shareit

Улици на историята: Сашо Николов – Сладура

| от |

Ако се движите по булевард „Черни връх“ в посока Драгалевци ще преминете покрай улици като Хенрик Ибсен, Филип Кутев, Джон Атанасов, Борис Руменов, Марин Големинов и още много други. Сякаш по този булевард са наредени много познати интелектуалци. Длъжни сме да отбележим, че Хенрик Ибсен е норвежки драматург, спряган за единствена конкуренция на Шекспир. Ако завиете по улица Борис Руменов още познат като Борю Зевзека, ще преминете няколко глухи пресечки, докато не стигнете до следващата пресечка, носеща името „Сашо Николов-Сладура“.

Интересен факт е, че успоредно на него е улица „Хага“. Ако попитате жителите на Пловдив за Сашо Сладура, най-вероятно ще бъдете насочени към стария град, където се намира музикалното училище, античният театър и една специална зашеметяваща панорама. Сред всички красоти ще попаднете и на статуя на млад мъж с цигулка. Едва ли има човек, който брои количеството туристи, които са седнали в скута на Сашо Сладура за снимка, усмихнатата статуя сякаш няма нищо против. Историята на Александър Николов е специална за българското изкуство.

Баща му Георги Николов следва паркостроене в Чехия, където среща бъдещата си съпруга Екатерина Ендерс. След като се завръща в България, Николов става един от създателите на Борисовата градина, след това участва в създаването на Кайлъка в Плевен, а следващата спирка е Пловдив, където започва работата върху Цар-Симеоновата градина. Александър Николов учи в италианското училище в Пловдив, чийто директор Анджело Джузепе Ронкали по-късно ще стане 261 папа на Римокатолическата църква.

Следваща спирка в израстването на младежа е френския колеж „Свети Августин“ (също в Пловдив). Там всички учители виждат, че младият русокоско има нежна душа, която трепти на струните на изкуството. Музиката, поезията и рисуването са само част от всички скрити таланти. Мнозина казвали, че Александър спокойно щял да бъде виртуоз във всяко едно от избраните изкуства, но музиката спечелила сърцето му.

Улиците на Прага са имали честта да го слушат, докато се дипломира като майстор-цигулар и не се завръща обратно в България. Свири с приятели в заведения и не може да търпи човешката глупост. Разказват, че прекъснал концерт, за да слезе от сцената и да свали бомбетата на двама мъже с думите „Уважавайте себе си.“. Забележки от този вид били достатъчно респектиращи, особено ако идват от човек, който може да ги отправи на няколко езика.

През 40-те години на миналия век Александър Николов свири в заведението на приятел, а на една от масите слуша диригента на Царския симфоничен оркестър Сашо Попов. След кратък разговор, българският цигулар получава покана за работа в един от най-елитните за времето си оркестри. Дали е свободолюбивия характер или желанието за отдаване на една друга страст – джазът не успява да го задържи дълго време в престижния оркестър. Прокрадващият се джаз не спира да го изкушава. Сашо Сладура е поканен във всяко елитно софийско заведение със своята цигулка.

Широката му усмивка резонира със струните му, а между лирики и мелодии често намира време да пусне и някоя уж безобидна шега по адрес на тогавашния режим. С чувство за хумор и покоряващи мелодии от своята цигулка, Сашо Николов получава своето звание „сладура“.
През 1944 г. вече е солист-цигулар в „Джаз Овчаров“, където вокалистка е Леа Иванова. Музикантът в никакъв случай не може да се смята за сдържан творец. Всички вицове срещу режима са неговата лична форма на протест срещу множеството репресии.

Някои разбирали шегите му, други обаче не са били особено очаровани. 60-те години носят и черен печат за джаз музиката и упадъчното западно влияние. Това ни най-малко не притеснява Сашо Сладура. Той продължава своя добър и остър репертоар, а компания му прави и Лея. И докато някои имат чувство за хумор, други изобщо не приемат опасния танц на Сладура, изпълняван на тънка струна, която във всеки един момент може да се скъса.

Цигуларят е следен от ДС и в един момент е в списъка на „упадъчните елементи“ като основна и най-голяма заплаха. На 15 септември 1961 г. е арестуван, защото нарича партийния дом – изгорял цирк. Изпратен е в Ловеч и според редица архиви успява да издържи 11 дена на всички мъчения и гаври, преди да почине. Лея Иванова също лежи Ножарево, но след година е освободена.

