shareit

Лошите момичета на историята: Екатерина Велика – Звездата на Севера

| от Десислава Михайлова |

От древността образът на жената се свързва с този на живота, защото именно тя дава началото на новия живот. Хилядолетия наред жената е била поставяна в определени граници, които да я държат далеч от властта и бойното поле, което не е място за „крехки“ създания.

И повечето от тях са се съобразявали с поставените от обществото и боговете граници. Повечето, но не всички. Историята познава не една и две жени, решили да докажат, че притежават войнски качества наравно с мъжете, било то в овладяването на бойни техники или в прилагането на стратегии в битки.

В поредица от текстове ще ви представим едни от най-интересните жени, които са обръщали гръб на огнището или балните зали, за да се включат във военните действия. Ще се уверите, че буквално през цялата история има примери за дами, предпочели бойното поле и станали истински bad ass машини.

В началото на XVIII в. Русия става империя, за управлението си Петър I е определен за Велик, а страната се сдобива със своя „прозорец към Запада“ – величественият Санкт Петербург. Разположена на устието на р. Нева, т.нар. Северна столица пленява със своите красиви дворци и внушителни църкви. Сред прелестите на Петербург е една сграда с големина повече от 120 000 кв.м. Замислен като „място за уединение“, днес Ермитажът е в топ 10 на най-посещаваните музеи в света. Историята му започва с едва 225 платна на известни западноевропейски художници, а днес в неговите пад 500 зали е разположена истинска съкровищница с повече от 100 000 шедьоври. Сградата е служела за Зимен дворец на владетелите от династията Романови, в невероятно красивите салони се организирали пищни балове. Днес в тях посетителите могат да се насладят на изключителните творби на Рембранд, Рубенс, Леонардо да Винчи, Пикасо, Матис и още много други. Колекцията от експонати не включва само картини, но и мебели, образци на текстилното производство, имперски емблеми, бижута и изделия от антично злато.

Също както и градът, в който се помещава, Ермитажът е създаден през XVIII в. като частна колекция на една изключително влиятелна жена. Обичана и мразена, възвеличавана и осмивана, за въпросната дама могат да се прочетат най-разностранни епитети и сравнения. Пушкин я нарича „Тартюф в поли“, за други, които загатват за богатия й любовен живот тя е „Месалина от Нева“, а за трети като Волтер тя е „Звездата на Севера“ или руската Семирамида. Рожденото й име е София Августа Фредерика фон Анхалт-Цербст, но в историята остава известна като Екатерина Велика. Тя пристига в Русия едва на 15 години, за да се превърне в един от най-влиятелните владетели на империята. За своите 34 години управление Екатерина Велика трансформира и обогатява културният живот на страната, като същевременно разширява границите на своята империя.

Profile_portrait_of_Catherine_II_by_Fedor_Rokotov_(1763,_Tretyakov_gallery)

Славният й път започва на 21 април/ 2 май 1729 г., когато тя се ражда в Щетин (дн. Шчечин), Пруското кралство. Малката принцеса е първородната дъщеря на Йохана Елизабет фон Шлезвиг-Холщайн-Готорп и принц Христиан Август фон Анхалт-Цербст. Баща й е пруски генерал-фелдмаршал и управител на град Щетин, а майка й има роднинска връзка с руската царска фамилия. Семейството се е надявало и очаквало да се роди момче, затова появата на София е леко разочарование. Тя е оставена на грижите и възпитанието на своята френска гувернантка – Бабет, която изгражда силна връзка с нея. В ранните й години София е описвана като чаровна и много енергична, но не и като голяма красавица. Любовта й към конете се проявява отрано, държала се е като мъжкарана и дори си е спечелила прякора Файк, който описва нейната неспокойна натура.

Макар и знатно, семейство Цербст не е особено заможно, затова от особено значение за майка й Йохана е да намери най-подходящата партия за дъщеря си. Изборът й попада върху втория братовчед на София и потенциален наследник на руския престол – Карл Петер Улрих фон Холщайн-Готорп, чиято леля е тогавашната императрица на Русия – Елисавета (1741-1762). Първата среща между двамата е катастрофална – момичето е отблъснато от не особено привлекателния Петър, неговия уклон към чашката и запаленото му хоби да си играе с играчки-войници. Макар срещата да е несполучлива, други вземат решението за съвместната съдба на двамата млади и в крайна сметка през 1745 г. уговореният брак става реалност. Майката на София – Йохана е прогонена от Елисавета, заради своето интригантство, но младото момиче успява да спечели доверието й като приема православието и изучава усилено руски език. Преди да встъпи в брак, против волята на родителите си тя се покръства и приема името Екатерина Алексеевна..

Въпреки усилията, които полага, бракът между младите е нещастен и като цяло неуспешен. За 18-те години съвместен живот, Екатерина описва в мемоарите си, че съпругът й е упорит, невротичен, простак, алкохолик, не особено интелигентен и дори, че му доставяло удоволствие да бие хора и животни. Дали всичко това е истина е трудно да се каже, но едно е ясно – никой от двамата не е бил щастлив от съвместния съюз, нито пък са били верни един на друг. Както Петър, така и Екатерина имат няколко любовници, докато са женени и съществуват доста съмнения дали изобщо той е баща на някое от децата им. Според теориите баща на бъдещия престолонаследник Павел е граф Сергей Салтиков, великата княгиня Ана е дете краля на Полша Станислав Понятовски, а най-малкият – Алексей е син на друг неин фаворит, Григорий Орлов.

