shareit

Луи Пастьор е бил доста смел човек

| от |

Луи Пастьор до 25-ата си годишнина вече е бакалавър в областта на изкуството и в областта на науката, а също така има и докторат отново в науката от парижкото училище École Normale. Година по-късно той вече е в Университета в Страсбург като професор по химия.

École normale supérieure de Paris, 26 January 2013

Главният вход на École Normale

През 1854 той се мести в Университета в Лил, където отново е професор. Именно тук Пастьор се заема с един много важен проблем – защо алкохолните напитки вкисват. През 1856 бащата на негов ученик, господин Бигот, го наема да разбере какво разваля един определен вид бира. В процеса, под микроскопа си Луи намира не само дрожди, но и нов тип микроорганизъм – acetobacter aceti, който превръща алкохола в оцетна киселина.

След методични и систематични експерименти с млечна и алкохолна ферментация, Пастьор заключава, че самият процес на ферментацията не се дължи на спонтанна химична реакция (тогава популярното мнение в научните среди), а е дело именно на тези микроорганизми.

През 1857 Пастьор се завръща в École Normale, става директор и продължава да изучава въпроса. На 20 април 1862 успешно успява да свари и после изстуди вино като метод за убиване на вредоносната бактерия. Този начин се използва и от китайците още през 1117, но Луи, разбира се, няма как да знае това. Делото му не остава незабелязано и император Наполеон III го наема, за да спаси цялата френска винена индустрия, която е покосена от „болест“, заради която виното става кисело.

Napoleon III, målning av Franz Xaver Winterhalter från 1857

Наполеон III 

Пастьор открива, че за да се запази едновременно вкуса на виното и самото то, достатъчно е нагряване до 50-60 градуса (а не варене). Целият винен бизнес бързо приобщава това към практиките си, а млякото ще го последва след няколко години (което е малко тъжно, защото тогава суровото мляко често е преносител на туберкулоза ).

По-късно, след като спасява виното на Франция, Пастьор спасява и умиращите буби от копринената индустрия като разработва метод за елиминиране на двата микроорганизма, които ги убиват. Това доказало (поне на него), че микроорганизмите причиняват болести и след смъртта на Наполеон III ученият се споразумява с новото правителство за нова лаборатория, добра пенсия и свободата да изучава микроорганизмите колкото си иска, а не както досега – паралелно с преподаването.

Още в началото успява да открие ваксина за птичата холера, макар и малко случайно. Той остава поднос с проби в лабораторията си и отива на почивка. Когато се връща, едвам живите микроорганизми вече са загубили вредната си потентност. Един от асистентите му, Чалз Чеймбърленд, трябваше да се грижи за тях и да ги инжектира в кокошки. Той обаче не го прави и те замаляват. В това им състояние Луи, когато се връща, ги инжектира в кокошките и забелязва, че пилетата не само оздравяват, но и стават имунизирани към холерата.

Прилагайки този метод, до 1881 Пастьор има ваксина срещу антракса. Жан Анри Тюсо обаче го изпреварва. (Дори той самият, след като изолира микробите, дава на Луи проба, с която да работи.) Луи първоначално, съдейки по тетрадките му, изпробва същия метод като Жан (използвайки калиев дихромат), за да разработи своята ваксина. Той обаче отрича това и твърди, че ползва свой метод, за който чака патент.

Axel Munthe00

Аксел Мунте

Следващата цел е бяс, което е проблем, защото добиването му е изключително трудно и опасно. Както обаче шведският доктор Аксел Мунте пише в мемоарите си: „Пастьор беше абсолютно безстрашен. Веднъж гледах как взима слюнка от бесен булдог, докато двама от асистентите му държат животното на масата, ръцете им защитени с кожени ръкавици.“

Скоро Луи, заедно със своя рядко споменаван колега, Пиер Роу, откриват, че вирусът на бяса може да бъде отслабен като се инжектира в други животни – те правят опити с маймуни и зайци. До 1885 вече имат успешно разработена работеща ваксина, която прилагат на кучета. Правят също и такава, която работи животни, които вече са заразени. В този момент Пастьор иска вече да изпробва лека си и на хора – и по конкретно на 9-годишния Джоузеф Мистър, който е бил ухапан от бясно куче и съответно най-вероятно е обречен на ужасна смърт, ако не се намери лек. Прилагайки ваксината върху Джоузев, Луи се излага на известна съдебна опасност, защото той не е доктор, но все пак момчето бива инжектирано.

