shareit

Лошите момичета на историята: Нзинга Мбанде – майката на Ангола

| от Десислава Михайлова |

От древността образът на жената се свързва с този на живота, защото именно тя дава началото на новия живот. Хилядолетия наред жената е била поставяна в определени граници, които да я държат далеч от властта и бойното поле, което не е място за „крехки“ създания.

И повечето от тях са се съобразявали с поставените от обществото и боговете граници. Повечето, но не всички. Историята познава не една и две жени, решили да докажат, че притежават войнски качества наравно с мъжете, било то в овладяването на бойни техники или в прилагането на стратегии в битки.

В поредица от текстове ще ви представим едни от най-интересните жени, които са обръщали гръб на огнището или балните зали, за да се включат във военните действия. Ще се уверите, че буквално през цялата история има примери за дами, предпочели бойното поле и станали истински bad ass машини.

Земята на бог Ананси е известна не само с лъвове, зебри и приказно блестящите си диаманти, но и с човешката си стока, която в продължение на повече от три столетия е разпределяна в различни краища на света, за да обслужва интересите на „белите хора”. В средата на ХV в. португалците не просто „почукват” на вратата на този богат свят на легенди, традиции, памет и история, а влизат въоръжени и решени да спечелят от всяка негова частица и най-вече – от хората. С годините „гладът” за роби в Америките става толкова осезаем, че тази търговия се превръща в истинска златна мина. За да се задоволи този ненаситен апетит, дългата ръка на европееца се разпростира все повече и повече из континента в търсене на доброволно или насилствено предадени мъже, жени и деца, за да ги изпрати на едно дълго пътешествие между живота и смъртта, от което няма завръщане.

NPG D34632; Ann Zingha by Achille DevÈria, printed by  FranÁois Le Villain, published by  Edward Bull, published by  Edward Churton, after  Unknown artist

Нзинга Мбанде

Когато през 1583 г. кралица Елизабет І учредява своята прочута театрална трупа и превръща пиесите на Шекспир широко известни, в Индия е регистриран първият реален бунт срещу гнета на колонизаторите. През същата година в Африка, в дома на крал Киа Самба и съпругата му – Гуенгуела Какомбе се ражда дъщеря им Нзинга Мбанде. Едно малко бебе, с оплетена пъпна връв около врата, откъдето и получава името си – „усукана”. Факт, който се смята за звездно предзнаменование от нейния народ, защото старите хора казват, че който се роди така има силен и непоколебим характер и го очаква власт, слава и много чест. Предсказание, което до голяма степен се сбъдва, защото макар тогава никой да не може дори да си го представи, Нзинга ще се окаже спасителката на своето кралство Ндонго от алчните лапи на европейците. В частност става дума за португалците и тяхната агресивна политика в Африка, а въпросното владение е прародината на днешна Ангола.

Как от едното наименование се стига до другото? Също като при думата „кенгуру”, Ангола е дело на лингвистичните прегради между европейци и африканци. Племето наричало своя крал „нгола”, което букв. означава „владетел”. Португалците решили, че това е името на земята и така след някое и друго десетилетие тя се превърнала в Ангола.

Както повече принцеси, Нзинга не можела и да сънува, че ще се добере до реална власт. Тя имала брат, който бил законния престолонаследник, а и две сестри, които били евентуални претендентки. Въпреки това изворите споменават, че баща й много ценял нейните качества и остър ум и от малка я взимал заедно със себе си на племенните съвети. Затова, не е чудно, че след години дори брат й ще се възползва от нейните дипломатически качества, които успява да изгради през годините. Кралство Ндонго е апетитна хапка за португалците, които притиснати от Англия и Холандия, насочват поглед към югозападните предели на Африка. Първите контакти между двете държави са още от средата на ХVI в., когато тогавашните владетели дори се покръстили, за да скрепят съюза и обещали, че ще плащат данък „роби”. Добрите отношения обаче били нарушени, когато през 1618 г. братът на Нзинга, който бил вече крал, въстанал срещу португалците. Бунтът му бил бързо и кърваво потушен от местния губернатор.

