Марлон Брандо: най-лошото момче на Холивуд по пътя към вечността

| от Вучето |

Въпреки че не съм била родена, когато “Трамвай Желание” излиза по кината през 1951 г., и аз, като много други момичета тогава, съм си мечтала момче като Стенли Ковалски да крещи въображаемото ми име “Стела, Стела-а-а-а!” под прозореца на скромния ни дом. Защото ме обича до полуда и иска прошка. И няма как да не му простиш, колкото и да е сгафил. Просто защото в образа на недодялания грубиян от полски произход не е кой да е, а Марлон Брандо – един от най-иконичните холивудски актьори за всички времена.

А и защото на пръстите на едната ръка се броят мъжете, без значение в коя епоха или на коя планета живеят, които да изглеждат така секси в обикновена бяла тениска и черни джинси за пет долара! Дори само да седи на масата и да пуши, няма как да не те омае. Трогне. Възбуди. Талантът и изразните средства, с които борави на театралната сцена и на снимачната площадка и до днес остават неразгадаеми ребуси за енигматичното му излъчване.

title-image

Това, което обикновено се запомня за един човек, след като си отиде от тоя свят, не са двете години, отделени с тиренце върху надгробната му плоча. Помнят се други неща. Дали е прекалявал с пушенето, колко дъщери е имал, обичал ли е печено пиле, операта, градинарството… В случая с Брандо обаче тиренцето между деня на раждането (3 април 1924) и този на смъртта (1 юли 2004) съдържа много повече история, истерия, драма и кино, отколкото сто живота, взети заедно. Той ще остане завинаги в историята с превъплъщенията си в едни от най-култовите ленти на 20-ти век: “Кръстникът”, “Последно танго в Париж”, “Апокалипсис сега”, „Трамвай Желание“…

В Холивуд му се носи славата на непредсказуем, ексцентричен и неконтролируем темерут, както и на безсърдечен разбивач на женски сърца. Личният му живот е не по-малко драматичен от филмите, в които се е снимал: живот, белязан от насилие в ранна детска възраст, убийство, самоубийство и доброволно отшелничество от всякакви публични изяви. Трагедиите, сполетели един от най-уникалните и красиви актьори на Холивуд, превръщат последните му години в ад на болезнено самоунищожение чрез преяждане и беззъба борба със собствените демони.

marlon232

Детството

Актьорът никога не е бил особено словоохотлив, щом ставало дума за семейството му. И с право. И двамата родители са алкохолици, а бащата е насилник, който със садистична наслада често пребива и него, и майката. Съвсем нетипично за едно дете, Марлон си мечтае да се махне от къщи и да заживее в сиропиталище. Дисфункционалните му отношения с тираничния баща и впиянчената майка определят характера на бъдещите отношения с жените в живота му. Човек може и да не е Фройд, за да се досети защо постоянно търси слабостите в партньорките си, за да ги използва срещу тях и да ги наранява. Още от много млад обаче, той осъзнава как дефицитите в детството се отразяват негативно на живота му като възрастен. Младият Брандо превръща в мисия на живота си да се отърве от лошите навици и поведенчески модели, придобити през ранните години. Да имитира хора и акценти, да се “преструва”, изобщо да играе, се превръща в начин на оцеляване.

Методът на Брандо

Често го сравняват по характер и темперамент с грубиянина Стенли Ковалски от “Трамвай Желание”. И не без причина. Брандо е своенравен младеж с много проблеми (сред които и дислексия), който така и не завършва гимназия. Когато е на 18 години, пристига от Небраска в Ню Йорк без пукната пара и отначало дори няма къде да живее. Животът на улицата го превръща в проницателен наблюдател на хората – от банкерите до клошарите. Когато се включва в актьорския клас на Стела Адлер в Ню Скуул, бохемската интелектуална среда го стимулира да започне да се самообразова. Поглъща книга след книга, а от Стела Адлер се запалва да усвои Метода на Станиславски – революционна театрална техника, която предизвиква актьора да се опре на лични спомени и опит, за да изгради по-реалистичен образ на сцената. Брандо разполага с огромен запас от емоции и спомени от травматичното детство, готови да изригнат, а това го прави уникално реалистичен изпълнител.

