shareit

Лошите момичета на историята: Жана д’Арк – Девата от Орлеан

| от Десислава Михайлова |

От древността образът на жената се свързва с този на живота, защото именно тя дава началото на новия живот. Хилядолетия наред жената е била поставяна в определени граници, които да я държат далеч от властта и бойното поле, което не е място за „крехки“ създания.

И повечето от тях са се съобразявали с поставените от обществото и боговете граници. Повечето, но не всички. Историята познава не една и две жени, решили да докажат, че притежават войнски качества наравно с мъжете, било то в овладяването на бойни техники или в прилагането на стратегии в битки.

В поредица от текстове ще ви представим едни от най-интересните жени, които са обръщали гръб на огнището или балните зали, за да се включат във военните действия. Ще се уверите, че буквално през цялата история има примери за дами, предпочели бойното поле и станали истински bad ass машини.

Представете си съвременния свят без Франция – няма ги Айфеловата кула, Лувъра, шансоните или ги има, но са коренно различни. Това, което днес звучи като сюжет на научнофантастичен роман можеше да се превърне в реалност в началото на ХV в., когато тази държава е на крачка да поеме по пътя на Вавилон и Римската империя и да изчезне от историческата сцена. Това е един от най-мрачните периоди в историята на Франция. Страната вече е пометена от Черната смърт, която отнема хиляди животи, Англия и нейните бургундски съюзници са завзели голяма част от северните и югозападните й територии и по всичко личи, че Стогодишната война (1337-1453) клони към победа за английския крал. В битката при Аженкур (1415 г.) макар френските войски да превъзхождат английските в съотношение 6 към едно, те губят сражението, давайки ужасяващ брой жертви – над 9 000 души.

За Франция единствената надежда сякаш се крие в едно предание, че „Франция ще бъде изгубена от жена, но възстановена от дева“. През 1412 г. в Домреми, в дома на Жак д’Арк и Изабел Руми, проплаква момиченце. Те й дават името Жана без да съзнават, че само 16 години по-късно цяла Франция ще го знае, а английските врагове ще треперят пред него. Осем години след раждането на Жана, френската кралица Изабела Баварска подписва унизителен мир с Англия – първата половина от пророчеството – че жена ще изгуби Франция, се сбъдва. Предстои да се появи девата-спасителка.

Jeanne d'Arc

Жана д’Арк е вероятно една от най-изследваните личности от Средновековието. Това може би се дължи на изобилието от извори за нейните думи и дела. На Запад, за аналите от съдебните процеси дори се смята, че са едни от най-ценните исторически източници въобще. Поеми, летописи, сведения от очевидци – изглежда, че би трябвало да знаем всичко за Орлеанската дева, но това съвсем не е така. Колкото и много да са фактите, образът на Жана д’Арк е забулен в мистика и продължава за вълнува изследователите. Как това бедно селско момиче се появява на историческата сцена и разговаря с Дофина на Франция – Шарл VII? Била ли е наистина боговдъхновена или е страдала от някакво психическо разстройство? Имала ли е понятие от военно дело? Била ли е просто жертвен агнец в голямата политика?

Или накратко – коя е Жана д’Арк?

Жана д’Арк се ражда в Източна Франция, в земи верни на френската корона, но заобиколени от предателите – бургундци. Тя е едно от петте деца на Жак и Изабел, които са обикновени селяни. Била е неграмотна, въпреки че са запазени документи, на които е успявала да се подпише с името си – „Жана“. Според запазените сведения от процеса, тя е около 13-годишна, когато за първи път получава видение. Пред нея се явяват архангел Михаил, св. Екатерина и св. Маргарет, които й казват, че английските нашественици трябва да бъдат прогонени.

Ambito_francese_-_Iolanda_d'Angi_,_duchessa_di_Lorena_e_di_Bar,_contessa_di_Vaud_mont
Йоланда Арагонска

По това време тя не е била единствената претендентка за „момичето“, което ще избави Франция. И други са описвали видения, и други са искали да са въплъщението на преданието. Само през 1428 г. има официални данни за над 20 души, които са искали да предадат съобщения на Дофина от името на Бог. Различното при Жана е, че е отговаряла на стремежите на една благородна дама в сянка и че е притежавала природна интелигентност. За първото има косвени доказателства, докато за второто говорят остроумните й отговори по време на последвалия процес. Без да има потекло и финансова самостоятелност, през 1429 г. Жана се явява в двора на Дофина и е приета лично от него. Тук главна роля изиграва Йоланда Арагонска – тъщата на Шарл VII. Изключително интересна личност, която не само е имала контрол над обширни територии, но е упражнявала огромно влияние в Двора и над самия Дофин. Основните легенди, които пасват на образа на Жана идват от земите под нейно подчинение, също така тя е имала възможността да уреди подобна среща между бедното момиче и Шарл. По времето, когато Жана се появява при Дофина и съобщава виденията си за Орлеан, Йоланда вече е подготвила подкрепление, което да изпрати на бойното поле.