Когато Елисавета издъхва през 1761 г. на Коледа, Петър III е провъзгласен за император на Русия, но управлението му е много кратко, тъй като той е на власт едва 6 месеца. Един от най-големите му недостатъци е, че се възхищава прекомерно на краля на Прусия – Фридрих II Велики и съответно сключва неизгоден за страната мирен договор след края на Седемгодишната война (1756 – 1763). В двора започват да се носят и слухове, че Петър възнамерява да се разведе с Екатерина. Амбициозна по душа, младата императрица вижда възможност да управлява страната еднолично и решава да се възползва от нея. Тя разполага с подкрепата на двора, част от аристокрацията и армията. На 28 юни/ 9 юли 1762 г., само няколко месеца след като ражда втория си син, Екатерина организира бунт на петербургската гвардия, която е под ръководството на Григорий Орлов, провъзгласява се за владетел в Казанската катедрала и принуждава съпругът си да абдикира. Осем дни по-късно Петър е мъртъв, официалната версия е сърдечен удар, но има вероятност той да е убит от братя Орлови, без знанието на императрицата.

Empress_Catherine_The_Great_circa_1845_(George_Christoph_Grooth)

Снимка: By Georg Cristoph Grooth – The portrait is in the collection of the Hermitage Museum, St. Petersburg, Russia. It was scanned by Mrlopez2681 from the Sept. 1998 issue of National Geographic Magazine (Vol.194/No.3)., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=50669546

Екатерина постига своето и се възкачва еднолично на руския трон. През следващите години управлението й е белязано от външнополитически успехи, културно просвещение, известна вътрешнополитическа съпротива и множество любовни афери. Съвременниците й я описват като красива жена, която въпреки ниския си ръст винаги привлича вниманието в стаята, погледът й е орлов, телосложението – едро, а умът й – остър като бръснач. Императрицата има строго определен режим, който започва много рано сутрин с чаша силно кафе и ободряване на лицето с кубче лед, след което се заема с кореспонденцията. Основното й хранене е към 2 следобед, а вечер за да заспи по-лесно й решат косата, докато е в леглото. Когато не решава важни държавни дела тя разпуска с игри на карти, яздене, театър, музика и други занимания. За отношението към нейните подчинени самата Екатерина отбелязва: „обичам да хваля на висок глас и да порицавам тихо.“

Съвременниците, а по-късно и изследователите са впечатлени от богатия й интимен живот. Също както други короновани жени в историята, Екатерина има множество любовници, но не се омъжва повторно, за да не позволи на някого да я измести от властта. Трудно може да се говори за крайности, тъй като императрицата всъщност е моногамна и последователна във връзките си. Според различните сведения броят на любовниците й варира между 12 и 22, когато тя се отегчи от някого преминава към следващия, а този който отхвърля получава щедри подаръци. Когато ги пенсионира тя ги дарява с имоти и крепостни селяни. За целия период на управлението си на мъжете в своя живот тя раздава над 300 000 крепостници. Сред нейните фаворити са вече споменатите Сергей Салтиков, Григорий Орлов, Станислав Понятовски, както и Александър Василчиков, Пьотър Завадовски и др. Последният й любовник е Платон Александрович Зубов, който тогава е 40 години по-млад от нея и е един от най-влиятелните мъже в Русия в края на управлението й. Вероятно голямата любов на Екатерина е генерал-фелдмаршал Григорий Потьомкин, когото тя нарича свой приятел и идол. Любовната им кореспонденция започва през 1774 г. и продължава до смъртта на Потьомкин, въпреки че по това време те вече отдавна не са любовници. Смята се, че той дори избира някои от фаворитите й, защото познава добре вкуса й.

Във вътрешната й политика амбициите и желанията на Екатерина са големи, но реализирането им не дотам сполучливо. На първо място, тя трябва да реши въпроса с опразнената хазна и по този повод национализира църковните имоти. Също така облага евреите с двойни данъци, за да продължат да изповядват религията си. Под влиянието на просвещенските идеи през 1767 г. тя събира комисия, състояща се от делегати от всички социални прослойки (освен крепостните селяни) и провинции, която трябва да изготви т.нар „Предложение“ за правна реформа. Идеите в него изпреварват времето си и прокламират за равенство на всички граждани пред закона, затова и остават само на хартия. Не особено продуктивна се оказва и образователната й реформа, с която тя се заема с плам, но идеята й за безплатно начално образование е продължена от нейните наследници. Един от най-големите й приноси е в сферата на културата. Освен, че поставя основите на Ермитажа, императрицата подкрепя развитието на театъра, музиката, изобразителното изкуство и литературата. Екатерина ІІ подпомага също така и развитието на науката, като се смята, че тя и дворът й се ваксинират от дребна шарка – стъпка революционна за времето си.