И добре че! Ваксината е напълно функционираща и малкият Мистър е излекуван. Ученият не само не е съден, но този успех затвърждава образа му на учен от световно ниво. Парите от продажбите на ваксината отиват за финансирането на Института Пастьор, който и до днес е един от водещите световни институции за биомедицински изследвания.

 
 
Коментарите са изключени

Истината за серума на истината

| от |

Поп културата често се възползва от качествата на „серума на истината“. Той е най-вече инжектиран подкожно (предполагаме, че е по-удобният от актьорска гледна точка вариант пред това да накараш човек да гълта хапче насила) и изглежда спира способностите за лъгане.

Подобни серуми, разтвори, препарати и прочие химии са развивани и от пасажа трибуквени правителствени организации (ЦРУ, КГБ, ФБР…) в не особено далечното минало, особено около параноята, свързана със Студената война. След 11 септември отново започва диалог за деривирането и използването им по време на разпити. Но ефективни ли са въобще тези вещества и давали ли са някога положителни резултати?

Краткият отговор е „не“. Дългият отговор е:

Много барбитурати (гама от препарати, които потискат централната нервна система) могат да се нарекат „серум на истината“ – скополамин, натриев амитал и натриев пентотал. Скополаминът е тестван през 50-те години именно с цел изтръгване на истината в проект MKULTRA, а днес е известен като наркотик за изнасилване, защото причинява краткотрайна амнезия. Натриевият пентотал се използва широко в операционните зали като анестезия, но в последните години се замества от по-добри препарати.

Pentothal vintage package - truth serum

Натриевия пентотал

Друг често срещан метод за изтръгване на истината е инжектирането с етилов алкохол. Като „серум“ ефектите му са почти неразличими от познатото ни орално напиване. Ако някога сте близвали алкохол, значи знаете ефектите му откъм казване на истината.

Въпреки че един пиян човек е по-склонен да казва истината, той е съвсем в способността си да лъже или просто да отказва да сподели информация, която не иска да се знае. Всичките тези серуми работят по аналогичен начин – те потискат централната нервна система и нарушават преценката и интелектуалните способности. Човек в подобно състояние лесно би могъл да смеси истина с измислица или да преувеличава, или да халюцинира… С две думи, не може да му се вярва.

По тази причина множество съдилища не допускат информация, представенa под влияние на някакъв серум на истината. Като всичко останало обаче химията също се развива.

 
 
Коментарите са изключени

Лошите момичета на историята: Ласкарина Бубулина – героинята на Гръцката война за независимост

| от Десислава Михайлова |

От древността образът на жената се свързва с този на живота, защото именно тя дава началото на новия живот. Хилядолетия наред жената е била поставяна в определени граници, които да я държат далеч от властта и бойното поле, което не е място за „крехки“ създания.

И повечето от тях са се съобразявали с поставените от обществото и боговете граници. Повечето, но не всички. Историята познава не една и две жени, решили да докажат, че притежават войнски качества наравно с мъжете, било то в овладяването на бойни техники или в прилагането на стратегии в битки.

В поредица от текстове ще ви представим едни от най-интересните жени, които са обръщали гръб на огнището или балните зали, за да се включат във военните действия. Ще се уверите, че буквално през цялата история има примери за дами, предпочели бойното поле и станали истински bad ass машини.

Гръцката митология е една от първите, в която се споменава за войнствено племе от жени. Красиви създания, плод на инцест между бога на войната Арес и дъщеря му, нимфата Хармония, яростни и жестоки воини, които стигали дотам, че да обезобразят тялото си, за да го направят по-боеспособно. Амазонките разпалват въображението на изследователи и учени и стават нарицателно за всички по-нататъшни открития на племена, състоящи се от представителки на нежния пол. Те почти омайват Херакъл, бият се под стените на Троя и се опитват да пречупят великия Белерофонт, всичко това, разбира се, без успех. Въпреки това историците от Древността – Херодот, Диодор и Страбон са единодушни не само за тяхното съществуване, но и за тяхната свирепост.

