Лошите момичета на историята: Нзинга Мбанде – майката на Ангола

| от Десислава Михайлова |

От древността образът на жената се свързва с този на живота, защото именно тя дава началото на новия живот. Хилядолетия наред жената е била поставяна в определени граници, които да я държат далеч от властта и бойното поле, което не е място за „крехки“ създания.

И повечето от тях са се съобразявали с поставените от обществото и боговете граници. Повечето, но не всички. Историята познава не една и две жени, решили да докажат, че притежават войнски качества наравно с мъжете, било то в овладяването на бойни техники или в прилагането на стратегии в битки.

В поредица от текстове ще ви представим едни от най-интересните жени, които са обръщали гръб на огнището или балните зали, за да се включат във военните действия. Ще се уверите, че буквално през цялата история има примери за дами, предпочели бойното поле и станали истински bad ass машини.

Земята на бог Ананси е известна не само с лъвове, зебри и приказно блестящите си диаманти, но и с човешката си стока, която в продължение на повече от три столетия е разпределяна в различни краища на света, за да обслужва интересите на „белите хора”. В средата на ХV в. португалците не просто „почукват” на вратата на този богат свят на легенди, традиции, памет и история, а влизат въоръжени и решени да спечелят от всяка негова частица и най-вече – от хората. С годините „гладът” за роби в Америките става толкова осезаем, че тази търговия се превръща в истинска златна мина. За да се задоволи този ненаситен апетит, дългата ръка на европееца се разпростира все повече и повече из континента в търсене на доброволно или насилствено предадени мъже, жени и деца, за да ги изпрати на едно дълго пътешествие между живота и смъртта, от което няма завръщане.

NPG D34632; Ann Zingha by Achille DevÈria, printed by  FranÁois Le Villain, published by  Edward Bull, published by  Edward Churton, after  Unknown artist

Нзинга Мбанде

Когато през 1583 г. кралица Елизабет І учредява своята прочута театрална трупа и превръща пиесите на Шекспир широко известни, в Индия е регистриран първият реален бунт срещу гнета на колонизаторите. През същата година в Африка, в дома на крал Киа Самба и съпругата му – Гуенгуела Какомбе се ражда дъщеря им Нзинга Мбанде. Едно малко бебе, с оплетена пъпна връв около врата, откъдето и получава името си – „усукана”. Факт, който се смята за звездно предзнаменование от нейния народ, защото старите хора казват, че който се роди така има силен и непоколебим характер и го очаква власт, слава и много чест. Предсказание, което до голяма степен се сбъдва, защото макар тогава никой да не може дори да си го представи, Нзинга ще се окаже спасителката на своето кралство Ндонго от алчните лапи на европейците. В частност става дума за португалците и тяхната агресивна политика в Африка, а въпросното владение е прародината на днешна Ангола.

Как от едното наименование се стига до другото? Също като при думата „кенгуру”, Ангола е дело на лингвистичните прегради между европейци и африканци. Племето наричало своя крал „нгола”, което букв. означава „владетел”. Португалците решили, че това е името на земята и така след някое и друго десетилетие тя се превърнала в Ангола.

Както повече принцеси, Нзинга не можела и да сънува, че ще се добере до реална власт. Тя имала брат, който бил законния престолонаследник, а и две сестри, които били евентуални претендентки. Въпреки това изворите споменават, че баща й много ценял нейните качества и остър ум и от малка я взимал заедно със себе си на племенните съвети. Затова, не е чудно, че след години дори брат й ще се възползва от нейните дипломатически качества, които успява да изгради през годините. Кралство Ндонго е апетитна хапка за португалците, които притиснати от Англия и Холандия, насочват поглед към югозападните предели на Африка. Първите контакти между двете държави са още от средата на ХVI в., когато тогавашните владетели дори се покръстили, за да скрепят съюза и обещали, че ще плащат данък „роби”. Добрите отношения обаче били нарушени, когато през 1618 г. братът на Нзинга, който бил вече крал, въстанал срещу португалците. Бунтът му бил бързо и кърваво потушен от местния губернатор.

