shareit

Мария Калас и Аристотел Онасис: Любов по-силна и от предателството

| от Вучето |

Тази история е разказвана стотици пъти, защото се е случвала през всички векове, на бедни и богати, на грозни и красиви, на роби и царе, на неудачници и преуспели.

Защото това е най-простата и същевременно най-сложната история на света – история за изкушение, страст, отдаденост, предателство, разочарование и болка. Изобщо история за любов. И макар че на последната страница винаги пише “Тhe end”, това, което се случва между първото и последното изречение, винаги е вълнуващо и неповторимо.

Това е по старогръцки трагичната любовна история между гръцкия магнат Аристотел Онасис и оперната дива Мария Калас.

Aristotle Onassis

 

Аристотел Онасис, Getty Images

Колко е важно да си любовник със стратегия

Един от най-богатите хора на света, Аристотел Онасис, израства като независим и самоуверен младеж, който още от ранна възраст е обсебен от идеята един ден да бъде фантастично, ненадминато богат. И това се случва, още преди да е навършил 32 години. Първоначалния си капитал Онасис натрупва чрез сделки с петрол, но той няма намерение да се ограничи само с този вид бизнес. Нито пък да се задоволи само с първите няколко милиона.

И разбира се, както гласи най-изпитаната житейска аксиома, богатите са абонирани за вниманието на красивите жени.

Само че Онасис не е от милиардерите, когото можеш да поставиш под общ знаменател с всички останали богаташи. Той не би жонглирал с диаманти и пълнил басейни с шампанско, не би подарявал острови и свалял звезди, само за да угоди на някоя засукана сладурана. О не! Научил се как да омайва жените още на 13- годишна възраст, Аристотел бързо усвоява може би най-важния урок в живота си, а именно колко е важно да подхождаш стратегически, а не емоционално към всяка една интимна връзка. Когато съблазнява някоя жена, го прави не само за удоволствие, а и защото може да извлече някаква изгода.

Дори за първата си жена, Тина Ливанос, не се жени по любов, а заради тлъстата зестра, която върви заедно с булката. А когато алчното му око си набелязва овдовялата Първа дама Джаки Кенеди за съпруга номер две, отново подбудите му са чисто стратегически. Той вярва, че като спечели любовта на Джаки, ще получи Америка на тепсия. В крайна сметка не получава нито едното, нито другото. Успява обаче да разбие сърцето на единствената жена, в която някога е бил влюбен – Мария Калас.

618x345

Мария Калас, Getty Images

Когато не можеш да имаш най-доброто от два свята…

Анна Мария София Сесилия Калогеропулу, по-известна като Мария Калас, се ражда през 1932 г.  в Ню Йорк в семейството на гръцки емигранти. Учи оперно пеене в Гърция, но до върховете на славата се издига в Италия, където и дебютира през 1951 г. в Ла Скала. През годините на активната й кариера всички меломани по света са потресени от феноменалния  й глас. Уникалните й качества я превръщат в митична историческа фигура още приживе. Някои дори вярват, че ако не се занимаваше с опера, а с политика, щеше да стане най-влиятелната жена в света.

Но както хората казват, като ти върви на карти, не ти върви в любовта. Така и при Мария – личният й живот е пълна противоположност на звездната й кариера. В интерес на истината бракът й със заможния италиански индустриалец Джовани Манегини не е съвсем за оплакване. Човекът е голям ценител на операта, верен съпруг и отговорен мениджър на жена си. И все пак нещо в брака им липсва. Тъй като винаги е била сдържана и високо морална, Мария не си позволява да назове на глас какво е то.  Но то се знае. Деца, страст, секс.

Кой е този ексцентричен фен?

За първи път Онасис и Калас се срещат на лъскав виенски бал, но тогава и двамата не отдават особено значение на това формално запознанство. Чак по-късно, когато Онасис я чува да пее на живо, нещо в душата му трепва. В лицето на оперната дива той вече е набелязал следващата си “жертва”. По онова време Онасис е мега богат и печеленето на пари вече не е сред приоритетите му. Това, от което се нуждае, е жена, която да допълва имиджа му със своя блясък, изисканост и слава. В това отношение Мария е пълна десятка, защото притежава всички необходими качества, за да бъде неговата “plus one”.

Онасис моментално привежда в действие плана си за завоюване на тази невероятна жена. Кани нея и съпруга й на средиземноморската си яхта “Кристина”, която предизвиква възхищение с размерите, лукса си и гостите, които я посещават. Денят, в който ще се преобърне целият й свят, е този, когато Мария стъпва на палубата на “Кристина”. Само след няколко часа милиардерът и певицата вече са толкова привлечени един от друг, че започват открито да изразяват внезапно връхлетелите ги чувства.  Пред потресените погледи на законните им половинки и останалите гости на яхтата, той не спира да я ухажва и дори й дава да пие горчиво гръцко вино направо от шепите му.

За всички е ясно, че това, което е започнало на яхтата, няма да спре дотам. Следва разточителен прием в един от най-скъпите лондонски хотели, който Аристотел организира в чест на Калас и на който буквално я затрупва с червени рози. През кариерата си Мария  се е сблъсквала с всякакви обожатели, някои от които откровени откачалки, обаче този надминава всички по разточителност и ексцентричност. И е толкова, толкова очарователен! Невъзможно е просто да не се влюби в него.  Въпреки че е почти два пъти по-възрастен от нея, женен, с деца и му се носи славата на безподобен сваляч.

Maria Callas

 

Онасис и Калас, Getty Images

В какво се превръщат мечтите

Калас напуска мъжа си. Строгите правила на католическия канон обаче забавят процеса по развода. Съпругата на Онасис от своя страна също иска неверния съпруг вън от живота си. Вече му е родила двама наследници, а и самата тя от години върти любов извън семейното ложе, така че разводът за нея е само формалност. Когато двамата прясно влюбени най-после са се освободили от брачните окови, се установяват да живеят в Париж. Мария прекъсва певческата си кариера, за да се посвети на своя любим. Тя е преминала през чудотворна трансформация и най-после се е превърнала в жената, която винаги е искала да бъде. Защото най-после обича и се чувства обичана. Изведнъж радостта от живота се е върнала и тя не мечтае за нищо друго освен да прекара остатъка от него редом до Аристотел. Като негова законна съпруга.

