shareit

Лошите момичета на историята: Екатерина Велика – Звездата на Севера

| от Десислава Михайлова |

От древността образът на жената се свързва с този на живота, защото именно тя дава началото на новия живот. Хилядолетия наред жената е била поставяна в определени граници, които да я държат далеч от властта и бойното поле, което не е място за „крехки“ създания.

И повечето от тях са се съобразявали с поставените от обществото и боговете граници. Повечето, но не всички. Историята познава не една и две жени, решили да докажат, че притежават войнски качества наравно с мъжете, било то в овладяването на бойни техники или в прилагането на стратегии в битки.

В поредица от текстове ще ви представим едни от най-интересните жени, които са обръщали гръб на огнището или балните зали, за да се включат във военните действия. Ще се уверите, че буквално през цялата история има примери за дами, предпочели бойното поле и станали истински bad ass машини.

В началото на XVIII в. Русия става империя, за управлението си Петър I е определен за Велик, а страната се сдобива със своя „прозорец към Запада“ – величественият Санкт Петербург. Разположена на устието на р. Нева, т.нар. Северна столица пленява със своите красиви дворци и внушителни църкви. Сред прелестите на Петербург е една сграда с големина повече от 120 000 кв.м. Замислен като „място за уединение“, днес Ермитажът е в топ 10 на най-посещаваните музеи в света. Историята му започва с едва 225 платна на известни западноевропейски художници, а днес в неговите пад 500 зали е разположена истинска съкровищница с повече от 100 000 шедьоври. Сградата е служела за Зимен дворец на владетелите от династията Романови, в невероятно красивите салони се организирали пищни балове. Днес в тях посетителите могат да се насладят на изключителните творби на Рембранд, Рубенс, Леонардо да Винчи, Пикасо, Матис и още много други. Колекцията от експонати не включва само картини, но и мебели, образци на текстилното производство, имперски емблеми, бижута и изделия от антично злато.

Също както и градът, в който се помещава, Ермитажът е създаден през XVIII в. като частна колекция на една изключително влиятелна жена. Обичана и мразена, възвеличавана и осмивана, за въпросната дама могат да се прочетат най-разностранни епитети и сравнения. Пушкин я нарича „Тартюф в поли“, за други, които загатват за богатия й любовен живот тя е „Месалина от Нева“, а за трети като Волтер тя е „Звездата на Севера“ или руската Семирамида. Рожденото й име е София Августа Фредерика фон Анхалт-Цербст, но в историята остава известна като Екатерина Велика. Тя пристига в Русия едва на 15 години, за да се превърне в един от най-влиятелните владетели на империята. За своите 34 години управление Екатерина Велика трансформира и обогатява културният живот на страната, като същевременно разширява границите на своята империя.

Profile_portrait_of_Catherine_II_by_Fedor_Rokotov_(1763,_Tretyakov_gallery)

Славният й път започва на 21 април/ 2 май 1729 г., когато тя се ражда в Щетин (дн. Шчечин), Пруското кралство. Малката принцеса е първородната дъщеря на Йохана Елизабет фон Шлезвиг-Холщайн-Готорп и принц Христиан Август фон Анхалт-Цербст. Баща й е пруски генерал-фелдмаршал и управител на град Щетин, а майка й има роднинска връзка с руската царска фамилия. Семейството се е надявало и очаквало да се роди момче, затова появата на София е леко разочарование. Тя е оставена на грижите и възпитанието на своята френска гувернантка – Бабет, която изгражда силна връзка с нея. В ранните й години София е описвана като чаровна и много енергична, но не и като голяма красавица. Любовта й към конете се проявява отрано, държала се е като мъжкарана и дори си е спечелила прякора Файк, който описва нейната неспокойна натура.

Макар и знатно, семейство Цербст не е особено заможно, затова от особено значение за майка й Йохана е да намери най-подходящата партия за дъщеря си. Изборът й попада върху втория братовчед на София и потенциален наследник на руския престол – Карл Петер Улрих фон Холщайн-Готорп, чиято леля е тогавашната императрица на Русия – Елисавета (1741-1762). Първата среща между двамата е катастрофална – момичето е отблъснато от не особено привлекателния Петър, неговия уклон към чашката и запаленото му хоби да си играе с играчки-войници. Макар срещата да е несполучлива, други вземат решението за съвместната съдба на двамата млади и в крайна сметка през 1745 г. уговореният брак става реалност. Майката на София – Йохана е прогонена от Елисавета, заради своето интригантство, но младото момиче успява да спечели доверието й като приема православието и изучава усилено руски език. Преди да встъпи в брак, против волята на родителите си тя се покръства и приема името Екатерина Алексеевна..

