shareit

Най-лошият папа на всички времена

| от |

Католическата църква определено не изживява времето на своето най-добро реноме. Историята напомня за редица скандали, за някои Холивуд дори даде награда „Оскар“, но за други, надеждата е да останат забравени. Историята на Марозия е именно една от тях. Това е жената, която дълго време държи на каишка цяла Италия. Описвана като ангел за едни и като сатана за други, наричана още политическа курва, болезнено амбициозно зло и други суперлативи, това е жената успяла да се превърне в пример за съвършено зло.
Родена някъде около 890-тата година в благородническото семейство на Теофилакт Тускулум, Марозия проплаква в ръцете на куртизанката Теодора, която също е олицетворение на една от най-древните професии.

Marozia

Снимка: Készítette: Franco Mistrali – I misteri del Vaticano o la Roma dei Papi, volume 1, Közkincs, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=75489711

За Мaрoзия се говори, че е дете на „Единствен монарх в Рим“, както и на „безсрамна курва“. С такова реноме човек може да направи история или просто да изчезне в архивите. В този случай, след като пишем за нея, очевидно има с какво да се запомни. Марозия има и сестра Теодора, която с времето също започва да плете сложна мрежа от любовни политически интриги. В един момент, поколението на двете девойки успява да заеме видни позиции в управлението на Рим.

На 15 години Марозия е тайната любовница на папа Сергей 3-и. От него тя има едно дете, което скоро ще бъде познато на света като папа Йоан 9-и. През 909-а година нейна половинка е маркизът на Сполето, Алберик. Детето от тази връзка носи името на баща си, Алберик 2-и. След смъртта на Алберик 1-и, Марозия бързо се озовава в спалнята на папа Йоан 10-и. По една или друга причина, Йоан 10-и е запознат много добре с тайните похвати на своята компаньонка, все пак преди години е спал и с майка ѝ.

Папата успява да се справи с арабите, но не и с омразата в спалнята. След като не получава това, което иска, дамата се ориентира към врага на своя любовник – Гай от Тоскана. Политиката и спалнята не трябва да се съчетават толкова често. След изграждането на добра система, Гай и Марозия успяват да затворят Йоан 10-и. В затвора отхвърленият глава на католическата църква умира от ръцете на своята скорошна любовница. След разчистването на терена, дамата най-накрая има фронт да пусне своите марионетки в действие и по този начин да държи властта за себе си.

На сцената идват папа Лъв 6-и и Стефан 8-и. Те трябва да управляват, докато Марозия не успее да издигне своя собствен син Йоан 11-и (само на 21-години по това време). Докато прави тези стратегии, горката владетелка е отново вдовица и съответно бързо трябва да запълни празнината с нова връзка. Какъв по-добър избор от Хю от Арл, кралят на Италия, също скорошен вдовец.

След новата доза власт и възможности за управление, майката най-накрая започва да бере плодовете на своя труд. Обучавайки всички свои синове на едно от най-добрите изкуства на войната – задкулисните игри. Тя и нейният Хю са изпратени в тъмница, оставяйки властта на Алберик 2-и. Веднъж седнал на трона, Алберик управлява Рим с помощта на 4-те поставени кукли в лицето на папите. От тях само един се осмелил да отхвърли предложението и за тази си дързост плаща с живота си. Минало време и когато Алберик усетил, че дните му са преброени, решил да продължи управлението, издигайки своя син Октавиян за папа. От 955-а до 964-а година Октавиян е известен в католическата църква като папа Йоан 12-и, внук на Марозия и един от най-лошо управлявалите духовници.

GiovanniXII

Снимка: By GiovanniXII.jpg: Original uploader was Deep also it at it.wikipediaderivative work: Richardprins (talk) – GiovanniXII.jpg, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=9531484

В неговите ръце Ватикана се превръща в пълен бардак. Отново с любезното съдействие на баба си, Октавиян успява да катери стъпалата на властта с невероятна скорост. През 955-а година той вече се смята за духовен и временен владетел на Рим, при това само на 18 години. Впрочем, целият му личен живот е молитва на един огромен грях.

