shareit

Лошите момичета на историята: Тамара – първата жена-цар на Грузия

| от Десислава Михайлова |

От древността образът на жената се свързва с този на живота, защото именно тя дава началото на новия живот. Хилядолетия наред жената е била поставяна в определени граници, които да я държат далеч от властта и бойното поле, което не е място за „крехки“ създания.

И повечето от тях са се съобразявали с поставените от обществото и боговете граници. Повечето, но не всички. Историята познава не една и две жени, решили да докажат, че притежават войнски качества наравно с мъжете, било то в овладяването на бойни техники или в прилагането на стратегии в битки.

В поредица от текстове ще ви представим едни от най-интересните жени, които са обръщали гръб на огнището или балните зали, за да се включат във военните действия. Ще се уверите, че буквално през цялата история има примери за дами, предпочели бойното поле и станали истински bad ass машини.

Наричат я „земя на вълци“, „страна на земеделци“ или „пределите, където се почита Св. Георги“, за местните това е Сакартвело (земята на картлианците), а по света е известна като Грузия. Сравнително малката държава граничи с големи световни сили като Русия и Турция, почти цялата й територия е планинска, като включва дори част от величествения Кавказ, а западните й предели се мият от вълните на Черно море. При изграждането на държавата и националната идентичност на грузинците особено голяма роля изиграват две жени, които впоследствие биват канонизирани: първата, св. Нина – ги покръства, а втората – св. Тамара ги превръща във велика сила през Средновековието.

TamariIcona

Св. Тамара

През XIII в. Грузия достига най-голямото си териториално разширение: от Черно до Каспийско море и от Спери до Дербенд, включвайки целия Кавказ до Хазария и Скития. Това е т.нар. „Златен век“ на грузинците. Тогава  търговията, културата и икономиката й са в разцвет и всичко това се дължи на грузинския еквивалент на цар Симеон –тъмнокоса, красива владетелка, която (както я изобразяват) е вдигнала дясната си ръка в знак на милост, а в лявата стиска меч. Тамара е правнучка на великия цар Давид IV Строителя, който консолидира държавата и е дъщеря на войнствения Георги III, който обичал да води военни кампании и да чупи капачките на колената на опонентите си. Името й идва от иврит и означава „палмово дърво“, a според описанията на съвременниците, точно като него тя излъчва едновременно нежност, сила и устойчивост.

376px-Giorgi_III_of_Georgia_(Kintsvisi_monastery_fresco)

Георги III, фреска от Кинцвиския манастир

В годината, в която се ражда легендарния разбойник Робин Худ на бял свят идва и Тамара. Тя е по-голямата от двете дъщери на Георги III. Баща й е доста суров владетел, който не търпи никакво неподчинение. Доказателство за това е начинът, по който потушава бунта срещу себе си, когато Демна, неговия племенник и бъдещ наследник, е арестуван, ослепен и кастриран. Колкото и да е жесток в методите си, той има добра проницателност като владетел и иска две неща от бъдещия управник – да е от неговия род и да има достатъчно време да го подготви за властта. Това, което прави след като лишава Демна от трона, поразява благородниците в двора му и дори предизвиква не малко отрицателни вълнения, защото през 1178 г. той провъзгласява своята 18-годишна дъщеря Тамара за съвладетел. Поразени от този избор и издигането на едно момиче на такъв пост знатните възнегодуват срещу решението, но Георги ги поставя на мястото им казвайки, че „Човек може да познае лъва по неговите нокти, а Тамара – по нейните действия“. Няма сведения дали само с това изречение или с цената на по-тежки наказания Георги постига своето, но е факт, че през следващите 6 години баща и дъщеря успешно си поделят властта в Грузия.

След смъртта му през 1184 г., едва на 24 години, Тамара става първата самостоятелно управляваща жена владетел в историята на Грузия, получавайки титлата „цар“, която на грузински е само в мъжки род. Все пак това са Средните векове и става дума за нежния пол, което неминуемо довежда до бунтове и размирици сред знатните родове. Те са възмутени как е възможно тя да управлява държавата, като някои дори се опитват да се отделят от границите на страната. Решението е веднага да й се намери съпруг и тук дворът се разделя на две фракции. Спечелила тази, подкрепяща княза на Велики Новгород – Юри, като най-достоен кандидат. По това време той е детрониран и прогонен от владенията си, затова и приема с охота предложената му брачна ръка.

