shareit

Рицарят с бойната протеза

| от |

Гьоц фон Берлихинген (1480-1562), известен още като Гьоц Желязната ръка, е заработвал хляба си като рицар под наем. През 1504, когато е 24-годишен, по време на боя в Ландсхут гюле отнася долната част на дясната му ръка. Когато се възстановява, вместо да излезе в пенсия или да се захване с по-спокойна работа, Берлихинген наема австрийски ковач да му направи желязна протеза.

Резултатът не е просто квадратно парче желязо с 5 метални тръбички, а сложен апарат, който може да свива пръстите си и здраво, за да държат меч, и много леко, за да държат перо. С тази протеза Гьоц продължава да се бие още около 20 години в поне 15 конфликта. На всичкото отгоре умира на 82 години, което е невероятно дълъг живот за 14-16 век. В по-късните си години, когато вече не може да работи по специалността, написва автобиография.

Götz_von_Berlichingen_Portrait

Историята Берлихинген е окичена с легенди, а той често е представян като ярък и смел герой. Всъщност обаче Гьоц е безскрупулен наемник, който е готов да се бие за този този, който му плати най-много. Той е отвличал хора и е бил пират, за да преживява, когато времената са били мирни. Той е представен и като автор на някои вулгарни изрази в пиеса от 1773, базирана на живота му и написана от Йохан Волфганг фон Гьоте.

Днес протезата на рицаря е изложена в замъка Гоценбург в немския град Ягстхаузен, който е музей.

 
 
Коментарите са изключени

Как да виждаме повече от слепите петна зад автомобила

| от |

Стикерът, предупреждаващ, че „предметите в огледалото са по-близо, отколкото изглежда“, е полезен само когато въобще можете да видите други превозни предмети в него. Ако не можете, може би сте си нагласили огледалата неправилно. Знаем, че тази информация може да боли, но може и да е вярно. Стотици хиляди автоматични катастрофи годишно се приписват на слепите петна.

Това е често срещана грешка, която лесно може да се направи, но за щастие също толкова лесно да се поправи.

Първо обаче: правилното поставяне на вътрешното огледало е сравнително лесно – то просто трябва да отразява директно отзад, така че да виждате през задното си стъкло по време на шофиране. Това изглежда очевидно, но може да създаде проблем при настройването на страничните огледала.

Страничните огледала нямат някаква отправна точка, според която да се нагласят. Много хора са склонни да ги накланят твърде навътре, което позволява на шофьорите да виждат част от автомобила си, но увеличават слепите петна. Едно малко по-различно нагласяване може да доведе до по-безпроблемно обратно виждане.

Методът за нагаждане на огледалата по по-оптимален начин е сравнително прост. Той са базира на това, че докато шофирате, не е нужно да виждате задната част на колата си в страничните огледала.

За да нагласите огледалото от страната на водача: преместете главата си така, че да е точно до прозореца и регулирайте огледалото, така че тази страна на вашия автомобил почти да не се вижда.

След това, за да нагласите далечното огледалото: преместете главата си в центъра на автомобила и го регулирайте така, че тази страна на автомобила ви също почти да не се вижда.

Това е. А сега ето бонус как да размразим предното стъкло:

По принцип някои коли имат такава опция, но тя отнема време, а със стъргалката отнема усилие вън на студа. Някои хора пръскат стъклото с топла вода, но това може да го счупи и тогава никъде няма да ходите.

Решението е в една бутилка с пулверизатор да сипете една част вода и две части изопропилов алкохол. Точката на замръзване на този алкохол е 89 градуса. Просто напръсквате предното стъкло и сте готови.

 
 
Коментарите са изключени

Саймън – единствената котка с военноморски чин и медал

| от |

Животните винаги са били добре дошли във всяка военна дивизия. Използвани са открай време в сражения, а по време на Втората Световна война, руснаците обучават бездомните кучета да тичат след танковете, носейки на гърба си взривове. Колкото и нехуманно да е било, войската винаги се е опитвала да намери добър начин за експлоатация на животинския свят.

Времената се менят и днес в армията всяко животно получава име, храна и медицинска грижа. Най-честият избор за армейско животно може да е кучето, но през 1948 година са се правили изключения и за котки. В този случай говорим за британския кралски боен кораб HMS Amethist и най-добрият мъркащ талисман.

Саймън е улична котка, която моряците видяли на пристанището в Хонг Конг през 1948 година от 17-годишния Хикинботъм. Младият моряк бил част от екипажа на бойния кораб. Докато е на вахта, котката пристига при него и всички мислят, че е на една година. Животното не се радвало на най-добрата си форма и слд като показало своето миролюбиво отношение, Хикинботъм решил да го прибере на кораба и след това да го използва в неравната битка срещу плъховете. По това време в долните каюти имало сериозно засилено присъствие и мнозина се оплаквали от напастта. Саймън загладил косъма и бързо решил да се заеме с проблемите на гризачите.

