shareit

Улици на историята: Захарий Стоянов – пазителят на родните въстания и история

| от |

В рубриката „Улици на историята“ се стремим да представим имената, които остават завинаги в историята не само в учебниците, а и често са част от нашия живот. Използването на велики личности позволява тяхното име никога да не се забравя и освен това да мотивира не само живущите, но и минаващите да търсят историята на тези хора.

В ж.к. „Люлин“ 3 можем да открием булевард „Захарий Стоянов“. Името е често срещано в нашата история и мнозина най-вероятно го помнят единствено и само с книгата „Записки по българските въстания“. Истината е, че Захари Стоянов има много вълнуващ живот, чийто принос към нашата история остава и до днес. По тази причина ще се върнем назад в миналото, за да се запознаем малко по-обстойно с този човек. Истинското име на Захарий Стоянов е Стоян Джедев Далакчиев.

Роден е в село Медвен, Сливенско през далечната 1850 г. и пътят му го води до църковното и класно училище. Рожденото му име е Джендо. Също като баща си, Джендо работи като овчар първо в село Тополи, а след това и в село Подвис. Иска да учи в светското училище във Варна, но не го приемат. Заминава за Русе и там, докато чиракува за шивач, открива други млади и силни хора в Русенския частен революционен комитет. Именно там започват да се разпалват толкова сериозните страсти за свобода.

След това работи като чиновник-маневрист в Баронхиршовата железница на гара Търново-Сеймен или днешния Симеоновград. Захарий има възможността да участва в двете кървави въстания, които ще насочат световното внимание към България. Едното е Старозагорското въстание от 1875 г. а другото е Априлското въстание от 1876 г. Захарий е част от Хвърковатата чета на Бенковски. След като Априлското въстание е потушено кърваво, заедно с Бенковски, Стефо Далматинеца и отец Кирил, успяват да избягат в Стара планина. Попадат в засада в Тетевенския Балкан и единственият, който успява да се спаси е именно Захарий. Благодарение на това бягство, по-късно могат да се родят популярните „Записки по българските въстания“. Скита из балкана и след това е заловен край село Терзийско.

Следващите месеци от живота му се прекарват в затвори като Троянския, Ловешкия, Севлиевския, Търновския, Еленския, Сливенския и Новозагорския затвор. Успява да избяга в Търново през 1877 г. като градът е вече освободен.
Захарий по-късо става член на окръжния съд в Търново, след това е секретар на Апелационния съд и съдебен следовател в окръжния съд в Русе (1881 г.). Освен това не трябва да забравяме, че в този период има редица публикации във вестници, но освен това можем да забележим и участието му в Либералната партия. Животът му продължава със служба в Дирекцията на правосъдието в Източна Румелия. По-късно е част от Българския таен централен революционен комитет.

Негова основна задача е съединението на Източна Румелия с Княжество България. През 1886 г. се установява в София и започва активна служба в Народнолибералната партия. Захарий Стоянов умира през 1889 г. в Отел дьо Суез в Париж. Официалната версия е разкъсване на червата, но много критици смятат, че е бил натровен. И докато участието му в различните въстания дава само част от образа му, по-голямата му сила е съсредоточена именно на страниците.

В полезрението му попадат всички политически и идейни противници, напомня на обществото, че революцията е дело на обикновения човек, а не на богатия, критикува аристокрацията, бори се срещу подкупните журналисти. В своя най-активен период, Захарий е много страховит опонент, чийто език може да остави много тежки рани. Това определено е похвално, особено след като мнозина не знаят, че се научава да чете и пише именно в революционния комитет. Негови са и думите:

„Всеки народ има свое минало, което се изучава старателно от потомството. Ако човек се заеме да пише историята на българския народ от неговото пропадание под турското иго до освобождението му, то кое събитие би трябвало да държи първо място в нейните страници? Според нас: българските въстания, най-много Априлското (1876 г.), чрез които ние се опитахме да свалим от гърба си веригите на робството.“

Самият той остава противник до последно на някогашните русофили, които не спирали да засипват руската армия с похвали. Точно по техен адрес заявява следното:

„Да бъде проклета оная минута, когато е стъпил руски крак в нашата земя, когато се е произнесла за първи път думата освободителка и покровителка! Аман, бей, аман! Лошо нещо било моковлука…“

Самият той обаче вярва, че единствено руската демократична интелигенция осъзнава престъплението, което се извършва срещу България. Благодарение на неговото желание да запази истината, Захарий прави много ясна снимка на историята, която не може да бъде променена и изтрита, напротив, литературата му и до днес може да бъде открита не само на книжния пазар, но и в електронен вид, предоставяйки пълната палитра на онези личности, предлагани за чист идеал, както и пример за патриотизъм. Но говорейки за патриотизъм, не можем да забравим още едно важно изказване:

„Както виждате, читателю, патриотизмът е бошлаф; той е съществувал само при турското владичество, а днес е невъзможно да се направи разлика между родолюбеца и шпионина; палмата на първенството се подава на тоя последния…“

Заглавна снимка: By Димитър Карастоянов – Собственоръчно сканирано, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=17101812

 
 
Коментарите са изключени