shareit

„Лошите“ момичета на историята: Елизабет I – Любимката на народа

| от Десислава Михайлова |

От древността образът на жената се свързва с този на живота, защото именно тя дава началото на новия живот. Хилядолетия наред жената е била поставяна в определени граници, които да я държат далеч от властта и бойното поле, което не е място за „крехки“ създания.

И повечето от тях са се съобразявали с поставените от обществото и боговете граници. Повечето, но не всички. Историята познава не една и две жени, решили да докажат, че притежават войнски качества наравно с мъжете, било то в овладяването на бойни техники или в прилагането на стратегии в битки.

В поредица от текстове ще ви представим едни от най-интересните жени, които са обръщали гръб на огнището или балните зали, за да се включат във военните действия. Ще се уверите, че буквално през цялата история има примери за дами, предпочели бойното поле и станали истински bad ass машини.

Корените на понятието „златен век“ могат да се проследят чак до легендите на повечето народи. Според митологията на аборигените това е „Времето на сънищата“, когато хора и богове са живеели заедно, в хиндуистките вярвания този период от цикъла на времето се нарича „Сатия Юга“, в западната цивилизация това е мирната и културно възвисена Атлантида. В по-късни времена терминът „Златен век“ се пренася от сферата на поверията в реалната история на всеки народ, за да обозначи периодите на изключителни достижения в областта на политиката, културата, изкуството и социалното развитие. Всяка държава изживява този подем в определен период от своето развитие. За Нидерландия той се отбелязва през XVII в., когато има обединение на републиките от Ниските земи. В България това е управлението на цар Симеон, когато държавата се простира на три морета, има няколко книжовни центрове, а столицата Велики Преслав се слави със своята великолепна Златна църква и Тронна зала.

gettyimages-51244900-594x594

„Златният век“ във Великобритания идва в края на XVI в. и е свързан с управлението на последния представител от династията на Тюдорите. Религиозните гонения са укротени. Процъфтява икономиката благодарение на трансатлантическата търговия. Испанската Армада е победена, националната гордост е възвеличена. Това е времето, когато сър Франсис Дрейк прави пълна обиколка на земното кълбо, а мореплавателят Мартин Фробишър открива Гренландия и Американската Арктика. Наред с картографията и корабоплаването, в областта на културата цари истински ренесанс. Поезията, музиката, литературата и не на последно място – драматургията достигат до нови висини. Появяват се миниатюрите на Никълъс Хилард, звучат мадригалите на Уилям Бърд, а в Лондон отваря врати „Глоуб Тиатър“, където твори бащата на съвременния английски език – Уилям Шекспир.

Това благоденствие се дължи до голяма степен на жената, която носи кралската корона през този период и управлява цели 45 години. Народът я помни като „Добрата кралица Беси“, известният английски поет Едмънд Спенсър я нарича „Глориана – Кралицата на феите“ и й посвещава епическа поема. Историята я помни като „Кралицата-девица“, тъй като до края на живота си остава отдадена само на държавата си. В свое обръщение към английския парламент, когато за пореден път е запитана за брачните си намерения, Елизабет I казва: „Аз вече съм омъжена и моят съпруг е кралство Англия“.

Тя е трета в линията за наследяване, никой не предполага, че един ден ще управлява, а когато се възкачва на трона, някои групи в кралския двор погрешно предполагат, че ще могат да я манипулират лесно. Елизабет I успява да опровергае всички тези очаквания. Тя е изключително ерудирана, обиграна в преговорите и в съставянето на речи, за което говорят запазените свидетелства и макар да се обгражда от добри съветници, в крайна сметка тя еднолично взима своите решения. След напрегнатото управление на баща си и посредствените години на власт на своите брат и сестра, Елизабет е свежата глътка въздух, от която така отчаяно се нуждае английския народ.

Началото на нейният път към върха започва с разочарование. Крал Хенри VIII (1509-1547) прави немислимото за един монарх – приема нова държавна религия, за да може да се омъжи повторно и да се сдобие с мъжки наследник. Това поне е романтичния поглед върху събитията. В действителност, тази религиозна промяна е един прекрасен политически подход от лукав владетел. Хенри VIII иска да концентрира повече власт и пари, а на пътя му стои Църквата.

gettyimages-959928958-594x594

Протестантството му дава това, от което има нужда – възможност да управлява без намесата на религиозни водачи и да присвои богати църковни земи. Бонусът е възможността да уреди въпросът с унаследяването. През 1532 г. римският папа отказва да му даде развод и Хенри VIII откъсва Англия от лоното на католическата църква. Той се развежда с Катерина Арагонска и се жени за благородната дама – Ана Болейн. Когато тя забременява целият двор е убеден, че ще се роди мъжки наследник. На 7 септември 1533 г. обаче в двореца Плаценция проплаква момиченце. Хенри VIII е разочарован и бесен, Ана Болейн дори не иска да погледне детето.

