shareit

Лошите момичета на историята: Констанс Маркиевич – Графинята-бунтарка

| от Десислава Михайлова |

От древността образът на жената се свързва с този на живота, защото именно тя дава началото на новия живот. Хилядолетия наред жената е била поставяна в определени граници, които да я държат далеч от властта и бойното поле, което не е място за „крехки“ създания.

И повечето от тях са се съобразявали с поставените от обществото и боговете граници. Повечето, но не всички. Историята познава не една и две жени, решили да докажат, че притежават войнски качества наравно с мъжете, било то в овладяването на бойни техники или в прилагането на стратегии в битки.

В поредица от текстове ще ви представим едни от най-интересните жени, които са обръщали гръб на огнището или балните зали, за да се включат във военните действия. Ще се уверите, че буквално през цялата история има примери за дами, предпочели бойното поле и станали истински bad ass машини.

Денят е 18 юли 1927 г. и улиците на Дъблин се пълнят с хора. На този ден над 100 000 души се събират, за да кажат последно сбогом на една дама, чийто живот и сърце са били отдадени на борбата за независима Ирландия. По обяд множеството е водено от зелените униформи на Фиана и Гражданската Армия, а отпред се носи кръст от цветя с надпис „В памет на нашата добра другарка“. В процесията участва както семейството, така и елитът на ирландския политически живот. Ирландия скърби за своята „графиня“, която за близките си е просто Констанс.

По-късно Уилям Бътлър Йейтс, който е неин близък приятел, я обезсмъртява в поема, в която я нарича „красива“ и „газела“, но и „осъдена на смърт“. Краят на живота й, описан от известния поет, е метафора на нейния бурен социален и политически път. Констанс е първата жена, избрана за депутат в Камарата на общините във Великобритания, както и първата жена в Европа, която е назначена на длъжност министър. Социалист по убеждения, художник по душа, феминист по призвание и активен участник в борбата на Ирландия за независимост, тя е сред строителите на съвременната република Ейре. За съжаление ще е необходима още една Световна война и няколко допълнителни години за да стане мечтата й реалност и родината на леприконите и елфите да извоюва своята независимост от британската власт.

Корените на британското влияние в Ирландия датират още от Средновековието. Първо нормандците, а след това англичаните слагат ръка над тези прекрасни зелени хълмове и започват постепенна колонизация и смесване с местното население. Ирландците търпят чуждата власт повече от 7 столетия, през които наред с мирните години са подложени на религиозни сблъсъци, глад, своеволия и липса на представителство на политическата сцена във Великобритания. През XVII в. ирландците губят правото си да бъдат избирани в парламента поради своята религия и едва в началото на XIX в. отново им е разрешено да участват, но това е съчетано с редица рестрикции, най-голямата от които е имущественият ценз. Не веднъж и дваж, ирландският народ се вдига на бунт срещу британците, в един от случаите дори дават около 30 000 жертви, но така и не се постига дългожеланата автономия.

Countess_Markievicz

Снимка: By National Library of Ireland on The Commons – Flickr: Countess Markievicz, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=31175604

В тази реалност на неравноправие, Констанс се ражда в семейство, което е от благоприятната страна на барикадите и произходът й с нищо не предполага, че тя ще се включи активно в борбата за независимост. Баща й – сър Хенри Гор-Бут е пети баронет и едър земевладелец в графско Слайго. Семейството е с англо-ирландци корени, а Констанс, която се ражда през 1868 г., е по-голямата от двете дъщери на Хенри и Джоджина. За формирането на възгледите на сестрите особено важна роля изиграва баща им, който не е бил типичния земевладелец. Хенри е пътешественик, арктически изследовател и човек с голямо сърце и внимание към нуждите на тези, които имат по-малко от него. Той се грижи всичките му наемодатели да са добре по време на големия глад през 1879-1880 г.  Също така макар и да не подкрепя открито бъдещите политически действия на Констанс, Хенри не я лишава от име, наследство и финансова обезпеченост.

Още от дете Констанс проявява пламененния си и артистичен характер. Тя се увлича по рисуването, обича да чете, пише свои разкази и поеми, но също така се учи да стреля с огнестрелно оръжие. Когато пораства, тя не оправдава очакванията за спокоен семеен живот на благородна дама, сключва брак доста късно за разбиранията на онова време и дори, когато го прави, пак е по нейните правила. Увлечена по изобразителното изкуство, първоначално тя учи в Лондон, а впоследствие се записва в престижната „Академия Жулиян“ в Париж. Именно там среща бъдещия си съпруг – граф Казимир Маркиевич. Той е драматург от полско-украински произход, има съмнителна благородническа титла и е женен с две деца. Бракът му не просъществува дълго и скоро той е свободен да узакони връзката си с Констанс, което и правят на прага на новото столетие. Година по-късно се ражда и единственото им дете – дъщеря им Мейв.

Двойката заживява заедно в Дъблин и създава Обединен Артистичен Клуб, обграждайки се с хора на изкуството и перото, но съжителството им не просъществува дълго. Те остават женени до смъртта на Констанс, но фактически живеят напълно разделено. Казимир заминава на Изток, докато Констанс остава в родината си и се включва активно в борбата за нейната независимост. Като цяло личният живот няма особена тежест за Констанс. Повечето биографи я наричат „лоша майка“, защото поверява отглеждането на единственото й дете на родителите си. В един от спомените дори се твърди, че двете се срещат за първи път, когато Мейв е вече голяма и тя никога не разбира напълно изборът, който е направила майка й. Въпреки това има свидетелства за топлите, макар и скрити чувства на Констанс, която по време на един от престоите си в затвора, моли сестра си Ева да й изпрати снимка на дъщеря й, която тя пази винаги до себе си.

