shareit

Трогателната история на забравения герой Боб Флетчър

| от chronicle.bg |

Боб Флетчър е аграрен инспектор в Калифорния в началото на 40-те години на 20 век. Това можеше да е цялата му кариера, ако не беше Втората световна война.

Малко преди 8 сутринта на 7 декември 1941 японците атакуват военноморската база Пърл Харбър на хавайския остров Оаху. Над 2400 души умират, 18 военни кораба са потопени или повредени, 188 самолета са разрушени. Това е началото на военните действия в югоизточна Азия и Тихия океан. В следващите дни и седмици Гуам, остров Уейк и Филипините, които са територии на САЩ, са превзети от Япония. Същото става и с британските Хонконг, Малая (часто от днешна Малайзия), Бирма и Сингапур, както и с Нидерландска Индия (част от днешна Индонезия) и Тайланд.

Pearl Harbor Attack, 7 December 1941

Кадър от японски самолет на атака с торпеда малко след началото на атаката над Пърл Харбър

Докато една по една тези територии падат, изглежда, че нищо не може да спре японците. В такъв случай – кой е следващият? Западното крайбрежие на САЩ? По-голямата част от тихоокеанският флот не може да се ползва след атаката на Пърл Харбър и затова още една атака по Америка именно сега именно там е възможна, логична и много ужасяваща.

Това е очевидно за обществеността и съответно предизвиква паника сред японо-американските граждани по западното крайбрежие. Много от тях са потомци на мигранти още от 60-те години на 19 век, така че връзката с родината им на този етап е незначителна. Въпреки това, през февруари 1942 президентът Франклин Рузвелт подписва Заповед 9066, която упълномощава армия да определи като военни зони целия щат Калифорния, части от Аризона, Орегон и Вашингтон, откъдето „всички или някои хора могат да бъдат изтеглени“. В следствие на заповедта над 110 000 японски мигранти и японо-американски граждани са изкарани от домовете им и транспортирани в лагери. Те живеят в тези лагери под въоражена охрана до края на войната.

Newspaper_headlines_of_Japanese_Relocation_-_NARA_-_195535

„Наближава прокуждането на всички японци от Калифорния“, пише San Francisco Examiner през февруари 1942. Обществото подкрепя това принудително интерниране, но един човек е против – Боб Флетчър. Заради характера на работата си, 33-годишният мъж познава доста японо-американски фермери в Калифорния. Някои от тях са там вече трето поколение. Без възможност за препитание в лагерите, те могат да (и ще) загубят всичко, което имат.

Един от тези фермери, когото Флетчър познава относително добре, е Ал Тсукамото. Когато по улиците се появяват съобщения, които инструктират всички японо-американци в град Флорин, близо до Сакраменто, да отидат на жп гарата до Елк Гроув, за да бъдат отведени в лагерите, Тсукамото отива при Флетчър с една молба. Съседите му, семейство Окамото и семейство Нита, търсят човек, който да се грижи за фермите им, докато тях ги няма. Ако Флетчър се съгласи да поеме работата, да поддържа счетоводството и да плаща сметките, каквито пари спечели всяка от фермите, са за него като заплащане за труда му. 

Боб Флетчър израства във ферма за орехи и по време на Голямата депресия се грижи за градина с праскови. Той обаче няма никакъв опит с отглеждането на грозде от рода Флейм Токай, каквото основно расте в двете ферми. Боб обаче е по-притеснен от факта, че честни хора като Окамото и Нита може да загубят всичко и затова се съгласява като поема и тази на Тсукамото. За целта напуска работата си като аграрен инспектор и се мести в малка, необитаема къща във фермата на Тсукамото, който го кани да живее в неговия дом, но Флетчър отказва, защото му е неудобно да живее там, докато самият домакин няма тази възможност.