Това е моментът, когато изгрява звездата на Нзинга и тя не просто се появява на историческата сцена, а направо втрещява европейците. Според някои източници брат й я повикал, заради уменията й да води преговори, според други – той бил затворен и тя сама му се притекла на помощ. През 1622 г. се осъществява срещата между Нзинга и португалския губернатор на Луанда – Жоау Корейа де Суза, на която трябвало да се реши въпросът за независимостта на кралство Ндонго.

Като един истински европейски джентълмен, де Суза не приел насериозно, че толкова важни преговори ще се водят от жена, било тя и принцеса и я посрещнал пренебрежително. Не й предоставил дори стол, а казал да постелят една черга, която сред племената се използва само от прислугата. Нзинга дошла с целия авторитет на своето родословие и дори не трепнала от „гостоприемството” на португалеца. Извикала един от робите си, казала му да застане под формата на стол и седнала върху него. Това отношение направило изключително силно впечатление на присъстващите, един от тях – италиански свещеник, направил гравюра, която включил в бъдещата си книга. Оттук нататък преговорите се провели на равни начала. Кралството останало васално на португалците, Нзинга дори приела католицизма и името „Ана”, а брат й бил освободен.

Queen_Nzinga_1657

Тук реалността започва да се преплита с митовете за тази властна принцеса, защото според преданията след като приключила срещата, Нзинга станала и прерязала гърлото на слугата си с думите, че една принцеса на Ндонго „никога не сяда повторно на един и същи стол”. Това не е нито първия, нито последния път, когато историческите факти и легендите се смесват, за да изградят образа на тази африканска принцеса. Първите показват нейните дипломатически, политически и военни успехи и падения, а вторите обрисуват един доста жесток и кървав образ на владетелка, която убива без да й мигне окото и дори „пие” човешка кръв. Получава се нещо сходно с недоброжелателното описание на графиня Батори, която в името на това да запази независимостта си бива очернена като  чудовище. Смята се, че по-кървавите елементи в историята на Нзинга са били подклаждани от португалците, за да накарат хората да не застават на нейна страна.

Когато брат й е освободен, той слага край на живота си, защото не може да понесе, че кралството ще е васално на португалците. Според други източници самата Нзинга го отравя, а след това повтаря процедурата с престолонаследникът – неговия непълнолетен син. Вероятно това е по-достоверната версия, защото по този начин принцесата става кралица. Португалците не остават безучастни в тази династична борба и успяват да прогонят Нзинга и последователите й от кралството, като поставят една от сестрите й на трона. Вместо да се обезкуражи, Нзинга създава ново кралство на юг – Матамба. Там тя прегрупира силите си и доразвива бъдещата си тактика. Успява да убеди сестра си, която е под властта на португалците да стане неин шпионин. Нещо повече – тя обявява новото си кралство за обетована земя за всеки избягал роб или африканец от властта на португалците, давайки им закрила в замяна на военна служба. Последната й важна политическа крачка е да привлече и силен съюзник в лицето на холандците, които са конкуренти на португалците в бизнеса с роби.

Колкото е силна в дипломацията, толкова военните и качества са слабата страна на Нзинга. Политическите й интриги успяват за сметка на развитието на военните действия. Тя винаги е начело на войските си, но в повечето случаи португалците излизат победители. Войната на Нзинга с тях продължава над 30 години. През този период се засилват легендите за жестоката кралица. Някои твърдят, че тя изяждала сърцата на роднините, които погубвала, за да вземе силата им. Факт, който би могъл да е отчасти верен, имайки предвид пиенето от черепи в някои култури. Също така преди битка тя убива роби и пиела кръвта им. В допълнение не липсва и голяма доза похот в образа й. Документирано е, че Нзинга имала харем от над 50 мъже. Според някои източници тя не спяла с нито един мъж повторно, както при столовете – след пламенна нощ, го чакала смъртоносна утрин. Също така тя карала мъжете от харема си да се бият помежду си до смърт, за да спечелят честта да споделят леглото й. За да си играе с тях, тя дори карала мъжете да се обличат като жени.

