shareit

Улици на историята: Божан Ангелов – русенският литературен критик с нежно перо

| от |

В рубриката „Улици на историята“ се стремим да представим имената, които остават завинаги в историята не само в учебниците, а и често са част от нашия живот. Използването на велики личности позволява тяхното име никога да не се забравя и освен това да мотивира не само живущите, но и минаващите да търсят историята на тези хора.

Днешната виртуална разходка ни отвежда в столичния квартал „Младост 4″ и ни предлага специална възможност за среща с Божан Ангелов. Както най-вероятно забелязвате, това е библейски натоварено име с особени очаквания от самото начало. Божан Ангелов е известен в литературната среда като истински критик с поглед към българската литература и лирика. Да се пише за критик е сложно занимание, особено след като повечето свързват подобни хора с омаловажаването на труда на твореца.

Всеки може да бъде критик, както знаем, но не всеки може да бъде критик на големите имена в родната литература. С оглед на това, нека обърнем внимание на личноста, която се крие зад това име. Роден е на 1 ноември 1873 г. в Русе. В този период, градът на Дунав е известен с изключително бързото си културно развитие. Следователно не е трудно на Божан да се докосне до родното изкуство и създаването на истинска история и култура. Пътят му го отвежда до фиологическия факултет в Софийския университет и през 1894 г. го завършва.

Междувременно в родния му град тече сериозна акция за отпускане на средства за създаването на библиотеки и в крайните квартали. Впрочем тогава общината дава 5000 лева, а междувременно жителите имат нужда от още 15 000 лева, с които да направят достъпа до книгите и дневния печат напълно безплатен. Подобни желания могат да покажат колко отдадени на изкуството и литературата са били русенци още тогава, а може би и точно това кара Божан да се фокусира изцяло върху магията на родния език и начина, по който съвременните тогава поети са създавали редовете поезия.

След като завършва своето висше образование, Божан започва да преподава на младите и до някаква форма може да се смята за един от съвременните будители, които успяват да преведат по-сложната литература на разбираем език. През следващите години ще обикаля училищата в Свищов, Русе, Видин и накрая ще се завърне в София. През 1908-1909 г. е главен инспектор по български език в Министерството на народната просвета – едва ли е имало по-подходящ човек от него. Следващата година е изпратен в Народния театър, където става директор и прекарва още 2 години.

През 1918 – 1920 г. отново ще бъде на чело на ръководството. Макар и литературата да е една от големите му страсти, Ангелов получава възможност да я ръководи като директор едва през 1923-1928 година. В свободното си време продължава да пише различни статии за българската литература, издава книги за историята на българската литература и разбира се, често обръща внимание на народното творчество. Разбира се, редно е да обърнем внимание на някои от неговите произведения и множеството статии, които бихте могли да откриете в интернет. Голяма част от тях разкриват класата, с която Ангелов пише.

„Така възниква и продължава да се развива новата писменост в служба на новоуведената християнска вяра. Първите познавачи на българската азбука, излязла от ръката на един проповедник на тая вяра, естествено бяха хора, които с всичката си душа бяха предадени на интересите на делото, на което се бяха заели да служат. Естествено е, че те никога не щяха да “осквернят” това “боговдъхновено” изобретение в служба на поганските песни, приказки и вярвания. И така, с ревност и изключителност, свойствена на всички неофити, те почнаха да преследват всички словесни творения, всички стари обичаи, всички стари вярвания – елементи на една самобитна езическа култура. Колко грозен трябва да се е представял грехът на един новообърнат да употреби боговдъхновените писмена за средство да увековечи спомена на тия творения, жигосани от официалната църква с белега на поганщина и запратени със страха на едно проклятие! Това обстоятелство, че българската книжнина се поражда и развива съвместно с една нововъведена вяра, па освен това нейните писмени белези се развиват за служба на това верско дело, обяснява напълно религиозния, черковно-догматичен характер на старата ни литература. Християнството се въвежда у нас от една чужда държава, която чрез него мисли да закрепи своето политическо влияние, чрез него мисли да се предпази от нашествията на един неспокоен съсед, каквито бяха българите. Ние възприехме кръщението от византийски проповедници; те бяха първите ни учители, та е напълно естествено да се мисли, че всички наши опити да си усвоим новата вяра с целия неин апарат от исторически предания, догматически тънкости и обредни форми имаха за основа съответни книжовни произведения от византийската литература. Ето сега и влиянието на една чужда литература, пропита със схоластически и догматически дух. Тия два фактора съвкупно обясняват основния характер на старата българска литература.“ – Божан Ангелов, „История на Българската литература като учебен предмет“ – източник: liternet.bg

„Ако П. П. Славейков е най-добрият, най-пълният и съвършен представител на общата, нормална чувствителност, оная чувствителност, до която е дорасъл широкия интелигентен слой на нашето общество и която си е придобила право на мерило за културен и художествен напредък, П. К. Яворов се е опътил към редицата на неколцина млади певци, които искат да бъдат борци и предтечи на една нова модерна чувствителност, които искат да се утвърдят като представители на едно ново падало в културното и художественото развитие на нашия дух. Той стъпя сигурно, постепенно и бавно по тази колеблива, стръмна и хлъзгава пътека, та не изгубя равновесие, не се подлъзга като някои от тези подвижници по стръмнините и висотите на тази нова чувствителност. “Песен на песните”, поставена начело на новата му сбирка “Безсъници”, е песен на този поврат в неговото творчество, който го води към новия път. До сега той е бил при хората, бил е певец на хорски тъги и радости, сега се връща у себе си, затваря се в скривалището на своята душа, спира на “върха на самотата”“ – Божан Ангелов, „Лириката ни през 1907 г.“ – източник: liternet.bg

„“Сънищата” на г. Славейков са тихи и спокойни. В тях има само тиха тъга и копнежи; те нямат нищо от онези конвулсии, от онази треска, която изпълва безсъниците на г. Яворова. Една успокоена, уравновесена натура, г. П. Славейков преживява своите тъги, своите копнежи и своите поетически замисли в една уравновесена, гладка и стройна форма. Това спокойно, мерно, плавно движение на неговите преживявания естествено се изразява в една гладка, равна, изискана класическа форма, каквато виждаме в песните му.

Г-н П. Славейков бе се препоръчал повече като епически поет, с вкус повече за подробности, отколкото за обработка на една сложна епическа композиция. Той се бе показал повече един изящен, издръжлив и търпелив резбар, отколкото един архитект с широки и сложни концепции. “Сънища за щастие” идат да го осветлят от една почти нова страна: те откриват лирическата страна на неговия темперамент, сравнително спокоен, без онзи жар, без онази сила и без онова брио, които считаме неразделни признаци на всеки лирически темперамент.“ – Божан Ангелов, „Сънищата на Г. П. Славейков и безсъниците на Г. П. Яворов“ – източник: liternet.bg

Божан Ангелов приключва своя творчески път на 2 юли 1958 г. в София. До последно остава запален читател и критик.

 
 
Коментарите са изключени