Двойката не слиза от заглавните страници на вестниците, а личният им живот става любима тема на папараците. Обаче много скоро животът с Аристотел се оказва истинско предизвикателство. Веднъж докопал се до обекта на желанията си, Онасис сякаш губи интерес към “завоеванието” си. Започва да изпада в странни настроения, които го превръщат в досаден и деспотичен съквартирант. Лошото е, че пренася неприятните си настроения и извън дома им. Все по-често си позволява да обижда и унижава Мария пред приятелите им, наричайки я в немалко случаи “п*тка с писклив глас”. Но поне й спестява шамарите, макар че от години му се носи славата на “боксьор”, който обича да побийва любовниците си.

През 1966 г. 42-годишната Мария съобщава на Онасис, че е бременна. Той обаче изрично й забранява да ражда  детето. От страх да не загуби любимия мъж, Мария абортира – решение, за което горчиво ще съжалява до края на живота си.

Callas And Onassis

Онасис и Калас, Getty Images

Да обещаеш остров като сватбен подарък на една, а после да се венчаеш за друга

През 1968 г. Мария получава нов удар от съдбата. Но тя отдавна го е предусетила. Още в деня, когато Онасис кани на “Кристина” не кого и да е, а Джаки Кенеди, тя разбира, че намеренията му не са чисто приятелски.  До поканата да погостува на пословичната яхта се стига след поредица от удобни обстоятелства. След убийството на президента Кенеди, неговата вдовица търси утеха в прегръдките на няколко мъже, един от които е по-малкият му брат на Боби. Но когато и Боби е застрелян, Джаки изпада в паника. Тя е убедена, че ако някой си е наумил да избива членове на семейство Кенеди, нейните деца са следващите  в неговия списък. Психическия срив на Джаки се оказва перфектният претекст за Онасис да се намеси в картинката.

Бракът с тази жена, мисли си той, ще му осигури общественото положение, за което отдавна мечтае. Затова “Заповядайте, скъпа госпожо, да си починете далеч от лошите хора на моята малка лодка, полюшвана от игривите вълни на ласкавото Егейско море!” Хм, мисли си вдовицата на свой ред, ето ти добър повод да напусна страната. Пък и ако си изиграя добре картите, бракът с богатия грък ще сложи в ръцете ми пари, с които да осигуря охолно съществуване на себе си и децата.

Когато папараци заснемат палавата вдовица да се пече по оскъден бански на палубата на “Кристина”, вестниците гръмват с укорителни заглавия: “Подобаващо ли е такова поведение за една жена в траур?”

През октомври 1968 г. Мария научава от пресата, че Аристотел Онасис се е оженил за вдовицата на застреляния американски президент Джон Кенеди. Сватбата се е състояла на остров Скорпиос – същият гръцки остров, който Онасис й е обещал като сватбен порядък преди четири години. Запитана от журналистите за коментара й относно брака на Онасис и Кенеди, Мария изрича пророческата фраза: “Боговете си знаят работата и справедливостта ще възтержествува.”

Съсипана от предателството, Мария се барикадира в парижкия апартамент, спуска тъмните пердета и отказва да разговаря с когото и да е.  Месец по-късно Онасис цъфва под прозорците й и започва да подсвирква с уста така, както би направило всяко гръцко момче, за да примами любимата си да се покаже на балкона. Кълне се, че бракът му с Джаки е просто бизнес сделка, че дори не спят в едно легло и че Мария е единствената жена, която някога е обичал. Думите му някак успяват да докосната наранената душа на Мария и тя му прощава. Вече се е примирила, че завинаги ще си остане “другата жена”, но безропотно приема негласното споразумение по правилата на този шантав любовен триъгълник.

Newlyweds Jacqueline and Aristotle Onassis

Аристотел Онасис и Джаки Кенеди, Getty Images

Пророчеството се сбъдва

И ето ги двамата пак заедно, уж се срещат тайно на различни места в Париж, обаче от време не време се появяват хванати под ръка на разни светски събития. Богаташът не изпитва никакви угризения, въпреки че е женен отскоро, и демонстрира открито връзката си с Калас. Новата госпожа Онасис обаче не изглежда особено възмутена от случващото се. Тя също не се е омъжила за гръцкия милиардер по любов, така че докато може да пътува нагоре-надолу и да пръска хиляди долари за луксозни стоки, й е все едно с кого спи съпругът й.

Да, обаче в един момент Онасис започва да се дразни от наглата разточителност  на госпожа Кенеди-тире-Онасис. Само през първата година на брака им Джаки харчи с лека ръка почти 20 милиона долара за ремонт и декорация на луксозни апартаменти  и къщи. Вече няма и капка съмнение, че този път Онасис е сгрешил в избора си на жена и Джаки никога няма да бъде неговия пропуск за американското висше общество и бизнес-среди, както се е надявал. Освен това отношението на клана Кенеди към него е меко казано, обидно – гледат на него като към долнопробно жиголо.

Онасис започва сериозно се замисля за развод. На 23 януари 1973 г. обаче се случва нещо, което не само отвлича мислите му от развода, но и разтърсва живота му из основи. Синът му Александър загива в самолетна катастрофа. Изглежда предсказанието на Мария се е сбъднало и бог започва да си събира вересиите.

След смъртта на 24-годишния Александър Аристотел вече не е същият. Губи желанието си за флиртове и апетита си към живота. Джаки се връща в родния Ню Йорк и започва да води тежки преговори с адвокатите на мъжа си по условията на предстоящия развод. Междувременно Мария се опитва да забрави цялата лудница като се хвърля отново стремглаво в кариерата си… и в обятията на друг мъж. Въпреки че сърцето й все още принадлежи единствено и само на Онасис. През този период той се обажда само няколко пъти и двамата си говорят като доверени приятели. Но Мария знае: ако само дори с половин дума Аристотел я помоли да се върне при него, тя ще захвърли всичко на секундата и ще го направи.

