Оскар Уайлд и Алфред Дъглас: Любов като по текст на АББА с финал като концерт на Мерилин Менсън

| от Вучето |

Мистерията на любовта е по-голяма от тази на смъртта”.

Казал го е, сякаш е имал предвид себе си,  може би най-филиграният в изказа си, ироничен и безкрайно симпатичен представител на британската литература. Обичан или презиран заради откритите си прояви на хомосексуалност и пиперливото си чувство за хумор, Оскар Уайлд (1854-1900) е творец, чиито творчество и живот е много трудно да бъдат побрани от един профан на перото като мен в анорексичните две хиляди думи.

И да, понеже това е невъзможно, ще направя опит да осветля един-единствен аспект от невероятно вълнуващия му живот.  Първо, защото става въпрос за една катаклизмична, крайно скандална и предварително обречена на разочарование, болка и провал love story, която заслужава свое собствено място в световната галерия на най-великите любови за всички времена. И второ, защото… ами просто толкова си мога.

Ще започна разказа си за тази невъобразима любовна история отзад-напред.

На 31 януари 2017 г. повече от пет хиляди мъже, осъдени заради различната си сексуалност в Англия и Уелс, получават посмъртна реабилитация по Закона на Тюринг. Един от тях е Оскар Уайлд. Милионите му фенове по света само могат да се надяват, че все отнякъде той надзърта надолу, към нас, простосмъртните, и с грациозна превзетост поднася копринена кърпичка с извезаните си инициали към носа си преди да възкликне: “Доживях някой да ми се извини, задето всички други са свине!”

Но за да разберем как се стига дотам, че името на великият уелсец се озовава в списъка на помилваните по този закон, трябва да направим един гигантски скок назад във времето.

И ето ни в година 1891.

Оскар Уайлд среща младия лорд Алфред Дъглас в прекрасното архитектурно бижу на северната френска провинция Руан. Дъглас, когото всички назовават на галено Боузи, е на 21 и е студент в Оксфорд. Талантливото (както много хора твърдят!) поетче вече е препрочело цели 14 пъти “Портретът на Дориан Грей” и си мисли, че познава творчеството на новия си познат из основи. По това време “новият познат” е вече утвърден драматург, женен, с двама сина. Но само когато зърва Боузи Дъглас, на секундата забравя и за съпругата, и за децата, и за литературните заслуги. За Бога, забравя дори, че пие следобедния си чай с две вместо с три бучки захар!

оскар уайлд

Всъщност напълно разбираемо е защо Уайлд губи ума си по младия лорд. Външността му може да бъде описана само с една дума: ангелска! Освен че е божествено красив (бледа кожа, руси коси, сини очи и така нататък), момчето е и аристократ по рождение – той е най-малкият син на маркизата на Куинсбъри. Както казват англоговорящите: The kid’s got the full package. (Хлапето разполага с целия необходим арсенал.) Въпреки високоволтовия емоционален заряд обаче, нищо по-особено не се случва през тази първа година на запознанството  им.

През юни следващата година обаче Дъглас решава да се допита до Уайлд за съвет и помощ, понеже някакъв си там си позволява да го изнудва. Оскар мобилизира адвокатите си и най-вече доверения си приятел Джордж Люис, който успява да разреши проблема на травмирания аристократ. Дали от чувство на признателност или поради други мотиви, Боузи се оставя Уайлд да обгрижва не само правните му, но и всички останали нужди. До края на декември двамата вече “ходят” сериозно и са почти неразделни. Из Лондон плъзват слухове, за които отначало Оскар нехае, понеже той винаги е бил над тези неща и мнението на зле облеченото простолюдие никога не е било фактор в живота му. Боузи, от своя страна, е още по-малко заинтересован да крие връзката си, защото, ехо-о-о!, той не движи с кого да е, а със самия Оскар Уайлд.

lord-alfred-douglas

 

Лорд Алфред „Боузи“ Дъглас

За да добие човек по-ясна представа за необяснимо силното влияние, което младият лорд упражнява върху драматурга, е нужно само да надникнем в писмото, което Оскар пише на своя приятел Робърт Рос: “Скъпи Боби, Боузи настоя да спрем за сандвичи. Той е същински нарцис – толкова бял и златен (…) Боузи ми се струва уморен и така полегнал на дивана прилича на зюмбюл. Просто го боготворя.”

