shareit

Улици на историята: Васил Чекаларов – обезглавеният патриот

| от |

В рубриката „Улици на историята“ се стремим да представим имената, които остават завинаги в историята не само в учебниците, а и често са част от нашия живот. Използването на велики личности позволява тяхното име никога да не се забравя и освен това да мотивира не само живущите, но и минаващите да търсят историята на тези хора.

Ако се разходите по улица „Панорамен път“ в Бояна, при преминаването на кръстовището с „Петко Войвода“ в посока към резиденцията, една от успоредните улици е ул „Васил Чакаларов“. Същият човек по-често ще се срещне в историята като Чекаларов, но според различни източници се е срещал и по двата начина, следователно не е чак такъв голям проблем. Написан обаче в някои архиви като Чекаларов, възнамеряваме да използваме точно тази фамилия като малко по-достоверна. Съществува и още една личност с това име, която също има историческа стойсност. Няма как да ги сравняваме, след като са две отделни, но обещаваме да обърнем внимание и на дублиращата се персона.

Запознатите с историята на Васил Чекаларов най-вероятно ще знаят много добре, че това е човек, който в модерната история може да се смята за страховит терорист, но нима такива не бяха и хората членовете на ИРА, опитвайки се да освободят страната си от анлгийската корона? Кой е Васил Христов Чекаларов? Роден е в Костурско и отдава целия си живот за Вътрешната македоно-одринска революционна организация. През 1874 г. в село Смърдеш – тогава част от Османската империя, а днес част от Гърция, Васил започва своето образование в гръцко училище, баща му бързо го премества в българското и след като завършва четвърто отделение, младият Васил помага на баща си по различни строежи. Животът очевидно не е толкова прекрасен, от една страна присъства сръбската пропаганда, от другата страна е гръцката.

VassilTchekalaroffBGrevolutionary

През 1894 г. Чекаларов успява да избяга в България, работи като обущар, каменоделец, зидар и въпреки това намира достатъчно време да се дипломира във вечерната гимназия в Шумен. Първите по-интересни задачи на българина са, да подпомага ВМОРО и да закупува оръжие през 1900 г. Премества се в София и установява благотворително дружество за своя роден регион. Една година по-късно османските власти разкриват подготовката за въстание. Предателят се казва Коте Христов Иванчо Кичевица, а самият акт се нарича „Иванчовата афера“. В Гърция разказва абсолютно всичко и очаквано властите пристигат с доста богат списък от хора за задържане. Задържани са приблизително 100 души, като няма човек, който да не е измъчван в опит да признае какво ли не.

Малко след тази грешка, Васил заминава в Битолския окръжен комитет. Разчиства групата от потенциални шпиони и започва да ръководи активно дейността. Макар и мнозина да са готови да леят кръв много по-рано, идеята на първата акция е да се случи в синхрон с останалите региони. Необходимо е време и подготовка, та през зимата в Смърдеш създава бомболеярна. Любопитен факт е и една много забавна среща, за която Васил пише в дневника си:

Klisura_ilinden

„Макар и да бяхме казали да бъдем тайничко, но всички ни узнаха даже и гъркоманския поп Герман, поиска да доди при нас. Позволихме му и доде. Тоя брат дотам се е погърчил, щото почна да ни говори една българска две гърцки. Подигнахме въпроса за народността му, той се помъчи всячески да ни докаже, че ние сме гърци! Като не можа да изложи факти, които му поискахме, почна да развива историята за великия Александър Македонски, че не сме нито гърци, нито българи, а сме македонци, без да помисли, че во Македония има и турци и евреи и от много други нации. Човек, който не разбира от история и да почни да ти проповедва со нея, това е много смешно! Ние не искахме да влизаме в повече разпри с него и затова го зарезахме.“

През 1903 г. Чекеларов започва по-сериозни пътешествия в търсенето на съратници. Преминава през селата Върбник и Въмбел, среща се с Борис Сарафов, а около Смърдеш отново се натъква на турски аскер. Преследвани от противника, мнозина успяват да избягат, възползвайки се от по-голямата познатост на района. На 24 април започват открито сражение с турците. Няколко чети се изправят срещу 1000 турски войника. Опитът за залавяне е предотвратен. За жалост на тръгване, войниците изгарят и опожаряват родното село на Чекаларов. По време на Илинденско-Преображенското въстание, се вдигат около 2000 души. Чекеларов води записки за всяко едно събитие и в последствие ги предава на чужди дипломати в Битоля.

На него се пада честта да ръководи около 450 души. На 1 септември се насочват към албанската област Колония. Там разчистват региона от турски и албански разбойници, а местното население ги обявява за герои. Завръщайки се обратно в Костурско, където всичко е опажарено, Васил взима сестра си и с други саратници преминава границата с Гърция, а оттам пътува за България. През 1904 г. заминава за Женева, за да се лекува и отново основава ВМОРО извън граница с идеята, че ще може да помогне за събирането на средства. Прибирайки се обратно в България, построява и къща, която се намира точно срещу Военната академия в София. Жени се за Олга Иванова Чекаларова и има две дъщери.