Вътрешното положение не е особено стабилно и през 1773 г. избухва бунтът на Емелян Пугачов, който се смята за най-големия в руската история до Октомврийската революция. Той обхваща Централна Русия и Сибир, а манифестът му включва края на зависимостта на селяните, освобождаване от данъци и безразборна саморазправа с благородниците. Въстанието продължава повече от година, а в разгара му Пугачов предвожда близо 100-хилядна армия. Потушаването на бунта от страна на правителството е безпощадно, а неговият предводител е обезглавен. Екатерина отправя ясно послание към всеки решил да оспори властта й и това слага край на подобни действия до края на управлението й.

Външната й политика е синтезирана най-точно от самата нея: „Нямам друга възможност да защитя границите си, освен да ги разширя“. Екатерина прави именно това – превръща думите си в действие. Основната посока на разширяване на империята е на юг. Тя на два пъти се изправя срещу османския султан и го побеждава. В резултат от двата конфликта Русия придобива Крим и се засилва нейното влияние на Балканите и в Кавказ. На изток, империята присъединява към себе си по-голямата част от дн. Азербайджан, вкл. град Баку. С част от западните си съседи Екатерина учредява Лига на въоръжената неутралност, която в рамките на три години гарантира неутрално мореплаване по време на Американската революция. Бившият й фаворит – Станислав Понятовски управлява Жечпосполита, но впоследствие императрицата участва в подялбата на полското наследство. По нейно време се води и поредната война със Швеция (1788-1790), от която не последват значителни териториални промени за империята.

Екатерина_на_балконе

Снимка: By Кестнер (Kaestner) Иоахим X. – http://img12.nnm.me/0/f/7/c/4/726dd1bc75ab581fe1ff33e482a.jpg, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=32951794

Изследователите разграничават промяна в поведението на Екатерина след избухването на Френската революция (1789). Преди нея, тя приема с широко отворени обятия всички идеи на Просвещението, а след това подлага част от тях на съмнение. Императрицата проявява открита нетолерантност към свободата на словото, какъвто е случая с писателя Александър Радишчев, когото първо осъжда на смърт, а след това помилва и изпраща в изгнание. Друг проблем, който се очертава е въпросът с бъдещия й наследник. Екатерина не е в добри отношения със сина си – Павел, от когото е отчуждена. Тя показва своята безрезервна обич и видими предпочитания към своя внук Александър, когото е планирала да постави на трона, но това така и не става, защото тя умира преди да уреди този въпрос.

16 ноември 1796 г. започва като всеки един обикновен ден за Екатерина, но след сутрешното й кафе, към 9 ч. императрицата усеща болка в сърцето и започва да диша затруднено. До вечерта тя затваря очи завинаги. Дори в този момент се намират зли езици, които съчиняват непристойни истории за това как е загинала, включително и такива, които намесват участието на кон в интимните й отношения. Тези обвинения са безпочвени и отхвърлени като недостоверни. По-късно в бележките й откриват описание как иска да бъде изпратена от този свят и се съобразяват с него. Обличат я в сребърни дрехи с корона на главата, а впоследствие тялото й е положено в катедралата „Петър и Павел“.

Екатерина Велика е най-дълго управлявалата жена в историята на Русия. През тези 34 години империята се разширява, културата процъфтява, но въпреки всичко положението на обикновения човек и крепостните селяни не се променя радикално. В личен план Екатерина е от хората, които е обичала да бъде обичана, радвала се е на вниманието и е била щедра с всеки, който спечели благоволението й. „Една смела душа, може да поправи всяко бедствие“ и вярна на думите си, императрицата е безкомпромисна в своите действия дори когато те невинаги се увенчават с така желания успех.

 

 
 
Коментарите са изключени

Трагичният живот на сестрата на Джон Кенеди

| от |

На 20 януари 1961 г. новоизбраният президент на САЩ Джон Ф. Кенеди при встъпването си в длъжност казва на всеобщия американски народ: „Не питайте какво може да направи държавата за вас, питайте какво може да направите вие за държавата“. На 1000 километра от него, в Джеферсън, Уисконсин, в училище за специални деца „Св. Колета“ живееше 43-годишна жена, която може би слуша речта по радиото. Тя се казва Розмари Кенеди и е малката сестра на президента.

Никой не знае точно защо Роуз Мари има проблеми, но те са очевидни от много ранна възраст. Както сега знаем, може да има няколко фактора за нарушеното й развитие – генетични, инфекциозни, излагане на токсини от околната среда, както и други. Майката на Розмари, например, няколко пъти казва, че медицинските сестри, поради закъснението на лекаря, се опитват да спрат раждането й и в процеса нараняват бебето. Дори в ранна възраст, за Розмари се твърди, че „по-бавно започва да пълзи, по-бавно започва да ходи и да говори, отколкото двамата й интелигентни братя“. Тя трудно „се храни с лъжица и управлява шейната си“, а в първи клас изпитва трудности с ученето.

