shareit

Томас Бекет – най-великият мъченик на Европа

| от |

На 29 декември 1170 г. четирима от рицарите на крал Хенри II убиват архиепископ Томас Бекет в катедралата Кентърбъри, разпръсквайки кръвта и мозъка му по настилката. Това убийството бележи края на една от най-ярките кариери в средновековието на Англия. И все пак в много отношения то е и начало й. Новините за убийството на Бекет се разпространяват бързо и за броени месеци той се трансформира в един от най-известните мъченици в християнската история. Бекет е канонизиран само три години след смъртта си, докато в рамките на едно десетилетие монасите от Кентърбъри записват 703 чудеса, свързани с убития архиепископ, а десетки хиляди посетители се стичат в катедралата, за да почетат останките му. Подкрепен от разпространението на нови литургии, чудодейни истории, свещени предмети и свети реликви, култът към Бекет скоро доминира в пейзажа на християнството, от Трондхайм до Тарсус и Рочестър до Рейкявик.

Затова винаги е подходящ момент за изследване на неговия необикновен живот – задгробния включително; да се запитаме как синът на търговец, роден в Чепсайд преди девет века, днес все още може да привлече хиляди поклонници на мястото на смъртта и погребението му.

Благодарение отчасти на сензационната история на тази смърт – и бързия процес на канонизацията му – историците днес знаят повече подробности за Бекет (от хранителните му навици до резките промени в настроението), отколкото може би всеки друг англичанин, живял през Средновековието.

Church of Fontevraud Abbey Henry II effigy

Хенри II 

Скоро след коронясването на Хенри II на 19 декември 1154 г. новият крал назначава надеждния и способен Бекет за свой кралски канцлер. Двамата мъже стават близки приятели и въпреки че Бекет технически все още е слуга на Хенри, кралят го обсипва с подаръци: Бекет носи най-хубавите дрехи в двора, пътува с ослепително обкръжение и има безпрепятствен достъп до кралската хазна.

За тези, които ще напишат биографии му по-късно, крещящият външен вид на бъдещия светец е просто фасада. Този наистина аскетичен мъж, предполагат те, просто се преструва в този разкош.

След смъртта на Архиепископ Теобалд, Хенри се застъпва за назначаването на Бекет на свободната позиция в Кентърбъри – което и става, на 3 юни 1162 г. В новото си качество като най-високопоставен прелат (висш духовен сановник в католическата църква) в кралството и „викарий на Христос“, Бекет сега претендира за пряк авторитет от Бога и папата, напълно независим и отделен от короната на рода Плантагенет. От този ден нататък отношенията между кралския господар и бившия му слуга ще бъдат завинаги променени – и силно обтегнати.

В рамките на една година двамата най-могъщи мъже на Британските острови влизат в агресивни публични конфликти заради църковната юрисдикция. За да се наложи, Хенри председателства съвета на Кларендон през януари 1164 г. и изисква лоялността на Бекет, твърдейки, че той (не църквата) има властта да наказва престъпни чиновници. Бекет отказва. Не след дълго Хенри използва кралската си власт, за да лиши Бекет от земя и пари, а Бекет използва църковната си власт, за да отлъчи най-близките приятели и поддръжници на краля. По-късно същата година, тъй като отношенията между архиепископа и краля се влошават допълнително, Бекет заминава за Франция, където прекарва шест години в изгнание, живеейки в Сенс и Понтини. Завръща се в Кентърбъри през декември 1170г.

Jindrich2 Beckett

Пет разказа на очевидци за мъченичеството на Бекет оцеляват и всеки от тях рисува драматичен портрет на неговата ужасна смърт. Най-популярната и сериозна версия на събитията е написана от човек на име Едуард Грим, чиновник от Кеймбридж, който за малко да загуби ръка по време на нападението. Само няколко дни преди, четирима рицари – Реджиналд ФицУрсе, Уилям де Трейси, Хю дьо Морвил и Ричард льо Брет – преминават Ламанша заедно, след като прекарват Коледа с краля в Бур-ле-Роа в Нормандия. Те бяха чули Хенри II да изразява разочарованието си от Бекет и очевидно го тълкуват като директива. Затова бързат към Кентърбъри, пристигайки в катедралата на 29 декември. Те влизат в нея в късния следобед, изправят се срещу Бекет в неговия архиепископски дворец и се опитват (но не успяват) да го заловят без сила. След това обаче те правят нов опит – с оръжие.

Междувременно монасите от Кентърбъри насърчават Бекет да намери убежище вътре в катедралата (някои източници съобщават, че той трябва да бъде влачен там), докато се провежда вечерната молитва. Около 4:00 часа следобед е – вече е мрак през зимата в Кентиш – и бягството на Бекет продължава от архиепископския дворец по монашеската обител към северния трансепт. Тук Бекет, облечен в черни одежди, поема по последните си стъпки.

Миг по-късно заговорниците се втурват през вратата на църквата, носещи доспехи и мечове. Твърди се, че крещят: „Къде е Томас Бекет, предател на краля и кралството?“, при което хорът и хората замлъкват, а Бекет заявява: „Ето ме. Не предател на краля, а свещеник“, появявайки се иззад стълб, разположен между олтарите, посветени на Дева Мария и Свети Бенедикт.

Под още заплахи нападателите хващат архиепископа и се опитват да го отстранят от църквата. Бекет обаче се вкопчва в една от колоните и отвръща, наричайки ФицУрсе сводник – обида, която вбесява рицаря и той вади меча си. Знаейки, че часът на смъртта му е наближава, Бекет навежда глава и се моли.

ФицУрсе удря с меча си Бекет и отряза горната част на черепа му, като почти отрязва и ръката на Грим. Втори удар отново в главата, и след това трети, който го кара да падне на лакти и колене, с изложен мозък. Грим разказва, че от тази позиция Бекет продължава да се моли с тих глас: „В името на Исус Христос и благосъстоянието на църквата съм готов да прегърна смъртта.“ Четвъртият удар, нанесен от Брет, отрязва черепа му и кара върха на меча на този рицар да се счупи.

Грим описва ужаса алегорично: „Короната… беше отделена от главата, така че кръвта, бяла от мозъка, и мозъкът, червен от кръвта, озаряваха пода с цветовете на лилията и розата , девата и майката, и живота и смъртта на изповедника и мъченика“.

Последният удар дойде не от рицар, а от чиновника Хю, който „сложи крак на врата на свещеника и мъченик и разпръсна мозъка му по пода“. Доволен от работата си, Хю възкликна: „Да тръгваме, рицари. Този човек няма да стане отново!“

 
 
Коментарите са изключени