shareit

Оскар Уайлд и Алфред Дъглас: Любов като по текст на АББА с финал като концерт на Мерилин Менсън

| от Вучето |

Мистерията на любовта е по-голяма от тази на смъртта”.

Казал го е, сякаш е имал предвид себе си,  може би най-филиграният в изказа си, ироничен и безкрайно симпатичен представител на британската литература. Обичан или презиран заради откритите си прояви на хомосексуалност и пиперливото си чувство за хумор, Оскар Уайлд (1854-1900) е творец, чиито творчество и живот е много трудно да бъдат побрани от един профан на перото като мен в анорексичните две хиляди думи.

И да, понеже това е невъзможно, ще направя опит да осветля един-единствен аспект от невероятно вълнуващия му живот.  Първо, защото става въпрос за една катаклизмична, крайно скандална и предварително обречена на разочарование, болка и провал love story, която заслужава свое собствено място в световната галерия на най-великите любови за всички времена. И второ, защото… ами просто толкова си мога.

Ще започна разказа си за тази невъобразима любовна история отзад-напред.

На 31 януари 2017 г. повече от пет хиляди мъже, осъдени заради различната си сексуалност в Англия и Уелс, получават посмъртна реабилитация по Закона на Тюринг. Един от тях е Оскар Уайлд. Милионите му фенове по света само могат да се надяват, че все отнякъде той надзърта надолу, към нас, простосмъртните, и с грациозна превзетост поднася копринена кърпичка с извезаните си инициали към носа си преди да възкликне: “Доживях някой да ми се извини, задето всички други са свине!”

Но за да разберем как се стига дотам, че името на великият уелсец се озовава в списъка на помилваните по този закон, трябва да направим един гигантски скок назад във времето.

И ето ни в година 1891.

Оскар Уайлд среща младия лорд Алфред Дъглас в прекрасното архитектурно бижу на северната френска провинция Руан. Дъглас, когото всички назовават на галено Боузи, е на 21 и е студент в Оксфорд. Талантливото (както много хора твърдят!) поетче вече е препрочело цели 14 пъти “Портретът на Дориан Грей” и си мисли, че познава творчеството на новия си познат из основи. По това време “новият познат” е вече утвърден драматург, женен, с двама сина. Но само когато зърва Боузи Дъглас, на секундата забравя и за съпругата, и за децата, и за литературните заслуги. За Бога, забравя дори, че пие следобедния си чай с две вместо с три бучки захар!

оскар уайлд

Всъщност напълно разбираемо е защо Уайлд губи ума си по младия лорд. Външността му може да бъде описана само с една дума: ангелска! Освен че е божествено красив (бледа кожа, руси коси, сини очи и така нататък), момчето е и аристократ по рождение – той е най-малкият син на маркизата на Куинсбъри. Както казват англоговорящите: The kid’s got the full package. (Хлапето разполага с целия необходим арсенал.) Въпреки високоволтовия емоционален заряд обаче, нищо по-особено не се случва през тази първа година на запознанството  им.

През юни следващата година обаче Дъглас решава да се допита до Уайлд за съвет и помощ, понеже някакъв си там си позволява да го изнудва. Оскар мобилизира адвокатите си и най-вече доверения си приятел Джордж Люис, който успява да разреши проблема на травмирания аристократ. Дали от чувство на признателност или поради други мотиви, Боузи се оставя Уайлд да обгрижва не само правните му, но и всички останали нужди. До края на декември двамата вече “ходят” сериозно и са почти неразделни. Из Лондон плъзват слухове, за които отначало Оскар нехае, понеже той винаги е бил над тези неща и мнението на зле облеченото простолюдие никога не е било фактор в живота му. Боузи, от своя страна, е още по-малко заинтересован да крие връзката си, защото, ехо-о-о!, той не движи с кого да е, а със самия Оскар Уайлд.

lord-alfred-douglas

 

Лорд Алфред „Боузи“ Дъглас

За да добие човек по-ясна представа за необяснимо силното влияние, което младият лорд упражнява върху драматурга, е нужно само да надникнем в писмото, което Оскар пише на своя приятел Робърт Рос: “Скъпи Боби, Боузи настоя да спрем за сандвичи. Той е същински нарцис – толкова бял и златен (…) Боузи ми се струва уморен и така полегнал на дивана прилича на зюмбюл. Просто го боготворя.”