Следва един прекрасен ужас – Боб работи по 18 часа на ден в грижа за грозде, ягоди, къпини, боровинки и маслини – над 400 декара с насаждения. На всичкото отгоре трябва да се оправя и със съседите си, които са за принудително интерниране и съответно го смятат за „японолюб“, които помага на врага. Въпреки че за малко не умира, когато някои стреля по фермата на Тсукамото, докато Боб е вътре, той върши работата си, както обещава, докато войната не свършва, лагерите не затварят и хората не се връщат по домовете си.

Поне тези, които все още имат дом… От 2000-те японци и японо-американци, които живеят около и във Флорин преди войната, само 20% или 400 се завръщат след като тя свършва. Домовете на останалите вече ги няма – те или са взети от някоя банка, или са обрани. 

Когато Нитови, Окамотови и Тсукамотови се връщат в родния си град, това, което намират, е това, което се надяват да намерят: домовете и фермите им са живи и здрави благодарение на Флетчър и Тереза, с която са женени от скоро. (Дори след сватбата, Боб не се мести в дома на Тсукамото; „Това си е тяхната къща“, казва Тереза)

Намират и още нещо – пари в банката. Според споразумението им, Флетчър взима печалбата от фермите след като се погрижи за всичко, но въпреки него той решава да я раздели със семействата. Тяхната половина е в банката, където събира лихва и им дава известно удобство след войната.

Флетчър явно харесва фермерската работа, защото си купува ранчо, където отглежда сено и говеда. Той също така е и доброволец в местната пожарна, където служи 12 години. През 1974 се пенсионира и живее до 101-годишна възраст. Когато навършва 100, през юли 2011 година, се вдига огромно парти. Тереза, с която са заедно от 66 години, е до него, както и синът им, трите им внучки и петте правнучки. Също и доста от потомците на семействата Нита, Окамото и Тсукамото. Въпреки че Фитчър никога не търси признание за добротата си, те искат да разкажат историята му. „Имахме 160 декара грозде и щяхме да го загубим напълно, ако не беше Боб“, казва Дорис Такета пред Sacramento Bee. Тя е на 12, когато семейството й е пратено в лагер в Арканзас. „Майка ми го наричаше Бог, защото само Бог би направил нещо такова.“

Когато репортери на рождения му ден го питат защо постъпва така, отговорът на Флетчър е прост: „Те са същите като всички останали. Беше очевидно, че нямат нищо общо с Пърл Харбър.“

 
 
Коментарите са изключени

Саймън – единствената котка с военноморски чин и медал

| от |

Животните винаги са били добре дошли във всяка военна дивизия. Използвани са открай време в сражения, а по време на Втората Световна война, руснаците обучават бездомните кучета да тичат след танковете, носейки на гърба си взривове. Колкото и нехуманно да е било, войската винаги се е опитвала да намери добър начин за експлоатация на животинския свят.

Времената се менят и днес в армията всяко животно получава име, храна и медицинска грижа. Най-честият избор за армейско животно може да е кучето, но през 1948 година са се правили изключения и за котки. В този случай говорим за британския кралски боен кораб HMS Amethist и най-добрият мъркащ талисман.

Саймън е улична котка, която моряците видяли на пристанището в Хонг Конг през 1948 година от 17-годишния Хикинботъм. Младият моряк бил част от екипажа на бойния кораб. Докато е на вахта, котката пристига при него и всички мислят, че е на една година. Животното не се радвало на най-добрата си форма и слд като показало своето миролюбиво отношение, Хикинботъм решил да го прибере на кораба и след това да го използва в неравната битка срещу плъховете. По това време в долните каюти имало сериозно засилено присъствие и мнозина се оплаквали от напастта. Саймън загладил косъма и бързо решил да се заеме с проблемите на гризачите.

