shareit

Мария Калас и Аристотел Онасис: Любов по-силна и от предателството

| от Вучето |

Тази история е разказвана стотици пъти, защото се е случвала през всички векове, на бедни и богати, на грозни и красиви, на роби и царе, на неудачници и преуспели.

Защото това е най-простата и същевременно най-сложната история на света – история за изкушение, страст, отдаденост, предателство, разочарование и болка. Изобщо история за любов. И макар че на последната страница винаги пише “Тhe end”, това, което се случва между първото и последното изречение, винаги е вълнуващо и неповторимо.

Това е по старогръцки трагичната любовна история между гръцкия магнат Аристотел Онасис и оперната дива Мария Калас.

Aristotle Onassis

 

Аристотел Онасис, Getty Images

Колко е важно да си любовник със стратегия

Един от най-богатите хора на света, Аристотел Онасис, израства като независим и самоуверен младеж, който още от ранна възраст е обсебен от идеята един ден да бъде фантастично, ненадминато богат. И това се случва, още преди да е навършил 32 години. Първоначалния си капитал Онасис натрупва чрез сделки с петрол, но той няма намерение да се ограничи само с този вид бизнес. Нито пък да се задоволи само с първите няколко милиона.

И разбира се, както гласи най-изпитаната житейска аксиома, богатите са абонирани за вниманието на красивите жени.

Само че Онасис не е от милиардерите, когото можеш да поставиш под общ знаменател с всички останали богаташи. Той не би жонглирал с диаманти и пълнил басейни с шампанско, не би подарявал острови и свалял звезди, само за да угоди на някоя засукана сладурана. О не! Научил се как да омайва жените още на 13- годишна възраст, Аристотел бързо усвоява може би най-важния урок в живота си, а именно колко е важно да подхождаш стратегически, а не емоционално към всяка една интимна връзка. Когато съблазнява някоя жена, го прави не само за удоволствие, а и защото може да извлече някаква изгода.

Дори за първата си жена, Тина Ливанос, не се жени по любов, а заради тлъстата зестра, която върви заедно с булката. А когато алчното му око си набелязва овдовялата Първа дама Джаки Кенеди за съпруга номер две, отново подбудите му са чисто стратегически. Той вярва, че като спечели любовта на Джаки, ще получи Америка на тепсия. В крайна сметка не получава нито едното, нито другото. Успява обаче да разбие сърцето на единствената жена, в която някога е бил влюбен – Мария Калас.

618x345

Мария Калас, Getty Images

Когато не можеш да имаш най-доброто от два свята…

Анна Мария София Сесилия Калогеропулу, по-известна като Мария Калас, се ражда през 1932 г.  в Ню Йорк в семейството на гръцки емигранти. Учи оперно пеене в Гърция, но до върховете на славата се издига в Италия, където и дебютира през 1951 г. в Ла Скала. През годините на активната й кариера всички меломани по света са потресени от феноменалния  й глас. Уникалните й качества я превръщат в митична историческа фигура още приживе. Някои дори вярват, че ако не се занимаваше с опера, а с политика, щеше да стане най-влиятелната жена в света.

Но както хората казват, като ти върви на карти, не ти върви в любовта. Така и при Мария – личният й живот е пълна противоположност на звездната й кариера. В интерес на истината бракът й със заможния италиански индустриалец Джовани Манегини не е съвсем за оплакване. Човекът е голям ценител на операта, верен съпруг и отговорен мениджър на жена си. И все пак нещо в брака им липсва. Тъй като винаги е била сдържана и високо морална, Мария не си позволява да назове на глас какво е то.  Но то се знае. Деца, страст, секс.

Кой е този ексцентричен фен?

За първи път Онасис и Калас се срещат на лъскав виенски бал, но тогава и двамата не отдават особено значение на това формално запознанство. Чак по-късно, когато Онасис я чува да пее на живо, нещо в душата му трепва. В лицето на оперната дива той вече е набелязал следващата си “жертва”. По онова време Онасис е мега богат и печеленето на пари вече не е сред приоритетите му. Това, от което се нуждае, е жена, която да допълва имиджа му със своя блясък, изисканост и слава. В това отношение Мария е пълна десятка, защото притежава всички необходими качества, за да бъде неговата “plus one”.

