shareit

Любовта на Фрида Кало и Диего Ривера: нищо типично, всичко различно и адски романтично

| от Вучето |

И двамата са мексикански художници. Той е форлойфер на стенописната традиция в страната, а тя е най-известна с автопортретите си в характерен, наивистичен стил. Двамата се обичат, мразят и рисуват взаимно в продължение на 25 години.

Срещат се за първи път, когато тя, студентката по изобразително изкуство, отива при него, с 20 години по-възрастния, вече утвърден автор на мурали с отявлена комунистическо-идейна насоченост, за професионален съвет. Това, което ще последва, е любов, за която тя и не подозира, че ще е по-страшна дори от катастрофата, раздробила тялото й на парчета, когато е едва на 18.

Тя е Фрида, а той е Диего.

Любовта им никога не е безоблачна, лесна и предвидима, но за сметка на това е, меко казано, интересна. Любов, белязана от безброй кавги, изневери, страдание и болка. Но и шарена като детска рисунка с дървета, цветя, птици и маймуни.

фрида кало

Тя беше облечена като обикновена ученичка, обаче нещо в излъчването й я отличаваше от всички останали

Такова е впечатлението на Диего Ривера от Фрида Кало при първата им, мимолетна среща през 1922 г. в Мексико Сити. Той съсредоточено работи върху стенопис, който ще краси аудиторията в нейното училище, когато чува гласа й да се извисява над този на съучениците й.

-     Извинете, ще ви преча ли, ако постоя да погледам как работите?

–     Ни най-малко, млада госпожице, – отговаря Ривера, поглеждайки откъм скелето надолу към крехкото девойче със сериозни, тъмни очи под арка от гъсти, изразителни вежди.

“Момичето стоя там, в сянката на колоните, и наблюдаваше всяка мазка на четката ми в продължение на три часа. През цялото време тогавашната ми съпруга Лупе не спря да нервничи и да се разхожда напред-назад, постоянно подхвърляйки обидни забележки към ученичката. Преди да си тръгне, момичето вдигна за последен път поглед нагоре, към скелето, където стоях разкрачен, и каза само “Лека нощ.“ Лека, отвърнах аз.

Когато вече си беше тръгнала, ревнуващата Лупе каза с неприкрита нотка на възторг в гласа: “Егати нахалничката! Не стига, че е такъв запартък, ами изобщо даже не се впечатли, че жена ти е толкова висока и силна. Наистина я харесвам!”

Тогава дори не си и представях, че един ден това същото девойче ще ми стане жена.”

Frida-kahlo-and-diego-rivera

Номер 3

Всъщност Фрида е  третата официална жена на Ривера. Първа в списъка на известния художник мачо е руската красавица и също художничка Ангелина Белова. Седемгодишният им брак им е бурен и е белязан от повече лоши, отколкото добри моменти. Съпрузите се разделят след като дъщеря им умира от грип. След Белова Ривера има връзка с още една рускиня, Маревна, също много красива и много талантлива художничка. Ривера страшно си пада по 19-годишната девойка, с която я запознава самият Максим Горки, и почти насила я заставя да му се отдаде. А когато Маревна отдава не само тялото, но и сърцето си,  Ривера отново доказва, че не си пада особено по обвързването за дълго и изчезва яко дим. При това малко след като младата жена ражда дъщеря му Марика.

Официалната съпруга номер 2 е вече споменатата Гуаделупе (Лупе) Марин – известен модел и писателка. Тя ражда две дъщери на Ривера, но през 1928 г. и този брак се разпада. На следващата година Диего Ривера среща за втори път Фрида Кало и този път любовта го поразява като гръм. Сам признава, че с нито една друга жена не е почувствал такова духовно сходство, както с нея. Тя го привлича като магнит – както с екзотичната си външност, така и с огромния си интелект – неизбежно е просто да не се влюби в смелата, духовита и талантлива Фрида. Е, вярно, че мъж с либидото на Ривера не може да остане дълго верен дори на най-невероятната жена на света и по-късно ще започне да й изневерява наляво и надясно (дори със собствената й сестра Кристина!). Но пък и самата Фрида също не членува в клуба на най-примерните съпруги.

Женят се в кметството на Койоакан на 21 август 1929 г. Той е на 43, тя – на 22.

“Брак между слон и гълъб”

Майката на Фрида яростно се противопоставя на съюза им, наричайки го “брак между слон и гълъб”, обличайки по този начин в думи крещящата физическа несъвместимост между двамата: той е с разплуто телосложение и с нездрав вид на лицето, а тях – малка и крехка.

Само че майката нищо не разбира. О не! Фрида няма как да я убеди, че му се възхищава още от малка и дори по детски си фантазира как един ден ще се омъжи за него. Освен това Диего и Фрида ги свързва не само чисто плътската страст, не само изкуството, но и политическите им възгледи – и двамата са фенове на комунистическата идея и Съветския съюз и ненавиждат капиталистическа Америка. Но явно не я ненавиждат достатъчно, за да отклонят предложението, което Ривера получава през 1930 г. да изрисува със стенописи Обредния клуб на Борсата на Сан Франциско  и Калифорнийското училище за изящни изкуства. Двойката прекарва шест месеца в Сан Франциско,  а през 1932 г. се премества в Детройт заради друг един работен проект на Ривера.