Елизабет така и не успява да опознае майка си, защото тя е екзекутирана по обвинения в изневяра и държавна измяна, когато момиченцето е едва на 3 години. Баща й не скърби, а бързо се жени за трети път. Новата му съпруга – Джейн Сиймур, която е придворна дама и негова братовчедка успява да го дари най-после с наследник – Едуард VI. След това събитие предходните брачни съюзи на Хенри се смятат за незаконни и Елизабет, както и сестра й Мери, която е дъщеря на Катерина Арагонска, губят кралските си титли. Те вече не са принцеси, а към тях се обръщат само с „лейди“.

Въпреки това като дете Елизабет е отгледана в домакинството на брат си. По-съществена промяна настъпва по време на шестата съпруга на Хенри VIII – Катрин Пар, която харесва момиченцето и я отглежда като своя дъщеря. По нейно нареждане тя започва да се обучава от най-добрите частни учители по онова време, сред които Уилям Гриндал и Роджър Ашам. Наред с английския тя владее още четири езика – латински, френски, гръцки и италиански. Освен това изучава реторика, философия и история,  усвоява свиренето на лютня и клавесин. В едно свое писмо Ашам отбелязва: „Умът й не е слаб като на жена. Упоритостта й е равна на тази на мъж“. Съвременниците й я описват като сериозна млада дама, която винаги носи книга със себе си.

Когато Хенри VIII умира, Елизабет е на 13 години. Според последната му воля, Едуард е негов наследник. Въпреки това в завещанието му се крие нещо много важно. Отбелязана е една хипотетична линия на унаследяване, а именно, че ако синът му умре без наследник, той ще бъде наследен от Мери I, а ако тя си отиде без да има дете, тронът отива при Елизабет. Именно този параграф впоследствие ще се окаже от изключителна важност за бъдещето на младата принцеса.

gettyimages-143769600-594x594

Годините след смъртта на баща й са до известна степен тежки. Елизабет губи благосклонността на Катрин Пар, след като съпругът й – Томас Сиймур се опитва да я съблазни, но е екзекутиран. Когато Мери I се възкачва на трона след смъртта на брат й, Елизабет отново изпада в немилост, защото е обвинена за бунт срещу короната, воден от един от приятелите на майка й – Томас Уайът. И от двата скандала, младата принцеса успява да се измъкне благодарение на своя ум, красноречие и липса на уличаващи доказателства. Управлението на Мери I е непопулярно и белязано от опитите й да върне Англия към католицизма. Тя също умира преждевременно вследствие на заболяване.

Така на 17 ноември 1558 г. се стига до коронацията на третото, последно дете на Хенри VIII – Елизабет. Самата церемония е съпътствана с множество радостни възгласи и негласни надежди. Когато идва на власт, Елизабет съставя и свой малък Таен съвет. Най-важният негов член е сър Уилям Сесил, първи барон Бърли. Той е неин държавен секретар в продължение на 40 години, до смъртта си. На него се дължи строгият контрол над финансите през тези години, създаването на ефективна разузнавателна служба и успешното лавиране по въпросите, свързани с религията.

Управлението на нейната сестра – Мери I остава в историята като кърваво, заради безмилостното преследване на протестанти. Първият и най-належащ въпрос пред новата кралица е религиозният. И днес учените спорят до каква степен тя е била отдадена на религията. По време на една от речите си, Елизабет ясно показва позицията си: „Има само един Иисус Христос и само една вяра. Останалото е спор за дреболии.“ Тя осъзнава, че трябва да се сложи край на религиозните преследвания.

