shareit

Тежестта на короната: Самуил – владетелят воин

| от Десислава Михайлова |

Още от Античността короната е символ на властта. Лавров венец, източна диадема или регалия, изработена от благороден материал – това безценно украшение е било поставяно на главата на управляващия, а останалите са коленичили пред него. В името на короната са били погубвани милиони животи и се е прекроявала хилядократно картата на света.   

В поредица от текстове ще ви запознаем с едни от най-интересните владетели в световната история. Някои са водели държавите си до небивал възход, Златни векове и неподозирано обширни граници. Други са пропилявали богатствата и енергията си в преследване на химери или са заличавали постигнатото от предците си. Добри, зли, коварни, пресметливи, благородни или благочестиви, всички те са носели бремето на управлението и отговорността за благоденствието на своите народи.

В центъра на София се издига паметник. Той се намира в близост до църквата „Св. София“. Изработен е от бронз и е висок 3 м. Поставен е през 2015 г. и е единствената скулптура на средновековен български владетел, издигната в столицата. При своето откриване, събралото се множество с почуда видя как очите на статуята светят с необикновен блясък. Макар това да се дължи на диоди, които вече са изхабени, искрящият поглед напомни на хората за духа и характера на този безстрашен владетел. На 240 км от този паметник, в центъра на Скопие се издига статуя на същия цар. Тя е изработена от мрамор и е висока 5 м. Историята и на двете държави е обвързана с неговата личност, а спорът чий е цар Самуил е една от историческите ябълки на раздора между българската и македонската историография.

Абстрахирайки се от различните интерпретации на изследователите и политическите причини, които стоят зад част от тях, в подобни спорове най-безопасен е пътят на фактите, който се основава на историческите извори. През 1956 г. е открит надпис, свързан с историята на последният български владетел от епохата на Първото българско царство – Йоан Владислав. Този извор остава в историята като Битолския надпис и гласи следното: „През лето 6523 [1015] от сътворението на света обнови се тази крепост, зидана и правена от Йоан, самодържец български…Този самодържец беше българин по род, внук на Никола и на Рипсимия благоверните, син на Арон, който е брат на Самуил, царя самодържавен“. Този, както и други исторически факти, са доказателството за българския произход на този „спорен“ владетел. Името му е всявало страх в сърцата на враговете му и по негово време територията на България обхваща Мизия, Македония, Албания, сръбските земи и части от Босна.

Monument_to_Samuil,_Sofia_2015-06-30

Годините преди неговото възкачване са изключително тежки за българската държава. Византия е съсредоточила силите си към това да сложи край на българското царство и след поредица от успешни походи, територията на страната е сведена до областта около Велбъжд (дн. Кюстендил), Средец (дн. София), Щипон (дн. Ихтиман), Видин, Македония, Албания и Косово. Българският цар Борис II (970-971) е пленен от византийския император Йоан Цимисхи (969-976). По време на триумфалното влизане в Константинопол  „пурпурните одежди“ и „короните“ на пленения българския владетел  са свалени пред иконата на св. Богородица, с което се целяло да се покаже мощта на византийците.

Императорът обаче избързал с триумфалното шествие, защото макар да държал в ръцете си Борис II, все още имало български земи извън контрола му. Именно там се разпореждал един от висшите български аристократи, който вероятно е и родственик на цар Петър I – комит Никола, наричан още „велемощния“. Според изворите, неговата съпруга – Рипсиния, е арменска принцеса и е дъщеря на цар Асиот II Железния. Двамата имат четирима синове, кръстени на библейски фигури – Давид, Мойсей, Арон и Самуил. Те остават известни в историята като „Комитопулите.“  Спорен е въпроса на кои територии е бил управител комит Никола. Според някои изследователи той е властвал в района на Охридското и Преспанското езеро, докато според други той е упражнявал контрол над земите около Средец. По-вероятна е втората версия, тъй като бащините земи на комит Никола обхващат областта източно от Велбъжд. Също така когато българският патриарх бяга след превземането на Преслав от византийците, той намира убежище именно в крепостта Средец.