Двамата не крият връзката си. Оскар е перфектният любовник: известен, интересен, разкрепостен и най-важното – щедър. Той не се скъпѝ да обсипва Боузи със скъпи подаръци, а допълнително му дава “джобни”, с които да задоволява всичките си прищевки. За всичко това красивият младеж се отблагодарява по единствения начин, който знае – секс и спорадични прояви на привързаност и интимност. Боузи няма проблем да представи Оскар като свой “компаньон” дори на майка си, лейди Куинсбъри, а тя толкова ще впечатли Уайлд, че в последствие ще се превърне в прототип на героиня в една от най-популярните му комедии  “Колко е важно да бъдеш сериозен”.

С течение на времето става ясно, че Боузи съвсем не е такова ангелче, каквото външността му предполага.

Въпреки това обаче много дълго той успява успешно да експлоатира всеки сантиметър от тялото, кесията и  душата на известния си любовник. Собствените му приятели го описват като покварен, разглезен и безпардонен егоист. Боузи Дъглас пропилява купища пари за хазарт и компанията на момчета на неговата възраст, защото е сигурен, че каквито и магарии да върши, Оскар ще покрие безразсъдните му  разходи. А за да не кара Оскар да се чувства изолиран от живота, който той живее извън интелектуалната му компания, го запознава с дузина проституиращи момчета.

Оскар гледа с неохота на всичко това, но в крайна сметка оценява по достойнство жеста, понеже в крайно хетеронормативния климат на Викторианска Англия тези млади жреци на любовта са единственият оазис, където мъже със забранена сексуална ориентация като неговата биха могли да намерят “пристан” за либидото си. Няма сигурни данни Уайлд някога да се е възползвал от услугите на мъжки проститутки, обаче счетоводните книги не лъжат за други неща. Все още влюбен до уши в Боузи, драматургът продължава да обсипва красивото си гадже с подаръци – от “малко кеш за харчене” до златни и сребърни табакери и други ценни предмети.

През 1893 г. Уайлд започва да усеща негативни повеи на социалните ветрове в негова посока и взима благоразумното решение да заживее в хотел. Така, мисли си той, ще избегне излишната шумотевица и любопитните погледи и ще може да се среща на спокойствие с Боузи и другите, случайно приходящи млади любовници. На Дъглас обаче не му пука за общественото мнение и демонстративно влиза и излиза от хотела през централния вход, така че дори мишките да знаят, че той няма намерение да крие любовните си отношения с един от гостите. Подобно поведение няма как да не постави Оскар в рискова позиция, понеже в Англия по това време “непристойните отношения между мъже” са забранени със закон. Приятелите на Боузи го съветват да бъде по-дискретен, за да не докара беля на главата на любовника си, но младият лорд нехае за последствията от непредпазливото си поведение. Така той предизвиква лавина от събития, които в крайна сметка довеждат до трагични резултати.

Нещата се объркват, когато в цялостната картинка се появява фигурата на отдавна низвергнатия баща на Боузи – Джон Шолто Дъглас, Девети маркиз на Куинсбъри. Един ден, на влизане в частния клуб, на който е член от години, на Оскар му връчват бележка, адресирана до “Оскар Уайлд, позьор и содомит”.

Въпреки  собствените си съмнения и съображенията на най-близките си хора, но злобно подкокоросван от Боузи, Оскар подава жалба от частен характер за клевета срещу маркиза. Последният е призован  от съда да докаже с факти, че написаното от него в бележката е истина. Джон Дъглас наема частни детективи да следят Оскар, подправя любовни писма и подкупва проституиращи момчета да се закълнат, че Уайлд е мърсувал с тях. И voilá! – ето ги неопровержимите доказателства за престъплението на драматурга.