Двамата не крият връзката си. Оскар е перфектният любовник: известен, интересен, разкрепостен и най-важното – щедър. Той не се скъпѝ да обсипва Боузи със скъпи подаръци, а допълнително му дава “джобни”, с които да задоволява всичките си прищевки. За всичко това красивият младеж се отблагодарява по единствения начин, който знае – секс и спорадични прояви на привързаност и интимност. Боузи няма проблем да представи Оскар като свой “компаньон” дори на майка си, лейди Куинсбъри, а тя толкова ще впечатли Уайлд, че в последствие ще се превърне в прототип на героиня в една от най-популярните му комедии  “Колко е важно да бъдеш сериозен”.

С течение на времето става ясно, че Боузи съвсем не е такова ангелче, каквото външността му предполага.

Въпреки това обаче много дълго той успява успешно да експлоатира всеки сантиметър от тялото, кесията и  душата на известния си любовник. Собствените му приятели го описват като покварен, разглезен и безпардонен егоист. Боузи Дъглас пропилява купища пари за хазарт и компанията на момчета на неговата възраст, защото е сигурен, че каквито и магарии да върши, Оскар ще покрие безразсъдните му  разходи. А за да не кара Оскар да се чувства изолиран от живота, който той живее извън интелектуалната му компания, го запознава с дузина проституиращи момчета.

Оскар гледа с неохота на всичко това, но в крайна сметка оценява по достойнство жеста, понеже в крайно хетеронормативния климат на Викторианска Англия тези млади жреци на любовта са единственият оазис, където мъже със забранена сексуална ориентация като неговата биха могли да намерят “пристан” за либидото си. Няма сигурни данни Уайлд някога да се е възползвал от услугите на мъжки проститутки, обаче счетоводните книги не лъжат за други неща. Все още влюбен до уши в Боузи, драматургът продължава да обсипва красивото си гадже с подаръци – от “малко кеш за харчене” до златни и сребърни табакери и други ценни предмети.

През 1893 г. Уайлд започва да усеща негативни повеи на социалните ветрове в негова посока и взима благоразумното решение да заживее в хотел. Така, мисли си той, ще избегне излишната шумотевица и любопитните погледи и ще може да се среща на спокойствие с Боузи и другите, случайно приходящи млади любовници. На Дъглас обаче не му пука за общественото мнение и демонстративно влиза и излиза от хотела през централния вход, така че дори мишките да знаят, че той няма намерение да крие любовните си отношения с един от гостите. Подобно поведение няма как да не постави Оскар в рискова позиция, понеже в Англия по това време “непристойните отношения между мъже” са забранени със закон. Приятелите на Боузи го съветват да бъде по-дискретен, за да не докара беля на главата на любовника си, но младият лорд нехае за последствията от непредпазливото си поведение. Така той предизвиква лавина от събития, които в крайна сметка довеждат до трагични резултати.

Нещата се объркват, когато в цялостната картинка се появява фигурата на отдавна низвергнатия баща на Боузи – Джон Шолто Дъглас, Девети маркиз на Куинсбъри. Един ден, на влизане в частния клуб, на който е член от години, на Оскар му връчват бележка, адресирана до “Оскар Уайлд, позьор и содомит”.

Въпреки  собствените си съмнения и съображенията на най-близките си хора, но злобно подкокоросван от Боузи, Оскар подава жалба от частен характер за клевета срещу маркиза. Последният е призован  от съда да докаже с факти, че написаното от него в бележката е истина. Джон Дъглас наема частни детективи да следят Оскар, подправя любовни писма и подкупва проституиращи момчета да се закълнат, че Уайлд е мърсувал с тях. И voilá! – ето ги неопровержимите доказателства за престъплението на драматурга.

