shareit

Първият човек, загинал в самолетна катастрофа

| от |

В понеделник, 14 декември 1903 братята Райт взимат самолета си, Flyer I, и го изпробват за първи път. Той полита само за няколко секунди, след което се спуска обратно към земята. Три дни по-късно, след като поправят щетите от първия му полет, другия брат Райт се пробва да полети. Успехът е дори по-голям от първия и той лети 12 секунди, преминавайки около 60 метра преди също да се разбие. Този процес се повтаря още веднъж и този път самолетът минава 260 метра за около минута. След този полет обаче машината е много счупена.

Дали тези полети са първите в историята, е спорно. Много хора преди тях са създавали глайдери, някои от тях и моторни летящи машини (но не и пилотирани от човек). Който и да е първи, не може да се отрече, че апаратът на братята Райт не само е моторизиран и способен да лети с човек върху него, но има и най-много опции за контрол.

WrightFlyer1904Circling

Flyer II, 1904

Flyer II е до голяма степен подобен на Flyer I, само че има по-мощен мотор и е направен от друг вид дърво. С него братята летят общо 105 пъти и успяват да достигнат полети от по 5 минути. С Flyer III те се справят дори по-добре – в един от полетите Уилбър обикаля в кръг цели 40 минути или общо 38 километра.

През 1908, 5 години след първият им полет, братята вече пътуват из цяла Америка и Европа, за да показват летящите си машини като понякога взимат някой човек със себе си в самолета. Всичко върви добре до септември същата година. Тогава Орвил Райт прави демонстрация във Форт Майърс, Вирджиния – армията се интересува от изобретението на братята и иска да купи няколко самолета, само по-младият брат първо трябва да демонстрира безопасността им. На 10 септември той лети заедно с лейтенант Франк Лам, а два дни по-късно лети с майор Джордж Скуайър. Тези два полета минават чудесно, но третият е… истинска катастрофа.

Thomas_selfridge_smoking_pipe

Лейтенант Томас Селфридж

На 17 септември 1908 Орвил Райт взима 26-годишният лейтенант Томас Селфридж за още един полет. Събира се тълпа от около 2000 човека, които да гледат демонстрацията. Първоначално Орвил прави няколко кръгчета над събралите се на около 50 метра дължина, когато изведнъж, по негови думи: „На четвъртото кръгче, като всичко изглежда че си работи добре и гладко, колкото при всеки друг полет, реших да заходя по по-голяма окръжност, която изисква не толкова резки завои. На първия такъв бавен завой проблемите започнаха… Погледнах бързо назад, но не успях да видя какво става. Въпреки това реших да се приземя в момента, в който машината се насочи в правилната посока. Точно си помислих това, всъщност около 2 или 3 секунди след като се чуха първите почуквания, два изключително силни труса разклатиха машината, което показа, че нещо е счупено. Моментално се насочихме директно надолу. Лейтенант Селфридж, които досега не беше казал нито дума, при вида на отчупената перка се обърна към мен, очевидно за да види какво мисля за така настъпилата ситуация. Но когато машината се засили към земята, той възкликна „О! О!“ почти без глас.“

При нормални обстоятелства Орвил би могъл да „плъзне“ самолета, но перката е счупила механизма, които контролира вертикалния рул – именно това е и причината за внезапното гмуркане. Самолетът се удря челно в земята и изхвърля двамата си пасажери напред. Селфридж за жалост удря главата си в една от рамките на самолета и черепът му се счупва.

1908Wrightposlekatastrofy

 

Катастрофата на Орвил и лейтенант Селфридж

Двамата скоро са извадени от отломките и въпреки всичката кръв, и двамата са все още живи. Докато Орвил е в съзнание обаче, лейтенантът не е. И двамата са закарани по най-бързия начин в най-близката болница, където Слефридж е опериран, но въпреки това той не оцелява. Официалната причина за смъртта му е вписана като „усложнения заради фрактура на черепа“.

 
 
Коментарите са изключени

Шаварш Карапетян – да замениш златния медал за 20 човешки живота

| от |

Да спасиш човешки живот е може би най-голямата награда, която може да съществува. С тази мотивация тръгват и стотиците хиляди лекари, борейки се редовно с природата за още миг живот. За тях срещата със смъртта е призвание, но за обикновените хора е върховно предизвикателство. Историята на арменския плувец Шаварш Карапетян е достойна не само за филмиране, но и като основен пример за безграничната човешка добродетел.