“Винаги ще имаме Париж”

През ноември 1974 г., докато е на турне в Япония,  Мария получава съобщение веднага да се обади в Париж. Първата й мисъл е, че нещо се е случило с Аристотел. Предчувствието й не я лъже. Казват й, че той е в болница в тежко състояние в следствие на хронично автоимунно заболяване. Въпреки че са в развод и в лоши отношения, Джаки е неотклонно до леглото му, но не толкова защото я е грижа за западащото му здраве. Иска да е сигурна, че персоналът няма да допусне до сградата натрапницата Калас, ако се появи.

Всъщност в откритата враждебност на Джаки към Калас няма нищо лично. Напротив, бившата Първа Дама дори се възхищава на отдадеността на певицата към съпруга й. Просто не иска хората да говорят с насмешка зад гърба й, че не е взела мерки да се справи с любовницата.

Шест дни преди Онасис да умре, Джаки не е до леглото му. Когато състоянието му рязко се влошава, не могат да я открият по телефона. Сестрата на Аристотел, Артемис, звъни на Мария, която от дни седи затворена в парижкия си апартамент в тревожно очакване на новини.  Казва, че ако иска да си каже последно сбогом с любимия, ще трябва да го направи сега. Мария успява да се промъкне незабелязана покрай охраната и през служебния входа на болницата се добира до стаята на Онасис. Заварва го почти в безсъзнание. Без да смее да го докосне, само му прошепва: “Аз съм Мария – твоето канарче.” Казва му още, че го обича сега и завинаги, и си тръгва.

Аристотел Онасис издъхва на 15 март 1975 г. на 70-годишна възраст. Когато научават новината, Джаки веднага си поръчва бутикова траурна рокля от новата колекция на Валентино, а Мария въздъхва сякаш с облекчение: “Сега не ми остава нищо друго освен да умра.” Оттегля се в парижкия си апартамент и живее там като истинската скърбяща вдовица на починалия магнат.

На 6 септември 1977 г. Мария Калас умира неочаквано и при мистериозни обстоятелства. Дали е било естествена смърт или убийство все още никой не може да каже със сигурност. Още по-озадачаващ факт е, че въпреки немалкото й богатство, тя не оставя завещание. Затова  и 12-те милиони отиват в ръцете на най-големите й врагове: бившия й съпруг, който години наред паразитира върху успешната й кариера, и безсърдечната й майка, която по време на окупацията на Гърция през Втората световна война, я кара да “забавлява” немски и италиански офицери в замяна на храна и пари.

Последното желание на Мария Калас е прахта й да бъде разпръсната във водите около остров Скорпиос, където е гробът на Аристотел Онасис. Само че желанието така и не бива изпълнено.

 
 
Коментарите са изключени

Как 200 жени се изправиха срещу своя насилник – отмъщението се сервира студено

| от |

Легендата разказва, че отмъщението е много сериозно ястие, което винаги трябва да се сервира студено. Много важна подробност е, че добрият готвач избира перфектния момент за тази цел и знае как да поднесе това ястие. Този социален акт на възмездие винаги успява да допринесе за ответен удар. Има и изключения, особено ако някой иска да изпрати съобщение в името на справедливостта. Прехвърляме се в Индия, където престъпността винаги е била символ на изпуснатото зло от кутията на Пандора.

Индия винаги е оперирала по някакви много странни закони и за всеки чужденец е особено трудно да открие логиката на съществуване. Герой на тази история е Аку Ядав. Аку е известен като един от най-жестоките и върлуващи изнасилвачи в Нагпур.

Градът има популация от 2,4 милиона души и сериозно количество бедни жители. Най-ниската част от обществото не можело да използва услугите на властта. Много често линейките не се разхождали до гетата, а полицията изобщо не се интересувала от съдбата на жителите. Социалната картина е много идентича и в много други индийски полиси. Аку имал едно много интересно забавление през последните години на своя живот – изнасилвания.

След като полицията не си мърдала пръста, а дори ням адвокат можел да накара жалбите в управлението да изчезват, Аку бил спокоен и осъзнал, че е недосегаем. Легендата разказва, че насилника има в досието си поне 24 жалби, сред които и показания за три извършени от него убийства, но не е виждал вътрешността на съда, нито шансовете да попадне в затвора. Не е ясно колко точно години г-н Ядав е имал възможност да се възползва от безплатните сексуални услуги, но легендата разказва, че почти във всеки дом или барака от гетото Кастурба Нагар има по една негова жертва.

В повечето случаи се използвали и услугите на помощници, които да помагат или да държат мъжа на жертвата. В един момент трябва да сметнем за логично, че когат случаите зачестили и полицията нямало как да игнорира повече жалбите, някаква демонстрация на действие би била адекватна. И такава наистина имала, Аку започнал да дава подкупи. Скромни символични дарения в полза на полицията винаги са добре дошли. И докато имало пари, всяка жалба била потулвана. Да не говорим, че редица от жертвите просто не вярвали, че има смисъл да ходят в полицията, след като стават свидетели на бездействието. Липсва точна хронология на всички извършени зверства, както и списък на всички пострадали.

Ако някой се опитал да наддигне глава и да се изправи срещу ужасите и неправдата, Аку започва да използва заплахи като заливане с киселина, да изнасили отново жертвите или да нарани друг член на семейството. Колективният страх очевидно може да властва дълго сред най-ниските слоеве на обществото. Има само една подробност – понякога и на най-бедните им писва от безредиците. Щом някой спре да вярва на страха и възможностите, идва време за нещо много страшно и ядосано. На една от изнасилените ѝ омръзнало да чака някакво чудо и благодарение на друг член от семейството решава да се възползва от всички закони. Вместо да подава жалба, дамата прескочила полицията и веднага стигнала до комисаря на полицията.