Макар и църквата да забранява връзките, защото човек трябва да служи на бога, Йоан 12-и се отдава на безразборни връзки и дори не прощава на конкубината на баща си, Стефания. Лютеранският дворец вече може да се похвали само с огромното количество покорни проститутки, които да обслужват всички капризи на папата. И когато това не е достатъчно, същият решава да извърши и някое друго кръвосмешение с две от сестрите си.

Единственият приятел на духовника е немският крал Ото 1-и. Само той получил папската ръка, когато изгубил битката с херцог Пандул от Капуа. Именно Ото пристига, за да утвърди властта на Йоан и да не позволява на крал Беренгар 1-и да я вземе. Йоан и Ото се сприятеляват. Ото дава клетва за вярност, признава властта на Йоан през 962-а година, но въпреки това не се стига до мир. Егото и на двамата не позволява да работят заедно.

Ото 1-и е коронован за император и бързо издава „Отоновата привилегия“. С която заявява, че ще признае претенцията на папата за Централна Италия, но в замяна, всеки бъдещ глава на католическата църква трябва да се кълне във вярност на свещения римски император. След като Ото напуска Рим с армията си и продължава военните действия с крал Беренгар, папата бързо преценя, че везната се накланя в грешната посока. Започват тайни преговори със сина на италианския крал Беренгар – Адалберт.

Впрочем, папата така или иначе разпространява своята пропаганда и към всички останали синове на владетели, канейки ги да започнат една добра война, с което Европа да се разлкати за пореден път. Проблем в този момент е слабата поща и фактът, че папската кореспонденция била прихваната от немските войници. Все пак, Аделберт пристигнал в Рим и бил посрещнат като специален гост, докато подкрепящите Ото не изразили своя негативизъм.

Otto_the_Great

Снимка: By Furmeyer – From [1] and en Wikipedia, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3455319

Срещата не била много дълга, особено след като вестоносците обявили, че Ото 1-и е готов да влезе отново в града. Йоан изчезнал бързо и се укривал в планините на Кампания. Ото пък свикал всички 50 епископа, които трябва да направят списък с нарушенията на един от най-големите некадърници, заставал някога на толкова престижна позиция. Сред перверзиите, убийствата и практически всичко негативно, за което може да се сетите, епископите потвърдили и още нещо. Папата използвал касата на църквата, за да плати своите хазартни дългове.

На 4-и декември 963-а година синодът признава папа Йоан за виновен и го премахва, замествайки го с папа Лъв 8-и.
Проблемът на тази рокада е, че не се спазват правилните канони и мнозина отново възстават. При следващият сблъсък на Ото и Адалберт, папа Лъв ще трябва да избяга от Рим, докато Йоан се завръща. Предателите са наказани отново, някои губят ръце, крака и носове, други са одрани живи. На 26-и февруари 964-а година Йоан автономно отменя всички декретите на Ото в специален синод и възстановява собствената си власт като глава на църквата.

Проблемът е, че за пореден път духовника не е много сигурен колко време ще е необходимо на неговия вече най-голям опонент да се върне обратно в Рим. На 16 май 964-а година папа Йоан умира. Според някои, той е бил хванат в изневяра и добре напердашен от ревнивия съпруг, други вярват, че най-накрая дявола го е прибрал. Впрочем, според мнозина, цялата католическа църква прекарвала ден и нощ, молейки се за смъртта на своя лидер. Самият Ото пише „Обвинен сте в такива грехове, че сценичен актьор би могъл да се изчерви, а ако трябва да ги изброяваме, цял ден няма да ни стигне.“.

 
 
Коментарите са изключени

Съществували ли са някога еднорози

| от |

На 30 ноември 2012 г. Централната корейска новинарска агенция, държавната „новинарска“ агенция на Северна Корея, съобщава, че учените са „потвърдили“ съществуването и местоположението на гроба на личния еднорог на крал Тонмьон. Този гроб се намира под скала близо до столицата на Северна Корея, Пхенян, и има гравюра, на която пише „Леговището на еднорога“. Велико откритие.

Tomb of King Tongmyong, Pyongyang, North Korea

Статуя на крал Тонмьон с обикновен кон

Първото известно изображение на кон с един рог идва от пещерите на Ласко във Франция. Рисунките датират от 15 000 г. пр. н. е. Всъщност съществото има два рога, но археолозите се объркват, защото рогата са много близо един до друг. По-вероятно рисунката изобразява някакъв бик или антилопа.

