shareit

Серж Генсбур и Джейн Бъркин: Je t’aime…Moi non plus

| от Вучето |

Когато се срещат за пръв път на снимачната площадка на филма “Slogan” през юни 1968 г., Джейн направо е погнусена от външния вид на Серж. Потръпва при мисълта, че ще трябва да си партнира с този мъж и то ще играе негова любовница. За онази първа среща Джейн Бъркин, тогава 21-годишна, сладка и талантлива английска розичка, си спомня години по-късно: “Пушеше цигара от цигара, наливаше се с алкохол нонстоп, беше суетен, високомерен, ругаеше всички, а и изглеждаше така, все едно е спал с дрехите. Което после разбрах, че си беше точно така. Отгоре на всичко нито можех да напиша, нито да произнеса името му. Кaк, по дяволите, можеш да се казваш Gainsburg!”

Можеш, ако си роден в еврейско-украинско семейство. Родителите на Серж напускат Харков след като болшевиките окупират града през 1919 г. Скитат се известно време немили-недраги из Европа, докато най-накрая се установяват в Париж. Генсбур (което всъщност е малкото му име) и близначката му Лилиан се раждат на 2 април 1928 г. Бащата, който е виртуозен пианист, е принуден да свири Шопен в долнопробни казина и барове за травестити, за да издържа семейството. Покрай него близнаците също се научават да свирят на пиано. Заради еврейския си произход по време на Втората Световна Генсбур е принуден да носи жълта давидова звезда, забодена с карфица за ревера на палтото. Толкова го е страх от нацистите, че прекарва голяма част от военните години покачен на дърво, въобразявайки си, че сред клоните му ще се укрие от тях.

След края на войната започва работа като пианист и учител по рисуване. За щастие скоро разбира, че живописта не е силната му страна и се отдава изцяло на музиката. Сменя името си на Серж, а Генсбур започва да използва като фамилно. 50-те и 60-те са особено интензивен период в любовно отношение. Серж се жени и развежда два пъти. Първата му съпруга е Лизи Левитски, а втората, Беатрис Панкраци, му ражда две дъщери и един син, преди Генсбур да изпрати и нея в графата “Бивши” през 1966 г. Само че провокативният автор на песни, актьор и писател няма да спре дотук – нито с жените, нито с правенето на деца. И слава Богу! Защото в противен случай нямаше да се случи нито бурната му любов с Джейн Бъркин, нито дъщеря му Шарлот Генсбур – една от най-талантливите и нестандартни актриси на нашето време.

За разлика от своя любим, Джейн Бъркин се появява на този свят, когато войната вече е приключила – през 1947 г. в Лондон в семейството на военен шпионин и актриса. Докъм 15-тата си година изглежда и се държи по-скоро като момче, което страшно я сближава с по-големия й брат Андрю – връзка, която ще остане все така силна и на моменти дори емоционално перверзна през годините. Андрю е толкова вманиачен по сестра си, че постоянно я ревнува от гаджетата й, а и не спира да я снима още от момента, когато си купува първия фотоапарат. Когато Джейн и Серж стават двойка, той често пътува с тях и постепенно между тримата се оформя нещо повече от задружен семейно-приятелски триъгълник.

1985-92 TROUVILLE

Снимка: By Roland Godefroy – Собствена творба, CC BY 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=4609689

Срещата и последвалото влюбване са сякаш илюстрация на старото поверие, че когато нещо има да се случи, то просто се случва. Дали е било заради правилното подреждане на планетите или нещо друго, никой не може да каже. А и никаква човешка логика не може да обясни защо това красиво, крехко момиче с обещаваща кариера в шоу бизнеса се влюбва безумно в 20 години по-стар мъж с лице като снощна пица и множество отвратителни навици. Но както вече казахме, просто е трябвало да се случи.

Когато започват снимките на “Slogan”, и Джейн, и Серж са свободни електрони. Тя току що се е разделила със съпруга си, композитора Джон Бари, за когото се омъжва едва 17-годишна и от когото ражда първата си дъщеря Кейт. Що се отнася до Серж, след втория развод той се отдава на неангажиращи връзки, които траят от ден до пладне. Последно е мачкал чаршафите не с кого и да е, а с най-актуалния секс-символ Бриджит Бардо! Обаче и там нещата са приключили и всеки си е тръгнал по живо, по здраво. Генсбур не е особено ентусиазиран да започне нова връзка и определено иска да остави топките си да починат малко. Обаче Съдбата има други планове за него.