Някои от тези твърдения може и да са били истина, фактите обаче остават и те са в нейна полза. Нзинга включва във военните си редици и жени-воини, което е нововъведение за народа й. След дълги години на борба, с помощта на военно подкрепление от холандците, Нзинга започва да нанася поредица от победи над португалците, като един от най-славните й успехи е от 1647 г., когато обсадила столицата им – Масангано.

През 1657 г. се стигнало до дългоочакваните преговори между Нзинга, която тогава била над 70-годишна, но с все същия остър ум и португалците, ознаменувани с мирно споразумение. Кралство Ндонго възвърнало независимостта си и своята кралица, която от този ден управлявала него и Матамба. Нзинга отново приела католицизма и била кръстена повторно. Този път тя решила да почете новата си религия като подкрепила строежа на църкви в земите си. В своето последно десетилетие от управлението си, Нзинга насочила силите си към повторното изграждане на кралството си, което получило сериозни удари по време на войната. Тя полагала сили и да засели освободени роби и техните семейства. Въпреки бурния си живот, тя умряла от старост един декемврийски ден през 1663 г.

Както и други известни владетели и герои по света, Нзинга била един от символите на народа си по време на войната за независимост на Ангола. Тя олицетворяла непримиримостта с чуждата власт, силата на духа и оръжието, както и правото на независимост. През 2002 г. е съграден площад в нейна чест в столицата Луанда, на който се намира нейна статуя – място, което е особено предпочитано от влюбените двойки за техните сватбени церемонии. От жестока мъжемелачка, през съмнително предана сестра до борец срещу колониалната власт, историята на Нзинга пленява и до ден днешен историците със своите бурни обрати, кървави елементи и дипломатически похвати.

 
 
Коментарите са изключени

Хитлер, нацистите и Законът на Годуин

| от chronicle.bg |

„Колкото по-дълга е една дискусия в интернет, толкова по-голям е шансът някой да бъде сравнен с Хитлер или нацистите“ – Майк Годуин

Измислен през 1990 от авторът и адвокат Майк Годуин, Законът на Годуин е първоначално „проект за създаване на меме“, вдъхновен от статия в Whole Earth Review от 80-те години, в която се обсъжда силата на меметата да разпространяват идеи. (В случай, че се чудите – думата „меме“ е създадена през 1976 от биолога Ричард Доукинс)

Годуин отбелязва: „През по-голямата част от 80-те години ми беше хоби да използвам бюлетин-бордовите системи, които работеха на локално ниво благодарение на телефонните линии. Нямаше как да не забележа колко често в разгорещени спорове хората се сравняваха с Хитлер или с нацистите, най-вече за да се изрази гняв или презрение към опонента. Когато отидох да уча право, използвах това, че съм студент, за да получа достъп до компютрите на университета. Вече в световната мрежа отново се натъкнах на още повече от същите хиперболични сравнения.“

314px-Primo_Levi

Примо Леви, 50-те години

Подобни  лекомислени сравнения притесняват Годуин особено след като прочита „Survival In Auschwitz“ на Примо Леви. „Бях виждал много снимки от концентрационните лагери, на изморените тела, натрупани като дърва, и пронизващите очи на оцелелите затворници. Но историите на Леви ме удариха в сърцето – те ми помогнаха да разбера по-добре какво е било цялото преживяване за затворниците.“

Така той решава „полусериозно, полунашега“ да създаде контрамеме, с което да се бори против сравненията. Като цяло той иска да загатне, че повечето хора, които вадят нацистите по време на дебат да речем за мнението на губернатора на Ню Йорк Андрю Куомо относно оръжията, не са особено разумни и оригинални, а точно обратно – действат предсказуемо, като дървен пън, които се таркаля по нанадолнище.

Решението на този проблем, според Майк, е „да се създаде контрамеме, което да накара участниците в дебата да осъзнаят, че се държат като вектори на особено глупаво и обидно меме… и може би да съкрати живота на тези сравнения.“

Mike_Godwin

Майк Годуин

За да придаде на правилото си тежест, Годуин го нарича Законът на Годуин за нацистките аналогии и така го представя по форуми и дискусии в интернет, където се правят подобни сравнения. Не след дълго и останалите потребители в нета започват да го цитират.