Въпреки усилията, които полага, бракът между младите е нещастен и като цяло неуспешен. За 18-те години съвместен живот, Екатерина описва в мемоарите си, че съпругът й е упорит, невротичен, простак, алкохолик, не особено интелигентен и дори, че му доставяло удоволствие да бие хора и животни. Дали всичко това е истина е трудно да се каже, но едно е ясно – никой от двамата не е бил щастлив от съвместния съюз, нито пък са били верни един на друг. Както Петър, така и Екатерина имат няколко любовници, докато са женени и съществуват доста съмнения дали изобщо той е баща на някое от децата им. Според теориите баща на бъдещия престолонаследник Павел е граф Сергей Салтиков, великата княгиня Ана е дете краля на Полша Станислав Понятовски, а най-малкият – Алексей е син на друг неин фаворит, Григорий Орлов.

Когато Елисавета издъхва през 1761 г. на Коледа, Петър III е провъзгласен за император на Русия, но управлението му е много кратко, тъй като той е на власт едва 6 месеца. Един от най-големите му недостатъци е, че се възхищава прекомерно на краля на Прусия – Фридрих II Велики и съответно сключва неизгоден за страната мирен договор след края на Седемгодишната война (1756 – 1763). В двора започват да се носят и слухове, че Петър възнамерява да се разведе с Екатерина. Амбициозна по душа, младата императрица вижда възможност да управлява страната еднолично и решава да се възползва от нея. Тя разполага с подкрепата на двора, част от аристокрацията и армията. На 28 юни/ 9 юли 1762 г., само няколко месеца след като ражда втория си син, Екатерина организира бунт на петербургската гвардия, която е под ръководството на Григорий Орлов, провъзгласява се за владетел в Казанската катедрала и принуждава съпругът си да абдикира. Осем дни по-късно Петър е мъртъв, официалната версия е сърдечен удар, но има вероятност той да е убит от братя Орлови, без знанието на императрицата.

Empress_Catherine_The_Great_circa_1845_(George_Christoph_Grooth)

Снимка: By Georg Cristoph Grooth – The portrait is in the collection of the Hermitage Museum, St. Petersburg, Russia. It was scanned by Mrlopez2681 from the Sept. 1998 issue of National Geographic Magazine (Vol.194/No.3)., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=50669546

Екатерина постига своето и се възкачва еднолично на руския трон. През следващите години управлението й е белязано от външнополитически успехи, културно просвещение, известна вътрешнополитическа съпротива и множество любовни афери. Съвременниците й я описват като красива жена, която въпреки ниския си ръст винаги привлича вниманието в стаята, погледът й е орлов, телосложението – едро, а умът й – остър като бръснач. Императрицата има строго определен режим, който започва много рано сутрин с чаша силно кафе и ободряване на лицето с кубче лед, след което се заема с кореспонденцията. Основното й хранене е към 2 следобед, а вечер за да заспи по-лесно й решат косата, докато е в леглото. Когато не решава важни държавни дела тя разпуска с игри на карти, яздене, театър, музика и други занимания. За отношението към нейните подчинени самата Екатерина отбелязва: „обичам да хваля на висок глас и да порицавам тихо.“

Съвременниците, а по-късно и изследователите са впечатлени от богатия й интимен живот. Също както други короновани жени в историята, Екатерина има множество любовници, но не се омъжва повторно, за да не позволи на някого да я измести от властта. Трудно може да се говори за крайности, тъй като императрицата всъщност е моногамна и последователна във връзките си. Според различните сведения броят на любовниците й варира между 12 и 22, когато тя се отегчи от някого преминава към следващия, а този който отхвърля получава щедри подаръци. Когато ги пенсионира тя ги дарява с имоти и крепостни селяни. За целия период на управлението си на мъжете в своя живот тя раздава над 300 000 крепостници. Сред нейните фаворити са вече споменатите Сергей Салтиков, Григорий Орлов, Станислав Понятовски, както и Александър Василчиков, Пьотър Завадовски и др. Последният й любовник е Платон Александрович Зубов, който тогава е 40 години по-млад от нея и е един от най-влиятелните мъже в Русия в края на управлението й. Вероятно голямата любов на Екатерина е генерал-фелдмаршал Григорий Потьомкин, когото тя нарича свой приятел и идол. Любовната им кореспонденция започва през 1774 г. и продължава до смъртта на Потьомкин, въпреки че по това време те вече отдавна не са любовници. Смята се, че той дори избира някои от фаворитите й, защото познава добре вкуса й.

Във вътрешната й политика амбициите и желанията на Екатерина са големи, но реализирането им не дотам сполучливо. На първо място, тя трябва да реши въпроса с опразнената хазна и по този повод национализира църковните имоти. Също така облага евреите с двойни данъци, за да продължат да изповядват религията си. Под влиянието на просвещенските идеи през 1767 г. тя събира комисия, състояща се от делегати от всички социални прослойки (освен крепостните селяни) и провинции, която трябва да изготви т.нар „Предложение“ за правна реформа. Идеите в него изпреварват времето си и прокламират за равенство на всички граждани пред закона, затова и остават само на хартия. Не особено продуктивна се оказва и образователната й реформа, с която тя се заема с плам, но идеята й за безплатно начално образование е продължена от нейните наследници. Един от най-големите й приноси е в сферата на културата. Освен, че поставя основите на Ермитажа, императрицата подкрепя развитието на театъра, музиката, изобразителното изкуство и литературата. Екатерина ІІ подпомага също така и развитието на науката, като се смята, че тя и дворът й се ваксинират от дребна шарка – стъпка революционна за времето си.