Арменецът е роден през 1953 г. в Кировакан (днешен Ванадзор). През 1964 г. семейството му се мести в Ереван, там завършва техническо училище, а след това следва отбиване на военната служба в съветска военновъздушна база в Баку. В много ранна възраст, семейството на Карапетян е получило съвет от приятел, че синът им трябва да се запише на плуване. Физиката на момчето позволявала успехи във всеки спорт, но спортното плуване с шнорхел се оказало основополагащо за бъдещите му изяви. В спортната си кариера, той ще счупи 10 пъти световния рекорд в тази дисциплина, а като бонус ще бъде и майстор на спорта в СССР. Количеството медали е само една страна от личните успехи на арменеца, подвигът му през 1976 г. е може съвсем спокойно да надскочи всяка спортна награда.

Screenshot_1

На 16 септември Шаварш и брат му правят редовната си тренировка – 20 километра пробег около Ереванското водохранилище. Вниманието им е привлечено от странен шум. Никой от тях не е подозирал следващата гледка – тролейбус натъпкан с хора потъва бавно и сигурно в язовира. Шофьорът е изгубил контрол и по всичко личи, че 92-ма души ще бъдат погълнати в бездната. Опитният плувец се хвърля в ледената вода, а брат му чака на повърхността, за да извежда на безопасно място пострадалите.

След 20-километров крос, Шаварш е изтощен, но няма време за умора, тя остава далеч на заден план пред отчаяните погледи на удавниците. С първото си потапяне, олимпиецът чупи стъклото на тролея и започва да вади хората един по един. Септемврийското утро е все още тъмно, а под водата липсва светлина, паниката е друг фактор, който пречи за спасяването на още хора. При едно от гмурканията си, опитният плувец вади и една седалка – объркал я за човек. Години по-късно ще признае, че именно проклетата седалка е и повод за неговите кошмари – вместо нея можел да извади поне още един човек.

Screenshot_4

Геройският подвиг позволява на 20 човека да продължат живота си, извадени са 46. Останалите издъхват на брега в следствие на премръзване. Самият Карапетян е приет по спешност в болницата. Диагнозата е двойна пневмония, усложнена от сепсис. За подвигът си, той ще прекара цели 45 дена с температура от 40 градуса – безкрайното мъчение е вгорчено допълнително от болки в гърдите при всяко вдишване. Друг проблем са раните от стъклата, водоемът събира предимно отпадни води. В следствие на белодробни усложнения, плувецът никога повече няма да може да се състезава. Не е ясно дали съдбата няма пръст в цялата история. Подводният шампион признава, че не е бил допуснат от спортната федерация да отиде на поредния световен шампионат. Думите на председателя на ЦК ДОСААФ СССР Покришкин са:
Откъде в безводна планинска Армения се появи гмуркач?“

Очевидно се появява, при това на правилното място. Това е причината Шаварш да прави своята тренировка на 16 септември. За подобно геройство всяка медия щеше да избухне и да превърне обикновеният спортист в герой, но времето е различно и властта преценя, че няма нужда от герои в момента. Историята се потулва и цели 6 години няма никаква информация. Първата информация за този случай се появява през 1982 г. в „Комсомолска Правда“ със заглавие „Подводната битка на шампиона“.

Screenshot_5

Ако попитате Карапетян дали е герой, той ще отвърне „Аз съм просто човек“. Това не е мнението на всички останали. Едва след публичното разкритие на героизма, той получава медал за храброст, както и награда от UNESCO за „Феър плей“. Астрофизикът Николай Черних кръщава астероид на името на героя, решението е одобрено през 1986 г. Арменецът днес притежава обувна фабрика наречена „Втори дъх“. През 2014 г. получава олимпийския огън два пъти за зимните олимпийски игри през 2014 г. и добавя „Носих огъня за Русия и Армения.“.

Снимки: YouTube/Screenshot – https://www.youtube.com/watch?v=RiO96Qrtkn4

 
 
Коментарите са изключени

Адам Райнер – джуджето, което стана великан

Малко детайли се знаят за живота и личността на Адам Райнер, въпреки че е необикновена част от медицинската история. Мъжът е роден в Грац, Австрия, през 1899 и докато расте и се развива става ясно, че осанката му е по-ниска от на средния човек. През 1920, когато е на 21 години, той е висок едва 1,18 метра. Докторите официално го класифицират като джудже.

Но някъде през 20-те си години с Адам се случва нещо необикновено – той започва да расте стрeмглаво. И като казваме стремглаво: до 32-ата си годишнина Адам Райнер е висок 2,18 метра. Това прави по 10 сантиметра на година. Тялото му обаче се изтощава сериозно от този процес и скоро мъжът е прикован за леглото. 

