Писателите битници, които подкопаха морала и промениха света

| от Вучето |

Помня като че ли беше вчера, а не преди 35 години, как един от класическите слогани на соца назидателно ни поучаваше от стената на училищния коридор, че “човекът е човек тогава, когато е на път”.

Мразех “Поета с ватенката”, който го беше казал, защото повечето от нас нямаше как да знаем какво е да си на път. Просто защото имахме лошия късмет да се родим откъм по-лошата страна на “Желязната завеса”. Пътувахме най-много до Созопол или Велико Търново. И толкова. Пътят на моето поколение беше ограничен в географските рамки на социалистическата ни родина. И това ме натъжаваше. И според дефиницията на Пеньо Пенев, ни правеше по-малко хора.

Десетилетия по-късно вече осъзнавам иронията зад девиза. И Пенев, и представителите на поколението младежи, известни с това, че са написали едни от най-силните редове в американската модерна литература, са били връстници. Само че за разлика от Пеньо, Керуак, Гинсбърг, Бъроуз и компания успяват да извървят не само прашните пътища на Америка, но и дългия път към световната литературна слава.

С наименованието “Beat generation”, или буквално “битническото поколение”, става известен тесен литературен кръг от млади американски писатели, които постигат световна слава в средата на 50-те години на миналия век. Най-знаковите произведения на бийт поколението са “Вопъл” (1956) на Алън Гинсбърг, “Голият обяд” (1959) на Уилям Бъроуз и, разбира се, “По пътя” (1957) на може би най-иконичната и разпознаваема фигура от кръга, Джак Керуак. Творчеството на тримата е в основата на развилата се по-късно контракултура, явила се като Жокер, който сгорчава живота на Батман. По-просто казано, това е субкултурата, която показва среден пръст на мейнстрийм изкуството от онова време и снася яйцата с идеите, които през 60-те хипи движението ще измъти.

джон керуак
Джон Керуак във времето, когато е в Колумбийския университет

В култовото си произведение “По пътя” Керуак пише: “Единствените хора за мен са лудите, онези, които са луди за живот, луди за разговори, луди за спасение, онези, които пожелават всичко наведнъж, които никога не се прозяват, не дрънкат баналности, а горят, горят, горят като приказни жълти фойеверки…

Изобщо хора като самия него. Книгата e написана за три седмици и макар че е съвсем тъничка, скоро след издаването си придобива скандална репутация. Под влияние на керуаковата проза децата направо изтрещяват – наливат се с алкохол, взимат всякакви наркотици и зарязват учението, за да пътуват на автостоп по пътищата на континента, само с една риза на гърба си и няколко долара в джоба.

Самият Джак не винаги е бил “такова” дете. Като малък е сериозен и старателен в училище, внимателен към приятелите си и отдаден на майка си. Понеже е отличен спортист, с лекота печели футболна стипендия за Колумбийския университет. Родителите му напускат родния Лауъл, за да последват сина си в Ню Йорк. И точно тогава нещата тръгват на зле. Още през първата година на следването си Джак се изпокарва с треньора на футболния отбор, който постоянно го държи на резервната скамейка. Баща му губи бизнеса си и се впиянчва, а Джак, разочарован не само от него, но и от всички и всичко, напуска университета и започва да се размотава в компанията на разни “подозрителни типове” – дегенерата интелектуалец Алън Гинсбърг, особнякът Уилям Бъроуз и веселото каубойче от Денвър Нийл Касиди. Втората световна война е в разгара си, а четиримата приятели още не подозират, че няколко години след края й ще станат известни в ъндърграунд средите като “бийт поколението”.

След публикуването на “По пътя” славата на Керуак придобива колосални размери за много кратко време. От неочаквана благословия обаче, внезапната популярност скоро се превръща в най-голямото проклятие за писателя. През следващите години той стремглаво се спуска по наклонената плоскост на моралния и духовен упадък. В старанието си да поддържа имиджа, който си е изградил с автобиографичния си образ в “По пътя”, Керуак започва да пие все повече. Алкохолът постепенно замъглява иначе будния му интелект, и въпреки че през този период издава доста книги, повечето от тях са написани много по-рано.