Това е моментът, когато изгрява звездата на Нзинга и тя не просто се появява на историческата сцена, а направо втрещява европейците. Според някои източници брат й я повикал, заради уменията й да води преговори, според други – той бил затворен и тя сама му се притекла на помощ. През 1622 г. се осъществява срещата между Нзинга и португалския губернатор на Луанда – Жоау Корейа де Суза, на която трябвало да се реши въпросът за независимостта на кралство Ндонго.

Като един истински европейски джентълмен, де Суза не приел насериозно, че толкова важни преговори ще се водят от жена, било тя и принцеса и я посрещнал пренебрежително. Не й предоставил дори стол, а казал да постелят една черга, която сред племената се използва само от прислугата. Нзинга дошла с целия авторитет на своето родословие и дори не трепнала от „гостоприемството” на португалеца. Извикала един от робите си, казала му да застане под формата на стол и седнала върху него. Това отношение направило изключително силно впечатление на присъстващите, един от тях – италиански свещеник, направил гравюра, която включил в бъдещата си книга. Оттук нататък преговорите се провели на равни начала. Кралството останало васално на португалците, Нзинга дори приела католицизма и името „Ана”, а брат й бил освободен.

Queen_Nzinga_1657

Тук реалността започва да се преплита с митовете за тази властна принцеса, защото според преданията след като приключила срещата, Нзинга станала и прерязала гърлото на слугата си с думите, че една принцеса на Ндонго „никога не сяда повторно на един и същи стол”. Това не е нито първия, нито последния път, когато историческите факти и легендите се смесват, за да изградят образа на тази африканска принцеса. Първите показват нейните дипломатически, политически и военни успехи и падения, а вторите обрисуват един доста жесток и кървав образ на владетелка, която убива без да й мигне окото и дори „пие” човешка кръв. Получава се нещо сходно с недоброжелателното описание на графиня Батори, която в името на това да запази независимостта си бива очернена като  чудовище. Смята се, че по-кървавите елементи в историята на Нзинга са били подклаждани от португалците, за да накарат хората да не застават на нейна страна.

Когато брат й е освободен, той слага край на живота си, защото не може да понесе, че кралството ще е васално на португалците. Според други източници самата Нзинга го отравя, а след това повтаря процедурата с престолонаследникът – неговия непълнолетен син. Вероятно това е по-достоверната версия, защото по този начин принцесата става кралица. Португалците не остават безучастни в тази династична борба и успяват да прогонят Нзинга и последователите й от кралството, като поставят една от сестрите й на трона. Вместо да се обезкуражи, Нзинга създава ново кралство на юг – Матамба. Там тя прегрупира силите си и доразвива бъдещата си тактика. Успява да убеди сестра си, която е под властта на португалците да стане неин шпионин. Нещо повече – тя обявява новото си кралство за обетована земя за всеки избягал роб или африканец от властта на португалците, давайки им закрила в замяна на военна служба. Последната й важна политическа крачка е да привлече и силен съюзник в лицето на холандците, които са конкуренти на португалците в бизнеса с роби.

Колкото е силна в дипломацията, толкова военните и качества са слабата страна на Нзинга. Политическите й интриги успяват за сметка на развитието на военните действия. Тя винаги е начело на войските си, но в повечето случаи португалците излизат победители. Войната на Нзинга с тях продължава над 30 години. През този период се засилват легендите за жестоката кралица. Някои твърдят, че тя изяждала сърцата на роднините, които погубвала, за да вземе силата им. Факт, който би могъл да е отчасти верен, имайки предвид пиенето от черепи в някои култури. Също така преди битка тя убива роби и пиела кръвта им. В допълнение не липсва и голяма доза похот в образа й. Документирано е, че Нзинга имала харем от над 50 мъже. Според някои източници тя не спяла с нито един мъж повторно, както при столовете – след пламенна нощ, го чакала смъртоносна утрин. Също така тя карала мъжете от харема си да се бият помежду си до смърт, за да спечелят честта да споделят леглото й. За да си играе с тях, тя дори карала мъжете да се обличат като жени.