DuPP5r8WkAEl_rv

Кадър от филма „Уайлд“. В ролята на Оскар е актьорът Стивън Фрай, а в тази на Боузи – Джъд Лоу. 

От този момент нататък Оскар Уайлд е в ада. Откъдето, впрочем, не успява да се измъкне до края на живота си.

Животът на изтъкнатия, обичан и многоуважаван до този момент лондончанин се превръща в обект на всенароден интерес, граничещ с истерията. Уайлд е изправен пред съда по обвинения в содомия и непристойно поведение и е осъден на две години в затвора Рединг. Режимът в затвора е нечовешки. Освен че цялостното състояние на здравето му се влошава, писателят получава рана с необясним  произход в дясното ухо, която след време ще стане причина за развитието на смъртоносен менингит. 19 месеца не му е разрешено да пише. Той агонизира – повече душевно, отколкото физически и въпреки предателството, не престава да се надява на любовта и подкрепата на Боузи. Последният обаче реагира повече от коравосърдечно и има наглостта да му заяви, че вече не му е интересен, както по времето, когато Уайлд го е поставял на пиедестала на своето възхищение.

Оскар е съкрушен и наранен. Когато забраната за писане пада, той създава най-дългото и най-прочувствено епистоларно любовно писмо-изповед на всички времена – De profundis (От бездната), в което дава воля на чувството си на отвращение към суетността и предателската природа на Боузи. Уайлд не само описва възходите и спадовете в тяхната връзка, но разсъждава и над собствения си живот, страданието, човешката природа и артистичната натура.  Правилникът на затвора не му позволява да изпрати писмото на получателя, затова Оскар предава ръкописа на Робърт Рос, инструктирайки го да изпрати копие на Боузи. De profundis е публикуван за първи път през 1905 г., пет години след смъртта на автора.

Уайлд е пуснат е свобода през 1897 г.  В опита си да се скрие вдън земя, сменя името си на Себастиан Мелмот и се преселва във Франция. Заживява в мизерна хотелска стая.  Междувременно съпругата му Констанс се опитва да се разграничи от съдбата на опозорения си мъж и сменя фамилията на децата си от Уайлд на Холанд.

Случилото се в последствие е доказателство за това, че любовта е по-силна от всичко. Пряко целия здрав разум на света и въпреки всички унижения и несгоди, които е понесъл заради него, Уайлд отново се свързва с Боузи и му предлага да прекарат зимата заедно в Неапол. Тъй като Боузи притежава психиката на завършен социопат, няма проблем да приеме предложението. И така двамата (бивши?) любовници заминават за Италия.

На пръв поглед невинна случка в малко ресторантче на остров Капри обаче ще се окаже фатална за по-нататъшния развой на отношенията им. Един ден, тъкмо седнали да обядват във въпросното заведение, собственикът идва при масата им и учтиво ги моли да отидат другаде да се нахранят, за да не смущават с присъствието си редовните клиенти. Скоро този инцидент е в устата на всеки жител на острова. Британското посолство в Италия също е уведомено, че осъден за “сексуални перверзии” британски гражданин “безчинства” на територията на страната. А когато новината прехвърля границите на Италия, на роднините и на двете страни им се налага да вземат мерки, за да предотвратят развихрянето на по-голям скандал. В резултат бившата съпруга на Оскар му спира годишната издръжка, а маркиза Куинзбъри не остава по-назад и врътва кранчето на доходите на развратното си синче. Маркизата спира да плаща сметките на влюбените гълъбчета и нарежда на Боузи моментално да се върне вкъщи. Пак тя оставя малко пари на Оскар, с които да се махне от Капри. Унизен за пореден път, на него не му оставя друго освен да се върне в Париж.