Вътрешното положение не е особено стабилно и през 1773 г. избухва бунтът на Емелян Пугачов, който се смята за най-големия в руската история до Октомврийската революция. Той обхваща Централна Русия и Сибир, а манифестът му включва края на зависимостта на селяните, освобождаване от данъци и безразборна саморазправа с благородниците. Въстанието продължава повече от година, а в разгара му Пугачов предвожда близо 100-хилядна армия. Потушаването на бунта от страна на правителството е безпощадно, а неговият предводител е обезглавен. Екатерина отправя ясно послание към всеки решил да оспори властта й и това слага край на подобни действия до края на управлението й.

Външната й политика е синтезирана най-точно от самата нея: „Нямам друга възможност да защитя границите си, освен да ги разширя“. Екатерина прави именно това – превръща думите си в действие. Основната посока на разширяване на империята е на юг. Тя на два пъти се изправя срещу османския султан и го побеждава. В резултат от двата конфликта Русия придобива Крим и се засилва нейното влияние на Балканите и в Кавказ. На изток, империята присъединява към себе си по-голямата част от дн. Азербайджан, вкл. град Баку. С част от западните си съседи Екатерина учредява Лига на въоръжената неутралност, която в рамките на три години гарантира неутрално мореплаване по време на Американската революция. Бившият й фаворит – Станислав Понятовски управлява Жечпосполита, но впоследствие императрицата участва в подялбата на полското наследство. По нейно време се води и поредната война със Швеция (1788-1790), от която не последват значителни териториални промени за империята.

Екатерина_на_балконе

Снимка: By Кестнер (Kaestner) Иоахим X. – http://img12.nnm.me/0/f/7/c/4/726dd1bc75ab581fe1ff33e482a.jpg, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=32951794

Изследователите разграничават промяна в поведението на Екатерина след избухването на Френската революция (1789). Преди нея, тя приема с широко отворени обятия всички идеи на Просвещението, а след това подлага част от тях на съмнение. Императрицата проявява открита нетолерантност към свободата на словото, какъвто е случая с писателя Александър Радишчев, когото първо осъжда на смърт, а след това помилва и изпраща в изгнание. Друг проблем, който се очертава е въпросът с бъдещия й наследник. Екатерина не е в добри отношения със сина си – Павел, от когото е отчуждена. Тя показва своята безрезервна обич и видими предпочитания към своя внук Александър, когото е планирала да постави на трона, но това така и не става, защото тя умира преди да уреди този въпрос.

16 ноември 1796 г. започва като всеки един обикновен ден за Екатерина, но след сутрешното й кафе, към 9 ч. императрицата усеща болка в сърцето и започва да диша затруднено. До вечерта тя затваря очи завинаги. Дори в този момент се намират зли езици, които съчиняват непристойни истории за това как е загинала, включително и такива, които намесват участието на кон в интимните й отношения. Тези обвинения са безпочвени и отхвърлени като недостоверни. По-късно в бележките й откриват описание как иска да бъде изпратена от този свят и се съобразяват с него. Обличат я в сребърни дрехи с корона на главата, а впоследствие тялото й е положено в катедралата „Петър и Павел“.

Екатерина Велика е най-дълго управлявалата жена в историята на Русия. През тези 34 години империята се разширява, културата процъфтява, но въпреки всичко положението на обикновения човек и крепостните селяни не се променя радикално. В личен план Екатерина е от хората, които е обичала да бъде обичана, радвала се е на вниманието и е била щедра с всеки, който спечели благоволението й. „Една смела душа, може да поправи всяко бедствие“ и вярна на думите си, императрицата е безкомпромисна в своите действия дори когато те невинаги се увенчават с така желания успех.

 

 
 
Коментарите са изключени

Битката при Маркели (792 г.)

| от |

Битката при Маркели, която трайно слага край на последователните византийски походи към България, е третото сражение от поредицата „Средновековна слава“. Анимационно-документалните ленти, които са част от дългосрочния образователен проект на ЗАД „Армеец“ и „Българска история“ пресъздават най-бляскавите победи от средновековното минало на България. Филмите се използват и като допълнителен учебен материал по време на часовете по история, провокирайки любопитството и интереса на учениците към познаване на историята на страната ти. Не е изненадващо, че третият епизод на „Средновековна слава“ е посветен точно на битката при Маркели. Тя е така категорична, че по време на последвалите преговори с византийския владетел, той се задължава да изплаща ежегоден данък на България.