Обикновено се смята, че Дофинът като че ли само това и чака и всички в неговото обкръжение приемат с отворени обятия благословеното момиче. Това е далеч от историческата действителност. Шарл не е бил наивен и подлага Жана на доста дълъг разпит, който продължава няколко дни, според някои историци доста от въпросите напомнят полемиката, която по-късно се води по време на съдебния процес. Едно от нещата, в които е искал да се убеди, е доколко при неуспех историята с това момиче ще навреди на името и престижът му.

В крайна сметка с помощта на Йоланда, Шарл бил убеден, че Жана е идеологическото оръжие, което им трябва в този критичен момент.

Предрешена като мъж, тя е изпратена в Орлеан, който по това време е под обсада. Благородниците не са й имали доверие и не са я уведомявали за военните съвети, но въпреки това тя успява да присъства на тях. По това време тя печели и един от най-верните си съюзници – Жан II д’Алансон, на когото предрича да се пази от оръдията и така го спасява. До края на живота й той остава един от най-верните й последователи.

Öèôðîâàÿ ðåïðîäóêöèÿ íàõîäèòñÿ â èíòåðíåò-ìóçåå Gallerix.ru
Шарл VII

Именно при Орлеан се случва първото чудо. Обсадата е била факт вече повече от половин година, но след пристигането на Жана англичаните са принудени да се оттеглят само след 9 дни. За това помага образът и надеждата, която вдъхва девойката във военни доспехи, сякаш появила се от самите легенди, носеща своето знаме с Иисус между два ангела. Също така настъпва и обрат в тактиката на французите, за който също се смята, че е вследствие на намесата на Жана, тъй като тя води ожесточени дебати с пълководеца Жан дьо Дюноа. По време на една от последните атаки, Жана е ранена от стрела между врата и лявото рамо, но радостта на англичаните не трае дълго, тъй като още същия следобед тя се завръща на бойното поле.

За французите обсадата при Орлеан е първата победа след Аженкур, докато англичаните не го смятали за загуба, въпреки стотиците жертви. От този момент нататък, самата Жана започва да се нарича „Девата“, а по-късно историята ще й даде романтичното име „Орлеанската дева“, в чест на първия й голям триумф. Съществува дебат сред историците, доколко Жана взема дейно участие във военните кампании. Според повечето тя не е просто символ, яздещ в бойни доспехи, а е имала реални тактически виждания. Източниците свидетелстват, че тя е проявявала бурни емоции преди нападения, с които е целяла да всее страх у враговете. Крещяла е срещу тях закани, които впоследствие са ставали реалност. Фактите говорят, че тя е имала дълбоки познания за оръдията и тяхното използване, вероятно поради скромния си произход и възможността да комуникира с лекота с хора от различни чинове във войската. След Орлеан тя успява да спечели на своя страна голяма част от командирите, които й се доверяват в последвалите 13 битки. Войските й не са били особено милостиви, защото например при превземането на Жаржу биват избити не само английските войници, но и 400-те граждани-предатели. Този образ на безпощадност носи допълнителни дивиденти, тъй като поне 30 града след това се предават без бой.

Това е плодотворно време за Жана. Тя е на върха на славата си, на семейството й е дадена благородническа титла, войските и командирите й имат пълно доверие, но това е и началото на края. Тя става все по-популярна и силна, което не е добре както за англичаните, така и за Дофина. Победите на Жана предоставят на Шарл VII и на Йоланда необходимата силна позиция, от която те започват да водят активна дипломатическа политика, обръщайки гръб на своята Дева. Военните части, командвани от Жана и продоволствията, с които разполагат, стават все по-оскъдни. На 23 май 1430 г., при нападение над бургундски лагер в близост до Компиен, на военните части на Орлеанската дева е устроена засада и тя пада в плен на врага.

Това, което последва е един от най-спорните църковни процеси в историята, благодарение на който обаче научаваме много за интелекта и личността на Жана. Делото започва на 9 януари 1431 г. и трае около 5 месеца. След залавянето й Шарл VII и Йоланда се дистанцират от нея и не й предоставят каквато и да е помощ или подкрепа, въпреки че по време на целия процес Жана нито се отмята от думите и делата си, нито уронва престижа на Дофина. Сподвижниците й се опитват да й помогнат и тя пробва няколко пъти да избяга от затвора, дори единия път скача от кулата на крепостта, в която е затворена. За съжаление всички тези опити се оказват безуспешни.