Bouboulina_Friedel_engraving_1830

Снимка: By Friedel – Museum Bouboulina, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=710941

С митовете за тези жени-войни, войните за Хубавата Елена и подвизите на синовете на Зевс израстват поколения гърци. Те са част от културните пламъци, които подклаждат националното самосъзнание на този народ, докато е под чуждата власт на османските нашественици. Връзката със славното минало изгражда корените на етническия национализъм и вдъхва увереност на поколения гърци да се изправят срещу чуждото подтисничество. Макар и от смесен албано-гръцки произход един от окрилените от идеята за свобода и самостоятелна държавност е Ставрианос Пинотсис, капитан на кораб от остров Хидра, който заедно със своите съмишленици се включва в бунта на Орлов (1770-1771). Въстанието в Пелопонес и Крит избухва паралелно с поредния военен конфликт между Русия и Османската империя (1768-1774) и в по-голяма степен има за цел да отклони вниманието на османците от главните фронтове на войната, отколкото да осъществи лелеяна гръцка независимост. Макар с договора от Кючук Кайнарджа гърците да получават правото да плават под руски флаг и да се радват на православната закрила на Русия, за тях въстанието на Орлов е кървава баня, която отнема много животи, без да им даде нещо в замяна. Тези, които не падат под ножа на османци са хвърлени в затвора, каквато е и съдбата на Ставрианос.

Времената на боеве остават зад гърба му и това, което му носи утеха са посещенията на жена му – Скево. По време на едно от тях започват родилните мъки на обичната му съпруга, която е в напреднала бременност. Така на 11 май 1771 г. между стените на строг османски затвор проплаква бебе, което родителите кръщават Ласкарина, на името на една от известните знатни византийски фамилии от миналото. Баща й не оцелява дълго в неблагоприятните затворнически условия и малкото момиченце не успява дори да го види. Споменът за неговия дух и характер и за участието му във войната обаче остава дълбок отпечатък върху съзнанието на Ласкарина. Десетилетия по-късно Ставрианос би се гордял с постиженията на дъщеря си. Също както древните амазонки, тя се включва ожесточено в гръцката борба за независимост, управлявайки кораби, биейки се наравно с мъжете и предоставяйки цялото си богатство, което й печели прозвището – „Капитанката“.

Bouboulina_Russian_engraving_19th_c

Снимка: Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=710907

Макар житейският й път да започва бурно, в затвора, през първите години животът на Ласкарина е доста конвенционален. След смъртта на баща й, майка й се преселва на остров Спецес и се омъжва повторно. Бъдещата героиня на Гърция израства в хармонична среда, сред много братя и сестри и получава богато за времето си образование. Това е времето на Просвещението, епохата на Френската революция и идеите на гръцкия писател Адамантиос Кораис, който не само полага основата на новогръцката литература, но и обвързва славното древногръцко минало със съвременните обитатели на тези земи. Ласкарина се докосва до тези идеи, но остава в сянката на поставените от обществото граници. Тя се омъжва два пъти за заможни търговци, като и първият, и вторият й съпруг загиват от ръката на пирати.

Така на 40 години Бубулина остава не само вдовица със седем деца, но и наследник на не малко състояние. Средства предоставят на Ласкарина нещо, което малко жени са имали навремето – свободата да бъде господар на собствената си съдба. Тя не се омъжва за трети път, а поема контрола над семейния бизнес. Скоро доказва изключителните си качества и търговски нюх. Бубулина си партнира с други търговски кораби, започва да строи собствени и ловко се възползва от Наполеоновите войни. Заради тези конфликти се налага ембарго на не малко места и гръцките търговци, в това число и Ласкарина, се възползват от това предоставяйки стоки, там, където други не могат. Бързото им забогатяване не остава незабелязано от османските власти, които както обикновено са затънали в дългове.

През 1816 г., когато Бубулина почти е удвоила получените средства, османците оспорват наследствените й права и предприемат необходимите юридически действия да й отнемат богатството, облягайки се на факта, че последният й съпруг е бил капитан на кораб по време на поредния руско-османски конфликт. Голямата им грешка е, че подценяват нейните качества. Ласкарина не приема безволево натиска от властимащите, а решава да играе сложна търговска война, настройвайки отделните фракции помежду си. Тя се среща с посланика на Русия в Истанбул – граф Павел Строганов и с негова помощ достига до Накшидил валиде султан, майка на тогавашния султан Махмуд II. Двете жени се разбират помежду си и Накшидил успява да убеди сина си да даде амнистия на Бубулина и да гарантира собствеността й.