Able_Seacat_Simon_(fair_use)

Снимка: By Source, Fair use, https://en.wikipedia.org/w/index.php?curid=24537896

Неговата люта битка била забелязана веднага, а и той самият винаги оставял по един мъртав плъх в леглата на моряците. Той лично намерил за най-правилно да спи именно в каютата на капитана, където се чувствал в безопасност. В края на годината дошло време за пенсиониране на капитана, но Саймън щял да служи още малко на кораба като талисман. Когато корабът получил назначение да отплава за Нанкин, Китай и да смени поста на друг боен кораб. По пътя обаче става грешка и една полева батарея стреля по преминаващата флотилия. Капитанската каюта поема най-сериозни удари. Саймън е ранен, докато капитанът умира малко по-късно от раните си.

Саймън не можел да се предаде толкова лесно и изпълзял на палубата. Моряците го виждат и го носят веднага в медицинското отделение, където раните са почистени и от тялото му се вадят около 4 забити шрапнела. За съжаление никой не очаквал от котката да оцелее и да издържи. Въпреки лекарските прогнози, котката се изправя на крака и продължава своята зловеща битка. Дори успява да срещне новия капитан на кораба. Най-важната битка обаче предстояла. Докато корабът е хвърлил котва, Amethyst е нападнат от колония плъхове. Хладнокръвният котарак се справил отлично в битката и нямало моряк, който да не получи плъх за подарък. Точно неговата работа успяла да запази високия морал на екипажа. За тези дела получава световна слава, както и животински викториански кръст, син кръст за заслуги и най-вече морски ранг „Able seaman“ за убиването на плъха „Мао-Тсетунг“.

Няма нужда да подсказваме, че плъхът е бил кръстен на името на един от великите китайски лидери на комунистическата партия. Съдбата му обаче не е чак толкова добре. Когато корабът се завръща във Великобритания, законодателството настоява да го прати в карантина. Макар и котката да успява да преживее артилерийски снаряд, не може да се справи с вирусите в карантинното отделение. Животното е било здраво, но другите екземпляри го заразяват. Умира на 28 ноември 1949 година. Инфекцията най-вероятно е дошла именно от заздравяващите военни рани. На погребението присъства целия екипаж на кораба, както и стотици фенове, коити са познавали геройството на Саймън.

 
 
Коментарите са изключени

Да заселиш Сибир или да построиш канибалски остров

| от |

В Томска област, Русия може да откриете следите на един много странен, но свиреп гулаг. Всяка година хора от близките области изминават близо 550 километра от сибирския град до Назински остров, позициониран точно по средата на река Об. Там поставят дървен кръст и се надяват, че починалите от лятото на 1933 г. са намерили покой.

Това поклонение напомня на свирепите наказания и битки, разрешени от Йосиф Сталин по време на неговото жестоко управление в следващите 3 десетилетия. Във въпросната година една малка флотилия оставя на малкия остров на река Об около 3000 нови жители. Тяхната задача е да построят къщи и да се заселят, без да подозират, че това много скоро ще се превърне в тяхната гробница. Хората били събирани от почти всяка точка на Русия и съответно още с акустирането на брега били дадени първите 23 жертви, които умират още по пътя за символичната обетована земя.

Липсвали всякакви инструменти, заслон и храна. Компания правили въоръжените войници и техните автомати. Всеки по-смел беглец можел да се пробва срещу ледените води на река Об, маневрирайки между изсипваните откоси върху него. Всички мирни затворници трябвало да опознаят още по-суровата страна на живота. В следващите месеци с тях ще се запознаят глада, болестите, насилието и други жестоки черти, за чието съществуване никой дори не подозира. Пристигналите бедстват, но не могат да повярват, че пристигат още хора на острова. Щом пазачите спрели хранителните дажби, оцелелите нямали никаква друга възможност освен да се отдадат на канибализъм. Хората от другата страна на брега често виждали човешки останки във водата и затова кръстили малкия остров „Острова на канибалите“.

Screenshot_1

Снимка: By User:NordNordWest – https://commons.wikimedia.org/wiki/File:%D0%9D%D0%B0%D0%B7%D1%96%D0%BD%D1%81%D1%8C%D0%BA%D0%B0_%D1%82%D1%80%D0%B0%D0%B3%D0%B5%D0%B4%D1%96%D1%8F_(%D0%BA%D0%B0%D1%80%D1%82%D0%B0).svg, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=76939519

Архивите показват стряскаща цифра от близо 4000 изчезнали или обявени за мъртви. До август от 6700 пристигнали затворници ще останат едва 2200. Толкова хора са събрани на малко островче с дължина от близо 3 километра и ширина от едва 600 метра. Трудно е да си представим как дори е имало място и за пазачи. Само 300 човека все още можели да работят. Според разказите на очевидци, една от приютените жени била с изрязани прасци. Това зверство било причинено на острова, след като даването на храна било преустановено. Жертвата вече не можела да се движи, макар и да била на едва 40 години.