Първото пък писмено споменаване на еднорог в западната литература идва от гръцкия лекар Ктезий през IV век пр. н. е. Докато пътува из Персия, той чува истории за „диво магаре“ с един рог, което броди из източната част на света. В своите съчинения Ктезий описва това същество като „голямо като кон“ с бяло тяло, червена глава и сини очи. За рога му пък лекарят пише, че е многоцветен и с дължина около метър.

„Тези животни бяха толкова бързи и могъщи“, казва Ктезий, че „никое същество, нито конят, нито което и да е друго, не биха могли да ги изпреварят“. Според статията на списание Time „Кратка история на еднорозите“, вероятно Ктезий никога не е виждал това същество, а по-скоро комбинира различните истории, които чува по време на пътуването си. Други известни исторически фигури също разказват за собствените си срещи с еднорози, включително Марко Поло, Чингис Хан и Плиний Стари.

Indian rhinoceros (Rhinoceros unicornis) 4

Индийски носорог

Според много учени това, което тези хора са видели (или, в случая на Ктезий – са чули), всъщност може да е било носорог… Индийският носорог пасва на много от описанията на хората, които твърдят, че са виждали еднорог – един рог, мощно тяло, а Поло дори го нарича „грозен и груб“. Всъщност това обяснение е толкова широко разпространено, че научното наименование на индийския носорог е rhinoceros unicornis.

За еднорогът се говори дори и в Библията на крал Джеймс (и то цели 9 пъти). „Бог го изведе из Египет; той е бърз като еднорог“ и „Спаси ме от устата на лъва и от рогата на еднорозите“ са само два примера от тази версия на Библията.

Arabian oryx (oryx leucoryx)

Бял орикс (Oryx leucoryx)

Това може да е, разбира се, случайност, метафора или обикновена грешка в превода. В еврейската Библия (Тората) има препратки към подобно същество, което там се нарича „re’em“. Учените смятат обаче, че „re’em“ е вече изчезнал вид див вол или може би сега застрашеният, но все още съществуващ бял орикс. В нито един момент обаче Тората не споменава, че това животно е с един рог, въпреки че има древни произведения на изкуството, които изобразява тези животни в профил и така те изглеждат само един рог. Когато Старият Завет е преведен на гръцки, те са наречени „монокерос“, което означава „еднорог“, защото преводачите са по-запознати с въпросните произведения, отколкото с характерностите на езика, от който превеждат, както и с текста. В Библията на латински пък думата е „unicornos“. И така, подобно на игра на телефон, дивият вол или белият орикс се превръща в митичен летящ кон с един рог.

Narwhal satellite

Нарвал

Вярващите в еднорози често споменават друго животно – нарвала – като доказателство, че любимото им същество някога е галопирало по Земята наистина. Нарвалът (Monodon monoceros) е арктически зъбат кит, отделен заедно с белугата в собствено семейство – Monodontidae. Това чудо на природата има един рог, който всъщност е зъб, разположен в средата на челото му. Зъбът се използва по време на чифтосване и за пробиване на дупки в леда на студените води на Канадска Арктика и Гренландия, в които най-често живее. Привържениците на еднорозите твърдят, че любимото им животно на сушата е било заплашвано от ловци и затова e потърсило убежище във водата, където е еволюирало в нарвал. Всъщност нарвалите са много по-близки до белугите, делфините и морските свине, отколкото до конете що се отнася до ДНК.

Всички тези доказателства сякаш сочат, че еднорозите, поне във вида, в които традиционно си ги представяме, уви, никога не са съществували в действителност. Най-вероятно индийските носорози, вече изчезналите диви волове и арабския орикс са вдъхновили някакъв комбиниран образ, който след това в отекнал из митове и легенди. Въпреки че, ако все още смятате, че еднорозите са истински, има място и за вас: Университетът Лейк Сюпириър в Сейнт Мари, Мичиган. През 1971 г. колежът създава „Ловците на еднорози“ – група, посветена на откриването и залавянето на тези митични създания. Въпреки че групата се разформирова през 1987 г., все още можете да кандидатствате да ви издадат лиценз за ловец на еднорози на уебсайта на университета.