Изглежда че секрецията на хипофизната жлеза на клетника – жлезата, която отговаря за хормона на растежа – минава от просто шуртене в цял водопад след като става на 21. Неизправният орган кара тялото му да отдели всичките си ресурси за неконтролирния растеж, което в крайна сметка го прави слаб и неспособен да стои прав. През декември 1930 мозъчен хирург прави местна упойка на Райнер и вкарва инструменти в носа му, за да стигне до хипофизата му – малък дял от мозъка, който се намира в труднодостъпната му основа. Хирургът открива и премахва еозинофилен аденом – доброкачествен тумор, който притиска хипофизата. Тази процедура спира силния растеж на Адам, но щетите вече са нанесени.

Адам Райнер прекарва остатъка от дните си неспособен да седи изправен. По-късно той е приет в старчески дом, където живее до кончината си на 4 март 1950, на 51 години. В деня на смъртта си той е висок 2 метра и 34 сантиметра – двойно повече, отколкото когато е на 21. Въпреки че в младежките си години е един от най-ниските мъже в Австрия, с времето Адам става най-високият мъж държавата.

До ден днешен той е единственият човек в историята на медицината, който е класифициран и като джудже, и като гигант.

 
 
Коментарите са изключени

Холивуд + Армията = ВНЛ

| от |

Филми се правят в Холивуд още откакто „кварталът“ (Лос Анджелис няма официални квартали) е включен към града през 1910. Тези ранни ленти често включват военно оборудване. Съвсем естествено, всеки път когато армията предоставя машините си, тя първо се уверява, че войниците и служителите й са представени порядъчно и в добра, позитивна светлина.

Навлизайки във войните, нуждата американската сила и военна компетентност да бъде демонстрирана на екран става от първостепенно значение. Също така, за да се задоволи обществената нужда от развлечение, военни специалисти често помагат на филмовата индустрия да създаде реални и достоверни (но все пак положителни) бойни сцени, с които да подкрепи войниците през Първата и Втората световна война.

Wings poster

Постерът на филма „Wings“

В краткия антракт между двете войни връзката между Холивуд и армията се бетонира с филма „Wings“ от 1927. Актьорският му състав включва и 3 000 пехотинци, плюс още самолети в допълнение на основната история, в която двама пилоти се опитват да спечелят едно момиче. Лентата не само печели Оскар за най-добър филм, но и показва много хубаво как добрите взаимоотношения между Холивуд и армията могат да са в полза и за двете страни: Холивуд прави автентични филми, които се харесват на публиката, а армията получава реклама, която запалва много младежи да се присъединят към редиците й. 

През и след Втората световна война, всеки военен филм включвал смели мъже, които винаги успявали в заданието си дори това да им струва живота. Някои по-ярки заглавия са: „They Were Expendable“ (1945), „Sands of Iowa Jima“ (1949), „The Flying Leathernecks“ (1951), „Stalag 17″ (1953), „The Bridges at Toko-Ri“ (1954), „The Longest Day“ (1962) и „The Great Escape“ (1963).

По аналогичен начин филми като „From Here to Eternity“ (1953), „Mister Roberts“ (1955), „South Pacific“ (1958) и „Operation Petticoat“ (1959) показват човешкото лице на войната и участниците в нея. Именно това човешко лице кара автора Лорънс Съд да създаде израза „взаимна експлоатация“. Според него: „Докато учех кино в университета, внезапно ме осени идеята, че хората от САЩ никога не са виждали филм, в който САЩ да губи война, и когато президентът Джонсън казва, че можем да отидем във Виетнам и да победим, всички му вярват, защото последните 50 години са гледали военни филми, които са били все позитивни.“

Отношенията между армията и Холивуд са толкова важни, че от средата на миналия век Пентагонът е имал постоянна връзка с бранша, а до 1989 тази връзка е мъж на име Доналд Барук. Запълнил редовете в биографията си с театрално продуцентство в Ню Йор, Барук е давал финалното си одобрение за сценарии, които включват военно оборудване и хора.

След 4 десетилетия на поста, Барук е сменен от Фил Стръб, който учи кино в Университета в Южна Калифорния преди да специализира в проекти с медицинска насоченост. След това попада в медицинската изследователска част на армията, а после работи като видеограф за флота, след което сменя Доналд.