Пиенето го състарява и разболява физически и дори философията на будизма, към който се е обръща в началото на 50-те, не успява да го извади от дупката, в която е пропаднал. Няколкодневните му запои започват да отблъскват дори най-близките му приятели. Въпреки че се все още получава покани за изяви в телевизионни програми, прави аудио записи на произведенията си и пише статии за различни списания, репутацията му на сериозен автор е сериозно разклатена. През 1961 г. Керуак прави опит да вкара живота си обратно в релси като заживява в къща по средата на нищото. А иначе казано, в Биг Сър – рядконаселена област в централна Калифорния, известна с живописната си природа. Но вместо промяната на средата да му помогне да се отърве от вредните си навици, ефектът е обратен. В един момент цялата тази непоносимо красива природа започва да му действа смазващо. Един ден той си стяга куфарите, връща се в Сан Франциско и се напива до умопомрачение.

Джак Керуак умира в дома си през 1969 г., едва на 47-годишна възраст.

За другия ярък представител на бийт поколението Алън Гинсбърг може да се каже, че е модерната версия на любимия поет на Америка Уолт Уитман. И неговата личност е също толкова необхватна, колкото и тази на Уитман. Той е открито гей, одухотворен, забавен, суров, шокиращ, мъдър.

алън гинсбърг
Алън Гинсбърг

Когато през есента на 1943-а Гинсбърг пристига да учи в Колумбийския университет, той е едно притеснително, социално неадекватно еврейче, чиито очила с огромни стъкла правят очите му да изглеждат нелепо големи. Беден и скромен, също като Франсис Скот Фицджерлад преди него, той се надява, че с идването в “Голямата ябълка”, ще успее да се впише в живота на богатите и “дивите”. Патологичната срамежливост не му пречи скоро да намери приятели, сред които са Каруак, Бъроуз и може би най-дивия от тях, Лусиен Кар. Когато през 1944 г. Кар убива човек, Гинсбърг и Керуак са арестувани по обвинение, че не са съобщили своевременно на властите за престъплението. Както се казва, внимавай какво си пожелаваш…

В началото на следващото десетилетие Гинсбърг все още не е съвсем наясно със сексуалността си и упорито опитва да убеди сам себе си, че е “нормален”. Толкова е добър в самозаблудата си, че за известно време си има любовница и дори се изявява като хомофоб, наричайки противниците на бийт поколението “первезни педалчета аматьори”. Само че колко дълго човек може да върви срещу истинската си природа?

Гинсбърг всъщност винаги е бил привлечен от силни, мускулести, хетеросексуални мъже. Безпаметното му влюбване в мачото на литературната им група, Нийл Касиди е неизбежно. Само че Касиди не откликва с особен ентусиазъм на чувствата, и когато среща бъдещата си жена, Каролин, Гинсбърг е съкрушен. Окончателно е загубил битката за сърцето на Нийл. Въпреки несполуките на любовния фронт обаче един ден и на улицата на Гинсбърг изгрява слънце. Среща Питър Орловски. Това е човекът, който от всички любовници на поета, най-дълго и най-успешно ще се впише в ролята на негов постоянен партньор. Въпреки токсичната, взаимноексплоативна природа на отношенията им, която съсипва психиката (и здравето) и на двамата, Орловски и Гинсбърг остават заедно цели 25 години.

уилям бъроуз
Уилям Бъроуз

Демоните на третия от битниците, Уилям Бъроуз, изпълзяват от още по-тъмни кътчета на подсъзнанието. Още от ранно детство момчето, родено в Сейнт Луис, Мисури, се захласва по магията и окултното. Интересът му прогресира през годините до такава степен, че в един момент придобива крайно тревожни измерения. Авторът на “Голият обяд” практикува магия в ежедневието си с такава лекота, отдаденост и вещина, все едно готви спагети. Изучава различни вещерски практики, с прилагането на които се надява да вреди на тези, които по някакъв начин са му навредили, и същевременно да предпазва самия себе си от въздействието на зли магии. Бъроуз не се притеснява да говори за вещерските си занимания както в приятелските си кръгове, така и в интервюта. Нещото, в което писателят най-силно вярва, и на което се уповава през целия си живот, е т.нар. “магическа вселена”. В нея, твърди той, няма такова нещо като съвпадения или случайности. Нищо не се случва, освен ако човек не иска да се случи.

Начинът, по който как виждам как се случват нещата, е пълна противоположност на начина, по който учените обясняват как функционира вселената. Науката има също толкова пагубно влияние върху човечеството, колкото и църквата!

