shareit

Томас Крийн – ирланденцът, който влезе в люта битка с Антарктика

| от |

Томас Крийн е от онази рядка порода ирландци, които обичат приключенията и не могат да се задоволят с домашния живот. За него казват, че е изключително корава и сурова личност и точно по тази причина е един от много известните мореплаватели на страната. Още на 15-годишна възраст успява да се запише в Кралската флота и е зачислен с ранг „Момче, втори клас“. Като много други по това време, Томас лъже за възрастта си, защото иска да зърне тайните на света отвъд океана.

В следващите 27 години ще стъпи там, където малцина успяват да стигнат. Роден е на 20 юли 1877 г. в малко селце на име Каунти Кери. Том е едно от десетте деца в малка ферма и посещава училище, колкото да се научи да чете и да смята. Науката не го дърпа и предпочита да се учи от живота. На борда на кораба, младежът показва много сериозна физическа сила, за което печели уважението на своите колеги. Малко след първите няколко рейса, се записва във военноморското торпедно училище. До края на 1899 г. е втори клас офицер и следващата година е качен на торпедната лодка Ringarooma. Същата е част от флотата на Нова Зеландия.

Когато шотландският кораб Discovery се подготвя за заминаване към Антарктика, един от офицерите решава да се откаже от мисията и Томас с удоволствие заема неговото място. На 21 декември 1901 г. отплава заедно с екипажа за ледената граница на света. На борда има около 48 моряка, но само 8 от тях, включително и Крийн, могат да се похвалят с впечатляващо време на открито – около 149 дена. Той е и доброволецът, който няма нищо против да придружи лейтенант Майкъл Барн през „Великата ледена бариера“. Заминават на 30 октомври и на 11 ноември поставят нов рекорд за достигане на още по-далечна южна точка – предната е била маркирана от Карстън Борчгревник.

British Antarctic Expedition 1910-13

 

Снимка:By Photograph by Henry R Bowers (d. 1912) – Scott’s Last Expedition Vol 1 Smith, Elder & Co, London 1913, PD-US, https://en.wikipedia.org/w/index.php?curid=19136345

През 1902 г. корабът им се заклещва в ледовете и голяма част от екипажа използва друга преминаваща лодка, за да се спаси. Следващите две готини, останалите моряци, сред които и Томас, правят отчаяни опити да освободят Discovery от леденета прегръдка, но за жалост Антарктида отказва да ги пусне. За търпението и чакането почти две години, Крийн е повишен в офицер първи клас. Капитан Скот отново се подготвя за нова експедиция и когато трябва да събере екипаж, веднага настоява ирландецът да бъде част от него.

Когато битката за покоряването на Южния полюс е успяла да привлече вниманието на всички, Ърнест Шакълтън не успява да стигне особено далече и Скот заявява на своя добър приятел, че сега е моментът да се опитат да покорят най-южната точка на света. Подготовката за експедицията Тера Нова е усилена и през юни 1910 г. корабът на авантюристите отплава, а Томас е един от малкото хора с опит в ледената пустощ. Когато достигат до заветната точка през януари, следващата година, Крийн поема контрол над 13-членен отряд за установяването на „Еднотонното депо“. Намира се на близо 210 километра от така наречения Хът Пойнт – дълъг тесен полуостров с ширина между 3 и 5 километра.

ScottPole87S

 

Снимка: By Herbert Ponting (1870-1935) – Scott Polar Research Institute Cambridge Exhibition: Visions of the Great White South (Bonham). File P2005/5/0398, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=50458172

Името на депото е такова, защото всички разполагали с огромно количество храна. Когато Крий се завръща от депото към лагера на нос Еванс, отрядът дори не подозира, че палатките са опънати на много тънък морски лед. Докато всички спят, парчето лед под тях се откъсва и ги отнася доста далече от целта. Хората са много далече от своите шейни и групата трябва да се спасява, тичайки по ледените блокове около себе си, молейки се да стигнат до шейните, преди да потънат във водата.

Самият Том води хората си по най-добрите възможни ледени блокове. На 4 януари 1912 г. Скот прави финалната селекция за атакуването на полюса. Крийн, Лешли и Еванс трябва да се върнат обратно в базата, докато Скот, Еванс и Уилсън трябва да продължат напред по пътя. Редица критици и до днес осъждат решението на мореплавателя, поради простата причина, че Томас е бил далеч по-добър избор. В дневника на Скот е ясно написано, че Крийн плачел, когато разбрал, че не е сред хората, защото наистина е бил изключително близо до целта. Най-вероятно тъгата е още по-жестока, когато трябва да се върне обратно в лагера – близо 1100 километра. Завръщащата се група за съжаление губи пътя и трябва да използва много по-обиколен маршрут.

Хранителните запаси са значително по-малко и след като времето също се отразява, мнозинството решава да използва шейните, за да се спуне по леда. И до днес за този случай в дневника на Том са написани следните думи „Как успяхме да избягаме, без да се нараним, това остава загадка за всеки.“ Макар и да достигат до хранителните запаси два дена по-късно, пред тях се разкрива следващата изненада – ледените планини се превръщат в един жесток лабиринт. При опит да открие правилния маршрут, водачът сваля своите очила и мигновенно е застигнат от снежна слепота. Когато успяват да излязат от ледената прегръдка, при това след доста лутане, неговите двама приятели Бериър и Еванс започват да показват първите симптоми на скорбут – болестта, която започва при сериозен дефицит на витамин C.