Констанс Маркиевич е от редките случаи в историята, когато жена напълно изоставя личния си живот в името на по-голяма кауза, в случая – свободата на родината си. С титлата, получена от съпруга й – „графинята“ се подвизава из висшите кръгове на Дъблин, но все повече се увлича от патриотичната и социалистическа реторика. Наред с изявени представители на артистичните среди, тя се среща с революционери като Майкъл Давит, Джон О’Лиъри и Мод Гон. Предвид социалното й положение, първоначално Констанс е възприемана с подозрение сред патриотичните бойци, но благодарение на своето постоянство, пламенност и познанства през 1908 г. тя се присъединява към партията Шин Фейн (букв превод – „Самите ние“) и към радикалната организация „Дъщерите на Ирландия“.

Countessmarkieviczandchildren

Снимка: Автор: неизвестенOriginal uploader was ANB at en.wikipedia – SligoHeritage.com, via en.wikipedia; transferred to Commons by User:Sreejithk2000 using CommonsHelper., Общественное достояние, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=10526658

Година по-късно Констанс учредява Фиана – ирландска националистическа младежка организация, в която млади момчета са обучавани да използват оръжие. През следващите години организацията ще даде доста жертви. Предвид възрастта им, това хвърля тъмна сянка върху делото и личността на Констанс. Макар и да скърби за тези тежки загуби в писмата до сестра си тя отбелязва, че „тези жертви за достойни и необходими“. По същото време тя все по-често изнася речи в подкрепа на правото на жените на глас, а през 1911 г. е арестувана за първи път, след като при пристигането на крал Джордж V развява огромен черен флаг в знак на протест. В навечерието на Първата световна война Констанс е и сред учредителите на „Съвета на ирландските жени“  – паравоенна организация, която се превръща в помощна част на Ирландските национални доброволци.

По-малко известна е усилена дейност на Констанс от този период в помощ на работническата класа. Тя обикаля из Северен Дъблин и организира т.нар „женски патрули“, чиято цел е да разкриват неадекватните действия на градската полиция спрямо жените. Нейната обществена дейност е изключително важна за реалните бъдещи мерки, които се очертават в идеологическата програма на Шин Фейн. През 1913 г. по време на„Блокадата в Дъблин“ – един от най-големите протести на работници по онова време, който британците се опитват да потушат с глад, а Констанс организира безплатни кухни, в които лично участва и събира продоволствия, за да подпомогне работниците и техните семейства.

Времето е назряло и настроението сред ирландците е като бомба със закъснител, чийто фитил рано или късно, ще се възпламени. Това и става през 1916 г., когато избухва Великденското въстание. Това е един от най-големите и известни бунтове в историята на Ирландия. Констанс е в стихията си. Въстанието е водено от две основни организации – Ирландските национални доброволци и Ирландската гражданска армия, участват и 200 представителки на „Дъщерите на Ирландия“ , сред които и Констанс. Тя вдига барикади, грижи се за ранените и заема позиция на снайперист на покрива на Кралския хирургически колеж, като според очевидци отнема живота на поне един полицай.

Седмица по-късно въстаниците са принудени да се предадат. Според източниците преди да предаде оръжието си Констанс целува пистолета си. Въпреки че се предават, британците действат безпощадно спрямо ирландците. Те избиват масово не само въстаниците, но и пацифисти и мирни граждани. Изправена пред съда, Констанс очаква да я споходи същата съдба, но тъй като е жена тя получава доживотна присъда. Това я разгневява изключително много и се обръща към съда с думите: „Надявах се поне да имате благоприличието да ме застреляте“. Поради негативният отзвук от действията след бунта, британците дават амнистия на политическите затворници и Констанс излиза предсрочно от затвора.

Following_the_pipers!_(29677821546)

Снимка: By National Library of Ireland on The Commons – Following the pipers!, No restrictions, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=51462416

На общите избори през 1918 г., когато жените за първи път получават правото да упражнят своя глас, Констанс е първата представителка на нежния пол избрана в Камарата на общините. Това се случва, въпреки че по това време тя е в затвора заради своите политически речи. Тя отказва да стъпи в парламента, защото ако го направи би означавало, че признава британската власт, нещо, което така и не се случва. С годините се появяват и опити да се очерни името й. За нея се използват определения като „сноб“, „фукла“, цитират се и нейни оплаквания по време на престоя й в различни затвори, но „графинята“ продължава да вдъхновява последователите си и скоро тези опити за уронване на престижа й са заглушени. По същото време тя организира тайни срещи и агитира сред представителите на работническите съюзи. Убеден социалист, тя е вдъхновена от революцията в Русия: „Светлината запалена от руската демокрация освети Централна Европа и идва на Запад. Нациите се възраждат, хората въстават, ще дойде и часът на Ирландия“.

През 1919 г., Констанс е назначена за министър на труда, но през 1922 г. отново грабва оръжието и се присъединява към Гражданската война (1922-1923). След войната, тя пътува из САЩ и събира средства от замогналите се емигранти в полза на ирландската борба за свобода. След Гражданската война Констанс постепенно се оттегля от политическата сцена и се отдава на една от новите си страсти – колите. Запален шофьор и добър механик, Констанс използва и това си хоби, за да помага на работниците, както и става по време на поредната им стачка, при която тя им носи храна с автомобила си при изключително неблагоприятни зимни условия. До смъртта си тя е преизбирана в парламента, но не дочаква заветната независимост.

