shareit

Лошите момичета на историята: Грейс О`Майли – Кралицата пират на Ирландия

| от Десислава Михайлова |

От древността образът на жената се свързва с този на живота, защото именно тя дава началото на новия живот. Хилядолетия наред жената е била поставяна в определени граници, които да я държат далеч от властта и бойното поле, което не е място за „крехки“ създания.

И повечето от тях са се съобразявали с поставените от обществото и боговете граници. Повечето, но не всички. Историята познава не една и две жени, решили да докажат, че притежават войнски качества наравно с мъжете, било то в овладяването на бойни техники или в прилагането на стратегии в битки.

В поредица от текстове ще ви представим едни от най-интересните жени, които са обръщали гръб на огнището или балните зали, за да се включат във военните действия. Ще се уверите, че буквално през цялата история има примери за дами, предпочели бойното поле и станали истински bad ass машини.

Наричат го „изумруденият остров”, изпъстрен със зелени ливади, които сякаш се простират до безкрай, разкроени от стотиците езера и реки, които търсят своя пристан в морето.

Бушуващите вълни се разбиват във високите му скали, а останките от каменни замъци стоят като стражи и пазят тези древни земи. Ирландия е страна на митове и легенди, на феи и леприкони, на вяра и чест, на борби за свобода и оцеляване. През своята многовековна история, държавата е ставала свидетел както на славни победи, така и на съкрушителни поражения.

Ирландия пази своите тайни и история, а част от легендите й са за една жена с буен нрав, остър меч и завидни политически качества. Превърналата се в символ на свободолюбивият дух на ирландците Грейс О`Майли може да не е била „владетел на седемте морета”, но е била смел капитан, безстрашен водач, безскрупулен пират, любяща майка и закрилница на ирландците в продължение на повече от 40 години.

Grainne_Mhaol_Ni_Mhaille_Statue

Паметник на Грейс О’Майли

Ирландия по времето на Тюдорите е като разграфена шахматна дъска – земите се делят на владения на отделни кланове, а политическите връзки са на принципа – всеки за себе си или с други думи – пълна липса на обединение, което е добре дошло за южните съседи. Хенри VIII, който е известен с ненаситния си апетит към храната и жените и с това, че става глава на Англиканската църква, си присвоява титлата „лорд на Ирландия”. Ирландските владетели запазват полу-автономен статут, но английската корона се опитва все по-осезаемо да наложи властта си.

Един от тези древни родове, чийто земи се простират в западната част на Ирландия, е кланът О`Майли. Семейното им мото е „Храбри по суша и море”, тъй като този род е един от най-известните морски сили. Кланът се утвърждава още през XIV в. и управлява в продължение на повече от 300 години южния бряг на Кълу Бей и по-голямата част от баронство Муриск. Те не били само владетели, а и пирати, които събирали такси от всички, които ловели риба на територията им и плавали в посока Галауей. Освен всичко останало, били и умели търговци, поддържащи връзки с Франция и Испания. Те построили редица замъци, обърнати към морската шир, които защитавали земите им.

Около 1530 г. на Юън Дъбдара (Черния дъб) и Мейв О` Майли се родила единствената им дъщеря – Грейс или Грейни, чието име на староирландски означава „слънце” и тя определено се оказала огнена стихия. До нас не е достигнало никакво физическо описание или портрет на младата принцеса. Всъщност официалните ирландски източници са безмълвни за нея и информация получаваме от английските извори и ирландските легенди и сказания. Причините за това не са известни, но може да се спекулира, че това се дължи на политиката на Грейс през по-късните години, когато тя се бори едновременно срещу английската власт и т.нар Ирландско кралство, което било подчинено на Англия.