streetcar+brando+with+bottle

От Бродуей до Оскарите

Брандо играе Ковалски на сцената в Бродуей с огромен успех цели две години. През 1951 г. обаче неочаквано напуска Ню Йорк и заминава за Холивуд. И там жъне успехи, този път от големия екран. През 1955 г. получава “Оскар” за ролята си на пристанищния работник Тери Малой в “На кея”, режисиран от Елия Казан. Отначало Брандо е завладян от донкихотовската идея да допринесе с играта си за моралното облагородяване на Холивуд, но скоро разбира, че колкото и голям актьор да си, никой в тази гилдия няма да ти позволи да си разиграваш коня, както ти се иска. Непримиримостта му да прокара идеята за положителни социални послания чрез изкуството го вкарва в множество конфликти с продуценти и режисьори.

Бойкотът

Като капак на всичко финансовото състояние на Брандо е катастрофално. В средата на 60-те сметките за адвокати по бракоразводните му дела и детски издръжки се трупат, а Брандо няма с какво да ги плаща, защото никой не му предлага работа. В началото на 70-те кариерата му е на път да западне съвсем, когато Франсис Форд Копола решава, че в негово лице е намерил идеалния актьор за ролята на Вито Корлеоне в новия му проект. С участието си в “Кръстникът” (1972) Брандо успява да се завърна в лигата на топ актьорите с гръм и трясък, заради което получава и втория си “Оскар”. Той обаче не отчита успеха на филма като личен такъв. За него това е поредната касова лента, която алчните кинаджии използват, само за да напълнят банковите си сметки. В знак на протест срещу гилдията изпраща жена, облечена в традиционно индианско облекло, на церемонията за Оскарите в Ел Ей, за да откаже статуетката и да произнасе реч от негово име, заклеймяваща начина, по който киноиндустрията третира индианското население на Америка.

godfather_1280

Трагедиите в семейството

През май 1990 г. синът на Брандо, Крисчън, застрелва приятеля на сестра си Шайен, защото подозира, че я малтретира. Иронията е очевидна – актьорът така и не успява да остави лудостта и насилието в миналото. Самият Крисчън расте като проблемно хлапе и също като баща си преминава през сложни емоционални и психологически състояния. Същото важи с пълна сила и за Шайен, която така и не успява да се съвземе след убийството на годеника си и пет години по-късно отнема собствения си живот.

През 1995 г. актьорът издава биографичната си книга “Песните на мама”, в която разказва без свян за любовните си отношения с известни актриси, но не споменава и дума за трите си брака и единайсетте си деца.

Скандалите

Те не са един и два в живота на Брандо – както на снимачната площадка, така и извън нея. Ето някои от тях.

Говорещият с тленни останки

След смъртта на най-добрия му приятел, актьора Уоли Кокс, Брандо открадва урната с праха му от дома на вдовицата и я занася в дома си. Признава, че нощем често разговаря с останките на Уоли.

Алтернативният източник на енергия

Въодушевен от идеята за алтернативни източници на енергия, актьорът съвсем сериозно обмисля варианта да пусне в басейна на къщата си хиляди електрически змиорки, за да електрифицира с тях дома си. До това не се стига по очевидни технически причини, но Брандо действително пуска десетина змиорки в басейна си – за ужас на нищо неподозиращите му гости, решили да поплуват.

Без анестезия

Когато е 60-годишен, Брандо решава да се подложи на манипулация за обрязване. Категорично отказва обаче да му бъде поставена анестезия, убеждавайки лекарите, че може да се справи сам с болката само със силата на мисълта си. Разочарованието му е огромно, когато лекарите все пак отказват да проведат операцията без упойка.

24e25fe26e3af984834f8636e228c6f5

Състезание по надпикаване

Във филма “Да живее Сапата!” (1952) Брандо играе мексиканския революционер Емилиано Сапата, а Антъни Куин – неговия брат Еуфемио. Куин обаче е недоволен от разпределението на ролите, защото той, бидейки мексиканец по произход, трябва да играе Емилиано. За да решат спора, двамата актьори си правят състезание по надпикаване: който откара струята си по-далеч, ще да играе Сапата. Брандо успя да надпикае Куин, но възмездие има, защото за ролята си на брата Еуфемио Куин печели “Оскар”.