Всичко започва в средата на VIII век, когато българската държава е разтърсена от сериозна криза. Вътрешни междуособици между големите аристократични родове хвърлят страната в политическа криза. Една след друга няколко династии се изреждат на престола в Плиска, а политиката им, която не се радва на достатъчна подкрепа, е често несигурна и половинчата. Междувременно, във Византия тече процес на стабилизация на централната власт и армията, чието олицетворение е решителният и войнствен император на власт Константин V Копронѝм, който завършва военната реформа и постига надмощие над арабите, което му позволява да организира поредица от походи по суша и море срещу България. Макар съдбата да застава на страната на българите, предците ни се намират в незавидна ситуация.

При управлението на Телериг (766-777г.) и Кардам (777-802г.) България преодолява последиците от кризата, въпреки почти перманентната византийска агресия и намеса във вътрешните ѝ работи. Затова през 80-те години на VIII век Кардам се чувства достатъчно сигурен на престола за да организира поредица от нападения срещу византийските територии в Македония. Византия е твърде заета с ежегодните рейдове на арабските войски, започнали отново към 780 година и едва през 791 г., император Константин VI повежда войските си срещу Кардам. Двете армии се срещат при Прóват и българите излизат победители, но без да са постигнали категоричен успех. Решен да измие срама от неуспеха и да се разправи с българите, Константин VI повежда армията си в нов поход през късната пролет на 792г.

Силите на империята се концентрират около Адрианопол и потеглят на север към Стара планина, с идеята да преминат Рѝшкия проход, разположен северно от крепостта Маркéли, която била едно от основните укрепления, бранещи северната граница на Византия. Кардам бил навременно известен за подготвената експедиция. Владетелят на българите несъмнено очаквал че гордият Константин VI ще потърси реванш за битката при Прóват.

На 20 юли, Кардам се появил северно от византийските позиции. Българите заели изградената през предишните десетилетия система от землени укрепления, наричана от учените Старопланинска фортификационна група. Кардам бил наясно, че силите, с които разполагал не били достатъчни за даване на открито сражение на ромеите, и, както при конфликта от предходната година, предпочел да изчака Константин да направи първата стъпка. Колко големи всъщност били двете армии?

Византийците мобилизирали войските на своите балкански теми и част от редовната столична армия- тáгмата, създадена от Константина V Копронѝм. Макар да няма директна информация за числеността на армията, от сходни по време кампании може да се предположи, че Константин VI разполагал с около 20 000 души – кавалерия и пехота, придружавани от съответния обоз. Срещу тях Кардам изкарал цялата си войска – около 12 000 елитни войни, които се намирали по всяко време на разположение на владетеля.

От гледна точка и на двете армии, бойното поле било относително неудобно с оглед блатистия терен и течението на р. Мочурица, която разделяла полесражението почти през средата. От византийска страна условията били по-тежки, тъй като армията на василевса трябвало да прекоси блатистата земя за да достигне българските позиции. Въпреки това, двадесет и една годишният Константин VI, въодушевен и убеден от лъжепророци че негова ще бъде победата, завързал сражение необмислено и безредно, казва ни Теофан. Кардам правилно преценил че именно това е моментът, в който да удари враговете си, чийто редици били разтеглени от преминаването на мочурищата, а сред отделните сегменти на ромейската армия настанало известно безредие. Българската кавалерия се изсипала от височините в атака по целия фронт. Предимството на терена и концентрирания удар разстроило византийските редици. В рамките на няколко ключови минути, Фортуна кацнала на рамото на българския владетел. Имперската армия била поголовно сразена и хвърлена в позорно бягство. Според „Житието на свети Йоаникий Велики“ в разгара на битката самият император Константин VІ, макар и за броени минути, бил „уловен“ с  аркáн (примка) от български конник, като едва успял да се спаси да не попадне в български плен…

Развръзката на грандиозното сражение гледайте във видеото.

 

 

 
 
Коментарите са изключени

Изкуството на бизнеса: Дейвид Огилви – Бащата на съвременната реклама

| от Десислава Михайлова |

Томас Карлайл е казал, че „Историята на света не е нищо друго освен биография на великите личности“. В средата на XIX в. шотландският философ е предизвикал съвременниците си със своята теория, че заобикалящият ни свят е плод на идеите, решенията, творбите и характерите на хората, които са имали влияние в обществото. Това не са само политиците и владетелите, но също така хората на перото, религиозните водачи и предприемачите.

Някои личности са оказали глобално влияние върху икономиката и бизнес отношенията, докато други са оставили траен отпечатък върху националната си история. В поредица от текстове ще ви запознаем с предприемчивите хора, които благодарение на своите идеи и действия са изиграли водеща роля в икономиката и историята на своята държава.

Мрачни каубои, яздещи коне и пушещи примамливи цигари, коледен камион, който пали празничното настроение и радостта в сърцата на всички, бира, на която се изрязва бухналата пяна и веднага ти се допива, близък приятел, който не е той, когато е гладен, са само част от добрите примери за телевизионни реклами. Понякога си мислим, че тези сирени на консуматорското общество са се появили от нищото през ХХ в., но това съвсем не е така. Още древните египтяни са изписвали примамващи постери върху папируси, в Китай са използвали бамбукови флейти, за да разпространяват своите калиграфски обяви.