Като неин съпруг Юри е поставен начело на военните сили на Грузия, които той води успешно в битки срещу селджуците. Но изглежда с това се изчерпват всичките му качества. Според запазените сведения той е арогантен, амбициозен, тежък алкохолик и има особени сексуални предпочитания, включващи содомия. Чашата за Тамара прелива, когато той публично я обвинява, че тя е причината да не се ражда наследник на трона. Действията, които тя предприема, са прецедент от религиозна гледна точка. Четири века по-късно един английски владетел ще поиска същото от Църквата, но то ще му бъде отказано, което ще доведе до религиозна революция в Англия. През XII в., в православна Грузия, Тамара успява да постигне своето с финес. Злоупотребите и поведението на княз Юри са така добре познати, че благодарение на своята интелигентност и разбира се власт, Тамара успява да се разведе със съпруга си.

Натрупала опит, тя отхвърля всякакви дворцови игри и сама посочва новата си половинка. Изборът й пада върху Давид Сослан, княз на Алания, който й е роднина по майчина линия. Вторият й брак е изключително успешен, както в личен, така и в политически план. Те се радват на двама сина, които впоследствие наследяват майка си и управляват разумно. Съпругът на Тамара приема своята позиция на принц-консорт и факта, че жена му е цар на Грузия. Той буквално става дясната й ръка – човекът, който води армиите й към славни победи. Според изворите той бил много красив, доблестен, силен, умел пълководец и напълно отдаден съпруг.

С подкрепата на Давид, Тамара успява да укрепи властта си, отблъсквайки вътрешните си врагове. След това тя насочва вниманието си към мащабна външна политика, която е продължение на делото на нейните предци. Според някои историци по този начин Тамара иска също така да отклони вниманието на определени представители на знатните родове от вътрешните неразбирателства и да насочи енергията им в друга посока, за да може да осъществи и останалите си идеи за развитието на страната. Един от основните й врагове са съседите мюсюлмани, в частност става дума за селджуките. Според преданията, когато Сюлейман II, султанът на Румския султанат, обявил война на Грузия написал в своето писмо, че „на жените не им достига здрав разум“ и вероятно е преувеличено, но дори й предложил да стане една от жените в харема му. Отговорът на Тамара е ясен – тя разбива армиите му и подчинява някои от териториите на селджуците. Едни от най-големите й победи са в битката при Шамкор (1195) и в тази при Басиани (1202), в които грузинците нанасят тежки поражения на селжуките.

Технически Тамара никога не е начело на армията на бойното поле, това е работа на съпруга й Давид, но тя участва в изработването на стратегията и придружава войската. Според преданията преди едно от нападенията срещу Сюлейман, тя се явява боса пред войниците си, застава на един от балконите на църква и отправя към тях призив да победят мюсюлманите.

Войските на Тамара това и правят – поразяват враговете и разширяват границите на държавата. През 1204 г. с нейна подкрепа е създадена Трапезундската империя, която става васал на Грузия. Силата на Тамара обаче не се ограничава само с военни победи и териториално разширение. Тя закриля грузинските манастири в Светите земи, водейки активна дипломатическа политика. По това време нови търговски центрове разцъфват в грузинските територии, а търговията пълни държавната хазна. Културата също изживява разцвет. През „Златния век“ е създаден националният епос на Грузия „Витязът в тигрова кожа“, който е дело на поета Шота Руставели. Това произведение е толкова знаково за грузинската литература, че до началото на XX в. е било част от зестрата на всяка булка. Според запазените сведения Тамара е вдъхновение за Руставели и неспособен да получи нейната любов, той се оттегля в манастир.

През 1207 г. умира съпругът й Давид, което слага край на успешния им дует. Тамара не се омъжва след това. Само 7 години по-късно тя го последва покосена от коварна болест, както се съобщава в изворите. Тя оставя Грузия на върха на нейната мощ, включваща обширни територии, водеща активна търговия и радваща се на културен разцвет. Управлението на жената-цар е най-успешното в историята на страната. Никога след това тези успехи не се повтарят. Само няколко десетилетия по-късно Грузия пода под властта на монголите.