DuPP5r8WkAEl_rv

Кадър от филма „Уайлд“. В ролята на Оскар е актьорът Стивън Фрай, а в тази на Боузи – Джъд Лоу. 

От този момент нататък Оскар Уайлд е в ада. Откъдето, впрочем, не успява да се измъкне до края на живота си.

Животът на изтъкнатия, обичан и многоуважаван до този момент лондончанин се превръща в обект на всенароден интерес, граничещ с истерията. Уайлд е изправен пред съда по обвинения в содомия и непристойно поведение и е осъден на две години в затвора Рединг. Режимът в затвора е нечовешки. Освен че цялостното състояние на здравето му се влошава, писателят получава рана с необясним  произход в дясното ухо, която след време ще стане причина за развитието на смъртоносен менингит. 19 месеца не му е разрешено да пише. Той агонизира – повече душевно, отколкото физически и въпреки предателството, не престава да се надява на любовта и подкрепата на Боузи. Последният обаче реагира повече от коравосърдечно и има наглостта да му заяви, че вече не му е интересен, както по времето, когато Уайлд го е поставял на пиедестала на своето възхищение.

Оскар е съкрушен и наранен. Когато забраната за писане пада, той създава най-дългото и най-прочувствено епистоларно любовно писмо-изповед на всички времена – De profundis (От бездната), в което дава воля на чувството си на отвращение към суетността и предателската природа на Боузи. Уайлд не само описва възходите и спадовете в тяхната връзка, но разсъждава и над собствения си живот, страданието, човешката природа и артистичната натура.  Правилникът на затвора не му позволява да изпрати писмото на получателя, затова Оскар предава ръкописа на Робърт Рос, инструктирайки го да изпрати копие на Боузи. De profundis е публикуван за първи път през 1905 г., пет години след смъртта на автора.

Уайлд е пуснат е свобода през 1897 г.  В опита си да се скрие вдън земя, сменя името си на Себастиан Мелмот и се преселва във Франция. Заживява в мизерна хотелска стая.  Междувременно съпругата му Констанс се опитва да се разграничи от съдбата на опозорения си мъж и сменя фамилията на децата си от Уайлд на Холанд.

Случилото се в последствие е доказателство за това, че любовта е по-силна от всичко. Пряко целия здрав разум на света и въпреки всички унижения и несгоди, които е понесъл заради него, Уайлд отново се свързва с Боузи и му предлага да прекарат зимата заедно в Неапол. Тъй като Боузи притежава психиката на завършен социопат, няма проблем да приеме предложението. И така двамата (бивши?) любовници заминават за Италия.

На пръв поглед невинна случка в малко ресторантче на остров Капри обаче ще се окаже фатална за по-нататъшния развой на отношенията им. Един ден, тъкмо седнали да обядват във въпросното заведение, собственикът идва при масата им и учтиво ги моли да отидат другаде да се нахранят, за да не смущават с присъствието си редовните клиенти. Скоро този инцидент е в устата на всеки жител на острова. Британското посолство в Италия също е уведомено, че осъден за “сексуални перверзии” британски гражданин “безчинства” на територията на страната. А когато новината прехвърля границите на Италия, на роднините и на двете страни им се налага да вземат мерки, за да предотвратят развихрянето на по-голям скандал. В резултат бившата съпруга на Оскар му спира годишната издръжка, а маркиза Куинзбъри не остава по-назад и врътва кранчето на доходите на развратното си синче. Маркизата спира да плаща сметките на влюбените гълъбчета и нарежда на Боузи моментално да се върне вкъщи. Пак тя оставя малко пари на Оскар, с които да се махне от Капри. Унизен за пореден път, на него не му оставя друго освен да се върне в Париж.

С това връзката между лорд Дъглас и Оскар Уайлд окончателно приключва. А Уайлд най-после проумява думите, които самият той вече е сложил на хартия: “Грешката ми не бе в това, че не се разделях с теб, а в това, че се разделях с теб твърде често.