С спомените на съвременниците тя остава със своята военна мъжка униформа и атрактивна дамска шапка или както е казвала на „Дъщерите на Ирландия“: „Обличайте се в къси поли и носете здрави ботуши, оставете бижутата си в банка и си купете револвер.“ Нейни статуи са издигнати в Дъблин и графство Слайго, но историята за активната й политическа дейност дълги години е  в сянката на други имена и събития. Въпреки това гражданите помнят и днес на определени места в Белфаст могат да се видят графити с любимата „графиня“ на Ирландия, облечена в своята зелена униформа и готова за бой.

 
 
Коментарите са изключени

Как малкият VW Beetle покори американските сърца

| от |

Фердинанд Порше имал една много голяма мечта през целия си живот – да произвежда състезателни коли. Австриецът имал голяма страст към скоростите, а и в зората на автомобилостроенето, колата все още се гледала с леко съмнение. Порше е роден през 1875 г. и много добре знае, че автомобилът прохождал горе-долу в този период. Фердинанд е бил дете, когато Берта Бенц се качва на творението на своя съпруг, за да направи първото автомобилно пътешествие. С две конски сили и малко повече смелост е успяла да измине около 194 километра. Автомобилът обаче продължава да се смята за една скъпа играчка на богатите.

Освен високи цени, те често били невероятно шумни, плашели хора и животни, приемали се за сериозна напаст и често карали хората да се дистанцират от бензиновите изпарения. Не може да се знае с историческа точност кога двама души са решили да се състезават по улиците на града, но без съмнение са били подтикнати от автомобилните състезания. Точно в началото на 20-те години на миналия век започнала и страстта по създаването на бързи автомобили. Пътят на Фердинанд не е особено лесен, но след като успява да впечатли инженерите на Mercedes с един специален дизайн, самочувствието се четяло в усмивката му.

Конструкторът имал и друго виждане по въпроса с автомобилите. Той вярвал, че обикновеният човек също трябва да имат достъп до моторизирани превозни средства и виждал автомобилното бъдеще в малките автомобили. Не случайно първите представени малки проекти били в залата на Mercedes. За добро или лошо, тогавашните началниците не показали същия ентусиазъм. Порше продължил да работи по луксозни автомобили през следващото десетилетие и сигурно още толкова след това, ако не се среща с един друг потенциален почитател на автомобили.

Адолф Хитлер бил страстен почитател на автомобилите. Далече от политиката, той винаги смятал, че колата е красиво инженерно произведение с много възможности. Докато е в затвора за държавна измяна през 1923 година, Хитлер мислил много за немския народ. Бъдещият диктатор бил впечатлен от идеята на Хенри Форд за създаването на малка кола за народа. Популярният Model T е бил представен в Америка и австриецът вярвал, че това е правилният начин за печеленето на внимание. С такава кола е било сигурно, че икономиката на страната (осакатена след ПСВ) ще започне да върви напред.

С встъпването на власт, Хитлер си спомнил и идеята, която се родила, докато търкал нара в затвора. Екипът му бил изпратен във всички автомобилни заводи на страната с една единствена цел – изграждането на малък семеен автомобил. Фердинанд Порше откликнал на поканата, а по-късно започнал да коментира всички стъпки от плана си директно с Адолф.

Dr. Ferdinand Porsche

 

Фердинанд Порше

Снимка: By Bundesarchiv, Bild 183-2005-1017-525 / CC-BY-SA 3.0, CC BY-SA 3.0 de, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=5426395

Двамата все пак имали разногласия, но накрая Хитлер изготвил правила, по които да се работи. Изискванията за бъдещия автомобил били малко по-сложни, но не и невъзможни. Хитлер настоявал новата кола да събира пет човека – двама възрастни и три деца. Не трябвало да бъде по-скъпа от мотор. Поддръжката трябвало да бъде изключително лесна. Впечатляващо изискване по онова време е, че бъдещият модел трябва да бъде с въздушно охлаждане, защото германското население все още нямало гаражи и водното охлаждане щяло да донесе сериозни беди.

В навечерието на войната дори започва строенето на завод и малкият Beеtle носел името Kraft durch Freude Wagen. До 40-те години е произведено определено количество автомобили, но не достатъчно. След войната, фабриката останала в ръцете на британците. Майор Иван Хърст бил назначен като отговорник за възраждането на малката автомобилна фабрика във Волсфбург. Разполагайки с оригиналните записи на Фердинанд Порше, той започнал лека полека да изпълнява неговата основна мечта. Самият Фердинанд нямало как да помогне, той бил във френски затвор.

При завръщането си в Германия през 1949 година успял поне да зърне мечтата си. Дизайнерът на колата, която ще промени автомобилната история и култура, можел да бъде спокоен, че не всичко е било изгубено. С облекчаването на таксите за износ, Германия най-накрая можела да залее Европа с малка и икономична кола. До края на 50-те години на миналия век са продадени около 100 000 бройки.

Автомобилът отдавна не е лукс за богатите, а необходимост и щом американските производители хвърлили едно око на ситуацията в Европа, бързо започнали да произвеждат малки автомобили, но сякаш всичко било твърде късно. Проектът на Фердинанд Порше бил твърде голям, за да остане само на един континент.

Erholung am Flussufer

Снимка: By Bundesarchiv, Bild 146II-732 / Unknown / CC-BY-SA 3.0, CC BY-SA 3.0 de, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=5420158

В края на годината на летище Джон Ф. Кенеди каца един много специален човек за немската автомобилна компания. Карл Хан прави една дълга обиколка по Медисън Авеню. Неговата мисия е да рекламира малката немска кола. Американският автомобилен пазар бил пренаситен с акули и задачата била особено трудна. Карл видял стотици илюстрации, но нито една концепция не можела да впечатли особено. Проблемът на малкия Beetle бил, че все още носил потеклото си на „Колата на Фюрера“.