Buttergate

През 2016 г. се разразява скандалът Батъргейт, когато на бял свят журналистите изравят конспирациите между режисьора Бертолучи и актьора. Твърди се, че двамата предварително и тайно се наговорили Брандо реално да изнасили екранната си партньорка Мария Шнайдер в прословутата сцена с маслото-лубрикант от филма “Последно танго в Париж” Мария Шнайдер.

71m1pa6

Злият дебелак

На снимачната площадка на последния филм, в който се снима преди смъртта си, “Прецакването” (2001), Брандо вече е чудовищно дебел и почти неподвижен, а държанието му е направо непоносимо. Още в първия снимачен ден актьорът се появява чисто гол от кръста надолу. освен това нарича режисьора Франк Оз “Мис Пиги” заради предишната му кариера на кукловод в “Куклено шоу”. Оз от своя страна толкова му се обижда, че отказва да режисира сцените с него.

По пътя към вечността

Фен на медитацията и самовглъбяването, Брандо усвоява техниката на самохипнозата. Всичките си медитативни сесии записва на касети – хиляди часове с размисли, изречени в хипнотично състояние. В последната сесия преди смъртта си Брандо говори за едно “спокойно място”, на което се надява да пристигне, след като умре. От тези последни записи става ясно, че на този финален етап от живота си актьорът най-после е успял да пребори кошмарите от миналото си и да прости за пролетите детски сълзи.

Марлон Брандо си отива от този свят на 1 юли 2004 г. на 80-годишна възраст. Една част от праха му е разпръсната над любимия му остров Таити, а останалата – над Долината на смъртта.

 
 

Суетната графиня, която, без да иска, “изобрети” кръвния допинг

| от Вучето |

Заставаме сутрин пред огледалото и се взираме с тихо и примирено отчаяние в застаряващия си образ. Да, безвъзвратно губим младостта и красотата и нищо кой знае какво не може да се направи по въпроса. Освен ако разбира се, не изключим с някое магическо копче гравитацията, а с друго – не върнем времето назад. Купуваме скъпи кремове с колаген и хиалурон, инжектираме си подкожно ботулинова киселина и коктейл от витамини, ядем с пълни шепи омега 3 и годжи бери…

Но всички усилия, които полагаме, за да заличим отпечатъците от времето по лицето си, са само аматьорски козметични напъни в сравнение с технологията за подмладяване, разработена от една унгарска благородничка, живяла през втората половина на 16-и век.

Графиня Ержебет Батори си осигурява челно място в раздел “Най-кръвожадните серийни убийци” в Книгата на рекордите “Гинес”, измъчвайки и отнемайки живота на над 600 млади жени. На нейната забележителна “производителност” биха завидели дори такива видни изверги на нашето време като Тед Бънди, Андрей Чикатило и Джефри Дамър. И дори колумбийските главорези Даниел Барбоса и Педро Алонсо Лопес изглеждат като първокласници със своите съответно 150 и 300 убийства в сравнение с Кървавата Батори.

От многото крими филми, които сме изгледали, знаем, че психологията на серийния убиец е сложна система от подсъзнателни лабиринти, в които обърканите му чувства и травматични спомени от детските години се лутат като обезумели мишки. В това отношение и графинята не прави изключение. Историята на нейната психопатия може да се проследи до времето на ранното й детство. Още като много малка тя става свидетел на мъченията, на които подлагат крепостните селяни в семейното имение в Карпатите. Една от лелите й я научава всичко, което една млада девойка трябва да знае за садомазохизма, а друга един роднина я посвещава в тъмните практики на сатанизма.

Според историческите архиви, достигнали до днес, най-травмиращият момент в детството на Ержебет е, когато копоите на баща й хващат дребен крадец, когото за наказание пришиват към стомаха на умиращ кон и оставят да агонизира в продължение на дни преди да издъхне. Излагането й на подобни сцени на бруталност, както и бездушното отношение на семейството й към изтезанията, са основните фактори, допринесли за превръщането на малката Ержебет в безмилостно чудовище.