Времето, прекарано в Детройт, е особено трудно за Фрида. Тя се дразни от много аспекти на американското общество и не се свени да нарича на всеослушание американците “скучни” и “колониалисти”. Освен това тя кара тежка бременност, която завършва със спонтанен аборт, кръвоизлив и двуседмичен болничен престой. Въпреки че самата тя рисува неуморно, експериментира с различни техники, а картините й стават все по-силни, пресата отказва да я види като стойностен творец и снизходително я нарича “съпругата на майстора стенописец”. Как да не полудее от гняв човек!

За известно време семейството живее в Ню Йорк. Ривера е нает да изрисува Рокфелеровия център, но заради вмъкнатото изображение на Ленин в стенописа, светкавично е уволнен. Когато най-после получават нагледен урок за това, че не може хем вълкът да е сит, хем агнето цяло, т.е. няма как да прокарват просъветските си идеи във възможно най-антисъветската държава в света и действията им да останат без последствия, двойката решава да напусне Щатите и да се завърне за постоянно в Мексико.

Artists Diego Rivera and Frida Kahlo

Синята къща

Когато се нанасят в новата си къща в богатия квартал на Мексико Сити Сан Анхел, Фрида и Диего са убедени, че щастието тепърва предстои. Къщата е уникална заради архитектурното решение на създателя й, проектирал я в две части, свързани помежду си с мост. Едната част, тази на Фрида, е боядисана в синьо, а другата, на Диего – в розово и бяло. Скоро странният им дом се превръща в средище на бохеми и политически активисти от страната и чужбина. А в промеждутъците, когато не посрещат и изпращат гости, животът на семейството се развива съвсем не по първоначалните планове.

Фрида за пореден път има сериозни здравословни проблеми след тежката катастрофа в ранната си младост, в която тялото й е буквално е потрошено. Освен физическите болки, се налага да търпи и изневерите на съпруга си. Само че тя го обича прекалено много и е готова на всякакви жертви, за да го запази в живота си. Когато обаче Диего преспива (и не само веднъж) със сестра й Кристина, тя е тотално съсипана. И въпреки това отново се опитва да изчопка от нищото някаква мизерна причина, за да му прости.

Ето какво пише по този повод на д-р Елойсер, близък приятел и довереник на семейството: “Ситуацията с Диего се влошава с всеки изминал ден. Знам, че аз съм виновна за случващото се, защото така и не успях да прозра по-рано какво наистина иска той и прекалено дълго се борих да поправя непоправимото (…) Виждам как Диего е все по-повече привлечен от нея, но постоянно си повтарям, че трябва да съм готова на компромиси, ако искам той да е щастлив. Обаче това ми струва много усилия и само можеш да си представиш как страдам.”

Развод, ревност, изневери и… други катастрофи

Окончателно решила, че ще се разведе с Диего, Фрида се изнася от Синята къща и наема апартамент в центъра на града. И по време на брака си е позволявала да кръшка, но сега вече няма какво да я спира и тя му отпуска края. Започва връзка с американския художник Исаму Хогучи. Но той е само един от многото, с които тя изневерява на голямата си любов. През леглото й минават мъже и жени, на всякаква възраст, от различни етноси и националности. Ривера винаги е знаел за бисексуалните й забежки, но повече я ревнува от мъжките й любовници.

Оказва се обаче, че Фрида не може да живее прекалено дълго далеч от източника на болката и година по-късно, през 1935-а се връща в Сан Анхел. С Диего се женят отново, помирява се със сестра си Кристина и всички заживяват мирно и честито. Но това е само привидно. Съпрузите продължават да си изневеряват взаимно като за световно и междувременно се борят за главните си политически цели: ликвидиране на капитализма, установяване диктатурата на пролетариата и изграждане на социализма и комунизма в целия свят.

И по какъв по-подходящ начин би могла Фрида да демонстрира отдадеността си на идеите на Четвъртия интернационал освен като удовлетвори не само визионерските, но и сексуални въжделения на бившия съветски лидер и революционер Леон Троцки? С благословията на мексиканското правителство семейството предоставя политическо убежище на Троцки и съпругата му. По време на почти двегодишния им престой в Синята къща, Кало и Троцки въртят любов като разпуснати тийнейджъри, а Ривера се прави на две и половина. В името на великата социалистическа идея, разбира се се!

Нещата взимат неочаквана посока, когато търговецът на изкуства Жулиен Леви кани Фрида да проведе първата си самостоятелна изложба в галерията си в Манхатън. Това се случва през 1938 г.