Някои от тези твърдения може и да са били истина, фактите обаче остават и те са в нейна полза. Нзинга включва във военните си редици и жени-воини, което е нововъведение за народа й. След дълги години на борба, с помощта на военно подкрепление от холандците, Нзинга започва да нанася поредица от победи над португалците, като един от най-славните й успехи е от 1647 г., когато обсадила столицата им – Масангано.

През 1657 г. се стигнало до дългоочакваните преговори между Нзинга, която тогава била над 70-годишна, но с все същия остър ум и португалците, ознаменувани с мирно споразумение. Кралство Ндонго възвърнало независимостта си и своята кралица, която от този ден управлявала него и Матамба. Нзинга отново приела католицизма и била кръстена повторно. Този път тя решила да почете новата си религия като подкрепила строежа на църкви в земите си. В своето последно десетилетие от управлението си, Нзинга насочила силите си към повторното изграждане на кралството си, което получило сериозни удари по време на войната. Тя полагала сили и да засели освободени роби и техните семейства. Въпреки бурния си живот, тя умряла от старост един декемврийски ден през 1663 г.

Както и други известни владетели и герои по света, Нзинга била един от символите на народа си по време на войната за независимост на Ангола. Тя олицетворяла непримиримостта с чуждата власт, силата на духа и оръжието, както и правото на независимост. През 2002 г. е съграден площад в нейна чест в столицата Луанда, на който се намира нейна статуя – място, което е особено предпочитано от влюбените двойки за техните сватбени церемонии. От жестока мъжемелачка, през съмнително предана сестра до борец срещу колониалната власт, историята на Нзинга пленява и до ден днешен историците със своите бурни обрати, кървави елементи и дипломатически похвати.

 
 
Коментарите са изключени

Ашли Ревел – идиотът, който заложи всичко на рулетка и спечели

| от |

Представете си един ден да ви щукне да продадете всичко, което имате, да отидете в Лас Вегас и да заложите абсолютно всичко на едно завъртане на рулетката. Рискът да загубите е много реален и като нищо можете да си тръгнете само с дрехите на гърба си (или дори с по-малко). Всъщност, шансът да спечелите залог от типа всичко или нищо на американска рулетка е 47,3% – същият залог на европейска рулетка има шанс за печалба 48,6%. Ашли Ревел от Великобритания решава да поеме този риск – през април 2004 той продава всичко, което притежава, взима получените 76 840 паунда (105 400 паунда днешни пари, всички суми от тук нататък ще са в днешни пари).

Ашли, тогава на 32 години, започва пътешествието си, както сам той признава, на по питие с момчетата в една кръчма. Един от тях излага идеята да се заложи всичко, което човек притежава, на едно завъртане на рулетката и леко подпийналата компания се съгласява, че тази идея е доста велика. Въпреки че огънят на разговора се поддържа до значителна степен от алкохола, на следващият ден въпросната идея се оказва залостена стабилно в главата на Ашли. По-късно той ще каже пред The Telegraph: „Помислих си, какво невероятно преживяване би било. По това време не бях женен, нямах деца, бях напълно ерген. И реших: сега или никога.“

Roulette wheel

Рулетка

Не е изненадващо, че не всички се радват от решението на младия мъж – родителите му имат особено мнение по въпроса. Бащата на Ревел, Мик, казва на сина си, че е „лошо момче“, че не трябва да постъпва така и „Трябва да работиш като другите деца“. Ашли прекарва известно време в опит да ги убеди в начинанието си. Баща му пръв се съгласява, но психологическото обработване на майка му отнема малко повече време.

Следващата стъпка е да започне с продаде собствеността си и да припечели и малко странични пари, колкото може. Колата му, часовник Rolex, стикове за голф и дори сантиментални предмети са продадени или на аукцион, или на улицата. Съвсем естествено, с някои предмети човекът се разделя по-трудно – като футболните трофеи и пуловера за крикет, който получава в гимназията. След това Ревел ще съжалява, че продава тези неща.