Още в годината на възкачването й са приети т.нар „Акт за единство“ и „Акт на Върховенството“, съгласно които протестантството остава водеща религия в държавата, но се запазват някои католически символи и кралски инсигнии. Монархът е върховен водач на Църквата, положение което е запазено и до ден днешен. Изключително далновиден е начинът, по който е вписана тази позиция. Тя може да бъде поета както от мъж, така и от жена, което е било истинска малка революция, тъй като до този момент не е имало лице от нежния пол, което да е оглавявало църква.

gettyimages-114264237-594x594

Следващият по важност въпрос се оказва брачният. Парламентът и благородниците вярват, че Елизабет ще упражнява власт, докато й се намери подходящ съпруг. Бивайки свидетел на множеството бракове на баща си, неговите смъртни присъди към част от съпругите му, както и нещастното съвместно съжителство между сестра й Мери I и испанския принц Филип II, Елизабет няма никакво намерение да дели властта си. Началото на управлението й е белязано от безрезултатните опити на Парламента да уреди нейния брак. Най-вероятният й кандидат и човекът, когото тя е обичала и с когото вероятно е имала афера, е приятелят от детството й – Робърт Дъдли.

Смъртта на съпругата му, бележи връзката им със скандал, тъй като се смята, че не е била естествена. След този момент брачният съюз между Елизабет и Робърт е немислим. През останалото време, кралицата използва брака като част от преговорите с чужди владетели. След кандидатите за ръката й са: шведския крал Ерик XIV, ерцхерцогът на Австрия Карл II, херцогът на Д’Анжу – Франсоа д’Алансон и краля на Франция – Анри III. В крайна сметка всички тези опити за сватосване остават неуспешни. Елизабет успява да спечели от това свое положение. Тя изгражда образа си на „девица“, отдадена само и единствено на своята страна.

Едно от събитията, което хвърля сянка върху управлението на Елизабет е нейното отношение към кралицата на Шотландия – Мария Стюарт. Тя се възкачва на шотландския трон през 1561 г., но властта й е на кантар. През 1566 г. тя ражда единствения си син – бъдещия английски крал Джеймс I. На следващата година протестантите в страната въстават и тя е принудена да абдикира в полза на сина си. Мария Стюарт  търси подкрепа от Елизабет, която получава под формата на плен, продължил цели 19 години. Английската кралица не й помага да се върне на власт, в замяна на което се смята, че Мария Стюарт участва в няколко заговора срещу нея.

Дълго Елизабет отказва да приеме тези факти, но в крайна сметка й предоставят доказателства за измяната Мария е осъдена на смърт и екзекутирана през 1587 г. След екзекуцията английската кралица твърди, че е подведена от приближените си да подпише заповедта да смъртното наказание и дори изпраща писмо до Джеймс I, в което се извинява за фаталната грешка. Нейните оправдания не звучат достоверно предвид твърдото й управление и липсата на вмешателство в решенията. По-вероятно е да иска да запази възможно най-добри отношения с шотландския крал, тъй като той е нейният потенциален наследник.

gettyimages-545674727-594x594

Екзекуцията предоставя дългоочаквания повод от страна на външнополитическите противници на кралството. Католическа Испания смята деянието за пряк удар върху католицизма. Филип Испански обявява, че ще нахлуе в Англия и ще възстанови истинската вяра. През 1588 г. той изпраща Армадата. Макар и да не води войските в същинската битка, Елизабет отива на бойното поле, за да повдигне духът на войниците. В своята знаменита реч пред тях тя казва: „Знам, че имам тялото на слаба и немощна жена, но имам сърцето и стомаха на крал и то на краля на Англия!“. Дали заради климатичните условия, или заради силата на думите й, англичаните побеждават испанците в тази знаменита битка.

През 1560 г. с одобрението на Елизабет се създават т.нар. „Морски кучета“. Това е група, съставена от знаменити пирати, чиято цел е да тормози и плячкосва испанските кораби. Едни от най-известните участници в нея са сър Франсис Дрейк и сър Джон Хоукинс. По време на управлението на Елизабет, се водят някои неуспешни кампании във Франция. Едно от изпитанията за нея е въстанието в Ирландия, известно като Деветгодишната война. То бележи по-късните години от нейното управление и в крайна сметка ирландците се предават и подписват мирно споразумение след нейната смърт.

С напредването на годините, Златният век на Елизабет постепенно залязва. Победата над Испанската Армада е върхът, след който събитията постепенно започват да се влошават. Малко след знаменитата победа умира най-близкият приятел на Елизабет – Робърт Дъдли. Постепенно някои от членовете на Тайния й съвет също издъхват, като най-сериозна е загубата на сър Уилям Сесил. Това довежда до нови опити на благородници да станат нейни фаворити и до допълнителни интриги в кралския двор.