Неприязънта, която Джейн и Серж питаят един към друг, е толкова очевидна, че режисьорът Рене Барбере започва да си скубе косата, убеден, че помежду им няма как да се получат любовните сцени. В отчаянието си предприема рискована стъпка: кани ги в скъп парижки ресторант с надеждата, че докато пийват хубаво бордо, ще  склонят поне да  проявят усилие да се търпят. И не, разбира се, че никой не говори за харесване! В нощта на срещата обаче, Барбере е възпрепятстван от външни обстоятелства, така че Серж и Джейн се оказват сами на маса за трима. И си прекарват учудващо добре.  Ето какво си спомня Джейн за конкретната вечеря: “На снимачната площадка беше такъв задник, пък в действителност се оказа мил и дори срамежлив човек. След вечерята се поразходихме покрай реката. Нямаше романтика, обаче аз лично се чувствах прекрасно – все едно с този човек сме приятели от сто години.”

Screenshot_2

Снимка: By Claude Truong-Ngoc / Wikimedia Commons – cc-by-sa-3.0, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=16594518

Малко по-късно Серж й казва, че е написал песен, която е била предназначена за бившето му гадже Бриджит Бардо, но предвид обстоятелствата, дали тя случайно не би проявила интерес да я изпълни в дует с него. А да, и ще си разделят приходите. Джейн доста се колебае, несигурна е. Все пак никога преди това не е влизала в звукозаписно студио. Но въпреки това се съглася. Какво толкова, просто една песен.

О, не, скъпа, не е просто една песен, а най-еротичната песен на всички времена! Става въпрос за парчето, което ще донесе световна слава на Генсбур, а именно “Je t’aime… Мoi non plus” (Обичам те… Нито пък аз).

Въпреки че видимо никаква химия не протича между двамата изпълнители, докато записват песента, публиката не може да бъде заблудена. Просто не е възможно двама души да звучат толкова секси, без да има нещо между тях.

Седмица след като “Je t’aime… Мoi non plus” дебютира в ефира на Великобритания, Philips Records свалят парчето от плейлистите на радиостанциите. Официалният мотив е, че от агенцията не желаят да предизвикат противоречиви настроения в обществото с подобен музикален продукт. Само че вече е късно за извинения и съжаления. Във Франция песента  е в топ 10 на най-слушаните хитове, а отвъд Канала също не спят и започват да разпространяват песента на Генсбур и Бъркин “нa черно”. Както обикновено се случва в такива случаи, колкото по-трудно е да се добереш до един продукт, толкова повече цената и интересът към него се покачват. И когато друга, по-“отворена” компания купува правата от Philips Records, парчето започва да се харчи като топъл хляб – на седмица се продават милиони копия, а скоро песента се изкачва на първо място в почти всички световни класации.

Междувременно Серж и Джейн заживява заедно. Изглежда така, сякаш успехът на съвместното им творчество ги сближава дотолкова, че те просто не могат да си представят вече живота един без друг. Разбира се, не им се отдава да крият връзката си  дълго време от пресата. И когато тя излиза на бял свят, хората не престават да се чудят как така едно божествено красиво момиче, което е станало известно с участието си в култовия крими трилър “Фотоувлечение” (Blowup, 1966), се е хванало с  грозник и пиянде като Генсбур. Единственото обяснение, което самата Бъркин може да даде е, че “това е като да се влюбиш в папагал, за който всички мислят, че може да те клъвне, но в действителност той не би наранил и муха.”

Jane Birkin and Serge Gainsbourg

Снимка: GettyImages

Животът със Серж е всичко друго, но не и скучен. Парижкият му апартамент е облепен с черни тапети, а  всекидневната е декорирана със скелет на човешко тяло от 18-и век. Двойката си взима куче, бултериер, за което Серж твърди, че в сравнение с него, се чувства направо красив. Дъщеря им Шарлот се ражда, докато Серж и зет му Андрю запиват в долнопробна  крайпътна кръчма. Първото нещо, което таткото казва, когато разбира новината, е, че много го е страх детето да не е грозно като него, понеже това изобщо не би било добре за едно момиче.

 

И така, в игри и закачки, но също и в ужасяващи моменти на запои и агресивни изблици, минават 14 години.