След като униформеният разбрал за първи път каква е картината в гетото, веднага решил да разпореди разследване, гарантирайки, че никой повече няма да пострада. С нови сили и достатъчно побеснели граждани, същата вечер към дома на насилника тръгва цяла талпа от побеснели хора. Те много добра знаели къде да намерят Аку. След като вратата му буквално се отделя от пантите, извергът е изкаран навън със сила. Не е ясно колко точно е бил налаган от жертвите, но полицията успява да възтанови реда и да го прибере в килия. Според очевидци, това е бил единственият начин да го спасят и да го изправят пред съда. Само няколко дена след запознаването на съда с провиненията на Аку, до гетото се чува нова по-страшна новина – изнасилвачът може да бъде пуснат под гаранция. Това била последната искра в тубата с бензин, последвалата експлозия от гняв била нещо невиждано до този момент. Около 200 жени се въоръжили с камъни, ножове и всякакви подръчни материали. Почти всички били жертви на изверга, а някои просто били добри приятелки, които искат да участват във въргала. Докато всички стоят мирно и тихо в съда и чакат появата на Аку, той не влиза като смирен престъпник, а като герой. Може би това допълнително нагнетява обстановката. Докато се разминава с една от жертвите я нарича простутка и обещава, че след като излезе ще я изнасили отново. Придружаващият полицай се разсмива и всички следващи събития се случват твърде бързо. Една от всички 200 жени в залата се разкрещява „Ти или аз“ и всички нападат с ножове изнасилвача. Политат камъни, започват да се нанасят множество прободни рани. Пазачите били изумени и нямало как да реагират, а и честно казано не са искали да влизат в този кръстосан огън. Остриета летели във всички точки от тялото и щом 200 гневни жени не могат да се спрат, можете да си представите какво е щяло да се случи с пазачите. След като гневът най-накрая бил предаден по тялото на подсъдимия, лекарите установили , че една от всичките 200 жени е успяла да отреже дори достойнството на Аку – явно е искала да бъде сигурна. Някои от дамите така или иначе успяват да влязат в ареста, но през 2012 всички са освободени поради липса на доказателства.


View this post on Instagram

. ⏩SERANGAN WANITA YANG MEMATIKAN⏪ ➡Akku Yadav adalah penjahat kelas teri di Desa Kasturba Nagar, India. Dia tak segan merampok bahkan membunuh, dan sering keluar masuk penjara. Namun di penjara ia tidak pernah kapok karena selalu dijamin bos besarnya dari New Delhi. ➡Aksi kekejaman Akku yang tidak bisa ditolerir lagi adalah saat dia bersama gengnya menyeret paksa gadis 12 tahun dari rumahnya. Bahkan dia memerintahkan gerombolan penjahat untuk memerkosa korban beramai-ramai. Tidak terima dengan tingkah Akku yang kelewat batas, sebanyak 200 wanita mengeroyok akku ➡Pertama Akku disiram bubuk cabai dan dilempari batu hingga tak berdaya. kemudian ada seorang wanita mengeluarkan pisau dan memotong kemaluan Akku,tidak sampai disitu kemudian akku di tusuk beramai-ramai sebanyak 70 kali ➡Akhirnya polisi hanya bisa menetapkan beberapa wanita seabagai tersangka, setelah sebelumnya mereka meminta dibui bersama-sama. #CMIIW #deepweb#scarygame#deepwebindo#deepwebindonesia#creepypasta#creepy#creepypastaindo#creepypastaindonesia#pemakaman#deepwebid#gore#infantdeath#darkwebindo#darkwebindonesia#ritual#disturbing#dafulove#disturbingvideo#redroom#lfl#fff#l4l#f4f#psyco#story#tibet#creepyvideos#akkuyadav -ck

A post shared by Deepweb (@deepweb.indo) on

Няма как да се знае коя жена е нанесла фаталния удар. Реакцията успява да подобри работата на полицията значително. Никой не е искал да види 200 гневни жени втори път да побеснеят отново. Историята на Аку продължава да се разказва като много вълнуваща легенда. Всички са доволни, че най-накрая с демонстрация на сила индийските жертви се превръщат в активни борци за справедливост. Цялата женска инквизиция напомня много за легендарната песен на Eagles, в която всички гости на хотела с малки ножчета се борят да победят чудовището. Годините се разминават, за да кажем, че аудиторията наистина

 
 
Коментарите са изключени

Защо един от най-добрите български щангисти е обявен за некадърник

| от |

Мохамед Али е открит от бокса, когато решава да се оплаче в полицията, че някой е откраднал колелото му. Арнолд Шварцнегер получава правото да тренира в казармата, след като става ясно, че бяга от поделението, за да отиде на състезание. Историята на някои от най-великите спортисти е известна щастлива грешка, която да обърне спортния свят с хастара навън. И някъде там сред всички спортни истории се прокрадва легендата Янко Русев. Неговият спортен талант е забелязан още през 1973 г. и оценен подобаващо – Янко е обявен за чист некадърник без никакво спортно бъдеще. Подозираме, че това са много мотивиращи думи за всеки 15-годишен младеж, който вярва, че може да дава на спорта, освен да взима.

Янко е интересна птица и неговата спортна история започва в началото с популярния футбол и баскетбол. След като спортно училище „Олимпийски надежди“ е красноречиво и не смята да губи време с момчето от село Ивански, вратите и потенциалните надежди за медали ще сложат край на очакванията. Когато един човек получи такъв черен печат има два варианта: да се откаже от спорта или да се докаже.

Никой не подозира, че дните на Янко преминават с 8-часова тренировка всеки ден. Тази интересна практика и вдигането на тонове тегло всеки ден е изумявала всички останали атлети през годините. Иван Абаджиев успява да види „некадърника“ малко след провалените изяви в училището, именно той подава ръка на младежа. По правило Русев още няма право да влиза в официалния отбор по щанги (все пак е юнуша), но явно никой не подозира силата на младежа, за да се притесни от евентуално участие. Само два месеца след първата поява, Янко е поканен за тренировки с националния отбор по вдигане на тежести. След още шест месеца е в листата с имената, които ще представят страната на световното първенство в Щутгарт.