От самото начало, както се казва, „процесът намирисва“. В разрез на установените правила той е съставен само от английски и бургундски свещеници, въпреки че още в самото му начало Жана настоява да има и френски представители. От архивите си личи напрежението, което е било по време на разпитите и човек няма как да не се възхити на хладнокръвието и интелигентността на едно 19-годишно момиче. На въпроса дали архангел Михаил й се е явил гол, Жана отговоря „Нима искате да кажете, че Бог не може да си позволи дрехи?“, а когато я питат дали той е имал коса, тя отново им контрира с въпрос – „Нима е трябвало да я отреже?“. Едни от най-известните й думи са отговора на въпроса дали се радва на Божията благодат, за който няма верен отговор, защото каквото и да каже би било ерес. Нейният отговор е: „Ако не съм – нека Бог ми я даде, а ако съм – нека Бог продължи да ми я дава.“ Изключително сериозна е и защитата й срещу обвиненията в обличане като мъж. Тя настоява да носи такива дрехи и в затвора от страх да не бъде изнасилена. Освен това според църковните закони, ако живота или честта на една жена са застрашени, тя има право да се облече като мъж. Във всички случаи, когато Жана е носела тези дрехи е било така, но това не се приема от нейните обвинители.

joan-of-arc-gettyimages-843192398-promo

Колкото и интелигентна да е била и колкото и дълбока да е била вярата й, това не успява да я спаси, защото е призната за виновна и осъдена на мъчителна смърт. На 30 май 1431 г. Жана д’Арк е изгорена на клада. По време на продължителните 30 минути, в които гори тялото й, пред очите й е издигнат кръст – това е по нейна лична молба, която е била удовлетворена от нейните екзекутори. Говори се, че последните й думи са „Иисус“. След като умира тялото й е изгорено още 2 пъти, за да стане само на прах, който е разпръснат в река Сена. Целта на това е била да не оцелее никаква част от нея, която впоследствие да бъде почитана.

Двадесет години след смъртта й Стогодишната война приключва, а Шарл VII е провъзгласен за крал. Името на Жана обаче продължава да бъде очернено и само един човек не престава да търси справедливост за обвиненията срещу нея и това е майка й Изабел. Благодарение на своето красноречие и неспирна борба да изчисти името на дъщеря си, тя печели на своя страна инквизитора Жан Бреал и в периода 1452-1456 г., по нареждане на папа Каликст III се води повторен, разследващ процес. Разглежда се архива от първото дело, има показания от над 110 свидетели и благодарение на работата на Бреал, решението е в полза на Жана и посмъртно тя е обявена за невинна.

Жана д’Арк умира само на 19 години, за да възкръсне като един от най-големите символи на Франция. Още нейните съвременници величаят постиженията й и една от първите е писателката Кристин дьо Пизан, която публикува поемата си „Приказка за Жана д’Арк“ няколко дни след коронацията на Шарл VII. През XVI в. Орлеанската дева се превръща в символ на Католическата лига, в началото на XIX в. официално е приета от Наполеон Бонапарт за един от символите на Франция, а през 1920 г. е канонизирана за светица.

Жана е възвеличавана от скулптори, чиито творби са видими и днес, била е демонизирана от велики писатели като Шекспир в неговата трагедия „Хенри VI“, а в киното образът й е пресъздаван актриси като Ингрид Бергман, Мила Йовович и Лили Собиески. Мразена и обичана от съвременниците си, тя продължава да е източник за вдъхновение за творците, но до някаква степен си остава загадка за историците.

 
 
Коментарите са изключени

Странните коледни обичаи: Желязното коледно дръвче на Нова Зеландия

| от |

Днес много новозеландци отбелязват празничния сезон, като украсяват коледно дърво в домовете си.

Произходът на този обичай като цяло не е ясен, въпреки че една от по-често срещаните теории е, че той е възниква в средновековна Германия, където по това време се нарича „райско дърво“. Тогава тези дървета (най-често ели) се взимат на 24 декември и се украсяват с ябълки, за да представят Райската градина. Друг германски обичай от средновековието е да се нареждат коледни фигурки върху „коледна пирамида“, която представлява просто дървена конструкция с рафтове. До 16-ти век тези две традиции вече са се слели и така ни дават модерната коледна елха.

Коледната елха се разпространи в цяла Европа и в Северна Америка през 18 и 19 век, но става популярна във Великобритания благодарение на съпруга на кралица Виктория, принц Алберт, през 40-те на 19 век. В

В Нова Зеландия през 19 век коледните елхи са издигнати в домовете само на богатите, а по-голямата част от останалото население е могла да ги види и да им се наслади само в институционални сгради като училища и църкви. Постепенно домашното коледно дръвче е възприето от по-широкото население и през 20 век става централен орнамент за коледните събирания в държавата.

Но днес ще ви разкажем за една по различна традиция в тази красива островна страна.

Небето е сиво в Англия,
Докато нашето е синьо и ясно.
Джелът проблясва в Англия,
Похутукава тук.
Но същият този коледен дух
Държи и двата свята във плен,
Докато разпръскваме коледното послание,
„Мир и добрина на всички.“

Това стихотворение е публикувано в New Zealand Herald през 1930 г. и сравнява Коледа в Англия с Коледа в Нова Зеландия. Авторът отбелязва, че докато джелът традиционно се свързва с Коледа в Северното полукълбо, в Аотеароа дървото pōhutukawa осигурява празничните червени и зелени листа всеки декември. Ранните заселници от Великобритания украсяват новите си домове на новия остров по Коледа с гирлянди от цветята на растението. The Daily Southern Cross през 1866 г. пише:

Много от търговците бяха заети през последните няколко дни, за да довършат подготовката си за Коледа в Окланд, да украсят помещенията си и да направят интериора възможно най-привлекателен за своите клиенти и посетители. Местните взимат големи количества клони от похутукава и пампаска трева, обичайните декорации в Окланд през този сезон. Родната традиция ни казва, че красивите тъмночервени цветчета на похутукава радват сърцата на маорите, когато погледнат от канутата си при достигане бреговете на Нова Зеландия след дългото им пътуване от Хавайки и тези цветове са приети сега от англосаксонците като заместител на растенията джел и имел от Англия. Месарите, които осигуряват главната част на коледното веселие, поемат водеща роля в украсяването работните си места.