 

По същото време Ласкарина е приета сред редиците на „Филики етерия“ („Дружество на приятелите“), тайна революционна гръцка организация, чиято цел е да освободи народа от османска власт. Въпреки че няма запазени документи, Ласкарина вероятно е една от малкото, ако не и единствената жена-пълноправен член на дружеството. Дейността й е основна контрабандна. Под нейн флаг тя доставя оръжия за предстоящото въстание и ги складира на остров Спецес. Започва да строи и известния си кораб – „Агамемнон“, убеждавайки османците, че огромните му размери са с цел да увеличи търговията си, а поставените на него 18 оръдия са, за да се предпазва от пирати. Също така Бубулина успешно вербува мъже от острова, които да участват в бъдещата война.

Желаното време настава през 1821 г. – османското внимание и сили са съсредоточени на персийския фронт. Инициативата тръгва от страна на Александър Ипсиланти, един от водачите на „Филики етерия“, и неговите сподвижници – „Свещената дружина“. Те пресичат руската граница при р. Прут, навлизат в Молдова, но много скоро са разбити при Галац. Фитилът обаче е запален и постепенно започват да се разгарят и други въстанически огнища – първо в Южен Пелопонес, а след това в Същинска Гърция, Крит, Кипър и част от Егейските острови. Гръцката война за независимост се води на няколко фронта, мирното население е подложено на зверства, които не оставят равнодушни Великите сили, а множество доброволци, почитатели на древногръцката култура, сред които и поета Байрон, се включват в бойните редици на гърците. За подпомагане на въстаниците се събират средства в Америка и Русия, с които се набавят боеприпаси, оръжия и продоволствия.

Ласкарина открито влиза в Гръцката война за независимост (1821-1832), заставайки начело на кораба си „Агамемнон“ и вдигайки гръцки флаг, създаден по нейна идея, който изобразявал инсигниите на Византия на син фон и с котва в единия край. Тя повежда първия флот, състоящ се от 8 кораба в подкрепа на въстанието, а първата спирка по трасето им е крепостта Навплио, която обсаждат по море. Обсадата продължава година и половина, като Бубулина лично води някои от атаките, по-късно гръцкият историк Хаджи Анаргиру, който е пряк свидетел на тези бойни действия, я описва като „лъвско сърце“. През първата година от конфликта загива един от синовете на Ласкарина – Янис, който е един от защитниците на град Аргос.

Един от редките пъти, когато не се намира в разгара на бойните действия при Навплио, е когато Бубулина насочва „Агамемнон“ към Триполи, за да се включи в обсадата на града. Тя пристига точно, когато стените падат, а гръцките въстаници се отдават на кърваво клане на османското население. В памет на получената подкрепа от Накшидил валиде султан, Ласкарина се втурва и успява да спаси от сигурна смърт всички жени от султанския харем, които по това време се намират в града. След това Бубулина участва и в обсадата на градовете Монемвасия и Пилос. В хода на бойните действия ръководителите на въстанието смятат Ласкарина за равноправна участничка по време на дебатите за стратегическите военни цели. Тя не само се сприятелява с революционния герой Теодорос Колокотронис, но и се сродява с него, омъжвайки дъщеря си – Елени за сина му – Панос.

Още през декември 1821 г. се обявява създаването на гръцката държава, но бойните действия продължават през следващите десетина години. Началото на гражданската война е белязано и от вътрешни борби между представителите на отделните фракции сред въстаниците. Бубулина не остава незасегната от тези дрязги и на два пъти е арестувана, заради връзките си с Колокотронис. Загубила политическата подкрепа на въстаниците и пръснала цялото си състояние в подкрепа ва войната, Ласкарина се оттегля на родния си остров Спецес. Там намира и смъртта си по нелеп начин, вследствие на семейна кавга. Синът й Йоргос бяга с една от дъщерите на местната фамилия Куцис и когато роднините идват да търсят отрочето си, въпреки, че са въоръжени и я превъзхождат в числено отношение, Бубулина не само не ги допуска до дома си, но и проявява пламенния си характер. За съжаление, за последен път, тъй като е застреляна от представител на семейство Куцис. Предвид личността и постиженията на Ласкарина, този епизод е така срамен за остров Спецес, че и до ден днешен не е ясно кой всъщност натиска спусъка.