Able_Seacat_Simon_(fair_use)

Снимка: By Source, Fair use, https://en.wikipedia.org/w/index.php?curid=24537896

Неговата люта битка била забелязана веднага, а и той самият винаги оставял по един мъртав плъх в леглата на моряците. Той лично намерил за най-правилно да спи именно в каютата на капитана, където се чувствал в безопасност. В края на годината дошло време за пенсиониране на капитана, но Саймън щял да служи още малко на кораба като талисман. Когато корабът получил назначение да отплава за Нанкин, Китай и да смени поста на друг боен кораб. По пътя обаче става грешка и една полева батарея стреля по преминаващата флотилия. Капитанската каюта поема най-сериозни удари. Саймън е ранен, докато капитанът умира малко по-късно от раните си.

Саймън не можел да се предаде толкова лесно и изпълзял на палубата. Моряците го виждат и го носят веднага в медицинското отделение, където раните са почистени и от тялото му се вадят около 4 забити шрапнела. За съжаление никой не очаквал от котката да оцелее и да издържи. Въпреки лекарските прогнози, котката се изправя на крака и продължава своята зловеща битка. Дори успява да срещне новия капитан на кораба. Най-важната битка обаче предстояла. Докато корабът е хвърлил котва, Amethyst е нападнат от колония плъхове. Хладнокръвният котарак се справил отлично в битката и нямало моряк, който да не получи плъх за подарък. Точно неговата работа успяла да запази високия морал на екипажа. За тези дела получава световна слава, както и животински викториански кръст, син кръст за заслуги и най-вече морски ранг „Able seaman“ за убиването на плъха „Мао-Тсетунг“.

Няма нужда да подсказваме, че плъхът е бил кръстен на името на един от великите китайски лидери на комунистическата партия. Съдбата му обаче не е чак толкова добре. Когато корабът се завръща във Великобритания, законодателството настоява да го прати в карантина. Макар и котката да успява да преживее артилерийски снаряд, не може да се справи с вирусите в карантинното отделение. Животното е било здраво, но другите екземпляри го заразяват. Умира на 28 ноември 1949 година. Инфекцията най-вероятно е дошла именно от заздравяващите военни рани. На погребението присъства целия екипаж на кораба, както и стотици фенове, коити са познавали геройството на Саймън.

 
 
Коментарите са изключени

Защо старите книги и вестници пожълтяват

| от |

Смята, че хартията е изобретена около 100 г. пр. н. е. в Китай. Първоначално е правена от мокър коноп, но се ползват и дървесна кора, бамбук и други растителни влакна. Хартия скоро се разпространи в Азия, като първо се използва само за важни официални документи, но тъй като процесът става по-ефективен и по-евтин, тя става и далеч по-разпространена.

Хартията за първи път навлиза в Европа някъде около 11 век. Историците смятат, че най-старият известен хартиен документ от християнската част на Запада е „Missal of Silos“ от Испания, който е книга, съдържаща текстове, които трябва да се четат по време на масата. Хартията на тази книга е направена от вид лен. Като цяло, хартията, книгите и печатарството ще се развиват през следващите осемстотин години: печатницата на Гутенберг ще се появи в средата на 15 век, а хартията ще се прави най-често от лен, парцали, памук или други растителни влакна. Това ще продължи до средата на 19 век, когато хартията вече ще започне да се прави от дървесина.

Charles Fenerty - c.1870's (Nova Scotia, Canada)

Чарлз Фенерти

През 1844 г. двама господа създават процеса на изработка на хартия от дървената. Семейството на канадския изобретател Чарлз Фенерти притежава серия мелници в Нова Скотия. Познавайки добре дървесината и нейните качества, той осъзна, че тя може да бъде добър заместител на много по-скъпия памук, от който се прави хартия. Фенерти експериментира с дървесна целулоза и на 26 октомври 1844 г. той изпраща хартията си в най-добрият вестник на Халифакс – „The Acadian Recorder“, с бележка, в която изтъква колко е здрава и евтина дървесна хартия. В рамките на седмици вестникът сменя хартия с тази на Фенерти.