Въпреки кошмара, в който връзката им постепенно се превръща, Джейн все още е толкова влюбена и обсебена от  Генсбур, че не й дава сърце да го напусне. Краят обаче е неизбежен и  през 1983 г. тя най-после се решава да напусне Серж. Обаче колкото и да е странно, именно раздялата е нещото, което отприщва бента на творческите амбиции и възможности и на двамата. Особено що се отнася до Генсбур. Двамата запазват добрите си отношения и след раздялата – често си говорят по телефона, споделяйки проблемите и радостните моменти.

Когато е едва на 45, лошото пиянство и тютюнопушенето в крайна сметка си отмъщават за годините злоупотреба и изпращат Генсбур в интензивното с коронарен инфаркт. Първият до този момент. Когато парамедиците го качват на носилката, той отказва да бъде завит с одеяло, защото не харесва цветовете му. Въобразява си, че папараците дебнат отвсякъде, а той не би им позволил да го снимат, покрит с такова грозно одеяло. Лекарите го спасяват този път, но през следващите години здравословното му състояние драстично се влошава.

 

На 2 март 1991 г. Серж Генсбур е открит мъртъв в дома си на Rue de Verneuil. Отново е получил инфаркт, който този път  се е оказал фатален. При новината за смъртта му хиляди почитатели се стичат пред вратите на дома му, за да отдадат почит на един от най-великите автори на шансони в историята на френската популярна музика. Както и брат по чашка на мнозина парижани.

 А какво става с Джейн Бъркин? Е, ако не може да си позволите да купите за себе си или за гаджето си една от култовите чанти, които носят нейното име, по-добре не питайте!

 
 
Коментарите са изключени

Най-корумпираната футболна среща в историята на футбола

| от |

Футболната корупция е известна по цял свят. Във всеки един момент, когато националните отбори започнат играта с поведение на напълно непознати хора, които за първи път ще поритат пред публиката, човек може да се съмнява във всичко. И докато съчетанието на тези две думи – футбол и корупция – преобладава в днешните новини, предлагаме на аудиторията да не смята родният футбол за най-продажен. Историята познава много добре и някои вълнуващи срещи, които завършват с баскетболен резултат.

Прехвърляме се във втора дивизия на Индия, 15 години по-рано. В Гоа има много футболни страсти и много често отборите изгарят тревата от ритане. Противниците на дивизията Curtorim Gymkhana и Wilfred Leisure имат много сметки за уреждане и често се борят за първото място. Отборите имат равен точков актив, следователно конлфиктът трябва да бъде решен с голова разлика. Отборът на Wilfred трябва да има 7 гола повече от своя опонент. Последният мач от сезона за Wilfred се движи добре и още през първото полувреме са успели да отбележат 7 гола на опонента Dona Paula Sports Club. Междувременно Curtorim все още се борят сериозно с опонента си Sangolda Lightning. Спорът в края на първото полувреме завършва с минимален резултат и мнозина вече биха подготвяли медалите за Wilfred. И тогава започва голямото забавление!

На стадиона присъстват официални агенти на Goa Football Association, които наблюдават как треньорите успяват да стиснат ръцете, а след това да направят и исторически футболни сблъсъци.
Само минута след първата съдийска свирка и мрежата на Dona Paula е поразена. Всяко докосване на топката е буквално подарено на футболистите на Wilfred Leisure, а след като 2000 фена започват да освиркват свирепо вратаря, той напуска игрището и оставя един от защитниците да варди. Много скоро и играчите на Dona Paula спират нападенията и просто очакват всяко следващо попадение. До края на второто полувреме, футболистите на Wilfred завършват играта с 55-1.

„Никога не съм виждал нещо подобно, футболистите на Dona буквално подаваха топката на противника, а когато успяваха да вземат топка, бързаха да си вкарат автогол.“, споделя Антъни Маркъс – спортен журналист на стадиона. Впрочем не трябва да забравяме, че футболистите на Dona Paula вкарват и 4 автогола, за всеки случай. 3 пъти се сменя вратаря, но всеки следващ е само по-сакат от предишния. Онези играчи, които проклинали деня, в който започнали да играят футбол, бързо поискали да се „контузят“ и с това приключили унижението малко по-рано. Да не забравяме, че другият мач също завършва точно толкова вълнуващо – Curtorim Gymkhana побеждава Sangolda с 61-1. Играчите също са се борили достойно, но на финала само един гол не е достатъчен, за да вземат златото. FIFA кани представителите на отборите, както и ръководството на GFA на специална сесия. Препоръката е всички играчи да получат доживотна забрана за професионалния футбол. Допълнително наказание е и заплащането на 5000 рупи на всеки замесен отбор (победител и победен). Резултатът от двете футболни срещи ще бъде 0-0 и отборите ще трябва да играят отново за влизане в първата лига.

