shareit

Великите авантюристи: Димитър Панчев – Царя на вилите

| от Александър Стоянов |

Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и величие, падение и гибел. Тези велики разкази се пишат от личности, надарени с дързост, хъс и амбиция, способни да рушат империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина сред тях са добре известни в цял свят, но освен хора като Кортес и Писаро, световната история пази спомена за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват съдбите на цели региони.

Тяхната история е показателна за начинът, по който се развиват цивилизациите. Тя демонстрира неограничените възможности на човешкия дух и амбиция. Съдбата на тези личности ни помага да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава възможност да потърсим героите на своята собствена епоха. 

WWImontage

Пейзажи от Първата световна война

Междувоенният период в българската история е време на превратности. Разкъсвана от националната катастрофа и последвалите тежки рестрикции, наложени от Победителките в Първата световна война, страната се бори да преоткрие своето място в света. Днес трудно можем да си представим социалната, културна и политическа травма, която бележи тогавашните българи. Трудно днес можем да се поставим на мястото на хора, изпод чийто крака е била издърпана сигурната основа на националния идеал, мечтите за една велика, обединена България и митът за несъкрушимата българска армия. Днес обществото ни не живее нито с идеалите, нито с илюзиите на българите от преди 100 години.

Събитията, разиграли се между 1914 и 1925 г. бележат завинаги цяло едно поколение, което днес с носталгия наричаме „Изгубеното“. Родени или пораснали сред залповете на Голямата война, студените зими на капитулацията или горчивите времена след Ньойския мир, тези хора се развиват с особен дух и различен поглед към света. Някои от тях израстват герои, други се превръщат в чудовища, а трети търсят своя път в сенките. Сред последните е и героят на настоящия разказ – Димитър Панчев.

Joseph Oberbauer Krasta

„Изглед от местността „Кръста“, картина от Йозеф Обербауер, края на XIX век (днес кв. Лозенец)

Димитър е роден през 1924 г. в квартала, който днес наричаме „Лозенец“, а тогава – Курубаглар – „сухите лозя“. Дълго време тези земи са пустеещи овошки или нечии градини в покрайнините на все още младата столица. След 1921 г., правителството започва да настанява там българи пострадали в хода на Голямата война, както и на бежанци от Вардарска Македония, които заливат страната след Ньойския мир. По същото време около днешния площад „Журналист“ започват да се строят къщите, известни преди 1944 г. като Журналистическия квартал. 

Семейството му принадлежало към бедните прослойки на тогавашна София. След войната икономиката била в криза, която се задълбочава още повече след срива на Уолстрийт през 1929 г. През 1932 г. България окончателно се отказва опитите си да запази подобието на „златен стандарт“, което се опитва да крепи след Първата световна война. Въпреки трудностите, родителите на Димитър дават и последните си пари за д аго запишат да учи във Втора мъжка гимназия – едно от най-престижните училища в тогавашна София (днес 22-ро средно училище „Георги Раковски“ – б.а.).

BASA-3K-7-342-28-Boris III of Bulgaria

В средата на 30-те години, когато Димитър постъпва в гимназията България е различна от времето, когато се ражда. През 1934 г. страната постепенно преминава в ръцете на контролирани от Борис III правителства. Опозицията е разединена и разгромена. Същевременно годините на мир и стабилност водят до възстановяване на икономиката. Буржоазната прослойка се възражда от пепелта на 1920-те. В училище Димитър става свидетел на сблъсъка на два свята – синовете на работническата класа, които се срещат с потомците на богатата средна класа. Макар в България отдавна да няма аристокрация, българите още през XVIII век развиват едно характерно за американците качество – че парите носят чувство за аристократизъм. Така традицията на чорбаджиите и селяците се пренася през XX век в срещата на работниците и буржоазията. Макар далеч от историческия детерминизъм и неизбежната конфронтация, за която говорят историците-марксисти,  подобно взаимодействие на класите неминуемо води и до конфронтации. 

Това, което съдбата е отнела на Димитър като финансов средства е компенсирала с остър ум, амбиция и нерви от стомана. Пред очите на младежа се разгръщат два различни свята – единият на хората, които броят стотинките за да оцелеят и другият на онези, които се хвалят със скъпите си дрехи, часовниците или някоя нова придобивка – автомобил, вила, бижута и т.н. Това изгражда у него едно особено чувство за справедливост. Изгражда и желанието той самият да разполага със средства за да живее така, както смята, че трябва да живеят богатите. Именно поради тази причина, Димитър избира път, който не един или двама оправни и интелигентни българи избират в онази епоха – престъпността. Изборът му бил предопределен и от примера на родителите – хора, които превивали гръб от работа, без да могат да натрупат каквото и да е състояние. 

Започнал с кражби на дребно. Спечелените пари харчил за да черпи съучениците си, които възхвалявали кварталният тарикат. Макар и умен, училището се оказало тясно за него и още през втората година в гимназията започнал да се скатава от часовете. Започнал да прекарва доста време в кръчми и кафенета – задимени, мрачни места, в които тогава се събирали всички хаймани и авантюристи от работническата класа. Именно от тях Димитър, който наричали и Митко Кьоравия с пушката заради навика му да държи едното си око притворено, започнал да попива идеите за революция на пролетариата, социално равенство на всички и любимото му – преразпределение на благата.