Elizabeth_Bathory_Portrait
Графиня Ержебет Батори; Снимка: Wikipedia

Едва 15-годишна Ержебет се омъжва за граф Ференц Надажди и заживява в изолирания в полите на Карпатите замък Шейде. Съпругът й се оказва издялан от същото дърво като жестокия й баща – твърди се, че е имал специална стая за мъчения в замъка, която с удоволствие използвал при всеки удобен случай.

В началото на кариерата си на сериен убиец Ержебета започва да експериментира с различни техники на мъчение. През зимните месеци нарежда на някоя от слугините да излезе навън в снега и заповядва да я заливат с кофи леденостудена вода, докато тялото й се вкочени. Друга предпочитана техника включва разсъбличане на слугинята, обилно намазване на тялото й с мед и връзването й за дърво – за радост на мравките, пчелите и другите жилещи и хапещи насекоми. Разбира се, Батори не се отказва и от класическия бой с камшик, който изглежда й доставя особено удоволствие – гледката и миризмата на прясна кръв й доставя умопомрачителна наслада. Често Батори изпраща две от прислужниците си да “ловуват” вместо нея за свежа плът извън границите на замъка. Жертвите в повечето случаи са 13-14-годишни момичета, късове от плътта на които графинята изрязва и се угощава, докато са все още живи.

Във времето, когато граф Надажди не се сражава храбро на бойното поле в битките за спиране на турската експанзия в северната част на страната, той е активен съучастник в садистичните занимания на жена си. Междувременно им се раждат четири деца. Надажди умира в начало на 17 век и тогава нещата излизат извън контрол. Ержбета е на 44 години и усеща, че хубостта й започва да вехне. Доколко е истина, историците не могат да кажат, но най-разпространената легенда твърди, че графинята започва да избива млади жени, за източва кръвта им и после да се къпе в нея, защото е убедена, че кръвта на девствени жени ще възвърне отново младежкия вид на кожата й. С течение на времето убийствата стават все по-дръзки и по-начесто, защото графинята изпитва все по-голяма нужда от нестандартните си козметични процедури. Предполага се, че за отвличанията и убийствата Батори е ползвала услугите на доверен слуга.

В един момент изчезването на момичета от близките села се превръща в същинска епидемия. Въпреки, че изглежда абсурдно толкова дълго време никой да не се усъмни в деянията на графинята, факт е, че едва през 1610 г., около 25 години след първите убийства, крал Матиас разпорежда на граф Грегори Турзо да проведе разследване, за да се разбере какво, по дяволите, се случва в замъка Шейде и околностите. На 30 декември Турзо и хората му се промъкват тайно в замъка, където намират труп на младо момиче, както и още едно, все още живо, но на предела на силите си. Това е достатъчно основание за Турзо да арестува Батори и да я постави под домашен арест до деня на процеса срещу нея.

Въпреки, че според неофициалните данни жертвите на извратената жажда за вечна младост на графиня Батори са били 650, съдът я обвинява за убийството едва на 80 жени в периода между 1585 и 1610 г. Осъдена е на доживотен затвор в замъка Чахтице (на територията на днешна Словакия), където безжизненото й тяло е намерено четири години по-късно, на 21 август 1614 г..

Но със смъртта й не умира легендата за графинята-кръвопийца. И в наши дни тя продължава да служи като вдъхновение за много мрачни музикални и кинематографични сюжети. През 1982 г. блек метъл групата Venom записва песента “Графиня Батори”, която е част от албума им Black Matal. Друга метъл група пък носи нейното име. Става въпрос за шведската Bathory, основана през 1983 г. и разпаднала се през 2004 г. след смъртта на енигматичния фронтмен Томас Форсберг. Следват още метъл банди, които записват песни, вдъхновени от легендата за Батори.

Julie Delpy
Кадър от филма „Графинята“

Но може би най-популярна е интерпретацията, която тази легенда получава във филма на Жули Делпи от 2009 г. “Графинята”, в който Делпи изпълнява и главната роля. Критиката обаче е разочарована от лентата, защото според тях превъплъщението на Делпи не е нито толкова смразяващо кръвта, нито пък толкова впечатляващо, колкото се очаква от актриса, влязла в кожата на най-известната и кръвожадна жена сериен убиец в човешката история.