Брилянтният план за заселване на Сибир и Съветски Казахстан се родил в главите на Генрих Ягода и Матвей Бърман. Идеята била да изпратят около 2 милиона души в лютия север и след това да култивират земята. По този начин е било възможно да избегнат украинския глад, но за съжаление идеята не се случва. Стартът за събиране на изселници започнал с връщането на адресната система. И всеки преселник, който не отговарял на адреса в паспорта си бил подготвян за изселване в друга точка. Един студент разказва, че учил в Москва и през уикенда решил да отиде на гости на своята леля. Не стигнал, дори не успял да почука, заловен е веднага от полицията и изпратен в Сибир.

Нямал документ в себе си, но пък получил билет за по-малко приветлива точка в Русия. Друга „вълнуваща“ история е тази на Кузма Салников. Човекът работил в Новокузнецк като миньор, имал две деца и жена и един ден заминал до Новосибирск, за да пазрува от по-големия ЦУМ. В момента на неговото посещение, полицията завардва всички изходи и започва да прибира всеки, който не е бил официален жител на града. Жените и децата също били товарени в камиони и за най-различни дестинации. Хората на острова знаели, че преминаващите пазачи от лодките хвърлят парчета хляб и ако някой успее да го стигне ще се храни, в противен случай се чака по-специален канибалски улов. Макар и да няма място за нови жители, полицията продължавала да събира хора.

По архивни данни се говори, че в региона били докарани около 25 000 души. Някои имали късмет да оцелеят при разпределянето на територии, защото ледовете на реките не позволявали по-нататъчни пътешествия. Онези, които били изпратени на острова на канибалите не са били родени под щастлива звезда. Враговете на партията трябвало да съжителстват с престъпници и да изградят една приветлива обстановка на терор в суб културата. Историите за острова са като сценарий за филм на ужасите. Оцелели разказват, че са взимали органи от умиращите, други си спомнят, че жените били завързвани за дървета и са изрязвали различни части от тялото им. Липсвали пари, но пазачите разменяли тютюн, кибрит и вестници за свиване на такива срещу златото в зъбите на някои от новодошлите. Историите бързо се разпространявали сред местните жители и така достигнали до ушите на член от комунистическата партия. Василий Величко направил собствено проучване през юли. Ужасен от откритията, той написал 11 страници доклад. Същият бил изпратен със секретната поща и е разкрит едва през 1994 година. Преди това за зверствата никой не знае абсолютно нищо или поне това е версията. Ето малка част от доклада:

„Хората започнаха да умират. Понякога изгарят живи, докато седят близо до огньовете. Умират от студ и изтощение. След снеговете и мраза започна да вали и вледеняващи ветрове покориха острова. Хората продължаваха да стоят без храна. Всеки 4-5 ден се носи ръжено брашно на острова и се разпределя между заселниците. Няколкостотин грама за всеки. Щом го получат, всички тичаха до реката и го месеха в шапките си – мнозина умираха от дезинтерия. Повечето нямаха сили дори за месене и го консумираха брашното така. Умираха от задавяне или задушаване.“

Островът е евакуиран в края на юли 1933 г. и когато Величко се завръща през август не открива нито един от заселниците. Дописва следното в доклада си:

„Тревите на острова бяха изключително високи. Местните жители ходили често там да берат боровинки, но открили трупове и цели бараки пълни с човешки кости.“

През следващите години ще стане ясно, че живеещите в близките села ще ходят до острова и ще вадят златни зъби от черепите на мъртвите. Достигналият доклад в Москва кара партията да разследва и всички създатели на този лагер били изпратени в затвор за няколко години фиктивно, след това присъдата им била отменена, а всичко останало отишло в архивите. Василий Величко след това е изгонен от партията за уронване на престижа ѝ. Става военен коресподент и пътува с червената армия чак до Берлин. Никога повече не пише нищо за Канибалския остров. За няколко месеца са заличени близо 4000 човека, никой не знае колко още са загинали в този мащабен и толкова агресивен план за покоряване на Сибир. Историята мълчи за тази жертви.

 
 
Коментарите са изключени

Защо старите книги и вестници пожълтяват

| от |

Смята, че хартията е изобретена около 100 г. пр. н. е. в Китай. Първоначално е правена от мокър коноп, но се ползват и дървесна кора, бамбук и други растителни влакна. Хартия скоро се разпространи в Азия, като първо се използва само за важни официални документи, но тъй като процесът става по-ефективен и по-евтин, тя става и далеч по-разпространена.