И така, идеята определено се разпространява, но променя ли нещо? Липсва, разбира сем достоверна статистика за честотата, с която хората са се сравнявали един друг с Хитлер преди и след Закона. Но в статия от 1994 година Майк отбелязва, че поне според него, след представянето на закона му, сравненията осезаемо са намалели поне на местата, които той посещава. Така че смята целта си за постигната.

Днес Законът на Годуин често се цитира, но в различен смисъл – посоката е, че ако някой сравни друг с Хитлер или с нацистите, правейки така той автоматично губи спора по подразбиране. Самият Майк казва, че е напълно окей да се сравнявни мнението на някого по този начин, особено в политически дебат, ако обаче това е направено в удачен контекст и е достоверно, а не безрасъдно, метафорично, първосигнално и наивно. „Най-добрият начин да зибегнем втори Холокост, аз лично вярвам, че е като избягваме подобни аналогии. Вместо това, да ги правим целомъдрено и стойностно.“

Трябва да се отбележи също, че Годуин не е първият, които заклеймява грешното залитане по Хитлер. През 1951, една 6 години след смъртта на фюрера, феноменът „Reductio ad Hitlerum“ е описан от немския философ Лео Щраус. Той пише в „Natural Right and History“:

„Докато следваме това движение до края му, неизбежно ще достигнем момент, след който сцената е затъмнена от сянката на Хитлер. За жалост, налага се изрично да споменем, че е необходимо да си избягва заблудата, която в изминалите няколко десетилетия се използва често като заместител на reductio ad absurdum, а именно reductio ad Hitlerum. Едно мнение не е автоматично грешно, ако е споделяно от Хитлер.“

 
 
Коментарите са изключени

Великите военни изцепки: Походът на Теодор Комнин и битката при Клокотница

| от Александър Стоянов |

Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица.

Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения.

Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.

Годината е 1230-та. Мястото – Балканите. Горе долу както сега, полуостровът е разделен на множество малки държави, които живеят в някакво подобие на повърхностно съжителство, но под повърхността ври и кипи. Най-силният владетел в този момент без съмнение е епирският деспот Теодор Комнин, който управлява по-голямата част от днешна Континентална Гърция, както и земите около Одрин в Източна Тракия. Той не крие своите амбиции да завземе Константинопол, да изгони рицарите от Латинската империя и да възстанови Византия.

По пътя му има две основни препятствия. Първото е Никейската империя, която от своите владения в Мала Азия се опитва да прехвърли армиите си на Балканите и на свой ред да сложи ръка върху Константинопол. Никейците успяват за кратко да завладеят Одрин, но Теодор Комнин ги разбива и ги изтласква обратно в Мала Азия. Втората пречка се нарича България.

След тежкото и изпълнено с поражения царуване на Борил (1207-1218г.) България е в незавидно положение. Големи части от владенията, подсигурени при Калоян са загубени, а съседните държави здраво са притиснали царството. Унгарците са окупирали Белград, Браничево и Олтения, Сърбите са завзели земи по поречието на Морава, а до скоро Латинската империя е контролирала всички територии в Тракия. В тази ситуация, българският владетел Йоан Асен II няма много възможности за маневриране и предпочита да пази неутралитет в надпреварата за Константинопол. В края на 20-те години, българи и епирци подписват съюзен договор за съвместни действия в Тракия. Междувременно обаче, Йоан Асен води тайни преговори с Латинската империя, за които Теодор Комнин научава.

Двойнствената дипломатическа игра на българите не оставя съмнения у еприския деспот, че за да влезе в Цариград, първо трябва да се справи с държавата на Асеневци. Именно с тази цел, през февруари, 1230 г., той събира своите войски и потегля към Тракия. За да заблуди българите, Комнин оповестява намерението си да атакува Латинската империя, но в самото начало на март, епирските войски променят посоката си на движение и се отправят срещу България.

Според историческите интерпретации, Йоан Асен бил изненадан от този ход. В действителност, българският цар също бил извел армията си на поход и следял внимателно ходовете на Теодор Комнин. Наличието на български войски в Тракия само потвърдило подозренията на епирския деспот, че  Йоан Асен II се готви да помогне на латините.