 
 
Коментарите са изключени

Андрей Романович Чикатило – най-дълго върлуващия сериен убиец в СССР

| от |

На 16 октомври 1936 година в Новочеркаск се ражда дете, което след 20-30 години ще се превърне в кошмар за местните жители. Андрей Романович Чикатило вече се изучава от криминолозите като пример за серийните убийства, а методиката му се отдалечава много от човешкия разум. Една древна поговорка гласи, че човек не се ражда убиец, помагат му околните. Андрей се ражда по време на великите гладове в Украйна, освен това страда от напикаване до 12-годишна възраст, за което е подиграван и малтретиран от майка си.

Детството също е очарователно, Андрей често бил затварян в дома си, а щом някога се налагало да излиза, родителите му напомняли, че може да бъде изяден от съседите си. Майка му вярва, че неговият брат вероятно е приключил житейския си път по този начин и с това допълнително стресирала детето си. Попитайте всеки психолог и ще разберете, че страхът не е най-добрият начин за възпитаването на едно дете. Неличимите психологични травми водят до сериозни щети, които рано или късно дават отражение, а в случая на Андрей Романович – скоро.

Историята на един от най-дълго върлуващите серийни убийци започва през 1978 година към Коледа. Неговата първа жертва е 9-годишно момиченце на име Елена. Полицията се насочва правилно към Андрей, но арестува Александър Кравченко, който след мъчения прави самопризнание и бързо след това е екзекутиран. Изборът на този човек не е случаен, защото по стечение на обстоятелствата той също лежи в затвора за изнасилване и убийство на малко момиче. Алибито му е потвърдено от съседи, приятели и жена му, но това няма никакво значение за полицията, необходим е виновник и властта иска да го намери максимално бързо.

Изненадващо за всички, убийствата продължават и ако Кравченко не е възкръснал да търси възмездие, липсва разумно обяснение за продълженията. Чикатило прекарва времето си в изчакване и проверка на възможностите на полицията. След 3 години се активира отново, осъзнал, че никой няма да го тормози и повишава нивото на жертви до осем души. Червеният кошмар, както го наричат в района, обича да дебне по автобусни и жп гари, там често открива младежите, избягали от дома.

Chikatilo-mugshot

Снимка: By Rostov Police Department – Rostov Police Department photographic records., https://en.wikipedia.org/w/index.php?curid=2454134

Действайки на интервали Чикатило има способността да изчезва за определен период от време и отново да се активира. Това отчасти позволява на полицията да изгуби следата, докато той набелязва новите цели. Разследването работи брилянтно, първо се насочва върху познатите сексуални престъпници, а след това започва да издирва и душевноболните. Разпитват се повече от 150 000 души и нито един не е издирваният. Любов Бирюк го среща по пътя към дома, след като се връща от пазар.

За жалост Андрей и Любов са в една посока, а щом пътеките потъвали в гората, тя бива нападната, удушена и след това разсечена. Полицията потвърждава последното като констатира 22 прободни рани по тялото. Очите ѝ са извадени, а в следващите случаи това ще е основен белег, че един и същи човек извършва тези зверства. Следващата жертва получава 50 прободни рани, което е прекалено много за 10-годишно момиченце, но това не пречи на Червения кошмар да върлува. Полицията все пак установява един и същ белег, много голяма част от жертвите са забелязани най-вече на гари и спирки. През 1983 г. започва мащабно разследване, което дава впечатляващ резултат, разкриват се повече от 1000 престъпления, включително и 95 убийства, 140 нападения, 245 изнасилвания и нито едно от тези престъпления не е свързано с Андрей.