Фридрих Готлоб Келер

В същото време немският тъкач Фридрих Готлоб Келер работи върху машина за рязане на дърва, когато открива същото нещо, което и Фенерти – че от дървесината, направена на каша, може да се направи по-евтина хартия, отколкото памука. Той прави мостра и през 1845 г. получава патент за изобретението си в Германия. Всъщност някои историци дори твърдят, че Келер е създателят на хартията от дърво, а не Фенерти, поради факта, че той получава патент, а канадецът – не.

В рамките на тридесет години дървената целулозна хартия беше цялата ярост от двете страни на езерцето. Докато хартията от дървесна маса е била по-евтина и също толкова трайна като памучните или други ленени хартии, имало и недостатъци. Най-важното е, че дървесната целулозна хартия е много по-податлива на въздействие от кислород и слънчева светлина.

Various products made from paper

Дървесината се състои предимно от две полимерни вещества – целулоза и лигнин. Целулозата е най-разпространеният органичен материал в природата. Освен това е безцветна и отразява светлината изключително добре, вместо да я абсорбира (което я прави непрозрачна); следователно хората виждат целулозата като бяла.

Тя обаче е податлива на окисляване, макар и не толкова, колкото лигнинът. Окисляването причинява загуба на електрон(и) и отслабва материала. Така целулозата може да започне до поглъща част от светлината, което да я направи да изглежда по-тъмна, по-малко бяла. Но това не е причината за пожълтяването на старата хартия.

Лигнинът е другото вещество в състава хартия и най-вече във вестниците. Лигнинът е съединение в дървесината, което всъщност я прави по-здрава и твърда. Според д-р Хоу-Мин Чанг от Университета в Рали, „Без лигнин едно дърво може да нарасне до около 1,80 метра“. По същество лигнинът е нещо като „лепило“, което слепя по-добре целулозните влакна и така дървото става много по-твърдо и да може да се издига по-високо, издържайки на външни елементи като вятър.

Лигнинът е с тъмен цвят (кафяви хартиени торби, кафяви картонени кутии – при тях лигнинът се оставя за допълнителна здравина). Той също е силно податлив на окисляване. Излагането на кислород (особено когато се комбинира със слънчева светлина) променя молекулната структура на лигнина, причинявайки промяна в начина, по който съединението абсорбира и отразява светлината. В резултат на това веществото добива жълто-кафяв цвят.

Тъй като вестникарската хартия се прави по-икономично, във вестниците има значително повече лигнин, отколкото например в хартия за книги, която минава през процес на избелване за отстраняване на голяма част от веществото. Крайният резултат е, че с времето вестниците придобиват жълтеникаво-кафяв цвят.

И то сравнително бързо. Понеже хартията на книгите е по-качествена, тоест, отстранен е повече лигнин при много по-интензивния процес на избелване, пожълтяването не се случва толкова бързо. Въпреки това обаче, химикалите, използвани за избелването, могат да доведат до това целулозата да е по-податлива на окисляване, допринасяйки за обезцветяването.

Днес, за да се избегне това окисляване, много важни документи са написани на хартия без киселина и с ниско количество на лигнин.

Що се отнася до старите исторически документи – за сега няма начин да се възстановят след нанесените щети, но може да се предотвратят по-нататъшни. Най-важно е те да се съхраняват  на хладно, сухо и тъмно място. Както музеите съхраняват исторически документи в помещения с контролирана температура и слабо осветление. Ако някой иска да изкара хартията на открито, за да я види, тя се поставя зад защитено от UV светлина стъкло.

 
 
Коментарите са изключени

Най-желаните коледни подаръци през годините: Монополи – 1936 година

| от |

Коледа е специален празник, в който децата трябва да получат своята доза щастие. Знаем историята за белобрадия старец, почитаме и раждането на Христос, но когато сме били малки, единствената голяма радост е какво ще открием под елхата. През годините всяко дете е имало най-желана играчка. Съревнованието е било сериозно и след като видяхте историята на йо-йо-то, както и на кърпичката с Мики Маус, препоръчваме да се запознаете с най-желания подарък за Коледа през далечната 1936 година – Монополи.