Заради изключителните си успехи и умерена политика Тамара е канонизирана за светица и нейният празник се чества всяка година на 14 май. В житията й са включени някои религиозни хиперболи като факта, че ражда един от синовете си след като е докосната от слънчев лъч. В религиозния й образ са преплетени и езически вярвания, тъй като за нея се твърди, че влияе на времето и дори се асоциира с богинята на медицината и плодовитостта. Някои писатели като Михаил Лермонтов, се опитват да очернят името й. В неговата поема „Демон“ Тамара е представена като един сладострастен тиранин, който се радва на компанията на много мъже, чиято участ след като прекарат една нощ с нея е да бъдат бутнати в пропаст.

tamara podpis

Подписът на жената-цар Тамара

Ако оставим черните краски настрана, които преследват всяка ярка личност, тя си остава един от най-успешните владетели на Грузия. Дори в шестото издание на известната видео игра „Цивилизацията“ за първи път е включена Грузия като една от великите древни нации, а един от новите герои е именно Тамара. Както е описана в местния фолклор: тя е като супергерой – идеалният цар и светица във всяко едно отношение.

 

 
 
Коментарите са изключени

1 милион евро за доказателство, че Билефелд не съществува

| от |

Немският град Билефелд има 8 века история, популация от 340 000 души, сериозни икономически постижения и не съществува. Последното е забавна шега, която кръстосва мрежата и местното население цели 25 години. Всичко започва през 1994-а година, когато немското население още не подозира, че ще срещне родните национали. Студентът по информационни технологии Аким Хелдс се запознава със свой колега. Попитан за адресната си регистрация, непознатият член на групата споделя, че е роден в Билефелд.

Както мнозина са забелязали, географията така и не става особена научна сила за мнозинството, следователно Аким бързо отрича съществуването на този град и дори го публикува в скромна Usenet система, която в близкото бъдеще ще бъде наследена от интернет форумите. Тънката шега очевидно старее добре и дори Ангела Меркел я използва през 2012 година на официална реч, изразявайки надеждата, че макар Билефелд никога да не е съществувал, тя би го посетила отново. Всичко се нарежда прекрасно, до този момент имахме призрачен град Припят, сега вече имаме и несъществуващ град Билефелд.

  И след като жителите на Билефелд вече са единственият град, работещ като експеримента на Шрьоденгер, решили да направят специална игра за онези, които още отричат съществуването. Предложението е следното: един германец, който успее да докаже, че този град не съществува, получава сумата от 1 милион евро. Крайният срок за участие е 5-и септември и понеже това е и първото по рода си състезание, доказателствата се приемат под всякаква форма от снимки и клипове, до текстово съдържание, доказващо, че на световната карта няма такава местност и всички живеем в една пълна илюзия.

Подозирайки, че и много жители на града са готови да се отрекат от адресната регистрация, вписана в личната карта, градоначалниците напомнят, че парите няма да бъдат взети от данакоплатците, за състезанието е намерен спонсор. Имайки предвид естеството на задачата, единственото по-лесно ще е да докажем съществуването на еднорози. Друга организация наречена „Fridays for Future“ също влизат в играта с 1 милион евро, но тяхното условеи е да бъде намерено доказателство, че климатичните промени са измислица – имаме повече шансофе с немския град. 5-и септември е крайният срок, ако успеете да докажете, че такъв град не съществува, автоматично отричате и съществуването на д-р Йоткер, той също е роден в несъществуващ град.

 
 
Коментарите са изключени

Автомобилната индустрия е възможна благодарение на тази жена

| от |

По преброяване от 2016-а година, в света има около 1.32 милиарда превозни средства. В това число влизат не само автомобили, но и бусове, тирове и всякакви други. Ако върнем лентата около 130 години назад, бихме открили, че естественото средство за транспорт в Европа е била каляската. Нуждата от ДВГ все още не била осезаема, а и освен това, последният опит за представянето на автомобила не завършва особено успешно – Мари Уорд тества своя парен автомобил (вместо с горене на някакво течно гориво, Мери използва пара, за да движи буталата). През 1869-а година, жената официална представила своята машина, но изпадайки от седалката, била премазана и съответно станала и първата жертва на автомобилния свят. Моторната каляска на Карл Бенц, представена през 1886-а година също не била особено добре посрещната.