Тя получава високо за времето си образование, като дори научава латински език, доказан факт от по-нататъшните й дипломатически отношения. Вероятно съгласно тогавашните традиции, докато е била малка, за няколко години е дадена за отглеждане в друго семейство. Според легендите баща й е искал да я държи далеч от морето, тъй като косите й можели да се оплетат в корабните въжета, но както се казва „кръвта вода не става”. Грейс не искала и да чуе за подобна забрана и се явила на кораба на баща си с отрязана коса и облечена като момче, откъдето и получава прозвището Грейни Маол или „Плешивата Грейс”.

Когато навършила 17 години, Грейс се омъжила за Донал О`Флатли, който бил от богат и влиятелен клан, държащ обширни територии от област Конахт. От него тя родила 3 деца – две момчета (Оуен и Мъри) и едно момиче (Мейв). Впоследствие първият бива брутално убит от англичаните, вторият става предател, а дъщеря й се жени за Ричард „Дяволската кука”, който е един от пиратите-съюзници на Грейни и неин добър приятел.

Съпругът на Грейс имал сприхав нрав и големи политически амбиции, тъй като постоянно търсел начини как да разшири териториите си – факт, който не се харесвал на останалите родове. Семейното им щастие продължило до деня, в който той бил смъртоносно ранен по време нa схватка за територия с клана Джойс. Според преданията, когато враговете дошли в замъка, където била Грейс, тя ги посрещнала подобаващо като разтопила покрива над главите им и тези които не изгорели живи, успели да избягат.

Грейс вече била богата вдовица, в разцвета на силите си и трябвало да измисли начин да запази свободата и властта си. През 1566 г. се омъжила повторно за Железния Ричард Бърк според древното ирландско право, а именно „за една година”. Когато въпросното време изтекло, Ричард се намерил пред затворените врати на замъка си, изхвърлен, а Грейс се радвала на вече утвърдената си власт и свобода. Дали двамата са продължили да бъдат женени, е спорен въпрос. Според някои версии относно личния й живот, темпераментът и на двамата съпрузи бил огнен и това е била просто една от големите им караници. Вероятно двамата са продължили да бъдат женени и са се допълвали чудесно като партньори, но едно е сигурно – Ричард е дал доста голяма власт и свобода на половинката си. От бурните им взаимоотношение се ражда Тоби, най-малкото дете на Грейс, наричан „Тоби на корабите”. Прякорът му се дължи на историята, че Грейс го ражда на кораб и още на следващия ден плавателният съд е бил нападнат от алжирски пирати. Тогава бойната дама скочила от леглото, привързала новороденото за кораба и се била наравно с хората си, като всичко това завършило с победа в нейна полза.

Грейс сложила ръка над редица замъци, но любимият й бил семейният на остров Клеър, където отраснала като малко момиче. Тя предавала съобщения в своите укрепления чрез димни сигнали или знамена в различен цвят. Говори се, че връзвала носа на кораба си с дълго въже за рамката на леглото си, за да може да разбере ако някой се опитва да й го отмъкне. Под нейно ръководство се намирали три галери и няколко по-малки плавателни съда, с което се родила легендата за „морската кралица на Конахт”.

Когато един съседен клан убил един от любовниците й, тя нападнала родовия им замък по време на поклонение и избила всички. Когато един друг лорд отказал да й се подчини, тя отвлякла внука му и получила в замяна не само верността на благородника, но и обещанието всеки път, когато нейни хора минават през замъка да бъдат щедро гощавани. По време на своите набези тя била предадена и затворена за 2 години, но след това никой не успява да спре морската фурия. Грейс и съпругът й успяват да обединят някои от родовете около себе си, Ричард дори получава рицарска титла, а Грейни нарича себе си „лейди”. Тя вече била владетел на обширни територии, поддържала широки търговски връзки и тормозела по море английските кораби.