Боузи повече не смее да се доближи до любовника си не толкова от акумулирана неприязън, колкото от страх да не бъде обезнаследен от семейството си.  През 1902 г. се жени за богатата наследница Олив Еленор Кастънс. На двойката се ражда син, който страда от шизофрения и умира в лудница през 1964 г. Бракът на двамата не просъществува дълго. До края на живота си през 1945 г. Боузи живее от наследството на мама, защото таткото междувременно е успял да профука всичките си пари и имущество.

Що се отнася до Оскар Уайлд, той така и не успява да се възстанови след последните събития. В продължение на три години живее в долнопробни и евтини хотелски стаи, неспособен да впрегне в действие дори една стотна от творческата си енергия, наранен от кинжала на предателската любов и загубил вяра в хората изобщо. Нищо вече не е останало в  опустошения му живот. Нищо освен може би само горчивата равносметка, че “на света съществуват само две трагедии, едната е да не получиш каквото си искал, другата е да го получиш.“

Оскар Уайлд издъхва сам и нелюбим на никого в мизерната си стая в долнопробен хотел на Rue Des Beaux-Arts в Париж. Той е на 46 години. Днес надгробната му плоча в парижкото гробище Пер-ла-Шез, е покрита с размазани следи от червило на поклонници и фенове на творчеството му от цял свят.

И аз бях там…някога. И оставих на гроба на Оскар бяла роза като символ на чистотата и личната ми почит. Защо бяла? Защото и аз като него съм на мнение, че “греховете на плътта не са важни. Tе са болести, които лекарите лекуват. Само греховете на душата са срамни.”

 
 
Коментарите са изключени

Малкото зелено човече на Германия

| от chronicle.bg |

Когато ГДР отива в историята през 1990 новообединената Германия с радост начева заличаването на всяка диря, която напомня за комунистическото минало. Ако посетите Берлин днес, трудно ще намерите дори малко останали следи от онова време… докато не пресечете улицата.

През 1961 в Източна Германия психолог на име Карл Пеглау  получава задача да намали нарастващият брой смъртни случаи в източен Берлин. Около 10 000 души са загинали в пътни произшествия между 1955 и 1960 и когато задълбава, Пеглау открива, че голяма част от тях са хора, блъснати от кола, докато пресичат. По това време Източен Берлин няма светофари за пешеходци дори и на пешеходните пътеки.

peglau

Карл решава все пак да сложи няколко светофара… Той иска те да са толкова прости, че дори малки деца, възрастни хора, далтонисти или хора с интелектуални затруднения да могат да ги разбират. Така му идва идеята да покрие стандартните светофари с шаблони, така че всяка светлина да образува различен символ. Зелената светлина ще прилича на ходещо човече, а червената – на човече с разперени ръце, което все едно се опитва да спре други човечета зад него да пресекат.

Пеглау показва идеята на асистентката си, Анелис Вегнер, и й казва да доизглади детайлите – да увеличи количеството светлина и да направи фигурките по-подходящи за деца (Пеглау казва на Анелис да ги направи по-пълнички и дружелюбни на вид). Дизайните на Вегнер – плътни човечета в шапки – са толкова игриви и забавни, че Карл се притеснява дали въобще ще бъдат одобрени от скучните, сиви, комунистически бюрократи без никакво чувство за хумор, на които той трябва да докладва.

Но греши. Дизайните са одобрени и така се появява първият Ampelmännchen, или „малкият светофарен човек“, както стават известни впоследствие. Надеждите на Пеглау се сбъдват и човечетата стават много популярни сред децата, които с радост изчаквали на пешеходната пътека, докато червеното не се скрие и не се появи зеленото, което да ги пусне.

Така Ampelmänn става символ в Източна Германия. Правителството го използва в анимационни филмчета за безопасността по пътищата и създава фигурки, игри, книжки за оцветяване и др, от които малките да се научат на безопасност.

Berlinermauer

Същата година, когато Ampelmänn започва работа, 1961, се появява и друга драматична промяна по улиците на Германия – Берлинската стена. Когато тя пада през 1989, почти всяка следа от стария режим се премахва. До средата на 90-те пътните знаци и светофарите с малките човечета започват да изчезват и да се заменят със скучните им еквиваленти от Западна Германия.