Ню Йорк- Париж – Ню Йорк

С пъстрата си мексиканска рокля насред Манхатън Кало изглежда (и се чувства!) като екзотична птица. През трите месеца, които прекарва в Ню Йорк, Фрида рисува малко, но за сметка на това посвещава цялото си време на града. Доколкото, разбира се, й позволява крехкото здраве. Гастролът й зад граница продължава на европейския континент. В Париж обаче изложбата й няма същия успех като в Ню Йорк, но затова пък във френската столица завъжда контакти с известни личности от сферата на живописта и модата. Въпреки че е очарована от самия град, мнението й за местните творци сюрреалисти е очаквано негативно: в нейните очи те са “куп луди и гнили интелектуалци”, които тя, разбира се, едва понася. Дори Пикасо и Хуан Миро!

След Париж, Кало се връща в Ню Йорк, където очаква да се събере с отколешния си любовник, фотографа Никълъс Мъри. Той обаче междувременно е срещнал друга жена, за която има намерение да се ожени. Художничката е принудена да сложи край на връзката им. След раздялата с Мъри не й остава нищо друго освен да се върне с подвита опашка в Мексико Сити. При стария, грозен, непоносим, отвратителен, похотлив, божествен Диего. Само че у дома я чака още по-голямо разочарование.

“Въпрос на правно удобство”

С тази фраза Диего Ривера формулира мотивите си да се разведе с Фрида Кало. Какво друго го е довело до това решение не се знае и до ден днешен. Двамата се развеждат за втори път през ноември 1939 г.

Viva La Vida. Frida Kahlo and Diego Rivera exhibition in Moscow

Diego… Amor

Казват закачливо, че Фрида Кало е измислила селфито – толкова много са автопортретите, които си е нарисувала. На нито един от тях обаче тя не се е изобразила усмихната. На нито един! Винаги рисува едно и също сериозно лице, много често дори тъжно. Често рисува себе си и несъществуващата си близначка, изобразявайки по този начин двете Фриди – едната преди, а другата – след фаталната катастрофа през 1925 г., която завинаги белязва живота й с болка и страдание. Спокойната и жизнерадостната Фрида и циничната, пушеща и пиеща здраво, страдаща Фрида. Живот наполовина.

През последните десет години от живота си Фрида Кало си води дневник. 170 страници, изпълнени с рисунки, спомени от детството, бележки относно моментното й здравословно състояние и много, много размисли върху болезнената любов към нейния съпруг. Думата “ternura” – нежност, изписана многократно, оградена в червено и подчертана дебело, неизменно се появява на страниците наред с неговото име. През 1953 г., далеч от него и самотна, Фрида празнува по свой си начин рождения ден на Ривера. Отваря дневника и написва: “8 декември… Диего… Любов”.

Година преди смъртта си Фрида Кало най-после намира точните думи, с които да изрази чувствата си към Диего Ривера – нещо, което не е успяла да направи през всичките 26 години, през които го е познавала и обичала безмерно.

В слюнката, на хартия, в залеза, във всеки ред, във всички багри, в глинените делви, в гърдите ми , отвътре-навън, в мастилницата, в затрудненото ми писане, в почудата на погледа ми, в границите на слънцето (а то няма такива)… е всичко. ДИЕГО в урината ми – ДИЕГО в устата ми – в сърцето ми. В лудостта ми – в сънищата ми – в попивателната ми  – на върха на молива ми – в моливите ми – в пейзажите – в храната – в метала – във въображението – в болестта – в стъклените шкафове – в реверите на сакото му – в очите му – ДИЕГО – в устата му – ДИЕГО – в лъжите му.

На 12 юли 1954 г. Кало получава силни болки и вдига висока температура. Рано на следващата сутрин сестрата я намира мъртва в леглото. Официалната причина за смъртта е белодробна емболия. Близките до нея обаче твърдят, че тя се е самоубила, взимайки свръхдоза обезболяващи. В съответствие с нейното желание, тя е кремирана, а урната с пепелта й е поставена в Синята къща.

Диего Ривера умира през 1957 г. от рядка форма на рак.

Последният ред в дневника на Фрида Кало гласи: “Надявам се пътуването да е приятно и никога да не се завърна.”

 
 
Коментарите са изключени

Автомобилната индустрия е възможна благодарение на тази жена

| от |

По преброяване от 2016-а година, в света има около 1.32 милиарда превозни средства. В това число влизат не само автомобили, но и бусове, тирове и всякакви други. Ако върнем лентата около 130 години назад, бихме открили, че естественото средство за транспорт в Европа е била каляската. Нуждата от ДВГ все още не била осезаема, а и освен това, последният опит за представянето на автомобила не завършва особено успешно – Мари Уорд тества своя парен автомобил (вместо с горене на някакво течно гориво, Мери използва пара, за да движи буталата). През 1869-а година, жената официална представила своята машина, но изпадайки от седалката, била премазана и съответно станала и първата жертва на автомобилния свят. Моторната каляска на Карл Бенц, представена през 1886-а година също не била особено добре посрещната.