В известната си книга „The Kennedy Women: The Saga of an American Family“ Лорънс Лиймър пише, че Розмари беше „красива млада жена, снежна принцеса със зачервени бузи, блестяща усмивка, плътна фигура и със сладко привлекателен маниер към  почти всеки, който срещне.“

Coat of Arms of John F. Kennedy

Гербът на семейство Кенеди

Розмари си води дневник, който е показан чак през 1995 г. Смята се, че обхваща годините от 1936 до 1938, когато Розмари е на възраст 18-20. Този  дневник е написан в проста, кратка проза и не се различава от това, което бихме прочели в дневника на една обикновена тийнейджърката:

Бяхме на обяд в балната зала на Белия дом. Джеймс Рузвелт ни заведе да видим баща му, президента Рузвелт. Той ни каза: „Време беше да дойдете. Как мога да прегърна всички ви? Кой е най-голям? Всички изглеждате толкова големи.“

Този дневник кара някои историци и биографи на семейството да смятат, че Розмари може и да не е била болна или поне не толкова тежко, колкото се твърди. Съществуват теории, че тя просто е имала дислексия (на база на определени белези в писането й) или депресия.

През 1941 г. обаче типичната добронамереност на Розмари изчезва. В мемоарите си майка й, Роуз Кенеди,  пише за „забележима регресия в умствените й способности, които тя (Розмари) работи толкова усилено да развие“ и „обичайната й кротка природа залязваше все повече за сметка на напрежение и раздразнителност“.

Moniz

Доктор Антонио Мониз

Същата година баща й, Джо Кенеди, се консултира с лекари в опит да помогне на дъщеря си (макар че някои спекулират, че той просто се притеснява Розмари да не излага семейството). Натъква се на „обещаваща“ нова процедура, разработена от португалския лекар Антонио Мониз, наречена „левкотомия“ или както я знаем ние с вас – лоботомия. Тогава на нея се гледа като последна надежда за страдащите от нелечими психически разстройства и се смята, че дава на пациента „надежда за удовлетворение“. Идеята на процедурата е чрез разкъсване на нервните връзки към и от челния лоб да се „оправят“ определени психични заболявания като депресия и множество нарушения в развитието. Разбира се, правейки това, потенциално се губи характерът на пациента и до известна степен интелекта му. По онова време обаче потенциалните ползи се виждат компенсиращи за потенциалните рискове поради липсата на алтернативни лечения на по-тежките психични болести. През 40-те години изпълнението на лоботомии освен това е било на границите на науката. Всъщност Мониз печели Нобелова награда през 1949 г. „за откриването на терапевтичната стойност на левкотомията при определени психози“.

Turning the Mind Inside Out Saturday Evening Post 24 May 1941 a detail 1

Доктор Уолтър Фрийман (ляво) и доктор Джеймс Уотс (дясно) изучават рентгенова снимка преди да изпълнят лоботомия на пациент

През ноември 1941 г. Розмари получава лоботомия в болница Джордж Вашингтон. Тя е извършена от д-р Джеймс Уотс и д-р Уолтър Фрийман, който е силен привърженик на процедурата и я нарича „хирургия на душата“. Джо дава съгласие без одобрението на дъщеря си; по-късно тя казва, че никога не е била питана. Що се отнася до самата процедура, един от хирурзите пояснява: „Минахме през горната част на главата… Тя беше под лека упойка. Направих хирургичен разрез в мозъка през черепа… Направихме само малък разрез, не повече от 3 сантиметра… Сложихме инструмент вътре…“ След което те правят разрези на мозъка й с инструмент, подобен на кухненски нож. В крайна сметка спират с унищожението на мозъка, когато тя става некомуникативна и спира да отговаря на въпросите им.

Операцията наистина я прави спокойна, но и я лишава от способността да говори, да ходи и въобще да общува по какъвто и да е начин. Тя също така вече е със значително занижен умствен капацитет. Розмари много по-късно в живота си ще успее да възстанови някои двигателни способности, като например да ходи с помощта на проходилка. Резултатът остава Джо Кенеди съкрушен. Процедурата, която трябваше да помогне на дъщеря му, в крайна сметка я прави напълно нефункционална.

След като прекарва 7 години в болница в Ню Йорк, тя е изпратена в „Св. Колета“ в Уисконсин, където „ще се чувства много по-добре като е на място, където може да бъде с хора с нейния умствен капацитет“.

Твърди се, че след като Розмари заминава за Уисконсин през 1949 г., Джо никога не я посещава, нито въобще я вижда отново. Той почива през 1969 г. Майка й, Роуз, я посещава веднъж годишно, както и някои от братята и сестрите й. Първоначално Джо и Роуз казват на медиите, че Розмари „преподава на изостанали деца в Уисконсин и иска да живее усамотен живот“. Роуз по-късно ще признае пред известната биографка Дорис Киърнс Гудуин, че никога не прощава на Джо за решението за операцията на Розмари, „Това е единственото нещо, с което някога ме е огорчавал“.

John F. Kennedy, White House color photo portrait

Що се отнася до отношенията между Джон Ф. Кенеди и сестра му – по време на предизборната му кампания поддържа твърдението, че тя е „твърде заета“ за публични изяви. Едва след избирането на Джон през 1961 г. семейството признава, че Розмари е „умствено изостанала“. На 31 октомври 1963 г. президентът подписва законопроект за работа в областта на психичното здраве, опитвайки се да предотврати пациентите да бъдат забравяни по лечебни заведения. Това е и последният законопроект, подписан някога от него.

