберия на длъж и шир.

Военната кариера на Родриго Диез де Вивар започва още преди да е навършил пълнолетие, ок. 1057 г., когато се сражава в редиците на кралската армия по време на обсадата на мавърската крепост Сарагоса. Няколко години по-късно, Родриго е част от контингент кастилци, който подпомагаt емира на Сарагоса – ал Муктадир (станал васал на крал Санчо II след предишната обсада – б.а.) да защити града си от силите на арагонския крал Родриго I. В последвалата битка, християни се бият срещу християни, подпомагайки мюсюлмани – сюжет, твърде обичаен за средновековна Иберия. В разгара на сражението, Родриго сразил един арагонски рицар, с което си спечелил шпорите и прякора Кампеадор (от campi doctore – „Господар на бойното поле“). Именно с това прозвище остава в тогавашните хроники. През следващото половин десетилетие, Диаз де Вивар се издига в редиците на кастилския нобилитет, служейки вярно на крал Санчо II.

Кралят е убит от заговорници през 1072 г., като основен заподозрян е неговият брат и реален наследник Алфонсо VI Храбрия. Родриго бил в обтегнати отношения с новия владетел, след като няколко години по-рано именно де Вивар откарва принца под стажа пред брат му Санчо във връзка с друго подозрение за заговор. Въпреки това, Алфонсо не може да отстрани популярния идалго и му възлага задачи далеч от двора. През 1079 г., Вивар е изпратен в Севиля за да събере васалния данък от града, който местният емир ал Мутамид плаща на кастилците. Докато е там, към града напредват силите на друг арабски емират – Гранада. Атакуващата армия е водена от емирът Абдула, но е подкрепена и от контингент кастилски войници, изпратени от Алфонсо VI. Начело им стои граф Гарсия Ордоняс – отдавнашен опонент на Родриго.

gettyimages-51246969-594x594

Тъй като не е предварително осведомен за плановете на своя крал, Родриго повежда собствените си войски и севилските маври в атака. Разиграва се драматичната битка при Кабра (1079 г.), в която силите на Родриго нанасят съкрушително поражение на гранадския емир. Нещо повече – Ордоняс е пленен – унижение, което няма да забрави. Когато де Вивар научава за станалото объркване, той освобождава пленените си сънародници, но злината е сторена. Ордоняс подтиква Алфонсо VI да обяви Родриго за предател и да го изпрати в изгнание. Следвайки чувството си за чест, Родриго напуска Кастилия и търси друга държава, в която да се засели и на чийто владетел да предложи услугите си.

След като владетелят на Барселона, граф Реймон Беренгар II му отказва гостоприемство, Родриго отива при маврите в Сарагоса (1080 г.), на чиято страна вече се е сражавал преди десетилетие. Старият емир Юсуф ал Мутаман ибн Худ го приема на служба и дори го назначава за върховен главнокомандващ на своите войски. Именно от тази му позиция на сиди/сайид (водач, господар) идва и прочутият му втори псевдоним – ел Сид („Господарят“). На новото си назначение, Сид ръководи разнолика армия от наемници, сред които има кастилци, араби, бербери и дори чернокожи бойци от Мали. На тази си служба, Родриго печели поредица от блестящи победи срещу войските на други мюсюлмански емири, но също и на няколко пъти разбива войските на Арагон и Барселона, и дори успява да плени Реймон Беренгар II през 1082 г., отмъщавайки си за унижението две години по-рано.

gettyimages-1219717872-594x594

Ситуацията в Иберия се променя през 1086 г., когато на полуострова пристига нова голяма войска от Северна Африка. Начело й стои берберския владетел Юсуф ибн Ташфин, представител на династията на Алмуравидите, която вече е завладяла земите на днешните Мароко и Западна Сахара. Бин Ташфин е повикан в Иберия от местните мюсюлмански емири, които все повече попадат под властта на засилващите се християнски владетели. Използвайки своята значителна армия, Алмуравидите обединяват всички разпокъсани таифи в Андалусия и потеглят на поход срещу християнските кралства. В паметната битка при Саграха (23.10.1086 г.), мюсюлманите нанасят решително поражение на съюзените сили на Арагон, Кастилия и Леон. Загубата обаче коства доста на Алмуравидите и те не успяват да надградят успеха си. Въпреки това, Алфонсо VI е достатъчно уплашен от развоя на събитията, че да изпрати спешно вестоносци в Сарагоса и да призове ел Сид обратно на служба при себе си. Верен на своя наследствен дълг, идалгото се завръща в Кастилия.

Отношението на Алфонсо VI и общия безпорядък в Иберия, карат Родриго да премисли вариантите пред себе си. Той смята да се възползва от продължаващата война между Кастилия и Амуравидите, за да изкове свое собствено владение, по възможност отвъд властта на който и да е друг крал или емир. За целта, през 1090 г., той събира около себе си армия от християни и мюсюлмани и потегля към Валенсия. По пътя си разбива отново владетеля на Барселона Раймон Беренгар II, след което превзема самата Валенсия и всички околни градчета. По този начин, между 1092 и 1099 г., ел Сид фактически е господар на своя собствена държава, която само номинално се намира под върховенството на Кастилия.

gettyimages-1216140627-594x594

Прекомерната му самостоятелност, му печели силни врагове. През 1099 г., Алмуравидите решават да се справят със независимата държава и организират мащабен поход. Сид вече е разбил един подобен опит през 1094 г., но този път положението му е безизходно. Великият войн умира в  хода на продължителната обсада. Според легендата, жена му качила тялото му на верния му кон Бабиека и го пуснала да поведе рицарите му в една последна атака. Подплашени от уж възкръсналия от гроба герой, противниците отъпили, което дало време на доня Химена Диаз да напусне Валенсия и да достигне кастилските владения. Там, тя погребала своя съпруг в манастира Сан Педро де Карденя. В последствие, тялото му е пренесено в катедралата на Бургос, където лежи и до днес.

Легендата на ел Сид продължава да живее чрез подвизите на потомците му. Синът му Диего Родригез загива в битката при Консуегра (1097 г.). От 1997 г., паметта му се почита с ежегодни тържества в този град. Двете му дъщери се женят в благороднически семейства. По-голямата – Кристина, е майка на крал Гарсия Рамирез (1134-1150 г.), владетел на Навара, наричан Възстановителя. Неговите потомци управлявали гордите баски до 1234 г., когато родът им – Хименез изчезнал, след смъртта на бездетния Санчо VI Силния. Самият Родриго Диаз остава в легендите на Испания и до днес като техен основен национален герой. В негова чест е измислена поемата „Песен за моя Сид“ – най-старото запазено епическо произведение в Кастилия. Тази поема се пеела от бардове и трубадури на длъж и шир и вдъхновила поколения творци в Иберия. Днес негови паметници се издигат на много места в Испания, а образът му е пресъздаден в редица филми, телевизионни сериали, книги и компютърни игри.

 
 
Коментарите са изключени