Berthabenzportrait

Снимка: By Bühler, Mannheim – Automuseum Dr. Carl Benz, Ladenburg, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=4236628

Малкият двигател не просто успял да разцепи природната тишина, но и да подплаши всички животни така, че да избягат в тълпата и да направят повече зулуми, отколкото някой би подозирал.
Автомобилната индустрия можела да се забави значително, ако една жена не решава да направи правилната стъпка – първото автомобилно пътешествие, регистрирано през далечната 1888-а година. Берта Бенц, която работила заедно със своя съпруг и инвестирала сериозна сума в мечтата на Карл, искала да докаже на населението, че бъдещето няма да бъде дърпано от една-две конски сили – буквално и няма да ухае на тор, вместо това може да бъде малко по-удобно и освен това, значително по-бързо. За всичко това ще ни трябват поне около 130 години, но всеки преход започва бавно, преди да набере скорост.

Във време, в което пътните знаци не са съществували, GPS е само комбинация от три букви, които никой няма да разбере, а пътищата са кални и неподдържани, Берта Бенц се качва в своя мощен автомобил с 2 конски сили от 4-тактов двигател, дървени гуми и се подготвя за пътешествие, което малцина биха предприели – 194 километра от собствения ѝ дом в Майнхем до дома на майка ѝ в Пфорцхайм. Ако още не сте осъзнали, мъжката играчка – автомобилът е възможна, благодарение на Берта Бенц. Нейният подвиг е просто доказателство, че колата трябва да получи своето право на съществуване и също така, нейният съпруг може спокойно да продължи работа и да докаже на света, че един ден ще продава най-луксозните автомобили, произвеждани в света, впрочем, той ще повлече крак и на други много популярни немски имена, подготвени за същото предизвикателство.

Patentmotorwagen_mit_Karl_und_Bertha_Benz

Снимка: By unknown photographer, image cropped by User:83d40m – Image:Patentmotorwagen mit Benz.jpgOriginal source: Benz, Carl Friedrich: Lebensfahrt eines deutschen Erfinders. Die Erfindung des Automobils, Erinnerungen eines Achtzigjährigen. Leipzig 1936, S. 155-156. zeno.org, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3474586

20-и век в Европа започвал достатъчно светло и не само Карл Бенц имал време да твори, около него било пълно с изследователи, инженери и хора, готови да рискуват и да създават. Резултатът от всичко това е, че светът вече е залят от немски автомобили. Можем да ги срещнем навсякъде, ако четете този текст и в момента сте навън, огледайте се за немски автомобил, определено ще има някъде около вас. Най-интересното е, че в хода на немската индустриална революция, автомобилни компании като Benz и Dailmer решават да направят следващата крачка – да създават автомобил без компромиси. Тяхното сливане е довело за още по-бързото автоматизиране и задвижване на света.
Без да преувеличаваме, но със сигурност никой не е подозирал, че едно автомобилно пътешествие ще помогне за създаването на карбуратора на Maybach, позволяващ автомобилите да се движат с бензин, първият електромобил на BMW представен през 1972-а година, а да не говорим за иновациите, предоставени именно от Mercedes-Benz.

Робърт Бош е казал:
„Аз съм богат, защото не плащам ниски заплати.“
И с това сякаш е прокарал един много добър немски модел на работа. В края на всяка година, служителите на Audi от целия свят дават идеи за подобрения от всяко естество. Много от тях виждат бял свят и започва да се работи по тях, което автоматично изгражда една от най-успешните връзки в този бизнес. Все пак, ако няма доверие на собствените си служители, как се очаква от една компания да продължава своето развитие напред?

И да не забравяме, че Германия е страна, която обожава автомобилите, не случайно там няма да откриете лимит на скоростта, когато карате по големите магистрали. Вместо да ограничават шофьорите, властите са решили да подобрят пътищата и очевидно са успели. И макар автомобили като Bugatti да имат френско потекло, нека не забравяме, че бащата на най-бързата кола е VW Group. И така стигаме до настоящето, където електромобилът също се бори не просто за признание, но и за следващата стъпка в еволюцията.

 
 
Коментарите са изключени

Лошите момичета на историята: Лидия Литвяк – Бялата Лилия на Сталинград

| от Десислава Михайлова |

От древността образът на жената се свързва с този на живота, защото именно тя дава началото на новия живот. Хилядолетия наред жената е била поставяна в определени граници, които да я държат далеч от властта и бойното поле, което не е място за „крехки“ създания.

И повечето от тях са се съобразявали с поставените от обществото и боговете граници. Повечето, но не всички. Историята познава не една и две жени, решили да докажат, че притежават войнски качества наравно с мъжете, било то в овладяването на бойни техники или в прилагането на стратегии в битки.

В поредица от текстове ще ви представим едни от най-интересните жени, които са обръщали гръб на огнището или балните зали, за да се включат във военните действия. Ще се уверите, че буквално през цялата история има примери за дами, предпочели бойното поле и станали истински машини.