Eunice-Kennedy

През 1962 г. Юнис Кенеди написва сърдечна и невероятно искрена статия за сестра си, която се публикува в няколко списания. Тя никога не споменава неуспешната лоботомия, но казва, че нейното семейство (имайки предвид най-вече майка й) е направило най-доброто, което е могло за Розмари. Тя я нарича мила, красива и говори за тъгата, която изпитват близките й за нея, признавайки, че действително е „умствено изостанала“ и че „грижите на изостанало дете у дома са много трудни“. Юнис продължава да говори за Розмари до края на живота си и създава Специалната олимпиада, посветена на на сестра й.

Розмари Кенеди живее до 86-годишна възраст и почива на 7 януари 2005 г. във Форт Аткинсън, Уисконсин.

 
 
Коментарите са изключени

Най-желаните коледни подаръци през годините: Слаймът завладява 1977

Слаймът на Mattel беше любимата играчка на всяко дете, привлечено от гаднички (но не прекалено гадни) неща. Той също така беше враг на всеки чист килим или стена. Но как тази пихтия от химикали става толкова популярна? Това е една история, която ще ни върне назад в неоновите дни от ерата на диското: 1976 г.

Nickelodeon's 2019 Kids' Choice Awards - Show

Slime е представена за първи път от производителя на играчки Mattel през зимата на 1976 г. Зелена на цвят и мека на пипане, играчката прониква между пръстите ви и обхваща всичко, върху което попадне – ръце, други играчки и дори косата на малката ви сестра или брат, ако сте особено палави.

Изработена от гуарова гума (полизахарид) и боракс (натриев тетраборат), пихтията запазва полутвърдата си форма дълго време, стига да я съхраняваме добре в кутийката й. Ако ли не, след известно време на повърхността й ще се образува твърда коричка. През годините, в които е популярна, които завършват около 1990 г., към играчката се слагат в комплект най-различни каучукови насекоми, червеи и дори очни ябълки, което добавя към приятния гаден ефект и я поддържа близо до върха на списъка с предпочитани коледни играчки, особено в годината след като излиза – 1977. Mattel също така пуска и настолна игра Slime Monster в края на 70-те, в която играчите, докато се движат по дъската, трябва да не бъдат заловени от отвратителното зелено чудовище, което ще ги хване, ако попаднат на квадратчето под него.

Slime си колаборира с няколко световни франчайза. Първият от тях е Hordek’s Horde Slime Pit от франчайза на Masters of the Universe в началото на 80-те. Играта използва отлично пихтията, защото някой от играчите може да падне жертва и да бъде заклещен между ноктите на птица срещу стилизирана тухлена стена с червена арка с лицето на Hordak, издълбано в центъра й. Над жертвата пък има огромна глава на динозавър и когато се натисне бутон в задната й част, Слаймът потича от устата на динозавъра върху пленения и го задушава. Слаймът да тече от устата на чудовище е популярна тема сред тези колаборации.

Kenner е друга компания, която намира хубаво приложение на слайма. Този път той участва в играчката Real Ghostbusters. Анимационният филм „Real Ghostbusters“ включва героите от игралния екшън „Ghostbusters“ от 1984, както и от продължението му. През 1987 г., обаче, Kenner добавя лилав и розов слайм към играчка пак по анимацията, която се нарича Ecto-Plazm Play Gel. Идеята и е, че чудовище се прикрепя към преса, в която се слага Слаймът и при натискане на пресата, гадорията излиза през устата му. По-нататък те добавят и още цветове – червено, жълто и синьо.

Играчките на Playmate по франчайза Teenage Mutant Ninja Turtle са следващите, които използва Слайм. В този случай играчката се нарича Retromutagen Ooze (или просто Ooze). Това име подсказва за връзка с химикалите, които всъщност създават Костенурките (и които дават силите на Daredevil на Marvel, както се твърди в комикса). Подобно на оригинала, Retromutagen Ooze първоначално се предлага самостоятелно в своя кофичка, както е показано на снимката. Има обаче няколко играчки, които включват Ooze като част от комплект. Ето например, Retrocatapult е такава играчка. Както подсказва името, това е едноместен катапулт, на който Слаймът се слага и съответно се изстрелва (радост най-вече за родителите…). Flushomatic е друга играчка, която използва Ooze. Тя представлява пластмасова тоалетна на върха на арка с резервоар отдолу. Слаймът съответно се изсипва в тоалетната и пада в резервоара, където може да има друга фигурка. Относно фигурки – Mutagen Man е човече („човече“), което представлява живо контейнерче със слайм, което има ръце и крака. И накрая Oozey, което произнася се „Узи“, като оръжието. То представлява обаче не ръчно оръжие, както името предполага, а такова, което прилича на топ. Този топ съответно изстрелва кофи за боклук (от малките, цилиндричните), пълни със слайм. Понеже катапулта не стига…

Nickelodeon's 2019 Kids' Choice Awards - Show

Въпреки че популярността му, както казахме, приключва през 90-те, Слаймът преви завръщане. Той се прокрадва между пукнатините и отново стига до децата благодарение на Nickelodeon. Началото е в детското шоу от Канада “ You Can’t Do That On Television“, където Слаймът (наричан там Гак, Gak) се използва срещу всеки, който изрече думите „не знам“. Предаването става толкова популярно, че пихтията се лее (доста богато и разточително) и в други предавания на Nickelodeon – „Double Dare, Wild и Crazy Kids“ и „Figure It Out“. Нищо неподозиращи знаменитости пък може да бъдат засипани със неоново зелен слайм на събитието Nickelodeon Kid’s Choice Awards. И когато това стане, почти всеки път се приема като чест.

