shareit

Лошите момичета на историята: Екатерина Велика – Звездата на Севера

| от Десислава Михайлова |

От древността образът на жената се свързва с този на живота, защото именно тя дава началото на новия живот. Хилядолетия наред жената е била поставяна в определени граници, които да я държат далеч от властта и бойното поле, което не е място за „крехки“ създания.

И повечето от тях са се съобразявали с поставените от обществото и боговете граници. Повечето, но не всички. Историята познава не една и две жени, решили да докажат, че притежават войнски качества наравно с мъжете, било то в овладяването на бойни техники или в прилагането на стратегии в битки.

В поредица от текстове ще ви представим едни от най-интересните жени, които са обръщали гръб на огнището или балните зали, за да се включат във военните действия. Ще се уверите, че буквално през цялата история има примери за дами, предпочели бойното поле и станали истински bad ass машини.

В началото на XVIII в. Русия става империя, за управлението си Петър I е определен за Велик, а страната се сдобива със своя „прозорец към Запада“ – величественият Санкт Петербург. Разположена на устието на р. Нева, т.нар. Северна столица пленява със своите красиви дворци и внушителни църкви. Сред прелестите на Петербург е една сграда с големина повече от 120 000 кв.м. Замислен като „място за уединение“, днес Ермитажът е в топ 10 на най-посещаваните музеи в света. Историята му започва с едва 225 платна на известни западноевропейски художници, а днес в неговите пад 500 зали е разположена истинска съкровищница с повече от 100 000 шедьоври. Сградата е служела за Зимен дворец на владетелите от династията Романови, в невероятно красивите салони се организирали пищни балове. Днес в тях посетителите могат да се насладят на изключителните творби на Рембранд, Рубенс, Леонардо да Винчи, Пикасо, Матис и още много други. Колекцията от експонати не включва само картини, но и мебели, образци на текстилното производство, имперски емблеми, бижута и изделия от антично злато.

Също както и градът, в който се помещава, Ермитажът е създаден през XVIII в. като частна колекция на една изключително влиятелна жена. Обичана и мразена, възвеличавана и осмивана, за въпросната дама могат да се прочетат най-разностранни епитети и сравнения. Пушкин я нарича „Тартюф в поли“, за други, които загатват за богатия й любовен живот тя е „Месалина от Нева“, а за трети като Волтер тя е „Звездата на Севера“ или руската Семирамида. Рожденото й име е София Августа Фредерика фон Анхалт-Цербст, но в историята остава известна като Екатерина Велика. Тя пристига в Русия едва на 15 години, за да се превърне в един от най-влиятелните владетели на империята. За своите 34 години управление Екатерина Велика трансформира и обогатява културният живот на страната, като същевременно разширява границите на своята империя.

Profile_portrait_of_Catherine_II_by_Fedor_Rokotov_(1763,_Tretyakov_gallery)

Славният й път започва на 21 април/ 2 май 1729 г., когато тя се ражда в Щетин (дн. Шчечин), Пруското кралство. Малката принцеса е първородната дъщеря на Йохана Елизабет фон Шлезвиг-Холщайн-Готорп и принц Христиан Август фон Анхалт-Цербст. Баща й е пруски генерал-фелдмаршал и управител на град Щетин, а майка й има роднинска връзка с руската царска фамилия. Семейството се е надявало и очаквало да се роди момче, затова появата на София е леко разочарование. Тя е оставена на грижите и възпитанието на своята френска гувернантка – Бабет, която изгражда силна връзка с нея. В ранните й години София е описвана като чаровна и много енергична, но не и като голяма красавица. Любовта й към конете се проявява отрано, държала се е като мъжкарана и дори си е спечелила прякора Файк, който описва нейната неспокойна натура.

Макар и знатно, семейство Цербст не е особено заможно, затова от особено значение за майка й Йохана е да намери най-подходящата партия за дъщеря си. Изборът й попада върху втория братовчед на София и потенциален наследник на руския престол – Карл Петер Улрих фон Холщайн-Готорп, чиято леля е тогавашната императрица на Русия – Елисавета (1741-1762). Първата среща между двамата е катастрофална – момичето е отблъснато от не особено привлекателния Петър, неговия уклон към чашката и запаленото му хоби да си играе с играчки-войници. Макар срещата да е несполучлива, други вземат решението за съвместната съдба на двамата млади и в крайна сметка през 1745 г. уговореният брак става реалност. Майката на София – Йохана е прогонена от Елисавета, заради своето интригантство, но младото момиче успява да спечели доверието й като приема православието и изучава усилено руски език. Преди да встъпи в брак, против волята на родителите си тя се покръства и приема името Екатерина Алексеевна..