Не само животът, но и творчеството му е подвластно на езотеричните представи за функционирането на вселената. Той е на мнение, че събитията, за които пише, вече са се случили, и че неговата работа като писател, е просто да “пришие” отделните елементи на историята.

През последните десетина година от живота си Бъроуз се увлича по хаос магията – магическа традиция, чийто основен принцип е, че вярата е средство. Хаос магията използва съвкупност от традиционни окултни техники и постмодернистичен скептицизъм, за достигане до ултимативната истина. А Бъроуз, като повечето хаос магьосници през 70-те, използва купища психеделични наркотици, за да постигне същия резултат.

Литераурните критици обичат да лепят на Бъроуз етикета на първия писател, станал известен с неща, които по принцип се прикриват. И да, голяма част от творбите му са чисто биографични и отразяват живота му на пристрастен към опиатите човек. Неслучайно първият му роман носи заглавието “Дрога” (1953).

Но не само в тази си творба, а и във всичките останали той, също като своите братя-битници, прави това, което никой до този момент в литературната история на Америка не е дръзнал да стори. А именно, да подронва моралните, политически и икономически канони на едно общество, което по презумпция задължава да му се възхищаваш.

 
 

Приключенията на добрия мечок Войтек

| от chronicle.bg |

През пролетта на 1942 година „Армията на Андерс“ (не цялата) е евакуирана от СССР в Иран заради по-топлия климат. Владислав Андерс е полски генерал, участвал във Втората световна война, който при евакуирането успява да изведе заедно с войниците си от пределите на СССР и около 20 000 цивилни поляци, депортирани в Съюза след нападението над Полша (1939), част от които откриват в армията свои близки. На 8 април, вече в Иран, на железопътна спирка в Хамадан полски войници срещат младеж, който води със себе си простреляно от ловци малко мече.

Момиче от цивилните бежанци на име Ирена Бокевич, роднина на генерал Болеслав Венява-Дългошевски, много харесва мечето и убеждава лейтенант Анатол Тарновски да го откупи. То прекарва следващите три месеца в полския лагер и се радва на грижите на Ирена. През август то е подарено на Втора транспортна артилерия, по-късно преименувана в 22-ра транспортна артилерия, където получава името Войтек.

Войтек е умалителната форма на името Вуйчич, което означава „Щастлив Войник“.

Wojtek_the_bear

Войтек първоначално има здравословен проблем и не може да преглъща, затова е хранен с кондензирано мляко от стара бутилка от водка. След това хапва предимно плодове, сладко, мед, а често пие и бира, която става любимото му питие. Постепенно мечето се научава да пуши (яде) цигари, да пие кафе сутрин и да козирува, когато го поздравяват. Войтек бързо става талисман на военните в областта. С 22-ра артилерия той пътува в Ирак, Сирия, Палестина и Египет.

Мечето копира другите войници като пие бира, пуши и дори марширува заедно с тях като се изправя на задните си лапи.

5baa9402be201251618b456b-750-375

Снимка: imgur/coveredinksauce

 

До битката в Монте Касино (Италия, януари-май, 1944) мечокът вече тежи около 90 килограма. За да може да се качи на кораб и да отплава заедно с полския втори корпус от Египет и да се присъедини към осма британска армия в битките в Италия, Войтек официално е привлечен в полската армия и получава чин редник, тъй като талисманите и домашните любимци са забранени. Хенрик Зачеревич и Димитр Завлуго са назначени да се грижат за новия си колега.

Мечката, вече член на армията със собствен ранг и сериен номер, живее заедно с войниците. В битката при Монте Касино тя помага като носи щайги (по 45 килограма всяка) с муниции без да изпусне нито една. Войтек се учи на това, отново когато гледа другите войници. В пренасянето на една щайга участват обикновено 4 човека – мечокът се справя сам и дори успява да ги подреди правилно. Заради работата си е повишен в чин ефрейтор, а главнокомандването разрешава емблемата на 22-ра артилерия да бъде мечка, носеща снаряд.

800px-Wojtek_soldier_bear.svg

Емблемата на 22-ра артилерия

След края на войната, Войтек заминава за Бъруикшир, Шотландия, с останалите от 22-ра артилерия. Те са позиционирани на летище близо до Хътън и разбира се, мечката бързо привлича вниманието на местните хора и преса. В резултат Полско-шотландската асоциация я прави почетен член.