Днес обаче Стръб не е сам в работата си да сортира ставащи и неставащи сценарии. Представители от всеки клон на армията са изпращани за постоянно в Лос Анджелис, където четат телевизионни и филмови сценарии, включително и за сериали като „NCIS“ и „Hawaii Five-O“. Заедно с Фил тяхната работа включва освен преглед – и да предлагат идеи, както и да осигуряват правилното бойно снаряжение.

Например, секретарят на военноморския флот успява да накара „NCIS“ да направят епизод за опитите на флота да спре сексуалния тормоз. Стръб пък успява да убеди продуцентите на „Jurassic Park III“  да пренапишат сценария, за да изключат A-10 Thunderbolt, защото според него изтребителят ще е толкова съкрушителен, че само ще събуди симпатии за динозаврите.

Разбира се, много военни филми са направени и без помощ от армията – очакваните от някои читатели „Apocalypse Now“ (1979) и „The Thin Red Line“ (1998). Но също така: „Independence Day“ (1996) е неодобрен, защото технологичната мощ на извънземните прави „военните да изглеждат безсилни и/или неумели“. В резултат на това някои от военното оборудване е създадено с екзотичната магия на специалните ефекти, подобно на войниците в „Zero Dark Thirty“ (2012).

Трябва да се отбележи: въпреки че армията печели доста от позитивния й облик във филмите, тя не харчи пари на данъкоплатеца в тази посока. Ако продуцентите искат нещо – оборудване, ноухау – те трябва да си платят (което може да варира от $1000 на час за танк, до $25 000 на час за F-15). Ако обаче искат да снимат стандартни неща, които армията така и така прави, могат да снимат гратис.

И този подход е за предпочитане, защото „В ерата на специалните ефекти е пъти по-евтино да заснемеш истински военен кораб.“

 
 
Коментарите са изключени

Илия Кожухаров – диригент на габровската индустриална революция

| от |

Габрово със сигурност един от градовете с вълнуваща история, впечатляващи постижения и не на последно място – хапещ хумор. Първото известно име на селището идва от далечната 1477-а година – Габрува. Близо до града ще откриете крепостта „Градище“ а там пък са открити сериозно количество златни и медни монети от времето на римски императори като Константин I Велики и Юстин II. Според археолозите Градище може да се смята за късноантична крепост. Легендата за Габрово разказва мистичната история на Рачо Ковача. Странстващият майстор ковач се установил под едно габърово дърво. Историите за възникването на този град са достатъчно и биха забавлявали любопитните с години. Не трябва да забравяме и поколенията българи, които са имали малкото джобно издание „Габровски шеги“. С толкова сериозна история сме убедени, че от Габрово излизат доста големи имена, помогнали не само за облагородяването на града си, но и за цялата страна.

В поредицата до тук видяхте историята на най-дълго управлявалия кмет на София – Иван Иванов, както и тази на Георги Ефремов – спасителят на 3000 евреи. Време е да обърнем внимание на габровският кмет, давал всичко за просперитета на Габрово. Илия Кожухаров е кметът, за когото вестници като „Северна поща“ пишат:
„Това безспорно е младият и енергичен, уважаван от всички габровци кмет на града Габрово г-н Илия Кожухаров, подпомаган навсякъде от своите помощници г-да Хр Хесапчиев и Дим. Балканджиев“.
Статията е по повод първата габровска мострена изложба. Преди нея, Кожухаров трябва да извърви малко по-дълъг път, но за щастие го върви заедно с родния си град в сърцето, което позволява по-късно и неговото успешно завръщане.

Роден на 13 ноември 1893-а г. в Габрово, Илия Кожухаров проплаква в къщата на Иван Кожухаров (свещеник и учител). През 1912-а г. завършва Априловската гимназия. Будният младеж решава да следва право в Екс-ан-Прованс във Франция. И докато прекарва годините си в изучаването на закона, вестите за Балканската война го карат да остави науките и да се върне обратно в родината си – тя се нуждае най-много от него. Сражава се в 23-ти пехотен Шипченски полк и батареята на Шуменския крепостен батальон.

BASA-1735K-1-344-11-Gabrovo

Снимка: By Неизвестен – Този файл от българската Държавна агенция „Архиви“ е качен в Общомедия като част от проект за сътрудничество. Държавна агенция „Архиви“ предоставя изображения, които са в сферата на общественото достояние. Цитирането на източника Държавна агенция „Архиви“ става с посочване на съответните идентифициращи документа номера на фонда, описа, архивната единица и листа., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=34936169

След междусъюзническата война, младият Илия решава да остане в България и да завърши право и държавни науки в Софийския университет. През първата световна война може да бъде открит отново като войник в Шуменския батальон. До 1918 г. Кожухаров е вече офицерски кандидат при флота във Варна. Преживял 3 войни, Илия започва 1919 – 1920 г. като съдебен кандидат в Търновския окръжен съд. Следващата година е мирови съдия в Габрово. След още една година е съдия в Берковица, Велико Търново и Габрово, но остава член на Търновския окръжен съд.
Родното Габрово го избира за кмет от 1923 до 1932 г. прекарва следващите две години след кметския пост като адвокат в Габрово, а след това пак е кмет за още една година до 1935 г.
Политическата кариера на този виден габровец не може да се забрави толкова лесно.