Именно там можем да видим как неговата „некадърност“ блесва. Само за шест месеца тренировки и едва на 19-годишна възраст е успял да се превърне от нескопосан атлет в медалист. Не искаме да си представяме какво можеше да постигне в случай, че го бяха оценили правилно. След това постижение става ясно, че някой в спортното училище бърка, защото успехът е не просто повторен, а идва с нов световен рекорд при изтласкването в Гетисбърг, САЩ. Това е и официалната първа титла за Русев. Атлетът трябва да качи малко килограми, за да продължи своя възход и в следващата категория – 67.5 килограма. Никой дори не подозира, че името на Янко ще стои редом до Йоахим Кунц.

Според някои източници след 5-годишно съперничество и значително вдигане на летвата, Кунц кръщава дъщеря си на своя най-велик съперник и тя носи името Янка. Родният атлет печели вниманието върху себе си и не смята да спира. Неговата звезда свети ярко на олимпийските игри в Москва. Спортното събитие е специално, защото се провежда за първи път в Източна Европа и освен това за първи път в комунистическа страна. Едва през 2008 г. ще се повтори начинанието като домакин ще бъде Пекин. Янко е след представителите на страната.

В страницата в Wikipedia може да откриете, че е спечелил златен медал, но някой е пропуснал да отбележи, че родният щангист си тръгва с 3 олимпийски и два световни рекорда – постижението се случва с контузия на крака (около два месеца по-рано е под въпрос дали изобщо ще стигне до олимпиадата). Освен влизане в историята, той получава парична награда от 1000 долара, както и чисто нова Волга – престижно возило за 80-те години. Любопитен факт е, че Янко не е достатъчно висок, за да седне зад волана и кара колата с възглавничка. Това обаче наистина е само част от успехите на Янко.

Една активна спортна кариера се измерва в медали и цифрите тук са от особено значение. За скромната си спортна кариера ще може трябва да знаете, че родният атлет има само три сребърни медала – два от европейски шампионати и един от световен форум в Щутгарт. Всичко останало е злато. Ако се чудите каква е връзката между Янко Русев и Стефка Костадинова, това е числото 209. В единият случай говорим за 209-сантиметровия скок на Стефка, а при Русев се говори за вдигане на 209 килограма през 1982 г. в Любляна (като преди това е успял да вдигне 208 килограма, но какво е един килограм). Въпросните 209 килограма стоят и до днес, а не трябва да забравяме, че колективното рекордьорско представяне на родния щангист е отличено със специално място в Световния музей на славата за щангисти в Истанбул. Голяма част от рекордите остават и до днес.

 
 
Коментарите са изключени

Великите авантюристи: Дядо Ильо Войвода – последният хайдутин

| от Александър Стоянов |

Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и величие, падение и гибел. Тези велики разкази се пишат от личности, надарени с дързост, хъс и амбиция, способни да рушат империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина сред тях са добре известни в цял свят, но освен хора като Кортес и Писаро, световната история пази спомена за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват съдбите на цели региони.

Тяхната история е показателна за начинът, по който се развиват цивилизациите. Тя демонстрира неограничените възможности на човешкия дух и амбиция. Съдбата на тези личности ни помага да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава възможност да потърсим героите на своята собствена епоха.

В началото на XIX век, Османската империя представлява една изправена на прага на колапса държава. Голяма част от нея се управлява от самоволните и непокорни аяни – местни първенци, които не признават централната власт и действат като самостоятелни владетели в своите околии. В тяхна служба или действайки сами за себе си, в различните части на империята безчинстват разбойнически групи, които атакуват села и градове и събират налози от местното население. В историографията, тази епоха е известна като Кърджалийските времена.

В това бурно и опасно време, местното население на много места организира свои собствени, доброволчески части, които да пазят хората от разбойниците. Българските земи в днешна Северна Македония не правят изключение. Богатите села по поречието на р. Струма има с какво да изкушат грабителите. В едно от тях, Берово, местното население е организирано от селският свещеник – поп Георги, който се сражава срещу разбойниците. Разбира се, османските власти не гледат с добро око на подобни самоорганизирали се отряди и четата на Георги действа нелегално, сражавайки се в района на Малашевската планина.

При едно сражение с бандити при село Пастух, поп Георги е убит. Кога се случва това историята мълчи, това, което знаем, е че след себе си той оставя син – Марко Попгеоргиев. За разлика от своя баща, Марко бил обикновен жител на Берово – занимавал се със земеделие. Скромното си имущество завещал на двамата си синове – Ильо и Станко. Запазените местни предания описват Станко като весел и жизнерадостен, докато брат му – Ильо бил висок, плещест, мургав, винаги мълчалив, както го е описал Антон Страшимиров.

Ilyo_Voyvoda

Снимка: By Анастас Карастоянов – Scanned from Mercia Macdermott’s book „Freedom or Dearh: The Life of Gotse Delchev“ (Мерсия Макдермот, „Свобода или смърт: Биография на Гоце Делчев“, Издателство „Наука и изкуство“, България, 1978), Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=5248683

Ильо бил роден на 28-ми май, 1805 г., именно в разгара на Кърджалийските времена. Дали дядо му поп Георги, от който наследил своите качества бил жив по онова време не е ясно. Около 1830 г., когато в Гърция тече кървавото въстание, а Русия е на прага на война с Портата, Ильо се спречква с местен турски първенец, който си позволил да задиря двете му сестри. Верен на семейната чест, Ильо се опълчва на турчина и съдейки по факта че бързо заминава за Рилския манастир, вероятно го е наранил сериозно.