В самия край на управлението й зачестяват лошите реколти и стопанските проблеми. През 1601 г. Елизабет държи известната си „Златна реч“, в която отбелязва: „Да си крал и да носиш корона изглежда приятно за тези, които гледат отстрани, но това не се отнася за тези, на които им се налага да го правят…Може да сте имали много мъдри принцове преди мен на трона, но никога на него не е седял някой, който да ви обича толкова силно.

Елизабет издъхва в ранните часове на 24 март 1603 г. Седмици преди това тя е потънала в депресия от загубата на близките й приятели и съветници. Националната гордост от победата над Армадата и културния възход на Англия отекват дълго след смъртта й. Някои историци отдават успехите й на чист късмет, докато самата Елизабет вярва, че те се дължат на Божията помощ и закрила.

 
 
Коментарите са изключени

Историята на Twister – между забавата и забравата

| от |

Първоначалната идея за играта, която по-късно ще еволюира в Twister, идва от рекламния директор и изобретател Рейн Гайър през 1965 г. Неговата компания, Reynolds Guyer Agency of Design, беше наета да направи промоционален щанд на компания за боя за обувки и докато мисли идеи, той си играе с малки цветни кръгчета хартия. Изведнъж го връхлита вдъхновение за нещо много по-различно от промоционален щанд – настолна игра, в която пионките не бяха пластмасови, а са живи хора. Гайър нарече първата версия на творението си „King’s Footsie“, а купищата смях от хората, които я тестват, го кара да се чувства уверен в успеха й. В този момент Гайер наема дизайнерите на игри Чарлз Ф. Фоли и Нийл Рабенс, които да му помогнат в по-нататъшното развитие на проекта.

Те се колебаят между няколко различни имена и накрая се спират на „Pretzel“. За съжаление, това име не беше свободно и те го променят на „Twister“. Гайер не беше доволен от него, защото смята, че не е описателно за играта по начина, по който беше „Pretzel“.

Когато дойде време за патентоване на играта, Гайер твърди, че Фоли и Рабенс умишлено са го пренебрегнали и изключили от патента. Той казва: „Беше направен патент и, казано направо, аз не бях включен в него. Фоли и Рабенс свършиха страхотна работа, но ние работихме заедно по нея. Чувствам се зле, че не останаха, за да развием подразделение на нашата компания. Хората имат склонност да приписват нови продукти на един човек, но аз никога в нито един от разработените от мен продукти не съм виждал да се случва само един човек да го е измислил – споделят се идеи, това е процес.“

Според Рабенс, малко след подаването на патента, те дават правата за играта на Гайер, с уговорката, че ще получат дял от всички печалби от играта. Каквато и да е истината по въпроса, малко след това Фоли и Рабенс създадоха собствена компания за играчки. Гайър също продължи напред към по-големи и може би по-добри неща, когато изобрети топката Nerf – мека топка, специално за игра вкъщи.

Междувременно, през 1965 г. в Milton-Bradley, които бяха придобили правата за Twister, главните шефове бяха малко загрижени за може би леко палавия аспект на играта и какво евентуално този аспект може да навреди на изрядно чистата репутация на тяхната компания. За други обаче потенциалът за печалба надвишаваше всякакви морални съображения – в края на краищата играта се състоеше от лист найлон и парче картон, така че производствените разходи на практика бяха нулеви. Въпреки това, през първите си няколко месеца на пазара, Twister изобщо не се продаваше. Веригата магазини Sears, например, не искаха да сложат играта в каталога си, защото не бяха сигурни, че е подходяща за таргета им, които е семейството.

Точно когато Milton-Bradley се канеха да приключат нещата, се прави един последен отчаян ход да се популяризира играта. PR екипът реши да я покаже на хората от предаването Tonight Show. Ето репортаж за годишнина от играта, в който се показват кадри и от шоуто.

На 3 май 1966 г. Джони Карсън и гостът му същата вечер, красивата и напета Ева Габор, демонстрираха очарованията на дотогава почти непознатата игра и на практика я спассяват. След известно време кривене, усукване и кълчене, както и тежкия унгарски акцент на Ева и безценните изражения на Джони, публиката в студиото вече ревеше от смях. В този момент Twister избухна – три милиона бройки от играта бяха продадени само за една година.