Pohutukawa flowers

Дървото метросидерос, също известно като похутукава, желязно дърво и коледно дърво (латинско наименование: Metrosideros excelsa, Meтpocugepoc ексцелса) със своите пурпурни цветове се превърна в утвърдена част от новозеландската коледна традиция. Това емблематично коледно дръвче, което често присъства на поздравителни картички, в стиховете и песните, с времето става и важен символ на самата Нова Зеландия.

Колумнистът на Otago Witness отбелязва през 1881 г., че „тук има достойнство в зеленината като коледна украса, когато зелените неща са в оскъдица; малко или направо никакви, когато природата е в лятната си рокля.“

HenryWilliams, missionary (1792-1867)

Мисионерът Хенри Уилямс, 11 февруари 1792 – 16 юли 1867 

През 1833 г. мисионерът Хенри Уилямс описва провеждането на църковна служба под „все по-широко разпространяващия се метросидерос“. Първият известен ни запис, в който се споменава желязното дърво като утвърдено коледно дърво, пък е от далечната 1857 г., когато „цветя на аления метросидерос, или „коледно дърво“ са част от украсата на трапезата на празненство, организирано от Патуоне. Той е рангаратирът (вождът) на маорското племе Нгапухи Еруера и син на Тапуа (лидер на Нагати Хао). Патуоне умира през 1872 година, а точната му дата на раждане не е известна, но се изчислява, че е бил на най-малко 108 години, когато е починал.

Eruera Maihi Patuone, by Gottfried Lindauer

Патуоне

Няколко години след празненството на Патуоне австрийският геолог Фердинанд фон Хохстетер отбеляза, че заселниците на Нова Зеландия споменават дървото като коледно. „Похутукава“, наблюдава Хохстетер, „около Коледа… се изпълва с очарователни… цветчета“ и „Заселникът украсява църквата и жилищата си с прекрасните му клони“. Други източници от 19-ти век описват дървото похутукава като „коледната елха на заселниците“ и „антипод на джела“. Джел (още Самодивски чемшир) е вечнозелен бодлив храст, който стандартно може да достигне височина от около 3 метра, а понякога достига и размерите на дърво – между 10 и 12 метра.

През 1941 г. армейският капелан Тед Форсман композира коледна песен, вдъхновен от метросидерос, в която фигурира стихът „вашите червени туфи, нашият сняг“. Форсман служи в Либийската пустиня по онова време, където едва ли околният ландшафт лесно се свързва с образа на огнено-червеното дърво. Много от неговите колеги новозеландци обаче веднага разбират какво има предвид.

Днес много ученици пеят за това как „местното за Аотеароа коледно дръвче“ изпълва сърцата им „с aroha“, което от езика маори се превежда като „любов“, а Аотеароа (Aotearoa) на същия език е названието на Нова Зеландия.

Желязното дърво и неговият братовчед рата заемат видно място също и в маорските традиции. Легендите разказват за Тауаки, млад воин от племето маори, който се опитва да намери небето, за да потърси помощ в отмъщението си за смъртта на своя баща. Той падна на земята и се разказва, че пурпурните цветя представляват кръвта му.

Cape Reinga Lighthouse

Нос Рейнга (Cape Reinga)

Една извито, усукано дръвче на върха на ветровитите скали на нос Рейнга, в северният край на Нова Зеландия, придоби голямо значение за много новозеландци. За Маори тази малка и почитана фиданка бележи така нареченото „място на скока“. Именно оттук духовете на мъртвите започват своето пътуване към традиционната си родина Хавайки. От това място духовете скачат и се спускат надолу по корените на 800-годишното дърво, слизайки в подземния свят на връщане от земния си път.

Събирането на цветчета, клончета и цели дръвчета похутукава за коледна украса не винаги е било просто, както изглежда. В Thames Advertiser от 27 декември 1877 можем да прочетем за случай на експедиция за събиране на украса, в която участват три момчета. Тя завършва като едно от тях прекарва нощта в храстите без храна. За щастие то е намерено на следващия ден от двама местни, Джоузеф Треденник и Джеймс Дън.

Малък човек на име Уолтър Съли се изгуби в храстите до река Хейп в понеделник миналата година и беше намерен чак на следващия ден, когато издирваща група излезе да го търси. Изглежда, че Съли и още двама младежи, на име Алфред Билингс и Джеймс Наутън, излизат в понеделник сутринта, за да наберат коледни украси. Съли се скита в гъстите храсти нагоре към река Хейп и се отделя от своите спътници.

Днес много от тези храсти вече отдавна са изсечени, за да освободят място за земеделски земи.