През следващите осемнадесет години, Ильо се препитава като пандурин в Рилския манастир. Пандурите били мъже със специален статут, които имали право да носят оръжие и действали като легална охрана на църковните средища. Названието означавало също и специална категория стражари, охраняващи пътищата, но към 1830 г., османските власти се заели да премахнат привилегированите категории от християнското население, така че пандурите останали само като отделни служители в манастирската охрана. По време на престоят си в Рилския манастир, Ильо (наричан и Кара Ильо или Ильо Беровски) се запознал с Неофит Рилски и множество други културни дейци на Българското Възраждане от първата половина на XIX век, които били чести посетители в манастира.

През 1848 г., вероятно след смъртта на баща си, тридесет и три годишният Ильо Марков се прибира в родното Берово. Като наследство на своята служба, той запазва оръжията си, с които продължава да се разхожда свободно. Въпреки това, след 18 години служба и немалко сблъсъци с разбойници и дерибеи, Ильо решава да окачи пушката на стената, да се задоми и да създаде семейство. Жени се за местната красавица Цона, от която му се раждат три деца – дъщеря Велика (р. ок. 1848 г.) и синове Никола (р. ок. 1850 г.) и Иван (р. ок. 1852 г.). За съжаление, съдбата е решила друго за Ильо Марков.

През 1850 г., през лятото, Ильо се спречква с местния турски дерибей Мехмед Байрактар. Отмъстителният турчин му устройва засада. Това което следва е епизод, предаден по различен начин от изследователите. Според популярната версия, турски куршум ранява брат му Станко и Ильо преследва Мехмед Байрактар и неговия съучастник и ги убива. Според версията, предадена от Антон Страшимиров в „Македонските воеводи“, куршумът убива невръстният син на Ильо – Никола, а брат му Станко е убит при последвалото спречкване с турците. Липсата на информация относно съдбата на децата на Ильо пречи да се установи какво точно се случва – единственият проблем във версията на Страшимиров е, че там не се споменава за дъщерята на Ильо – Велика, която вече трябва да е била родена през 1850 г. Каквото и да се случва точно , Мехмед Байрактар е убит, а Ильо е принуден да се скрие в Малашевската планина, в която преди се подвизава дядо му поп Георги. Заедно с него тръгва и сестра му Мария Маркова, която става знаменосец на четата, която събира.

През следващите три години, около него се създава чета, която достига до 70 души и раздава правосъдие на местните турци според заслугите им. Към нея се присъединяват не само доброволци, но и други хайдути, трупали опит в борба срещу властите. Ильо Марков се налага като безспорен командир. Четата става известна на османските власти и те се опитват да я неутрализират но без никакъв успех. През 1854 г., заради зачестилите хайдушки акции по течението на Струма, турците в Дупница решават да отмъстят на местното българско население, вероятно подозирайки че сред българите има помощници на хайдутите. От свои хора в града, Ильо войвода научава за плана на властите и изпраща съобщение до турските първенци, че ще изравни тяхната махала със земята ако понечат да приведат плановете си в действие. Разколебани, турците прекратяват подготовката си, притеснени и от размера на Ильовата чета. До края на войната, опитите на властите да заловят Ильо минават без всякакъв успех.

Благоевград_2682

Снимка: By LeeKeoma – Собствена творба, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=11756313

През 1856 г., в Париж е подписан мирният договор, сложил край на Кримската война (1853-56г.). Подкрепата на Великобритания, Австрия и Франция за Османската империя не оставя никакво съмнение, че Портата ще получи пълна свобода за справяне с хайдутите в България, които пряко или косвено са съдействали на руската армия. Макар и неук, Ильо е човек, надарен с бистър ум и ясна преценка. Когато в същата година османските власти му предлагат да разпусне четата в замяна на опрощение, той правилно преценява, че за в бъдеще поддържането на голям отряд като неговия ще е невъзможно.

Въпреки това, Ильо добре познава нравите на местните османски сановници и изчаква докато най-сетне чак от Истанбул не е се изпраща официален декрет, подписан от правителството, с който се дава опрощение за Ильо войвода. За този декрет важна роля изиграва застъпничеството на кюстендилският митрополит Авксентий Велешки. Ильо и част от четата му влизат тържествено в Кюстендил и се помиряват с властите, а Ильо получава право да запази оръжието си. Но и този път не му било писано да прекара остатъка от дните си в мир.

Скоро след като се прибрал при семейството си в Берово, срещу него е организиран заговор от приятели на убития Мехмед Байрактар. Ильо и неговият другар Нико Камбера изпреварват заговорниците, издебват ги и ги убиват след което отново хващат планината. Османските власти ги погват, а 12 от старите му четници са изловени, въпреки обещанията за опрощение. Осем от тях са обесени в Ниш, а четирима в Кюстендил. Кога точно се случват тези събития не е съвсем ясно, но вероятно става дума за 1859 г., три години след завръщането на Ильо войвода в Берово.

След като не успяват да заловят легендарният хайдутин, османските власти разграбват и събарят къщата му и изселват жена му и децата му в Кюстендил, където ги държат под строго наблюдение, с идеята че той ще се върне да ги потърси. Вместо това, Ильо, отново следван от сестра си Мария, бяга към Солун и Света Гора, където се укрива няколко месеца. След това отново потегля на север, събира част от старата си чета и през 1860 г. се прехвърля в Сърбия.

Тук той е посрещнат радушно от Георги Раковски, който тепърва организира своята Първа българска легия с помощта на сръбските власти. Ильо войвода се включва в делото, става заместник на Раковски и започва да отговаря за военната подготовка на „легионерите“. През 1862г., по време на краткотрайния конфликт между Сърбия и Османската империя в контекста на Херцеговското въстание (1852-1862г.), българската Легия участва активно във военните действия срещу османския гарнизон в Белград.