С това връзката между лорд Дъглас и Оскар Уайлд окончателно приключва. А Уайлд най-после проумява думите, които самият той вече е сложил на хартия: “Грешката ми не бе в това, че не се разделях с теб, а в това, че се разделях с теб твърде често.

Боузи повече не смее да се доближи до любовника си не толкова от акумулирана неприязън, колкото от страх да не бъде обезнаследен от семейството си.  През 1902 г. се жени за богатата наследница Олив Еленор Кастънс. На двойката се ражда син, който страда от шизофрения и умира в лудница през 1964 г. Бракът на двамата не просъществува дълго. До края на живота си през 1945 г. Боузи живее от наследството на мама, защото таткото междувременно е успял да профука всичките си пари и имущество.

Що се отнася до Оскар Уайлд, той така и не успява да се възстанови след последните събития. В продължение на три години живее в долнопробни и евтини хотелски стаи, неспособен да впрегне в действие дори една стотна от творческата си енергия, наранен от кинжала на предателската любов и загубил вяра в хората изобщо. Нищо вече не е останало в  опустошения му живот. Нищо освен може би само горчивата равносметка, че “на света съществуват само две трагедии, едната е да не получиш каквото си искал, другата е да го получиш.“

Оскар Уайлд издъхва сам и нелюбим на никого в мизерната си стая в долнопробен хотел на Rue Des Beaux-Arts в Париж. Той е на 46 години. Днес надгробната му плоча в парижкото гробище Пер-ла-Шез, е покрита с размазани следи от червило на поклонници и фенове на творчеството му от цял свят.

И аз бях там…някога. И оставих на гроба на Оскар бяла роза като символ на чистотата и личната ми почит. Защо бяла? Защото и аз като него съм на мнение, че “греховете на плътта не са важни. Tе са болести, които лекарите лекуват. Само греховете на душата са срамни.”

 
 
Коментарите са изключени

Упоритото пиле Майк

| от |

Това се случва наистина.

На 10 септември 1945 Майк (който тогава още не се е казвал Майк) е на път да стане вечеря. Често същата съдба застига и други петли като нашия Майк. Мъж на име Лойд Олсен е нагърбен със задачата да организира нещата около пилето и в желанието си да не разочарова тъщата, той заколва петела, оставяйки колкото може повече от врата му – някои хора явно обичат пилешки врат. С добър прицел Лойд отсича главата пет-и-половина-месечната птица. Подобно на всички пилета (а и животни), които губят горния си край, Майк се побърква – това е очаквано.

Radioactive Chicken Heads album cover - by me (40801313134)

По-късно през кариерата си, Майк ще вдъхнови комедийната пънк банда Radioactive Chicken Heads

Неочакваното е, че той продължава да си живее все едно нищо не е станало. Опитва се да кълве за храна, но без клюна (част от бившата му глава) храненето не му се получава. Лойд го оставя за малко и на следващата сутрин, когато отива да види Майк (който все още не се казва Майк), намира го с врат пъхнат под едното крило и все още жив. Мъжът решава, че не може да убие нещо, което просто не умира, и го оставя да живее.

И то продължава да живее…

Майк си събира багажа и заминава за Университета в Юта, където случаят му е документиран и се потвърждава, че пилето хем няма глава, хем е в движение. Упоритото същество е хранено със зърно и вода през пипетка и през 18-те месеца (!), в които живее, успява да качи около 2,5 килограма. Случаят му е разказан в списанията Time и Life, а за самото пиле се казва, че е било „щастливо, колкото всяко друго пиле“.

Майк за нещастие умира по незаслужено тривиален начин – задавя се с храна. Хората от град Фрута в щата Колорадо няма да го забравят никога и в негова чест всеки месец май се си организират фестивал.

 
 
Коментарите са изключени

Холивуд + Армията = ВНЛ

| от |

Филми се правят в Холивуд още откакто „кварталът“ (Лос Анджелис няма официални квартали) е включен към града през 1910. Тези ранни ленти често включват военно оборудване. Съвсем естествено, всеки път когато армията предоставя машините си, тя първо се уверява, че войниците и служителите й са представени порядъчно и в добра, позитивна светлина.