Онасис моментално привежда в действие плана си за завоюване на тази невероятна жена. Кани нея и съпруга й на средиземноморската си яхта “Кристина”, която предизвиква възхищение с размерите, лукса си и гостите, които я посещават. Денят, в който ще се преобърне целият й свят, е този, когато Мария стъпва на палубата на “Кристина”. Само след няколко часа милиардерът и певицата вече са толкова привлечени един от друг, че започват открито да изразяват внезапно връхлетелите ги чувства.  Пред потресените погледи на законните им половинки и останалите гости на яхтата, той не спира да я ухажва и дори й дава да пие горчиво гръцко вино направо от шепите му.

За всички е ясно, че това, което е започнало на яхтата, няма да спре дотам. Следва разточителен прием в един от най-скъпите лондонски хотели, който Аристотел организира в чест на Калас и на който буквално я затрупва с червени рози. През кариерата си Мария  се е сблъсквала с всякакви обожатели, някои от които откровени откачалки, обаче този надминава всички по разточителност и ексцентричност. И е толкова, толкова очарователен! Невъзможно е просто да не се влюби в него.  Въпреки че е почти два пъти по-възрастен от нея, женен, с деца и му се носи славата на безподобен сваляч.

Maria Callas

 

Онасис и Калас, Getty Images

В какво се превръщат мечтите

Калас напуска мъжа си. Строгите правила на католическия канон обаче забавят процеса по развода. Съпругата на Онасис от своя страна също иска неверния съпруг вън от живота си. Вече му е родила двама наследници, а и самата тя от години върти любов извън семейното ложе, така че разводът за нея е само формалност. Когато двамата прясно влюбени най-после са се освободили от брачните окови, се установяват да живеят в Париж. Мария прекъсва певческата си кариера, за да се посвети на своя любим. Тя е преминала през чудотворна трансформация и най-после се е превърнала в жената, която винаги е искала да бъде. Защото най-после обича и се чувства обичана. Изведнъж радостта от живота се е върнала и тя не мечтае за нищо друго освен да прекара остатъка от него редом до Аристотел. Като негова законна съпруга.

Двойката не слиза от заглавните страници на вестниците, а личният им живот става любима тема на папараците. Обаче много скоро животът с Аристотел се оказва истинско предизвикателство. Веднъж докопал се до обекта на желанията си, Онасис сякаш губи интерес към “завоеванието” си. Започва да изпада в странни настроения, които го превръщат в досаден и деспотичен съквартирант. Лошото е, че пренася неприятните си настроения и извън дома им. Все по-често си позволява да обижда и унижава Мария пред приятелите им, наричайки я в немалко случаи “п*тка с писклив глас”. Но поне й спестява шамарите, макар че от години му се носи славата на “боксьор”, който обича да побийва любовниците си.

През 1966 г. 42-годишната Мария съобщава на Онасис, че е бременна. Той обаче изрично й забранява да ражда  детето. От страх да не загуби любимия мъж, Мария абортира – решение, за което горчиво ще съжалява до края на живота си.

Callas And Onassis

Онасис и Калас, Getty Images

Да обещаеш остров като сватбен подарък на една, а после да се венчаеш за друга

През 1968 г. Мария получава нов удар от съдбата. Но тя отдавна го е предусетила. Още в деня, когато Онасис кани на “Кристина” не кого и да е, а Джаки Кенеди, тя разбира, че намеренията му не са чисто приятелски.  До поканата да погостува на пословичната яхта се стига след поредица от удобни обстоятелства. След убийството на президента Кенеди, неговата вдовица търси утеха в прегръдките на няколко мъже, един от които е по-малкият му брат на Боби. Но когато и Боби е застрелян, Джаки изпада в паника. Тя е убедена, че ако някой си е наумил да избива членове на семейство Кенеди, нейните деца са следващите  в неговия списък. Психическия срив на Джаки се оказва перфектният претекст за Онасис да се намеси в картинката.

Бракът с тази жена, мисли си той, ще му осигури общественото положение, за което отдавна мечтае. Затова “Заповядайте, скъпа госпожо, да си починете далеч от лошите хора на моята малка лодка, полюшвана от игривите вълни на ласкавото Егейско море!” Хм, мисли си вдовицата на свой ред, ето ти добър повод да напусна страната. Пък и ако си изиграя добре картите, бракът с богатия грък ще сложи в ръцете ми пари, с които да осигуря охолно съществуване на себе си и децата.