Ако обединението на Германия беше станало по-плавно, малките зелени и червени човечетата може би щяха напълно да изчезнат. Но с течение на годините, това което изглежда като съединяване на Изтока със Запада, започва да наподобява повече поглъщане на Изтока от Запада. Хората от ГДР започват да се чувстват като втора ръка граждани в новата държава. Те се притесняват да не изгубят идентичността си в място, което се усеща като чужда държава. Падането на режима е великолепно събитие, но да загубят дори и най-безобидния елемент от миналия си живот е просто излишно, ако не и вредно.

През 1996 Пеглау заедно с фенове на човечето му създава групата „Спасете Ampelmännchen!“ и започва лоби за спасяване на светофарите. Те имат и друго освен носталгия на своя страна – Ampelmännchen свети два пъти по-силно, отколкото западния еквивалент, което го прави много по-лесен за виждане.

Скоро властите разбират, че просто ще е по-добре да ги запазят и така човечетата стават стандартни за цял Берлин като от 90-те години насам други градове също ги ползват.

Legal Battle Emerges Over Stoplight Pedestrian Figure

Ampelmännchen също така става и попкултурна икона благодарение на западногерманския индустриален дизайнер Маркус Хекхаузен, който за първи път вижда светлините, когато Германия все още е разделена. „Обожавах ги, защото те изглеждаха като единственото светло и хумористично неща в сивия свят. Бяха толкова щастливи, толкова приятелски“, казва Маркус.

След като Стената пада, Хекхаузен превръща няколко бракувани светофара в декоративни лампи. Те се продават толкова добре, че дизайнерът купува правата от Карл и слага облика им на тениски, шапки, химикалки, карти за игра, всякакви видове чаши и въобще върху каквото се сетите. Така Ampelmänn става иконичен за Берлин, както Айфеловата кула е за Париж. „Хората ги обожават, точно както и аз когато ги видях за първи път.“

 
 
Коментарите са изключени

Великите военни изцепки: Походът на Теодор Комнин и битката при Клокотница

| от Александър Стоянов |

Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица.

Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения.

Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.

Годината е 1230-та. Мястото – Балканите. Горе долу както сега, полуостровът е разделен на множество малки държави, които живеят в някакво подобие на повърхностно съжителство, но под повърхността ври и кипи. Най-силният владетел в този момент без съмнение е епирският деспот Теодор Комнин, който управлява по-голямата част от днешна Континентална Гърция, както и земите около Одрин в Източна Тракия. Той не крие своите амбиции да завземе Константинопол, да изгони рицарите от Латинската империя и да възстанови Византия.

По пътя му има две основни препятствия. Първото е Никейската империя, която от своите владения в Мала Азия се опитва да прехвърли армиите си на Балканите и на свой ред да сложи ръка върху Константинопол. Никейците успяват за кратко да завладеят Одрин, но Теодор Комнин ги разбива и ги изтласква обратно в Мала Азия. Втората пречка се нарича България.

След тежкото и изпълнено с поражения царуване на Борил (1207-1218г.) България е в незавидно положение. Големи части от владенията, подсигурени при Калоян са загубени, а съседните държави здраво са притиснали царството. Унгарците са окупирали Белград, Браничево и Олтения, Сърбите са завзели земи по поречието на Морава, а до скоро Латинската империя е контролирала всички територии в Тракия. В тази ситуация, българският владетел Йоан Асен II няма много възможности за маневриране и предпочита да пази неутралитет в надпреварата за Константинопол. В края на 20-те години, българи и епирци подписват съюзен договор за съвместни действия в Тракия. Междувременно обаче, Йоан Асен води тайни преговори с Латинската империя, за които Теодор Комнин научава.

Двойнствената дипломатическа игра на българите не оставя съмнения у еприския деспот, че за да влезе в Цариград, първо трябва да се справи с държавата на Асеневци. Именно с тази цел, през февруари, 1230 г., той събира своите войски и потегля към Тракия. За да заблуди българите, Комнин оповестява намерението си да атакува Латинската империя, но в самото начало на март, епирските войски променят посоката си на движение и се отправят срещу България.