Според някои сведения след като Никола идва на власт той разделя територията на България между синовете си, като по този начин се образува едно своеобразно четиривластие на Комитопулите. Давид става управител на Източна Македония, Мойсей – на областта около Струмица, Аарон – на Средец и околностите, а Самуил – на Видин. Най-малкият брат се жени за Агата и тя го дарява с един син – Гаврил Радомир и две дъщери – Теодора Косара и Мирослава. През следващите няколко години Комитопулите утвърждават властта си в съответните територии и не предприемат мащабни действия срещу своята южна съседка – Византия, която е заета с походи срещу арабите на Изток. Те дори търсят военна подкрепа от немския император Отон I и изпращат свои пратеници в Кведлинбург.

1024px-South-eastern_Europe_c._1000

Смъртта на Йоан Цимисхи през 976 г.  дава повод на Комитопулите да предприемат по-сериозни действия. Към този период обаче се датира и смъртта на двама от братята. Първи загива Давид, погубен от власи при прохода между Кастория и Преспа, при т.нар. „Красиви дъбове“. Спорно е дали това са били само скитащи воини или наемници на византийците, които е трябвало да отърват империята от поне един от братята. Съдбата на Давид е последвана от  брат му Мойсей, който загива по време на обсадата на Сяр. Така срещу Византия реално застават двама от Комутопулите – Арон и Самуил. По това време империята е разтърсвана от бунтове. Първата четвърт от управлението на наследника на Йоан Цимисхи – император Василий II (976-1025) преминава във вътрешни борби за власт между фракциите на военните и богатите земевладелци.

Възползвайки се от тези междуособици, Самуил предприема военни походи в Мизия, Тракия, Тесалия и Пелопонес. През 978 г. цар Борис II и брат му Роман успяват да избягат от Константинопол и се завръщат в България. Според някои изследователи те са пуснати нарочно от византийците, за да всеят смут в българските редици. Каквато и да е истината, факт е, че през тази година те се завръщат и при преминаването на границата Борис II е убит по погрешка. Роман успява да обясни кой е и е отведен при Самуил. Комитопулите го признават за владетел и в периода 979-997 г. синът на Петър I е цар на България. Самуил е издигнат на поста главен пълководец и реално става дясната ръка на новия управник.

Междувременно политиката на настъпление срещу византийските територии продължава.  Цели пет години Самуил обсажда крепостта Лариса, която в крайна сметка успява да превземе. Това става причина византийският император да предприеме по-сериозни действия във връзка с българската заплаха. По това време Василий II вече е утвърдил властта си в Константинопол. Първоначално той се опитва да разедини Комитопулите със средствата на дипломацията. Той влиза в преговори с по-големия брат – Арон, на когото обещава своята сестра за съпруга. Привлечен от идеята да се издигне в обществен и политически план, Арон се съгласява. Когато уреченият ден настъпва и бъдещата невеста пристига при своя годеник, Арон разкрива, че това не е сестрата на Василий II и че реално е измамен. Разгневен той оттегля подкрепата си за василевса.

Samuil_Sofia_2

Тогава Василий II започва подготовка за поход към България. През 986 г. той обсажда крепостта Средец с около 25 000 души, но действията му се оказват неуспешни и византийската армия преминава в отстъпление. Българските войски начело с Роман, Самуил и Арон тръгват по петите им. Византийците спират да пренощуват в близост до Щипон. На 17 август 986 г. лагерът им е нападнат от българите, а сражението остава известно в историята като битката при Траянови врата. Само малка отбрана част от арменски воини успява да изведе византийските император в безопасност, останалите войници са подложени на сеч. Голяма част от тях биват погубени, а други са взети в плен. Това е една от най-бляскавите победи на Самуил и една от най-тежките загуби на Василий II.