На 13 септември 1984 г. Чикатило се опитва да заговори млада жена на автобусната гара в Ростов. Двамата тръгват в неизвестна посока, без да подозират, че полицаите са след тях. Андрей се опитва да се отърка в младата дама, но опитите приключват с арест и обиск. В чантата на бившия преподавател (Чикатило работи известно време като учител) се откриват въже, доста сериозен нож и бурканче с вазелин. Описанието на свидетели, които казват, че за последно са го забелязали да върви с Дмитри Птащинков е идентично, ала очевидно не достатъчно. Тук идва и фаталната грешка на полицията. Кръвната група на Андрей Романович е А, а семенната течност в тялото на жертвите е AB.

Не може да бъде обвинен за убийствата, но е обвинен за кражба от негов колега и лежи една година в затвора. На 8 октомври полицията официално оневинява всички задържани за убийствата и неофициално смята, че Андрей Чикатило е в основата на всички тези убийства. Гражданинът Х (друг прякор) е освободен официално през декември и готов за нови подвизи. Той чака до август на следващата година, когато пътува до Москва, за да убива и този път жертва е 18-годишната Наталия Покхлистова. Отново в уюта на гората е завързана и намушкана 38 пъти, след това е душена. Полицията проверява всички имена на пътници, които са летяли от Ростов до Москва, но пропускат да обърнат внимание на влаковете, а освен това става ясно, че такъв списък не съществува поради простата причина, че влаковете се разбиват много по-малко и няма нужда от такъв списък.

Ловът на изверга започва с пълна сила през 1985 г. и отново се завардват всички възможни гари. Нещо повече, полицията вече е вербувала и униформени представителки на властта, които под прикритие ще трябва да изкушават убиеца. Нито една дама не е била особено щастлива от идеята, че е на кукичката, която трябва да привлече един от най-опасните убийци в историята, а и най-вероятно по-голямата част от тях е виждала полицейските досиета. По нареждането на Виктор Бураков (главният разследващ), униформените търсят съдействието и на психиатъра д-р Александър Букановски.

Именно той започва да изследва обстойно психиката на убиеца и освен това прави първия психопрофил на издирвано лице в Съветския съюз. Според Букановски, издирваният човек е на възраст 45-50 години, преживял е тежко детство, затворен е и цял живот се е притеснявал от жените. В редовете си, докторът разкрива историята на звяра, прикривал се през всички тези години, той е убеден, че ножът замества половия му орган. И най-важното, убиецът най-вероятно пътува често и затова всички локации са близо до автобусни спирки. Вече има гласност по случая и все по-често вестниците предупреждават за върлуващата опасност. Сред читателите е и Чикатило, който успява да издържи цяла година от последното си похищение. Търпението се изчерпва на 23 юли, когато пътищата на Андрей Романович се преплитат за кратко с Любов Головакха. Патологът ще преброи около 20 тежки прободни рани по тялото ѝ.

Andrei_Romanovich_Chikatilo_Trial_1992

Снимка: By Source (WP:NFCC#4), Fair use, https://en.wikipedia.org/w/index.php?curid=36640551

Сагата приключва след близо 12 години и повече от 56 жертви. Не е сигурно за колко си е спомнил, колко са успели да се разложат в следващите години и т.н. Последната жертва е 22-годишната Светлана Коростик. Следвайки традиционния мотив, Андрей я завлича в гората, убива я и след това се връща да чака влака, за да се прибере у дома. За жалост там го очаква полицай, който записва данните и се съмнява сериозно в алибити му. Убиецът заявява, че е ходил за гъби, но облеклото му (твърде формално) не е присъщо за такива разходки. След като полицай Игор Рибяков се прибира в управлението и пуска доклад на задържаните е необходимо малко време на администрацията да си припомни това име.

Появата на Чикатило в списъка мотивира пълно и щателно разследване на близката гора до Донлесхоз. Проверката на всички рапорти от последните години показват, че тази личност по една или друга причина е била спирана за разпит и някои си го спомнят, други – не. В повечето случаи обаче описанието е идентично: голяма чанта, странно изражение и излъчването на особена подозрителност. На 14 ноември е пуснат под наблюдение и сякаш 65-те страници на психиатъра се материализират в отдавна издирвания. Този човек постоянно се опитва да заговаря деца и млади жени, когато те прекъснат разговора, изчаква няколко минути и след това се мести на следващата седалка. Същото прави и в парковете, а в деня на ареста си, след като не успява да привлече вниманието на никого, отива до близкото кафене за бира. На излизане е задържан.