Twister е обявен за „Игра на годината“ през 1967 г. и се превръща в една от емблематичните играчки на десетилетието, надмината единствено от обръча. Някои от конкурентните компании обвиняват Milton-Bradley, че продава „секс в кутия“, но оплакванията им приличат повече на най-обикновени обиди на киселяци, които завиждат, че не са измислили те евтината за правене, елементарна и изключително успешна игра.

През изминалите десетилетия Twister се превърна в любима част от поп културата. Смята се, че над 65 милиона души са играли играта, а турнирите по Twister са станали популярни като събития за набиране на средства, особено за деца от колежа. Играта се споменава в песни на R.E.M и Бритни Спиърс, както и се показва в телевизионния ситком „Friends“. Днес е много трудно да се намери някой в западния свят, който поне не е чувал за нея, ако и да не я е играл. Не е лошо за игра, която започна като промоционален щанд за боя за обувки.

 
 
Коментарите са изключени

Нортън I – единственият император на САЩ

| от |

Неговото императорско величество Джошуа Ейбрахам Нортън I е роден някъде между 1811 и 1818 г. в Англия. Свидетелствата за датата му на раждане варират значително, но най-вероятно последната дата да е правилната. Семейството му имигрира в ЮАР, където баща му оглавява малка еврейска общност, когато е съвсем малък. Като млад той се опитва да създаде собствен бизнес в Кейптаун, но бързо фалира и вместо това започнал работа в магазина за свещи на баща си.

Към 1848 г. император Нортън вече остава сам – майка му, баща му и двамата му братя почиват – и без останали други роднини, наследява всичките 40 000 долара, спестени от баща му. Нортън е изкушен от американската мечта и по-специално на Златната треска в Сан Франциско. Той нямаше търпение да умножи богатството си, но нямаше и намерение да копае за злато, а вместо това започва бизнес с търговия и купува кораб, на който отдава под наем помещения като складове.

Само няколко години след като пристига в Сан Франциско, Нортън вече се справя изключително добре като състоянието му се беше увеличило на около 250 000 долара (днес около 6,5 милиона долара). Той беше добавил към бизнесите си и фабрика за пури, оризова мелница и офис сграда. Но късметът му нямаше да продължи дълго.

В Китай настава глад и пратките с ориз са прекъснати, което кара цената му да скочи от 10 до 80 цента за килограм. Нортън вижда възможност да направи още повече пари, когато разбира от мъж на име Уили Силем за кораб, превозващ перуански ориз. Ако го купи, ще може да подбие значително цените на пазара, тъй като перуанският ориз е само 30 цента на килограм.

За съжаление, след като дава депозит от 2000 долара за кораба, който би му струвал общо 25 000 долара, се появяват все повече и повече перуански кораби с ориз. Цената съответно спадна до 7 цента за кг, което означава, че Нортън не само няма да реализира печалба, но и ще загуби значителна сума пари. Той се опита да разтрогне договора с мотива, че Силем го е подвел – това довежда до двугодишна съдебна битка, която завършва в полза на Силем. Така Нортън трябваше да плати останалите 23 000 долара.

На този етап Нортън беше близо до фалита. Банката наложи възбрана на няколко от бизнесите и имотите му и той вече не можеше да отсяда в хубави хотели, общественият елит не искаше да има нищо общо с него и на всичкото отгоре отново има проблеми със съда, когато е обвинен в присвояване на средства от свой клиент. До 1859 г. някога богатият търговец вече живееше в пансион за работници.

Банкнота от 10 долара, издадена от император Нортън I

Но в Америка културата е специфична още от тогава. Когато живеете на изпарения и няма какво да губите, какво правите? Обявете се за император на САЩ, разбира се!

Виждате ли, Нортън открай време е критичен към правителството на Съединените щати и същевременно симпатизира на Британската империя. Имаше чувството, че Америка е управлявана от корупция, неефективност и лични интереси и не  само заради неговите загуби. През 1859 г. в Калифорния дебатите относно робството довеждат до Гражданската война, а икономиката на Сан Франциско като цяло не вървеше много добре, защото Златната треска вече умираше. На този политически фон Нортън казва на свой приятел, че нещата биха вървели много по-добре, ако той е главен на държавата.