Когато папараци заснемат палавата вдовица да се пече по оскъден бански на палубата на “Кристина”, вестниците гръмват с укорителни заглавия: “Подобаващо ли е такова поведение за една жена в траур?”

През октомври 1968 г. Мария научава от пресата, че Аристотел Онасис се е оженил за вдовицата на застреляния американски президент Джон Кенеди. Сватбата се е състояла на остров Скорпиос – същият гръцки остров, който Онасис й е обещал като сватбен порядък преди четири години. Запитана от журналистите за коментара й относно брака на Онасис и Кенеди, Мария изрича пророческата фраза: “Боговете си знаят работата и справедливостта ще възтержествува.”

Съсипана от предателството, Мария се барикадира в парижкия апартамент, спуска тъмните пердета и отказва да разговаря с когото и да е.  Месец по-късно Онасис цъфва под прозорците й и започва да подсвирква с уста така, както би направило всяко гръцко момче, за да примами любимата си да се покаже на балкона. Кълне се, че бракът му с Джаки е просто бизнес сделка, че дори не спят в едно легло и че Мария е единствената жена, която някога е обичал. Думите му някак успяват да докосната наранената душа на Мария и тя му прощава. Вече се е примирила, че завинаги ще си остане “другата жена”, но безропотно приема негласното споразумение по правилата на този шантав любовен триъгълник.

Newlyweds Jacqueline and Aristotle Onassis

Аристотел Онасис и Джаки Кенеди, Getty Images

Пророчеството се сбъдва

И ето ги двамата пак заедно, уж се срещат тайно на различни места в Париж, обаче от време не време се появяват хванати под ръка на разни светски събития. Богаташът не изпитва никакви угризения, въпреки че е женен отскоро, и демонстрира открито връзката си с Калас. Новата госпожа Онасис обаче не изглежда особено възмутена от случващото се. Тя също не се е омъжила за гръцкия милиардер по любов, така че докато може да пътува нагоре-надолу и да пръска хиляди долари за луксозни стоки, й е все едно с кого спи съпругът й.

Да, обаче в един момент Онасис започва да се дразни от наглата разточителност  на госпожа Кенеди-тире-Онасис. Само през първата година на брака им Джаки харчи с лека ръка почти 20 милиона долара за ремонт и декорация на луксозни апартаменти  и къщи. Вече няма и капка съмнение, че този път Онасис е сгрешил в избора си на жена и Джаки никога няма да бъде неговия пропуск за американското висше общество и бизнес-среди, както се е надявал. Освен това отношението на клана Кенеди към него е меко казано, обидно – гледат на него като към долнопробно жиголо.

Онасис започва сериозно се замисля за развод. На 23 януари 1973 г. обаче се случва нещо, което не само отвлича мислите му от развода, но и разтърсва живота му из основи. Синът му Александър загива в самолетна катастрофа. Изглежда предсказанието на Мария се е сбъднало и бог започва да си събира вересиите.

След смъртта на 24-годишния Александър Аристотел вече не е същият. Губи желанието си за флиртове и апетита си към живота. Джаки се връща в родния Ню Йорк и започва да води тежки преговори с адвокатите на мъжа си по условията на предстоящия развод. Междувременно Мария се опитва да забрави цялата лудница като се хвърля отново стремглаво в кариерата си… и в обятията на друг мъж. Въпреки че сърцето й все още принадлежи единствено и само на Онасис. През този период той се обажда само няколко пъти и двамата си говорят като доверени приятели. Но Мария знае: ако само дори с половин дума Аристотел я помоли да се върне при него, тя ще захвърли всичко на секундата и ще го направи.

“Винаги ще имаме Париж”

През ноември 1974 г., докато е на турне в Япония,  Мария получава съобщение веднага да се обади в Париж. Първата й мисъл е, че нещо се е случило с Аристотел. Предчувствието й не я лъже. Казват й, че той е в болница в тежко състояние в следствие на хронично автоимунно заболяване. Въпреки че са в развод и в лоши отношения, Джаки е неотклонно до леглото му, но не толкова защото я е грижа за западащото му здраве. Иска да е сигурна, че персоналът няма да допусне до сградата натрапницата Калас, ако се появи.