 
 
Коментарите са изключени

Кратка история на виното, Дионис и Свети Трифон

| от |

Ако съществува ранг на алкохолите, най-вероятно виното ще спечели първото място. Няма как да бъде пропуснат фактът,че тази алкохолна напитка е следвала историята на света от самото начало. Първите стъпки на виното в исторически план идват от Китай, Иран, Армения и Грузия. В течение на времето виното достига и Тракия, Гърция, както и Римската империя. Отдадеността към него достига такива висоти, че създава сомелиерството като професия с терминология за вкусови качества и дори се издига до нивото на култ, имайки предвид колекционерската стойност на виното.

Редно е да отбележим, че виното изиграва особена роля в религията и съответно в християнството се смята, че именно то е кръвта на Исус. След много сериозен и детайлен анализ на всички видове грозде (около 110) се смятя, че първите майстори на вино са именно грузинците, след като се забелязват изцапани с вино керамични отломки. Някои от тях датират около 6000 г. пр.н.е. и подобни се откриват в Иран.

Около 2000 години по-късно в Армения е заработила и първата винарна. Вавилонците започнали дори да регулират пазарите на вино, следователно и там може да се открият познавачи. Финикийците пък може да се смятат за спедитори на обаяетелното питие по Средиземноморието. Те са и от първите хора, които прилагат интелигентна техника против оксидиране, залагайки на зехтин, дървена капачка и малко смола за допълнително залепване. По този начин виното се превръща в разменна момента. Римската империя е очарована и по-късно разпространява занаята из цяла Европа.

wine-541922_1920

На балканите не е имало особена нужда от нейната намеса, след като траките и гърците вече са познавали много добре. Едва след налагането на християнството ще има окончателна победа за този алкохол. Траките са почитали бог Дионис и гърците не са имали смелост да предяват авторски права за него. Самото божество се обвързвало със слънцето и повечето направени храмове са винаги с отворен купол, за да влиза светлина. Траките го почитат като повелител на природата, земеделието и веселието. Тракийският обичай за празнуване на този ден изисква шумна музика, факелни шествия и дървени пръчки, с които се удря по земята.

Веселието е гарантирано, защото Дионис слага край на зимата и подготвя всички за посрещането на пролетта. Освен любов към добрите битки, траките обожавали виното и много често го спрягали за божия кръв. То било символ на умиращото и наново раждащото се. Не трябва да забравяме, че тракийският бог Дионис не е само винар, а божество, което има много силно влияние както върху аристокрацията, така и върху обикновените траки. Така наречените дионисови светилища могат да бъдат открити почти навсякъде в родните планини. Мистичната история, че траките са били звездобройци също може да бъде потвърдена, защото освен почитане на божеството, най-вероятно там са се правили пророчества и са се следели времевите цикли.

След приемането на християнството започва да се чества Свети Трифон (в православния календар датата 1 февруари). На 2 февруари се празнува Сретение Господне, което илюстрира представянето на всеки първороден син пред Бог. На 3 февруари се празнува Свети Симеон. Историята на този светец също е интересна. Като един от 70-те преводачи на старозаветния текст на Библията от еврейски на гръцки, той стигнал до глава 7, стих 14, където било написано „Девица ще зачене и ще роди Син, и ще Му нарекат името Емануил“. Свети Симеон се опитал да го поправи, но според историята ангел не му позволил да направи тази грешка и обещал, че преди да умре ще види как написаното ще се случи. Какво е общото между Свети Трифон и лозарството?

aperitif-2027177_1920

Смята се, че някога е помолил Бог да предпази лозята от вредители. Самият светец е символ на смяната на сезоните, приликите между него и Дионис са твърде много. Различните обичаи много напомнят за самите дела на светеца. Гърците го приканват в своето лозе за ядене и пиене, румънците не работят, за да има плодородна година, сърбите ръсят лозята със светена вода. В православната църква Свети Трифон е мъченик и лечител. Неговият живот приключва, след като е посечен с меч от император Деций Траян. Смята се, че неговото родно място е град Апамия и е известен именно с лозарството и винарството.