Демобилизация на 15 ноември 1947 година изпраща Войтек в зоопарка в Единбург, където прекарва остатъка от живота си. Не липсват посетители – често журналисти и бивши полски войници, някои от които му хвърлят цигари, които мечето да „изпуши“, изяждайки. Известността му продължава и той става редовен гост в детско предаване по BBC.

Wojtek_(bear)_statue_in_Princes_Street_Gardens

Един от многото паметници на „Щастливият Войник“, Единбург. Снимка: Taras Young 

Войтек почива през декември 1963, на 21-годишна възраст. В деня на смъртта си той вече тежи 220 килограма и е висок над 1,80 метра.

 
 

Възможно ли е Хитлер да е избягал от Берлин през април 1945 г.

| от Радослав Тодоров |

През месец април, преди 74 години, се води решителната битка за Берлин, с която е сложен край на Втората световна война в Европа. Както е известно, тялото на мъртвия фюрер на Третия райх – Адолф Хитлер, впоследствие така и не е идентифицирано.

За неговото тяло се счита един силно обгорял и напълно неразпознаваем труп, изровен от градината на Райхсканцеларията. Това дава повод за съмнения дали официалната теория за самоубийството му на 30 април 1945 г. отговаря на истината. От там се развихря въображението на конспираторите за това как той може би се е измъкнал жив от Берлин и живял някъде тайно в изгнание. Създадени са редица, както художествени така и документални, произведения около тази история, разпростиращи се върху доста широк жанров диапазон.

Като се започне от комедии и се мине през мистерии, хроники, дори и sci-fi (как нацистите бягат в тайна база на Луната), та се стигне и до уж сериозни изследвания как Хитлер е успял да избяга с подводница за Южна Америка. База на последната теза е, че Аржентина и Парагвай тогава били с авторитарни правителства, чиито лидери симпатизирали на Хитлер и биха го приели, а дори и да не биха, не било проблем с подводница да акостира на пуст бряг в Патагония без никой да забележи и с променен външен вид да започне нов живот някъде там. Спрягат се и всевъзможни други версии започващи с хипотетичното му бягство.

Истината обаче е, че това е нямало как да се случи.

der-untergang-2-4696479
Кадър от филма „The Downfall“

Преди април 1945 г. няма как да е станало, тъй като в началото на месеца той се среща лично със защитниците на Берлин (сред които и 12-13 годишни момчета) за да ги насърчи преди предстоящата битка, а от тогава има доста снимки, както и хиляди свидетели. После има неопровержими доказателства, че той се намира във фюрербункера по време на щурма и бомбардировките, чак до 30 април, денят на смъртта му. Дотогава той ръководи отбраната и лично издава заповеди, някои от които не са в правомощията на никой друг освен него, като например заповедта за уволнението и ареста на Херман Гьоринг или назначаването на Карл Дьониц за наследник на властта. През това време един куп свидетели разговарят лично с него в бункера до деня на смъртта. Това са хора от фелдмаршали до обикновени прислужници. С други думи лица, които нямат нищо общо помежду си и няма как да са се наговорили да дадат еднакви лъжливи указания на разпита пред съветските агенти, за хипотетичната лъжлива версия относно смъртта му.

Battle_of_Berlin_1945-a

Разбира се, има някои незначителни детайли, които се разминават в показанията им, като например в колко точно часа фюрера е продиктувал последната си воля и завещанието си. Някои свидетелстват, че това е станало преди символичната брачна церемония с Ева Браун, а други, че е било след нея. Но това е нормално и говори именно в полза на факта, че не са се наговорили да изрецитират предварително заучена еднаква версия. Различните детайли правят различно впечатление на различните хора, а и те имат различно силна памет, поради което на някои от тях изглежда спомените са поизбледнели до времето на разпита и въображението им ги е описало по малко по-различен начин от действителния, по който са ги видели. По всички най-важни точки обаче: за чутия пистолетен изстрел, за кръвта по дивана, за мъртвото тяло и за изгарянето и погребването на двора, всичките очевидци са единодушни.

