shareit

Тежестта на короната: хан Аспарух – основателят на българската държава

| от Десислава Михайлова |

Още от Античността короната е символ на властта. Лавров венец, източна диадема или регалия, изработена от благороден материал – това безценно украшение е било поставяно на главата на управляващия, а останалите са коленичили пред него. В името на короната са били погубвани милиони животи и се е прекроявала хилядократно картата на света.   

В поредица от текстове ще ви запознаем с едни от най-интересните владетели в световната история. Някои са водели държавите си до небивал възход, Златни векове и неподозирано обширни граници. Други са пропилявали богатствата и енергията си в преследване на химери или са заличавали постигнатото от предците си. Добри, зли, коварни, пресметливи, благородни или благочестиви, всички те са носели бремето на управлението и отговорността за благоденствието на своите народи. 

Той ми заприлича на митичен герой — цяла глава по-висок от мене, плещест и жилав… със… свободно развята тъмна коса. Понеже го съзерцавах, без да помръдна или проговоря той клекна, та изравни лицето си с моето. Тогава забелязах , че то било хубаво: малко коси черни очи, прав нос, едва смугла кожа, подчертани устни, брадичка, която издаваше своенравие.“ Това е романтичния образ на основателя на българската държава, изграден от писателката Вера Мутафчиева в романа й „Предречено от Пагане“. Скоро след написването му той оживява и на големия екран в трилогията на акад. Людмил Стайков – „Хан Аспарух“. Сценарият на филма е дело на самата Вера Мутафчиева, а главната роля е поверена на актьора Стойко Пеев, който по онова време е едва третокурсник във ВИТИЗ. Филмът е смятан за най-мащабният и амбициозният проект на българската кинематография и е реализиран по повод 1300 годишнината от създаването на българската държава. Бойните сцени, масовките и силната актьорска игра пренасят в един коренно различен свят.

За разлика от творческата измислица, реалността е нито толкова добре позната, нито така идилична. От странни теории за сакрални числа скрити в „Именника на българските ханове“ до епохални трудове като “История на българската държава през средните векове” на проф. Васил Златарски, и до днес продължават да възникват нови и нови полемики сред историографите. Въпроси като кога е роден хан Аспарух; какъв е бил като личност или коя е точната дата на създаването на държавата ни все още нямат категоричен отговор. За този период от историята има запазени оскъден брой извори, сред които водещи са трудовете на византийските хронисти Теофан Изповедник и Патриарх Никифор. Голямо значение имат също така домашните извори като “Именник на българските ханове“ (ІХ в.)  и “Българска апокрифна летопис” (ХІ в.). Този период от историята буди интерес още през XVIII в., а по-късно е разглеждан от историци като проф. Марин Дринов, проф. Петър Мутафчиев, проф. Миляна Каймакамова, Стивън Рънсиман, Георги Острогорски и др. 

Точната рождена дата на Аспарух е неизвестна. Смята се, че името му има тюркски произход и вероятно означава „другар вълк“, „сокол“ или „бял конник“. В „Именник на българските ханове“ е записано „Исперих княз 61 години. Родът му Дуло, а годината му верени алем.“ Той е третият син на хан Кубрат, който е предводител на племето уногондури, едно от трите прабългарски племена. Баща му е основател на Стара Велика България, която е обхващала земите на дн. Украйна и Южна Русия. Според сведенията, дадени от Теофан Изповедник, преди смъртта си хан Кубрат съветва петимата си сина Батбаян, Котраг, Аспарух, Кубер и Алцек (б.а. има различни тези за имената на последните двама) да не се разделят. Оттук се ражда и легендата за снопа пръчки. Тя гласи, че малко преди смъртта си хан Кубрат събрал синовете си и поставил пред тях сноп пръчки. Когато вадел една по една пръчките, лесно ги чупел, но когато те били здраво вързани заедно, било почти невъзможно да се пречупят, с което им показал, че останат ли единни, ще могат да се опълчат на враговете, които ги заобикалят. Каквато и доза истина да се съдържа в тази легенда, факт е, че скоро след смъртта му, когато Стара Велика България е нападната от хазарите, държавата се разпокъсва и братята поемат по различни пътища.  

Така под натиска на Хазарския хаганат,  през 60-те години на VІІ в. племето оногондури, начело с хан Аспарух, след няколкогодишно придвижване се установява на нова територия, известна с името Онгъл. Нейният център е големият укрепен лагер при с. Никулицел в Северна Добруджа (дн. Румъния). Според сведенията той  е предвождал около 10 000 воина, като в това число не влизат жените и децата. Макар в началото отношенията на Аспаруховите българи с Византия да са мирни, това не означава, че Константинопол приема с широко разтворени обятия новите съседи. Точно обратното, но това, което възпира император Константин IV Погонат (668 – 685) да предприеме по-сериозни действия срещу новите заселници, е продължителната война, която води с арабите на изток. По това време по-голямата част от византийските територии в централна, южна и югозападна Мала Азия са окупирани от арабите, които на няколко пъти се опитват да превземат и самата столица на империята. 