През Средните векове, тъй като почти всички са били неграмотни, рисунките се утвърждават като средство за афиширане на дадена стока или услуга. Рекламата изминава дълъг път, за да достигне до XIX в., когато се появяват съвременните обяви. От кратко съобщение с търговска цел, което има основно локален характер, този занаят прераства в по-глобално начинание, което цели да привлече по-обширна аудитория и да постигне по-големи печалби. Бумът на Индустриалната революция води и до бум на рекламния бизнес.

Първо вестниците и брошурите, а впоследствие радиото и телевизията стават основни средства за разпространение на рекламните съобщения. Всеки с хъс и идеи мисли, че е готов за този занаят. През ХХ в. една от легендите в рекламния бизнес извежда няколко основни постулата на занаята, които днес се приемат за фундаментални в рекламния бизнес:

1. Това, което казваш е по-важно от начина, по който го казваш

  1. Ако кампанията не е изградена върху страхотна идея – ще потъне
  2. Уповавай се на фактите. Потребителят не е глупак.
  3. Не може да накараш хората да купуват.
  4. Рекламата трябва да е в крак с времето.
  5. Никога не правете реклами, които не искате Вашето семейство да види.

David Ogilvy

Тези съвети са извлечени от книгите „Изповедите на един рекламодател“ и „За рекламата“, написани от един от доайените на маркетинга – Дейвид Огилви.

Британско излъчване, задълбочен поглед и неизменна лула, така биха го описали неговите съвременници. Списание „Тайм“ го определя като магьосник в рекламната индустрия. През 1967 г. той получава почетното звание „Командир на Британската империя“, Франция го дарява с Орден за изкуства и писмено слово, САЩ го включва в Залата на славата на рекламодателите. Огилви е уважаван както от своите колеги и подчинени, така и от опонентите си в бизнеса. Той се занимава с най-различни начинания до 40-те си години, когато стартира самостоятелния си бизнес, който ще му донесе световна слава, значително богатство и рекламно наследство за поколенията.

Дейвид Огилви се ражда на 23 юни 1911 г. в Уест Хорсли, Великобритания. Майка му – Дороти Феърфийлд е ирландка, а баща му – Франсис е шотландец. Фамилното име произхожда от старо-уелски и означава „високи земи“ и е възможно да има далечно родство с едноименната благородническа фамилия, чийто барони населяват Англия още от XII в. Баща му е се занимава както с научна дейност, изучавайки Античността, така и с финансово брокерство, за да издържа своето седемчленно семейство. Дейвид е четвъртото от пет деца и колкото и да е странно рождената му дата е същата като на баща му и на дядо му. Той израства в имение, датиращо от XIV в., сред прислуга и охолство. В личен план, Дейвид се възхищава от студения си, но успешен дядо и го смята за свой модел за поведение. Голямата депресия бележи семейството и то се разорява.

Като ученик Дейвид не е сред отличниците. Учителите му признават, че има буден ум, но често оспорва мнението им, както и написаното в учебниците. Той учи първо в Единбург, а след това в Оксфорд, благодарение на спечелена стипендия. Въпреки това, така и не завършва и прекратява своето следване. През 1931 г., двадесетгодишният младеж заминава за Франция, за да търси късмета си. Той става помощник готвач в един от най-големите и известни хотели в Париж – „Маджестик“, разположен недалеч от Триумфалната арка. Огилви е впечатлен от своя шеф – главен готвач Питар и неговите уроци по дисциплина, трудолюбие и отлично качество се запечатват в съзнанието на младия мъж. Когато се издига до позицията – готвач, Дейвид губи интерес към професията и е готов за нови начинания.

По това време по-големият му брат – Франсис заема водеща позиция в една от големите рекламни компании в Лондон – „Мейтър и Краутър“. Той му дава работа като пътуващ търговец, представител на готварски печки „Ага“, които по това време са едни от най-скъпите на пазара. Тази първа работа в сферата на търговията оказва силно влияние върху Дейвид и предначертава бъдещото му професионално развитие. Той пише наръчник за пътуващи търговци, озаглавен „Теория и практика при продажбата на печки Ага“, което му носи успехи и уважение в търговските среди. Той е одобрен за стажантска програма в щабквартирата на рекламната агенция „Мейтър и Краутър“ в Лондон. След това той се издига до поста акаунт мениджър.

През 1938 г. Огилви емигрира в САЩ. Там започва работа в компанията „Галъп“, която се занимава с изследвания, анализи и консултантски услуги. Основателят й – Джордж Галъп става известен със своите анкети за проучване на общественото мнение. Това е вторият работодател, който оказва силно влияние върху изграждането на бъдещият рекламен гуру. От Галъп, Дейвид взима – методът на работа, свързан с щателни проучвания, както и идеята за придържане към реалността и фактите.