Berthabenzportrait

Снимка: By Bühler, Mannheim – Automuseum Dr. Carl Benz, Ladenburg, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=4236628

Малкият двигател не просто успял да разцепи природната тишина, но и да подплаши всички животни така, че да избягат в тълпата и да направят повече зулуми, отколкото някой би подозирал.
Автомобилната индустрия можела да се забави значително, ако една жена не решава да направи правилната стъпка – първото автомобилно пътешествие, регистрирано през далечната 1888-а година. Берта Бенц, която работила заедно със своя съпруг и инвестирала сериозна сума в мечтата на Карл, искала да докаже на населението, че бъдещето няма да бъде дърпано от една-две конски сили – буквално и няма да ухае на тор, вместо това може да бъде малко по-удобно и освен това, значително по-бързо. За всичко това ще ни трябват поне около 130 години, но всеки преход започва бавно, преди да набере скорост.

Във време, в което пътните знаци не са съществували, GPS е само комбинация от три букви, които никой няма да разбере, а пътищата са кални и неподдържани, Берта Бенц се качва в своя мощен автомобил с 2 конски сили от 4-тактов двигател, дървени гуми и се подготвя за пътешествие, което малцина биха предприели – 194 километра от собствения ѝ дом в Майнхем до дома на майка ѝ в Пфорцхайм. Ако още не сте осъзнали, мъжката играчка – автомобилът е възможна, благодарение на Берта Бенц. Нейният подвиг е просто доказателство, че колата трябва да получи своето право на съществуване и също така, нейният съпруг може спокойно да продължи работа и да докаже на света, че един ден ще продава най-луксозните автомобили, произвеждани в света, впрочем, той ще повлече крак и на други много популярни немски имена, подготвени за същото предизвикателство.

Patentmotorwagen_mit_Karl_und_Bertha_Benz

Снимка: By unknown photographer, image cropped by User:83d40m – Image:Patentmotorwagen mit Benz.jpgOriginal source: Benz, Carl Friedrich: Lebensfahrt eines deutschen Erfinders. Die Erfindung des Automobils, Erinnerungen eines Achtzigjährigen. Leipzig 1936, S. 155-156. zeno.org, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3474586

20-и век в Европа започвал достатъчно светло и не само Карл Бенц имал време да твори, около него било пълно с изследователи, инженери и хора, готови да рискуват и да създават. Резултатът от всичко това е, че светът вече е залят от немски автомобили. Можем да ги срещнем навсякъде, ако четете този текст и в момента сте навън, огледайте се за немски автомобил, определено ще има някъде около вас. Най-интересното е, че в хода на немската индустриална революция, автомобилни компании като Benz и Dailmer решават да направят следващата крачка – да създават автомобил без компромиси. Тяхното сливане е довело за още по-бързото автоматизиране и задвижване на света.
Без да преувеличаваме, но със сигурност никой не е подозирал, че едно автомобилно пътешествие ще помогне за създаването на карбуратора на Maybach, позволяващ автомобилите да се движат с бензин, първият електромобил на BMW представен през 1972-а година, а да не говорим за иновациите, предоставени именно от Mercedes-Benz.

Робърт Бош е казал:
„Аз съм богат, защото не плащам ниски заплати.“
И с това сякаш е прокарал един много добър немски модел на работа. В края на всяка година, служителите на Audi от целия свят дават идеи за подобрения от всяко естество. Много от тях виждат бял свят и започва да се работи по тях, което автоматично изгражда една от най-успешните връзки в този бизнес. Все пак, ако няма доверие на собствените си служители, как се очаква от една компания да продължава своето развитие напред?

И да не забравяме, че Германия е страна, която обожава автомобилите, не случайно там няма да откриете лимит на скоростта, когато карате по големите магистрали. Вместо да ограничават шофьорите, властите са решили да подобрят пътищата и очевидно са успели. И макар автомобили като Bugatti да имат френско потекло, нека не забравяме, че бащата на най-бързата кола е VW Group. И така стигаме до настоящето, където електромобилът също се бори не просто за признание, но и за следващата стъпка в еволюцията.

 
 
Коментарите са изключени

Кралицата, която умря заради един глупав закон

| от |

На 31 май 1880, 19-годишната Сунанда Кумариратана, кралицата на Тайланд, се намира на борда на лодка по път към двореца „Банг Па-Ин“. За нещастие обаче лодката й се преобръща и праща бременната Сунанда и едногодишната й дъщеря във водата. Около нея има изключително много зяпачи, но въпреки това никой не се притича на помощ.

Защото по това време да докоснеш царицата, дори за да й спасиш живота, се наказвало със смърт.

