shareit

Писателите битници, които подкопаха морала и промениха света

| от Вучето |

Помня като че ли беше вчера, а не преди 35 години, как един от класическите слогани на соца назидателно ни поучаваше от стената на училищния коридор, че “човекът е човек тогава, когато е на път”.

Мразех “Поета с ватенката”, който го беше казал, защото повечето от нас нямаше как да знаем какво е да си на път. Просто защото имахме лошия късмет да се родим откъм по-лошата страна на “Желязната завеса”. Пътувахме най-много до Созопол или Велико Търново. И толкова. Пътят на моето поколение беше ограничен в географските рамки на социалистическата ни родина. И това ме натъжаваше. И според дефиницията на Пеньо Пенев, ни правеше по-малко хора.

Десетилетия по-късно вече осъзнавам иронията зад девиза. И Пенев, и представителите на поколението младежи, известни с това, че са написали едни от най-силните редове в американската модерна литература, са били връстници. Само че за разлика от Пеньо, Керуак, Гинсбърг, Бъроуз и компания успяват да извървят не само прашните пътища на Америка, но и дългия път към световната литературна слава.

С наименованието “Beat generation”, или буквално “битническото поколение”, става известен тесен литературен кръг от млади американски писатели, които постигат световна слава в средата на 50-те години на миналия век. Най-знаковите произведения на бийт поколението са “Вопъл” (1956) на Алън Гинсбърг, “Голият обяд” (1959) на Уилям Бъроуз и, разбира се, “По пътя” (1957) на може би най-иконичната и разпознаваема фигура от кръга, Джак Керуак. Творчеството на тримата е в основата на развилата се по-късно контракултура, явила се като Жокер, който сгорчава живота на Батман. По-просто казано, това е субкултурата, която показва среден пръст на мейнстрийм изкуството от онова време и снася яйцата с идеите, които през 60-те хипи движението ще измъти.

джон керуак
Джон Керуак във времето, когато е в Колумбийския университет

В култовото си произведение “По пътя” Керуак пише: “Единствените хора за мен са лудите, онези, които са луди за живот, луди за разговори, луди за спасение, онези, които пожелават всичко наведнъж, които никога не се прозяват, не дрънкат баналности, а горят, горят, горят като приказни жълти фойеверки…

Изобщо хора като самия него. Книгата e написана за три седмици и макар че е съвсем тъничка, скоро след издаването си придобива скандална репутация. Под влияние на керуаковата проза децата направо изтрещяват – наливат се с алкохол, взимат всякакви наркотици и зарязват учението, за да пътуват на автостоп по пътищата на континента, само с една риза на гърба си и няколко долара в джоба.

Самият Джак не винаги е бил “такова” дете. Като малък е сериозен и старателен в училище, внимателен към приятелите си и отдаден на майка си. Понеже е отличен спортист, с лекота печели футболна стипендия за Колумбийския университет. Родителите му напускат родния Лауъл, за да последват сина си в Ню Йорк. И точно тогава нещата тръгват на зле. Още през първата година на следването си Джак се изпокарва с треньора на футболния отбор, който постоянно го държи на резервната скамейка. Баща му губи бизнеса си и се впиянчва, а Джак, разочарован не само от него, но и от всички и всичко, напуска университета и започва да се размотава в компанията на разни “подозрителни типове” – дегенерата интелектуалец Алън Гинсбърг, особнякът Уилям Бъроуз и веселото каубойче от Денвър Нийл Касиди. Втората световна война е в разгара си, а четиримата приятели още не подозират, че няколко години след края й ще станат известни в ъндърграунд средите като “бийт поколението”.

След публикуването на “По пътя” славата на Керуак придобива колосални размери за много кратко време. От неочаквана благословия обаче, внезапната популярност скоро се превръща в най-голямото проклятие за писателя. През следващите години той стремглаво се спуска по наклонената плоскост на моралния и духовен упадък. В старанието си да поддържа имиджа, който си е изградил с автобиографичния си образ в “По пътя”, Керуак започва да пие все повече. Алкохолът постепенно замъглява иначе будния му интелект, и въпреки че през този период издава доста книги, повечето от тях са написани много по-рано.

Пиенето го състарява и разболява физически и дори философията на будизма, към който се е обръща в началото на 50-те, не успява да го извади от дупката, в която е пропаднал. Няколкодневните му запои започват да отблъскват дори най-близките му приятели. Въпреки че се все още получава покани за изяви в телевизионни програми, прави аудио записи на произведенията си и пише статии за различни списания, репутацията му на сериозен автор е сериозно разклатена. През 1961 г. Керуак прави опит да вкара живота си обратно в релси като заживява в къща по средата на нищото. А иначе казано, в Биг Сър – рядконаселена област в централна Калифорния, известна с живописната си природа. Но вместо промяната на средата да му помогне да се отърве от вредните си навици, ефектът е обратен. В един момент цялата тази непоносимо красива природа започва да му действа смазващо. Един ден той си стяга куфарите, връща се в Сан Франциско и се напива до умопомрачение.