Паметникът на Александър Николов – Сашо Сладура е поръчан от неговия съученик д-р Георги Лазаров. Майсторското изпълнение сякаш запечатва образа на Сашо. Спокоен, усмихнат, загледан някъде в хоризонта с цигулка на коляно, той продължава да посреща и изпраща туристите на стария град, а през учебната година да слуша какво правят неговите колеги. Остава недоразбран гений, говорещ най-вече с музиката си.

 
 
Коментарите са изключени

Най-желаните коледни подаръци през годините: Slinky от 1943

| от |

Слинки е изобретено от Ричард Т. Джеймс през 1943 година, а за първи път демонстриранa в универсалния магазин на Gimbels във Филаделфия през ноември 1945. Играчката е хит и всички 400 бройки се продава за деветдесет минути.

Джеймс и съпругата му Бети основават James Industries в Клифтън Хайтс, Пенсилвания, за да произвеждат Слинки и няколко дъщерни играчки като Слинки кучето и Сюзи, Слинки червейчето. През 1960 г. съпругата на Джеймс Бети става президент на James Industries и през 1964 г. премества предприятието в Холидейсбург, Пенсилвания. През 1998 г. Бети продава компанията на Poof Products, Inc.

Slinky_ad_1946

В началото слинкито е на цена от 1 долар, но тя се покачва с увеличението на цените на стомана в цяла Пенсилвания. Все пак обаче стойността на играчката остава скромна през цялата й история до голяма степен заради загрижеността на Бети Джеймс дали по-бедните семейства ще могат да си я позволят.

Слинки, освен като една от играчките в детската стая, се ползва и в класната стая (като инструмент за преподаване), във военно време като радио антена и във физически експерименти с НАСА. Играчката е въведена в Националната игрална зала на славата в в Рочестър, Ню Йорк, през 2000, а през 2003 г. Слинки намира мястото си в списъка „100 години играчки“ на Асоциацията на играчките. За първите си 60 години съществуване са продадени 300 милиона бройки.

Но как точно се появява тази забавна пружинка на бял свят и как става любимата играчка за подарък на Коледа?

Slinky rainbow

През 1943 г. Ричард Джеймс, морски инженер и механик, който работи в корабостроителницата William Cramp & Sons във Филаделфия. Там създава пружини, които да поддържат и стабилизират чувствителната на движения апаратура на борда на корабите, когато морето е бурно. Джеймс случайно бута един от пружините от една етажерка и вижда как тя минава по познатия ни начин от един куп с книги, по масата и после на пода, където застава в събрано положение.

Съпругата на Джеймс Бети си спомня: „Той се прибра вкъщи и каза: „Мисля, че ако успея да наглася стоманата с правилната гъвкавост, бих могъл да накарам пружината да крачи“. Джеймс експериментира над година с различни видове стоманена тел и най-накрая намира правилната. В началото жена му се е изпълнена с колебания, но променя мнението си, след като играчката е прецизно нагласена и вижда децата от квартала колко й се радват. Тя я нарича Slinky (което означава „елегантен и грациозен“), след като случайно попада на думата в речника и решава, че умело описва звука, който пружина издава, докато ходи.

Със заем от 500 долара двойката създава James Industries (първоначално James Spring & Wire Company) и произвежда около 400 бройки Слинки, направени от местна работилница, които опакова на ръка в жълта хартия и ги продава на единична цена от 1 долар. Всяко Слинки е високо около 6,5 см. и има 98 намотки от висококачествена синьо-черна шведска стомана. Семейство Джеймс първоначално срещат затруднения при продажбата на изобретението си в магазините за играчки, но през ноември 1945 г. получават разрешение да поставят собствен стелаж в секцията за играчки на универсалния магазин Gimbels във Филаделфия.

Ако не сме го казали вече (знаем, че сме го казали, но пак ще го кажем): Слинки е хит и всички 400 бройки са продадени за деветдесет минути.

През 1946 г. Слинки е представен на американския панаир на играчките. Не след дълго Ричард Джеймс прави работилница в Олбани, Ню Йорк, и разработва машина, която може да прави слинкита за секунди. Играчката вече е опакована в кутия с черен надпис.