Но дори и хипотетично той да се беше пробвал да избяга, на 30 април това вече е било практически напълно невъзможно. По това време руснаците са вече на Потсдамер плац, само на 500 метра от Фюрербункера. Градът е плътно обкръжен от всички страни от 2.5 милиона руснаци с 6 000 танка и дори муха не е можело да прехвръкне през обръча им. Всичко е под прицела на съветската артилерия и авиация. Няма как от Берлин да се избяга с подводница, както най-често се твърди, тъй като градът няма излаз на морето, а цялата територия до Балтика вече е под контрола на руснаците, така че дори и да успее през някакъв предполагаем подземен тунел да излезе от града пак няма как да стигне незабелязан до морето където да го чака предполагаема подводница.

Waiting_Party_watches_the_argument
Кадър от филма „The Downfall“

Не може и да се уговори с някой екипаж на подводница къде и кога да го чакат, защото руснаците са прекъснали всичките комуникационни връзки на Берлин с останалия свят, така че Хитлер вече дори не е можел да използва телефоните в бункера. Нито пък горивото и запасите на една тогавашна подводница могат да стигнат за директен пробег без презареждане от Балтийско море до Патагония. Със самолет също е било невъзможно да се избяга. Какъвто и летателен апарат да се пробва да прелети през обръча е щяло на мига да бъде свален от съветските изтребители или от огъня на зенитната артилерия. Освен всичко това, райхът вече се намира в пълен колапс и буквално няма повече никакво гориво за самолетите и танковете.

Всяка една от конспиративните теории не издържа на елементарната критика, ако се разгледа малко по-задълбочено. 

Stars_&_Stripes_&_Hitler_Dead2

И накрая, но не на последно място, от психологическа гледна точка Адолф Хитлер е фанатичен идеалист, който едва ли би тръгнал да бяга. Историята показва, че през Първата световна война, когато е ефрейтор, преживява стоически ужасите на окопната война на Западния фронт, ранен е тежко и въпреки всичко не пробва да бяга пред лицето на смъртта. Освен това и егото не би му позволило да приеме падението от фюрер на Германия до живот в нищета и укриване. Можем да предположим, че ако е имал намерение да бяга, е щял да го направи докато е време, когато Берлин все още не е обкръжен и има достъп до морето, а не да чака докато и последните му „мостове” за бягство изгорят пред очите му.

В крайна сметка Хитлер среща своя край, макар и не по начина, по който съюзниците са си го представяли. Но дори и да беше заловен жив, едва ли има с какво да бъде платена загубата на 50 милиона човешки живота. Както е казал един негов колега от изток: „Смъртта на един е трагедия, а смъртта на милиони – статистика”. Въпреки Нюрнбергския процес, не всички виновници за войната получават наказание.

Но въпреки това, не е необходимо да се търсят и съчиняват гръмки конспирации, за да разкрасяваме историите от миналото. 

 
 

„Ротативката“ от миналия век, която е „засичала“ сексуалността ви

| от chronicle.bg |

През 50-те и 60-те години много иначе свободолюбиви държави провеждат скрита война срещу предполагаемите хомосексуалисти в границите си. В този период Канада прави кампания с която да се отърве от всички гей хора в полицията, войската и на всяка държавна позиция като в крайна сметка събира имената на около 9 000 души, за които се смята, че са привлечени сексуално от своя пол. Кралската полиция дори създава специално звено, А-3, което да се занимава единствено с разкриване и уволняване на гейове.

Може би най-съмнителното устройство, с което разполага това звено, е известно единствено под името „Ротативката“. Тя е създадена от доктор Робърт Уейк, професор по психология в Университета Карлтън. За съжаление нямаме снимки, но машината прилича на зъболекарски стол с редица скрити сензори, камера, която наблюдава зениците на седящия, и една черна кутия пред него, на която се появяват различни изображения. На тестваните е казвано, че машината измерва стрес, но всъщност целта й е съвсем друга – да определя сексуалната ориентация.

Изображенията на екрана на черната кутия се сменят и при всяка се измерват големината на зениците, честотата на дишане и сърцебиене, за да се засече несъзнателна „сексуална реакция“. Някои картини са съвсем обикновени, но други имат еротичен характер – те показват мъж или жена в оскъдно или никакво облекло. Ако машината засече реакция на някоя от тях, то тествания е поставен под съмнение.

Един от най-глупавите й проблеми обаче е че всяко изображение, бидейки различно, дава различно количество светлина на очите, което от своя страна съвсем нормално предизвиква свиване и разширяване на зениците. 

Във Великобритания също използват техен еквивалент на канадската машина. Въпреки неоправданите от научна гледна точка резултати и ненадежността на апарата, той е използван като причина за уволнението на хиляди хора през годините.