Хора от британския телевизионен канал Sky One надушват за ситуацията и пращат екип кой до снима мини сериал със заглавие „Double or Nothing“ (Двойно или нищо).

Подготовката приключва, парите са събрани от всякакви места (един онлайн букмейкър и спонсор предлага мъжът да смени името си на Ашли Blue Square Ревел) и в крайна сметка общата сума е 105 400 паунда. С парите в банката, той се качва на полет до Лас Вегас заедно със снимачния екип, приятелите си и (накъде без) родителите си. На този етап технически дори дрехите на гърба му не са негови, защото костюмът, който носи, е под наем специално за случая.

Плановете да прави залога в Hard Rock Hotel пропадат след като проговорите не стигат до никъде. Собствениците на Plaza Hotel and Casino обаче виждат възможност за малко пиар и се съгласяват да са домакини на събитието. Точно преди рулетката да се завърти, те отправят послание, в което се казва, че не съветват никого, дори и него, да прави такова нещо.

Въпреки риска и тежестта на всичко, нощта преди залога Ревел спи спокойно и по-късно ще каже, че никога не се колебаел дали да го направи. Въпреки че шансовете му са макар и в малка степен срещу него, той казва: „Когато сега се върна назад, изглежда ми лудост, но бях силно убеден, че ще спечеля. Буквално отивах, за да си събера печалбата.“

large_Ashley-Revel-winner-roulette

Епичният момент! Изотчник: „Double or Nothing“, IMDB

Сутринта преди залога Ашли има да реши още един последен и може би най-важен въпрос: черно или червено? Той се оглежда за някакъв знак от съдбата, но съдбата явно още не е събудила. В крайна сметка, както Ревел разказва, точно когато топчето се завърта върху рулетката „Първото нещо, което ми дойде наум беше червено и тогава избутах всичките си чипове напред.“

Тогава всички – семейството му, приятелите му, както и зрителите на Sky One – виждат как топчето се завърта, завърта и накрая пада върху числото 7 – червено число. Многолюдието полудява, а Ашли Ревел удвоява печалбата си и взима 210 800 паунда. 

След преживяното той споделя „… беше ненормално нещо. И сега мисля какво ли щеше да стане, ако бях загубил. Нямаше да има къде да се върна или какво да облека. Все още обаче щях да имам семейството и приятелите си, които никога няма да ме оставят, така че те ми дадоха необходимата сигурност, която ми позволи да направя това.“

За разлика от повечето комарджии, които печелят големи пари, Ашли решава да не залага повторно и се оттегля с печалбата си. С част от нея впоследствие Ашли ще плати за обиколка с мотор из Европа. Но късметът му не свършва дотук – по време на обиколката, докато е в Холандия, той среща момиче. „Взех я с мен в Англия, оженихме се и сега имаме две деца. Може да се каже, че заради залога успях да си намеря жена.“

 
 
Коментарите са изключени

Холивуд + Армията = ВНЛ

| от |

Филми се правят в Холивуд още откакто „кварталът“ (Лос Анджелис няма официални квартали) е включен към града през 1910. Тези ранни ленти често включват военно оборудване. Съвсем естествено, всеки път когато армията предоставя машините си, тя първо се уверява, че войниците и служителите й са представени порядъчно и в добра, позитивна светлина.

Навлизайки във войните, нуждата американската сила и военна компетентност да бъде демонстрирана на екран става от първостепенно значение. Също така, за да се задоволи обществената нужда от развлечение, военни специалисти често помагат на филмовата индустрия да създаде реални и достоверни (но все пак положителни) бойни сцени, с които да подкрепи войниците през Първата и Втората световна война.