Бубулина издъхва през май 1825 г. и така и недочаква желаната независимост на своя народ. Освен мащабното гръцко въстание ще е нужна още една Руско-турска война (1828-1829), Одрински мир (1829) и подписване на Лондонски протоколи (1830), за да се узакони новата гръцка държава. Ласкарина записва името си сред редицата герои-борци за гръцката независимост.  Руският император Александър I я удостоява посмъртно с ранга „адмирал на руския флот“, правейки я първата жена в историята почетена с тази титла. Част от наследниците на Бубулина стават гръцки морски офицери, неин потомък е и Елени Караяни, една от водачите на съпротивата по време на Втората световна война (1939-1945). Ликът на Ласкарина е бил отпечатван на драхми и монети, името й е давано на улици из цяла Гърция и Кипър, а домът й на остров Спецес е превърнат в музей в нейна чест. Наследила бойния дух на баща си, Бубулина избира да се бори за свободата на народа си, а постиженията й я поставят редом с останалите големи имена на гръцката революция.

 
 
Коментарите са изключени

Играта на черната котка

Черната котка, това мистично същество, което открай време е причина за създаването на всякакви безумни страхове сред хората, успява да се наложи и в спорта. Всеки атлет е невероятно суеверен и страховете от лош късмет могат да костват трофеи, медали и дори рекорди. Мистиката около мъркащите черни създания е тръгнала от средновековието. Вярата, че тези животни са олицетворени на злото, миньони на вещици и вещери, изобщо не е пропусната и в спорта. Лошият късмет и всичкото зло е събрано след опашката на черната котка. Бейзболният отбор Чикабо Къбс познават много добре проклятията.

На 13 август се изправят срещу Ню Йорк Метс – отбор с толкова негативна статистика, че от началото на сезона нямат и една победа и са записали цели 10 последователни загуби. В този прекрасен момент Къбс се оказват на добра позиция в бейзболното първенство, но на този ден нещата изобщо не вървят. Целият отбор е скован от треската на петък 13-и и освен това пада от един от най-слабите отбори на стадиона. Феновете на Къбс знаят и още една легенда. Според всички, чикагският отбор бил прокълнат през 1945-а година от човек с коза по време на „Световните“ серии. Липсват всякакви данни кой е човекът, както и козата, но очевидно, че точно това проклятие властва над душите на играчите. С тази важна клетва всеки играч в исторически план ставал суеверен. И всичко това се случва през 1969-а година, когато спортните критици са сигурни, че този отбор ще направи фурор.

Все пак сезонът е обещаващ. Къбс се справят отлично срещу отбора на Филаделфия, след това успяват да спечелят цели 11 от 12-те игри, стоят на първо място в класацията и всичко това до фаталния 13-и август, когато играта просто не върви. Междувременно става ясно, че Ню Йорк Метс, които никога не достигат по-близо от 9-тото място в първенство, набират особена скорост. Трофеи в исторически план? Няма такова нещо. И на този легендарен петък 13-и започва един сериозен обрат. До септември, Къбс вече пътуват към дъното. На следващото домакинство на Ню Йорк Метс, повече от 51 448 души (все вярващи фенове) се събират, за да видят дали наистина градският отбор се е пробудил. Опонент, както се досещате, са отново Чикаго Къбс. Точките от една победа и равенство ще позволят на Метс да вземат първото място.

Междувременно отборът на Чикаго се опитва да не изгуби 6-та поредна игра. И в този момент се стига до един много неприятен момент. Докато Рон Санто стои с батата и очаква топката, от нищото се появява черна котка, която символично пресича пътя на бейзболиста, прави един бърз завой и за около 10 секунди гледа отбора на Къбс. Повечето играчи се опитват да изгонят котето, но отказват да го доближат. Проклятитето е окончателно завършено. Чикаго категорично подпечатва билета си за дъното и ще изгуби 18 от оставащите 27 игри през септември и октомври. Междувременно Метс ще продължат напред и ще спечелят 38 от следващите 49 игри. След това печелят Източната дивизия и Националната лига. И всичко това с помощта на малко повече лош късмет. Метс създават и специален монумент в памет на черната котка с благодарност за титлата през 1969-а година.

 
 
Коментарите са изключени

Джон Атанасов – истинският създател на компютъра

| от Александър Николов |

Джон Винсент Атанасов е роден във фермата на дядо си, намираща се на няколко мили западно от Хамилтън, Ню Йорк, на 4 октомври 1903 г. Джон е първото дете в семейството на Иван Атанасов, електроинженер, и Ива Луцена Пърди, учител по математика. Майката на Атанасов, Ива Лусена Пърди е от старо американско семейство от ирландски произход. Бащата на Атанасов Иван Атанасов е имигрант от България с доста интересна история и заема важна роля в живота на Джон Атанасов.