Конфликтът на живота й е този с Англия и в частност с мъж на име Ричард Бинъм, който бил назначен за английски губернатор на областта Конахт. Неговата задача била да усмири и подчини тамошните кланове в името на английската корона. Взаимоотношенията между Грейс и Бинъм напомнят тези на Жан Валжан и Жавер, като английският благородник не се спира пред нищо, за да я пречупи. Не се знае на какво се дължи огромната му ненавист към буйната пиратка, но едно е сигурно – той, както и тя използват всички средства в опасния си танц. Смята се, че Бинъм режисирал смъртта на втория й съпруг,но не спрял дотам. Той подмамил най-големия й син и след като получил замъка му, го убил жестоко. В отговор Грейс убила дузини от войниците му и опожарила няколко негови замъка. Той завзел земите й и си присвоил добитъка й, което принудило Грейс да се отдаде напълно на пиратския си живот. Чашата преляла, когато Бинъм заловил двамата й сина и полубрат й.

Това, което следва, е историческа среща.

Грейс е загубила всичко, а сега и децата й са в плен на смъртоносния враг. Тя трябва да изиграе последния си коз – зад гърба на Бинъм търси среща с неговия „шеф”, а именно – с кралица Елизабет. Това е историческа среща между две вече възрастни дами (и двете са над 60 годишна възраст), две кралици и два силни характера. Запазени са „отговорите”, които Грейс предварително дава на английската кралица във връзка със себе си и своята дейност, включително нелегалната, като извинява пиратските си действия с това, че не е имала друг избор. Когато двете се срещат, провеждат разговора си на латински език, защото Грейс казва, че не знае английски, а в отговор Елизабет заявява, че не владее гелик.

grace-o-malley-castle

Замъкът Рокфлийт

По време на срещата О`Майли дори е въоръжена, но отговаря, че няма да предаде оръжията си, тъй като се страхува за живота си – условие, което е прието от Елизабет. Документирано е, че по време на разговора английската кралица услужва с носната си кърпичка на Грейс, която според своите маниери след като я използва демонстративно я изхвърля, защото така постъпвали с мръсотията ирландците. Двете успели да стигнат до споразумение. Близките на О`Майли били освободени, а Бинъм бил отзован, в замяна Грейс щяла да престане да подкрепя опонентите на английската власт. И двете не удържали напълно на думата си, тъй като впоследствие английският губернатор бил върнат, а Грейс продължила да пиратства до края на дните си.

Буйната „кралица” на Ирландия завършва своя земен път около 1603 г. в един от замъците си – Рокфлийт. Тя е вдъхновение за редица писатели, текстописци и драматурзи. Понякога образът й е използван като персонификация на самата Ирландия – свободолюбива морска сила, която винаги успяла да отхвърли чуждата власт. И до днес Скалите Мохер, които са били владение на Грейс, се извисяват стръмни и безстрашни пред морската стихия, като самата О`Майли, която някога е кръстосвала тези ширини със своя екипаж и е всявала страх с острия си меч и несломимия си дух.

 
 
Коментарите са изключени

Илия Кожухаров – диригент на габровската индустриална революция

| от |

Габрово със сигурност един от градовете с вълнуваща история, впечатляващи постижения и не на последно място – хапещ хумор. Първото известно име на селището идва от далечната 1477-а година – Габрува. Близо до града ще откриете крепостта „Градище“ а там пък са открити сериозно количество златни и медни монети от времето на римски императори като Константин I Велики и Юстин II. Според археолозите Градище може да се смята за късноантична крепост. Легендата за Габрово разказва мистичната история на Рачо Ковача. Странстващият майстор ковач се установил под едно габърово дърво. Историите за възникването на този град са достатъчно и биха забавлявали любопитните с години. Не трябва да забравяме и поколенията българи, които са имали малкото джобно издание „Габровски шеги“. С толкова сериозна история сме убедени, че от Габрово излизат доста големи имена, помогнали не само за облагородяването на града си, но и за цялата страна.