Въпреки усилията, които полага, бракът между младите е нещастен и като цяло неуспешен. За 18-те години съвместен живот, Екатерина описва в мемоарите си, че съпругът й е упорит, невротичен, простак, алкохолик, не особено интелигентен и дори, че му доставяло удоволствие да бие хора и животни. Дали всичко това е истина е трудно да се каже, но едно е ясно – никой от двамата не е бил щастлив от съвместния съюз, нито пък са били верни един на друг. Както Петър, така и Екатерина имат няколко любовници, докато са женени и съществуват доста съмнения дали изобщо той е баща на някое от децата им. Според теориите баща на бъдещия престолонаследник Павел е граф Сергей Салтиков, великата княгиня Ана е дете краля на Полша Станислав Понятовски, а най-малкият – Алексей е син на друг неин фаворит, Григорий Орлов.

Когато Елисавета издъхва през 1761 г. на Коледа, Петър III е провъзгласен за император на Русия, но управлението му е много кратко, тъй като той е на власт едва 6 месеца. Един от най-големите му недостатъци е, че се възхищава прекомерно на краля на Прусия – Фридрих II Велики и съответно сключва неизгоден за страната мирен договор след края на Седемгодишната война (1756 – 1763). В двора започват да се носят и слухове, че Петър възнамерява да се разведе с Екатерина. Амбициозна по душа, младата императрица вижда възможност да управлява страната еднолично и решава да се възползва от нея. Тя разполага с подкрепата на двора, част от аристокрацията и армията. На 28 юни/ 9 юли 1762 г., само няколко месеца след като ражда втория си син, Екатерина организира бунт на петербургската гвардия, която е под ръководството на Григорий Орлов, провъзгласява се за владетел в Казанската катедрала и принуждава съпругът си да абдикира. Осем дни по-късно Петър е мъртъв, официалната версия е сърдечен удар, но има вероятност той да е убит от братя Орлови, без знанието на императрицата.

Empress_Catherine_The_Great_circa_1845_(George_Christoph_Grooth)

Снимка: By Georg Cristoph Grooth – The portrait is in the collection of the Hermitage Museum, St. Petersburg, Russia. It was scanned by Mrlopez2681 from the Sept. 1998 issue of National Geographic Magazine (Vol.194/No.3)., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=50669546

Екатерина постига своето и се възкачва еднолично на руския трон. През следващите години управлението й е белязано от външнополитически успехи, културно просвещение, известна вътрешнополитическа съпротива и множество любовни афери. Съвременниците й я описват като красива жена, която въпреки ниския си ръст винаги привлича вниманието в стаята, погледът й е орлов, телосложението – едро, а умът й – остър като бръснач. Императрицата има строго определен режим, който започва много рано сутрин с чаша силно кафе и ободряване на лицето с кубче лед, след което се заема с кореспонденцията. Основното й хранене е към 2 следобед, а вечер за да заспи по-лесно й решат косата, докато е в леглото. Когато не решава важни държавни дела тя разпуска с игри на карти, яздене, театър, музика и други занимания. За отношението към нейните подчинени самата Екатерина отбелязва: „обичам да хваля на висок глас и да порицавам тихо.“

Съвременниците, а по-късно и изследователите са впечатлени от богатия й интимен живот. Също както други короновани жени в историята, Екатерина има множество любовници, но не се омъжва повторно, за да не позволи на някого да я измести от властта. Трудно може да се говори за крайности, тъй като императрицата всъщност е моногамна и последователна във връзките си. Според различните сведения броят на любовниците й варира между 12 и 22, когато тя се отегчи от някого преминава към следващия, а този който отхвърля получава щедри подаръци. Когато ги пенсионира тя ги дарява с имоти и крепостни селяни. За целия период на управлението си на мъжете в своя живот тя раздава над 300 000 крепостници. Сред нейните фаворити са вече споменатите Сергей Салтиков, Григорий Орлов, Станислав Понятовски, както и Александър Василчиков, Пьотър Завадовски и др. Последният й любовник е Платон Александрович Зубов, който тогава е 40 години по-млад от нея и е един от най-влиятелните мъже в Русия в края на управлението й. Вероятно голямата любов на Екатерина е генерал-фелдмаршал Григорий Потьомкин, когото тя нарича свой приятел и идол. Любовната им кореспонденция започва през 1774 г. и продължава до смъртта на Потьомкин, въпреки че по това време те вече отдавна не са любовници. Смята се, че той дори избира някои от фаворитите й, защото познава добре вкуса й.