 
 

Възможно ли е Хитлер да е избягал от Берлин през април 1945 г.

| от Радослав Тодоров |

През месец април, преди 74 години, се води решителната битка за Берлин, с която е сложен край на Втората световна война в Европа. Както е известно, тялото на мъртвия фюрер на Третия райх – Адолф Хитлер, впоследствие така и не е идентифицирано.

За неговото тяло се счита един силно обгорял и напълно неразпознаваем труп, изровен от градината на Райхсканцеларията. Това дава повод за съмнения дали официалната теория за самоубийството му на 30 април 1945 г. отговаря на истината. От там се развихря въображението на конспираторите за това как той може би се е измъкнал жив от Берлин и живял някъде тайно в изгнание. Създадени са редица, както художествени така и документални, произведения около тази история, разпростиращи се върху доста широк жанров диапазон.

Като се започне от комедии и се мине през мистерии, хроники, дори и sci-fi (как нацистите бягат в тайна база на Луната), та се стигне и до уж сериозни изследвания как Хитлер е успял да избяга с подводница за Южна Америка. База на последната теза е, че Аржентина и Парагвай тогава били с авторитарни правителства, чиито лидери симпатизирали на Хитлер и биха го приели, а дори и да не биха, не било проблем с подводница да акостира на пуст бряг в Патагония без никой да забележи и с променен външен вид да започне нов живот някъде там. Спрягат се и всевъзможни други версии започващи с хипотетичното му бягство.

Истината обаче е, че това е нямало как да се случи.

der-untergang-2-4696479
Кадър от филма „The Downfall“

Преди април 1945 г. няма как да е станало, тъй като в началото на месеца той се среща лично със защитниците на Берлин (сред които и 12-13 годишни момчета) за да ги насърчи преди предстоящата битка, а от тогава има доста снимки, както и хиляди свидетели. После има неопровержими доказателства, че той се намира във фюрербункера по време на щурма и бомбардировките, чак до 30 април, денят на смъртта му. Дотогава той ръководи отбраната и лично издава заповеди, някои от които не са в правомощията на никой друг освен него, като например заповедта за уволнението и ареста на Херман Гьоринг или назначаването на Карл Дьониц за наследник на властта. През това време един куп свидетели разговарят лично с него в бункера до деня на смъртта. Това са хора от фелдмаршали до обикновени прислужници. С други думи лица, които нямат нищо общо помежду си и няма как да са се наговорили да дадат еднакви лъжливи указания на разпита пред съветските агенти, за хипотетичната лъжлива версия относно смъртта му.

Battle_of_Berlin_1945-a

Разбира се, има някои незначителни детайли, които се разминават в показанията им, като например в колко точно часа фюрера е продиктувал последната си воля и завещанието си. Някои свидетелстват, че това е станало преди символичната брачна церемония с Ева Браун, а други, че е било след нея. Но това е нормално и говори именно в полза на факта, че не са се наговорили да изрецитират предварително заучена еднаква версия. Различните детайли правят различно впечатление на различните хора, а и те имат различно силна памет, поради което на някои от тях изглежда спомените са поизбледнели до времето на разпита и въображението им ги е описало по малко по-различен начин от действителния, по който са ги видели. По всички най-важни точки обаче: за чутия пистолетен изстрел, за кръвта по дивана, за мъртвото тяло и за изгарянето и погребването на двора, всичките очевидци са единодушни.

Но дори и хипотетично той да се беше пробвал да избяга, на 30 април това вече е било практически напълно невъзможно. По това време руснаците са вече на Потсдамер плац, само на 500 метра от Фюрербункера. Градът е плътно обкръжен от всички страни от 2.5 милиона руснаци с 6 000 танка и дори муха не е можело да прехвръкне през обръча им. Всичко е под прицела на съветската артилерия и авиация. Няма как от Берлин да се избяга с подводница, както най-често се твърди, тъй като градът няма излаз на морето, а цялата територия до Балтика вече е под контрола на руснаците, така че дори и да успее през някакъв предполагаем подземен тунел да излезе от града пак няма как да стигне незабелязан до морето където да го чака предполагаема подводница.