Първото документирано чудо на Свети Трифон е лекуването на дъщерята на римския император Гордиан III. Деций Траян бил наследникът на трона и не хранил големи симпатии към християнството, сътоветно наредил всички по-тачени светци да бъдат изправени на съд и избити, когато откажат да сменят вярата си. Самият император така или иначе остава запомнен в историческите архиви с гонения на християни, а смъртта му е документирана като „Първи император, който става жертва на варвари“.

Практически това е историята на виното. Всичко започва някъде в Китай, след това традицията се разраства, финикийците помогнали за снабдяването като цяло, а в последствие целият свят започва да използва различни методики за създаването на перфектния вкус. Виното е уважавана напитка от благородниците по целия свят, египтяни, траки, гърци и римляни са се оповавали на него и съответно са го боготворили така, както се случва и до днес навсякъде по света.

 
 
Коментарите са изключени

Улици на историята: Боян Петканчин – основоположник на геометрията в България

| от |

Улица „8-ми декември“ може да се похвали с няколко пресечки кръстени на името на професори. Времето се промени в такава посока, че днес улицата кръстена на студентския празник е осеяна с кафета и заведения, докато академиците най-вероятно остават зад светлината на прожекторите. Една от тези позабравени малки улички носи името на Боян Петканчин.

Роденият през 1907 г. Боян идва от род на повече от 2 века. А коренът е основателят на фамилията Петканчо и така рядката фамилия продължава да съществува. Данни за Петканчо липсват, но се смята, че е бил борец з асвобода, който умира след схватка с османската власт. Тогаващната традиция гарантира, че децата ще се казват Петканчини, а не Петканчови, защото историята се кове чрез действия, чиято стойност изисква запомняне. В началото на 20-и век на бял свят проплаква и Боян, а времената за бунтове и преследвания вече са приключили.

Идва време за нови постижения и предизвикателства. Като дете, малкият Боян израства в интелигентно семейство на търговци. Дядото Тодор Лазаров Петканчин е владеел няколко езика, търгувал и често пътувал до Виена, Букурещ, Атина и Цариград. Родната майка на Боян пък била дете на учители, както и внучка на поп, следователно възпитанието било за пример. Тодор Петканчин много добре знаел каква фамилия има и се включвал активно в Освободителната война. Богатството приключва бързо и семейството е принудено да живее в нищета. Лазар Тодоров Петакнчин (бащата на Боян) започва да слугува в Зографския манастиръ в Света гора.

Този занаят ще бъде доста сериозно практикуван и ще работи така в Банско, а после и в София до 1887 г. Тогава брат му Иван го записва в първи клас и с това дава крилете и свободата на знанията за Лазар. Науката го кара да завърши образованието си в Кюстендилското педагогическо училище. Още със завършването си през 1895 г. заминава за Пловдив и започва да преподава. Именно там се запознава със своята съпруга Ивана. Учителите получават сериозно заплащане, но законът не позволява семейство да преподава и затова само бащата започва да работи като преподавател, а Ивана остава да гледа децата. Парите обаче не стигат и много скоро започва да работи като преподавател в село Коматево (днес квартал на Пловдив).

person-4723982_1920

И точно в това интелигентно семейство се ражда прословутия Боян Петканчин. За него е известно, че започва да говори много късно и още на 4-годишна възраст губи баща си. Майката отглежда трите си деца и успява да даде на всяко едно образование. Големият син Тодор се озовава в Морското училище във Варна. Дъщерята Зорница завършва Софийския университет със специалност химия и по-късно освен като преподавател е и автор на учебници по същия предмет, а за малкия Боян остава най-тежката корона – талантът. На четири годишна възраст успява да се научи да чете и пише чрез наблюденията на своя брат и сестра.

Тръгва на училище на 6-годишна възраст и показва феноменална памет. Завършва средното си образование в мъжка гимназия „Александър I“ и в този период има няколко сериозни интереса – следенето на небесните тела и идентифицирането им, както и висшата математика. Вторият ще бъде основен в живота му, а когато има свободно време, предпочита да го запълни с научаването на нещо ново. Точно по тази причина изучава със сестра си стенографията и я практикува през лятото в Пловдивския военен съд. През 1925/1926 г.