Всъщност играчката се поява по Nickelodeon TV още през 1979 и така добива популярността, която ще я направи най-желаната коледна играчка същата година.

Това беше историята на продукта на Mattel, наречен Slime.

Историята на самата слуз обаче започва още в началото на 20-ти век. По това време науката обръща повече внимание на синтетичните полимери и при изследванията им се правят доста полезни открития. Основите им се полагат през 20-те години. Създаден е модел на молекулите им, който предполага, че те са в дълги, усукани, подобни на вериги формации. Тези модели по-късно се потвърждават и от двама учени, използващи рентгенови лъчи за изследване на естествен каучук (който, разбира се, също е полимер). Това е и горе-долу моментът, в който разработването на синтетични полимерни и пластмасови материали става сериозно и масово.

Компаниите от години произвеждат и предлагат продукти на базата на полимер, които приличат на слайм. Продават се различни пластелин и глина за моделиране, които са на такава основа. През 1943 г. Джеймс Райт се опитва да направи полимер от синтетичен каучук, който да се ползва при американските военни действия по време на Втората световна война. Не успява обаче да получи търсените от него свойства и след като се примирява с провала, отлага работата по проекта си. Няколко години по-късно, „провалът“ му попада у един служител на Dow Corning Corporation, който една вечер го показва на гостите си. Един от тях проявява интерес към нещото и усеща, че то има потенциал като нова играчка.

Silly putty dripping

Играчката Silly Putty в действие

След като е рекламирана в шоуто Howdy Doody през 1957 г., Silly Putty се превръща в национален феномен! През декември 1968 г. играчката дори отива до Луната, на борда на Аполо 8.

Освен от гуарова гума, слуз подобна на Slime и Silly Putty се прави и от поливинилов алкохол (PVA) и дори мляко. Но технологиите в тази посока постоянно се развиват и подобряват. Стив Спанглер дори прави от слузта изкуство.

Днес в интернет има безброй уроци как да си направим слайм сами и то с елементарни предмети и химикали от бита. Понеже знаем, че ще опитате – успех!

 
 
Коментарите са изключени

Да наредиш огън по собствената си база – историята на Джон Фокс

Роден в Синсинати, Охайо на 18 май 1915 г., Джон Р. Фокс израства в родния си щат, а след това отива да учи в Университета в Уилбърфорс – висше учебно заведение за афро-американци,. Там се запознал с бъдещата си съпруга Арлин, докато изучавал биологични науки. Двойката се преместила в Броктън, Масачузетс, след което се жени и приветства дъщеричка, Сандра. На 26-годишна възраст Фокс се присъединява към американската армия в края на февруари 1941 г. и завършва пехотно училище във Форт Бенинг, Джорджия през август, малко преди нападението на японците над Пърл Харбър през декември същата година да принуди САЩ да започнат участието си във Втората световна война.

Три години и половина по-късно, през декември 1944 г., лейтенант Фокс се оказва, че работи като оператор на оръдия в 366-и пехотен полк, 92-а пехотна дивизия. Той заедно с поделението си се намират в град Сомоколония, Италия, когато германски войници, дегизирани като цивилни, се промъкват в града на Коледа.

Има и втора германската атака – в 4:00 сутринта на 26 декември. Вражеските войници, които са проникнали в града предния ден, започват още по-ожесточено нападение, и двете групи успяват сравнително бързо да надделеят над американските сили.

Когато обаче по-малобройните американски войници започват паническото си отстъпление, лейтенант Фокс доброволства заедно с още няколко италиански войници да останат в града, за да следят врага. Задачата на Фокс е да насочва огъня на артилерията, която е разположена извън града, срещу германските войски и така евентуално да забави тяхното настъпление за достатъчно дълго време, че американците да могат безопасно да се оттеглят и прегрупират. И докато американските войници правят това, лейтенант Фокс се настанява на втория етаж на сграда, на място, което му позволява да вижда добре приближаващия враг.

С настъпването на деня (а и на вражеските войници) Фокс кара артилерията да насочва оръжията си все по-близо и по-близо до неговата позиция, което насочване е паралелно с приближаването на германците.