Хартията за първи път навлиза в Европа някъде около 11 век. Историците смятат, че най-старият известен хартиен документ от християнската част на Запада е „Missal of Silos“ от Испания, който е книга, съдържаща текстове, които трябва да се четат по време на масата. Хартията на тази книга е направена от вид лен. Като цяло, хартията, книгите и печатарството ще се развиват през следващите осемстотин години: печатницата на Гутенберг ще се появи в средата на 15 век, а хартията ще се прави най-често от лен, парцали, памук или други растителни влакна. Това ще продължи до средата на 19 век, когато хартията вече ще започне да се прави от дървесина.

Charles Fenerty - c.1870's (Nova Scotia, Canada)

Чарлз Фенерти

През 1844 г. двама господа създават процеса на изработка на хартия от дървената. Семейството на канадския изобретател Чарлз Фенерти притежава серия мелници в Нова Скотия. Познавайки добре дървесината и нейните качества, той осъзна, че тя може да бъде добър заместител на много по-скъпия памук, от който се прави хартия. Фенерти експериментира с дървесна целулоза и на 26 октомври 1844 г. той изпраща хартията си в най-добрият вестник на Халифакс – „The Acadian Recorder“, с бележка, в която изтъква колко е здрава и евтина дървесна хартия. В рамките на седмици вестникът сменя хартия с тази на Фенерти.

Фридрих Готлоб Келер

В същото време немският тъкач Фридрих Готлоб Келер работи върху машина за рязане на дърва, когато открива същото нещо, което и Фенерти – че от дървесината, направена на каша, може да се направи по-евтина хартия, отколкото памука. Той прави мостра и през 1845 г. получава патент за изобретението си в Германия. Всъщност някои историци дори твърдят, че Келер е създателят на хартията от дърво, а не Фенерти, поради факта, че той получава патент, а канадецът – не.

В рамките на тридесет години дървената целулозна хартия беше цялата ярост от двете страни на езерцето. Докато хартията от дървесна маса е била по-евтина и също толкова трайна като памучните или други ленени хартии, имало и недостатъци. Най-важното е, че дървесната целулозна хартия е много по-податлива на въздействие от кислород и слънчева светлина.

Various products made from paper

Дървесината се състои предимно от две полимерни вещества – целулоза и лигнин. Целулозата е най-разпространеният органичен материал в природата. Освен това е безцветна и отразява светлината изключително добре, вместо да я абсорбира (което я прави непрозрачна); следователно хората виждат целулозата като бяла.

Тя обаче е податлива на окисляване, макар и не толкова, колкото лигнинът. Окисляването причинява загуба на електрон(и) и отслабва материала. Така целулозата може да започне до поглъща част от светлината, което да я направи да изглежда по-тъмна, по-малко бяла. Но това не е причината за пожълтяването на старата хартия.

Лигнинът е другото вещество в състава хартия и най-вече във вестниците. Лигнинът е съединение в дървесината, което всъщност я прави по-здрава и твърда. Според д-р Хоу-Мин Чанг от Университета в Рали, „Без лигнин едно дърво може да нарасне до около 1,80 метра“. По същество лигнинът е нещо като „лепило“, което слепя по-добре целулозните влакна и така дървото става много по-твърдо и да може да се издига по-високо, издържайки на външни елементи като вятър.

Лигнинът е с тъмен цвят (кафяви хартиени торби, кафяви картонени кутии – при тях лигнинът се оставя за допълнителна здравина). Той също е силно податлив на окисляване. Излагането на кислород (особено когато се комбинира със слънчева светлина) променя молекулната структура на лигнина, причинявайки промяна в начина, по който съединението абсорбира и отразява светлината. В резултат на това веществото добива жълто-кафяв цвят.

Тъй като вестникарската хартия се прави по-икономично, във вестниците има значително повече лигнин, отколкото например в хартия за книги, която минава през процес на избелване за отстраняване на голяма част от веществото. Крайният резултат е, че с времето вестниците придобиват жълтеникаво-кафяв цвят.

И то сравнително бързо. Понеже хартията на книгите е по-качествена, тоест, отстранен е повече лигнин при много по-интензивния процес на избелване, пожълтяването не се случва толкова бързо. Въпреки това обаче, химикалите, използвани за избелването, могат да доведат до това целулозата да е по-податлива на окисляване, допринасяйки за обезцветяването.

Днес, за да се избегне това окисляване, много важни документи са написани на хартия без киселина и с ниско количество на лигнин.

Що се отнася до старите исторически документи – за сега няма начин да се възстановят след нанесените щети, но може да се предотвратят по-нататъшни. Най-важно е те да се съхраняват  на хладно, сухо и тъмно място. Както музеите съхраняват исторически документи в помещения с контролирана температура и слабо осветление. Ако някой иска да изкара хартията на открито, за да я види, тя се поставя зад защитено от UV светлина стъкло.

 
 
Коментарите са изключени