Училищните му години са нормални. Той е добър ученик и проявява младежки интерес към спорта, особено към бейзбола. Този интерес избледнява, когато баща му закупува нова сметачна линия, за да му помогне в работата си. 9-годишното момче остава очаровано от нея. Той внимателно прочита инструкциите и се изумява, че може да получи верни отговори.

Така започва да се интересува от математическите принципи, стоящи зад функционирането на сметачната линия и изучаването на логаритми. С помощта на майка си Джон минава към алгебра на по-високо ниво. В рамките на няколко месеца забързаният 10-годишен младеж напредва до степен, в която няма нужда от помощ.

Когато Джон трябва да влезе в гимназия, семейството се мести във ферма в Олд Чикора, Флорида. Завършва курса на Училище Мулбери след две години с отличен по наука и математика, а на 15 вече успява да вземе и гимназиалната си диплома. Дотогава той вече знае, че иска да бъде теоретичен физик.

Работи година като търсач на фосфатни залежи, за да спести малко пари. През 1921 г. Джон постъпва във Флоридския университет в Гейнсвил. Тъй като университетът не предлага степен по теоретична физика, той започва да поема курсове по електротехника и 4 години по-късно получава бакалавърска степен по специалността.

Въпреки че има много оферти за преподавателски стипендии, включително и от Харвард, той приема тази от Държавния колеж в Айова, защото това е първото, което той получава и заради добрата репутация на институцията в областта на инженерството и науките. През юни 1926 г. Джон защитава магистърска степен по математика и се жени за Лура Меекс.

ATANASOFF_Pic^1_-_Flickr_-_Eye_Steel_Film

Снимка: By Eye Steel Film from Canada – ATANASOFF_Pic#1, CC BY 2.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=22040424

През март 1929 г. се записва в Университета на Уисконсин като докторант по теоретична физика. Работата по докторската му дисертация дава на Атанасов първия опит в сериозните изчислителни процеси. Той прекарва часове с калкулатор на Монро (една от най-модерните изчислителни машини на времето). По време на тежките седмици на изчисления, за да завърши тезата си, Атанасов придобива интерес да разработи по-добра и по-бърза компютърна машина. След получаване на доктора си по теоретична физика през юли 1930 г. се завръща в щатския колеж в Айова с решителност да се опита да създаде по-бърза, по-добра изчислителна машина.

Манията за намиране на решение на компютърния проблем води Атанасов до безумие през зимните месеци на 1937 г. Една студена нощ, разочарован след много обезкуражаващи събития, той се качва в колата си и започна да шофира на изток.

По-късно той ще разкаже в интервю: „Това беше вечер на шотландско и 200 мили каране, когато дойде концепцията за машина с електронно управление, която ще използва базови две (двоични) номера вместо традиционните базови – 10 номера, кондензатори за памет и регенеративен процес, за да се предотврати загубата на памет от електрическа повреда.“

След като изминава двеста мили, той влиза в крайпътно заведение в щата Илинойс. Там му идва и идея как да изгради този компютър, използвайки гърба на коктейлна салфетка.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Снимка: By User:Manop – Own work, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=887137

Още в началото на 1938 г. Атанасов създава общия електронен и логичен дизайн на автоматичен цифров компютър за решаване на големи набори от едновременни линейни уравнения и започва да търси финансиране. Търсейки помощник, Атанасов получава препоръка от своя колега и приятел професора по електротехника Харолд Андерсън за особено ярък студент по електротехника Клифорд Е. Бери и след кратка среща решава да го наеме. Конструкцията на прототипа се движи напред с голяма скорост и веднага след завършването му работи добре.

В края на 1939 г. Атанасов попълва заявление за финансиране на държавния колеж в Айова, а през декември 1939 г. прави демонстрация на прототипа пред служителите на колежа, който ги убеждава, че проектът на Атанасов е достоен за безвъзмездна помощ в размер на 5000 долара от изследователския съвет за да се изгради пълномащабна машина.

Към края на пролетта на 1940 г. проектът вече е в ход и се обсъжда фактът, че е необходимо да се предприемат стъпки за патентоване на машината (което никога не се случва), както и искане на допълнително финансиране за нейното завършване.