В поредицата до тук видяхте историята на най-дълго управлявалия кмет на София – Иван Иванов, както и тази на Георги Ефремов – спасителят на 3000 евреи. Време е да обърнем внимание на габровският кмет, давал всичко за просперитета на Габрово. Илия Кожухаров е кметът, за когото вестници като „Северна поща“ пишат:
„Това безспорно е младият и енергичен, уважаван от всички габровци кмет на града Габрово г-н Илия Кожухаров, подпомаган навсякъде от своите помощници г-да Хр Хесапчиев и Дим. Балканджиев“.
Статията е по повод първата габровска мострена изложба. Преди нея, Кожухаров трябва да извърви малко по-дълъг път, но за щастие го върви заедно с родния си град в сърцето, което позволява по-късно и неговото успешно завръщане.

Роден на 13 ноември 1893-а г. в Габрово, Илия Кожухаров проплаква в къщата на Иван Кожухаров (свещеник и учител). През 1912-а г. завършва Априловската гимназия. Будният младеж решава да следва право в Екс-ан-Прованс във Франция. И докато прекарва годините си в изучаването на закона, вестите за Балканската война го карат да остави науките и да се върне обратно в родината си – тя се нуждае най-много от него. Сражава се в 23-ти пехотен Шипченски полк и батареята на Шуменския крепостен батальон.

BASA-1735K-1-344-11-Gabrovo

Снимка: By Неизвестен – Този файл от българската Държавна агенция „Архиви“ е качен в Общомедия като част от проект за сътрудничество. Държавна агенция „Архиви“ предоставя изображения, които са в сферата на общественото достояние. Цитирането на източника Държавна агенция „Архиви“ става с посочване на съответните идентифициращи документа номера на фонда, описа, архивната единица и листа., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=34936169

След междусъюзническата война, младият Илия решава да остане в България и да завърши право и държавни науки в Софийския университет. През първата световна война може да бъде открит отново като войник в Шуменския батальон. До 1918 г. Кожухаров е вече офицерски кандидат при флота във Варна. Преживял 3 войни, Илия започва 1919 – 1920 г. като съдебен кандидат в Търновския окръжен съд. Следващата година е мирови съдия в Габрово. След още една година е съдия в Берковица, Велико Търново и Габрово, но остава член на Търновския окръжен съд.
Родното Габрово го избира за кмет от 1923 до 1932 г. прекарва следващите две години след кметския пост като адвокат в Габрово, а след това пак е кмет за още една година до 1935 г.
Политическата кариера на този виден габровец не може да се забрави толкова лесно.

За годините си на власт, Илия Кожухаров се стреми да направи живота на своите граждани малко по-лек и след като вижда достатъчно разруха ще предпочете да гради. Освен благоустройството на града, кметът бързо осъзнава, че силата на Габрово се корени в стопанското и културно развитие. Подобрява многократно хигиената в града, работи за по-добро здравеопазване и се грижи за бедните. Той е и причината за поставянето на статуята на Райчо Ковача в река Янтра на центъра на града. По негово време се построява покрит пазар, градска баня, Халите и още много други. Паметникът на свободата на връх Шипка е също негово дело. Към тях трябва да добавим втора прогимназия „Неофит Рилски“, земеделско училище, водноелектрическа централа „Грамадата“, общинска аптека, назначава се общински лекар и се обзавежда амбулатория. Кожухаров организира всички тържества и юбилейни дати от живота на Васил Априлов. По случай 50-годишнината на Априловската гимназия, Илия Кожухаров обявява решението на Общинския съвет и прави Райчо Каролев почетен гражданин на Габрово. Райчо Каролев е причината да има паметник на Васил Априлов в същата гимназия. Кожухаров не може да забрави историята и също така смята, че опълченците от I, II, III, IV, V VI, IX и X дружина трябва да станат почетени граждани на Габрово през 1922 г.