Bang Pa-In Royal Palace - Bang Pa-In

Дворецът „Банг Па-Ин“

Някои бързо се сещат да й хвърлят кокосови орехи, които по принцип не потъват, с надежда кралицата и малката принцеса да ги хванат и така да останат над водата. Двете обаче не могат да плуват и затова бавно потъват във водата.

Chulalongkorn LoC

 

Крал Чулалонгкорн

На другата година крал Чулалонгкорн, обзет от печал и траур, издига мраморен обелиск в двореца, за да почете съпругата си, дъщеря си и нероденото си дете.

 
 
Коментарите са изключени

Великите военни изцепки: Испанска катастрофа при Ануал (1912 г.)

| от Александър Стоянов |


Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица.

Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения.

Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.

Краят на Първата Световна война (1914-1918г.), поставя Света на прага на най-тежката дипломатическа ситуация в дотогавашната човешка история. Антантата търси начин да се разправи веднъж за винаги с Централните сили о позицията на своята победа. Руската империя рухва, пометена от чудовищна гражданска война, която ще отнеме живота на милиони. Огромните европейски колонии биват преразпределени, а надеждите на местното население, че кръвта на техните синове ще донесе чаканата свобода не се оправдават. Остават шепа държави, които повече или по-малко са незасегнати от Голямата война. Сред тях е и Испания.

Испания е една от най-старите и горди колониални сили и люлка на европейския империализъм. Някога, иберийската държава е властвала над владения, над които Слънцето не залязвало. По-голямата част от Америките се подчинявала на кралете в Мадрид. Испански колонии имало в Африка, Индийския океан и в Пасифика. С издигането на Англия и Холандия през XVII век, славата на Испания започнала да гасне. Революциите в Латинска Америка в началото на XIX век окончателно ликвидирали имперската слава. Останали шепа колонии в Карибите, няколко малки владения в Африка и Филипините. През 1898 г., Съединените щати, улисани в своята имперска експанзия, обявили война на Испания и й отнели последните владения в Карибите (Пуерто Рико, Куба), Гуам (Тихия океан) и Филипините.

За испанците останали само обвитите в пясъчни бури и изгаряни от слънцето земи в Испанска Сахара (дн. Западна Сахара). През 1912 г., след поредица от т.нар. Марокански кризи, Франция се договаря с Испания и й предава северно Мароко (земите около Гибралтарския пролив). Така се появява т.нар. Испански протекторат в Мароко. В хода на Първата Световна война, испанците нямат възможност да затвърдят придобивките си и остават господари само на крайбрежните зони. Възползвайки се от хаоса в Европа, местните бербери, водени от Мухаммад ибн Абд ал Крим ал Хатаби (наричан просто Абд ал Крим), създават своя местна структура, която през 1921 г. обявява независимост по името „република Риф” (по името на областта Риф, която е в основата на берберските територии).

Guerra_del_Rif_1922_-_2

Снимка: By Unknown – 18 Meses de Cautiverio. De Annual a Monte Arruit. Crónica de un testigo. ISBN 978-84-936950-9-5, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=17532955

Откритото отхвърляне на испанския суверенитет вбесява крал Алфонсо XIII (1886-1931 г.). Владетелят е суетен, авторитарен и крайно консервативен човек, който вярва искрено както в цивилизаторската мисия на испанците в Африка, така и в расовото превъзходство на своят народ над арабите. Идеята властта му да бъде оспорена от група „туземни диваци” му се струва меко казано оскърбителна. Кралят упълномощава военните да организират наказателна експедиция, която да се разправи с т.нар. република и окончателно да подчини мароканските територии на испанската корона.

На първо време, испанците решават да използват наличните си сили в Мароко. Около 23 000 войници са концентрирани в района на Мелила под командването на генерал Мануел Фернандес и Силвестре. Основната част от войниците са полуграмотни наборници от най-бедните иберийски провинции. Офицерският корпус е разяждан от корупция, злоупотреби с ресурсите и оръжията и пълно неглижиране на условията, в които живеят войниците. Заплатите, които испанските войници получават са равностойни на 34 тогавашни цента (ок. 15$ днешни пари). Често се случва войници да разменят въоръжението си на местните пазари, за да си купят харна.