JohnRFox

Лейтенант Джон Р. Фокс

Накрая, малко преди обяд на 26 декември, Фокс се обажда по радиото на командния пункт с искане артилерията да бъде насочена точно към неговото местонахождение. Войникът, който е на радиото в този момент, лейтенант Отис Закъри, както и командирът му питат Фокс дали е наясно, че този снаряд ще унищожи сградата, в която е. Отговорът на Фокс е: „Изстреляйте го!“

Тогава лейтенант Закъри издава на артилерията заповедта „Приближи, готови“, което нарежда на войниците, които са на оръдията, да насочват огъня си в една линия като я приближават към позицията на Фокс, докато не стигнат до сградата му. По-късно Закъри казва: „Последваха силни експлозии и повече никога не видях Джон Фокс.“

В крайна сметка атаката принуждава германците да забавят напредъка си през града. Тогава американските войници имат време да се реорганизират и да започнат мащабна контраатака, с която успяват да си върнат града от германския враг. Когато войниците отидоха да вземат тялото на лейтенант Фокс и осемте италиански войници, които също загиват, сред останките те намират и телата на около 100 германски войници.

За този безкористен акт на храброст командирът на лейтенант Фокс го номинира за отличието Медал за изключителна служба. Въпреки това военните в САЩ пренебрегват жертвата му, както пренебрегват приноса и на много други войници от афроамерикански произход през Втората световна война. Например, американските военни връчват Медал на честта – най-високото отличие, което може да бъде присъдено на военнослужещ, мъж или жена – общо 464 пъти за заслуги в битките през Втората световна война, като 324 са присъдени на войници в армията. Никой от тези войници обаче не е афроамериканец – а расовите пристрастия ги има и с другите награди.

Наградите в крайна сметка се присъждат на Фокс. През 1982 г., 38 години след като е номиниран, той най-накрая е и награден с Медала за изключителна служба. И още повече – проучване, проведено от Университета Шоу в Северна Каролина, поръчано от американската армия, има за цел да анализира това дали на афроамериканските войници са били отказани отличия несправедливо или не. Резултатите сочат, че: „Екипът на Шоу… препоръча на армията да разгледа група от 10 войници за присъждане Медал на честта“. Полковник Фокс е сред посочените 10 войници, 7 от които в крайна сметка са избрани от армията и 6 са посмъртно наградени с медала от президента Бил Клинтън през 1997 г. (Единият от тях, Върнън Бейкър, все още е жив и приема наградата си лично.) Що се отнася до Фокс, неговият медал беше приет от вдовицата му Арлин Мароу.

 
 
Коментарите са изключени

Проектът Монтоук: конспирацията, която вдъхнови сериала „Stranger Things“

| от |

Проектът Монтоук създава забележително много теории на конспирацията – в тях винаги фигурират пътуване във времето, телепортация или контрол на съзнанието. Но въпреки всички тях и въпреки че вдъхновява безобразно успешния сериал „Stranger Things“ на Netflix, малцина са чували за проекта. Е, днес ще променим това.

the-montauk-project-original-imaeb7vjmkathzyn

Историята за проекта Монтоук започва някъде през 1992 г. с издаването на книгата на Престън Б. Никълс „The Montauk Project: Experiments In Time“.

По това време вече се носят слухове, че американските военни (покрай Студената война) са провеждали психологически експерименти в Лонг Айлънд още в средата на 80-те. Затова може да се каже, че книгата на Никълс добавя малко във вече съществуващ огън.

Никълс започва с това, че е написал книгата, след като „възстановява“ спомените си от когато е работил като изследовател в проекта. След това разказва подробности за интериора на сградите, процедурите, за които е отговарял, технологиите и редица паранормални инциденти, на които става свидетел.

След публикуването на книгата се появяват други хора, които също казват, че са участвали в незаконните проучвания в същия проекта. Това задейства главния пропаганден механизъм, който засилва всички популярни теории на конспирацията.

По отношение на твърденията си Никълс обхваща всичко: контрол на ума и телепатията, отваряне на времево-пространствени портали към други измерения, контакт с извънземни и отвличане на деца… И всичко това във военна програма, финансирана със злато от нацистите, взето през Втората световна война.

USS Eldridge DE-173 (1944)

Eldridge (DE-173), 1944

Историята на проекта Монтоук се пресича с една дългогодишна и известна теория на конспирацията за така наречения експеримент във Филаделфия от 1943 г. В нея американските военни се опитват да заобиколят радарите на нацистите по време на Втората световна война посредством електромагнитни полета.

В различни версии на конспирацията се разказва, че в корабостроителница във Филаделфия, Пенсилвания, през лятото или есента на същата година, е направен кораб, USS Eldridge, който не просто е бил невидим за радара, но е бил и напълно невидим за човешките очите. След това телепортиран през дупка във времепространството до Норфолк, щата Вирджиния, на над 320 километра разстояние. Когато Eldridge се връща (телепортира) обратно в корабостроителницата във Филаделфия няколко минути по-късно, някои членове на екипажа са озовават в преградите на кораба, а телата на други са наобратно (с вътрешностите навън). Някои също така полудяват заради този процес.

Много, много неща в цялата история на практика са или директно опровержими с очевидни хронологични несъответствия, или просто защото нарушават законите на физиката. Нещо повече, нито един от разказите за експеримента във Филаделфия от различни хора не е един и същи, а тези, които реално наистина са служили на кораба през 1943 г., ги отричат изцяло. Въпреки това, конспирацията е популярна от поне 1955 г.