Waiting_Party_watches_the_argument
Кадър от филма „The Downfall“

Не може и да се уговори с някой екипаж на подводница къде и кога да го чакат, защото руснаците са прекъснали всичките комуникационни връзки на Берлин с останалия свят, така че Хитлер вече дори не е можел да използва телефоните в бункера. Нито пък горивото и запасите на една тогавашна подводница могат да стигнат за директен пробег без презареждане от Балтийско море до Патагония. Със самолет също е било невъзможно да се избяга. Какъвто и летателен апарат да се пробва да прелети през обръча е щяло на мига да бъде свален от съветските изтребители или от огъня на зенитната артилерия. Освен всичко това, райхът вече се намира в пълен колапс и буквално няма повече никакво гориво за самолетите и танковете.

Всяка една от конспиративните теории не издържа на елементарната критика, ако се разгледа малко по-задълбочено. 

Stars_&_Stripes_&_Hitler_Dead2

И накрая, но не на последно място, от психологическа гледна точка Адолф Хитлер е фанатичен идеалист, който едва ли би тръгнал да бяга. Историята показва, че през Първата световна война, когато е ефрейтор, преживява стоически ужасите на окопната война на Западния фронт, ранен е тежко и въпреки всичко не пробва да бяга пред лицето на смъртта. Освен това и егото не би му позволило да приеме падението от фюрер на Германия до живот в нищета и укриване. Можем да предположим, че ако е имал намерение да бяга, е щял да го направи докато е време, когато Берлин все още не е обкръжен и има достъп до морето, а не да чака докато и последните му „мостове” за бягство изгорят пред очите му.

В крайна сметка Хитлер среща своя край, макар и не по начина, по който съюзниците са си го представяли. Но дори и да беше заловен жив, едва ли има с какво да бъде платена загубата на 50 милиона човешки живота. Както е казал един негов колега от изток: „Смъртта на един е трагедия, а смъртта на милиони – статистика”. Въпреки Нюрнбергския процес, не всички виновници за войната получават наказание.

Но въпреки това, не е необходимо да се търсят и съчиняват гръмки конспирации, за да разкрасяваме историите от миналото. 

 
 

„Ротативката“ от миналия век, която е „засичала“ сексуалността ви

| от chronicle.bg |

През 50-те и 60-те години много иначе свободолюбиви държави провеждат скрита война срещу предполагаемите хомосексуалисти в границите си. В този период Канада прави кампания с която да се отърве от всички гей хора в полицията, войската и на всяка държавна позиция като в крайна сметка събира имената на около 9 000 души, за които се смята, че са привлечени сексуално от своя пол. Кралската полиция дори създава специално звено, А-3, което да се занимава единствено с разкриване и уволняване на гейове.

Може би най-съмнителното устройство, с което разполага това звено, е известно единствено под името „Ротативката“. Тя е създадена от доктор Робърт Уейк, професор по психология в Университета Карлтън. За съжаление нямаме снимки, но машината прилича на зъболекарски стол с редица скрити сензори, камера, която наблюдава зениците на седящия, и една черна кутия пред него, на която се появяват различни изображения. На тестваните е казвано, че машината измерва стрес, но всъщност целта й е съвсем друга – да определя сексуалната ориентация.

Изображенията на екрана на черната кутия се сменят и при всяка се измерват големината на зениците, честотата на дишане и сърцебиене, за да се засече несъзнателна „сексуална реакция“. Някои картини са съвсем обикновени, но други имат еротичен характер – те показват мъж или жена в оскъдно или никакво облекло. Ако машината засече реакция на някоя от тях, то тествания е поставен под съмнение.

Един от най-глупавите й проблеми обаче е че всяко изображение, бидейки различно, дава различно количество светлина на очите, което от своя страна съвсем нормално предизвиква свиване и разширяване на зениците. 