В районното започва старата песен. Чикатило твърде, че вече е арестуван по този случай и оправдан. Обстоен преглед показва, че по един от пръстите има нараняване, причинено от ухапване на много млада захапка. Разпитът започва и трябва да продължи точно десет дена, а ако след това липсва самопризнание, той трябва да бъде освободен. Според направените експертизи, кръвната група на Чикатило е „А“, докато семенната му течност е „AB“. Според някои по-модерни изследвания, подобни мутации могат да се случат, ала само в редки случаи и най-често при трансплантанцията на костен мозък. Такава процедура не е правена на убиеца. Освен това през следващите години редица учени ще отхвърлят тази възможност.

Разпитът започва и въпреки опитите за пречупване на Чикатило, той се съпротивлява яростно. В следващите дни бившият учител/убиец/канибал/педофил пише няколко страници с показания, където липсват самопризнания, все пак разкрива болната си душа, с което подсказва, че някой друг може да го пречупи много лесно. Едва на 9-я ден се намесва и психиатъра, който не прави нищо особено, а само започва да чете своя обстоен анализ за потенциалния извършител на всички престъпления. Очевидно е свършил достатъчно добра работа, защото след два часа Чикатило избухва в сълзи. На 14 април 1992 г. е обвинен за 53 убийства и още 5 случая на сексуално нападение над малолетни. Делото е доста дълго, но финалната присъда е смърт и още 86 години за всички престъпления. Същата е издадена на 15 октомври – само един ден преди рождения му ден. На 14 февруари 1994 г. след неуспешните обжалвания Чикатило е изведен от килията си и екзекутиран с един куршум в главата.

 
 
Коментарите са изключени

Наистина ли хората от средновековието са се къпали рядко

| от |

Има няколко популярни представи за хигиенните навици на средновековна Европа – от това, че хората си изхвърляли гърнетата през прозореца до това, че едва ли не никога не са се къпали. Има ли обаче нещо вярно? Днес ще отговорим на втория въпрос.

Говорейки за поведението на много различни култури на голямo пространство като цял един континент в голям обсег от време като Средновековието, съвсем естествено е да нямаме един универсален отговор. Нещата зависят…

Но нека се опитаме да нарисуваме достоверна картинка на ситуацията.

Оказва се, че хората през Средновековието също толкова са искали да не миришат, колкото и сега. Затова, най-общо казано, изглежда, че противно на общоприетото схващане, те все пак са имали основни хигиенни навици. Това знаем от текстове, в които се споменава, че хората са се къпели под някаква форма сравнително редовно който колкото може.

Изглежда, например, че миенето на лице, ръце и зъби е било навик сутрин. За хигиена на зъбите, освен парцали, се използват и клонки – единия край на клонка се сдъвквал и след като се разточи достатъчно, същият край се ползва като четка. С времето хората осъзнали, че клонките (понякога и корените) на някои определени растения имали положителен ефект и използвали предимно тях – те всъщност съдържали антибактериални вещества.

Stamnos women bath Staatliche Antikensammlungen 2411

Миенето на ръцете се случвало от леген с вода – още от древни времена – както сутрин, така и преди и след хранене. По това беше време храненето се извършвало с ръце, а ползването на вилица се считало за грях, защото според тогавашните разбирания „Господ е дал на човека естествени вилици – неговите пръсти. Затова е лична обида към Него, ако използваме изкуствени, метални вилици за хранене“, казва Св. Петър Дамиани. Много хора, особено от по-долните класи, се хранели от общи съдове, което допълнително мотивирало миенето на ръце.

Но нека поговорим за къпането. През Средновековието, въпреки че някои доктори съветвали да не се прави прекалено, много други изтъквали ползите за здравето от редовното къпане. Например, през 14 век италианецът Магниний Медиоланезис, придворен лекар и магистър от Парижкия университет, пише:

Къпането почиства външните части на тялото от замърсявания… ако мръсотия остане по кожата след упражнения или масаж, тя ще бъде премахната с банята

Той също така препоръчва къпането като лек или за комфорт, например, за възрастни хора или бременни жени.

Petrus de Ebulo - Balneum Sudatorium

Разбира се, когато говорим за бани на цялото тяло, по онова време само по-заможните са могли да си позволят да притежават вана, както и гореща вода, така че повечето хора разчитат на публични бани, реки, езера, извори и т.н. Затова най-бедните, които не са могли да си позволят да отидат на баня, са имали изключително лоша хигиена през зимните месеци, осланяйки се само на легени с вода.