 
 
Коментарите са изключени

Как 200 жени се изправиха срещу своя насилник – отмъщението се сервира студено

Легендата разказва, че отмъщението е много сериозно ястие, което винаги трябва да се сервира студено. Много важна подробност е, че добрият готвач избира перфектния момент за тази цел и знае как да поднесе това ястие. Този социален акт на възмездие винаги успява да допринесе за ответен удар. Има и изключения, особено ако някой иска да изпрати съобщение в името на справедливостта. Прехвърляме се в Индия, където престъпността винаги е била символ на изпуснатото зло от кутията на Пандора.

Индия винаги е оперирала по някакви много странни закони и за всеки чужденец е особено трудно да открие логиката на съществуване. Герой на тази история е Аку Ядав. Аку е известен като един от най-жестоките и върлуващи изнасилвачи в Нагпур.

Градът има популация от 2,4 милиона души и сериозно количество бедни жители. Най-ниската част от обществото не можело да използва услугите на властта. Много често линейките не се разхождали до гетата, а полицията изобщо не се интересувала от съдбата на жителите. Социалната картина е много идентича и в много други индийски полиси. Аку имал едно много интересно забавление през последните години на своя живот – изнасилвания.

След като полицията не си мърдала пръста, а дори ням адвокат можел да накара жалбите в управлението да изчезват, Аку бил спокоен и осъзнал, че е недосегаем. Легендата разказва, че насилника има в досието си поне 24 жалби, сред които и показания за три извършени от него убийства, но не е виждал вътрешността на съда, нито шансовете да попадне в затвора. Не е ясно колко точно години г-н Ядав е имал възможност да се възползва от безплатните сексуални услуги, но легендата разказва, че почти във всеки дом или барака от гетото Кастурба Нагар има по една негова жертва.

В повечето случаи се използвали и услугите на помощници, които да помагат или да държат мъжа на жертвата. В един момент трябва да сметнем за логично, че когат случаите зачестили и полицията нямало как да игнорира повече жалбите, някаква демонстрация на действие би била адекватна. И такава наистина имала, Аку започнал да дава подкупи. Скромни символични дарения в полза на полицията винаги са добре дошли. И докато имало пари, всяка жалба била потулвана. Да не говорим, че редица от жертвите просто не вярвали, че има смисъл да ходят в полицията, след като стават свидетели на бездействието. Липсва точна хронология на всички извършени зверства, както и списък на всички пострадали.

Ако някой се опитал да наддигне глава и да се изправи срещу ужасите и неправдата, Аку започва да използва заплахи като заливане с киселина, да изнасили отново жертвите или да нарани друг член на семейството. Колективният страх очевидно може да властва дълго сред най-ниските слоеве на обществото. Има само една подробност – понякога и на най-бедните им писва от безредиците. Щом някой спре да вярва на страха и възможностите, идва време за нещо много страшно и ядосано. На една от изнасилените ѝ омръзнало да чака някакво чудо и благодарение на друг член от семейството решава да се възползва от всички закони. Вместо да подава жалба, дамата прескочила полицията и веднага стигнала до комисаря на полицията.

След като униформеният разбрал за първи път каква е картината в гетото, веднага решил да разпореди разследване, гарантирайки, че никой повече няма да пострада. С нови сили и достатъчно побеснели граждани, същата вечер към дома на насилника тръгва цяла талпа от побеснели хора. Те много добра знаели къде да намерят Аку. След като вратата му буквално се отделя от пантите, извергът е изкаран навън със сила. Не е ясно колко точно е бил налаган от жертвите, но полицията успява да възтанови реда и да го прибере в килия. Според очевидци, това е бил единственият начин да го спасят и да го изправят пред съда. Само няколко дена след запознаването на съда с провиненията на Аку, до гетото се чува нова по-страшна новина – изнасилвачът може да бъде пуснат под гаранция. Това била последната искра в тубата с бензин, последвалата експлозия от гняв била нещо невиждано до този момент. Около 200 жени се въоръжили с камъни, ножове и всякакви подръчни материали. Почти всички били жертви на изверга, а някои просто били добри приятелки, които искат да участват във въргала. Докато всички стоят мирно и тихо в съда и чакат появата на Аку, той не влиза като смирен престъпник, а като герой. Може би това допълнително нагнетява обстановката. Докато се разминава с една от жертвите я нарича простутка и обещава, че след като излезе ще я изнасили отново. Придружаващият полицай се разсмива и всички следващи събития се случват твърде бързо. Една от всички 200 жени в залата се разкрещява „Ти или аз“ и всички нападат с ножове изнасилвача. Политат камъни, започват да се нанасят множество прободни рани. Пазачите били изумени и нямало как да реагират, а и честно казано не са искали да влизат в този кръстосан огън. Остриета летели във всички точки от тялото и щом 200 гневни жени не могат да се спрат, можете да си представите какво е щяло да се случи с пазачите. След като гневът най-накрая бил предаден по тялото на подсъдимия, лекарите установили , че една от всичките 200 жени е успяла да отреже дори достойнството на Аку – явно е искала да бъде сигурна. Някои от дамите така или иначе успяват да влязат в ареста, но през 2012 всички са освободени поради липса на доказателства.