Скоро след сражението Самуил научава за предателството на брат си, който отново влиза в преговори с византийците. За да спре всякакви подобни опити за заговор, най-малкият брат стига до тежко решение. Самуил осъжда Арон за предателство и нарежда той да бъде екзекутиран заедно с цялото си семейство. В този момент синът му – Гаврил Радомир се застъпва пред баща си за братовчед си – Йоан Владислав и Самуил го помилва. Ирония е, че години по-късно Гаврил загива от ръката на човека, когото е спасил. След този изключително тежък в личен план момент, Самуил търси утеха във военните кампании и предприема нов поход срещу Византия. Той превзема Солунска област, Епир и крепостите Верия и Сервия. Негови най-близки сподвижници стават военачалниците кавхан Дометиан, Кракра Пернишки, Ивац от Прилеп и Никулица от Лариса, а негов най-доверен човек  – собственият му син Гаврил Радомир, който в бъдещите битки неведнъж спасява живота на баща си.

Skylitzes-bulg_kill_gregorios

Поредните размирици в Константинопол приключват и византийският император отново отправя поглед към България. По време на битка през 991 г. той пленява цар Роман и го хвърля в тъмница. Шест години по-късно българският владетел издъхва в затвора. Той няма наследници, тъй като е скопен още по време на първото си пленничество във византийската столица. Единственият възможен избор за българския престол става Самуил, който е коронован за цар през 997 г. Той решава да обвърже децата си, воден от стратегически интереси. За да укрепи властта си върху сръбските земи той жени дъщеря си Теодора Косара за сръбския княз Иван Владимир. Синът си Гаврил Радомир сродява с унгарския двор, женейки го за дъщерята на унгарския владетел Геза. Не успява да наложи волята си над Мирослава, която се влюбва в сина на солунския дук – Ашот Таринот, който е негов пленник. В крайна сметка Самуил благославя съюзът им и дори провъзгласява Ашот за управител на Драч. Младите му се „отблагодаряват“ като бягат в Константинопол и предават града в ръцете на императора.

През 1001 г. Василий II  предприема нов поход срещу България. Цели осем месеца императорът обсажда крепостта Видин и в крайна сметка я завзема със сила. На това военно действие, Самуил отговаря като обсажда Адрианопол, но за разлика от опонента си, той успява само да плячкоса околността и се завръща в българските земи. През 1004 г. войските на двамата владетели се срещнали при р. Вардар, в близост до Скопие. Българите били убедени, че византийците не могат да преминат пълноводните реки, но те намерили брод и в крайна сметка Василий II излязъл победител. През следващите десетина години тактиката на Василий II е да напада изненадващо България, да разрушава и плячкосва каквото успее и след това светкавично да се оттегля. Този подход проработва и довежда до изтощението на българските войски.

Skylitzes-Ouranos_kills_Bulgarians

Самуил обаче следи внимателно действията на василевса и така разбира, че обикновено Василий II потегля от Солун и се движи по поречието на р. Струма. Така му хрумва идеята да построи широка и висока стена в близост до дн. с. Ключ. Новата отбрана сработва, но за кратко, той като в крайна сметка дали благодарение на късмета или на сведения от предател, византийците намират таен път. През 1014 г. ромеите заобикалят Беласица и нападат българските войски в гръб. В последвалата на 29 юли битка, българите търпят тежко поражение. Цар Самуил е тежко ранен и  спасен от сина си е отведен в Прилеп. Били пленени между 10-15 000 български войници. За да даде урок на техния владетел, Василий II нарежда те да бъдат ослепени, като на всеки 100 души, оставя по един с едно око, който да ги води и така ги изпраща обратно при техния цар. Когато вижда процесията от слепи воини, дело на жестокостта на василевса, сърцето на Самиул не издържа и той умира от сърдечен удар.

First_Bulgarian_Empire_(976-1018)

Тленните останки на владетеля са положени в църквата „св. Ахил“, намираща се на едноименния остров в Малкото Преспанско езеро. През 1969 г. по време на разкопки е открито тялото му, облечено в скъпа ризница и с бродирани златни одежди. Личността на Самуил предизвиква интерес не само сред историците. Той служи като вдъхновение за трилогията на Димитър Талев – „Самуил, цар български“, както и за стихотворението на Пенчо Славейков – „Цар Самуил“. В българската история Самуил остава като владетелят, който се опитва не само да спаси България от византийските завоеватели, но и да върне величието й от дните на цар Симеон.

Снимки: Wikipedia

 
 
Коментарите са изключени