Историята на тази игра не е толкова лесна за проследяване, особено след като разберем, че до преди 4-5 години се смяташе, че зад създаването ѝ стои г-н Чарлз Дароу. Човекът е отговорен за представянето на играта пред света, както и за създаването на много главоболия в издания като „Стани богат“, където някои от въпросите са:
„От кой град са взаимствани първите четири гари?“
„Улиците на кой град са използвани за първи път на дъската на Монополи?“

Много участници са изгаряли по тази тема, но истината е, че Чарлз никога не е направил абсолютно нищо, освен да открадне играта от своя приятелка. Оригиналният създател е Лизи Магий. Идеята е била да покаже на света еднократния данък на Хенри Джордж. Идеята на Хенри е била да позвли на хората да притежават стойността на ресурсите, които изработват, но не и да притежават земята, която според самия него трябва да е справедливо разпределена. Връщайки се обратно на историята на Лизи, дамата патентова своята игра през 1904 година, името ѝ е „Играта на хазяйна“. Публикува и два вида правила, които могат да се играят на дъската. В първия случай, когато някой започне да печели, неговата печалба се разпределя между всички и във втория случай ще печелят само онези, които изграждат монопол и съсипват противника. Една вечер Лизи посреща Ещер Джоунс и Чарлз Дароу на гости.

BoardGamePatentMagie

Снимка: By Drawing for a Game Board, 01/05/1904. This is the printed patent drawing for a game board invented by Lizzie J. Magie. From the U.S. National Archives. Item from Record Group 241: Records of the Patent and Trademark Office, 1836 – 1973. Location: Civilian Records LICON, Textual Archives Services Division (NWCTC), National Archives at College Park, 8601 Adelphi Road, College Park, MD 20740-6001 PHONE: 301-837-3480, FAX: 301-837-1919, EMAIL: inquire@nara.gov Source – Brian0918, Image:BoardGamePatentMagie.jpg, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=286628

Всички изиграват няколко игри и на тръгване Дароу иска правилата за играта. Същата вечер започва да копира цялата идея и я кръщава „Монополи“. С това успява да спечели гнева на Лизи, както и много милиони от патента. Впрочем по-късно патентът е закупен за скромната сума от 500 долара, а притежател стават братята Паркър. Оригиналното издание на тази игра се появява на 31 декември 1935 година, когато първите улици са взети от центъра на Атлантик Сити. На следващата година става най-желаната игра за малки и големи и мнозина започват да изграждат своята финансова култура.

През Втората Световна война тръгва и една друга тенденция, Монополи започва да се изпраща с благословията на Британските тайни разузнавателни служби до различни военнопленниици. В кутиите били скрити карти на областта, в която се намират, пари, както и различни необходими средства за бягство. Фалшиви благотворителни дружества се занимавали с логистиката. Холандия в този момент е окупирана от нацисти и същите не били особено очаровани, че местното население играе с британски паундове върху английски улици. По тази причина бързо се изготвя холандска версия с улици и валута. До днес се използва точно немската версия поради простата причина, че никой не е сложил нацистки елементи. Малко след войната започва да изплува отново истината.

След като Лизи има патент, но е превърната в стара леля, която само кряка и не получава никакво внимание, братята Паркър продължават да използват документа си. Ралф Анспач публикува своя версия на Анти-Монополи през 1973 година, използвайки стария лиценз и практически доказва, че не нарушава авторското право на настоящите притежатели. Оказва се, че след като има стар патент и неговият собственик няма наследници, Анспач не би трябвало да нарушава закона. Единственият проблем е, че господата все пак не успяват да се възползват от правилата. Това официално оставя фирмата им Hasbro като отговорник на Монополи франчайза. С времето Ралф все пак успява да пусне своята игра, но не без да прави сериозни преговори с Hasbro.