Джеймс често се появява в телевизионни предавания, за да разкаже за играчката си. През 1952 г. дебютира Slinky Dog. Други играчки на Slinky, пуснати през 50-те години на миналия век, са влакчето Slinky Loco, Slinky Suzie и Slinky Crazy Eyes – чифт очила, които използват пружини да държат очните ябълки.

James Industries лицензира патента на няколко други производители, включително Wilkening Mfg. Co. от Филаделфия и Торонто, които произвеждат играчки, ориентирани към пружините. През първите 2 години James Industries продава 100 милиона бройки (при 1 тогавашен долар за брой, днес приходите биха се равнявали на 6 милиарда долара).

През 1960 г. след като съпругата му подава молба за развод, Ричард Джеймс напуска компанията и става евангелски мисионер в Боливия. Бети Джеймс управлява James Industries, оправя се с кредитори и през 1964 г. премества всичко в Холидейсбург, Пенсилвания.

Ричард почива през 1974 г.

През 1995 г. Бети обяснява успеха на играчката пред Асошиейтед прес с думите: „Той се крие в простотата й“. Същата година играчката става хит като коледен подарък, защото се появява във филма „Toy Story“.

През 1998 г. James Industries е продадена на Poof Products, Inc. от Плеймут, Мичиган, производител на спортни топки от пяна. Slinky продължи производството в Холидейсбург и през 2003 г. James Industries се слива с Poof Products, Inc., в нова компания, която се казва Poof-Slinky, Inc.

Бети Джеймс почива от сърдечна недостатъчност през ноември 2008 г., на 90 години, след като е президент на James Industries от 1960 до 1998 г. Над 300 милиона играчки с елементи на Slinky са продадени между 1945 и 2005 г., а оригиналният Slinky все още е бестселър.

 
 
Коментарите са изключени

Олимпийските игри са включвали и изкуства

| от |

Холандският архитект, който проектира олимпийски стадион за Игрите през 1928 г. в Амстердам, получава изненадваща награда: златен олимпийски медал. Редом със спортистите, които се състезават се за златни, сребърни и бронзови медали в гимнастиката, гмуркането и борбата, дизайнерът Ян Уилс е отличен с първо място в категорията архитектура.

И още по-странно: той получава наградата за работата си по самия стадион, домакин на олимпийските игри през същата година.

Jan Wils

Ян Уилс 

Но Ян Уилс не е единственият с награда в изкуствата: същата година десетки други дизайнери и художници печелят олимпийски медали в редица творчески категории – от градоустройство до рисуване. Общо над 1000 творби от 18 държави са представени в тези категории.

Въпреки че много хора днес никога не са чували за този компонент на Игрите, изкуството е било неразделна част от тях още от 1908 година, а неговите експонати се представят паралелно със спортните събития през Летните олимпийски игри десетилетия наред.

Pierre de Coubertin Anefo2

Пиер дьо Фреди, барон де Кубертен

Пиер де Кубертен (Пиер дьо Фреди, барон де Кубертен) основава Международния олимпийски комитет (МОК) и съответно играе ключова роля във възраждането и формирането на Олимпийските игри каквито ги знаем днес. Историк и педагог, неговата любов към древна Гърция го води към древните атлетически състезания, както и педагогическия потенциал на спорта. През 1896 г. МОК прави първата модерна Олимпиадата, която се провежда, доста подходящо, в Атина.

Визията на Кубертен за Игрите обаче все още не е завършена; първоначално той пази основната си идея в тайна, за да избегне допълнителни усложнения в организацията. През 1906 г. обаче я разкрива пред МОК: Олимпийските игри трябва да включват златни, сребърни и бронзови медали и в пет категории на изкуствата: архитектура, литература, музика, живопис и скулптура. Както спортните състезатели по онова време, артистите, участващи в новия „Петобой на музите“, трябва да са аматьори.

Идеята не е толкова странна, колкото може би звучи в първия момент – все пак и в древността Игрите включват награди за музика, пеене и хералдинг (публично известяване). Както Кубертен пише в защита на предложението си: „В зенита на Олимпия изобразителните изкуства се комбинират с Олимпийските игри и така се стига до тяхното величие. Сега това отново ще стане реалност.“

Кандидатите в арт дисциплините трябва да представят авторски произведения, вдъхновени от спорта. За архитектите това довежда до представяне на стадиони, спортни комплекси, игрища, плувни басейни и дори шанци за ски скокове. В повечето случаи творците са задължени да представят произведения, които не са били показвани или изпълнявани досега. Изключения се правят само за архитектурата, където се приемат както разработени проекти, така и вече построени обекти.