Letzter VW-Käfer läuft in Wolfsburg vom Band

И така на сцената изплувал г-н Бил Бернбач. За разлика от своите колеги, Бил нямал подготвена кампания, липсвали материали и той самият не знаел какво може да препоръча. Вместо да пудри предложението, което можело и да не се случи, Бил решил да покаже портофолио от стари проекти. Хан бил изненадан, че най-накрая говорил с рекламист, който не се опитва да продава парцели на Луната. След няколко проведени разговора, VW подписва договор именно с неговата агенция за 600 000 долара. По същото време американските компании инвестират милиони за реклама.


View this post on Instagram

#volkswagen #vw #beetle #volkswagenbeetle #ad

A post shared by VW™️ (@volkswagenbeetleads) on

В договора имало и някои изисквания от страна на агенцията. Бил пожелал да изпрати екипа си в Германия, за да разгледа продукта, който трябва да рекламира. Американските гости били посрещнати и разведени из целия завод. Всеки работник изпитвал огромно удоволствие, когато трябвало да обясни каква точно е неговата длъжност по поточната линия. Добрата новина е, че сред посетителите бил и Хелмут Кроне. Неговите колеги го наричали прагматичен перфекционист с тектонско спокойствие. Хелмут имал редица качества и освен всичко притежавал VW. Самият той казвал, че е един от онези евреи, които не се притеснявали много с нацисткото потекло на автомобила.

Когато идва време за представянето на скицата, един копирайтърите оставя един много сериозен слоган „Може би станахме толкова големи, защото се мислихме за малки“. Именно така се ражда и кампанията, която изпепелява американския пазар „Think Small“. След като текстът бил достатъчно увлекателен за читателя, Кроне решил да постави логото на марката на най-нестандартното възможно място. По този начин демонстрирал на читателя, че това не е нормална реклама. Печатът бил черно-бял, защото не останали много пари, за да печатат цветно и това отново работило в полза на продукта. Листът изпъквал във всяко едно списание. Човекът с толкова сериозно спокойствие бил и единственият покрусен от крайния продукт. В изблик на гняв, че не успял да направи шедьовър, предпочел да напусне страната, за да избегне потенциалните караници в агенцията. Вместо скандали, Хелмут получил сериозни възхвали за своята работа!

 

 

 

View this post on Instagram

 

#volkswagen #vw #beetle #volkswagenbeetle #ad A post shared by VW™️ (@volkswagenbeetleads) on

Сътвореният продукт се превърнал в изкуство. Хората говорили за малката кола навсякъде, тийнейджърите късали страниците, за да позиционират Beetle на стената си. Клиентът от Германия също започнал да отчита драстичното повишаване. Volskwagen са основен клиент и рекламната кампания продължава от 1951 до 1961 година с тази визия. През 1969 година достига нови висоти и вместо популярният Beetle, агенцията поставя снимка на космически спътник, който трябва да кацне на Луната. Слогънът също впечатлява „Грозно е, но ще те закара там“. Подходът на DBB бил уникален и по още една линия – той съобщавал. Клиентът трябвало сам да помисли какво чете, никой не го карал да купува. Вместо възхвали, Хелмут и екипът му се фокусирали върху споделянето на истината. И честността се оказва един от най-добрите възможни подходи. И така VW Beetle започнал да се превръща в нещо различно. Текстовете на някои реклами гласят:

„Представяме най-бавният американски фастбек

Може да откриете много автомобили с добре оформени покриви. Но те не са Volkswagen. Наричат се Фастбек и някои от тях се кръщават на риби. Можете да ги различите от Volkswagen, защото VW не може да вдигне повече от 72 мили в час. (Дори и километражът му да е разграфен до оптимистичните 90 мили в час). Поне можете да нарушите всеки закон за превишена скорост в САЩ. И спокойно може да подминете бензиностанциите, сервизите и гумаджийниците. Двигателят на VW може да не е най-бързият, но е един от най-съвременните. Прави се от магнезий, който е една стъпка по-добър от алуминия. Направен е толкова добре, че няма да се налага да доливате масло между смените. Двигателят се охлажда с въздух, следователно никога няма да прегрее или да замръзне. Няма нищо общо с водата. И затова не виждаме причина да го кръщаваме на риба.“

View this post on Instagram

#volkswagen #vw #beetle #volkswagenbeetle #ad

A post shared by VW™️ (@volkswagenbeetleads) on

И понеже моделите се подобрявали с всеки следващ модел, агенцията наистина се забавлявала с това, което прави. Оказва се, че предлагането на приятни и леки текстове привлича много повече вниманието на аудиторията. Най-доброто оръжие на агенцията и VW са фактите. Ето какво гласи една друга реклама.

„И ако свърши бензина ще е лесна за бутане

Виждате ли? Помислихме за всичко. Да избуташ Volkswagen в страни от пътя става само с едно бутване. Малко изненадващо е, че собствениците на VW остават много по-рядко без гориво. Изчислихме, че може да изминете 32 мили с един галон може да размътят малко спомена за последното зареждане. Прекарвате толкова малко време на бензиностанцията, че просто няма как да си спомните. Най-вероятно никога няма да имате нужда от масло в багажника. Няма да имате нужда и от антифриз, защото двигателят е с въздушно охлаждане. 40 000 мили с един чифт гуми няма да счупят нито един от рекордите на VW. И ремонтите са точно толкова раздалечени във времето. Затова тази година поставихме бензинометър, за да може да си спомните. Не сме отнели цялото забавление. От време на време ще трябва да го поглеждате.“


View this post on Instagram

#volkswagen #vw #beetle #volkswagenbeetle #ad

A post shared by VW™️ (@volkswagenbeetleads) on

Представена по този начин, малката кола Фердинанд Порше щяла да промени цяла Америка. И няма да се ограничи само до там. Истината е, че това ще бъде една от най-продаваните коли на немския производител. Разбира се, в края на 60-те започнала да се появява конкуренция и от други марки като Toyota. Тогава започва и малкото понижаване на интереса, но пък VW не чака и започва да предлага други модели, използвайки същия рекламен подход. Може би Beetle е и един от най-продаваните, обичани и популярни модели на компанията. До 2003 година компанията произвежда около 21 529 464 модела. Красивата история на VW Beetle приключи тази година, когато компанията официално обяви, че смята да пенсионира возилото и да спре производството.