Желан стратегически пункт от тевтонци, руснаци, латвийци и шведи, самостоятелна република през XIV в., индустриален и културен център през Новото време, разположения на брега на р. Великая град Псков е сцена на важни исторически събития, сред които и абдикацията на руския цар Николай II през март 1917 г. Това събитие не само прекратява една от най-дълго управлявалите династии в Европа – тази на Романови (над 300 години), но и бележи края на самата руска империя.

Николай II е от тези владетели,  които се случва да управляват в едни от най-тежките моменти на държавите им. Какви ли не превратности и проблеми не се случват, докато той е на власт – анти-еврейски погроми (1903-1906), война с Япония (1904-1905), две революции (1905/1917), Първата световна война (1914-1918). Неговият подпис може и да слага край на Февруарската революция, но Гражданската война (1917-1922) ще потопи Русия в още по-бедствено положение.

В тези смутни времена, когато в Поволжието върлува глад (1921-1922), който взима над 5 млн. жертви, а Йосиф Сталин се издига като вожд на тоталитарния режим в страната (1922), в дома на Анна и Владимир Литвяк се ражда малката Лидия. Тя е толкова бяла, крехка и прекрасна, че още от самото начало започват да я наричат Лилия или Лилка. Докато гордите й родители я държат в ръце и й се радват, те дори не подозират изпитанията, пред които предстои да се изправи тяхната родина, нито, че малкото им русоляво момиченце ще стане първата жена-ас в историята на Втората световна война.

Lydia_Litvyak

Снимка: Общественное достояние, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=397048

 

Терминът „ас“ се появява през 1915 г. по време на Първата световна война, когато поради пропагандни цели така започват да наричат отличилите се пилоти, които влизали самостоятелно във въздушни боеве. Редица френски, германски, английски, американски и руски авиатори като „Червения барон“ и Еди Рикенбакер се гордеят с тази титла, но до 1941 г. няма отличили се жени, които да застанат наравно с техните подвизи. Първата е Лилия, която със своя Як-1 има 13 самостоятелни и 7 споделени победи над вражески самолети, в това число и над един балон.

Преди да се носи на крилете на победата и да наказва враговете на СССР, Лилия е едно обикновено момиченце, което израства в скромно жилище в Москва, отдалечено на повече от километър от центъра на града, а въображението й е завладяно от руските приказки, които майка й разказва всяка вечер. Баща й е чиновник в железницата, а майка й е продавачка в магазин. Лилия е от първото поколение, което получава строго комунистическо образование. Нейна съученичка я описва като момиче, което привлича вниманието на момчетата и обожава да танцува. Един от най-забавните й спомени е как се вози за първи път на Московското метро.

Когато на 18 август 1933 г. тя отпразнува дванадесетият си рожден ден, държавата обявява тази дата за „Ден на Съветската Авиация“. Вероятно това е един от първите пъти, когато вниманието й е силно привлечено от самолетите. Този ден е отбелязан с голямо авио-шоу, което прилича на военен парад и се провежда на Ходинския Аеродром в Москва. Шумът на моторите, напрежението във въздуха и невероятната скорост, с която красиво се носят из въздуха металните птици пленяват сърцето на Лилия завинаги и само две години по-късно тя прави първата крачка към осъществяване на мечтата си да стане пилот.

За съжаление, по времето, когато се засилва интересът на Лилия към самолетите, вътрешното положение в държавата е разклатено за пореден път. През 30-те години се извършва т.нар „Голяма чистка“ на Сталин. В продължение на 2 години сподвижниците на Джугашвили подлагат на политически репресии всеки, който е дори и най-малко заподозрян в действия срещу управляващите и срещу сталинизма. Терорът обхваща огромен брой от населението – от военни лидери през хора на изкуството и учени до обикновени граждани, които или са изпращани в трудови лагери като ГУЛАГ, или са екзекутирани без съд и присъда. Това е време, когато изразът „обади другарчето“ се изкачва на едно по-горно ниво и макар да не се знае точният брой на жертвите на тези чистки се смята, че той е бил между половин и един милион души.

Един от този милион е Владимир, бащата на Лилия. Една вечер идват в дома им и го арестуват като „враг на народа“, скоро след това той е екзекутиран. Тази лична трагедия не убива вярата на Лилия в комунизма. Никъде в спомените на нейните приятели и роднини няма и намек за възгледи, различни от господстващата доктрина. Даже напротив, винаги се споменава нейният патриотизъм и желание да бъде от полза на родината си.

На 14 години Лилия знае с какво иска да се занимава и не губи време да приведе мечтите си в реалност. Тя започва да се обучава в авиационен клуб, а на 15 години извършва първия си самостоятелен полет. Самороден талант, не е за учудване, че Лилия успешно се дипломира в Херсонското военно училище за пилоти. След това тя започва работа като авио инструктор в Калинин (дн. Твер). На тази позиция я заварва началото на Втората световна война, когато Съветският съюз е съюзник с Германия. Когато вятърът на политическата промяна се обръща и двете държави започват да воюват помежду си, Лилия се записва доброволец в армията. Първоначално тя е отхвърлена, но след подправяне на документите й и завишаване на авиационния й опит, при второто кандидатстване тя е одобрена.