BASA-GB-453-4-23-4-Gabrovo_(cropped)_01

Снимка: By Този файл от българската Държавна агенция „Архиви“ е качен в Общомедия като част от проект за сътрудничество. Държавна агенция „Архиви“ предоставя изображения, които са в сферата на общественото достояние. Цитирането на източника Държавна агенция „Архиви“ става с посочване на съответните идентифициращи документа номера на фонда, описа, архивната единица и листа., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=78920253

След 5 години ще се проведе и Първата габровска мострена изложба. Вестниците ще възхваляват неговото име и ще представят Габрово като „Първи български индустриален център“. Кожухаров иска да привлече максимален брой хора и затова в различни издания напомня, че всеки посетител ще пътува с 50% намаление към града. Повече от 205 родни фирми, разделени в 35 бранша ще покажат своя труд. През 1927 г. в града работят 124 предприятия, мощността на машините е равна на 5 474 конски сили. Габрово се превръща не просто в локална индустриална революция, а в Българска такава. Сумите вложени в сгради са повече от 194 милиона лева, а в машини са инвестирани 267, 5 милиона лева. Инвестицията се оправдава – производствената стойност е близо 608 855 000 лева. Всичко това се случва, докато кметът на Габрово е само на 34 години.

Успехите не приключват до тук. Неговият талант и родолюбие са забелязани и в следващите години ще заема постове на главен секретар на Министерството на вътрешните работи и народното здраве, след това ще бъде министър на правосъдието (привлечен като независим експерт в областта), министър на търговията, промишлеността и труда. През 1941 г. е назначен за първи областен управител на възвърнатата в границите на България Беломорска област. До 1948 г. Кожухаров ще работи като адвокат в София. Превратът на 9 септември го репресира и изпраща в за 2 години в град Левски до 1951 г. и след това лежи в Белене до 1954 година.

Кожухаров губи доживотно правото да практикува професията си на адвокат. От 1956 до 1965 г., когато се пенсионира, управлява почивната станция на Синода „Момин проход“. Обявен е приживе за Почетен гражданин на Габрово през 1993 година. Умира на 12 юни, следващата година на възраст от  100 години. Илия Кожухаров е погребан с почести в родния си град Габрово. Освен всички индустриални заслуги, този човек е отговорен и за водоснабдяването на града. Отговорността на поста му позволява да напише книга „Водоснабдяването на Габрово“, която ще излезе през 1929 г. и ще описва всички етапи на бъдещия проект, разходите му и времето за изпълнение. Илия Кожухаров ще остане в историята не само на родния си град, но и на страната – има за какво. 

 
 
Коментарите са изключени

Чудните военни машини: Странният морски камуфлаж

| от |

То не е точно военна машина, а начин за маскиране на корабите по време на Първата световна война, който смятаме вся пак за чудноват. Британците наричат този камуфлаж „Dazzle Painting“, а американците „Razzle Dazzle“. Той трансформира корабите от просто сиво корито в ярки, цветни шедьоври на кубизма. Британците, американците и французите използват този камуфлаж и той става доста популярен сред военноморски сили през ПСВ. Очевидците често остават без коментар пред крещящите цветове на корабите, които, минавайки в конвой, сигурно са създавали доста живописна гледка.

Olympic WWI

Олимпик, сестриният кораб на Титаник, в камуфлаж, докато служи в ПСВ от септември 1915

Целта на това пребоядисване обаче не с артистичен характер. През годините се правят множество опити за маскиране на корабите, така че да не се забелязват от немските „подводни лодки“ (u-boat), които потапят съдовете на съюзниците в неочаквани количества и с тревожна скорост. Но въпреки постоянното изпробване на нови и нови методи за прикриване на корабите, никой от тях не е успешен заради постоянните промени в небето, водата и въздуха.