Едно нещо трябва да се познае на Volkswagen – това е марката, която позволява на американското население да пътува и да изследва страната си. VW Beetle не е просто предпочитан избор за ученици и хипита, той е символ на свобода, не е претенциозен, не е скъп и може да стигне навсякъде, както казва рекламата. Моделът е предпочитан избор в някои филми и дори успява да се превърне в герой на някои холивудски компании. Кой не е чувал за Хърби? Пътят вече е добре отъпкан за следващото голямо приключение – VW Golf. И все пак трябва да знаем, че истинското немско преживяване остава Beetle. И до днес можете да откриете ентусиасти от цял свят, които много добре помнят своята първа кола.

 
 
Коментарите са изключени

Лошите момичета на историята: Райна Княгиня – Нежното име на Априлското въстание

| от Десислава Михайлова |

От древността образът на жената се свързва с този на живота, защото именно тя дава началото на новия живот. Хилядолетия наред жената е била поставяна в определени граници, които да я държат далеч от властта и бойното поле, което не е място за „крехки“ създания.

И повечето от тях са се съобразявали с поставените от обществото и боговете граници. Повечето, но не всички. Историята познава не една и две жени, решили да докажат, че притежават войнски качества наравно с мъжете, било то в овладяването на бойни техники или в прилагането на стратегии в битки.

В поредица от текстове ще ви представим едни от най-интересните жени, които са обръщали гръб на огнището или балните зали, за да се включат във военните действия. Ще се уверите, че буквално през цялата история има примери за дами, предпочели бойното поле и станали истински bad ass машини.

Размерите му са 2 метра на 1,5, тъмно зелено на цвят, с две лица и поръбено със сърмена ивица. Върху него са извезани изправен на крака златен лъв и надпис „Свобода или смърт“. През 1876 г. това знаме е не само отличителен знак на българските революционери от Панагюрски окръг на Априлското въстание (1876 г.), а в символ на националните ни борби за освобождение. За първообраз служи друг флаг, получен от Румъния и принадлежащ на комитета в Карлово. Според други сведения проектът за изработката е дело на Иванчо Изографина от с. Баня, който го рисува на хасе.

Направата му е поверена на едно младо, едва 20-годишно момиче и преди Бенковски лично да я застави да го изработи, тя не е имала никакво отношение към подготовката на въстанието. Когато той отправя тази заръка към нея пред присъстващите на тайното събрание в Панагюрище през март 1876 г., девойката има две тревоги: дали родителите й ще разрешат да ушие знамето и как би трябвало да изглежда то: „но се боя, че не ще съумея да направя това както трябва, понеже никога не съм виждала българско знаме.“ Не само тя не е виждала българско знаме, но и поколения българи преди нея, тъй като към момента на разговора България не съществува като държава, а се намира под чужда власт вече близо пет века. Шиенето на знамето се осъществява тайно, в къщата на Нейчови и младото момиче го изработва от март до април.

Raina_Kniaginia-01

Снимка: By www.vacacionesbulgaria.com – Собствена творба, CC BY-SA 4.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=7187235

Името й е Райна или Райка Попгеоргиева Футекова, но впечатлен от работата й, Бенковски й дава прозвището Райна Княгиня, взето от героиня на Добри Войников. Именно с това име тя остава и в българската история. Учителка по професия, революционерка по душа и акушерка по призвание – това са само част от качествата и уменията на знаменитата българка. Райна Княгиня дава не само един от символите на Априлското въстание, но и четирима сина, които стават военни и се отличават с храбростта си при войните за национално обединение.

Райка се ражда на 18 януари (6 януари, стар стил) 1856 г. в Панагюрище и е първородното дете на Нона Налбантска и свещеника Георги Футеков. Тя учи в родния си град и поради показаните качества и успех е избрана от българската общност да продължи образованието си на тяхна издръжка в Старозагорското девическо училище. Тази практика е характерна за периода на Възраждането, когато видните български граждани поемат разноските по обучението на бъдещите учители. Райна е записана в Стара Загора в известното училище на Анастасия Тошева, която е първата българка, изпратена с благотворителни средства да учи в Одеса, Русия. Курсът на обучение е с продължителност 5 години, но поради будния си ум и качества, Попгеоргиева успява да го завърши за 4 и то с отличен успех. Част от предметите, които усвоява са математика, история, български език, география, физика, педагогика и ръкоделие.

Когато се завръща в Панагюрище, Райна става учител или както си спомня: „в двете мъжки училища бяхме общо 6 учителя на 500 ученика“. През 1875 г. тя основава и женско ученолюбиво и благотворително дружество, в което се изучават ръкоделие и бродерия, но също така има часове, посветени на грижата и възпитанието на децата. В часовете извън усвояването на занаяти се четат книги, списания и вестници, свързани с просвещението и пробуждането на национално самосъзнание. За образованието Райна казва, че по онова време то е било на второ място за българите, след изкарването на прехраната.