Навлизайки във войните, нуждата американската сила и военна компетентност да бъде демонстрирана на екран става от първостепенно значение. Също така, за да се задоволи обществената нужда от развлечение, военни специалисти често помагат на филмовата индустрия да създаде реални и достоверни (но все пак положителни) бойни сцени, с които да подкрепи войниците през Първата и Втората световна война.

Wings poster

Постерът на филма „Wings“

В краткия антракт между двете войни връзката между Холивуд и армията се бетонира с филма „Wings“ от 1927. Актьорският му състав включва и 3 000 пехотинци, плюс още самолети в допълнение на основната история, в която двама пилоти се опитват да спечелят едно момиче. Лентата не само печели Оскар за най-добър филм, но и показва много хубаво как добрите взаимоотношения между Холивуд и армията могат да са в полза и за двете страни: Холивуд прави автентични филми, които се харесват на публиката, а армията получава реклама, която запалва много младежи да се присъединят към редиците й. 

През и след Втората световна война, всеки военен филм включвал смели мъже, които винаги успявали в заданието си дори това да им струва живота. Някои по-ярки заглавия са: „They Were Expendable“ (1945), „Sands of Iowa Jima“ (1949), „The Flying Leathernecks“ (1951), „Stalag 17″ (1953), „The Bridges at Toko-Ri“ (1954), „The Longest Day“ (1962) и „The Great Escape“ (1963).

По аналогичен начин филми като „From Here to Eternity“ (1953), „Mister Roberts“ (1955), „South Pacific“ (1958) и „Operation Petticoat“ (1959) показват човешкото лице на войната и участниците в нея. Именно това човешко лице кара автора Лорънс Съд да създаде израза „взаимна експлоатация“. Според него: „Докато учех кино в университета, внезапно ме осени идеята, че хората от САЩ никога не са виждали филм, в който САЩ да губи война, и когато президентът Джонсън казва, че можем да отидем във Виетнам и да победим, всички му вярват, защото последните 50 години са гледали военни филми, които са били все позитивни.“

Отношенията между армията и Холивуд са толкова важни, че от средата на миналия век Пентагонът е имал постоянна връзка с бранша, а до 1989 тази връзка е мъж на име Доналд Барук. Запълнил редовете в биографията си с театрално продуцентство в Ню Йор, Барук е давал финалното си одобрение за сценарии, които включват военно оборудване и хора.

След 4 десетилетия на поста, Барук е сменен от Фил Стръб, който учи кино в Университета в Южна Калифорния преди да специализира в проекти с медицинска насоченост. След това попада в медицинската изследователска част на армията, а после работи като видеограф за флота, след което сменя Доналд.

Днес обаче Стръб не е сам в работата си да сортира ставащи и неставащи сценарии. Представители от всеки клон на армията са изпращани за постоянно в Лос Анджелис, където четат телевизионни и филмови сценарии, включително и за сериали като „NCIS“ и „Hawaii Five-O“. Заедно с Фил тяхната работа включва освен преглед – и да предлагат идеи, както и да осигуряват правилното бойно снаряжение.

Например, секретарят на военноморския флот успява да накара „NCIS“ да направят епизод за опитите на флота да спре сексуалния тормоз. Стръб пък успява да убеди продуцентите на „Jurassic Park III“  да пренапишат сценария, за да изключат A-10 Thunderbolt, защото според него изтребителят ще е толкова съкрушителен, че само ще събуди симпатии за динозаврите.

Разбира се, много военни филми са направени и без помощ от армията – очакваните от някои читатели „Apocalypse Now“ (1979) и „The Thin Red Line“ (1998). Но също така: „Independence Day“ (1996) е неодобрен, защото технологичната мощ на извънземните прави „военните да изглеждат безсилни и/или неумели“. В резултат на това някои от военното оборудване е създадено с екзотичната магия на специалните ефекти, подобно на войниците в „Zero Dark Thirty“ (2012).