Във вътрешната й политика амбициите и желанията на Екатерина са големи, но реализирането им не дотам сполучливо. На първо място, тя трябва да реши въпроса с опразнената хазна и по този повод национализира църковните имоти. Също така облага евреите с двойни данъци, за да продължат да изповядват религията си. Под влиянието на просвещенските идеи през 1767 г. тя събира комисия, състояща се от делегати от всички социални прослойки (освен крепостните селяни) и провинции, която трябва да изготви т.нар „Предложение“ за правна реформа. Идеите в него изпреварват времето си и прокламират за равенство на всички граждани пред закона, затова и остават само на хартия. Не особено продуктивна се оказва и образователната й реформа, с която тя се заема с плам, но идеята й за безплатно начално образование е продължена от нейните наследници. Един от най-големите й приноси е в сферата на културата. Освен, че поставя основите на Ермитажа, императрицата подкрепя развитието на театъра, музиката, изобразителното изкуство и литературата. Екатерина ІІ подпомага също така и развитието на науката, като се смята, че тя и дворът й се ваксинират от дребна шарка – стъпка революционна за времето си.

Вътрешното положение не е особено стабилно и през 1773 г. избухва бунтът на Емелян Пугачов, който се смята за най-големия в руската история до Октомврийската революция. Той обхваща Централна Русия и Сибир, а манифестът му включва края на зависимостта на селяните, освобождаване от данъци и безразборна саморазправа с благородниците. Въстанието продължава повече от година, а в разгара му Пугачов предвожда близо 100-хилядна армия. Потушаването на бунта от страна на правителството е безпощадно, а неговият предводител е обезглавен. Екатерина отправя ясно послание към всеки решил да оспори властта й и това слага край на подобни действия до края на управлението й.

Външната й политика е синтезирана най-точно от самата нея: „Нямам друга възможност да защитя границите си, освен да ги разширя“. Екатерина прави именно това – превръща думите си в действие. Основната посока на разширяване на империята е на юг. Тя на два пъти се изправя срещу османския султан и го побеждава. В резултат от двата конфликта Русия придобива Крим и се засилва нейното влияние на Балканите и в Кавказ. На изток, империята присъединява към себе си по-голямата част от дн. Азербайджан, вкл. град Баку. С част от западните си съседи Екатерина учредява Лига на въоръжената неутралност, която в рамките на три години гарантира неутрално мореплаване по време на Американската революция. Бившият й фаворит – Станислав Понятовски управлява Жечпосполита, но впоследствие императрицата участва в подялбата на полското наследство. По нейно време се води и поредната война със Швеция (1788-1790), от която не последват значителни териториални промени за империята.

Екатерина_на_балконе

Снимка: By Кестнер (Kaestner) Иоахим X. – http://img12.nnm.me/0/f/7/c/4/726dd1bc75ab581fe1ff33e482a.jpg, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=32951794

Изследователите разграничават промяна в поведението на Екатерина след избухването на Френската революция (1789). Преди нея, тя приема с широко отворени обятия всички идеи на Просвещението, а след това подлага част от тях на съмнение. Императрицата проявява открита нетолерантност към свободата на словото, какъвто е случая с писателя Александър Радишчев, когото първо осъжда на смърт, а след това помилва и изпраща в изгнание. Друг проблем, който се очертава е въпросът с бъдещия й наследник. Екатерина не е в добри отношения със сина си – Павел, от когото е отчуждена. Тя показва своята безрезервна обич и видими предпочитания към своя внук Александър, когото е планирала да постави на трона, но това така и не става, защото тя умира преди да уреди този въпрос.

16 ноември 1796 г. започва като всеки един обикновен ден за Екатерина, но след сутрешното й кафе, към 9 ч. императрицата усеща болка в сърцето и започва да диша затруднено. До вечерта тя затваря очи завинаги. Дори в този момент се намират зли езици, които съчиняват непристойни истории за това как е загинала, включително и такива, които намесват участието на кон в интимните й отношения. Тези обвинения са безпочвени и отхвърлени като недостоверни. По-късно в бележките й откриват описание как иска да бъде изпратена от този свят и се съобразяват с него. Обличат я в сребърни дрехи с корона на главата, а впоследствие тялото й е положено в катедралата „Петър и Павел“.

Екатерина Велика е най-дълго управлявалата жена в историята на Русия. През тези 34 години империята се разширява, културата процъфтява, но въпреки всичко положението на обикновения човек и крепостните селяни не се променя радикално. В личен план Екатерина е от хората, които е обичала да бъде обичана, радвала се е на вниманието и е била щедра с всеки, който спечели благоволението й. „Една смела душа, може да поправи всяко бедствие“ и вярна на думите си, императрицата е безкомпромисна в своите действия дори когато те невинаги се увенчават с така желания успех.

 

 
 
Коментарите са изключени