Времената обаче се променят. В Босна и Херцеговина избухва въстание (1875-1878), което довежда до увеличаване на данъците на българското население. Тайните български революционни комитети усещат, че е назрял моментът за действия. Целта е една – всеобщо въстание и освобождение на българите. Именно поради тези причини през март 1876 г. Бенковски пристига в Панагюрище и наред с делата на комитета, възлага на Райна да изработи знамето на революционния окръг. Априлското въстание избухва на 20 април 1876 г., но свободата е обявена в Панагюрище на 22 април, тогава се освещава и самото знаме.

Според личните спомени на Райна тя е изпълнила общата воля на съгражданите си като взима знамето в ръце и преминава през целия град, яздеща кон и препасана с оръжия, за да възвести дългоочакваното освобождение. Според разказа на Захари Стоянов в „Записки по българските въстания“ за байрактар е бил определен Крайчо Самоходов, но за да възнаградят патриотичния труд на Райна, а и защото това би направило по-добро впечатление – четниците предоставят на нея честта да развее знамето. Бенковски настоява тя да освети знамето, въпреки нежеланието на немалка част от революционерите това да бъде направено от жена. В крайна сметка процесия тръгва, начело с авангард, а след него следва духовенството, Райна, щаба на Бенковски и останалите въстаници. Самото знаме е охранявано от десетина души, които пазят около черния кон на Княгинята.

Еуфорията на българите е огромна, но краткотрайна, защото само след няколко седмици въстанието е зверски потушено, а кървавата саморазправа на османците няма край. Панагюрище е в пламъци, а бащата на Райна е убит в дома им. Последвалите дни тя е привиквана неколкократно за разпит, тъй като османците узнават, че тя е направила българското знаме. Според Макгахан тя е разсъблечена, бита и обезчестена, а след това е изпратена в Татар-Пазарджик (дн. Пазарджик). Там тя отново е оплювана, замеряна с кал и псувана от местното мюсюлманско население, като някои подигравателно я наричат „българската княгиня“. В Пловдив, Райна е хвърлена в подземието на затвора „Имам-Евине“, където дели килия с една циганка и окована гола жена, която е напълно изгубила ума си. В килията е пълен мрак, влажно е, а атмосферата е задушлива. По време на разпитите османците й задават въпроси дали тя е шила знамето, дали е имало бунтовници в дома й и т.н. Въпросите в конака се редуват с тормоз в килията, през чийто прозорец хвърлят камъни, пясък и пръчки. Прехранва се само с хляб и вода.

Райна отпада все повече, разболява се и дори усеща наближаващия край, когато се появяват няколко европейци, начело с английския консул Скайлер и пратеника на в. „Дейли Нюз“ Макгахан. Тя е освободена, но не е в безопасност. Европейските консули разполагат дори с информация, че османците се готвят да я убият тайно. Именно заради това Райна успява да получи паспорт под чуждо име, благодарение на който пристига в руското посолство в Цариград, където й предлагат да замине за Швейцария или Америка, но тя избира Русия. Райна заминава за Москва, където учи медицина. След завършване на образованието си тя става първата дипломирана акушерка в България. Именно в Москва, още през 1876 г. Райна пише своята „Автобиография“, която е отпечатана в родината й едва през 1935 г. Докато е в Русия тя също така успява да подкрепи обучението на 32 сирачета от Панагюрище, чиято издръжка е поета от Дамския благотворителен комитет в града.

След завръщането си от Москва, Райна е поканена за учител в Търново, а няколко години по-късно се завръща в родния си град. През 1882 г. тя се омъжва за кмета на Панагюрище – Васил Дипчев, като впоследствие, следвайки кариерата на съпруга, семейството се мести първо в Пловдив, а след това в София. Райна и Васил имат петима синове, а поради голямото й желание да имат момиченце, те си осиновяват и дъщеря. За жалост нещастията на Райна не спират и тя остава вдовица много рано с шест деца, като най-голямото тогава е на 13 години. За да изкара прехраната на семейството си Райна работи като акушерка. Съдбата ще й отреди и още един тежък удар, тъй като тя погребва четвъртия си син, когато е само на 15 години, след като по погрешка се прострелва с пистолета на един от братята си.

Rayna-knyaginya

Още от времето, когато лежи в затвора Райна развива хронична туберкулоза, която в крайна сметка слага край на живота й през 1917 г., когато тя е на 61-годишна възраст. Една от близките й приятелки е Венета, вдовицата на Христо Ботев, а неговият брат Кирил помага на синовете на Райка да бъдат приети във Военното и Морското училище. Най-големият й син – Иван, участва в три войни, включително и в Балканската и получава 5 медала за храброст; вторият й син – Георги, е машинист на торпедоносеца „Дръзки“; третият – Владимир, участва в Междусъюзническата, Балканската и Първата световна война и заради своите действия получава три медала за храброст, а четвъртият потомък – Асен, се записва доброволец в Голямата война и участва в превземането на Тутракан.

Майката шие знамето на Априлското въстание, а всичките й синове защитават родината и се отличават със своята смелост. Делата за България обаче са забравени след  9 септември 1944 г., когато на власт идва комунистическия режим. Потомците на Райна Княгиня със своето име и достойнство, което носят, са заплаха за новата власт. Иван е изпращан в различни лагери, осъден е дори на смърт, но след като присъдата му е намалена на доживотна издъхва в Ловешкия затвор. Владимир „изчезва безследно“ на път за работа още през октомври 1944 г. Асен, тъй като е бил царски офицер, е лишен от пенсия и лежи по лагерите. Накрая той умира в мизерия през 1964 г. Георги преживява тежко трагичната участ на братята си и умира от рак.