David Ogilvy

По време на Втората световна война (1939-1945), Огилви е вербуван и става част от британското разузнаване към посолството във Вашингтон. Основната му работа се състояла в това да анализира вредна и полезна за интересите на Великобритания информация. Неговата висока ефективност води до привличането му към американския екип, чиято задача е създаването на Бюро за стратегически разследвания, от което впоследствие се ражда – ЦРУ. По време на войната той заема и поста Втори секретар в Британското посолство в САЩ.

След 1945 г. Огилви завърта живота си на 180 градуса и се оттегля във ферма за отглеждане на тютюн в Пенсилвания. Там той заживява със семейството си в общността на Амишите. По това време той е женен за първата си съпруга – Мелинда и заедно отглеждат своя син – Дейвид Джуниър. Въпреки че след години, когато е попитан кои са нещата, които му се е искало да има, Огилви отговаря – „голямо семейство“ и „рицарско звание“, това се оказва единственото биологично дете на известния рекламодател. По-късно синът му развива успешен бизнес с недвижими имоти в Кънектикът. След Мелинда, Дейвид се жени още два пъти – за Ан Кабо и за Херта Ланс, която е с него до смъртта му.

Фермерският живот в Пенсилвания се оказва приятно приключение, но не отговаря на амбициите на Огилви. През 1948 г. с финансовата подкрепа на лондонската агенция „Мейтър и Краутър“, Дейвид полага основите на своята компания. Впоследствие тя е наречена „Огилви и Мейтър“. Още от самото начало той иска да покаже, че привнася нещо ново на пазара. Основните принципи върху, които изгражда и крепи своя бизнес са: щателно изследване, професионална дисциплина, креативност и успешни резултати.

Според Огилви трябва да ползваш продукта, за да можеш да го рекламираш. Той въвежда имиджа на брандовете в света на рекламата. Без марката потребителите не биха правили голяма разлика между отделните продукти. Брандът се свързва с продукта, често чрез отличим рекламен трик. Рекламата трябва да обещава облаги, да информира, да предлага дадена услуга, да цитира думи на доволен клиент, да разпознава даден проблем или да разказва интересна история. С годините той се убеждава, че известните личности не са най-доброто за бизнеса, тъй като отнемат вниманието от продукта.

Първият му огромен успех идва с рекламната кампания на една фирма за производство на ризи от щата Мейн, наречена „Хатауей“. Собственикът й не разполага с големи средства за реклама и с Огилви се договарят, че ще му остави пълна творческа свобода. При успех, и двамата ще спечелят и ще продължат съвместната работа. Така и става. Докато правят снимките на изтънчен модел, облечен с ризите, Дейвид пристига, носещ черна превръзка за око и предлага да я сложат на рекламното лице. Рекламата се появява за първи път през 1951 г. в списание „Ню Йорк“. Успехът е мигновен и искането надскача наличностите на фирмата. Репутацията на Огилви се разнася.

Следващата марка, която успява да направи популярна на американския пазар е тази на „Швепс“, които дотогава действат само във Великобритания. Отличните резултати тук се дължат на присъствието на ветеран от британските военноморски сили, неговата брада и насладата, с която консумира газираната напитка. Само за 5 години, Швепс продават над 30 млн. бутилки. Друг голям клиент е компанията „Ролс Ройс“ и известното изречение: „Със сто километра в час, най-силният шум в новия Ролс Ройс е този от електрическият часовник“. Други големи брандове, с които работи и популяризира продуктите им са: Dove, Американ Експрес, Шел, Форд, IBM и Кодак.

David Ogilvy with Smoking Pipe

През 1973 г. Огилви се оттегля от поста креативен директор на „Огилви и Мейтър“ и заживява във френския замък Тофу, преустроен в шато, което се намира в близост до Поатие. Въпреки това остава пословичен с множеството си факсове, които изпраща в компанията. Кореспонденцията му е толкова обширна, че в близкият пощенски офис настояват за увеличение на заплатите. През 80-те години Дейвид се връща на активна служба като председател на клона на компанията в Индия, а впоследствие и като временно заемащ същата длъжност в германското крило на фирмата. През 1989 г. „Огилви и Мейтър“ са купени от WPP plc, която в момента е най-голямата рекламна компания в света. Дейвид получава поста „почетен член на борда“. В началото на 90-те години Огилви се оттегля вече окончателно от активна работа. През юли 1999 г. той издъхва в своето френско имение.

Ако запитате специалисти по маркетинг, особено на Запад, кой рекламодател е оказал най-голямо влияние върху тяхното обучение и идеи, повечето ще посочат без колебание именно господин Огилви. Върху неговия образ е базиран героят на Джон Хам – Дон Дрейпър от „Момчетата от Медисън авеню“. Той е бил и продължава да бъде вдъхновение за другите. Рекламите и идеите му надживяват своя създател.

 
 
Коментарите са изключени

Един от най-великите учени, за който никога не сте чували

Има популярно схващане, че религията и науката не вървят заедно. И в някои случаи това може би е вярно, но в един типично топъл януарски ден в Южна Калифорния през 1933 г. в Калифорнийския технологичен институт в Пасадина религията и науката доказват, че не трябва да са врагове.