Трябва да се отбележи: въпреки че армията печели доста от позитивния й облик във филмите, тя не харчи пари на данъкоплатеца в тази посока. Ако продуцентите искат нещо – оборудване, ноухау – те трябва да си платят (което може да варира от $1000 на час за танк, до $25 000 на час за F-15). Ако обаче искат да снимат стандартни неща, които армията така и така прави, могат да снимат гратис.

И този подход е за предпочитане, защото „В ерата на специалните ефекти е пъти по-евтино да заснемеш истински военен кораб.“

 
 
Коментарите са изключени

Чудните военни машини: Странният морски камуфлаж

То не е точно военна машина, а начин за маскиране на корабите по време на Първата световна война, който смятаме вся пак за чудноват. Британците наричат този камуфлаж „Dazzle Painting“, а американците „Razzle Dazzle“. Той трансформира корабите от просто сиво корито в ярки, цветни шедьоври на кубизма. Британците, американците и французите използват този камуфлаж и той става доста популярен сред военноморски сили през ПСВ. Очевидците често остават без коментар пред крещящите цветове на корабите, които, минавайки в конвой, сигурно са създавали доста живописна гледка.

Olympic WWI

Олимпик, сестриният кораб на Титаник, в камуфлаж, докато служи в ПСВ от септември 1915

Целта на това пребоядисване обаче не с артистичен характер. През годините се правят множество опити за маскиране на корабите, така че да не се забелязват от немските „подводни лодки“ (u-boat), които потапят съдовете на съюзниците в неочаквани количества и с тревожна скорост. Но въпреки постоянното изпробване на нови и нови методи за прикриване на корабите, никой от тях не е успешен заради постоянните промени в небето, водата и въздуха.

EB1922 Camouflage Periscope View

Сравнение между два еднакви кораба: единият с камуфлажа, а другия – без

Един остроумен британски офицер на име Норман Уилкинсън обаче предлага различен подход: да се използват линии с различни дебелини, дължини, ъгли и така нататък, не за да се прикрие кораба, а за да е по-трудно на противника да определи посоката му на движение, скоростта и размера. По време на Първата световна торпедата след изстрелване са плували само по права линия, така че капитаните на подводниците трябва да се прицелят в корабите, преценявайки на око разстоянието, скоростта и посоката им, за да попадне торпедото в целта. Рисунките по корабите правят курса им труден за определяне и съответно работата на командирите ставала по-трудна.

За съжаление… не са известни цветни снимки на камуфлажираните военни кораби. Тази практика спира, когато подводниците започват да получават адекватна помощ от въздуха, а по-късно – и с развитието на радарните технологии.

 
 
Коментарите са изключени

Ашли Ревел – идиотът, който заложи всичко на рулетка и спечели

| от |

Представете си един ден да ви щукне да продадете всичко, което имате, да отидете в Лас Вегас и да заложите абсолютно всичко на едно завъртане на рулетката. Рискът да загубите е много реален и като нищо можете да си тръгнете само с дрехите на гърба си (или дори с по-малко). Всъщност, шансът да спечелите залог от типа всичко или нищо на американска рулетка е 47,3% – същият залог на европейска рулетка има шанс за печалба 48,6%. Ашли Ревел от Великобритания решава да поеме този риск – през април 2004 той продава всичко, което притежава, взима получените 76 840 паунда (105 400 паунда днешни пари, всички суми от тук нататък ще са в днешни пари).