С израстването, Димитър се развива като изключително находчив и артистичен зевзек, който бързо умеел да влиза под кожата на околните. В края на гимназиалните си години започнал да ограбва домовете на богатите, като често давал почти цялата си плячка на бедни работници от крайните квартали, а за себе си запазвал по някой скъп костюм или аксесоар, с който да подсили аристократичния вид, който обичал да си придава. Обирите станали толкова дръзки, че още в края на 1930-те и началото на 1940-те години си спечелил прякора „Царя на вилите“. Все по-дръзките му обири започват да се превръщат в заглавия за столичните вестници, които разгласяват славата му. По това време все още никой не свързва Димитър Попов и Царят на вилите. Полицията търси извършителя, ужилил не един или двама от най-високопоставените хора в града. Негова основна цел са вилите, които се появили по склоновете на Витоша, най-вече в днешния квартал Княжево. Философията му, както посочва Георги Марков в своите „Задочни репортажи“, била че всяка вила е построена с кражба – че всяко прекомерно богатство е добито за сметка на някой бедняк. Именно заради това, Димитър като някакъв български Робин Худ вземал от богатите и раздавал на бедните. 

Bell of bulgarian parlament 1946

Звънец от Народното събрание на България, с който страната е обявена за Народна република, 15 септември 1946 г., Национален исторически музей, София

В крайна сметка, Димитър бил заловен от полицията, която значително повишила своята бдителност и драстични мерки в хода на избухналата вече Втора световна война. България се превърнала в измамен остров на спокойствието сред разбушувалото се кърваво море на най-жестокият конфликт в човешката история. Попадането на Димитър в затвора съвсем не слага край на неговата сага. Там то бързо се сближава с политическите затворници – комунисти и анархисти – същите хора, които го вдъхновяват в неговите младежки години. Поради факта че лежи за обири, а не за престъпления срещу държавата, Димитър има по-голяма свобода на движение. С вродения с усет за дългосрочни инвестиции, той се съгласява да е куриер между отделните полит-затворници. Така, Димитър бързо става близък до някои важни фигури от българската история след 9-ти септември, 1944 г. Общуването с убедените комунисти – защото онези в затвора, за разлика от дошлите после от Москва, наистина вярвали в светлото социалистическо бъдеще на България, окончателно спечелило Димитър за левите идеи. Той прегърнал схващането че комунизмът е най-пряк път за борба срещу несправедливостта на „хората с вилите“.

Когато дошъл организираният от армията преврат на 9-ти септември, Димитър Панчев веднага попада сред челните редици на комунистите. С оглед на неговия богат криминален опит, Димитър от топ престъпник и крадец, се превръща в топ следовател на новата „народна милиция“, занимаващ се именно с разкриването на кражби и залавянето на крадци. Димитър бързо се издигнал в йерархията на милицията, преминал задължителната допълнителна кадрова школовка и в крайна сметка се озовал на началническа позиция. Уменията, които бил натрупал през годините, се оказали безценни в разкриването на немалкото кражби, които съпътствали живота на софиянци в годините на немотия, когато икономиката била съсипана не от войната, а от новия режим и неговата „мъдра“ икономическа политика. 

Дори и този развой на историята обаче не предлага реалният й завършек. С времето, Димитър забелязва, че политическият елит, на който съдейства съвсем неотклонно и целенасочено се превръща в същите тези „хора с вилите“, срещу които е роптал през цялото си юношество. Управлението на Вълко Червенков не само не носи социална справедливост и равенство, но и показва, че преразпределението на благата съвсем не върви в посока на пролетариата (какъвто в България реално никога не  е съществувал – б.а.). В тази ситуация, Димитър, винаги верен на принципите си, избира достойнството. 

Той подава оставка от заемания следователски пост, предизвиквайки недоумението на своите колеги. Запитан защо, ироничният му отговор е, че не разполага с уменията да хване крадците, които трябва да бъдат заловени. Отново Георги Марков – единствен разказал пълната му история, отбелязва че дълго време за Димитър не се чува нищо. Докато не била обрана първата вила край София на някой от заместник-министрите. Крадецът откраднал всичко, в това число и пианото. Поле за изява на завърналия се към стария си занаят Цар имало премного – не само старите вили, чийто собственици лежали в лагери или под земята в масови гробове, а новите се хвалели с партийни книжки, но и новото поколение вили, издигнати от червената аристокрация след 1950 г. 

Обирите отново придобили застрашителен размах. Този път нямало вестници, които да разнесат легендата – все пак народа трябвало да се държи в неведение – престъпност в НРБ нямало, не и официално. Колегите му в криминалния отдел скоро се сетили за него. Нямало шумна акция – знаели къде живее, потърсили го и го повикали да се яви в милицията. Провели разпит, макар всички да знаели отговорите. Запитан защо продължава, Царят отговори че пак са се появили вили като в края на 1930-те. На коментара че това са вили на народни хора, Димитър запитал къде са вилите на работниците от предприятията и коя е тази народна власт, при която само шепа хора държат всички народни блага. За тези въпроси нямало отговор, само мълчание. Пуснали го, но след седмица Димитър нарочно ограбил вилата на висш функционер от партията, ръководен кадър в МВР – според Г. Марков може би дори самия министър. 

Този път го прибрали и го вкарали в затвора – същият този Софийски затвор, в който Димитър станал вярващ комунист. През годините неколкократно му предлагали помилване ако се закълне да не краде повече. Верен на себе си, Царят заявил че веднага щом излезе, ще започне да обира отново до тогава, докато има „хора с вили“. Неспособни да пречупят един убеден комунист, фалшивите другари оставили Димитър Панчев в затвора до смъртта му.

 
 
Коментарите са изключени за Великите авантюристи: Димитър Панчев – Царя на вилите

Повече информация Виж всички