СССР може да се гордее, че е една от малкото държави, в които жените не само се записват в редиците на армията, за да извършват главно спомагателни функции, а реално участват в бойни действия. Това да се случи във военновъздушните сили до голяма степен се дължи на една интересна и смела дама – Марина Раскова. От оперна певица тя се преквалифицира в химик, а впоследствие става известен авиатор. Като навигатор от Съветските военновъздушни сили тя предлага една мини революция в редиците на пилотите – да бъдат създадени изцяло женски бойни полкова. С подкрепата на Сталин, тя успява да учреди 3 такива и в единия от тях е записана и Лилия.

I-26

Снимка: By Неизвестен – http://ram-home.com/ram-old/i-26-2-andreev.jpg, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=18482924

От това време има най-много сведения за характера и личността на първата жена-ас. Описват я като много малка и ниска и механиците обикновено трябвало да нагласяват всеки път за нуждите й педалите и седалката, когато тя използвала даден самолет. Тя е едновременно силен характер, но и романтична натура, която вярва в суеверия. Не са й чужди типично женски привички като това да си направи шалче от плата на някой скъсан парашут, или да сложи малко букетче цветя в самолета.

Едно от неподчиненията в досието й е, когато отказва да си подстриже косата, когато я приемат в армията, но впоследствие се подчинява. Лилия е жизнерадостна по душа и често празнува победите си като прави леки лупинги преди да приземи самолета. Романтичното име, с което остава в историята е „бялата лилия“ (съветски източници) или „бялата роза“ (англоезичната литература) на Сталинград. Името произхожда от нарисуваната от самата нея бяла лилия върху нейният самолет Як-1, с който извършва редица мисии, като едни от най-опасните й са над Сталинград. Най-близката й приятелка е Екатерина Буданова – втората жена-ас, с която първоначално Лилия съвместно управлява самолета си.

Първите мисии на Лилия са да пази въздушното пространство над Сталинград. През септември 1942 г. тя става първата жена боен пилот, която сваля вражески самолет – „Юнкерс Ю-88“. Ранявана е два пъти, единият от тях – тежко в крака, но продължава своята служба. На следващата година тя получава Орден „Червена звезда“ за големи заслуги към отбраната на Съветския съюз и й е даден чин младши лейтенант. Скоро след това Лилия е приета в едно елитно формирование, т.нар „охотники“/ „свободни ловци“. Това е група от селектирани пилоти, които имат правото по своя инициатива и самостоятелно да преследват и нападат вражески самолети. Докато е част от тази група, Лилия извършва и един от големите си подвизи.

Един германски балон за наблюдение се изплъзвал от многобройните опити да бъде свален от съветските въздушни сили. Тогава Лилия, все още възстановяваща се от травма, отива при командира си и му казва, че тя поема мисията. Когато той я отпраща, тя му съобщава, че със или без негово позволение ще го направи и той склонява пред нейната решителност. Простият й, но успешен план е да нападне врагът откъм слънцето и благодарение на заслепяващата светлина, успява да изненада германците и да ги свали.

През 1941 г. Лилия започва своята военна кариера в 58-ият боен авиационен полк, съставен изцяло от жени, но през следващите години участва и в други формирования, включително такива, които са със смесен състав. В 9-ти полк тя се среща с Алексей Соломатин, ас и командир на ескадрона. Той е първата голяма любов на Лилия. Алексей е настоятелен в ухажването си, но тя не му е отвръща със същото. Едва когато умира при учение, Лилия осъзнава какви чувства е изпитвала към него и в писмо до майка си отбелязва: „никога няма да срещна втори като него“.

През 1943 г. Лилия има множество телесни и душевни рани. Загубила е любимият си и най-добрата си приятелка. Нейни съвременници си спомнят, че тя просто е искала да влиза отново и отново в бой. На 1 август тя излиза със своя Як-1 и не се завръща. Друг член на формированието помни как самолетът й е бил преследван от германците и в един момент изчезва зад облаците. Така едва на 21 години приключва славната военна кариера на първата жена-ас от Втората световна война.

За съжаление нейните успехи не са признати от командването. Точно обратното, нейните началници смятат, че тя е хваната в плен и отказват да я наградят посмъртно. В продължение на над 35 години търсят останките на известния Як-1. През 1979 г. тези усилия най-после се увенчават с успех – намерени са останки от жена-пилот край село Димитриевка, район Шахтерск. След изследвания се установява, че това е Лилия. Факт, който макар и спорен има важно значение, тъй като през 1990 г. носи на Литвяк посмъртно присъденото отличие „Герой на Съветския Съюз“.

