shareit

Трима от най-важните астрономи, за които никога не сте чували

| от |

Оле Рьомер (1644 – 1710)

През 1638 г., докато е под домашен арест заради еретическото си застъпничество за теориите на Коперник, вече възрастният и почти сляп Галилей се опитва да измери скоростта на светлината, за която много от съвременниците му смятат, че е безкрайна. Усилия му обаче дават нулев резултат. Ако не е безкрайна, заключва Галилей, скоростта на светлината е твърде бърза, за да чрез експеримент на Земята.

През 1672 г., около 30 години след смъртта на Галилей, 28-годишният датски астроном и производител на инструменти на име Оле Ръомер (на главната снимка) пристигa в обсерваторията в Париж, наскоро завършената сграда на астрономическите науки на крал Луи XIV. Докато e строителен надзор за редица проекти, финансирани от държавата, Рьомер провежда редовни наблюдения на луните на Юпитер, докато те обикалят гигантската планета.

Веднъж на всяка орбита, всяка луна е затъмнена от диска на Юпитер. Рьомер забеляза, че интервалът между затъмнения на най-вътрешната луна се увеличава непрекъснато, когато Земята в своята орбита се отдалечава от Юпитер, и постоянно намалява, когато Земята се приближава към Юпитер. Рьомер правилно предполага, че това поведение възниква не от ускоряване или забавяне на самата луна, а от по-голямото или по-малкото време, необходимо на светлината да измине променящото се разстояние между Юпитер и Земята. С тази информация, осъзнава Рьомер, може да се изчисли скоростта на светлината. Той получава 140 000 мили в секунда, което е достатъчно близо до действителната стойност от 186 000 мили в секунда, за да убеди съвременните учени като Исак Нютон, че скоростта на светлината не е безкрайна.

Аристарх Самоски (около 310 пр. н. е. – 230 пр. н. е.)

Астрономията през древността е със силно практична насоченост: определяне кое време от деня е, намиране на географски места, следене на календар и предсказване на бъдещето. Последното мотивира наблюдателите на небето още през 8 век пр. н. е. да следят отблизо небесните движения и събития, а откриването на слънчевите, лунните и планетарните цикли кара древните гърци да спекулират относно относителното разположение на основните тела в космоса.

Почти всеки гръцки философ от Питагор до Аристотел вярва, че Земята е в центъра на Вселената и че всичко се върти около нея. Това геоцентрично мислене се променя в средата на 15 век, когато Коперник, уединен администратор на католическата църква в Полша, предлага алтернативна подредба.

Малкото, което знаем за Аристарх, освен че е израснал на егейския остров Самос, идва от единственият му оцелял ръкопис, плюс това, че неговия прочут съвременник Архимед го споменава. Аристарх е първият математик, който прилага геометрия за космическите измервания: той преценява разстоянието на Луната като отбелязва ширината на земната сянка по време на лунното затъмнение, както и разстоянието на Слънцето от ъгъла, образуван от Земята, Луната, и Слънце, когато на небето се появява полумесец.

James Bradley by Thomas Hudson

Джеймс Брадли (1693–1762)

През 1530 г. Николай Коперник формулира модел на Вселената, който поставя в центъра Слънцето, а не Земята (De Revolutionibus Orbium Coelestium е публикувана в началото на 1543 г.). Въпреки това, дълго време липсват доказателства на предложената от него хелиоцентрична система, които могат да се наблюдават.

Привържениците на конкурентния геоцентричен модел бързат да отбележат, че евентуалното движение на Земята ще накара звездите да се местят в нощното небе. Коперник контрира с факта, че звездите са невероятно далеч, което прави техните паралаксни трептения твърде малки, за да бъдат засечени. Но това така и не пречи на астрономите да следят за тях.

Години по-късно, през 1721 г., непретенциозният преподобни Джеймс Брадли става новият професор по астрономия в Оксфорд. Години наред той гледа групата си енориаши през деня в Бридстоу, Монмутшир, а през нощта облича топло палто и отива да се наслаждава на астрономически наблюдения.

Убеден привърженик на хелиоцентричния модел на Коперник, той се заема с търсенето на неуловимия звезден паралакс. За целта инсталира фиксиран вертикален телескоп в къщата на леля си в Уонстед и всяка вечер отбелязва точно къде ярката звезда Гама Драконис пресича кръговото зрително поле на телескопа му. (За да се приспособи инструментът, са пробити дупки в покрива и пода на едноетажната вила, а окулярът за наблюдение е поставен в мазето за въглища.)

През 1729 г., след няколко години наблюдения, Брадли обявява, че Гама Драконис наистина изпълнява ежегодно колебание в небето. И все пак размерът на колебанието и сезонните му вариации са различни от очакваните. Брадли случайно се натъква на различен феномен, който той нарича звездна аберация, при който местоположението на звездата в небето се променя не от орбиталното положение на Земята, а от орбиталната скорост на Земята.

Така че близо два века след представянето й, „Коперниковата революция“ най-сетне завършва.

 
 
Коментарите са изключени