В този ден някои от най-великите научни светила от цял свят по онова време, хора като Едуин Хъбъл и Алберт Айнщайн, се събрат, за да чуят поредица от лекции. Но един конкретен човек и една конкретна лекция карат Айнщайн да заяви: „Това е най-красивото и удовлетворяващо обяснение на създаването на света, което някога съм чувал.“

Известно е, че в навечерието на възхода на Третия райх Айнщайн напуска родината си Германия и заминава за САЩ. Но малцина знаят, че с него пътува белгийският католически свещеник Жорж Льометър – човек, който Айнщайн много уважава. Освен вярващ, Жорж Льометър е и велик учен космолог. Той изучава Вселената и най-вече нейното начало. Неговите изследвания, убеждения и заключения силно влияят върху начина, по който разбираме самото ни съществуване днес.

Още откакто е малко момче, той приема религията и разбра връзката, която може да има тя с науката. Той подражава на бившия си учител, кардинал Дезире Мeрсие, който има прогресивни убеждения по философия и космология. Така, вместо да навлезе в академичния свят, той става свещеник – ръкоположен на 23 септември 1923 г. от своя духовен учител.

През свободното си време отец Льометър продължава научните си изследвания, особено върху теориите за обща и специална относителност. Кардинал Мeрсие, разпознал талантите на своя подопечен, му позволи да учи в престижната обсерватория в Харвард и паралелно с това Льометър изкарва докторска степен по физика от MIT. По време на разнообразните си проучвания се среща с други забележителни астрономи и космолози, включително Джордж Хейл и Весто Слайфър, което оказва страхотно влияние върху по-късните му открития.

Някъде по това време Льометър измисля теория, която и до днес влияе върху изследването ни на Вселената. През 1927 г. той публикува труд, озаглавен „A Homogeneous Universe of Constant Mass and Increasing Radius accounting for the Radial Velocity of Extra Galactic Nebulae“.

В него той обяснява своята теория, според която вселената се разширява. Използвайки теорията на Айнщайн за относителността като основа, Льометър твърди, че пространството непрекъснато се разширява и следователно разстоянието между галактиките също се увеличава. По-късно Хъбъл ще демонстрира същото нещо и до ден-днешен заслуга за тази идеята се отдава именно на него. Освен това, Льометър откри това, което на нас днес ни е известно като „Законът на Хъбъл“ – за скорост на разширяване спрямо разстоянието на галактиките от Земята. Льометър също така дефинира и „Константа на Хъбъл“. И в двата случая той направи това, преди Хъбъл да публикува своите трудовете по тази тема. Истинският принос на Хъбъл в този случай беше да предостави базата от наблюдения за предимно математически базирана теория на отеца.

Пета конференция на Солвей

За съжаление на Льометър, неговият труд имаше слабо въздействие върху научната общност, защото беше публикуван в списание, което почти не се чете извън Белгия. Но един човек го прочита – Алберт Айнщайн. Льометър и Айнщайн се срещат за първи път през 1927 г. на прочутата Пета конференция на Солвей в Брюксел. Алберт е доста впечатлен от откритията на Льометър, но му каза: „Вашите изчисления са правилни, но физиката ви е абсурдна“. На практика Айнщайн смяташе, че математиката на Льометър е правилна, но това, което изглежда да показва тази математиката, не е.

През 1931 г., желаейки да популяризира теориите си по-широко четени, Льометър изпраща статията си до сър Артър Едингтън, британски астрофизик и някой, който иска да направи научните теории достъпни за всички. (Той беше този, който обяви и помогна да обясни на англоезичния свят теорията на относителността на Айнщайн, когато той беше все още немски учен.)

Едингтън превежда работата на Льометър и я публикува в „Месечни известия на Кралското астрономическо общество“ – журнал, който съществува и до днес. След тази публикация става ясно както за критиците, така и за самия Льометър, че нещо липсва в тази теория. Вселената непрекъснато се разширява, но кога и как започна разширяването?

Това смущава Льометър, но като добър учен, той продължаваше да си задава въпроси. Само няколко месеца по-късно, използвайки лекция на Едингтън от 1931 г. за края на Вселената, озаглавена „За края на света от гледна точка на математическата физика“ като ръководство, Льометър прави нова теория. В писмо от 9 май 1931 г. до сп. Nature (също все още публикувано днес, от 1869 г.) той пише:

Ако светът е започнал с един-единствен квант, понятията за пространство и време изобщо няма да имат някакво значение; те биха започнали да имат значение, само когато този кван е разделен на достатъчен брой кванти. Ако това предложение е правилно, началото на света се случи малко преди началото на пространството и времето.

Тези думи ще бъдат публикувани по-късно, през 1950 г., в сборник с есета под името „Първоначалният атом“, където той също така ще предели началото на всичко като „сега без вчера“. Така се поставя основата на „Теория на големия взрив“, след като няколко други учени ще развият още теорията на Жорж Льометър.