View this post on Instagram

. ⏩SERANGAN WANITA YANG MEMATIKAN⏪ ➡Akku Yadav adalah penjahat kelas teri di Desa Kasturba Nagar, India. Dia tak segan merampok bahkan membunuh, dan sering keluar masuk penjara. Namun di penjara ia tidak pernah kapok karena selalu dijamin bos besarnya dari New Delhi. ➡Aksi kekejaman Akku yang tidak bisa ditolerir lagi adalah saat dia bersama gengnya menyeret paksa gadis 12 tahun dari rumahnya. Bahkan dia memerintahkan gerombolan penjahat untuk memerkosa korban beramai-ramai. Tidak terima dengan tingkah Akku yang kelewat batas, sebanyak 200 wanita mengeroyok akku ➡Pertama Akku disiram bubuk cabai dan dilempari batu hingga tak berdaya. kemudian ada seorang wanita mengeluarkan pisau dan memotong kemaluan Akku,tidak sampai disitu kemudian akku di tusuk beramai-ramai sebanyak 70 kali ➡Akhirnya polisi hanya bisa menetapkan beberapa wanita seabagai tersangka, setelah sebelumnya mereka meminta dibui bersama-sama. #CMIIW #deepweb#scarygame#deepwebindo#deepwebindonesia#creepypasta#creepy#creepypastaindo#creepypastaindonesia#pemakaman#deepwebid#gore#infantdeath#darkwebindo#darkwebindonesia#ritual#disturbing#dafulove#disturbingvideo#redroom#lfl#fff#l4l#f4f#psyco#story#tibet#creepyvideos#akkuyadav -ck

A post shared by Deepweb (@deepweb.indo) on

Няма как да се знае коя жена е нанесла фаталния удар. Реакцията успява да подобри работата на полицията значително. Никой не е искал да види 200 гневни жени втори път да побеснеят отново. Историята на Аку продължава да се разказва като много вълнуваща легенда. Всички са доволни, че най-накрая с демонстрация на сила индийските жертви се превръщат в активни борци за справедливост. Цялата женска инквизиция напомня много за легендарната песен на Eagles, в която всички гости на хотела с малки ножчета се борят да победят чудовището. Годините се разминават, за да кажем, че аудиторията наистина

 
 
Коментарите са изключени

Защо училищата са във ваканция през лятото

| от |

Популярно и интуитивно обяснение защо учениците имат ваканция през лятото е, че едно време много икономики са разчитали на селското стопанство, за да оцеляват и съответно децата трябва да са на разположение през лятото, за да работят на полето. Това вече не е е точно така – защо тогава ваканцията продължава да е през топлите месеци?

Защото идеята, че съвременната учебна година е базирана на необходимостта децата да работят кърски труд е грешна. По-голямата част от земеделската работа се извършва или през пролетта, или през есента, така че училищата в аграрните части на САЩ, например, в края на 18 и началото на 19-ти век обикновено провеждат уроци само през зимните и летните месеци. Това позволява на учениците да помагат със засаждането през пролетта и да събират реколтата през есента. От друга страна, училищата в градски райони, обикновено са работили през цялата година, която е разделена на четири академични части с кратки почивки след всяка.

Редица фактори, като практичност и желания на родителите, бавно изменят каквито различни формати учебни години има до вида, в който я знаем днес. Реформаторите в образованието уеднаквяват графика със занятия навсякъде. Това улеснява хиляди неща като най-различни кандидатстудентски, кандидатгимназиални и други изпити, матури, продажбата на учебници и така нататък.

Провеждането на часове целогодишно може да бъде вредно за здравето на учениците, така че училищата трябва да решат кога да им позволят да си почиват. Една по-голяма паузата също така ще даде време на учителите да обновят знанията си и да се подготвят за новата учебна година.

Лятото е естественият избор за по-голяма ваканция – в училища в земеделските райони през топлите месеци преподавали по-млади и неопитни момичета, които съответно подготвяли децата по-слабо от колегите си през зимата, които са по-възрастни и по-опитни. Лятото също така става много топло, а някои училища нямат достатъчно добра вентилация и климатична система – тогава много от учениците от по-горните класов, както и заможните семейства предпочитат да почиват. Училищата често са пренаселени освен това и в комбинация с горещината се създава възможност за разпространяване на болести, което също добавя към решението да се даде лятото като ваканция.

В днешни дни има изразено желание от някои преподаватели и политици за преструктуриране на академичната година, така че учениците да посещават учебни часове през цялата година. Тяхната теория е, че обучението и през лятната ваканция би помогнало на изостаналите ученици да достигнат същото ниво на знания като другарчетата им от други училища и страни. Това обаче е съмнителна теория, защото учениците по цял свят прекарват горе-долу едно и същото време в учене (с изключения, разбира се). Например, ученици от Масачузетс, Ню Йорк, Калифорния, Флорида и Тексас прекарват по 900 часа годишно в училище. Учениците от Индия имат между 800 и 900 часа училище, както и учениците в Китай – отново 900 часа. Финландия, която има една от най-високо оценените образователни системи в света, предлага на малчуганите си средно около 608 часа в клас, което противоречи на идеята, че отговорът е в повече часове учене.