Атанасов с помощта на Бери, подготвят ръкопис с описание на функционалността и подробни чертежи на машината. Едно копие на този ръкопис е изпратено в края на 1940 г. на адвоката за патенти в Чикаго Ричард Р. Трекслер. Той е нает от щатския колеж в Айова, за да им даде съвети как да защитят изобретенията, включени в компютъра. 

С влизането на САЩ във Втората световна война Атанасов и Бери напускат Айова за военна служба, а работата по компютъра се прекратява. Атанасов оставя задачата да завършат патентоването на АВС на университетските служители. Това ще се окаже една от най-големите грешки в живота му.

Едва в края на 1948 г., при едно от посещенията си в Айова, Атанасов научава, че компютърът му е демонтиран. Нито той, нито Клифърд Бери са уведомени, че компютърът ще бъде унищожен. Запазени са само няколко части.

Атанасов никога не печели пари от изобретението си. След пенсионирането си  работи по частни проекти, когато през пролетта на 1967 г. за негова изненада се свързват адвокатите на три огромни компютърни компании – Контролна компания за данни (CDC), Honeywell и General Electric, относно спор с Sperry Rand Corporation за „ENIAC Patents“.

Изобретателите на компютъра ENIAC – Джон Моукли и Дж. Преспър Екерт кандидатстват за патента на своята машина през 1947 г. (издаден през 1964 г.) Междувременно Sperry Rand купува компанията на Моукли and Екерт. По този начин не само Honeywell, но и всички компании, произвеждащи електронни компютри, трябва да плащат патентни такси.

Адвокатите на Honeywell и CDC успяват по някакъв начин да научат за АВС. До този момент компютърът на Атанасов е споменат само в 3 кратки вестникарски съобщения и в книгата „Електронни цифрови системи на Р. К. Ричардс“. Ричардс е приятел на Бери, който видял машината на Атанасов през 1941 г., следователно книгата му вероятно е източникът на информация за адвокатите.

Screenshot_13

Джон Атанасов е нает като консултант от CDC и Honeywell, за да предостави цялата налична информация и да се съгласи да бъде свидетел в съдебния процес, който започва през 1971 г. В този процес CDC и Honeywell, с решителната помощ на Атанасов успяват да докажат, че Моукли и Екерт са използвали идеи от ABC.

Патентните претенции на Sperry Rand са отхвърлени, а патентът на Моукли и Екерт е класифициран като невалиден. По време на този дълъг процес, Атанасов прави много добро впечатление със своите маниери и показания, за разлика от Моукли, който променя показанията си под клетва три пъти и говори леко за Атанасов и неговия компютър.

Доказано е, че по време на първата си среща през декември 1940 г. Атанасов описва работата си на Моукли. Тъй като Моукли иска да види ABC, Атанасов се съгласява и го кани да го посети в Айова.

Когато съдия Ларсън обявява официалното становище на 19 октомври 1973 г., адвокатите на CDC и Honeywell и самият Атанасов се надяват, че това ще бъде краят. Ясна и недвусмислена констатация, че основните идеи на „ENIAC“ на Моукли са „произведени от Атанасов, а изобретението, заявено в ENIAC, произлиза от Атанасов“.

В обширни констатации съдия Ларсън заявява: „Екерт и Моукли първо не са измислили автоматичния електронен цифров компютър, а вместо това са взели този предмет от д-р Джон Винсент Атанасов“.

Съдия Ларсън постановява, че Джон Винсент Атанасов и Клифърд Бери са тези, които конструират първия електронен цифров компютър в щатския колеж в Айова през периода 1939-1942 г.

До края на дните си Атанасов работи в областта на компютърното образование за млади хора и разработва фонетична азбука за използване с компютри. Джон Атанасов е носител на много отличия и награди, като наградата за гражданска служба на ВМС на САЩ (най-високата чест на ВМС на САЩ, присъдена на цивилни граждани), пет почетни докторски степени, членство в Залата на славата на Айова Инвенторис и Националния медал на САЩ Технология, представена от президента Джордж Буш през 1990 г. Атанасов е притежател на около 30 патента.

Д-р Джон Винсент Атанасов умира на 15 юни 1995 г. от инсулт в дома си в Монровия. В негова чест през 1996 г. в Университета на Айова е построена реплика на ABC и е демонстрирана в няколко града в САЩ. Неговата история е чудесен пример за това, как скромността на един човек, може да му отнеме заслуженото място в историята. В този случай, за щастие за кратко.

 
 
Коментарите са изключени