Във Великобритания също използват техен еквивалент на канадската машина. Въпреки неоправданите от научна гледна точка резултати и ненадежността на апарата, той е използван като причина за уволнението на хиляди хора през годините.

Pletismograph

Плетизмограф

Тази нелепа електроника се използва до 60-те години, когато правителството спира финансирането на проекта основно заради техническата й нестабилност. Това обаче не бележи края на действията по уволняване на хомосексуалисти. Устройство подобно на Ротативката продължава да се ползва от властите със същата цел. То се казва плетизмограф и се закача директно за гениталиите.

 
 

Авиокатастрофата, която отне на света най-добрите американски фигуристи

| от Цветомир Лазаров |

Изтичаше осмият час на полет SN548 по маршрут Ню Йорк – Брюксел. Пилотите вече подготвяха машината Boeing 707 (най-модерният модел през 1961 г.) за кацане, а в далечината се показваше сивата ивица на летище „Завентен“, осветено от лъчите на сутрешното февруарско слънце.

На борда на самолета на белгийската авиокомпания „Sabena“ имаше 61 пътници, а 34 от тях пътуваха за Световното първенство по фигурно пързаляне. 18 фигуристи, шестима треньори, мениджър, трима съдии и шестима роднини на спортистите от американския отбор трябваше да направят връзка за Прага, която домакинстваше на шампионата на планетата.

Но на височина от 300 метра от земята, боингът внезапно премина в режим на излитане, дръпна шасито и започна да набира височина. Защо? Какво се случваше?

Според една от версиите, белгийският екипаж е видял друг самолет на пистата и е решил да направи още един кръг. Никой обаче не я потвърждава категорично.

4
Заминаването

Истината се знае от командира на полета Луи Ламбрехтс и втория пилот Жан Руа, но те я отнасят със себе си в друг свят, за който обикновено се твърди, че е по-добър. А най-загадъчната подробност от историята е, че връзката с пилотите изчезва около четвърт час преди да достигнат „Завентен“.
Според очевидци, самолетът известно време обикалял над летището, след което се наклонил наляво. Постепенно губел скорост и започнал да се снишава, а накрая катастрофира в поле на няколко километра от пистата.

Ударът е жесток и загиват всичките 72-ма души на борда (61 пътници и 11 члена екипаж). За нещастие, загива и още един човек – земеделец, който работи на нивата си и е ударен от отломка от фюзелажа.

Новината за трагедията се разпростира бързо из цялата планета, но никой не посочва конкретната причина за катастрофата. Белгийските следователи, съвместно с американското ФБР, в продължение на месеци работят върху версията „терористичен акт“, но така и не откриват никакви доказателства.

И досега, близо шест десетилетия по-късно, основната версия остава технически проблем, а най-често експертите споменават „неизправност в стабилизационната система“.

***

След Втората световна война американското фигурно пързаляне преживява златния си период. С 20 първи места и още почти 40 сребърни и бронзови отличия, спечелени на 14 следвоенни световни първенства, американците са най-добрите фигуристи в световен мащаб в онези години.

3
Карол Хайс

За Прага тръгва съвсем млад отбор, който трябва да трупа опит с поглед насочен към олимпиадата през 1964-та. На утвърдените звезди от предишните игри – триумфалната за янките олимпиада в Суко Вали (на която печелят два златни и два бронзови медала) – им е дадена заслужена почивка. Естествено, има и спортни функционери в страната, които се възпротивяват на това, но специалистите са убедени, че новото поколение е най-талантливото в цялата история и успехът му ще бъде незабавен.

„Щяха да бъдат огромни звезди. Това трябваше да бъде тяхното време. Бяха невероятно талантлив отбор“, спомня си петкратната световна шампионка Карол Хайс, която завършва кариерата си само половин година преди трагедията.

16-годишната Лоурънс Оуен е най-ярката звезда на янките. Току-що спечелила шампионата на САЩ и Северна Америка, тя се превръща в национална любимка и се появява на корицата на февруарския брой на списание „Sports Illustrated“. Любопитното е, че спасителите откриват списание с нейния лик, почти недокоснато от огъня, сред останките на самолета. Заедно с Лоурънс пътуват още нейната 20-годишна сестра Марибел, която също е фигуристка, и майка им – треньор и легенда на американското фигурно пързаляне.