Balkans about 680 A.D., foundation of the First Bulgarian Empire

Балканите, около 680

Тежката военна ситуация, в която е изпаднала Византия е добре дошла за хан Аспарух, който решава да не губи време, а да увеличи териториите си с плодородните земи на юг. Той предприема набези в района на Долна Мизия (дн. Добруджа), която е от ключово значение за Константинопол. Първи под ударите на прабългарите падат крепостите по крайбрежието на р. Дунав. Веднага щом успява да отблъсне арабската заплаха, император Константин IV решава да се заеме с българския въпрос и да ликвидира нашествениците. Той организира мащабен поход по суша през старопланинските походи и по вода – към устието на р. Дунав. Последвалите действия на българите – да се оттеглят в укрепленията си, са описани от византийските хронисти като уплаха и страх пред мощта на императорската армия, а от българските изследователи – като тактика от страна на хана, който искал да причака противника си и да има стратегическо предимство. От гледна точка на последвалите действия на императора, по-логична е констатацията на историографите, тъй като вместо да предприеме щурм, съвсем неочаквано за всички Константин IV заминал за Месемврия  (дн. Несебър) да се лекува. 

Тук настъпва големия обрат в събитията. В своята Хроника, Теофан Изповедник описва събитията по следния начин: „Конниците (ромеи) обаче разпространили слуха, че императорът бяга, и обзети от страх, се отдали също на бягство, без никой да ги преследва. А българите, като видели това, започнали да ги преследват подире им и повечето погубили с меч, а мнозина наранили“. Каквато и да е била реалната причина за промяната на курса на Константин IV, хан Аспарух не е чакал повторна възможност, а се е възползвал от така създалата се ситуация. Голямата победа, която българите удържат води до установяването им на юг от р. Дунав. От стратегическа гледна точка мястото е идеално тъй като от едната страна е реката, от другата – Черно море, а от трета – има теснини и трудно достъпни места. Тези територии се населяват от славянски племена. Когато българите пристигат те сключват договор с тях – давайки им правото да запазят своето самоуправление и самостоятелност, но в рамките на българската държава. Една от важните клаузи в споразумението е за по-добра съвместна защита от Византия. През следващите месеци Аспарух постепенно укрепва границите, като старопланинските проходи са оставени на грижата на северите и изгражда основите на новата държава. 

Възползвайки се от отслабването на Византия, Аспарух не само гради държавната структура, но и предприема нови походи срещу империята на юг, в Тракия. По онова време Константин IV не може да се противопостави на българската инвазия и той губи крепост след крепост. Така той опира до дипломацията и решава да сключи договор с хан Аспарух, който се смята за срамно петно в политическия живот на империята. Или както Теофан Изповедник отбелязва „императорът сключил мир с тях, като се съгласил да им плаща годишен данък за срам на ромеите заради многото ни грехове“. Хан Аспарух не само успява да създаде нова държава на Балканския полуостров, но и с действията си принуждава византийците да му плащат годишен налог.

Monogram on the silver eagle from the Voznesenka treasure

Монограмата на Аспарух

Така се поставят основите на българската държава. Спорен обаче остава въпросът през коя година реално се е случила битката и обединението между славяни и прабългари. Изпъкват трие водещи теории за 679 г., 680 и 681 г. Проблемът се състои в това кое събитие трябва да се приеме за начало на държавния живот. Становището на Васил Златарски е за 679 г., но то се дължи на неправилно разчитане на Теофановата  “Хронография”. Историографи като проф. Александър Бурмов и Петър Петров приемат за начална датата – 680 г. Те считат изградения  тогава съюз между славяни и българи за основополагащ за създаването на държава. За официална е приета 681 година, от когато датира мирът с Източната Римска империя – Византия, т.е. от реалното признаване на държавата от политическия, религиозен и културен център на средновековна Европа по онова време. . Същата година името на българската държава за първи път е и официално споменато по време на VІ Вселенски събор в Константинопол (9.VIII.681 г.).

След като си осигурява мир на юг, хан Аспарух обръща внимание на вътрешното устройство на новосъздадената държава. Основното териториално ядро на новосъздадената държава са земите на бившата римска провинция Мизия (дн. Северна България), а на север, териториите й включвали и части от бившата римска провинция Дакия (дн. Румъния). Водещи в управлението на страната са прабългарите, които образуват местната аристокрация. Те налагат своя начин на живот и управление в новите земи. Държавата е разделена на три части – център, ляво и дясно крило. В центъра е основаната столицата Плиска, където резидира хана, а управлението на другите две части е поверено на едни от най-близките му помощници. Важните решения се взимат по време на народни събори.

Във външнополитически план, през следващите години основното направление на българските походи е на север, срещу аварите. До 685 г. хан Аспарух разширява границите на държавата и присъединява към нея славянското племе – тимочани. През 688 г. новият византийски император Юстиниан II (685 – 695/705 – 711) нарушава мирния договор с българите и предприема военни действия срещу тях. Войските му обаче претърпяват тежко поражение и през останалите години, границите на юг са спокойни и мирът между двете държави е продължен. След този поход липсва подробна информация за развитието на българската държава. Смята се, че след като побеждава аварите и византийците, ханът се заема със следващата голяма сила в района – хазарите. Вероятно около 700/701 г. той загива в битка край р. Дунав по време на поход срещу Хазарския хаганат. 

Името на Аспарух и неговата важност за българската държава, го превръщат в жива легенда. Говори се, че още от раждането си, макар и трети по ред, той е бил предопределен за велики дела. Наред с това, че е умел военачалник, за което свидетелстват множеството му победи, хан Аспарух е и далновиден държавник с визия за бъдещето, който укрепва своите граници и съюза си с местното славянско население.

 
 
Коментарите са изключени за Тежестта на короната: хан Аспарух – основателят на българската държава

Повече информация Виж всички