shareit

Улици на историята: Димитър Петков – държавникът, който понесе кръста и получи куршум за благодарност

| от |

В рубриката „Улици на историята“ се стремим да представим имената, които остават завинаги в историята не само в учебниците, а и често са част от нашия живот. Използването на велики личности позволява тяхното име никога да не се забравя и освен това да мотивира не само живущите, но и минаващите да търсят историята на тези хора.

Улица „Димитър Петков“ започва своя път близо до окръжния следствен отдел, пресича бул. „Сливница“ и се простира чак до ул. Д-р Калинков близо до Владайска река. Човекът зад този булевард може да се похвали с впечатляваща история, както и сериозна отдаденост към родината си. Докато национални герои получават вниманието по веднъж в годината със специално определена дата, Димитър Петков няма нужда от такива празници, той е дал всичко, което може и е участвал във всеки по-сериозен въоръжен конфликт в новата ни история, поне доколкото позволява краткия му живот.

Димитър Петков се ражда в село Башкьой, Тулчанско. Родителите му са изселници от Войнягово, Карловска област. Едва ли са подозирали, че родното село ще предаде корените си на малкия Димитър, но кръвта вода не става. През 1875 г. е изпратен в Одеса да учи, но вместо това се запознава с български емигранти, които няколко години по-късно се подготвят за участие в Сръбско-турската война. Димитър е сред бойците в четата на Филип Тотю и Панайот Хитов. През Руско-турската война е доброволец в Първа дружина на българкосто опълчение и участва в сражениета в Свищов, Стара Загора и Шипка.

В резултат на тежките битки е ранен и по-късно губи лявата си ръка. Император Александър II му връчва Георгиевски кръст за храброст, при това лично. Понеже войната не му позволява да завърши образованието си, той продължава активно да се самообразова, докато работи като чиновник в Министерството на вътрешните работи. Когато не работи и не се учи, посещава сбирките на Либералната партия, чийто лидер е Петко Каравелов. Видното му участие му печели слава и много скоро тежестта на перото го превръща във враг.

Според консервативния в-к „Български глас“, той се е изказал положително за убийството на Александър II. Макар и всичко да е лъжа и многократно да са отричани тези думи, петното остава. Лежи две години в затвор, след като се противопоставя на Режима на пълномощията – това е ограничение на Търновската конституция, която ограничава избирателното право, ролята на парламента и други държавни свободи. През 1884 г. е освободен, а много скоро се запознава със Стефан Стамболов. Мирогледът и на двамата е насочен в една посока, следователно много скоро Петков става част от Народнолибералната партия.

При управлението на Стамболов става кмет на София, председател на парламента, член на правителството и председател на IV-тото Велико народно събрание. Като кмет на столицата настоява да бъде изтеглен заем на стойност от десет милиона, с чиято помощ да започне засиленият строеж на столицата. Изгражда се канализация, мрежа за отвеждане на битови отпадъци и дъждовни води, а към 1910 г. повече от 80% от улиците имат канализация. За съжаление, урбанизацията взима своите жертви и Петков се подписва под документите, с които се разрушават 6 средновековни църкви със стенописи. Имайки предвид какво наследство са били тези исторически открития, това със сигурност е една жестока грешка. Разрушава цели квартали, за да построи нови на тяхно място, подписва договори с белгийски компании за прекарването на електричество.

Петков става свидетел на убийството на Стамболов през 1894 г. и често обвинява Фердинанд I. Издава сатиричен вестник „Свирка“ и получава прякора си „свирчо“. Докато е кмет на София, често се задава въпроса относно бъдещето на столичната джамия. Петков напомня, че това сдание трябва да бъде запазено, за да показва, че страната е заслужила своята свобода и тази сграда трябва да остане като символ за следващите поколения.

Има и друга черна точка, освен унищожаването на обекти с историческа стойност. Оказва се, че докато е вътрешен министър, парите за подпомагане на бежанци от Македония и Одринска Тракия отивали в неговата лична сметка, а след смъртта му с тях се разпореждат наследниците му. Поне това е официалната версия, макар и да се смята, че повечето слухове са пуснати от съпругата му, с която се развеждат. Тя самата се старае да очерни името му доста добре във всеки възможен вестник и в последствие успява. Противниците му завеждат иск срещу него за 150 000 лева, а за да не може да ги събере, пред неговия дом се прави пазар, за да понижи значително стойността на дома му. Впрочем точно по тази причина днес този пазар се нарича „Димитър Петков“.

Животът му приключва на 11 март 1907 г. с атентат. Петков е прострелян и по-късно умира, но за този случай се смята, че дори не е бил целта на покушението, а неговият спътник в този момент Никола Генадиев. През целия си живот, Петков се стреми да спре влиянието на Русия, както и западната пропаганда в страната, изхождайки от идеята, че държавата трябва да изгради собствено мнение по належащите въпроси, а не да търси съвети от други.

Преживе иска да бъде погребан между Стамболов и Димитър Греков, настоява да не се вдига много шум около това събитие. По ирония на съдбата, синовете му също влизат в политиката. Животът им следва същата тенденция, като и двамата по-късно са убити.

Заглавна снимка: By William Le Queux (1864-1927) – An Observer in the Near East, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=14585145

 
 
Коментарите са изключени