Former monastery school in Bozhenitsa, Bulgaria

Килийното училище в село Боженица, което днес е музей

В България конкретно по-масовото обучение на деца започва през османското владичество с килийните училища, които на практика дават начално образование. Те са с църковно-религиозна насоченост като се организират от черкви, манастири или метоси. През 15 – 18 век те са единственият начин за образование като от 16 век започват да се появяват и частни килийни училища.

Имайки предвид произхода им, учителите са съответно монаси и свещеници като с тях понякога работят и по-грамотни търговци и занаятчии. За разлика от сега, преподаването става с всеки ученик поотделно, а предметите са гръцки, църковно-славянски или на двата езика, четене, писане, църковно пеене и малко смятане. („Четене, смятане и премятане“, както казват по-възрастните). Понякога се изучава и занаят.

NHMB-The-Book-of-Hours-transcription-by-Sofronii-Vrachanski-1765

Книгата „Часослов“, преписана от Софроний Врачански през 1765

Преподава се по църковно-служебни книги като „Часослов“, „Апостол“, „Псалтир“, както и други. Въпреки характера на книгите образованието не е изключително църковно и религиозно. Килийните училища са именно тези, които запазват националната идентичност и българско самосъзнание на хората през годините на османско владичество. До 19 век в България работят над 100 такива учебни заведения.

През същия този 19 век се появяват така наречените взаимни училища, в които се практикува така нареченият Бел-Ланкастърски метод на обучение. Обучението трае 2 години, а предметите вече са граматика, нравоучение, хигиена, естествознание, география, история, аритметика и вероучение.

Неофит Рилски открива първото такова – в Габрово на 2 януари 1835 г. Така се поставя началото и на новобългарското образование.

 
 
Коментарите са изключени

Проектът Монтоук: конспирацията, която вдъхнови сериала „Stranger Things“

Проектът Монтоук създава забележително много теории на конспирацията – в тях винаги фигурират пътуване във времето, телепортация или контрол на съзнанието. Но въпреки всички тях и въпреки че вдъхновява безобразно успешния сериал „Stranger Things“ на Netflix, малцина са чували за проекта. Е, днес ще променим това.

the-montauk-project-original-imaeb7vjmkathzyn

Историята за проекта Монтоук започва някъде през 1992 г. с издаването на книгата на Престън Б. Никълс „The Montauk Project: Experiments In Time“.

По това време вече се носят слухове, че американските военни (покрай Студената война) са провеждали психологически експерименти в Лонг Айлънд още в средата на 80-те. Затова може да се каже, че книгата на Никълс добавя малко във вече съществуващ огън.

Никълс започва с това, че е написал книгата, след като „възстановява“ спомените си от когато е работил като изследовател в проекта. След това разказва подробности за интериора на сградите, процедурите, за които е отговарял, технологиите и редица паранормални инциденти, на които става свидетел.

След публикуването на книгата се появяват други хора, които също казват, че са участвали в незаконните проучвания в същия проекта. Това задейства главния пропаганден механизъм, който засилва всички популярни теории на конспирацията.

По отношение на твърденията си Никълс обхваща всичко: контрол на ума и телепатията, отваряне на времево-пространствени портали към други измерения, контакт с извънземни и отвличане на деца… И всичко това във военна програма, финансирана със злато от нацистите, взето през Втората световна война.

USS Eldridge DE-173 (1944)

Eldridge (DE-173), 1944

Историята на проекта Монтоук се пресича с една дългогодишна и известна теория на конспирацията за така наречения експеримент във Филаделфия от 1943 г. В нея американските военни се опитват да заобиколят радарите на нацистите по време на Втората световна война посредством електромагнитни полета.

В различни версии на конспирацията се разказва, че в корабостроителница във Филаделфия, Пенсилвания, през лятото или есента на същата година, е направен кораб, USS Eldridge, който не просто е бил невидим за радара, но е бил и напълно невидим за човешките очите. След това телепортиран през дупка във времепространството до Норфолк, щата Вирджиния, на над 320 километра разстояние. Когато Eldridge се връща (телепортира) обратно в корабостроителницата във Филаделфия няколко минути по-късно, някои членове на екипажа са озовават в преградите на кораба, а телата на други са наобратно (с вътрешностите навън). Някои също така полудяват заради този процес.

Много, много неща в цялата история на практика са или директно опровержими с очевидни хронологични несъответствия, или просто защото нарушават законите на физиката. Нещо повече, нито един от разказите за експеримента във Филаделфия от различни хора не е един и същи, а тези, които реално наистина са служили на кораба през 1943 г., ги отричат изцяло. Въпреки това, конспирацията е популярна от поне 1955 г.

През 1984 г. се появява един иначе не особено стойностен филм за експеримента във Филаделфия, озаглавен „The Philadelphia Experiment“. Той става нещо като катализатор за историята за проекта Монтоук.