Състезанията по изкуства първоначално трябваше да участват в Олимпийските игри през 1908 г. в Рим, но организацията се променя, когато събитието е преместено в Лондон. МОК обаче успява да ги включи в Игрите през 1912 г. в Стокхолм. Отначало изкуствата са по-скоро страничен елемент – само с няколко десетки произведения и шепа награди – но през следващите десетилетия те набират скорост.

Започвайки през 20-те години на миналия век, артистичният компонент на Игрите се развива все повече и организаторите разделят първоначалните пет категории:

  • Към „Архитектура“ се добавя и „градоустройство“
  • Към „Живопис“ се добавя „рисуване“ и „графика“
  • „Скулптура“ се разделя на „статуи“ и „релефи и медальони“
  • „Музика“ се разделя на „песен“, „оркестър“ и „един инструмент“
  • „Литература“ се разделя на „лирически произведения“, „епос“ и „драма“

До 40-те години на 20 век изкуството на игрите е изключително популярно и привлича тълпи по изложбите, организирани редом със спортните състезания. Някои художници дори успяват да продадат конкурсните си творби по време на Игрите.

МОК обаче все повече се притесняват, че: „Олимпиадата трябваше да бъде за аматьори, пък повечето участници в изкуствата са професионалисти“. Отчасти заради тази причина МОК решава да прекрати изкуството след Игрите в Лондон през 1948 г. В следващите години са направени опити за повторното му въвеждане, но без състезателния елемент.

След дълга поредица от дебати в Комитета, в крайна сметка е решено Летните олимпийски игри да подпомага културни събития и днешната олимпийска харта изисква „програма от културни събития, която трябва да обхване най-малко целия период, през който Олимпийското село е в действие“.

Мнозина от арт участниците действително са аматьори, но малцина ще станат известни. Докато изкуството е част от състезанията на Игрите, са поставени няколко странни рекорда, включително и такива, които никога няма да бъдат счупени (като например спечелване от един човек на медал както за изкуство, така и за спорт):

  • Уолтър У. Уинанс (на снимката) от Съединените щати печели медали в стрелбата на Олимпийските игри през 1908 и 1912 г. На вторите той печели и злато за своята скулптура „An American Trotter“.
  • Алфред Хайос, унгарски студент по архитектура, спечели два златни медала за плуване на Олимпийските игри през 1896 г. 28 години по-късно той е удостоен и със сребърен медал за архитектура за стадион, в чието създаване е участник.
  • Джон Копли от Великобритания е (и до днес) най-старият носител на олимпийски медал. Той взима сребро за свой офорт на Игрите през 1948 година, когато е на 73 години.
 
 
Коментарите са изключени

Аналоговият GPS е най-очарователното изобретение в света

Много преди глас на известна личност да ни казва от таблото на колата накъде да караме, е имало хартиени карти, прото-GPS системи, включително тази странна двойка ръчни и автомобилни карти.

Още през 1927 г. се появява Plus Four Wristlet Route Indicator. То представлява устройство за носене на китката, като ръчен часовник, и разполага с малки свитъци с конкретни пътища. Индикаторът няма нужда от батерии и работи, точно както си представяте – хартията се навива от едната страна, докато пътуваме, и като пристигнем, я връщаме обратно за следващия път.

Джаджата се продава заедно с 20 скрола с различни маршрути, повечето от които са за Лондон, а още могат да се купят от или да се направят по поръчка от производителя. Шофьорите или пътниците могат ръчно да навият механизъм отстрани, който автоматично да движи картата паралелно с тяхното движение.

Морис Колинс е 73-годишен лондончанка и собственичка на антикварна колекция, която включва този GPS накит. Колекцията й се показва в различни музеи и изложби, а тя нарича индикатора „невероятно изобретение“, но отбелязва: „Самата аз никога не съм го опитвала да се навигирам така и не съм сигурна доколко успешен би бил опитът ми.“

През 1932 г. се появява подобно, но по-усъвършенствано устройство. Iter Avto също използва механизъм за превъртане на хартия, но с обрат: страниците се движат автоматично с напредването на автомобила.