 
 
Коментарите са изключени

На практика няма такова нещо като електрически змиорки

| от |

Има обаче електрически риби: 2,4 метра дълги, 600 волта мощност, риби, които могат да убият алигатор.

Въпреки че има редица риби, които произвеждат електрически заряд, видът, който ние наричаме „електрическа змиорка“ – Electrophorus electricus – всъщност е член на рибното семейство. И по-точно на втория най-голям клас риби – Лъчеперките (Ostariophysian).

YellowPerch

Жълт костур (Perca flavescens) – един от представителите на класа Ostariophysian

Съвсем разбираемо бъркана за змия заради формата си и липсата на каудални и дорзални перки, Е. electricus има дълго (до  2,4 метра) цилиндрично тяло и плоска глава. Органите й се намират в предната част на тялото (близо до главата), докато останалата част съдържа три електрически органа, заедно с близо 6000 специализирани електроцитни клетки, които, както подсказва името, произвеждат, съхраняват и пускат електричество.

Електрическите органи започват да се развиват в началото на живота на рибата. Клетките, които произвежда само слаб електрически заряд и се използва за ехолокация, започва да се развива много скоро след раждането. Останалите два електрически органа произвеждат много по-високо напрежение от около 600 волта и около 1 ампер, така че около 600 вата, за около 2 милисекунди.

Въпреки че рибата има хриле, тя поема по-голямата част от кислорода си през силно наситената си с кръвоносни съдове уста, и затова често идва на повърхността на водата, за да диша.

Рибата също така е покрита с гъста, сива до кафеникава или направо черна кожа. Предполага се, че тази кожа я предпазва от собствения й електрически ток.

За да се възпроизведе, женската снася до 17 000 яйца в гнездо, направено от мъжкия по време на сухия сезон, и средно около 1200 от тези яйца се излюпват. В плен мъжките електрически риби живеят до 15 години, а женските до 22 години.

Електрическата риба е родом от Южна Америка, по-специално реките Ориноко и Гвиана, както и от големи части от река Амазонка. Живее на речните дъна и в блатата и й е добре в сравнително ниско кислородни води понеже диша през устата.

Electric-eel

E. electricus използва своите електрически органи за ориентация, лов и защита.

Докато плува в мътното през нощта, електрическата риба се ориентира, като периодично излъчва слаб електрически заряд:

Това по-ниско напрежение може да се използва за „виждане“ в околната среда. Различните обекти имат различна проводимост и съответно ще изкривят електрическото поле, което змиорката произвежда.

След като намери плячката си с тези слаби електрически импулси, рибата:

…използва много по-голям електрически ток, за да я зашемети.

И понеже няма зъби, тя яде улова като отворя уста и я всмуква.

Когато е нападната от хищник, способна да произведе напрежение до 600 волта, електрическата риба излъчва силен кратък (2 милисекунди или по-малко) токов удар. Въпреки че специалистите казват, че шокът рядко е фатален сам по себе си, той все пак може да убие някои животни.

Произвеждането на ток се контролира, разбира се, от нервната система. Всяка електрогенна клетка носи отрицателен заряд от малко по-малко от 100 миливолта от външната си страна в сравнение с вътрешната. Когато нервен сигналът пристигне, се освобождава ацетилхолин, който е невротрансмитер.

Този ацетилхолин се секретира чрез нерви от едната страна на клетката, карайки от същата страна да се отворят йонни канали. Натриевите йони са в състояние бързо да влязат в клетката по тези канали, което променя равновесието на клетката и за да го възстановят отново, калиевите йони напускат клетката от другата страна.

Резултатът е пътечка с ниско електрическо съпротивление, свързваща вътрешната и външната страна на клетката. По този начин всяка клетка се държи като батерия като активираната страна носи отрицателен заряд, а противоположната страна – положителен. И тъй като клетките са ориентирани вътре в електрическия орган точно като поредица от батерии във фенерче, например, токът задейства всичките клетки само за 2 милисекунди. Така се създава краткотраен токов заряд по тялото на змиорката.

От 2009 г. учените в аквариума Living Planet в Санди, щата Юта, използват тока на техните живи електрически риби, за да захранват светлините на коледната елха на аквариума.

По същество два електрода от неръждаема стомана са прикрепени към резервоара на Спарки (електрическата риба) и всеки път, когато Спарки пуска електричество, което е част от „неговата естествена, нормална активност“, това електричество преминава през електродите към светлините на дървото. Маркетинг директорът на Living Planet обожава тази система, защото „помага да се даде визуална представа за това какво едно животно наистина прави ежедневно“.

Токът от рибата може да има и друго приложение. Някои медицински импланти и устройства се нуждаят от батерии, за да функционират. През последните години учените търсят начини да създадат био-батерии, които биха били като всяка друга клетка в тялото ни, само дето произвеждат електричество.

Няколко изследователи проучват дали електроцитите на E. electricus могат да бъдат пресъздадени или поне по техен пример да се създадат изкуствени клетки.

 
 
Коментарите са изключени