За разлика от милионите, които мислят по същия начин, Нортън всъщност прави нещо по въпроса. На 17 септември 1859 г. в San Francisco Bulletin е публикувана една необичайна история:

По искане на голяма част от гражданите на тези Съединени щати, аз, Джошуа Нортън, от залива Алгоа, нос Добра надежда, сега за последните 9 години и 10 месеца живеещ Сан Франциско, Калифорния, се провъзгласявам за император на тези Съединени щати, и по силата на предоставената от мен власт, заставям и насочвам представители на различните щати на Съюза да се съберат в Музикална зала на Сан Франциско, на 1-ви февруари, тогава и там да направим промени в съществуващите закони на Съюза, които могат да облекчат злините, по които страната работи и по този начин да създадем увереност както у нас, така и в чужбина, в нашата стабилност и цялост.

Emperor Joshua A. Norton I

Можеше хората просто да го обявят за луд, но San Francisco Bulletin продължи да публикува исканията и постановленията му. Нортън I призова за прекратяването на конгреса и премахването на Върховния съд. Той уволни губернатора на Вирджиния, Хенри А. Мъдър, защото беше изпрати на бесилото Джон Браун, борец за свободата на робите, а Нортън бе категорично за равни права за всички. Но той не можа да остави Вирджиния без губернатор, затова назначава Джон Брекинридж от Кентъки, който по същото време е вицепрезидент на САЩ.

През 1860 г. Конгресът на САЩ се събира, въпреки заповедите на император Нортън I. Като отмъщение той заповядва на „Главнокомандващия на армиите … да изчисти залата на конгреса.“ Човекът, когото имаше предвид, беше генерал Уинфийлд Скот, който е бил командир на армии преди 15 години, а сега е на 74. Същата година император Нортън I обяви САЩ за абсолютна монархия, а през 1869 г. премахна демократичната и републиканската партия.

Очевидно никой от указите на император Нортън I никога не се реализира. Като самопровъзгласил се император без армия и пари, които да подкрепят прокламациите му, той нямаше реална законова власт да създава монархия, да уволнява когото и да е или пък да разпусне Върховния съд. Въпреки това, колкото и да е странно, той в крайна сметка придобива известна власт. Император Нортън I бързо се превръща в легенда и е изключително популярен сред хората в Сан Франциско. Политиците бяха принудени да му обръщат внимание, защото да ако покажат някакво неуважение към него, щяха да загубят гласове.

Като пример за неговата популярност император Нортън I веднъж беше арестуван, но не заради някаква конспирация за свалянето му, а по обвинения в скитничество като по-късно е обвинен и в лудост. Арестът му предизвика протести – вестниците веднага призовават масите да отидат на изслушването на императора и да протестира срещу несправедливостта, която го застига. Това дава желания ефект: император Нортън I бе освободен с извинения, а шефът на полицията, Патрик Кроули, заповяда на всички полицаи да отдават почести на императора, когато го видят на улицата, където той между другото често можеше да бъде забелязан да общува с поданиците си.

За съжаление, след 21 години управление на тези Съединени щати в един тъжен ден през януари 1880 г. императорът внезапно падна на тротоара по време на вечерната си разходка и почива преди да може да бъде откаран в болница. Тихоокеанският клуб в Сан Франциско събира средства, за да купи ковчег от розово дърво от най-висок клас, както и да покрие останалите разходи за погребението на Нортън, който почина почти без стотинка.

Смъртта му се оплакваше из цялата държава. Около 10 000 души изказаха съболезнованията си по време на погребението му, като някои вестници твърдят, че около 30 000 души, или 13% от населението на Сан Франциско по онова време, излизат на улицата за шествието до гроба му.

 
 
Коментарите са изключени

Първата автомобилна катастрофа в историята

| от |

Автомобилните катастрофи са печален факт от живота. Всеки ден хиляди губят живота си при удари, катастрофи и аварии. Въпреки че самият автомобил е доста скорошно изобретение, първото регистрирано произшествие, свързано с него, се е случило преди почти 300 години… може би – в зависимост от това каква е дефиницията ни за автомобил.

Макар да не прилича на модерните автомобили, които виждаме на пътя днес, твърди се, че машината на френския изобретател, Никола-Жозеф Куга, от 1771 г., макар и протоавтомобил, все пак предизвиква първия пътен инцидент. Куга създава „самоходно механично превозно средство“, способно да превозва хора и казваме „превозно средство“, защото първата „кола“ (дума, която използваме в най-общия възможен смисъл) се смята, че е изобретена от отец Фердинанд Вербие, фламандски мисионер в Китай.