Всъщност в откритата враждебност на Джаки към Калас няма нищо лично. Напротив, бившата Първа Дама дори се възхищава на отдадеността на певицата към съпруга й. Просто не иска хората да говорят с насмешка зад гърба й, че не е взела мерки да се справи с любовницата.

Шест дни преди Онасис да умре, Джаки не е до леглото му. Когато състоянието му рязко се влошава, не могат да я открият по телефона. Сестрата на Аристотел, Артемис, звъни на Мария, която от дни седи затворена в парижкия си апартамент в тревожно очакване на новини.  Казва, че ако иска да си каже последно сбогом с любимия, ще трябва да го направи сега. Мария успява да се промъкне незабелязана покрай охраната и през служебния входа на болницата се добира до стаята на Онасис. Заварва го почти в безсъзнание. Без да смее да го докосне, само му прошепва: “Аз съм Мария – твоето канарче.” Казва му още, че го обича сега и завинаги, и си тръгва.

Аристотел Онасис издъхва на 15 март 1975 г. на 70-годишна възраст. Когато научават новината, Джаки веднага си поръчва бутикова траурна рокля от новата колекция на Валентино, а Мария въздъхва сякаш с облекчение: “Сега не ми остава нищо друго освен да умра.” Оттегля се в парижкия си апартамент и живее там като истинската скърбяща вдовица на починалия магнат.

На 6 септември 1977 г. Мария Калас умира неочаквано и при мистериозни обстоятелства. Дали е било естествена смърт или убийство все още никой не може да каже със сигурност. Още по-озадачаващ факт е, че въпреки немалкото й богатство, тя не оставя завещание. Затова  и 12-те милиони отиват в ръцете на най-големите й врагове: бившия й съпруг, който години наред паразитира върху успешната й кариера, и безсърдечната й майка, която по време на окупацията на Гърция през Втората световна война, я кара да “забавлява” немски и италиански офицери в замяна на храна и пари.

Последното желание на Мария Калас е прахта й да бъде разпръсната във водите около остров Скорпиос, където е гробът на Аристотел Онасис. Само че желанието така и не бива изпълнено.

 
 
Коментарите са изключени

Пруският крал с армията от гиганти

| от |

Армията на всяка държава е от особена важност. тя е гарант за предстоящите мирни времена, дори и никога да не влезе в употреба. Войникът често се представя като левиатан с безгранична сила, а в средновоковието, когато рицарите и тежката пехота са били в основата на полесражението, размерите имали значение. Едва след посещението на Чингис Хан става ясно, че 10 добре дисциплинирани армейци могат да неутрализрат всяка заплаха, а след като тази военна единица е представяна много често като благородна, но историческите архиви не показват нищо по-различно от средностатистически бабаит със сериозно количество персонал, който да помага.

Фредерик Уилям 1-и от Прусия е известен като „войнишкия крал“. Неговото внимание към войската е било огромно, а военната дисциплина го е мотивирала да загърби охолния живот и да бъде много близо до войската. Повечето му пари отивали за училища и болници, но голямата му страст била насочена в една друга територия. Легендарната 6-та пруска дивизия имала само едно изискване към кандидатети си – височината. Минималната за членуване била 188 сантиметра, но според тях, колкото по-висок е човек, толкова по-добре. Хиляди мъже били потърсени из цяла Европа, за да може да се включат във въпросната дивизия. Демонстрацията на тази дивизия била кръстена логично „Гигантите от Постдам“.

Langer_Kerl_James_Kirkland

Снимка: By Johann Christof Merck – Own work, Wuselig (talk · contribs), 2007-09-08, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3082974

И докато застрашителните левиатани изглеждали впечатляващо под строй, историците не са много убедени, че размерите са от особено значение. Дългите ръце биха помогнали за по-лесното зареждане на пушката, ала не трябва да забравяме, че така стават и още по-лесна мишена за околните. Един от най-високите членове бил Джеймс Киркланд с височина от 216 сантиметра. Фредерик бил готов да приветства всеки гигант, а в замяна предлагал дипломатически услуги. Повечето вербувани високи другари нямали никаква военна подготовка и те самите не се интересували от армейската кариера, но когато говорим за сформиране на армия, свободата на избора все още не била толкова достъпна, колкото бихме желали да бъде. Лудостта на пруския крал достигнала нови измерения с постяването на червени шалове на всяко дете, което се е родило във високо семейство. Шалът бил индикация, че детето е подходящ избор за въпросната дивизия.