Wings poster

Постерът на филма „Wings“

В краткия антракт между двете войни връзката между Холивуд и армията се бетонира с филма „Wings“ от 1927. Актьорският му състав включва и 3 000 пехотинци, плюс още самолети в допълнение на основната история, в която двама пилоти се опитват да спечелят едно момиче. Лентата не само печели Оскар за най-добър филм, но и показва много хубаво как добрите взаимоотношения между Холивуд и армията могат да са в полза и за двете страни: Холивуд прави автентични филми, които се харесват на публиката, а армията получава реклама, която запалва много младежи да се присъединят към редиците й. 

През и след Втората световна война, всеки военен филм включвал смели мъже, които винаги успявали в заданието си дори това да им струва живота. Някои по-ярки заглавия са: „They Were Expendable“ (1945), „Sands of Iowa Jima“ (1949), „The Flying Leathernecks“ (1951), „Stalag 17″ (1953), „The Bridges at Toko-Ri“ (1954), „The Longest Day“ (1962) и „The Great Escape“ (1963).

По аналогичен начин филми като „From Here to Eternity“ (1953), „Mister Roberts“ (1955), „South Pacific“ (1958) и „Operation Petticoat“ (1959) показват човешкото лице на войната и участниците в нея. Именно това човешко лице кара автора Лорънс Съд да създаде израза „взаимна експлоатация“. Според него: „Докато учех кино в университета, внезапно ме осени идеята, че хората от САЩ никога не са виждали филм, в който САЩ да губи война, и когато президентът Джонсън казва, че можем да отидем във Виетнам и да победим, всички му вярват, защото последните 50 години са гледали военни филми, които са били все позитивни.“

Отношенията между армията и Холивуд са толкова важни, че от средата на миналия век Пентагонът е имал постоянна връзка с бранша, а до 1989 тази връзка е мъж на име Доналд Барук. Запълнил редовете в биографията си с театрално продуцентство в Ню Йор, Барук е давал финалното си одобрение за сценарии, които включват военно оборудване и хора.

След 4 десетилетия на поста, Барук е сменен от Фил Стръб, който учи кино в Университета в Южна Калифорния преди да специализира в проекти с медицинска насоченост. След това попада в медицинската изследователска част на армията, а после работи като видеограф за флота, след което сменя Доналд.

Днес обаче Стръб не е сам в работата си да сортира ставащи и неставащи сценарии. Представители от всеки клон на армията са изпращани за постоянно в Лос Анджелис, където четат телевизионни и филмови сценарии, включително и за сериали като „NCIS“ и „Hawaii Five-O“. Заедно с Фил тяхната работа включва освен преглед – и да предлагат идеи, както и да осигуряват правилното бойно снаряжение.

Например, секретарят на военноморския флот успява да накара „NCIS“ да направят епизод за опитите на флота да спре сексуалния тормоз. Стръб пък успява да убеди продуцентите на „Jurassic Park III“  да пренапишат сценария, за да изключат A-10 Thunderbolt, защото според него изтребителят ще е толкова съкрушителен, че само ще събуди симпатии за динозаврите.

Разбира се, много военни филми са направени и без помощ от армията – очакваните от някои читатели „Apocalypse Now“ (1979) и „The Thin Red Line“ (1998). Но също така: „Independence Day“ (1996) е неодобрен, защото технологичната мощ на извънземните прави „военните да изглеждат безсилни и/или неумели“. В резултат на това някои от военното оборудване е създадено с екзотичната магия на специалните ефекти, подобно на войниците в „Zero Dark Thirty“ (2012).

Трябва да се отбележи: въпреки че армията печели доста от позитивния й облик във филмите, тя не харчи пари на данъкоплатеца в тази посока. Ако продуцентите искат нещо – оборудване, ноухау – те трябва да си платят (което може да варира от $1000 на час за танк, до $25 000 на час за F-15). Ако обаче искат да снимат стандартни неща, които армията така и така прави, могат да снимат гратис.

И този подход е за предпочитане, защото „В ерата на специалните ефекти е пъти по-евтино да заснемеш истински военен кораб.“

 
 
Коментарите са изключени

Упоритото пиле Майк

| от |

Това се случва наистина.