EB1922 Camouflage Periscope View

Сравнение между два еднакви кораба: единият с камуфлажа, а другия – без

Един остроумен британски офицер на име Норман Уилкинсън обаче предлага различен подход: да се използват линии с различни дебелини, дължини, ъгли и така нататък, не за да се прикрие кораба, а за да е по-трудно на противника да определи посоката му на движение, скоростта и размера. По време на Първата световна торпедата след изстрелване са плували само по права линия, така че капитаните на подводниците трябва да се прицелят в корабите, преценявайки на око разстоянието, скоростта и посоката им, за да попадне торпедото в целта. Рисунките по корабите правят курса им труден за определяне и съответно работата на командирите ставала по-трудна.

За съжаление… не са известни цветни снимки на камуфлажираните военни кораби. Тази практика спира, когато подводниците започват да получават адекватна помощ от въздуха, а по-късно – и с развитието на радарните технологии.

 
 
Коментарите са изключени

Марадона се готвеше да тръгне за Шефийлд, а лошото време провали трансфера на Кройф в Дъмбартън

| от |

Парите тотално промениха футбола. Реал Мадрид, Барселона, Манчестър Юнайтед… От десетилетия тези клубове разполагат с огромни бюджети за привличането на нови играчи, модернизация на стадионите и базите по последния вик на модата и технологиите и т.н. Но вече има и клубове като Манчестър Сити и Пари Сен Жермен, които са с още по-неизчерпаем ресурс от споменатите в началото колоси. Нужно ли е да припомняме, че преди две години парижани платиха 222 млн. евро за Неймар и дадоха тон на новата трансферна лудост.

А Манчестър Сити? Само допреди две десетилетия и половина клубът бе затънал в жестока криза. Огромни дългове задушаваха „гражданите“, а отборът се свлече до третия английски ешелон. Отделно Сити загуби и правата върху търговската марка и в продължение на няколко години не продаваше атрибути с емблемата си. Тренировките се провеждаха в спортния комплекс в Мос Сайд – не най-приветливата част в южен Манчестър. И докато играчите тренират, около тях се шляеха бездомници и алкохолици, чието най-голямо забавление бе да сипят обиди срещу играчите. Агрономът на клуба от онези времена в средата на 90-те си спомня, че често нямало пари дори за бяла боя, за да се разчертае полето…

Но днес Сити и Пеп Гуардиола водят футболната революция в Англия и налагат световните стандарти. Каталунецът често блести с гениална тактика в мачовете на тима, а зад себе си има ръководство, което е готово да отговори на всяко негово желание. Резултатът ли? Погледнете таблицата с крайното класиране през миналия сезон. Срещу името на Сити са 98 точки и голова разлика 95:23. Година по-рано, през пролетта на 2018-а, пък отборът на Гуардиола завърши със 100 точки в актива си и 106 отбелязани гола. Изумително!

Изумителни обаче са и числата, които стоят зад тези успехи. Съвсем наскоро Манчестър Сити стана първият клуб в историята, който е платил над един милиард евро за футболистите, които притежава в състава си. Ако трябва да сме пунктуални, сумата е 1,014 млрд. евро. И отлично илюстрира новите порядки в съвременния футбол. „Тези пари не стигат и за пет като Неймар“, вероятно би пресметнал някой от по-младите почитатели на играта, но си заслужава да припомним няколко истории като доказателство, че не всичко е пари. Понякога нещата опират до чист късмет, а и прищявките на съдбата често си казват думата.

Пари, късмет, съдба – всяко от тях се намесва при проваления трансфер на Диего Марадона в… Шефийлд Юнайтед през 1978 г. Мениджърът на „остриетата“ вижда 17-годишния номер 10 на Архентинос Хуниорс и предлага 200 000 паунда за него. Офертата е приета, но англичаните не успяват да съберат сумата накуп, както иска Архентинос. Трансферът пропада, въпреки че Марадона има дори самолетни билети за Острова. Вместо него Юнайтед взима Алехандро Сабея за 160-те хиляди, които успява да набере. И изпада в четвърта дивизия… Нататък пътят на дон Диего е легендарен. Бока Хуниорс, Барса и Наполи, където и до днес е със статут на божество.