Следващата стъпка била и развъждането на високи хора. Персоналът на Фредирик трябвало да гарантира, че високите мъже ще срещнат адекватно високи жени, за да се продължи рода и съответно да се попълняти дупките в армията. И най-интересното в цялата работа, че армейците никога не са влизали в бой. Кралят бил изключително миролюбив. Армейците пък получили още по-високи шапки, за да изглеждат достатъчно заплашително. Кралят дори имал интерактивна система на заплащана – колкото по-висок е войникът, толкова повече пари получава. Фредерик 2-и също получил живота на баща си. Живеел като спартанец, имал серия от младежи, които да отбира за приятели и да тренират различни военни маневри. Очевидно това не е било най-мечтаното детство и Фредирик младши решил да избяга.

За жалост високите момчета го заловили и върнали при баща му. Младежите, които помогнали за бягството, бързо били осъдени на смърт. А самият царски син се озовал в затвора. Дори в последните си дни, кралят наредил на неговата дивизия от високи мъже да марширува в стаята му и да го пази. Фредерик 2-и все пак използвал войниците, но не ги запазил в един батальон, а ги разделил в различни дивизии и разширил кралството. Днес може да срещнете възстановка на тази армия в Постдам, местните жители (без значение от височината, слагат одеждите и маршируват през града).

 
 
Коментарите са изключени

Салвадор Дали и Гала: Когато любовта се превръща в сюрреалистично изкуство

| от Вучето |

“Forever is you and me”. Вечността сме аз и ти. С това изречение най-прочутият и най-ексцентричен художник-сюрреалист Салвадор Дали успява да въплъти в малко думи любовта, която го държи в плен на една-единствена жена цели 53 години. Неговата съпруга, муза и вдъхновителка Гала.

Истинското й име е Елена Делувина Дяконова. Ражда се през 1894 г. в Казан, университетски град на брега на Волга. Тя е второто от общо четирите деца на интелектуалците Иван и Антонин Дяконови. Когато Елена е десетгодишна, бащата изчезва безследно по време на златотърсаческа експедиция някъде в Сибир, което поставя семейството в доста неизгодно икономическо положение. Майката обаче се омъжва повторно, напук на тогавашните строги канонически закони на Руската православна църква. Бракът с богатия адвокат Коля връща изгубения социален статус на изпадналото семейство и децата получават възможност да се учат в Москва и да пътуват из Европа.

И ето ти я хубавата Елена в Швейцария. Годината е 1913-а. Фактът, че е в санаториум близо до Давос, където се лекува от туберкулоза, не пречи на момичето да палува. Едва 17-годишна е, когато се влюбва се в друг пациент, когото майка му е изпратила в санаториума да се лекува от вируса на поезията. По онова време той все още е мосю Никой, но няколко десетилетия по-късно целият свят вече ще знае името му и ще чете неговите стихове – Пол Елюар. Двамата се женят, а през 1918 г. им се ражда дъщеричка – Сесил. На Гала обаче майчинството не й понася добра. Тя постоянно пренебрегва грижите за детето и го игнорира с дни.

Galarina

Снимка: By Source, Fair use, https://en.wikipedia.org/w/index.php?curid=648601

Покрай съпруга си Гала, или Галина, както Елюар е започнал да я нарича още в самото начало на познанството им, навлиза дръзко и със самочувствие в средите на творците-сюрреалисти. А те хем я обожават, хем я ненавиждат заради деструктивното влияние, което упражнява върху тях. На Гала обаче не й пука кой какво мисли и говори за нея. Тя е във вихъра си. И как не! Все пак живее в бохемския Париж, спи с когото й падне и дори принуждава съпруга си да правят тройка с новия й любовник, художника Макс Ернст. Играта обаче коренно се променя, когато през август 1929 г. тя и Елюар гостуват на млад, никому неизвестен художник в Коста Брава, Испания. Името му е Салвадор Дали.

И бам! – чувствата връхлитат Гала и десет години по-младия творец като ураган, изпращайки в небитието спомените им за всичко, което е било досега. Бъдещето се разкрива като едно бяло платно, което на двамата тепърва им предстои да изрисуват с цветовете и демоничните образи на любовта си. В автобиографичната си книга “Тайният живот на Салвадор Дали” художникът пише: “Съдбата беше предопределила тя да бъде моята Градива (“Ходещата жена”, митологическа фигура от 20-и век, героиня от новелата “Градива” на немския писател Вилхелм Йенсен – бел. ав.). Тази, която се движи напред, моята победа, моята съпруга.”