Герой_Советского_Союза_Лидия_Литвяк

Снимка: Автор: Tov sergeant – собственная работа, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=25229393

Животът на Лилия вдъхновява не малко хора на изкуството. Тя е герой в романи, в театрална постановка и дори в комикси. Преди да стане известната Бяла Вещица от Нарния, Тилда Суинтън я изиграва в постановката „Бялата роза“. Лилия се ражда в тежките години след Гражданската война, прави първите си крачки в новосъздадения СССР, пораства по време на Голямата чистка, намира своето призвание във въздуха в навечерието на Втората световна война и разцъфва по време на този конфликт, за да се превърне в първата жена-ас – герой на своята родина и вдъхновение за поколения пилоти след нея.

 
 
Коментарите са изключени

Великите военни изцепки: Испанска катастрофа при Ануал (1912 г.)

| от Александър Стоянов |


Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица.

Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения.

Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.

Краят на Първата Световна война (1914-1918г.), поставя Света на прага на най-тежката дипломатическа ситуация в дотогавашната човешка история. Антантата търси начин да се разправи веднъж за винаги с Централните сили о позицията на своята победа. Руската империя рухва, пометена от чудовищна гражданска война, която ще отнеме живота на милиони. Огромните европейски колонии биват преразпределени, а надеждите на местното население, че кръвта на техните синове ще донесе чаканата свобода не се оправдават. Остават шепа държави, които повече или по-малко са незасегнати от Голямата война. Сред тях е и Испания.

Испания е една от най-старите и горди колониални сили и люлка на европейския империализъм. Някога, иберийската държава е властвала над владения, над които Слънцето не залязвало. По-голямата част от Америките се подчинявала на кралете в Мадрид. Испански колонии имало в Африка, Индийския океан и в Пасифика. С издигането на Англия и Холандия през XVII век, славата на Испания започнала да гасне. Революциите в Латинска Америка в началото на XIX век окончателно ликвидирали имперската слава. Останали шепа колонии в Карибите, няколко малки владения в Африка и Филипините. През 1898 г., Съединените щати, улисани в своята имперска експанзия, обявили война на Испания и й отнели последните владения в Карибите (Пуерто Рико, Куба), Гуам (Тихия океан) и Филипините.

За испанците останали само обвитите в пясъчни бури и изгаряни от слънцето земи в Испанска Сахара (дн. Западна Сахара). През 1912 г., след поредица от т.нар. Марокански кризи, Франция се договаря с Испания и й предава северно Мароко (земите около Гибралтарския пролив). Така се появява т.нар. Испански протекторат в Мароко. В хода на Първата Световна война, испанците нямат възможност да затвърдят придобивките си и остават господари само на крайбрежните зони. Възползвайки се от хаоса в Европа, местните бербери, водени от Мухаммад ибн Абд ал Крим ал Хатаби (наричан просто Абд ал Крим), създават своя местна структура, която през 1921 г. обявява независимост по името „република Риф” (по името на областта Риф, която е в основата на берберските територии).

Guerra_del_Rif_1922_-_2

Снимка: By Unknown – 18 Meses de Cautiverio. De Annual a Monte Arruit. Crónica de un testigo. ISBN 978-84-936950-9-5, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=17532955

Откритото отхвърляне на испанския суверенитет вбесява крал Алфонсо XIII (1886-1931 г.). Владетелят е суетен, авторитарен и крайно консервативен човек, който вярва искрено както в цивилизаторската мисия на испанците в Африка, така и в расовото превъзходство на своят народ над арабите. Идеята властта му да бъде оспорена от група „туземни диваци” му се струва меко казано оскърбителна. Кралят упълномощава военните да организират наказателна експедиция, която да се разправи с т.нар. република и окончателно да подчини мароканските територии на испанската корона.

На първо време, испанците решават да използват наличните си сили в Мароко. Около 23 000 войници са концентрирани в района на Мелила под командването на генерал Мануел Фернандес и Силвестре. Основната част от войниците са полуграмотни наборници от най-бедните иберийски провинции. Офицерският корпус е разяждан от корупция, злоупотреби с ресурсите и оръжията и пълно неглижиране на условията, в които живеят войниците. Заплатите, които испанските войници получават са равностойни на 34 тогавашни цента (ок. 15$ днешни пари). Често се случва войници да разменят въоръжението си на местните пазари, за да си купят харна.

Снабдяването с провизии било плачевно – испанците оцелявали на големи дози кафе, малко бобени храни, месо (от време на време) и малък грамаж зеленчуци и хляб. Най-трагично било положението на граничните застави, изградени в населените от бербери планини. В тези позиции нямало дори тоалетни, а хигиенните условия били по-стряскащи дори в сравнение с редовите казарми в крайбрежните градове, за които пътешествениците разказвали плашещи неща. Въпреки това, Силвестре заявил, че има предостатъчно провизии и оръжие за да се справи без проблеми с мароканците. На бюрото му останал недочетения доклад на интендантите, в който се казвало че над 40% от пушките са непригодни за стрелба, липсват униформи, превозни средства  и припаси.