Но за останалите публичните баня са често използвани, особено след 11 век, когато кръстоносците, които са свикнали с такива удобства, популяризират редовното й посещаване не само за целите на къпането, но и за социализиране. Всъщност през 15 век храненето в публичните бани по време на къпане е съвсем често явление. Както пише в книгата „Clean: A History of Personal Hygiene and Purity“ на Вирджиния Смит:

Към 15 век изглежда, че угощението в градските бани е толкова често, колкото ходенето на ресторант ще стане четири века по-късно. Немски офорти от същото време изобразяват градски бани с къпещи се двойки, които похапват голи често по няколко във вана.

В подобна ситуация всъщност няма нищо странно, защото тя е подобна до голяма степен на тази, в която ние се събираме около басейна с приятели.

Разбира се, като се има предвид ситуацията: много хора, къпещи се заедно в една и съща топла вода, споделят храна и дори понякога правят секс, съвсем нормално е да се разпространяват болести. Когато се появява сифилисът, популярността на публичните бани залязва. Както отбелязва холандският философ Еразъм през 1526:

Преди двадесет и пет години в Брабант нищо не беше по-модерно от обществените бани. Днес няма такива … новата чума ни научи да ги избягваме.

И все пак, повечето хора все пак се къпят, но по-рядко от преди. Някои сред благородниците обаче наистина са отказвали да се къпят. Например, един руски посланик във Франция отбеляза: „Негово величество [Луи XIV] вони като диво животно.“ Руснаците не се притесняват и продължават да се къпят редовно, дори след като европейските им братя изоставят баните. А що се отнася до миризмата на крал Луи XIV – тя изглежда произтича от факта, че лекарите му го съветват да се къпе възможно най-рядко по здравословни причини. Сам той заявява, че намира къпането за смущаващо и поради това се е къпал във вана два пъти през живота си.

Като цяло, изглежда никога не е имало период в историята, когато хората не са се къпали, като най-малко хигиенични не са били хората от средновековието, нито тези преди тях, а живите през 16 век и малко след това, благодарение основно на болести.

 
 
Коментарите са изключени

Охранителни системи за гробове

Викторианската епоха е известна с това, че обръща специално внимание на смъртта. Това, освен много други неща, поражда редица изобретения, проектирани около човешките гробове. „Безопасният ковчег“, например, е създаден заради популярния тогава страх човек да не бъде погребан жив. По-ранните и прости версии на този ковчег имат звънци, с които клетникът може да позвъни за помощ. Други версии имат тръби за дишане и скрити ключове, за да помогнат на хората да оцелеят и да избягат от ковчега.

Но на фона на тази нарастваща тревога да не би да бъдете погребан преждевременно, появява се нов престъпен отрасъл: краденето на тела. Известни още като „възкръсниците”, тези крадци ексхумират тела и ги продават на лекари, всякакви медицински лица и студенти, за да се правят изследвания върху тях.

В отговор на зачестилите престъпления, на пазара излиза арсенал от устройства за защита на гробовете, включително „гробищния пистолет“. Зареден и разположен върху въртяща се основа в долната част на гроба, този пистолет, при стъпване върху предварително опънати корди, се завърта и стреля по крадеца. Тъй като набезите са главно към по-свежи трупове, семействата или приятелите на починалия могат да наемат такова оръжие за определен период и след това да ги върнат.

Разбира се, тези приспособления имат своите недостатъци, най-вече: бидейки над земята, могат лесно да бъдат забелязани и съответно избегнати или деактивирани. Така се ражда „торпедния ковчег“. Първоначално това били просто малки пушки, насочени нагоре и задействани при отварянето на капака на ковчега.

Рекламите на това устройство го хвалят: „Спи спокойно, скъпи ангеле, нека страхове от призраци не смущават почивката ти, защото над твоето тяло лежи торпедо, готово да направи на мляно месо всеки, който се опита да те вземе.“ Разработени са и други вариации на същата идея, включително с експлозиви, които разчитат по-малко на точност и повече на обхват.

Mortsafe at Logeriat Church1

Мортсейфове

Не е ясно колко успешни или широко разпространени са били тези различни оръжия в действителност, въпреки че за някои се знае, че успяват да осакатяват крадци. Освен тях се предлагат и други по-малко смъртоносни варианти като, например, „мортсейфовете“.

 
 
Коментарите са изключени