Епирците били напълно уверени в победата си. Те разполагали с най-голямата и силна войска на Балканите – вероятно около 15 000 души. В редиците им, освен тежките епирски кавалерийски части се сражавали рицари-наемници, повикани от различни части на Балканите и дори от Италия. Страховити албански планинци допълвали картинката. Теодор Комнин бил толкова сигурен в успеха, че довел на похода цялото си семейство и други аристократични свити. Общо взето, благородните дами и младежи придружавали армията все едно отивали на излет.

Българските войски били чувствително по-малко от епирците и вероятно не надвишавали 10 000 души, от които 1 000 били прословутите кумански наемници, които толкова често служели на Асеневци. За да вдъхне увереност на мъжете си че се бият за правдива кауза, Йоан Асен II набучил съюзния договор с Епир на върха на копието си. Познавайки добре терена, българите заели добри отбранителни позиции по течението на р. Клокотница.

Разчитайки на своето значително числено превъзходство и наличието на тежко снаряжени части, Теодор Комнин изпраща армията си в пълно мащабна атака. Неговите близки са заели позиция за наблюдение на полесражението и очакват скорошната развръзка. Първоначално, епирците успяват да изтласкат българските войски и ги преследват през реката. Сякаш броени минути делят епирците от победата.

Моментът на триумф отминава за миг и е последван от ужас, когато хитро поставения български резерв атакува еприците във фланг докато редиците им са разтеглени от реката. Това, което до скоро изглежда като сигурна победа бързо се превръща в катастрофално поражение. Българите успяват да обкръжат епирската армия и след кратка сеч да я пленят напълно,  в това число и незащитеният лагер, където са семействата на благородниците.

В тази ситуация, Йоан Асен II проявява завидно великодушие – той освобождава всички обикновени войници и наемници и ги пуска да си вървят. Аристократите са пленени и предадени за откуп, а семейството на Теодор Комнин е отведено като затворници в Търново. Разгромът при Клокотница води до пълен колапс на Епирското деспотство и две трети от териториите му минават под пряката власт на България. Само в едно единствено сражение, Теодор Комнин проиграва десетилетие на политически градежи, военни кампании и мечти за възстановяване на Византия.

 
 
Коментарите са изключени

Малкото зелено човече на Германия

| от chronicle.bg |

Когато ГДР отива в историята през 1990 новообединената Германия с радост начева заличаването на всяка диря, която напомня за комунистическото минало. Ако посетите Берлин днес, трудно ще намерите дори малко останали следи от онова време… докато не пресечете улицата.

През 1961 в Източна Германия психолог на име Карл Пеглау  получава задача да намали нарастващият брой смъртни случаи в източен Берлин. Около 10 000 души са загинали в пътни произшествия между 1955 и 1960 и когато задълбава, Пеглау открива, че голяма част от тях са хора, блъснати от кола, докато пресичат. По това време Източен Берлин няма светофари за пешеходци дори и на пешеходните пътеки.

peglau

Карл решава все пак да сложи няколко светофара… Той иска те да са толкова прости, че дори малки деца, възрастни хора, далтонисти или хора с интелектуални затруднения да могат да ги разбират. Така му идва идеята да покрие стандартните светофари с шаблони, така че всяка светлина да образува различен символ. Зелената светлина ще прилича на ходещо човече, а червената – на човече с разперени ръце, което все едно се опитва да спре други човечета зад него да пресекат.

Пеглау показва идеята на асистентката си, Анелис Вегнер, и й казва да доизглади детайлите – да увеличи количеството светлина и да направи фигурките по-подходящи за деца (Пеглау казва на Анелис да ги направи по-пълнички и дружелюбни на вид). Дизайните на Вегнер – плътни човечета в шапки – са толкова игриви и забавни, че Карл се притеснява дали въобще ще бъдат одобрени от скучните, сиви, комунистически бюрократи без никакво чувство за хумор, на които той трябва да докладва.