Според историческите интерпретации, Йоан Асен бил изненадан от този ход. В действителност, българският цар също бил извел армията си на поход и следял внимателно ходовете на Теодор Комнин. Наличието на български войски в Тракия само потвърдило подозренията на епирския деспот, че  Йоан Асен II се готви да помогне на латините.

Епирците били напълно уверени в победата си. Те разполагали с най-голямата и силна войска на Балканите – вероятно около 15 000 души. В редиците им, освен тежките епирски кавалерийски части се сражавали рицари-наемници, повикани от различни части на Балканите и дори от Италия. Страховити албански планинци допълвали картинката. Теодор Комнин бил толкова сигурен в успеха, че довел на похода цялото си семейство и други аристократични свити. Общо взето, благородните дами и младежи придружавали армията все едно отивали на излет.

Българските войски били чувствително по-малко от епирците и вероятно не надвишавали 10 000 души, от които 1 000 били прословутите кумански наемници, които толкова често служели на Асеневци. За да вдъхне увереност на мъжете си че се бият за правдива кауза, Йоан Асен II набучил съюзния договор с Епир на върха на копието си. Познавайки добре терена, българите заели добри отбранителни позиции по течението на р. Клокотница.

Разчитайки на своето значително числено превъзходство и наличието на тежко снаряжени части, Теодор Комнин изпраща армията си в пълно мащабна атака. Неговите близки са заели позиция за наблюдение на полесражението и очакват скорошната развръзка. Първоначално, епирците успяват да изтласкат българските войски и ги преследват през реката. Сякаш броени минути делят епирците от победата.

Моментът на триумф отминава за миг и е последван от ужас, когато хитро поставения български резерв атакува еприците във фланг докато редиците им са разтеглени от реката. Това, което до скоро изглежда като сигурна победа бързо се превръща в катастрофално поражение. Българите успяват да обкръжат епирската армия и след кратка сеч да я пленят напълно,  в това число и незащитеният лагер, където са семействата на благородниците.

В тази ситуация, Йоан Асен II проявява завидно великодушие – той освобождава всички обикновени войници и наемници и ги пуска да си вървят. Аристократите са пленени и предадени за откуп, а семейството на Теодор Комнин е отведено като затворници в Търново. Разгромът при Клокотница води до пълен колапс на Епирското деспотство и две трети от териториите му минават под пряката власт на България. Само в едно единствено сражение, Теодор Комнин проиграва десетилетие на политически градежи, военни кампании и мечти за възстановяване на Византия.

 
 
Коментарите са изключени

Толкова много олелия заради една картина

| от chronicle.bg |

През 1905 година една картина, показана в Париж, шокира обществото. Критиците я разнищват, а религиозни дейци и консерватори държат речи срещу нея. Художникът й е заклеймен като „див звяр“ и насилник на жени. Но картината не е никак порнографска. Не е дори еротична – тя е просто портрет на напълно облечена жена с шапка. Ето историята:

606px-Henri_Matisse,_1913,_photograph_by_Alvin_Langdon_Coburn

Анри Матис

Докато група ексцентрични художници подготвят изложбата си в Париж, президентът им, мосю Журден, ги убеждава да не показват „Жена с Шапка“. Журден се смята за либерален човек, който се бори срещу тесногръдите традиции във френският художествен свят. Но той също така вижда проблемите отдалече. И съответно предупреждава групата, че тази картина, дело на бедния художник Анри Матис, ще развали изложбата им.

Картината обаче остава и когато Le Salon des Independants отваря врати, при вида й парижани или избухват в смях, или застиват в шок. Цялата изложба е осмивана, а картината на Матис става коронният номер в един голяма цирк. Присъдата на публиката, както и на повечето критици, се чува ясно и силно – творбата е безобразие, варварска мацаница и откровена безцеремонна обида към жените, също и към изкуството, а Матис и останалите са диви зверове.

