shareit

Трогателната история на забравения герой Боб Флетчър

| от chronicle.bg |

Боб Флетчър е аграрен инспектор в Калифорния в началото на 40-те години на 20 век. Това можеше да е цялата му кариера, ако не беше Втората световна война.

Малко преди 8 сутринта на 7 декември 1941 японците атакуват военноморската база Пърл Харбър на хавайския остров Оаху. Над 2400 души умират, 18 военни кораба са потопени или повредени, 188 самолета са разрушени. Това е началото на военните действия в югоизточна Азия и Тихия океан. В следващите дни и седмици Гуам, остров Уейк и Филипините, които са територии на САЩ, са превзети от Япония. Същото става и с британските Хонконг, Малая (часто от днешна Малайзия), Бирма и Сингапур, както и с Нидерландска Индия (част от днешна Индонезия) и Тайланд.

Pearl Harbor Attack, 7 December 1941

Кадър от японски самолет на атака с торпеда малко след началото на атаката над Пърл Харбър

Докато една по една тези територии падат, изглежда, че нищо не може да спре японците. В такъв случай – кой е следващият? Западното крайбрежие на САЩ? По-голямата част от тихоокеанският флот не може да се ползва след атаката на Пърл Харбър и затова още една атака по Америка именно сега именно там е възможна, логична и много ужасяваща.

Това е очевидно за обществеността и съответно предизвиква паника сред японо-американските граждани по западното крайбрежие. Много от тях са потомци на мигранти още от 60-те години на 19 век, така че връзката с родината им на този етап е незначителна. Въпреки това, през февруари 1942 президентът Франклин Рузвелт подписва Заповед 9066, която упълномощава армия да определи като военни зони целия щат Калифорния, части от Аризона, Орегон и Вашингтон, откъдето „всички или някои хора могат да бъдат изтеглени“. В следствие на заповедта над 110 000 японски мигранти и японо-американски граждани са изкарани от домовете им и транспортирани в лагери. Те живеят в тези лагери под въоражена охрана до края на войната.

Newspaper_headlines_of_Japanese_Relocation_-_NARA_-_195535

„Наближава прокуждането на всички японци от Калифорния“, пише San Francisco Examiner през февруари 1942. Обществото подкрепя това принудително интерниране, но един човек е против – Боб Флетчър. Заради характера на работата си, 33-годишният мъж познава доста японо-американски фермери в Калифорния. Някои от тях са там вече трето поколение. Без възможност за препитание в лагерите, те могат да (и ще) загубят всичко, което имат.

Един от тези фермери, когото Флетчър познава относително добре, е Ал Тсукамото. Когато по улиците се появяват съобщения, които инструктират всички японо-американци в град Флорин, близо до Сакраменто, да отидат на жп гарата до Елк Гроув, за да бъдат отведени в лагерите, Тсукамото отива при Флетчър с една молба. Съседите му, семейство Окамото и семейство Нита, търсят човек, който да се грижи за фермите им, докато тях ги няма. Ако Флетчър се съгласи да поеме работата, да поддържа счетоводството и да плаща сметките, каквито пари спечели всяка от фермите, са за него като заплащане за труда му. 

Боб Флетчър израства във ферма за орехи и по време на Голямата депресия се грижи за градина с праскови. Той обаче няма никакъв опит с отглеждането на грозде от рода Флейм Токай, каквото основно расте в двете ферми. Боб обаче е по-притеснен от факта, че честни хора като Окамото и Нита може да загубят всичко и затова се съгласява като поема и тази на Тсукамото. За целта напуска работата си като аграрен инспектор и се мести в малка, необитаема къща във фермата на Тсукамото, който го кани да живее в неговия дом, но Флетчър отказва, защото му е неудобно да живее там, докато самият домакин няма тази възможност.

Следва един прекрасен ужас – Боб работи по 18 часа на ден в грижа за грозде, ягоди, къпини, боровинки и маслини – над 400 декара с насаждения. На всичкото отгоре трябва да се оправя и със съседите си, които са за принудително интерниране и съответно го смятат за „японолюб“, които помага на врага. Въпреки че за малко не умира, когато някои стреля по фермата на Тсукамото, докато Боб е вътре, той върши работата си, както обещава, докато войната не свършва, лагерите не затварят и хората не се връщат по домовете си.

Поне тези, които все още имат дом… От 2000-те японци и японо-американци, които живеят около и във Флорин преди войната, само 20% или 400 се завръщат след като тя свършва. Домовете на останалите вече ги няма – те или са взети от някоя банка, или са обрани. 

Когато Нитови, Окамотови и Тсукамотови се връщат в родния си град, това, което намират, е това, което се надяват да намерят: домовете и фермите им са живи и здрави благодарение на Флетчър и Тереза, с която са женени от скоро. (Дори след сватбата, Боб не се мести в дома на Тсукамото; „Това си е тяхната къща“, казва Тереза)

Намират и още нещо – пари в банката. Според споразумението им, Флетчър взима печалбата от фермите след като се погрижи за всичко, но въпреки него той решава да я раздели със семействата. Тяхната половина е в банката, където събира лихва и им дава известно удобство след войната.

Флетчър явно харесва фермерската работа, защото си купува ранчо, където отглежда сено и говеда. Той също така е и доброволец в местната пожарна, където служи 12 години. През 1974 се пенсионира и живее до 101-годишна възраст. Когато навършва 100, през юли 2011 година, се вдига огромно парти. Тереза, с която са заедно от 66 години, е до него, както и синът им, трите им внучки и петте правнучки. Също и доста от потомците на семействата Нита, Окамото и Тсукамото. Въпреки че Фитчър никога не търси признание за добротата си, те искат да разкажат историята му. „Имахме 160 декара грозде и щяхме да го загубим напълно, ако не беше Боб“, казва Дорис Такета пред Sacramento Bee. Тя е на 12, когато семейството й е пратено в лагер в Арканзас. „Майка ми го наричаше Бог, защото само Бог би направил нещо такова.“

Когато репортери на рождения му ден го питат защо постъпва така, отговорът на Флетчър е прост: „Те са същите като всички останали. Беше очевидно, че нямат нищо общо с Пърл Харбър.“

 
 
Коментарите са изключени