Снабдяването с провизии било плачевно – испанците оцелявали на големи дози кафе, малко бобени храни, месо (от време на време) и малък грамаж зеленчуци и хляб. Най-трагично било положението на граничните застави, изградени в населените от бербери планини. В тези позиции нямало дори тоалетни, а хигиенните условия били по-стряскащи дори в сравнение с редовите казарми в крайбрежните градове, за които пътешествениците разказвали плашещи неща. Въпреки това, Силвестре заявил, че има предостатъчно провизии и оръжие за да се справи без проблеми с мароканците. На бюрото му останал недочетения доклад на интендантите, в който се казвало че над 40% от пушките са непригодни за стрелба, липсват униформи, превозни средства  и припаси.

Абд ал Крим добре познавал своите възможности и решил да изчака испанците да предприемат първия ход. Общо под знамената на Риф се сражавали около 6-7 000 души. Добре мотивирани, опитни в партизанските боеве, много от тях точни стрелци и ловци. За да не рискува всичките си сили на едно място, ал Крим ги разделя и застава начело на отряд от ок. 3 000 души, които започват да следят движението на испанците.

Carga_del_rio_Igan

Снимка: By Augusto Ferrer-Dalmau – Own work, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=25238510

Силите на Силвестре навлизат навътре в планините, разтягайки и бе това неадекватните си линии за комуникация. Снабдяването се затруднява и испанското командване се вижда принудено да разпръсне силите си с идеята че отделните отряди ще се изхранват по-лесно, окупирайки по-голяма вражеска територия. Около 70% от силите на Силвестре заемат позиции в множество предни постове (блокаос) – било то вече съществуващи или новоизградени. В авангард е изпратен отряд от 5 000 души, които да настъпят към основните бази на берберите,

На 17 юли, 1921 г., испанските предни части влизат в поредица от престрелки със силите на ал Крим. Кратките сражения траят пет дни и допълнително изтощават силите на Силвестре. На 22 юли, призори, берберите, около 3 000 на брой, атакуват испанските позиции. Силвестре, който е пристигнал в лагера при Ануал само ден по-рано се паникьосва и заповядва оттегляне. Вместо да отбранява Ануал, използвайки предимството си в жива сила и артилерия, Силвестре проиграва всичките си преимущества и подкарва войниците в отстъпление. То започва в 10 сутринта, но скоро прераства в позорно бягство, причинено от пълната липса на комуникация и пълното недоверие на войниците към компрометираните им командири.

Абд ал Крим заповядва пълно настъпление и берберите засипват враговете си с куршуми, Жегата и постоянни вражески огън сриват напълно морала и дисциплината на испанците и в рамките на няколко кървави часа те са догонени и избити, като мнозина са заклани или разстреляни от упор. Един единствен кавалерийски ескадрон – „Ловците от Алкантара”, успяват да запазят формацията и си пробиват път с бой. Генерал Силвестре, виждайки пълния разгром на армията си се самоубива, а еполетите му са предадени на ал Крим, който ги носи като трофей.

Screenshot_1

Разгромът би бил достатъчен и до тук, но нещата не свършват при Ануал. В рамките на следващите две седмици, берберите атакуват всички останали разпръснати позиции на испанците и ги разгромяват напълно. До 9-ти август, 1921 г., когато спира мароканското настъпление, ок. 14-15 000 испанци са избити или заловени от берберите.  Армията, събрана от Силвестре е напълно ликвидирана, а властите в Мадрид се виждат принудени да организират цялостна кампания, която ще се проточи чак до 1927 г.

По своите мащаби, битката при Ануал и последвалия я погром са най-голямото поражение на европейска колониална армия в Африка. Отзвукът от победата на ал Крим е значителен и отеква силно и ясно и в британските и френските колонии. Мароканците се сражават успешно през следващите три години, изграждайки не само военна, но и цивилна администрация в контролираните от тях земи. През 1923 г., отчаяните испанци започват да използват химическо оръжие срещу мароканците.

Бомби със иприт са хвърляни върху берберските села посредством бомбардировачи, закупени от Великобритания и Франция. От Ваймарска Германия пристигат два екипа военни химици, които поставят основите на военно-химическата индустрия ва Испания, чийто първи образци са тествани в Мароко. Дори и тези нехуманни методи не са достатъчни и през 1925г., Франция се включва във войната на испанска страна с танкове и авиация, както и сухопътни части от Алжир и Френско Мароко. Общо над 300 000 войници застават срещу на повече от 20 000 местни войни. Едва тогава, силите на Абд ал Крим най-сетне са победени, а Рифската република е ликвидирана.

 
 
Коментарите са изключени