Но греши. Дизайните са одобрени и така се появява първият Ampelmännchen, или „малкият светофарен човек“, както стават известни впоследствие. Надеждите на Пеглау се сбъдват и човечетата стават много популярни сред децата, които с радост изчаквали на пешеходната пътека, докато червеното не се скрие и не се появи зеленото, което да ги пусне.

Така Ampelmänn става символ в Източна Германия. Правителството го използва в анимационни филмчета за безопасността по пътищата и създава фигурки, игри, книжки за оцветяване и др, от които малките да се научат на безопасност.

Berlinermauer

Същата година, когато Ampelmänn започва работа, 1961, се появява и друга драматична промяна по улиците на Германия – Берлинската стена. Когато тя пада през 1989, почти всяка следа от стария режим се премахва. До средата на 90-те пътните знаци и светофарите с малките човечета започват да изчезват и да се заменят със скучните им еквиваленти от Западна Германия.

Ако обединението на Германия беше станало по-плавно, малките зелени и червени човечетата може би щяха напълно да изчезнат. Но с течение на годините, това което изглежда като съединяване на Изтока със Запада, започва да наподобява повече поглъщане на Изтока от Запада. Хората от ГДР започват да се чувстват като втора ръка граждани в новата държава. Те се притесняват да не изгубят идентичността си в място, което се усеща като чужда държава. Падането на режима е великолепно събитие, но да загубят дори и най-безобидния елемент от миналия си живот е просто излишно, ако не и вредно.

През 1996 Пеглау заедно с фенове на човечето му създава групата „Спасете Ampelmännchen!“ и започва лоби за спасяване на светофарите. Те имат и друго освен носталгия на своя страна – Ampelmännchen свети два пъти по-силно, отколкото западния еквивалент, което го прави много по-лесен за виждане.

Скоро властите разбират, че просто ще е по-добре да ги запазят и така човечетата стават стандартни за цял Берлин като от 90-те години насам други градове също ги ползват.

Legal Battle Emerges Over Stoplight Pedestrian Figure

Ampelmännchen също така става и попкултурна икона благодарение на западногерманския индустриален дизайнер Маркус Хекхаузен, който за първи път вижда светлините, когато Германия все още е разделена. „Обожавах ги, защото те изглеждаха като единственото светло и хумористично неща в сивия свят. Бяха толкова щастливи, толкова приятелски“, казва Маркус.

След като Стената пада, Хекхаузен превръща няколко бракувани светофара в декоративни лампи. Те се продават толкова добре, че дизайнерът купува правата от Карл и слага облика им на тениски, шапки, химикалки, карти за игра, всякакви видове чаши и въобще върху каквото се сетите. Така Ampelmänn става иконичен за Берлин, както Айфеловата кула е за Париж. „Хората ги обожават, точно както и аз когато ги видях за първи път.“

 
 
Коментарите са изключени

Толкова много олелия заради една картина

| от chronicle.bg |

През 1905 година една картина, показана в Париж, шокира обществото. Критиците я разнищват, а религиозни дейци и консерватори държат речи срещу нея. Художникът й е заклеймен като „див звяр“ и насилник на жени. Но картината не е никак порнографска. Не е дори еротична – тя е просто портрет на напълно облечена жена с шапка. Ето историята:

606px-Henri_Matisse,_1913,_photograph_by_Alvin_Langdon_Coburn

Анри Матис

Докато група ексцентрични художници подготвят изложбата си в Париж, президентът им, мосю Журден, ги убеждава да не показват „Жена с Шапка“. Журден се смята за либерален човек, който се бори срещу тесногръдите традиции във френският художествен свят. Но той също така вижда проблемите отдалече. И съответно предупреждава групата, че тази картина, дело на бедния художник Анри Матис, ще развали изложбата им.

Картината обаче остава и когато Le Salon des Independants отваря врати, при вида й парижани или избухват в смях, или застиват в шок. Цялата изложба е осмивана, а картината на Матис става коронният номер в един голяма цирк. Присъдата на публиката, както и на повечето критици, се чува ясно и силно – творбата е безобразие, варварска мацаница и откровена безцеремонна обида към жените, също и към изкуството, а Матис и останалите са диви зверове.