Джак Керуак умира в дома си през 1969 г., едва на 47-годишна възраст.

За другия ярък представител на бийт поколението Алън Гинсбърг може да се каже, че е модерната версия на любимия поет на Америка Уолт Уитман. И неговата личност е също толкова необхватна, колкото и тази на Уитман. Той е открито гей, одухотворен, забавен, суров, шокиращ, мъдър.

алън гинсбърг
Алън Гинсбърг

Когато през есента на 1943-а Гинсбърг пристига да учи в Колумбийския университет, той е едно притеснително, социално неадекватно еврейче, чиито очила с огромни стъкла правят очите му да изглеждат нелепо големи. Беден и скромен, също като Франсис Скот Фицджерлад преди него, той се надява, че с идването в “Голямата ябълка”, ще успее да се впише в живота на богатите и “дивите”. Патологичната срамежливост не му пречи скоро да намери приятели, сред които са Каруак, Бъроуз и може би най-дивия от тях, Лусиен Кар. Когато през 1944 г. Кар убива човек, Гинсбърг и Керуак са арестувани по обвинение, че не са съобщили своевременно на властите за престъплението. Както се казва, внимавай какво си пожелаваш…

В началото на следващото десетилетие Гинсбърг все още не е съвсем наясно със сексуалността си и упорито опитва да убеди сам себе си, че е “нормален”. Толкова е добър в самозаблудата си, че за известно време си има любовница и дори се изявява като хомофоб, наричайки противниците на бийт поколението “первезни педалчета аматьори”. Само че колко дълго човек може да върви срещу истинската си природа?

Гинсбърг всъщност винаги е бил привлечен от силни, мускулести, хетеросексуални мъже. Безпаметното му влюбване в мачото на литературната им група, Нийл Касиди е неизбежно. Само че Касиди не откликва с особен ентусиазъм на чувствата, и когато среща бъдещата си жена, Каролин, Гинсбърг е съкрушен. Окончателно е загубил битката за сърцето на Нийл. Въпреки несполуките на любовния фронт обаче един ден и на улицата на Гинсбърг изгрява слънце. Среща Питър Орловски. Това е човекът, който от всички любовници на поета, най-дълго и най-успешно ще се впише в ролята на негов постоянен партньор. Въпреки токсичната, взаимноексплоативна природа на отношенията им, която съсипва психиката (и здравето) и на двамата, Орловски и Гинсбърг остават заедно цели 25 години.

уилям бъроуз
Уилям Бъроуз

Демоните на третия от битниците, Уилям Бъроуз, изпълзяват от още по-тъмни кътчета на подсъзнанието. Още от ранно детство момчето, родено в Сейнт Луис, Мисури, се захласва по магията и окултното. Интересът му прогресира през годините до такава степен, че в един момент придобива крайно тревожни измерения. Авторът на “Голият обяд” практикува магия в ежедневието си с такава лекота, отдаденост и вещина, все едно готви спагети. Изучава различни вещерски практики, с прилагането на които се надява да вреди на тези, които по някакъв начин са му навредили, и същевременно да предпазва самия себе си от въздействието на зли магии. Бъроуз не се притеснява да говори за вещерските си занимания както в приятелските си кръгове, така и в интервюта. Нещото, в което писателят най-силно вярва, и на което се уповава през целия си живот, е т.нар. “магическа вселена”. В нея, твърди той, няма такова нещо като съвпадения или случайности. Нищо не се случва, освен ако човек не иска да се случи.

Начинът, по който как виждам как се случват нещата, е пълна противоположност на начина, по който учените обясняват как функционира вселената. Науката има също толкова пагубно влияние върху човечеството, колкото и църквата!

Не само животът, но и творчеството му е подвластно на езотеричните представи за функционирането на вселената. Той е на мнение, че събитията, за които пише, вече са се случили, и че неговата работа като писател, е просто да “пришие” отделните елементи на историята.

През последните десетина година от живота си Бъроуз се увлича по хаос магията – магическа традиция, чийто основен принцип е, че вярата е средство. Хаос магията използва съвкупност от традиционни окултни техники и постмодернистичен скептицизъм, за достигане до ултимативната истина. А Бъроуз, като повечето хаос магьосници през 70-те, използва купища психеделични наркотици, за да постигне същия резултат.

Литераурните критици обичат да лепят на Бъроуз етикета на първия писател, станал известен с неща, които по принцип се прикриват. И да, голяма част от творбите му са чисто биографични и отразяват живота му на пристрастен към опиатите човек. Неслучайно първият му роман носи заглавието “Дрога” (1953).

Но не само в тази си творба, а и във всичките останали той, също като своите братя-битници, прави това, което никой до този момент в литературната история на Америка не е дръзнал да стори. А именно, да подронва моралните, политически и икономически канони на едно общество, което по презумпция задължава да му се възхищаваш.

 
 
Коментарите са изключени