През 1984 г. се появява един иначе не особено стойностен филм за експеримента във Филаделфия, озаглавен „The Philadelphia Experiment“. Той става нещо като катализатор за историята за проекта Монтоук.

Когато 57-годишеният Ал Биелек гледа филма през 1988 г., изпитва завладяващо усещане за нещо като дежавю. Билек твърди, че е успял да отключи голямо количество потиснати спомени за участието си не само в експеримента във Филаделфия, но и в проекта Монтоук, и че двете са преплетени, а паметта му е манипулирана от ЦРУ. Той разказва историята си пред аудиторията на конференцията Mutual UFO Network през 1990 г. и твърди не само, че експериментът във Филаделфия е истински, но и че той и брат му са били на борда на Eldridge. Оборудването е създадено не от кой да е, а от самият Никола Тесла, и с него двамата с брат му и кораба се телепортират в лагера Хироу на 12 август, 1983.

В един момент историята на Билек става толкова объркана и преувеличена, че не си струва да я разказваме, но с две думи – той и брат му се присъединяват към проекта Монтоук, който се създава след електромагнитните изследвания на експеримента във Филаделфия. Билек твърди, че се сприятелява с Никълс и дамата работят по създаването на „Стола Монтоук“ – устройство за четене на мисли, което е централен компонент на целия проект.

Warner Bros. Pictures And InStyle Host 18th Annual Post-Golden Globes Party - Arrivals

Мили Боби Браун, Снимка: Getty Images

Никълс в книгата казва за този стол, че посредством електромагнетизъм увеличава психическите сили на всеки, който седи в него. 

Това може да звучи познато на феновете на „Stranger Things“, където подобно устройство се прилага върху Илевън (в ролята Мили Боби Браун), за да отвори портал към друго измерение. В проекта Монтоук, група екстрасенси използват Стола, за да отворят времепространствен портал и да „виждат“ в далечни места и други измерения. Споменатите по-горе отвлечени деца също били подлагани на различни психологически експерименти с устройството…

52-годишният Стюарт Свердлоу от Мичиган казва пред The Sun през 2017 г., че е едно от тези деца и че той и други като него са били подложени на ужасяваща неща:

В началото на проекта те отвличаха само сираци или деца на наркомани – такива, които никой не би потърсил. Целта им беше да раздробят умовете ни, за да ни програмират… те променяха температурата на стаята ни от много горещо на много студено и обратно, оставяха ни да гладуваме, а после ни хранеха прекалено много. Спомням си, че ме биеха с дървена пръчка. Обичаха и да ни давят в леген с вода. Тези методи бяха доста ефективни в това да ни накарат да слушаме и да се подчиняваме. Те също така използваха ЛСД, за да променят съзнанието ни.

Свердлоу твърди още, че той и други момчета от Монтоук са изпращани на Марс или пък „в библейски времена“ и после са връщани, чрез технологиите в лагера Хироу.

Книжната корица, която братята Дъфър използват първоначално, когато предлагат сериала си

Скоро Никълс, заедно с други участници в проекта вдигат бунт:

Най-накрая решихме, че всичко трябва да спре. Докато беше на стола, един от участниците прошепна „Време е“ и пусна чудовище от подсъзнанието си. На екрана видяхме голямо, космато и гадно чудовище. То обаче не беше под земята, а някъде на близо до основата и поглъщаше или спазваше всичко, което му попадне. Няколко човека го видяхме, но всички го описаха различно.

Никълс казва, че трябва да унищожат цялото оборудване, за да спрат това същество и да го върнат в първоначалното му измерение. Това явно е вдъхновението за линията в „Stranger Things“, където Илевън призовава чудовище, което по същия начин създава погром.

Според Variety създателите на сериала, Мат и Рос Дъфър са били толкова вдъхновени от проекта Монтоук, че оригиналното заглавие на „Stranger Things“ е било „Montauk“. След като режисьорът Чарли Кеслер обаче завежда дело срещу братята за плагиатство на късометражния му филм „The Montauk Project“, градът, в който се развива действието в сериала, е променен от Лонг Айлънд на покрайнините на Индиана. Все пак продукцията на Netflix обаче явно силно се осланя на книгата на Никълс. Персонажът на д-р Бренер, изигран от Матю Модин, измъчва малки деца като Илевън, чието име, само по себе си предполага, че е имало 10 деца преди нея (от англ. ез. еleven – единадесет ). Има и чудовища, които навлизат в нашата реалност, което също съответства с книгата.

Според Никълс, мазетата на лагера Хироу са били напълнени с цимент след като цялото оборудване е унищожено, а спомените на всички участвали са били изтрити от ЦРУ с програмата MK-Ultra.

Някои съоръжения все още стоят и привличат погледите на любопитни минувачи и местни жители и до днес. Радарът SAGE е важен за лодките, плаващи около Лонг Айлънд, така че ВВС го оставят.

Армията от своя страна опровергава, че въобще нещо като проекта Монтоук се е провеждало в лагера. Разбира се, ако някоя част от историята е вярна, шансовете американските военни да признаят за отвличането на деца и подлагането им на изследвания и мъчения (да не говорим за другите неща), не съществуват.

 
 
Коментарите са изключени