Боян Петканчин прекрачва прага на Физико-математическия факултет на университета в София. Колегите му коментирали таланта като светкавичен и той самият можел да решава задачи, докато се изписват. През 1929 г. става асистент след единодушно решение на Съвета на преподавателите (впрочем през цялата си математическа кариера Петканчин винаги ще бъде единодушно избиран).

Дори и докато отбива военната си служба продължава да се занимава с математика и да покорява нови и нови върхове. Необятната математика му е толкова позната, че за няколко минути може да обясни всичко, което остава неясно при срещите с професорите, а това е рядко срещан талант. В този период България изпраща своите най-големи математици на обучение в страни като Германия, Франция и Италия. През 1934 г. е пуснат една година в творчески отпуск и съответно заминава за Хамбург. За една година се запознава обстойно с геометрични вероятности, геометрични приложения на диференциалните уравнения, квантова теория и оптика, сферична астрономия и още много други.

Неговата дисертация е „Връзки между гъстотите на линейните подпространства в n-мерни пространства“. Изборът му е интересен, имайки предвид, че този човек не се е занимавал особено с многомерна геометрия. Унгарският математик О. Варга ще разказва, че при поставянето на трудна задача от немския професор Блашке, Петканчин купува няколко хляба и килограм кашкавал, затваря се в квартирата и след няколко дни излиза с решение. Подобна отдаденост можем да срещнем и сред други велики личности като Бетовен.

През 1936 г. Боян е официално „доктор на природните науки“. През 1941 г. с единодушно решение е избран за редовен доцент. Всички са запленени от краткото и ясно представяне на математически проблеми, както и съвършената логическа мисъл. От 1935 г. Петканчин става член на немското математическо дружество и членува в него до края на Втората Световна война. Благодарение на него в Софийския университет започва да се изучава дисциплината „Основи на математиката“, с чиято помощ се повишава значително подготовката на бъдещите преподаватели по математика. Неговият труд води до изграждането на ново геометрично направление – двуосната геометрия и нейните обобщения.

В началото на 1945 г. е повишен в извънреден професор. В края на 1956 г. се признава и научната степен „доктор на физико-математическите науки“. И както всеки се досеща, неговият път го води и до изграждането и развитието на Математическия институт на БАН. През 1966 г. става редовен член на Българската академия на науките. От 1971 г. работи изцяло в БАН, но продължава да преподава. През 1971 г. е заместник секретар на Редакционно-издателския съвет на БАН. На 75 години е вече редовен професор в Института по математика и продължава да е там до смъртта му през 1987 година.

Боян Петканчин оставя светла следа за всеки бъдещ математик, който иска да бъде изкушен от точните науки. Стилът му на изразяване, вниманието към детайлите и още редица други качества променят изцяло вида на тази наука в България. Подобно постижение заслужава далеч по-сериозна почит от малка уличка в Студентски град, но не трябва да забравяме, че това е род на повече от 2 века и всеки е оставил своята ясна следа.

 
 
Коментарите са изключени

Как една немска кинозвезда вдъхнови създаването на Жокера

| от |

В „Joker“, който излезе сравнително скоро, феновете се насладиха на най-новата екранна интерпретация на закачливия психопат. Преди брилянтния Хоакин Феникс в ролята са влизали дълга поредица от всепризнати актьори като Сизър Ромеро, Джак Никълсън, Хийт Леджър и Джаред Лето.

Това, че филмът е посветен само на Жокера подчертава, че може би с изключение на Лекс Лутор, той е най-известният и развит злодей и антагонист, който вселената на комиксите ни даде. И не е трудно да се види защо: Жокерът носи със себе си постоянна заплаха от непредсказуем хаос, който се крие зад широка му лъчезарна усмивка, и именно заради него Клоунът принц на престъпността е далеч по-изнервящ и вълнуващ от един обикновен злосторник, който просто иска да превземе планетата.