Същевременно още през 1950 г. къщата-музей на „Райна Княгиня“ в Панагюрище отваря врати за първи път, а в края на 70-те години е извършена основна реновация на музея. Днес той е включен в Стоте национални туристически обекта. През 2006 г. беше открит и паметник на Райна в родния й град. Съдбата на дома й в София е малко по-различна, тъй като едва тази година общината пое отговорност да я превърне в музей. В нейна чест е кръстен дори един от ледените върхове на Антарктида.

Райна не от собствени подбуди става част от делото на българските въстаници, а е хвърлена в дълбокото от пламенния Бенковски. Тя ушива българското знаме, вдъхновява съгражданите си, а после заплаща висока цена за участието си в Априлското въстание. По повод честването на 25-тата годишнина от въстанието тя е помолена да ушие три идентични знамена на това, което е унищожено в пламъците на Панагюрище, като две от тях оцеляват и до днес. За честването Райна позира до едно от тях и така остава запечатана в българската история: в тъмни дрехи, със сабя и пищов и гордо застанала до думите „Свобода или смърт“.

 
 
Коментарите са изключени

Мирната Швейцария е обвързана с взривове

| от |

По протежение на Швейцарските Алпи с километри се простират груби бетонни издатини. Те се наричат шеговито, но подходящо „Тоблеронови линии“. Но имат и други имена като по-зловещото „драконови зъби“, което може би по-добре илюстрира първоначалната им функция: да отблъскват нахлуващи танкове и други вражески сили.

Тези линии са част от по-видимите елементи на отбранителната инфраструктура на страната, известна със своята традиционна неутралност (въпреки която винаги е добре подготвена за вражески атаки). Много други швейцарски отбранителни стратегии обаче са далеч по-малко забележими. Например, различни обекти от инфраструктурата на страната са внимателно подготвени да бъдат взривени.

Toblerone-line-Gland

Тоблеронови линии

През 2014 г. се появи новината, че от мост на швейцарско-германската граница са премахнати експлозивите. И това се оказва изненада за мнозина. Мостът Сакингер е построен над Рейн през 1272 г. и отдавна се смята за национален паметник на културата, но това очевидно не е спряло правителството да заложи динамит под него по време на Студената война. Подобни военни действия са част от един по-голям швейцарски плат за отбрана, който включва и изтегляне на силите и гражданите в планината. Идеята е след това изтегляне швейцарците да оставят след себе си развалини и разруха за врага, а не функционална инфраструктура.

Holzbrücke Bad Säckingen ↔ Stein AG, Schweizer Seite 2012

Сакингер

Днес швейцарските военни не коментират дали още има обекти с поставени взривове от съображения за сигурност.

През 80-те години носителят на Пулицър Джон Макфи написва книга за ролята на швейцарската армия в културния и физически пейзаж на страната. В „La Place de la Concorde Suisse“ той естествено засяга задължителната военна служба, но освен това и подробно описва как и застроените, и естествените площи на тази малка европейска нация са внимателно и силно въоръжени. Мостовете, например, не само могат да бъдат взривени, за да възпират атакуващия враг, но също така са обградени със скрити оръжия, за да спрат евентуалния ремонт от противника.

На известно количество от вътрешността на Алпите е издълбана, за да се направят бункери и складови помещения, а на известно количество от външните склонове са поставени взривове така, че да предизвикат свлачища. Железопътните и магистралните тунели също могат да бъдат унищожени бързо. Въобще през по-голямата част от 20-ти век швейцарските инфраструктурни инженери имаха двойна задача – освен да създават функционални и устойчиви конструкции, да инкорпорират в тях и методи за скорострелното им разрушаване.

Пътувайки из живописни пейзажи на планината, Макфи забелязва, че някои пътища имат малко подозрителни разклонения, които сякаш са задънени, и това го кара да си мисли, че може би водят към бункери. Дори някой по-голям камък може всъщност да е изкуствени и да прикрива някаква работа на военните. До 90-те години Министерството на отбраната на Швейцария отговаря за над 30 000 отбранителни структури и обекти, без да броим многобройните бункери в страната.

Подземните скривалища в Швейцария датират още от края на 19 век, но по-целенасочените усилия за укрепване на страната започват в края на 30-те години на 20 век, когато заплахата от международна война вече изглежда голяма. Всъщност старателната военна подготовка на Швейцария заедно с топография на Алпите вероятно са причините, които спират силите на Оста да нападнат страната през Втората световна война – те просто се страхуват от безкрайни битки по нейните непознати и въоръжени ширини. По-късно, през Студената война, швейцарците продължават да развиват отбраната си.

Швейцария в крайна сметка ще изгради достатъчно бункери, за да може да настани цялото население на страната и да им остане място – никоя друга страна не може да се похвали с такова нещо. Причината по думите на правителството е, че безопасността от ядрена атака е право на всеки гражданин. „Всеки жител трябва да има защита, до коqто може да се добере бързо от дома си“, пише в Швейцарския федерален закон за гражданска защита, а „собствениците на жилищни блокове са длъжни да построят убежища във всички нови сгради.“

И докато голяма част всичките тези усилия са скрити под земята или под разните постройки, архитектурата също играе важна роля в отбраната на Швейцария (то на този етап какво ли не играе). В цялата страна могат да се видят сгради, които привидно изглеждат като обикновени хамбари или къщи, но всъщност са места направени за съхранение на всякакви военни приспособления – от зенитни оръдия до хора. „Военните си вършеха работата си с швейцарска прецизност“, казва репортерът Анеке Бокерн. „Въпреки че планът е тези сгради да заблуждават врага, който е на над 20 метра от тях… те рисуватправят съвсем реалистични прозорци, перфектни имитации на дървесина и дори взимат под внимание положението на слънцето за добавяне на сенки.“

Вниманието на медиите и книгите, които излизат по темата на днешния ни текст, насочват общественото внимание към тези сгради през последните години, което от своя страна стимулира интереса към запазването им, въпреки че не изглежда, че ще се използват скоро. През последните няколко десетилетия много военни структури са разсекретени и продадени като домове, офиси и дори фабрики за сирене. Туристи могат да разгледат някои съоръжения, а в други дори да спят – сред културни артефакти, дълго време останали скрити под земята и зад фасадите на постоянната военна заплаха.