Pletismograph

Плетизмограф

Тази нелепа електроника се използва до 60-те години, когато правителството спира финансирането на проекта основно заради техническата й нестабилност. Това обаче не бележи края на действията по уволняване на хомосексуалисти. Устройство подобно на Ротативката продължава да се ползва от властите със същата цел. То се казва плетизмограф и се закача директно за гениталиите.

 
 

Сега сме силни и млади, сега е моментът един сноубордист да се спусне от над 8000 метра

| от Любомир Найденов |

Споделяме поредната история от седмичната рубрика на Webcafe „Героите в студа“, която ни среща с вдъхновяващи личности, превърнали работата и хобитата си в успешни начинания, макар изложени на екстремни условия. Защото вярваме, че този свят винаги ще има нужда от авантюристи, които задават въпроси, огъват правилата и поемат рискове. Статиите се осъществяват с подкрепата на Sensodyne, марка №1 препоръчвана от стоматолозите при чувствителни зъби.

Владимир Павлов определя себе си като човек, който винаги е бил воден от дивата природа и екстремните спортове. Потомствен любител на планината, се качва на ски още в най-ранна детска възраст. На 14 вече е на сноуборд и въпреки че още при първото си каране чупи ръката си, разбира, че на една дъска се чувства по-добре, отколкото на две. И така започва приключението му преди около 23 години.

Той е част от онова поколение, което в края на 80-те хваща, както казва той – с леко закъснение, епохата на екстремните спортове, а след падането на режима се възползва и от навлизането на екипировка и всякаква информация, свързани с тях.

За Владо сноубордът означава връзка с природата, свобода и начин на изразяване. В неговото поприще няма състезателен характер, освен в смисъла да победиш себе си.

1170x1560ю
Снимки: Личен архив

„Още от началото ме влече извънпистовото каране по тотално немаркирани трасета, т.е. да се спускаш в дивата природа и в девствен сняг – разказва Владо. – Това е едно от най-силните усещания в живота и винаги ми е било целта. Други мои приятели се профилираха в различни дисциплини – например, в бордър кроса, слалома, фрийстайла и т.н.

С планината не можеш да се състезаваш, защото там си за малко и дебнеш от 365 дена да ти се отворят няколко часа, че да имаш някакъв достъп до нея. Бориш се със собствените си страхове, опитваш се да устоиш на условията, които планината ти предлага.“

Това, което прави Владо, е да спуска върхове със сноуборд. Наистина високи върхове. Зад гърба си има успешни изкачвания и спускания на угасналия вулкан Дамаванд – най-високият връх в Иран (5671 м), и връх Ленин в Памир, Киргизстан, който е с височина от 7134 м, а също и на много други върхове и планини по света и в България. Сега, с проекта му Project8000, целта му е да се превърне в първия българин, спуснал един от осемхилядниците.

Година и половина се подготвя за спускане от връх Шиша Пангма (8027м) в Тибет, но към момента този връх е на заден план заради високите експедиционни цени, които Китай налага в региона. Сега се е насочил към Непал, където целта му ще е с над 100 метра по-висока – вр. Манаслу (8163 м).

„Заради трагичния случай с Боян Петров Шиша Пангма бе натоварен с негативна енергия от наша, българска страна. По принцип, е труден връх, въпреки че е най-ниският от осемхилядниците. А и таксите за него станаха непосилни. Парите, които трябва да се вложат в експедиция там, са два пъти повече, отколкото за същата експедиция в Непал.

Трябваше да намеря алтернатива и я намерих в Манаслу – също труден връх, с технични участъци, трудни за преминаване. Той е и стотина метра по-висок, но не това е плашещото. По-важното са лавинните опасности и техническите пречки по маршрута, но мисля, че ще се справя. Всеки връх зависи много от конкретната година, от състоянието на ледника и от времето, когато си там. Един и същи връх може да покаже много различни лица и изобщо да не е достъпен в определени периоди или докато трае експедицията. Всичко се вижда и преценява на място. Насочил съм се към Непал, защото финансирането няма да стигне за Тибет. Все още набирам средства, половината от които вече са събрани.“

???????????????????????????????
Снимки: Личен архив

Докато си говорим, си мисля как всеки обикновен човек би сметнал това за лудост. Или, най-малкото, никога не би оправдал подобен риск. Но за Владо най-голямата опасност не е да остане там горе завинаги. Точно както мислят големите шампиони и победители, това, което го притеснява най-сериозно, е да не успее да направи опит.