Amélie-Noellie-Matisse-Parayre

Амели, съпругата на Матис

„Жена с Шапка“ е портрет на съпругата на Анри, Амели, носеща голяма шапка с пера на главата. Критиците смятат, че картината изглежда странно недовършена и груба. Най-шокиращо за тях са странните цветове на перата, които никак не си отиват един с друг и карат лицето на мадам Матис да изпъква. Парижаните по това време може и да са комплексни хора, но тази картина ги обърква и отблъсква. Амели Матис е известна брюнетка, но върху платното тя е изобразена с тухлено червена коса, неестествена зелена черта на челото и ментово зелен нос. Как може един мъж да нарисува жена си така? Плъзват слухове, че нещата в семейство Матис не вървят добре.

За Анри целият скандал представлява просто още един тъмен епизод в и без това болезнения му живот. Той прекарва детството си в Боен ан Вермандоа, неособено симпатично индустриално градче в северната част на Франция. Вече е адвокат, когато избира изкуството като житейски път и разочарова родителите си. Рисуването всъщност не му се отдава и Матис постоянно трябва да учи. Когато не успява да влезе в престижния хайлайф на френския артистичен свят, Анри е заклеймен от семейството си като бездарен. Но творецът, несигурен и депресиран, има по-големи тревоги от отхвърлянето. През 1905 той вече е на 35 години, женен мъж, с 3 деца – и е разорен.

Надеждите му са в тази изложба. Трудолюбив перфекционист, Матис вярва, че поне ще внесе нещо ново (и затова ценно) в изкуството – насладата от ярките цветове. Той рисува „Жена с Шапка“, за да предаде собствените си емоции, а също и (поне се надява) душата на модела си. Той не рисува цветовете на природата, а цветовете на сърцето. 

Амели Матис е бунтарка с кауза, а каузата й е геният на съпруга й. Мадам може и да не познава изкуството, но познава Анри и знае, че всичко, което прави, трябва да е велико. Родена е в Тулуза, югозападна Франция, тя завежда художника в своя град. Така Анри – дете на студения и сив север – вижда топлите цветове на юга и така съпругата му променя и двама им, както и бъдещето на изобразителното изкуство завинаги.

Анри е искрено раздразнен от подигравките и обидите по отношение на портрета му, но Амели никога не губи вяра в него – по-скоро светът ще се промени, отколкото тя. И наистина, светът бавно започва да се променя.

Stein-family

Лео и Гертруд Щайн

Двама американски любители на изкуството – Гертруд Щайн и брат й Лео – посещават изложбата отново и отново, най-вече за да видят „Жена с Шапка“. Те знаят, че картината се откъсва напълно от традициите, но докато повечето хора са ужасени от това, двамата остават впечатлени. Седмица преди изложбата да затвори, Лео предлага да купи картината за 300 франка и Анри няма търпение да се отърве от прокълнатото си платно – и моралът, и финансите му са вече на много ниско ниво. Но мадам Матис настоява за 500 франка – допълнителните 200 ще стигнат за зимни дрехи на дъщеря им.

Вярата на Амели се оправдава напълно. „Жена с Шапка“ е повратна творба за Матис, защото Лео Щайн не само дава 500 франка за нея, но и заедно със сестра си представят твореца сред своите познати (заедно с още една изгряваща звезда на изобразителното изкуство – Пабло Пикасо)

В крайна сметка художниците от Le Salon des Independants приемат определението „диви зверове“ с гордост и наричат себе си фовистко движение (от фр. fauves – диви зверове). Портретът на Матис го прави известен и той става лидер на френския авангард. Тогава светът полудява по революционния поглед на художника върху изкуството, а критиците го обявяват за създателя на модерната картина и освободителя на цвета. Той всъщност става толкова обичан и известен, че някои млади художници го намират за прекалено далечен и буржоазен.

Мадам Матис от своя страна казва, че е най-способна по време на криза, „когато къщата изгаря из основи“. Никога не остава изненадана, че светът вижда, каквото и тя. Дори години след смъртта й посетителите в Музея на модерното изкуство в Сан Франциско все още се спират пред портрета й „Жена с шапка“.