На 10 септември 1945 Майк (който тогава още не се е казвал Майк) е на път да стане вечеря. Често същата съдба застига и други петли като нашия Майк. Мъж на име Лойд Олсен е нагърбен със задачата да организира нещата около пилето и в желанието си да не разочарова тъщата, той заколва петела, оставяйки колкото може повече от врата му – някои хора явно обичат пилешки врат. С добър прицел Лойд отсича главата пет-и-половина-месечната птица. Подобно на всички пилета (а и животни), които губят горния си край, Майк се побърква – това е очаквано.

Radioactive Chicken Heads album cover - by me (40801313134)

По-късно през кариерата си, Майк ще вдъхнови комедийната пънк банда Radioactive Chicken Heads

Неочакваното е, че той продължава да си живее все едно нищо не е станало. Опитва се да кълве за храна, но без клюна (част от бившата му глава) храненето не му се получава. Лойд го оставя за малко и на следващата сутрин, когато отива да види Майк (който все още не се казва Майк), намира го с врат пъхнат под едното крило и все още жив. Мъжът решава, че не може да убие нещо, което просто не умира, и го оставя да живее.

И то продължава да живее…

Майк си събира багажа и заминава за Университета в Юта, където случаят му е документиран и се потвърждава, че пилето хем няма глава, хем е в движение. Упоритото същество е хранено със зърно и вода през пипетка и през 18-те месеца (!), в които живее, успява да качи около 2,5 килограма. Случаят му е разказан в списанията Time и Life, а за самото пиле се казва, че е било „щастливо, колкото всяко друго пиле“.

Майк за нещастие умира по незаслужено тривиален начин – задавя се с храна. Хората от град Фрута в щата Колорадо няма да го забравят никога и в негова чест всеки месец май се си организират фестивал.

 
 
Коментарите са изключени

Марадона се готвеше да тръгне за Шефийлд, а лошото време провали трансфера на Кройф в Дъмбартън

| от |

Парите тотално промениха футбола. Реал Мадрид, Барселона, Манчестър Юнайтед… От десетилетия тези клубове разполагат с огромни бюджети за привличането на нови играчи, модернизация на стадионите и базите по последния вик на модата и технологиите и т.н. Но вече има и клубове като Манчестър Сити и Пари Сен Жермен, които са с още по-неизчерпаем ресурс от споменатите в началото колоси. Нужно ли е да припомняме, че преди две години парижани платиха 222 млн. евро за Неймар и дадоха тон на новата трансферна лудост.

А Манчестър Сити? Само допреди две десетилетия и половина клубът бе затънал в жестока криза. Огромни дългове задушаваха „гражданите“, а отборът се свлече до третия английски ешелон. Отделно Сити загуби и правата върху търговската марка и в продължение на няколко години не продаваше атрибути с емблемата си. Тренировките се провеждаха в спортния комплекс в Мос Сайд – не най-приветливата част в южен Манчестър. И докато играчите тренират, около тях се шляеха бездомници и алкохолици, чието най-голямо забавление бе да сипят обиди срещу играчите. Агрономът на клуба от онези времена в средата на 90-те си спомня, че често нямало пари дори за бяла боя, за да се разчертае полето…

Но днес Сити и Пеп Гуардиола водят футболната революция в Англия и налагат световните стандарти. Каталунецът често блести с гениална тактика в мачовете на тима, а зад себе си има ръководство, което е готово да отговори на всяко негово желание. Резултатът ли? Погледнете таблицата с крайното класиране през миналия сезон. Срещу името на Сити са 98 точки и голова разлика 95:23. Година по-рано, през пролетта на 2018-а, пък отборът на Гуардиола завърши със 100 точки в актива си и 106 отбелязани гола. Изумително!