„Притесняват ме нещата, които не зависят от мен и неизвестността, но всъщност това е основна част от приключението. Планината може такъв номер да ни изиграе, че дори да нямам шанс да опитам. Падат два метра сняг, което е типично за там, и става недостъпно. Лавинната опасност става от най-висока степен и се прекратява експедицията за неизвестен период от време, а може и изобщо да не се случи. Отиваш там и знаеш, че един каприз на времето може да провали всичките ти планове и усилия във всеки един момент. Затова ти трябва и доста сериозен късмет. Има години, в които експедициите се прекратяват още в ниската част, защото изкачването е невъзможно. Да не говорим за спускането със сноуборд, за което наистина са нужни перфектни условия на времето и снега. Това е част от планината, от алпинизма, от ските и сноуборда, съобразяваме се с нея и това е.

1170x2080
Снимки: Личен архив

Каква е разликата между изкачване на един такъв връх от алпинисти и в моя случай? Правилото на алпинистите е, че за да направиш една крачка нагоре, трябва да можеш да направиш две надолу, защото повечето смъртни случаи във високата планина са на хора вече достигнали върха, но немогли да слязат – силите и времето не достигат, става нощ, всичко трябва да бъде изчислено. Аз също искам да стигна до върха, но основната част си остава сноубордингът. Целта ми е друга. Аз съхранявам сили не за двете крачки надолу, а за спускане по екстремен терен, което е много рисково и при което най-вероятно ще съм напълно сам.

Идеята ми е да изкача Манаслу и да се спусна от самия връх, което, лично аз, не знам да е правено от друг със сноуборд, въпреки че има спускания дори и от Еверест. Ще спускам до около 6100 м, което е денивелация от 2000 м при старт от върха. Ако говорим като време, много зависи от условията и кондицията ми. Връх Ленин го катерих три дена, след аклиматизация още седем, но го спуснах по северната стена за един час. Бях в добра форма и го спусках по много труден терен, по-труден, отколкото предвиждам сега. При добри снежни условия и без тежки препятствия, ако направя едно нормално спускане, при което са нужни и почивки, смятам, че за час-два би трябвало да се спусна. Може да станат и три, а може и по-малко. Но със сигурност, е много по-бързо, отколкото пеша, което е предимство.

Алпинистите смятат сноуборда на тази височина за лудост, но дори и да ми стане лошо, да получа лека височинна болест или някакво неразположение, мога да си сложа сноуборда и да сляза по-бързо, да преодолея голямо разстояние и денивелация много бързо. За мен това е предимство и безопасност, които алпинистите нямат.“

1170x878
Снимки: Личен архив

Освен счупената ръка още при първото му качване на сноуборд, което определя като „нищо“, Владо претърпява и друг тежък инцидент, при който точно на Коледа през 1996 година претърпява животоспасяваща операция в „Пирогов“, а далакът му е изваден. През годините преодолява още много травми и хирургически намеси, но не само че това не го отказва, а го кара да се учи от грешките си и да не ги повтаря. И 23 години по-късно се готви за най-голямото изпитание в живота си.

„Искам да докажа на себе си, че мога да правя нещо, което повечето хора считат за невъзможно. И то не защото съм нещо повече от останалите, а защото обичам това, което правя, влагам всичко от себе си, вярвам в мечтите и целите си и съм сигурен, че с много труд и отдаденост може да се постигне всичко. Това в случая с планините и сноуборда става почти като наркотик. Понякога е изключително трудно, дори изтезаващо тялото, но в същото време е толкова възнаграждаващо, че в един момент този мазохизъм започва да ти харесва и те кара да искаш да се тестваш още веднъж и още веднъж. Чувството, че си дал всичко от себе си и си бил част от тези невероятни места, дори да не си стигнал до върха, остава завинаги. Това е нещо твърде лично, което човек може да изпита единствено сам за себе си.

Живее се сега, сега сме силни и млади, сега е моментът да се пробваме, защото после може да съжаляваме. Повече ще съжалявам, ако въобще не опитам, отколкото ако опитам, но се провали цялата експедиция или аз не успея. Сигурно цял живот ще ме гложди.“