Ilyo-voyvoda-monument.Kyustendil

Снимка: By LeeKeoma – Собствена творба, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=11756313

Ильо войвода се прославя по време на щурма на Калемегдан. Въпреки упоритите действия на българите, сърбите са принудени да подпишат мир с Портата и като част от условията по него, кабинетът на Гарашанин разпуска и забранява българската Легия. През следващите две години Ильо и част от четата му се настаняват в Крагуевац, а през 1864/5 г., той се връща в Белград, където за заслугите си е награден с орден за храброст и пожизнена пенсия от сръбския княз Михаил Обренович. По същото време, семейството му е интернирано в Скопие от османските власти, научили за действията  му в Сърбия. От тежката им съдба ги спасява намесата на Найден Геров, тогава руски вицеконсул в Пловдив.

Ильо остава да живее в Сърбия до 1876 г. Вече 71-годишен, той се включва активно в започналата Сръбско-турска война (1876г.) Организира нова чета и я повежда в района на Кула. Според някои изследователи, четата му наброява 300 души. Тя  води активни боеве с османците, а според някои източници, в нея участват и синовете на Ильо – Никола и Иван. Тази версия обаче е възможна само в случай, че отхвърлим написаното от Антон Страшимиров. В. В самия край на войната, край Делиград, Ильо войвода, наричан тогава с уважение от останалите български доброволци Дядо Ильо, се спречква със сръбски офицер, който го прострелва в гърдите. Куршумът засяга тежко гръдния му кош и парализира дясната му ръка. В опит да потулят инцидента, сръбските власти му осигуряват лечение и му дават втори орден за храброст.

Още не оздравял от получената рана, през пролетта на 1877 г., Дядо Ильо войвода събира нова чета и се включва в Освободителната война, като част от многобройните четнически отряди, подпомагащи напредването на руските войски. Четата му действа в дн. Северозападна България, а през зимата се включва в Софийският отряд на генерал Гурко. Лично Гурко го награждава с орден за храброст „Св. Георги“ и го зачислява към един улански полк, изпратен след победите при София да освободи Радомир.

Ильо Войвода изпраща писмо до каймакамът на Кюстендил, известявайки го че четата му е авангард на голяма руска войска. Блъфът на Ильо сработва и кюстендилският османски отряд се предава и е разоръжен от българските четници, след което в града действително пристигат и руски части. Следва настъпление на юг към Малашевската планина и в края на януари, 1878г., Ильо войвода се справя с местните башибозушки банди и съдейства за назначаване на селски съвети в селищата южно от Кюстендил, които да се самоуправляват до окончателното прокарване на границите.

В средата на февруари, (нов стил началото на м. март), Ильо Войвода пристига в Сан Стефано като един от представителите на българския народ. Тук е удостоен с нов орен за храброст. Радостта от победата трае кратко и през юли, Малашевския район, заедно с родното му Берово е върнато в пределите на Османската империя. Ильо Войвода и семейството му най-сетне се събират и заживяват в Кюстендил, където построяват своя нов дом (дн. къща-музей). Седемдесет и три годишният ветеран заживява със своята скромна сръбска пенсия. Ала съдбата още не е изрекла последната си дума.

През 1885 г., България и източна Румелия обявяват своето Съединение. Еуфорията бързо е заменена от изумлението пред обявената от Сърбия война. Макар да е прекарал близо двадесет години в Сърбия, Ильо Марков не се колебае. Осемдесет годишен, той събира нова чета, от около 300 души и се заема да пресрещне настъпващите сръбски части в района на Брезник. Четата му е присъединена към т.нар. Радомирски отряд и се командва от племенника на Ильо – Димитър Попгеоргиев Беровски. Заедно с отряда, четниците се сражават последователно при Брезник, Сливница и Враня. В края на войната, научавайки че Ильо Войвода се сражава срещу тях, сърбите му отнемат пенсията, изплащана до тогава.

800px-Ilio_voivoda

Снимка: By Анастас Карастоянов – Scanned from Mercia Macdermott’s book „Freedom or Dearh: The Life of Gotse Delchev“ (Мерсия Макдермот, „Свобода или смърт: Биография на Гоце Делчев“, Издателство „Наука и изкуство“, България, 1978), Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=5488431

През 1886 г., по настояване на Стефан Стамболов, Народното Събрание му гласува пенсия от 200 лева, с която да се издържа. Престарелият Ильо Войвода продължава да съветва младите революционери, които идват при него и сме смята за вдъхновител на ВМОРО. През 1896 г., след падането на Стамболов, българският Парламент извършва едно позорно дело, предадено най-ясно чрез думите на самия Дядо Ильо (запазен оригиналния текст):

„Господине председателю!

Господа народни представители!

Като че ли дългогодишните ми борби, мъки и страдания, придружени с непрестанни преследвания и гонения от турците, не са още свършили. Като че ли и след Освобождението на милото ми отечество, за свободата на което толкова много съм се борил и толкова много съм страдал, има да се изплащат още бащини и майчини грехове, и то в престаряла възраст, с разбито от неприятелски куршуми и ятагани тело и със сакати ръце или, по-добре казано, без ръце, с разстроено здраве, а при това и със стара, болна, немощна, телесно разстроена и схваната, на едно место лежаща съпруга, едничката моя поддръжка в тежките дни на страданията ми. Като че ли всичко това не беше достатъчно, та от 1 юли 1896 г. Пенсионната комисия ми отне половината от кървавата ми 200 лева месечна пенсия!

Господин председателю!

Господа народни представители!

Умът ми не стига и аз не мога достатъчно да се начудя и да разбера защо става това нещо? Защо ми се отнема кървавият залък от устата, залък, половината от които аз употребявах да прехранвам нещастната си съпруга! Може би това се прави за икономия?! Не, в такъв случай не уже ли моето мило отечество е достигнало до такова мизерно положение, щото без друго, за да се подкрепи от моята кървава пенсия, требва да се откъсне, та да излезне от това положение?

Ако е така, тогава проклети да бъдат заедно с мене, всички ония, които са работили за свободата на това отечество, което още в пелените на своя зародиш и в първите си младенчески години е достигнало до такова безизходно и окаяно положение – до банкрутство. Това е позор! Ако ли пък по нещастие действително страната ни е достигнала до подобно безизходно положение, тогава дайте да съберем всичко, щото имаме, да го превърнеме в пари и да избавиме отечеството от пропаст. Ето где е спасението!