Дали и Гала се женят на 30 януари 1934 г. Заради пословичната си, направо патологична фобия от женски гениталии, Дали е все още девствен, когато двамата започват връзка през 1929-та. Не е сигурно дали Гала  успява  да го “излекува” от страха му, но скоро се превръща в постоянен извор за вдъхновението му. Всъщност Дали е толкова вманиачен по любимата си, че в началото на 30-те започва да подписва картините си не само със своето, но и с нейното име, понеже, както обича да казва, “аз рисувам най-вече с кръвта ти, Гала.”

В ролята си на негова официална муза, Гала се появява в творбите на Дали най-вече като религиозна фигура, като това в повечето случаи е Дева Мария. Един от най-красноречивите примери е платното “Мадоната от Порт Лигат”, което Дали рисува по време на т. нар. си период на “ядрен мистицизъм”.

Гала е далеч по-рационалната от двамата и затова неслучайно се изявява като агент на съпруга си – бори се неумолимо и понякога дори агресивно за правата и хонорарите му с галеристи, купувачи и колекционери на съвременно изкуство. Често се допитва до картите Таро, за да предвиди как ще се развие в бъдещето кариерата на съпруга й, а също и за да търси начини за оптимизиране на печалбите от продажбите на творбите му.  Всъщност Гала се справя толкова добре с ангажиментите си на агент, че скоро и други художници, като например италианският гений на необароковата живопис Джорджо де Кирико, започват да търсят професионалните й услуги. Колкото повече творчеството на Дали “възмъжава” и печели дивиденти, толкова повече той и Гала еволюират като двойка. Превръщат  се в епитом на власт, стил и влияние. В един момент семейство Дали вече са толкова модни, че всеки, който иска да бъде някого в общественото пространство, се домогва до тяхното приятелство и внимание. Общо взето, двамата са нещо като семейство Бекъм или Кардашиян на европейския елит през 40-те и 50-те години на века.

И докато Дали е изцяло подвластен на всепоглъщаща каризма на жена си, тя самата не може да се похвали като най-вярната съпруга на света. Според близки до семейството източници сексуалният нагон на Гала е толкова силен, че по нейните стандарти сексът никога не е достатъчно много и достатъчно добър. Дали е напълно наясно с това и не само, че няма нищо против забежките на жена си, но и ги окуражава. Фактът, че е последовател на кандалулизма (вид екхибиционизъм, при който сексуалната възбуда се постига при вида на голата сексуална партньорка), е като удар в десетката за Гала, понеже й дава картбланш да си разиграва коня когато и с когото пожелае. Не че не обича Дали безумно, просто така е устроена. Трябва й секс, много секс. При това с различни партньори. Гала предпочита компанията на младички художници и често, за да си я осигури, ги обсипва с щедри подаръци. Купени с парите на мъжа й.

И до ден днешен биографите на Дали не са сигурни дали изобщо той и Гала са правили секс предвид вродената фобия на художника. Със или без секс обаче, отстрани погледната, връзката им изглежда много хармонична, направо перфектна. Дали признава, че “ако можех, щях да полирам Гала като диамант, за да я накарам да блести, да бъде колкото се може по-щастлива. Бих се грижил за нея повече, отколкото за себе си , защото без нея съм загубен.” Нищо обаче не трае вечно. Изтъркано клише, което, за съжаление, се оказва вярно дори в случая на Дали и Гала.

В края на 60-те връзката им започва да губи лустрото си. Въпреки това двамата не престават да опитват да запазят семейството си. Именно с такава цел през 1968 г. Дали купува на жена си замък в Пубол, Каталуния. Когато й връчва ключовете за разкошното имение, й обещава, че няма да я посещава там без изричното й разрешение. Просто идеално! Гала се развихря и редовно започва да си устройва срещи с млади творци в замъка. Разбира се, не с цел да разговарят за изкуство. Дали обаче не се седи у дома да рони крокодилски сълзи. Организира грандиозни оргии в дома си, на които постоянно  присъстват страхотни красавици. Художникът обаче не участва, просто гледа. Той обича да гледа!