 
 
Коментарите са изключени

Хитлер, нацистите и Законът на Годуин

| от chronicle.bg |

„Колкото по-дълга е една дискусия в интернет, толкова по-голям е шансът някой да бъде сравнен с Хитлер или нацистите“ – Майк Годуин

Измислен през 1990 от авторът и адвокат Майк Годуин, Законът на Годуин е първоначално „проект за създаване на меме“, вдъхновен от статия в Whole Earth Review от 80-те години, в която се обсъжда силата на меметата да разпространяват идеи. (В случай, че се чудите – думата „меме“ е създадена през 1976 от биолога Ричард Доукинс)

Годуин отбелязва: „През по-голямата част от 80-те години ми беше хоби да използвам бюлетин-бордовите системи, които работеха на локално ниво благодарение на телефонните линии. Нямаше как да не забележа колко често в разгорещени спорове хората се сравняваха с Хитлер или с нацистите, най-вече за да се изрази гняв или презрение към опонента. Когато отидох да уча право, използвах това, че съм студент, за да получа достъп до компютрите на университета. Вече в световната мрежа отново се натъкнах на още повече от същите хиперболични сравнения.“

314px-Primo_Levi

Примо Леви, 50-те години

Подобни  лекомислени сравнения притесняват Годуин особено след като прочита „Survival In Auschwitz“ на Примо Леви. „Бях виждал много снимки от концентрационните лагери, на изморените тела, натрупани като дърва, и пронизващите очи на оцелелите затворници. Но историите на Леви ме удариха в сърцето – те ми помогнаха да разбера по-добре какво е било цялото преживяване за затворниците.“

Така той решава „полусериозно, полунашега“ да създаде контрамеме, с което да се бори против сравненията. Като цяло той иска да загатне, че повечето хора, които вадят нацистите по време на дебат да речем за мнението на губернатора на Ню Йорк Андрю Куомо относно оръжията, не са особено разумни и оригинални, а точно обратно – действат предсказуемо, като дървен пън, които се таркаля по нанадолнище.

Решението на този проблем, според Майк, е „да се създаде контрамеме, което да накара участниците в дебата да осъзнаят, че се държат като вектори на особено глупаво и обидно меме… и може би да съкрати живота на тези сравнения.“

Mike_Godwin

Майк Годуин

За да придаде на правилото си тежест, Годуин го нарича Законът на Годуин за нацистките аналогии и така го представя по форуми и дискусии в интернет, където се правят подобни сравнения. Не след дълго и останалите потребители в нета започват да го цитират.

И така, идеята определено се разпространява, но променя ли нещо? Липсва, разбира сем достоверна статистика за честотата, с която хората са се сравнявали един друг с Хитлер преди и след Закона. Но в статия от 1994 година Майк отбелязва, че поне според него, след представянето на закона му, сравненията осезаемо са намалели поне на местата, които той посещава. Така че смята целта си за постигната.

Днес Законът на Годуин често се цитира, но в различен смисъл – посоката е, че ако някой сравни друг с Хитлер или с нацистите, правейки така той автоматично губи спора по подразбиране. Самият Майк казва, че е напълно окей да се сравнявни мнението на някого по този начин, особено в политически дебат, ако обаче това е направено в удачен контекст и е достоверно, а не безрасъдно, метафорично, първосигнално и наивно. „Най-добрият начин да зибегнем втори Холокост, аз лично вярвам, че е като избягваме подобни аналогии. Вместо това, да ги правим целомъдрено и стойностно.“

Трябва да се отбележи също, че Годуин не е първият, които заклеймява грешното залитане по Хитлер. През 1951, една 6 години след смъртта на фюрера, феноменът „Reductio ad Hitlerum“ е описан от немския философ Лео Щраус. Той пише в „Natural Right and History“:

„Докато следваме това движение до края му, неизбежно ще достигнем момент, след който сцената е затъмнена от сянката на Хитлер. За жалост, налага се изрично да споменем, че е необходимо да си избягва заблудата, която в изминалите няколко десетилетия се използва често като заместител на reductio ad absurdum, а именно reductio ad Hitlerum. Едно мнение не е автоматично грешно, ако е споделяно от Хитлер.“

 
 
Коментарите са изключени