Шотландският Дъмбартън пък подготвя божествено посрещане на Йохан Кройф през 1980-а. Холандецът вече е на 33 и признава, че е бил изкушен от заплатата, която му давал малкият клуб. Но преговорите приключват неуспешно, след като съпругата на Кройф изтъква аргументи като например лошото шотландско време. Семейството избира Вашингтон Дипломатс в Щатите.
Малко повече от десетилетие по-късно мениджърът на Шефийлд Уензди Тревър Френсис взима Ерик Кантона на проби от Ним през 1992-ра, но иска инатливият виртуоз да остане поне седмица. Ерик отказва и заминава за Лийдс, където са готови да подпишат с него веднага. Останалото е история, следва трансфер в Манчестър Юнайтед и се ражда Крал Ерик.

Алфредо ди Стефано е кралят на Реал Мадрид в средата на миналия век. Но митът на мадридистите почти става каталунски идол. Барса го договаря, но разбира, че той е притежаван едновременно от Ривер плейт и Милионариос (Колумбия), което по испанските закони носи главоболия и евентуални санкции. Така Барса се отдръпва, но Реал се договаря с двата клуба и взима играча, който носи пет поредни европейски купи за „белия балет“. А колко по-различно можеше да е всичко…

През 1983-та, когато е на 19, датският талант Михаел Лаудруп пътува до Ливърпул и дори разглежда „Анфийлд“, преди преговорите да приключат с неуспех. „Мислех, че ще играя в Ливърпул, всичко бе уредено – спомня си Махаел. – Две седмици по-късно те се обадиха и поискаха договорът да е за четири години, а не за три. Бях разочарован и блокирахме трансфера.“ Така Лаудруп отива в Ювентус, а Ливърпул взима Ян Мьолби, друг датчанин.

Soccer - World Club Championship - Toyota Cup - Real Madrid v Vasco da Gama, Tokyo, Japan

Интересна е и случката на Раул отпреди десетина години. През 2008-а легендата на Реал се бе договорил с Тотнъм, а ако Хуанде Рамос не бе уволнен, великият нападател щеше да носи екипа на лондонските „шпори“. Сделката бе готова, но шефовете на клуба уволниха испанския мениджър и голмайсторът отказа трансфера.

Зинедин Зидан пък бил на крачка от трансфер в Блекбърн, но вече покойният директор на Роувърс Джак Уокър отсякъл: „За какво ни е този французин, имаме си Шърууд.“ Зизу спечели две титли на Италия с Ювентус, а с Реал Мадрид – трофея от Ла Лига, Шампионската лига и Суперкупата на Европа. А колко по-различно можеше да бъде, ако бе станал футболист на Роувърс, нали? И за него, и за английския клуб. Но така е в живота, така е и във футбола. Понякога не всичко опира до парите, въпреки че без тях отбори като Манчестър Сити, ПСЖ и Челси никога нямаше да бъдат това, което са днес.

 
 
Коментарите са изключени

Холивуд + Армията = ВНЛ

| от |

Филми се правят в Холивуд още откакто „кварталът“ (Лос Анджелис няма официални квартали) е включен към града през 1910. Тези ранни ленти често включват военно оборудване. Съвсем естествено, всеки път когато армията предоставя машините си, тя първо се уверява, че войниците и служителите й са представени порядъчно и в добра, позитивна светлина.

Навлизайки във войните, нуждата американската сила и военна компетентност да бъде демонстрирана на екран става от първостепенно значение. Също така, за да се задоволи обществената нужда от развлечение, военни специалисти често помагат на филмовата индустрия да създаде реални и достоверни (но все пак положителни) бойни сцени, с които да подкрепи войниците през Първата и Втората световна война.