 
 
Коментарите са изключени

Най-желаните коледни подаръци през годините: Кърпичка на Мики и Мини Маус (1930)

| от |

Всеки предмет с главата на любимия ни плъх Мики Маус се тиражира чудесно стига тя да е поставена върху предмета от Disney. Така е открай време, така е и днес.

Мики Маус е създаден, за да замести друг герой на Disney, Освалд късметлийския заек. Мишокът за първи път се появява в краткото филмче „Plane Crazy“, а дебютът му пред публика е в Steamboat Willie (1928) – една от първите анимации със звук. В последствие се появява е в над 130 филма като „The Band Concert“ (1935), „Brave Little Tailor“ (1938) и „Fantasia“ (1940). Общо 10 от филмите на Мики са номинирани за Оскар за най-добра кратка анимация, а „Lend a Paw“ печели статуетката през 1942. През 1978 Мики става първият анимационен герой със звезда на Холивудската алея на славата.

Trolley Troubles poster

Освалд късметлийският заек

От 1930 Мики си има и свой комикс, рисуван предимно от Флойд Готфредсън и издаван 45 години.

И с невероятната си популярност мишокът няма как да не направи, както казахме, всичко, върху което го има, изключително ценно. Затова и краси доста предмети – от тениски до кутии за храна. Още от ранните си години, Мики Маус се появява във формата на плюшени играчки и твърди фигурки. До голяма степен отговорен за мърча на Мики е Кей Кейман (1892 – 1949), когото мнозина наричат „еталон за качество“. Усилията на Кейман в очите на The Walt Disney Company има страхотен принос към главоломния успеха на анимационния герой и съответно мъжът е обявен за Легенда на Disney през 1998 година. През 2008 списание Time пише, че Мики Маус е един от най-разпознаваемите персонажи в света, дори в сравнение със Дядо Коледа. Около 98% от децата по света между 3 и 11-годишна възраст най-малкото знаят за съществуването му. В началото на кариерата си Кейман основава маркетингова агенция в Канзас, Мисури. Агенцията специализира в създаване на продукти, базирани на филми и има сключени договори за създаване на няколко различи фигурки по изтъкнати анимационни герои. Той обаче се свързва с Уолт и Рой Дисни чак през 1932 година, така че носните кърпички не са негово дело. И все пак историята му е доста интересна и заслужава няколко реда:

След като се обажда на братята те проявяват интерес и го канят на среща, за да изнесе презентация. Усещайки страхотна възможност, Кейман тегли всичките си спестявания от банката и ги зашива в палтото си, за да са на безопасно място по време на двудневното му пътуване от Канзас към Лос Анджелис. Той будува през целия път от страх някой да не му открадне палтото. Когато пристига в офиса на братята Дисни, вади всичките пари на бюрото и казва, че те плюс 50% от печалбите ще са техни, ако му дадат лиценз да прави мърчъндайза на Мики. Сделката е постигната.

До 1932 година Мики няма много мърч.

През есента на 1929 г., когато Уолт е на среща в Ню Йорк със своя тогавашен дистрибутор Пат Пауърс, с него многократно влиза в контакт мъж с необичайна молба. По думите на Уолт: „… един тип се мотаеше около хотела, където бях отседнал, размахваше 300 долара и ми каза, че иска да сложи Маус върху хартиените таблети, които децата използват за писане в училище. Както обикновено, Рой и аз имахме нужда от пари, така че взех 300-те долара.“ Въпреки че в архивите на The Walt Disney Company не може да бъдат намерени следи за тази транзакция, братът на Уолт, Рой, потвърждава историята точно преди Уолт да умре.

В книгата си „The Mickey Mouse Treasures“ Робърт Тийман заявява: „Тази сделка не само дава на братята Дисни малко бързи пари, но и им показва, че има още начини за използване и монетаризиране на имиджа на Мики. Така започна революция в търговията с мърч на анимационни герои.“

Освен това, след известни турболенции в компанията Уолт смята, че образът на Освалд късметлийския заек е откраднат от един от колегите му  при неговото напускане (съответно и нуждата от нов образ, Мики, който да го замени). Затова  той е решен да защити права си върху новия герой. „Разработихме мерчандайзинга по-скоро от гледна точка да защитим героите си, неосъзнавайки паричния потенциал зад него“, казва Рой Дисни в интервю през 1968 г.

През месец ноември 1929, когато официално се отбелязва рожденият ден на Мики Маус, фокусът на компанията пада създаването на най-разнообразни стоки, с които да се популяризира мишка през 30-те години.

Така идваме до носните кърпички с Мини и Мики. Ето съвсем кратък календар на административните събития пред следващата 1930 година, когато те стават най-популярния подарък за Коледа.

На 3 февруари 1930 Рой Дисни подписва с George Borgfeldt & Company от Ню Йорк договор за производство на играчки с облика на Мики и неговата любима Мини Маус. 

На 27 март George Borgfeldt & Company издават първия лиценз за мърчандайз на Disney на Walkburger, Tanner and Company от Сент Гал, Швейцария, за производство на носни кърпички с образа на Мики и Мини. 

 
 
Коментарите са изключени