Tom_Crean,_Scott's_Antarctic_Expedition,_c1911

 

Снимка: By Herbert G. Ponting (1870-1935) – Christie’s, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=31198361

Много скоро Еванс пада в несвяст. Крийн вярва, че неговият приятел е починал, но не го оставя сред ледовете и заедно с Лешли го теглят на шейна. На 18 февруари пристигат в лагера Корнър на близо 56 километра от Hut Point. Вместо всички да продължат напред със значително по-малко хранителни запаси, Том тръгва сам, за да потърси помощ. Той изминава цялото разстояние за близо 18 часа и след това припада в лагера, но не и преди да каже, че неговите приятели са в беда. Откриват го Аткинсън и Дмитри Геров. Оказва се, че ирланденцът е успял да изпревари е една много свирепа ледена буря, която се подготвяла. Отрядът на Скот никога не се завръща.

Оказва се, че Том е успял да избегне смъртта, но се връща за своя приятел през ноември 1912 г. за да открие останките на предишната експедиция. Макар и мнозина да страдат, Том пише в своя дневник, че е открил и изгубил за пореден път един добър приятел, нищо повече. На 12 февруари 1913 г. с останалия екипаж от Тера Нова, ирланденцът се завръща първо в Нова Зеландия, а след това и в Англия, където крал Джордж го награждава с полярен медал. Завръщайки се обратно в Англия, ирландецът става и един от най-опитните и запознати хора за експедиция. Именно по тази причина е за пореден път избран за Имперската Транс-Арктическа експедиция.

Ърнест Шакълтън поема контрола, но много добре знае, че няма да се справи без толкова необходимия член от екипажа. На 25 май 1914 г. отново отплават за ледената прегръдка, а по пътя едно от кучетата ражда малки. Именно Том се грижи за тях още в началото на експедицията. На 19 януари 1915 г. корабът им е покорен от ледовете. Опитите да се освободят са напълно нищожни. Крий няколко пъти успява да избяга от потенциални възможности за затискане. На 21 ноември корабът окончателно потъва. Ърнест нарежда на мъжете да свалят цялото оборудване и с него да се насочат към Снежната планина или остров Робъртсън, който се намира на около 320 километра от тях. За съжаление ледът е доста тънък, а допълнителното тегло ще влоши значително ситуацията, което практически води до нови главоболия.

Вместо обаче да тръгнат, те остават на ледника и просто чакат течението да ги завърти по часовниковата стрелка, както обикновено се случва. Според изчисленията им, може да съкратят доста разстояние, приблизително 640 километра до остров Пуле, където има допълнителни провизии и лагер. За съжаление и този план не проработва, защото течението ги отвежда значително по-далече и моряците могат да стъпят на твърда земя на 9 април. За да стигнат малко по-далече, опъват спасителните лодки и плават през ледовете. При акустирането на Слонския остров, Том е един от четиримата, натоварени със задачата да открият твърда земя, където да направят лагер.

Tom_Crean

Снимка: By Frank Hurley (1885–1962) – National Library of Australia – Tom Crean rears an Antarctic family, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=333168

Поради факта, че спасителен кораб може да няма, Ърнест Шакълтън решава да тунингова една от лодките за далечно плаване и да изпрати един от моряците до Южна Джорджия, където да се организира спасителна акция. Джеймс Кард настоява Крийн да остане при него, докато другите потърсят помощ. Отначало Ърнест е съгласен, но после променя решението си и взима ирландеца със себе си. За 17 дена, екипажът пропътува около 1500 километра. На 24 април 1916 г. с минимално оборудване, спасителната лодка успява да стигне бреговете на цивилизацията. Интересен факт е, че Том пеел постоянно, когато управлявал, никой не разбрал коя е тази мистична песен, но пък оценили факта, че това повдигало доста духа на екипажа. За пореден път обаче трябва да се подготвят за следващото изпитание.

Наличието на коварни течения, покоряващите Антарктика са принудени да акустират от южната страна, която не е обитаема. Следват още 48 километра преминаване за срок от 36 часа. Без палатка и само с въже, както и някои други алпинистки средства, всички успяват да поставят рекорд за преминаване на суровия терен. След като спасителната лодка е успяла да стигне до далечната точка. Ърнест прави четири опита в период от три месеца, за да достигне до останалите 22-ма души на Слонския остров. Когато идва време за трета повиквателна, Том вече чака своето второ дете и пропуска опцията, вместо това се захваща с морски бизнес.

На едно от последните му плавания, изпитва здравословни проблеми, които водят до сериозна загуба на зрението му. Пенсионира се на 24 март 1920 г. Когато се пенсиорани, бившият моряк крие всичките си медали и никога повече не говори за експедициите си. Освен това отваря малка кръчма „Южен полюс“. Децата му дълго време не знаят с какво наистина се е занимавал баща им. Впрочем липсват дори интервюта в пресата, които този човек да е давал. През 1938 г. морякът се разболява. Според лекарите има спукан апандисит, но поради факта, че няма хирург в болницата, инфекцията се разпростира и той умира на 27 юли 1938 г. малко след 60-я му рожден ден. Макар и никога да не успява да покори Южния полюс, никога не забравя експедициите си и успехите си.

Заглавна снимка: By Frank Hurley – Original publication: Royal Geographical Society (RGS)Immediate source: http://www.babelio.com/auteur/Ernest-Shackleton/29748, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=37545829

 
 
Коментарите са изключени