Изобретението на Вербие буквално е било предназначено да бъде нищо повече от играчка за китайския император. Като такова, окончателното творение (ако изобщо е създадено) е било твърде малко, за да вози пътници. Затова Куга се приема за човекът, създал първия известен ни истински автомобил. Все пак трябва да кажем, че както се отбелязва в статия на Jalopnik, Леонардо да Винчи бие всички с цели два века като първи формира основната идея за автоматичен транспорт.

SteamMachineOfVerbiestIn1678

„Колата“ на Вербие

Но нека не се отклоняваме, fardier à vapeur (парна платформа) на Куга вероятно е първото в историята превозно средство с парно захранване, което би могло да транспортира човек, макар че всъщност никога не вижда широко приложение. Историята е, че някъде през 1769 г. Куга показва на френски държавни служители своя прототип на дизайн на парна кола комби, която може да носи оръжия за военните; обаче чак през 1771 г. Куга разполага вече и с работещ модел, с който хората могат да се возят. Тогава изобретателят отново кани служителите – този път да се присъединят към него на кратко пътешествие. По време на пътуването обаче парната кола излиза извън контрол и се разбива в градинската стена на някой нещастен човек с навлажняващата очите и разваляща прически скорост от 3,2 км/ч. Някои историци обаче поставят под въпрос дали това събитие действително се е случило поради оскъдните доказателства.

Първото автомобилно пътешествие пък се провежда от Берта Бенц – повече за него, както и за съпругата на Карл Бенц, можете да прочетете тук. 

Друга, вече по-добре документирана злополука, се случва чак 98 години по-късно, през 1869 г. На 31 август в град Бир в Ирландия Мери Уорд, учен и писател, имаше злощастната привилегия да стане първият човек (за когото знаем), убит от автомобил. В този ден Мери и трима спътници се наслаждават на пътуване с каляска, задвижвана от парен двигател. Каляската обаче се ударя, Мери излита от седалката си и пада под колелата, където е смазана и умира на място.

На следващия ден в кралската хроника се съобщава за смъртта на Мери и се провежда официално разследване за откриване на причината и дали някой е виновен. В крайна сметка съдебните заседатели решават, че смъртта на Уорд не е нищо повече от ужасна злополука, въпреки че причината машината внезапно да се блъсне и да хвърли Мери на земята така и не беше открита.

Самата парна каляска е измислена от пионерът на парната турбина и братовчед на Уорд, сър Чарлз Алгерън Парсънс и неговия брат. Забележително е, че Парсънс е едва на 15 през 1869 г., когато изобретява един от най-ранните предшественици на съвременния автомобил. Въпреки че на 16 години Александър Велики вече завладяваше чужди земи, които се осмеляваха да въстанат срещу Македония, а отново на 16 години едно селско момиче на име Жана д’Арк вече казваше на гарнизонните командири как да вършат работата, така че подвигът на сър Парсънс може би не е толкова впечатляващ. Но все пак…

Парсънс не само измисля и създава смъртмобила – той и брат му бяха двама от пътниците на борда на колата, когато Мери е убита. За щастие на света, Парсънс не беше възпрепятстван от изобретяването си от тази ужасна авария и продължи да допринася масово с изобретения.

Първата фатална катастрофа на английска земя се случва през 1896 г., а първата катастрофа въобще в САЩ става 5 години по-рано през 1891 г. В случая с първата жертва, Бриджит Дрискол, тя е била ударена и убита от кола при скорост 6,5 км/ч. Ако се чудите как Бриджит е била ударена при такава бавна скорост – според свидетели, Бриджит е видяла превозното средство да върви на зигзаг към нея и просто замръзва от страх или от объркване, в резултат на което то я е ударило.

Що се отнася до първия инцидент, станал на американска земя, той беше значително по-лек и завършва без жертви. Случва се в Охайо през 1891 г. и включва легендата на автомобилизма Джон Уилям Ламбърт. Самият инцидент става, когато Ламбърт се удря в корен на дърво и колата му излиза извън контрол.

 
 
Коментарите са изключени

Да знаеш десетки езици – невероятните хиперполиглоти

Ако говорите един език, вие сте нормално функциониращо човешко същество. Ако говорите два, значи сте двуезични, ако говорите три, сте триезични… Но как се казва, ако говорите 10? Или 20? Или 30? Тогава вече сте полиглот или хиперполиглот. Технически полиглот обикновено се използва за човек, който говори повече от 6 езика, а хиперполиглот е човек, който говори над 12.