Това е хиляди пъти предпочително и похвално, а при това и патриотично, отколкото да се отнемат кървавите пенсии на старите, изнемощелите и за нищо неспособните днес некогашни борци за свободата на народа и отечеството, заслугите на които никой не може да успорява.

Пред вид на това подписаний се обръщам към г. г. народни представители и ги моля най-убедително да ми възстановят пенсията от 200 лева, ако не и да ми я увеличат, за да мога да прекарам останалите дни от моя нещастен живот, с още по-нещастната ми съпруга.

Уверен, господине председателю, че молбата ми ще да се уважи, оставам с пълна надежда за удовлетворение.

С почитание – Илия (Илю) Марков, Стар войвода

Две години по-късно, на 17-ти април, 1898 г., Дядо Ильо войвода умира в Кюстендил, ненавършил 93 години. По повод кончината му, Централното поборническо опълченско дружество публикува във вестник „Юнак“, в броя от 18 април 1898 г. „Скръбно известие“. В него се посочва следното: „С неизказана душевна скръб и с дълбоко съкрушено сърце съобщаваме на всички роднини, приятели, познайници и другари по оръжие, че на 17 т.м. сутринта се помина в Кюстендил старият и всеизвестен борец за българската свобода, защитника на угнетените си братя, македонски българи, бичът на азиатския варваризъм и тиранизъм, страшилището на свирепите турци – Ильо Марков Войвода.“ Погребан е с почести и е изпроводен от множеството към сетния си път.

 

 
 
Коментарите са изключени

Спортни хроники: Легендарният вратар на Ливърпул, който стана убиец по време на войната

| от |

Брус Гробелар е един от най-големите вратари в историята на Ливърпул. Обичан от привържениците, с богата кариера в Англия и с редица трофеи на сметката си, включително 6 шампионски титли на Висшата лига с тима от „Анфийлд“ и завоюван КЕШ през 1984 г.

Но преди кариерата му на вратата да потръгне, той е изживял кошмарите на войната и признава, че футболът е бил неговото спасение.

Дълго време това беше непозната част от живота на южноафриканеца и феновете научиха за нея, едва след негови признания пред английската преса преди няколко години.

„След като отнемеш човешки живот, вече не си същият. Носиш последиците цял живот, мен все още ме побиват тръпки като си спомня“, разказва 62-годишният Гробелар, който игра в Ливърпул цели 14 години и записа над 600 мача, за да влезе в челната десетка по изиграни двубои за клуба.

Той е роден в Южна Африка, но е израснал в Зимбабве, още когато страната носи името Родезия.

По време на 11-месечната задължителна военна служба на Брус, в Родезия избухнала гражданска война и той бил пратен да се бие. Гробелар воювал в Родезийската война на страната на правителството, съставено предимно от бели, срещу разбунтувалото се коренно население.

По време на сраженията Брус бил още младеж и станал свидетел на смъртта на трима свои приятели, докато той самият бил принуден да убива и травмата от случилото се не му дава мира и досега.

“Щом се върна у дома или срещна стари приятели, спомените се връщат”, казва великият вратар пред „Би Би Си“. „В Африка приятелите много обичат да обсъждат темата, но не и аз. До 2-3 седмици, след като сме обсъждали войната, аз се будя всяка нощ, облян в студена пот, и треперя“.

„Постоянно благодаря на футбола за това, че ме спаси. Не физически, а психически. Ако не беше играта, щях да съм в тежка депресия, през войната се налагаше да убивам. Впоследствие футболът беше единственото, което ме разсейваше“, продължава разтърсващия си разказ Брус Гробелар.

Спомням си първия път, когато трябваше да убия човек. Още виждам очите му. Погледнах го, пулсът биеше в ушите ми и първото нещо, което трябваше да направя, беше да натисна спусъка и да се прикрия. Усетих облекчение, че съм го застрелял преди той да застреля мен”.

Футболистът преминава през ужаса, по-късно прави трансфер в Канада и заиграва за Ванкувър Уайткапс, а първият му отбор в Англия е Крю Аликзандра, където се подвизава под наем.

Именно заради представянето си в Крю, Гробелар е забелязан от легендарния мениджър на Ливърпул Боб Пейсли, но трансферът му за малко да се провали.

„Имахме мач срещу Йорк Сити и аз излязох да загрявам, а нашият треньор взе да клати отчаяно глава. Питах го какъв е проблемът, а той ми обясни, че много важни хора дошли да ме гледат, но щом съм излязъл да загрявам с чадър, те станали и си тръгнали. А тогава валеше наистина много силно и не исках да се мокря преди мача“.

Тази загрявка с чадър все пак не спира вратаря по пътя му към „Анфийлд“ и след година той става играч на Ливърпул.

Съдбата обаче му готви още изпитания – Гробелар е в тима при двете големи трагедии за привържениците - „Хилзбъро“ и „Хейзел“.

Финалът на КЕШ през 1985 г. между Ливърпул и Ювентус се превръща в кошмар с 39 загинали зрители след сблъсък между агитките и срутване на стена на стадиона.

Брус Гробелар разказва, че тогава на „Хейзел“ намерил два заровени ножа в малкото наказателно поле, когато излязъл на терена. За него не било необичайно да играе пред враждебна публика и през годините от трибуните към него са летели стрелички за дартс, монети, топки за билярд и даже картофи с ножчета от бръснач в тях.

А към края на активните години от кариерата му, той се сблъсква с едно последно изпитание – обвинение в уреждане на мачове.

Случаят е от 1994 г. и беше разпространен от британския таблоид „Сън“, който се беше сдобил с уличаваща видеокасета.

Съдът в крайна сметка оправда Гробелар и до днес той отрича обвиненията, но признава, че случаят е съсипал неговата кариера и брак: „От началото до края отне шест години, а после още шест, докато и бракът ми приключи. Така че обвинението ми отне общо 12 години от живота“.

 
 
Коментарите са изключени