Когато 57-годишеният Ал Биелек гледа филма през 1988 г., изпитва завладяващо усещане за нещо като дежавю. Билек твърди, че е успял да отключи голямо количество потиснати спомени за участието си не само в експеримента във Филаделфия, но и в проекта Монтоук, и че двете са преплетени, а паметта му е манипулирана от ЦРУ. Той разказва историята си пред аудиторията на конференцията Mutual UFO Network през 1990 г. и твърди не само, че експериментът във Филаделфия е истински, но и че той и брат му са били на борда на Eldridge. Оборудването е създадено не от кой да е, а от самият Никола Тесла, и с него двамата с брат му и кораба се телепортират в лагера Хироу на 12 август, 1983.

В един момент историята на Билек става толкова объркана и преувеличена, че не си струва да я разказваме, но с две думи – той и брат му се присъединяват към проекта Монтоук, който се създава след електромагнитните изследвания на експеримента във Филаделфия. Билек твърди, че се сприятелява с Никълс и дамата работят по създаването на „Стола Монтоук“ – устройство за четене на мисли, което е централен компонент на целия проект.

Warner Bros. Pictures And InStyle Host 18th Annual Post-Golden Globes Party - Arrivals

Мили Боби Браун, Снимка: Getty Images

Никълс в книгата казва за този стол, че посредством електромагнетизъм увеличава психическите сили на всеки, който седи в него. 

Това може да звучи познато на феновете на „Stranger Things“, където подобно устройство се прилага върху Илевън (в ролята Мили Боби Браун), за да отвори портал към друго измерение. В проекта Монтоук, група екстрасенси използват Стола, за да отворят времепространствен портал и да „виждат“ в далечни места и други измерения. Споменатите по-горе отвлечени деца също били подлагани на различни психологически експерименти с устройството…

52-годишният Стюарт Свердлоу от Мичиган казва пред The Sun през 2017 г., че е едно от тези деца и че той и други като него са били подложени на ужасяваща неща:

В началото на проекта те отвличаха само сираци или деца на наркомани – такива, които никой не би потърсил. Целта им беше да раздробят умовете ни, за да ни програмират… те променяха температурата на стаята ни от много горещо на много студено и обратно, оставяха ни да гладуваме, а после ни хранеха прекалено много. Спомням си, че ме биеха с дървена пръчка. Обичаха и да ни давят в леген с вода. Тези методи бяха доста ефективни в това да ни накарат да слушаме и да се подчиняваме. Те също така използваха ЛСД, за да променят съзнанието ни.

Свердлоу твърди още, че той и други момчета от Монтоук са изпращани на Марс или пък „в библейски времена“ и после са връщани, чрез технологиите в лагера Хироу.

Книжната корица, която братята Дъфър използват първоначално, когато предлагат сериала си

Скоро Никълс, заедно с други участници в проекта вдигат бунт:

Най-накрая решихме, че всичко трябва да спре. Докато беше на стола, един от участниците прошепна „Време е“ и пусна чудовище от подсъзнанието си. На екрана видяхме голямо, космато и гадно чудовище. То обаче не беше под земята, а някъде на близо до основата и поглъщаше или спазваше всичко, което му попадне. Няколко човека го видяхме, но всички го описаха различно.

Никълс казва, че трябва да унищожат цялото оборудване, за да спрат това същество и да го върнат в първоначалното му измерение. Това явно е вдъхновението за линията в „Stranger Things“, където Илевън призовава чудовище, което по същия начин създава погром.

Според Variety създателите на сериала, Мат и Рос Дъфър са били толкова вдъхновени от проекта Монтоук, че оригиналното заглавие на „Stranger Things“ е било „Montauk“. След като режисьорът Чарли Кеслер обаче завежда дело срещу братята за плагиатство на късометражния му филм „The Montauk Project“, градът, в който се развива действието в сериала, е променен от Лонг Айлънд на покрайнините на Индиана. Все пак продукцията на Netflix обаче явно силно се осланя на книгата на Никълс. Персонажът на д-р Бренер, изигран от Матю Модин, измъчва малки деца като Илевън, чието име, само по себе си предполага, че е имало 10 деца преди нея (от англ. ез. еleven – единадесет ). Има и чудовища, които навлизат в нашата реалност, което също съответства с книгата.

Според Никълс, мазетата на лагера Хироу са били напълнени с цимент след като цялото оборудване е унищожено, а спомените на всички участвали са били изтрити от ЦРУ с програмата MK-Ultra.

Някои съоръжения все още стоят и привличат погледите на любопитни минувачи и местни жители и до днес. Радарът SAGE е важен за лодките, плаващи около Лонг Айлънд, така че ВВС го оставят.

Армията от своя страна опровергава, че въобще нещо като проекта Монтоук се е провеждало в лагера. Разбира се, ако някоя част от историята е вярна, шансовете американските военни да признаят за отвличането на деца и подлагането им на изследвания и мъчения (да не говорим за другите неща), не съществуват.

 
 
Коментарите са изключени