Hasbro_4c_no_R

Снимка: By Hasbro (Uploaded by JMGav87) – Hasbro, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=40182113

През 1991 година Hasbro официално стават притежатели на правата и започват редица подобрения. Едно от тях е именно богатия г-н Пенибагс. Облечен е с костюм, папионка и бомбе. Неговата първа поява е върху някои елементи на дъската като „Безплатен паркинг“ и „Отидете в затвора“. Първата му поява обаче е върху картите „Шанс“ и „Общински съвет“. Негов автор е Дан Фокс, който остава неизвестен до 2013 година. Може да си мислите, че има монокъл, но се оказва, че оригиналният герой никога не е имал и грешката става с г-н Пийнът. Годината на неговото представяне е 1946 и е използван г-н Дж. П. Морган за модел. Днес играта продължава да има огромен публичен интерес и практически се използва за финансово възпитание на деца.

Мнозина могат да видят от първо лице какво точно причиняват данъците и таксите на хората, а най-важното е, че през 1936 година играта не е била особено трудна за закупуване – 2 долара и получавате оригиналното копие. Правилата обаче се променят значително през следващите години и дори се въвежда факторът „стареене“. В него след определени ходове играчът умира и се изчисляват неговите натрупани финанси. Един друг забавен въпрос от „Стани Богат“ по тази тема остава:
„Колко са всички пари в банката?“
И отговорът е твърде лесен – 20 580 долара, но само ако някога сте си направили труда ги преброите. Сумата не е променяна и до днес, особено след като парите така или иначе са най-често в банката, която по един или друг начин няма да банкрутира. И ако се чудите защо Монополи става толкова популярна игра, може да се замислите, че ентусиасти са играли около 70 последователни дена, до този момент е единствената игра, която е играна в подземие на затвор и атомна подводница – най-вероятно не се споделя за останалите.

Rich_Uncle_1946_Cover

Снимка: By Source, Fair use, https://en.wikipedia.org/w/index.php?curid=19312121

Ако все пак искате да направите добро впечатление, най-скъпото издание на популярната игра струва около 2 милиона долара и е изработено от бижутера Сидни Мобел. Творението е представено през 1998 година и печели вниманието на аудиторията. И това далеч не покрива всичко. В последните години се провежда сериозен световен шампионат и домакини са градове като Токио, Монте Карло и Торонто. Първият шампионат се провежда през 1973 година, а американец не е печелил състезанието от 1974 г. И до този оммент трябва да знаете, че почевече от 5 милиарда малки къщички общо са били произведени за играта.

Класическата игра със сигурност може да научи мнозина на финансова култура, цената на риска, както и изграждането на бизнес нюх. Липсва статистика, която да покаже колко от познатите милионери днес са играли Монополи, но имайки предвид широката разпространеност – доста. И така, през далечната Коледа на 1936 г. е ясно, че децата са искали само едно: „Да отидат в затвора и да пропуснат три хода“!

 
 
Коментарите са изключени

Защо Ал Капоне е имал белези по лицето

Франки Йейл знае, че ключът към това да си велик престъпник е да си добър бизнесмен. Той започва да се занимава с лед (по онова време не всички имат хладилници и ледът си е скъпа стока), продава „защита“ и разширява територията си. В крайна сметка прави достатъчно пари, за да отвори бар в Кони Айлънд, който кръщава Харвард като шега със собственото си име.

Франки Йейл след това наема своя приятел Ал Капоне за охрана там. 

Al Capone in Florida

Когато го отваря през 1917 година, без да знае Бар Харвард се оказва на много стратегическо място. Барът е много близо до водата, което го прави едно от първите заведения, които сервират алкохол от трафикантите на ром по време на Сухия режим (която започва три години по-късно, през 1920 г. ).