През 1980 г., когато е на 76, Дали е принуден да се пенсионира заради прогресираща парализа. Вече не е в състояние да държи четката в ръка и колкото повече състоянието му се влошава, толкова е по-малко склонен да търпи разюзденото поведение на Гала. Тя не се свени да използва приходите от продажбите на картините му, за да спонсорира прищевките на младите си любовници. В един момент обаче на Дали му писва и пребива жена си толкова лошо, че й счупва две ребра. За да го успокои, Гала го насилва да погълне голямо количество амфетамини и седативи, които не само го карат да изпадне в летаргично състояние, но и довеждат до необратими неврологични увреждания.

Гала Дали умира в Порт Лигат на 10 юни 1982 г. след усложнения от грип. Погребана е на територията на замъка си в Пубол. Когато смъртта я застига, тя има връзка с 22-годишния актьор от мюзикъла “Исус Христос суперзвезда” Джеф Фенхолд. Въпреки че знае за любовната й афера с Фенхолд, Дали е неутешим в скръбта си от смъртта на единствената жена, която някога е обичал. Той престава да се храни, зловещо издрасква лицето си с нокти и денонощно плаче и крещи името й. Въпреки влошеното си физическо и душевно състояние надживява Гала със седем години.

Салвадор Дали умира в родния си град Фигерас на 23 януари 1989 г. от сърдечна недостатъчност.

И така завършва вечността. За него, Дали, и за нея, Гала.

 
 
Коментарите са изключени

Райските градини на Адам Пърпъл

През 1975 един артист от Манхатан на мястото на отломки от разрушена сграда решава да създаде градина. Вдъхновението му идва, когато вижда деца да си играят сред тези отломки. Адам Пърпъл започва да изработва зелено пространство (наречено по-късно Райската градина) без да знае, че то в крайна сметка ще нарасне до 15 000 квадратни метра.

Той превръща срутените тухли в тротоари, създава горен слой почва от изгорена дървесина и оборски тор от Сентръл парк и оформя идиличното си зелено пространство в разширяващ се кръг. Отначало градинката изглежда смазвана от заобикалящите я полуразрушени стени, но с времето съседни сгради започнаха да се събарят една след друга и градината се разширява с все повече пръстени.


Вижте тази публикация в Instagram.

Публикация, споделена от Jackfruit Research & Design (@jackfruitlive) на

Тя не е само парк за отдих, но и истинска градина – с краставици, аспержи, чери домати, черни малини и десетки плодоносни дървета. Адам я разглежда като произведение на изкуството и израз на основни човешки права и потребности, отглеждани от и за обществото, черпейки своите материали от останките на града. Адам и неговата партньорка Ева, вдъхновени от писатели като Хенри Дейвид Торо и Ралф Уолдо Емерсън (все любители на природата), са възприемани от някои като странни аутсайдери, но от много от местните жители – и като зелени граждани с визия.


Вижте тази публикация в Instagram.

Публикация, споделена от Eli Morgan Gesner (@ocularge) на

Роден под името Дейвид Лойд Уилки, прозвището на Пърпъл идва заради цвета, с който винаги се облича (Пърпъл – purple – лилаво). Той също така е студент по журналистика и ветеран от армията, и почива през септември 2015 г. Личният му живот (и смърт) е оцветен и от обвинения в домашно насилие.

Самата Райска градина в много отношения е авангардна критика към градоустройственото планиране. Проектът отразява много ориентирани към гражданите идеи за проява на здрав разум, подкрепяни във въздействащата книга на Джейн Джейкъб „The Death and Life of Great American Cities“, публикувана през 1961. Въпреки че в крайна сметка е унищожена, градината все пак остава в идеята за ърбън градинарство.

 
 
Коментарите са изключени

Писмата на Ганди до Хитлер

До края на 30-те години на 20 век методът на Ганди – мирно неподчинение вече е постигнал редица успехи пред, включително учредяване на национална администрация и местни и национални законодателни асамблеи, въпреки британската власт в държавата.

Самият Ганди на този етап вече е световно известен с проявите си на мирно гражданско неподчинение, включително и с 390-километровия си Солен марш, с който протестира срещу монопола на Великобритания върху солта и високата й тарифа, като също така пробужда индийския народ срещу британското управление. Заради подхода му, много хора го умоляват да пише на Адолф Хитлер, чийто нарастващо агресивен режим в Германия изглежда че води към втора световна война.