Vasil_Chekalarov_with_his_family

Не се радва на охолство, даже живее доста бедно. Дълго време продължава да милее за своя роден край и се надява, че все някога ще се присъедини. През 1912 г. с избухването на Балканската война, Чекаларов е разпределен да ръководи 4-та партизанска чета и заедно с Иван Попов и Христо Силянов, стават част от Македоно-одринското опълчение. Докато асистират на гръцката армия, четите помагат за битката при Кили дервент. След това самостоятелно освобождават Невеска, Прекопана и Загоричани, околните села също се обезоражават. В един момент му се налага дори да осигурява прикритие на гръцките войници, сражавайки се с труски аскери. На 29 октомври помага за превземането на Кайляри, на 8 ноември разбива и пленява турска част с около 600 вражески войника. Само ден по-късно добавя още 100 към списъка си.

Vasil_Chakalarov,_1908

На 29 ноември гърците се оттеглят от Кореща, а опълченците застават на пост и се подготвят за защитни маневри. На 24 ноември се прибира обратно в София с надеждата, че е направил каквото трябва. На 20 декември четата се разформира и е изпратена в Тракия, макар и мнозина да предпочитат да остане точно там, където се намират, за да се спре ухажването от гърци и сърби, както и окупацията на български земи. Макар и да са разчели правилно събитията, скоро съюзниците показват истинските си намерения и войната вече придобива нов характер. По това време Чекаларов се опитва да събере нова и по-голяма чета, с която да проникне в тила на гръцката армия. Последните му думи към Михаил Думбалаков са:

„Братко прощавай! Струва ми се, че не ще се видим никога. Отивам там, отдето не вярвам, че ще се върна.“

Пред своите четници споделя следното:

„Момчета, знам, всички сте юнаци, защото сте букета на четиринадесет хиляди доброволци, признати от Н. В. Царя на България за редовни войници от българската армия, но аз Ви моля, ако някой от Вас се чувства слаб тялом или духом и не може да понесе големите несгоди, лищения, галд, дългите походи, които ни предстоят, нека да остане с редовната армия още от тук, той и като е с армията ще бъде полезен на майка България и на своята Родина.”

Докато четата тръгва на път, първият ден достига до Гевгели, в околийското управление откриват пропагандни материали, в които се обяснява, че Македония е стара сръбска страна и македонците трябва да са щастливи, че се присъединяват към майката – Велика Сърбия. Според записките на Васил Чекаларов, същите разпалвали много добре печките.

Всички опити на четниците по пътя да намерят правилна точка, от която да нанесат удар, не са успешни, колкото им се иска. В последствие разузнавачи споделят, че България е разбита и нападната от всички страни. Дочуват, че дори в София има вражески войски. Моралът е изгубен и единственото спасение, което идва в главата на повечето е да бягат към Албания. Преминавайки през едно от селата, четата среща власи, които в последствие ги предават. След като позициите им са разкрити, гръцки гарнизон се заема с преследването и се стига до размяна на изстрели.

Vasil_Chekalarov_head

В тази престрелка Васил Чекаларов е ранен, като куршумът минава малко над сърцето. При опит да се оттеглят, повечето объркват пътя и се насочват отново към гръцките позиции. Голяма част от доброволците се разпръскват, някои бягат, други се предават и лека полека следва разпускане. Онези, които остават, започват да се движат само през нощта, като единственият спасителен пояс остава България, но дори и нейното съществуване не е особено сигурно. След първата рана в гърдите, Чекаларов е отново ранен, този път в крака. На 8 юли се намира в планината Вич, а на 9 юли е ранен още няколко пъти в сражения с гърците. Смъртта му е описана от гръцкия подполковник Михалакопулос:

„Пет-шест войници и андарти се спуснаха към падналото тяло с тържествуващ вик. Той се размърда неочаквано. Отначало се издигна окървавената му глава, покрита с буйна красива къдрава коса, по-после се издигна и тялото и като се улови за близкото до него дърво се изправи. Така Чекаларов наистина беше много страшен. Притеклите се спряха за момент. Но за миг, той потрепера, поклати се, падна и не мръдна вече! (В това време андарт удря безжизненото тяло на Чекаларов с нож.) Вероятно това беше последното съзнание на главата и тази опасна глава се сбогува със своето тяло. Надали вече чувствуваше нещо, когато андартите, старите негови врагове, тъпчеха туй, което нямаше нищо общо със страшния Чекаларов. Капитан Х.. с два още удара отсече главата от мъртвото тяло.“

След това, очевидно победата е невероятна за гърците и с този талисман се обикаля Лерин, докато войниците крещят с викове:

„Няма Чекаларов! Няма Македония! Унищожихме Чекаларов и заедно с него всички Чекаларовци!“

Носителят на този скръбен трофей е Илия Димушев, който е принуден да я носи най-напред. Един сръбски офицер се застъпва и заявява, че това трябва да приключи много бързо. Докато Димушев е бит за отказа си, сръбският офицер заявява „Ние познаваме за варвари само българите, не и гърците. Това е срам за Гърция.“. Войниците оставят своята плячка на епитропа на българската църква „Св. Панталеймон“. Той я погребва в българското гробище.

Изпращат се снимки на главата, тържествува се от всички, а междувременно оцелелите си спомнят, че в този момент освен злоба в сърцата, нищо друго не е останало. Така приключва и житейският път на Васил Чекаларов, той не успява да види отново съпругата и децата си, сражава се до последно за свобода, като целият му живот се отдава на една идея, която в последствие се оказва непосилна, особено с наличието на толкова предатели.

Снимки: Wikipedia

 
 
Коментарите са изключени