5
Лоуренс Оуенс със сестра си Марибел и майка им

Това обаче съвсем не е единствената семейна трагедия на борда на полет SN548.

В машината са 18-годишната Айла и 17-годишният Рей Хадли, брат и сестра, които са толкова талантливи, че дълго не може да се прецени къде са по-добри – в танцовите или спортните двойки. Те печелят сребро на националното първенство, но са на път да се откажат да пътуват до Прага заради финансови проблеми. Хората от родния им Сиатъл обаче организират кампания и събират средствата необходими да стигнат до чешката столица. Жест на уважение и обич, но Айла и Хадли така и не виждат Златна Прага.

С тях е и Линда Харт, която не само е тяхна треньорка, но и втора съпруга на баща им след развода му с биологичната им майка.

Сестрите Вестерфелд също летят за Прага заедно – 17-годишната Стефани и кака й Шарън. Пътуването на майка им Майра Вестерфелд пропада в последния момент. Семейството събира пари само за два билета и тя е категорична, че ще изпрати към Европа само момичетата си и ще си остане у дома.

1

Спортната двойка Лори и Уилям Хикокс (брат и сестра), съпрузите Патриша и Робърт Дайнин (танцова двойка), танцьорът Роджър Кембъл и майка му Ан, съдиите Харълд Хартшорн със съпругата си и Едуард Ламер с 14-годишния си син, 16-годишният Грегъри Кали и неговата сестра… Още зловещи подробности от списъка на мъртвите.

Не можем да пропуснем и трагедията на 16-годишния Дъглас Рамзи. Огромният талант завършва първия си американски шампионат при възрастните на четвърто място и не се класира за световното, но в последния момент влиза на мястото на заболелия Тим Браун.

***

След зловещата катастрофа, в международната федерация (ISU) започват да дискутират въпроса дали първенството не трябва да бъде отменено. Някои отбори вече са в Чехословакия – като канадската делегация, която пристига в Прага с директен полет в същата сутрин на трагедията. Няколко дни преди пътуването съществува вариант „кленовите листа“ също да пътуват с прекачване в Брюксел заедно с американците. На тях поне щастието им се усмихва…

След консултация с всички участници, президентът на ISU Джеймс Кох обявява, че в памет на загиналите турнирът няма да се състои. А това остава в историята като първият и последен случай от 1896 г. насам, в който в мирно време не се провежда Световно първенство.

В Щатите трагедията се отразява пагубно на спорта и фигурното пързаляне се превръща в символ на болка и тъга. А мнозина в страната са убедени, че красивата дисциплина е умряла заедно с талантливия отбор.

2

Цялата страна тягостно чака идентифициране на мъртвите, а 10 дни след катастрофата към Америка са изпратени дъбови ковчези с печата на краля на Белгия. Мрачните прощални церемонии се провеждат в Бостън, Оукланд, Колорадо и Лос Анджелис.

Сълзите давят спорта, а шокираните треньори и състезатели нямат мотивация да продължат.

Веднага след трагедията обаче американската федерация по фигурно пързаляне създава мемориален фонд за подпомагането на най-обещаващите фигуристи. Фондът, между другото, е активен и в наши дни и в над половинвековното си съществуване е набрал повече от 10 милиона долара за обучението и подготовката на перспективни спортисти. Кристи Ямагучи, Евън Лисачек, Мерил Дейвис, Чарли Уайт, Адам Рипън и десетки други имена станаха известни благодарение на неговата подкрепа. 

Следващия си медал от Световно първенство американците печелят четири години след катастрофата (1965-а), но възраждането на спорта в страната започва едва в началото на 70-те години.

Какво ли щяха да постигнат тези таланти? Колко ли още истории щяха да се разкажат за тях, а не само тази – най-тъжната. Няма как да знаем. Съдбата реши да ни кара да гадаем.

И направи така, че и до днес в американското фигурно пързаляне да е в сила резолюция, издадена от националната федерация през 1961-ва, която гласи: делегацията на отбор, който пътува за международно състезание, никога да не лети заедно в един самолет.