Великобритания и Франция си мислят, че са укротили мераците на Хитлер за битка и че са „осигурили мира в днешно време“ с Мюнхенският сговор (който дава на Германия само част от Чехословакия) от септември 1938. До март 1939 Хитлер вече е нарушил това споразумение, окупирайки цялата Чехословакия. На този етап, най-накрая осъзнавайки, че на фюрера не може да си вярва, Великобритания се заклева да защити Полша, ако нацистите я нападнат.

Виждайки накъде отиват нещата, на 23 юли 2939 Ганди изпраща кратко писмо, написано на пишеща машина, до Хитлер, казвайки на диктатора:

Скъпи приятелю,

Приятелите ми ме карат да ти пиша в името на човечеството. Но аз устоявах на уговорките им, защото имах чувството, че едно писмо от мен би било жест на нахалство. Нещо ми казва, че не трябва да преценявам и че трябва да изкажа призива си, каквато и стойност да има той.

Доста е очевидно, че днес ти си единственият човек на планетата, който е способен да предотврати война, която може да върне човечеството в пещерите. Трябва ли да плащаш тази цената за нещо, колкото и ценно да ти се струва то? Би ли се вслушал в апела на човек, който целенасочено избягва методите на войната не без значителен успех? Всеки случай, очаквам прошката ти, ако съм сгрешил, пишейки ти.

Твой искрен приятел
М. К. Ганди

Това писмо обаче никога не достига до немския канцлер, защото явно е прихванато от великобританското правителство. 

Малко след това на 23 август 1939  Германия подписва споразумение за неагресия със Съветския съюз (който държи СССР извън войната до 1941), а два дни по-късно Великобритания подписва официалния англо-полски Общ отбранителен пакт. Още на 1 септември 1939 Германия напада Полша със своя блицкриг („светкавична война“), а на 3 септември 1939 Втората световна официално започва, когато Великобритания и Франция обявяват война на Германия.

Въпреки мощните врагове, пред които се изправя, Германия среща малко съпротива през тези ранни дни на конфликта. Тя си пробива път през европейския континент и до май 1940 г. Белгия, Дания, Франция, Люксембург, Холандия и Норвегия са окупирани от нацистките сили. Битката за Великобритания, в която британската държава с месеци е засипвана от бомбардировки, започва през юли 1940 г. През следващите месеци в Лондон са хвърлени близо 30 000 бомби, a над 15 000 души са ранени или убити.

На 24 декември 1940 г. Ганди изпраща второ писмо до Хитлер, този път значително по-дълго. В него той отново се обръща към фюрера със „Скъпи приятелю“и обяснява, че: „Това, че се обръщам към теб като приятел, не е формалност. Аз нямам врагове. Моето дело в живота поне през последните 33 години е да създам приятелства с цялото човечество, независимо от раса, цвят или верую.“ Но този път Ганди пише с по-сериозен тон:

Твоите собствени писания и изказвания… не оставят място за съмнение, че много от постъпките ти са чудовищни и унищожителни за човешкото достойнство… Например унижението на Чехословакия, изнасилването на Полша и поглъщането на Дания.

Той също апелира към Хитлер, отбелязвайки, че макар нацистка Германия да е издигнала „науката за унищожаване“ до ниво на „съвършенство“:

За мен е чудо, че не виждате, че никой няма монопол върху агресията. Ако не британците, то някоя други сила със сигурност ще подобри вашия метод и ще ви победи със собствено ви оръжие. Не оставяш нищо на своите хора, от което те биха се почувствали горди. Те не могат да се гордеят с проява на жестокост, колкото и умело да е извършена. Ето защо аз апелирам в името на човечеството да спреш войната.

Отбелязвайки, че и двамата мъже споделят общо ненавист към Великобритания, Ганди продължава:

Знаем какво означава британската пета за нас и неевропейците по света. Но никога не бихме искали да прекратим британското управление с немска помощ. В ненасилието открихме сила, която, ако е организирана, без съмнение може да се изправи срещу комбинация от всички най-агресивни сили на света.

И приключва с финален апел:

В това време, в което сърцата на европейските народи копнеят за мир… много ли е да те помоля да положиш усилия за мир?

Дори това писмо да стига до Хитлер, явно в него се иска много.

 
 
Коментарите са изключени