Да бъдеш охрана в Харвард изисква „известна финес“, според книгата на Робърт Шьонберг „Mr. Capone“. Трябва да се подхожда с такт, но и с авторитет, но не чак толкова, че клиентът да не иска да се върне. Капоне се оказва доста добър в намирането на този баланс и освен че е бодигард, Капоне става и протеже на Йейл.

Йейл се смята най-вече за бизнесмен, а не за престъпник. Да, изнудва, „защитава“ и рекетира, но за него това е само част от бизнеса. Ако искаше някой да бъде набит или дори убит, ще наеме човек. В началото Капоне често играе тази роля паралелно с охраняването. Когато той става шефът, също се придържа към тази стратегия. Но Йейл е и доста брутален – има легендата, която гласи, че пребива собствения си 16-годишен брат толкова лошо, защото го лъже, че трябва да отиде в болница. Капоне следва и този пример.

В Ню Йорк в началото на август 1917 е непосилна жега. За да избягат от високите температури, мнозина идват на Кони Айлънд и се наслаждават на водата. В резултат на това както самият плаж, така и кръчмата на Йейл е претъпкана, поради мястото си, хладнината от вентилаторите и студените напитки.

Та ето как Ал Капоне получава белезите си.

7f82d6aee4c6262a02090a3afd9b25b8

Един ден малко, набито момче на име Франк Галучио влиза в бара с приятелка си, Мария Танцо, в едната ръка и по-малката си сестра, Лена, в другата. Капоне, който тогава е на 18 години, забелязва Лена в тълпата и след известно зяпане отива и я кани да се разходи с него по плажа. Тя отказва и Капоне уж си тръгва, но продължава да я гледа от далече.

Малко по-късно той уж я кани отново на разходка и Лена, вече подразнена, информира брат си за досадния човек. Тя обаче иска Франк да го накара да спре „по мил начин“. Галучио предприема действия, напълно наясно, че може да стане лошо. Той казва на двете момичета да го изчакат отвън. Докато излизат обаче, Капоне подвиква на Лена: „Едно нещо ще ти кажа, имаш хубаво дупе и го казвам като комплимент.“

Чувайки това, Галучио настоява за извинение от Капоне. Капоне, разбира се, не се извинява и казва на Галучио, че само се шегува.

Тук положението ескалира. Галучио e 1,67 висок и не особено здрав, докато Капоне е 1,80 и доста месест. В това неравностойно положение, Галучио вади ножа си и го размахва към Капоне, успявайки да го закачи три пъти по лицето и горната част на врата. Противникът му пада в локва кръв, след което Франк бяга.

Ал Капоне е закаран в местната болницата, където получава 80 шева и докторите му казаха, че ще има белези завинаги. Галучио, знаейки какво е направил и на кого го е направил, съвсем нормално, се страхува за живота си. Това става ясно, когато Франки Йейл прави среща със служителя си и с Галучио в Харвард. След като мъжете сядат, Йейл ката Капоне да покаже на Галучио гигантските си белези, татуирани на врата и лицето му завинаги, и които в крайна сметка ще му спечели прякора  Белязания.

Галучио, мислейки, че това е краят на живота му, се опита да се обясни. Но Йейл никога не е имал намерение да го наранява или убива. Той е бизнесмен и просто иска да спечели от този инцидент. Затова нарежда на Галучио да плати на Капоне 1 500 долара за неудобството му (около 27 000 долара днешни пари), а Капоне ще обещае, че никога няма да търси отмъщение. Йейл ще заема парите на Галучио, който съответно ще му ги върне с лихва. Всички на масата се съгласиха на това и въпросът е решен.

През кариерата си Капоне ще твърди, че получава белезите си във Франция, по време на Първата световна война. Общо взето рядко ще признава факта, че псевдонимът му идва сбиване в бар, когато по-малък мъж от него му нарязва лицето, защото прави груби коментари по сестра му.

 
 
Коментарите са изключени