Wings poster

Постерът на филма „Wings“

В краткия антракт между двете войни връзката между Холивуд и армията се бетонира с филма „Wings“ от 1927. Актьорският му състав включва и 3 000 пехотинци, плюс още самолети в допълнение на основната история, в която двама пилоти се опитват да спечелят едно момиче. Лентата не само печели Оскар за най-добър филм, но и показва много хубаво как добрите взаимоотношения между Холивуд и армията могат да са в полза и за двете страни: Холивуд прави автентични филми, които се харесват на публиката, а армията получава реклама, която запалва много младежи да се присъединят към редиците й. 

През и след Втората световна война, всеки военен филм включвал смели мъже, които винаги успявали в заданието си дори това да им струва живота. Някои по-ярки заглавия са: „They Were Expendable“ (1945), „Sands of Iowa Jima“ (1949), „The Flying Leathernecks“ (1951), „Stalag 17″ (1953), „The Bridges at Toko-Ri“ (1954), „The Longest Day“ (1962) и „The Great Escape“ (1963).

По аналогичен начин филми като „From Here to Eternity“ (1953), „Mister Roberts“ (1955), „South Pacific“ (1958) и „Operation Petticoat“ (1959) показват човешкото лице на войната и участниците в нея. Именно това човешко лице кара автора Лорънс Съд да създаде израза „взаимна експлоатация“. Според него: „Докато учех кино в университета, внезапно ме осени идеята, че хората от САЩ никога не са виждали филм, в който САЩ да губи война, и когато президентът Джонсън казва, че можем да отидем във Виетнам и да победим, всички му вярват, защото последните 50 години са гледали военни филми, които са били все позитивни.“

Отношенията между армията и Холивуд са толкова важни, че от средата на миналия век Пентагонът е имал постоянна връзка с бранша, а до 1989 тази връзка е мъж на име Доналд Барук. Запълнил редовете в биографията си с театрално продуцентство в Ню Йор, Барук е давал финалното си одобрение за сценарии, които включват военно оборудване и хора.

След 4 десетилетия на поста, Барук е сменен от Фил Стръб, който учи кино в Университета в Южна Калифорния преди да специализира в проекти с медицинска насоченост. След това попада в медицинската изследователска част на армията, а после работи като видеограф за флота, след което сменя Доналд.

Днес обаче Стръб не е сам в работата си да сортира ставащи и неставащи сценарии. Представители от всеки клон на армията са изпращани за постоянно в Лос Анджелис, където четат телевизионни и филмови сценарии, включително и за сериали като „NCIS“ и „Hawaii Five-O“. Заедно с Фил тяхната работа включва освен преглед – и да предлагат идеи, както и да осигуряват правилното бойно снаряжение.

Например, секретарят на военноморския флот успява да накара „NCIS“ да направят епизод за опитите на флота да спре сексуалния тормоз. Стръб пък успява да убеди продуцентите на „Jurassic Park III“  да пренапишат сценария, за да изключат A-10 Thunderbolt, защото според него изтребителят ще е толкова съкрушителен, че само ще събуди симпатии за динозаврите.

Разбира се, много военни филми са направени и без помощ от армията – очакваните от някои читатели „Apocalypse Now“ (1979) и „The Thin Red Line“ (1998). Но също така: „Independence Day“ (1996) е неодобрен, защото технологичната мощ на извънземните прави „военните да изглеждат безсилни и/или неумели“. В резултат на това някои от военното оборудване е създадено с екзотичната магия на специалните ефекти, подобно на войниците в „Zero Dark Thirty“ (2012).

Трябва да се отбележи: въпреки че армията печели доста от позитивния й облик във филмите, тя не харчи пари на данъкоплатеца в тази посока. Ако продуцентите искат нещо – оборудване, ноухау – те трябва да си платят (което може да варира от $1000 на час за танк, до $25 000 на час за F-15). Ако обаче искат да снимат стандартни неща, които армията така и така прави, могат да снимат гратис.

И този подход е за предпочитане, защото „В ерата на специалните ефекти е пъти по-евтино да заснемеш истински военен кораб.“

 
 
Коментарите са изключени