Amélie-Noellie-Matisse-Parayre

Амели, съпругата на Матис

„Жена с Шапка“ е портрет на съпругата на Анри, Амели, носеща голяма шапка с пера на главата. Критиците смятат, че картината изглежда странно недовършена и груба. Най-шокиращо за тях са странните цветове на перата, които никак не си отиват един с друг и карат лицето на мадам Матис да изпъква. Парижаните по това време може и да са комплексни хора, но тази картина ги обърква и отблъсква. Амели Матис е известна брюнетка, но върху платното тя е изобразена с тухлено червена коса, неестествена зелена черта на челото и ментово зелен нос. Как може един мъж да нарисува жена си така? Плъзват слухове, че нещата в семейство Матис не вървят добре.

За Анри целият скандал представлява просто още един тъмен епизод в и без това болезнения му живот. Той прекарва детството си в Боен ан Вермандоа, неособено симпатично индустриално градче в северната част на Франция. Вече е адвокат, когато избира изкуството като житейски път и разочарова родителите си. Рисуването всъщност не му се отдава и Матис постоянно трябва да учи. Когато не успява да влезе в престижния хайлайф на френския артистичен свят, Анри е заклеймен от семейството си като бездарен. Но творецът, несигурен и депресиран, има по-големи тревоги от отхвърлянето. През 1905 той вече е на 35 години, женен мъж, с 3 деца – и е разорен.

Надеждите му са в тази изложба. Трудолюбив перфекционист, Матис вярва, че поне ще внесе нещо ново (и затова ценно) в изкуството – насладата от ярките цветове. Той рисува „Жена с Шапка“, за да предаде собствените си емоции, а също и (поне се надява) душата на модела си. Той не рисува цветовете на природата, а цветовете на сърцето. 

Амели Матис е бунтарка с кауза, а каузата й е геният на съпруга й. Мадам може и да не познава изкуството, но познава Анри и знае, че всичко, което прави, трябва да е велико. Родена е в Тулуза, югозападна Франция, тя завежда художника в своя град. Така Анри – дете на студения и сив север – вижда топлите цветове на юга и така съпругата му променя и двама им, както и бъдещето на изобразителното изкуство завинаги.

Анри е искрено раздразнен от подигравките и обидите по отношение на портрета му, но Амели никога не губи вяра в него – по-скоро светът ще се промени, отколкото тя. И наистина, светът бавно започва да се променя.

Stein-family

Лео и Гертруд Щайн

Двама американски любители на изкуството – Гертруд Щайн и брат й Лео – посещават изложбата отново и отново, най-вече за да видят „Жена с Шапка“. Те знаят, че картината се откъсва напълно от традициите, но докато повечето хора са ужасени от това, двамата остават впечатлени. Седмица преди изложбата да затвори, Лео предлага да купи картината за 300 франка и Анри няма търпение да се отърве от прокълнатото си платно – и моралът, и финансите му са вече на много ниско ниво. Но мадам Матис настоява за 500 франка – допълнителните 200 ще стигнат за зимни дрехи на дъщеря им.

Вярата на Амели се оправдава напълно. „Жена с Шапка“ е повратна творба за Матис, защото Лео Щайн не само дава 500 франка за нея, но и заедно със сестра си представят твореца сред своите познати (заедно с още една изгряваща звезда на изобразителното изкуство – Пабло Пикасо)

В крайна сметка художниците от Le Salon des Independants приемат определението „диви зверове“ с гордост и наричат себе си фовистко движение (от фр. fauves – диви зверове). Портретът на Матис го прави известен и той става лидер на френския авангард. Тогава светът полудява по революционния поглед на художника върху изкуството, а критиците го обявяват за създателя на модерната картина и освободителя на цвета. Той всъщност става толкова обичан и известен, че някои млади художници го намират за прекалено далечен и буржоазен.

Мадам Матис от своя страна казва, че е най-способна по време на криза, „когато къщата изгаря из основи“. Никога не остава изненадана, че светът вижда, каквото и тя. Дори години след смъртта й посетителите в Музея на модерното изкуство в Сан Франциско все още се спират пред портрета й „Жена с шапка“.

 
 
Коментарите са изключени