Ашли, тогава на 32 години, започва пътешествието си, както сам той признава, на по питие с момчетата в една кръчма. Един от тях излага идеята да се заложи всичко, което човек притежава, на едно завъртане на рулетката и леко подпийналата компания се съгласява, че тази идея е доста велика. Въпреки че огънят на разговора се поддържа до значителна степен от алкохола, на следващият ден въпросната идея се оказва залостена стабилно в главата на Ашли. По-късно той ще каже пред The Telegraph: „Помислих си, какво невероятно преживяване би било. По това време не бях женен, нямах деца, бях напълно ерген. И реших: сега или никога.“

Roulette wheel

Рулетка

Не е изненадващо, че не всички се радват от решението на младия мъж – родителите му имат особено мнение по въпроса. Бащата на Ревел, Мик, казва на сина си, че е „лошо момче“, че не трябва да постъпва така и „Трябва да работиш като другите деца“. Ашли прекарва известно време в опит да ги убеди в начинанието си. Баща му пръв се съгласява, но психологическото обработване на майка му отнема малко повече време.

Следващата стъпка е да започне с продаде собствеността си и да припечели и малко странични пари, колкото може. Колата му, часовник Rolex, стикове за голф и дори сантиментални предмети са продадени или на аукцион, или на улицата. Съвсем естествено, с някои предмети човекът се разделя по-трудно – като футболните трофеи и пуловера за крикет, който получава в гимназията. След това Ревел ще съжалява, че продава тези неща.

Хора от британския телевизионен канал Sky One надушват за ситуацията и пращат екип кой до снима мини сериал със заглавие „Double or Nothing“ (Двойно или нищо).

Подготовката приключва, парите са събрани от всякакви места (един онлайн букмейкър и спонсор предлага мъжът да смени името си на Ашли Blue Square Ревел) и в крайна сметка общата сума е 105 400 паунда. С парите в банката, той се качва на полет до Лас Вегас заедно със снимачния екип, приятелите си и (накъде без) родителите си. На този етап технически дори дрехите на гърба му не са негови, защото костюмът, който носи, е под наем специално за случая.

Плановете да прави залога в Hard Rock Hotel пропадат след като проговорите не стигат до никъде. Собствениците на Plaza Hotel and Casino обаче виждат възможност за малко пиар и се съгласяват да са домакини на събитието. Точно преди рулетката да се завърти, те отправят послание, в което се казва, че не съветват никого, дори и него, да прави такова нещо.

Въпреки риска и тежестта на всичко, нощта преди залога Ревел спи спокойно и по-късно ще каже, че никога не се колебаел дали да го направи. Въпреки че шансовете му са макар и в малка степен срещу него, той казва: „Когато сега се върна назад, изглежда ми лудост, но бях силно убеден, че ще спечеля. Буквално отивах, за да си събера печалбата.“

large_Ashley-Revel-winner-roulette

Епичният момент! Изотчник: „Double or Nothing“, IMDB

Сутринта преди залога Ашли има да реши още един последен и може би най-важен въпрос: черно или червено? Той се оглежда за някакъв знак от съдбата, но съдбата явно още не е събудила. В крайна сметка, както Ревел разказва, точно когато топчето се завърта върху рулетката „Първото нещо, което ми дойде наум беше червено и тогава избутах всичките си чипове напред.“

Тогава всички – семейството му, приятелите му, както и зрителите на Sky One – виждат как топчето се завърта, завърта и накрая пада върху числото 7 – червено число. Многолюдието полудява, а Ашли Ревел удвоява печалбата си и взима 210 800 паунда. 

След преживяното той споделя „… беше ненормално нещо. И сега мисля какво ли щеше да стане, ако бях загубил. Нямаше да има къде да се върна или какво да облека. Все още обаче щях да имам семейството и приятелите си, които никога няма да ме оставят, така че те ми дадоха необходимата сигурност, която ми позволи да направя това.“

За разлика от повечето комарджии, които печелят големи пари, Ашли решава да не залага повторно и се оттегля с печалбата си. С част от нея впоследствие Ашли ще плати за обиколка с мотор из Европа. Но късметът му не свършва дотук – по време на обиколката, докато е в Холандия, той среща момиче. „Взех я с мен в Англия, оженихме се и сега имаме две деца. Може да се каже, че заради залога успях да си намеря жена.“

 
 
Коментарите са изключени