Запознатите с гръцкия език знаят, че „полиглот“ е с гръцки произход и идва от „polyglōttos“, което грубо се превежда като „много езици“. Сега импулсивно бихме си помислили, че просто влизаме в сайта на Книгата с рекордите на Гинес и виждаме кой е човекът, който говори най-много езици. Уви обаче, дори Гинес не знае… защото не е толкова просто да се определи.

Проблемът изглежда се крие в това, че да се определи минимумът знания, който трябва да имаме, за да се каже, че можем да се говори определен език, варира значително от човек на човек. Дали някой, който може да проведе стандартен, нормален разговор на 100 езика, знае повече от човек, който е овладял перфектно четене и писане на 50? Да можеш да говориш на 10 много различни регионални диалекта на един език, същото ли е като да можеш да говориш 10 различни езика? Подобни въпроси правят много малко вероятно някога да определим наистина кой е най-талантливия полиглот на света или въобще в историята. Но имаме доста добра идея за няколко души, които поне трябва да се имат предвид.

Що се отнася до живи хора – Зиад Фазах е кандидат за рекорда. Той твърди, че говори около 60 езика, но точният им брой не е ясен. Въпреки това, в телевизионна изява, Зиад беше подложен на разпит на няколко няколко езика, за които по-рано казва, че владее добре. Преди това Зиад е доказал, че умее да говори доста налудничав брой езици, но проблемът му е, че трябва да ги практикува, за да не ги забрави, а 60 езика не се практикуват толкова лесно.

Arguelles Alexander

Александър Аргел

Друг жив полиглот е един Александър Аргел, който може да работи с около 50 езика. Отново, точната цифра не е много ясна – в интервюта Александър много рядко казва точно количество езици, които може да говори и разбира, заявявайки само, че „Сега мога да прочета около три дузини езика и говоря повечето от тях свободно, но съм учил много повече“.

В случая на Александър той отдава своя лингвистичен успех на хиляди часове обучение и работа – нещо, което казват и други живи хиперполиглоти. Например, Тим Донър, който говори и разбира 20 различни езика. В случая на Тим обаче той все още е тийнейджър, така че има потенциал да научи толкова, ако не и повече езици от Александър и Зиад някой ден. Трябва да се отбележи, че Тим също така страни от това да учи „по-лесни“ за него езици като испански и вместо това учи по-трудни като урду и руски.

Ако се чудите защо всички изброени досега са мъже, може да има или не причина за това. В книгата „Babel No More: The Search for the World’s Most Extraordinary Language Learners“ се отбелязва, че полиглотизмът се среща почти универсално при мъжете, макар че все още никой не знае дали има конкретна причина за това или е просто някакво съвпадение. Някои изтъкват идеята, че най-крайните случаи на полиглотизъм са свързани с аутизма, като се позовават на работата на професор Саймън Барън-Коен, водещ експерт по аутизма. Според професор Барън-Коен, хората с аутизъм са склонни да имат „екстремен мъжки мозък“, което ги кара да се чувстват принудени да овладеят определени видове системи, като езика. И ако се чудите – да, Саймън Барън-Коен е свързан с Борат, Саша Барън-Коен;  братовчеди са.

В отбелязаната по-горе книга пише и за един кардинал от 18 и 19 век, Джузепе Каспар Мецофанти, който се използва като пример за истински полиглот – за него се твърди, че може да говори или разбира 72 езика. Отново никой не е сигурен в точния брой – някои казват, че са 72, докато други – само около 30. Независимо от това, уменията на кардинал Мецофанти са били легендарни по негово време. Причината за огромната разлика в броя произтича от факта, че е говорил много различни диалекти, които някои учени твърдят, че са толкова различни по характер, че технически трябва да се считат за напълно отделни езици. Дори и да не броим диалектите, Мецофанти е бил в състояние да говори турски, арабски, немски, китайски, руски и около още 20 други езика с „рядка ловкост“. Като се има предвид, че е живял през 19 век, самият факт, че дори е бил в контакт с толкова много езици и е намерил подходящи книги, по които да ги изучава, камо ли да се научи да говори езиците достатъчно свободно, за да разговаря с хората в тях, е изключително впечатляващ.

 
 
Коментарите са изключени