Абд ал Крим добре познавал своите възможности и решил да изчака испанците да предприемат първия ход. Общо под знамената на Риф се сражавали около 6-7 000 души. Добре мотивирани, опитни в партизанските боеве, много от тях точни стрелци и ловци. За да не рискува всичките си сили на едно място, ал Крим ги разделя и застава начело на отряд от ок. 3 000 души, които започват да следят движението на испанците.

Carga_del_rio_Igan

Снимка: By Augusto Ferrer-Dalmau – Own work, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=25238510

Силите на Силвестре навлизат навътре в планините, разтягайки и бе това неадекватните си линии за комуникация. Снабдяването се затруднява и испанското командване се вижда принудено да разпръсне силите си с идеята че отделните отряди ще се изхранват по-лесно, окупирайки по-голяма вражеска територия. Около 70% от силите на Силвестре заемат позиции в множество предни постове (блокаос) – било то вече съществуващи или новоизградени. В авангард е изпратен отряд от 5 000 души, които да настъпят към основните бази на берберите,

На 17 юли, 1921 г., испанските предни части влизат в поредица от престрелки със силите на ал Крим. Кратките сражения траят пет дни и допълнително изтощават силите на Силвестре. На 22 юли, призори, берберите, около 3 000 на брой, атакуват испанските позиции. Силвестре, който е пристигнал в лагера при Ануал само ден по-рано се паникьосва и заповядва оттегляне. Вместо да отбранява Ануал, използвайки предимството си в жива сила и артилерия, Силвестре проиграва всичките си преимущества и подкарва войниците в отстъпление. То започва в 10 сутринта, но скоро прераства в позорно бягство, причинено от пълната липса на комуникация и пълното недоверие на войниците към компрометираните им командири.

Абд ал Крим заповядва пълно настъпление и берберите засипват враговете си с куршуми, Жегата и постоянни вражески огън сриват напълно морала и дисциплината на испанците и в рамките на няколко кървави часа те са догонени и избити, като мнозина са заклани или разстреляни от упор. Един единствен кавалерийски ескадрон – „Ловците от Алкантара”, успяват да запазят формацията и си пробиват път с бой. Генерал Силвестре, виждайки пълния разгром на армията си се самоубива, а еполетите му са предадени на ал Крим, който ги носи като трофей.

Screenshot_1

Разгромът би бил достатъчен и до тук, но нещата не свършват при Ануал. В рамките на следващите две седмици, берберите атакуват всички останали разпръснати позиции на испанците и ги разгромяват напълно. До 9-ти август, 1921 г., когато спира мароканското настъпление, ок. 14-15 000 испанци са избити или заловени от берберите.  Армията, събрана от Силвестре е напълно ликвидирана, а властите в Мадрид се виждат принудени да организират цялостна кампания, която ще се проточи чак до 1927 г.

По своите мащаби, битката при Ануал и последвалия я погром са най-голямото поражение на европейска колониална армия в Африка. Отзвукът от победата на ал Крим е значителен и отеква силно и ясно и в британските и френските колонии. Мароканците се сражават успешно през следващите три години, изграждайки не само военна, но и цивилна администрация в контролираните от тях земи. През 1923 г., отчаяните испанци започват да използват химическо оръжие срещу мароканците.

Бомби със иприт са хвърляни върху берберските села посредством бомбардировачи, закупени от Великобритания и Франция. От Ваймарска Германия пристигат два екипа военни химици, които поставят основите на военно-химическата индустрия ва Испания, чийто първи образци са тествани в Мароко. Дори и тези нехуманни методи не са достатъчни и през 1925г., Франция се включва във войната на испанска страна с танкове и авиация, както и сухопътни части от Алжир и Френско Мароко. Общо над 300 000 войници застават срещу на повече от 20 000 местни войни. Едва тогава, силите на Абд ал Крим най-сетне са победени, а Рифската република е ликвидирана.

 
 
Коментарите са изключени

Кралицата, която умря заради един глупав закон

| от |

На 31 май 1880, 19-годишната Сунанда Кумариратана, кралицата на Тайланд, се намира на борда на лодка по път към двореца „Банг Па-Ин“. За нещастие обаче лодката й се преобръща и праща бременната Сунанда и едногодишната й дъщеря във водата. Около нея има изключително много зяпачи, но въпреки това никой не се притича на помощ.

Защото по това време да докоснеш царицата, дори за да й спасиш живота, се наказвало със смърт.

Bang Pa-In Royal Palace - Bang Pa-In

Дворецът „Банг Па-Ин“

Някои бързо се сещат да й хвърлят кокосови орехи, които по принцип не потъват, с надежда кралицата и малката принцеса да ги хванат и така да останат над водата. Двете обаче не могат да плуват и затова бавно потъват във водата.

Chulalongkorn LoC

 

Крал Чулалонгкорн

На другата година крал Чулалонгкорн, обзет от печал и траур, издига мраморен обелиск в двореца, за да почете съпругата си, дъщеря си и нероденото си дете.

 
 
Коментарите са изключени