Изумителни обаче са и числата, които стоят зад тези успехи. Съвсем наскоро Манчестър Сити стана първият клуб в историята, който е платил над един милиард евро за футболистите, които притежава в състава си. Ако трябва да сме пунктуални, сумата е 1,014 млрд. евро. И отлично илюстрира новите порядки в съвременния футбол. „Тези пари не стигат и за пет като Неймар“, вероятно би пресметнал някой от по-младите почитатели на играта, но си заслужава да припомним няколко истории като доказателство, че не всичко е пари. Понякога нещата опират до чист късмет, а и прищявките на съдбата често си казват думата.

Пари, късмет, съдба – всяко от тях се намесва при проваления трансфер на Диего Марадона в… Шефийлд Юнайтед през 1978 г. Мениджърът на „остриетата“ вижда 17-годишния номер 10 на Архентинос Хуниорс и предлага 200 000 паунда за него. Офертата е приета, но англичаните не успяват да съберат сумата накуп, както иска Архентинос. Трансферът пропада, въпреки че Марадона има дори самолетни билети за Острова. Вместо него Юнайтед взима Алехандро Сабея за 160-те хиляди, които успява да набере. И изпада в четвърта дивизия… Нататък пътят на дон Диего е легендарен. Бока Хуниорс, Барса и Наполи, където и до днес е със статут на божество.

Шотландският Дъмбартън пък подготвя божествено посрещане на Йохан Кройф през 1980-а. Холандецът вече е на 33 и признава, че е бил изкушен от заплатата, която му давал малкият клуб. Но преговорите приключват неуспешно, след като съпругата на Кройф изтъква аргументи като например лошото шотландско време. Семейството избира Вашингтон Дипломатс в Щатите.
Малко повече от десетилетие по-късно мениджърът на Шефийлд Уензди Тревър Френсис взима Ерик Кантона на проби от Ним през 1992-ра, но иска инатливият виртуоз да остане поне седмица. Ерик отказва и заминава за Лийдс, където са готови да подпишат с него веднага. Останалото е история, следва трансфер в Манчестър Юнайтед и се ражда Крал Ерик.

Алфредо ди Стефано е кралят на Реал Мадрид в средата на миналия век. Но митът на мадридистите почти става каталунски идол. Барса го договаря, но разбира, че той е притежаван едновременно от Ривер плейт и Милионариос (Колумбия), което по испанските закони носи главоболия и евентуални санкции. Така Барса се отдръпва, но Реал се договаря с двата клуба и взима играча, който носи пет поредни европейски купи за „белия балет“. А колко по-различно можеше да е всичко…

През 1983-та, когато е на 19, датският талант Михаел Лаудруп пътува до Ливърпул и дори разглежда „Анфийлд“, преди преговорите да приключат с неуспех. „Мислех, че ще играя в Ливърпул, всичко бе уредено – спомня си Махаел. – Две седмици по-късно те се обадиха и поискаха договорът да е за четири години, а не за три. Бях разочарован и блокирахме трансфера.“ Така Лаудруп отива в Ювентус, а Ливърпул взима Ян Мьолби, друг датчанин.

Soccer - World Club Championship - Toyota Cup - Real Madrid v Vasco da Gama, Tokyo, Japan

Интересна е и случката на Раул отпреди десетина години. През 2008-а легендата на Реал се бе договорил с Тотнъм, а ако Хуанде Рамос не бе уволнен, великият нападател щеше да носи екипа на лондонските „шпори“. Сделката бе готова, но шефовете на клуба уволниха испанския мениджър и голмайсторът отказа трансфера.

Зинедин Зидан пък бил на крачка от трансфер в Блекбърн, но вече покойният директор на Роувърс Джак Уокър отсякъл: „За какво ни е този французин, имаме си Шърууд.“ Зизу спечели две титли на Италия с Ювентус, а с Реал Мадрид – трофея от Ла Лига, Шампионската лига и Суперкупата на Европа. А колко по-различно можеше да бъде, ако бе станал футболист на Роувърс, нали? И за него, и за английския клуб. Но така е в живота, така е и във футбола. Понякога не всичко опира до парите, въпреки че без тях отбори като Манчестър Сити, ПСЖ и Челси никога нямаше да бъдат това, което са днес.

 
 
Коментарите са изключени