Смята се, че е първото автоматизирано навигационно устройство, монтирано на автомобил като то е вързано със скоростомера и регулира въртенето на картата според скоростта. Подобно на предшественика си, Avto се произвежда в ограничени количество като е предназначено предимно за елита на собствениците на автомобили.

Разработен в и за Италия, представеният набор от карти на това устройство включваше различни големи градове, а рекламата му го хвали с точност и полезност:

„Мотористи, Iter-Auto е вашият ангел хранител на Земята, който ще ви ръководи за ръка, наставлявайки ви в пътуванията с безупречна точност, чрез карта-маршрут, който e в перфектен синхрон с шофирането на вашия автомобил, както и всякаква информация като: кръстопътища – мостове – неравности – нива на кръстовища – опасни завои – снабдяване – облекчение – гаражи – хотели и др.“

 
 
Коментарите са изключени

Как Ричард Никсън пренесе 3 килограма марихуана през летището

| от |

Човек винаги трябва да уважава възрастните хора. Те знаят много повече от нас, познават живота и могат да ни помогнат да постигнем много. Етиката изисква да се отстъпва място в градския транспорт, да се говори с необходимото уважаение и още куп други подробности, на които човек се учи в най-ранна възраст. И какъв по-добър пример може да имаме от президент? Ричард Никсън има много черти на характера си, но със сигурност може да се похвали с добро възпитание. Нека започнем всичко по реда си.

Луис Армстронг е велик музикант и заради голямата си челюст получава прякор „Сачмо“. Той е един от най-добрите музиканти във времето, в което все още присъства разделение на расова основа в САЩ. За разлика от своите приятели, Армстронг предпочита да свири, а да не участва в безредиците, защото като много други хора е разбрал, че изкуството може да промени човека много по-бързо, отколкото насилието. И като много други хора, Армстронг имал пороци и слабости. Една емблематична слабост е фактът, че често обичал да пуши марихауна и дори се опитвал да я популяризира през 20-те години на миналия век. До края на музикалната си кариера, тромпетът най-вероятно ухае на това растение. Да не говорим, че екипът в звукозаписното студио винаги се подготвял за много тежък и благоуханен ден.

През 1930 г. свършва късмета на изпълнителя. Арестуван е пред Котън Клуб в Калифорния, защото пуши заедно с барабаниста на групата. Понеже музикантите били достатъчно напушени, охраната си спомнила, че вечерта била много забавна, защото всички се спуквали от смях, а и не всяка вечер прибираш Луис Армстронг. Глобата замръзила усмивките им, защото всеки трябвало да плати по 1000 долара. С което се доказва, че онзи, който се смее последен, пуши обикновени цигари. По време на Студената война, хора на изкуството са изпратени в най-различни точки из Съветския съюз, за да говорят малко за американската демокрация и също така да демонстрират една по-различна култура. В края на 50-те години именно Армстронг ще бъде поканен за един от посланиците на добра воля и ще направи турнета в Европа и Азия. В първите няколко пътешествия просто е пуснат да премине спокойно без никакви допълнителни усложнения.

През 1958 г. кацайки на летището в Ню Йорк, Армстронг хваща багажа си и тръгва спокойно към изхода, но охраната все пак му казва, че трябва да бъде извършена процедура. Докато Сачмо чака с всички останали, в залата влиза Ричард Никсън, преследван от редица репортери и фотографи. Пред погледите на всички, Луис отива и пита дали двамата ще чакат на опашката. Никсън не знаел какво става и след като разбрал, че творецът се е завърнал от турне в Азия и все пак го карат да чака, накарал охраната веднага да го освободи от тази отговорност. Армстронг пътувал с няколко куфара, но когато тръгнал да взима всички, възпитаният Никсън предложил помощ. Двамата напускат летището и се разделят. Тук идва и забавната подробност, в един от куфарите са и личните запаси на музиканта от марихуана. По спомени от онези мигове, Луис е категоричен, че теглото е било около 3 килограма. Самият Никсън разбрал много по-късно, че джазменът пуши марихуана. Дори и да не е знаел, американският президент за кратко е бил сериозно муле в трафика на наркотици.

 
 
Коментарите са изключени