За годините си на власт, Илия Кожухаров се стреми да направи живота на своите граждани малко по-лек и след като вижда достатъчно разруха ще предпочете да гради. Освен благоустройството на града, кметът бързо осъзнава, че силата на Габрово се корени в стопанското и културно развитие. Подобрява многократно хигиената в града, работи за по-добро здравеопазване и се грижи за бедните. Той е и причината за поставянето на статуята на Райчо Ковача в река Янтра на центъра на града. По негово време се построява покрит пазар, градска баня, Халите и още много други. Паметникът на свободата на връх Шипка е също негово дело. Към тях трябва да добавим втора прогимназия „Неофит Рилски“, земеделско училище, водноелектрическа централа „Грамадата“, общинска аптека, назначава се общински лекар и се обзавежда амбулатория. Кожухаров организира всички тържества и юбилейни дати от живота на Васил Априлов. По случай 50-годишнината на Априловската гимназия, Илия Кожухаров обявява решението на Общинския съвет и прави Райчо Каролев почетен гражданин на Габрово. Райчо Каролев е причината да има паметник на Васил Априлов в същата гимназия. Кожухаров не може да забрави историята и също така смята, че опълченците от I, II, III, IV, V VI, IX и X дружина трябва да станат почетени граждани на Габрово през 1922 г.

BASA-GB-453-4-23-4-Gabrovo_(cropped)_01

Снимка: By Този файл от българската Държавна агенция „Архиви“ е качен в Общомедия като част от проект за сътрудничество. Държавна агенция „Архиви“ предоставя изображения, които са в сферата на общественото достояние. Цитирането на източника Държавна агенция „Архиви“ става с посочване на съответните идентифициращи документа номера на фонда, описа, архивната единица и листа., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=78920253

След 5 години ще се проведе и Първата габровска мострена изложба. Вестниците ще възхваляват неговото име и ще представят Габрово като „Първи български индустриален център“. Кожухаров иска да привлече максимален брой хора и затова в различни издания напомня, че всеки посетител ще пътува с 50% намаление към града. Повече от 205 родни фирми, разделени в 35 бранша ще покажат своя труд. През 1927 г. в града работят 124 предприятия, мощността на машините е равна на 5 474 конски сили. Габрово се превръща не просто в локална индустриална революция, а в Българска такава. Сумите вложени в сгради са повече от 194 милиона лева, а в машини са инвестирани 267, 5 милиона лева. Инвестицията се оправдава – производствената стойност е близо 608 855 000 лева. Всичко това се случва, докато кметът на Габрово е само на 34 години.

Успехите не приключват до тук. Неговият талант и родолюбие са забелязани и в следващите години ще заема постове на главен секретар на Министерството на вътрешните работи и народното здраве, след това ще бъде министър на правосъдието (привлечен като независим експерт в областта), министър на търговията, промишлеността и труда. През 1941 г. е назначен за първи областен управител на възвърнатата в границите на България Беломорска област. До 1948 г. Кожухаров ще работи като адвокат в София. Превратът на 9 септември го репресира и изпраща в за 2 години в град Левски до 1951 г. и след това лежи в Белене до 1954 година.

Кожухаров губи доживотно правото да практикува професията си на адвокат. От 1956 до 1965 г., когато се пенсионира, управлява почивната станция на Синода „Момин проход“. Обявен е приживе за Почетен гражданин на Габрово през 1993 година. Умира на 12 юни, следващата година на възраст от  100 години. Илия Кожухаров е погребан с почести в родния си град Габрово. Освен всички индустриални заслуги, този човек е отговорен и за водоснабдяването на града. Отговорността на поста му позволява да напише книга „Водоснабдяването на Габрово“, която ще излезе през 1929 г. и ще описва всички етапи на бъдещия проект, разходите му и времето за изпълнение. Илия Кожухаров ще остане в историята не само на родния си град, но и на страната – има за какво. 

 
 
Коментарите са изключени