Conrad Veidt by Becker & Maass

Конрад Вайд

Жокерът е създаден от творчески екип в състав Боб Кейн, Бил Фингър и Джери Робинсън за комикса „Batman“ брой 1 през април 1940 г. Докато за точния му произход все още се водят дебати, единодушно се смята, че злодеят е вдъхновен от външния вид и поведението на една позабравена филмова звезда, Конрад Вейдт от Германия, във филмовата адаптация на „Човекът, който се смее“ на Виктор Юго от 1928 г.

В интервю на Comic-Con през 2009 г., Робинсън разказва как обединява сили с Кейн и Фингър малко след дебюта на Батман в „Detective Comics“ брой 27, издаден през май 1939 г., и заедно започват да размишляват върху това какъв враг да дадат на черния рицар.

За целта Робинсън, по това време студент в Колумбийския университет, се обръща към своите изследвания и наблюдения в областта на литературата. Първо, той знаеше, че всички велики герои имат противник, който наистина ги подлага на изпитания, независимо дали това е професор Мориарти за Шерлок Холмс или Голиат за Давид. Той също така искаше персонажа да притежава някаква характерна физическа черта, а-ла Гърбушкото на Нотр Дам. И накрая, той смята, че е от съществено значение порасонажът да има „някакъв атрибут, който да създава един вид противоречивост в образа му“ като мисли, че ако персонажът е лош, но има чувство за хумор, това би създало интригуващото психологическо въздействие.

Идвайки от семейство на картоиграчи, не минава много време преди пред Робинсън да изкристализира концепцията, която ще обедини всичките му изисквания. Той вади жокера от колода карти и я показва на Кейн и Фингър.

Фингър отбелязва, че лицето от картата много му напомня на това на Конрад Вайд от „Човекът, който се смее“, което първоначално не говори абсолютно нищо на колегите му. Но той им дава книга със снимки от филма от 1928 г., в който се разказва за момче на име Гуинплайн, което е осакатено така, че устата му винаги да седи в неестествена усмивка като наказание към баща му, който обижда краля. Въпреки че образът му е положителен и симпатичен, на снимките човекът е с коса, отметната назад, и с неестествено широка усмивка, което създава достатъчно притеснителен образ, за да могат тримата да формират антагонист, достоен за Батман.

Кейн обаче си спомня нещата по малко по-различен начин. В интервю от 1994 г. за Entertainment Weekly той каза:

„Бил Фингър и аз създадохме Жокера. Бил беше писател. Джери Робинсън дойде при мен с една карта жокер. Това е начинът, по който ще обобщя историята… Бил Фингър имаше книга със снимки на Конрад Вайд и ми я показа и каза: „Ето Жокера“. Джери Робинсън няма абсолютно нищо общо с процеса, но винаги ще твърди, че го е създал, докато не умре. Той донесе игрална карта, която използвахме в няколко броя, в които Жокера носеше такава карта в себе си.“

Официално сочен до 2015 г. за едноличен създател на Батман, Кейн е известен с това, че споделя много малко заслуги за успеха на комикса с други хора, дори при условие, че Фингър създава външния вид на Рицаря, както и много от другите герои, заедно с историите им. Що се отнася до собствените му спомени за произхода на Жокера, Фингър по интервюта обикновено отдава заслуга на целия екип.

В крайна сметка обаче всички са съгласни, че тъжният и обезобразен Гуинплайн е образът, по който е моделиран злодея. И въпреки че по първоначален план персонажът е трябвало бързо да умре, той е спасен от един от редакторите, защото показва потенциал да бъде източник на интриги. Така и става – затова днес Жокерът е на едно от челните места в класацията на враговете на Батман.

Joaquin Phoenix (2005)

Хоакин Феникс 

Както Робинсън също отбеляза в интервю от 2009 г., Жокерът нарочно e създаден без конкретна история за произхода му, което дава възможност за нови и нови реинтерпретации на героя както върху белия лист, така и на екрана. През 1951 г., например, излиза романът „Batman: Arkham Asylum“, в който се засяга присъщата за Жокера анархистичност, която пък ясно можем да видим в играта на Хийт Леджър в „The Dark Knight“ на Кристофър Нолан.

Жокерът на Хоакин Феникс пък следва траектория, очертана в комикса от 1988 г. „The Killing Joke“.

 
 
Коментарите са изключени