shareit

„Лошите момичета“ на историята: Баба Тонка – Майката на хъшовете

| от Десислава Михайлова |

От древността образът на жената се свързва с този на живота, защото именно тя дава началото на новия живот. Хилядолетия наред жената е била поставяна в определени граници, които да я държат далеч от властта, образованието или бойното поле, което не е място за „крехки“ създания.

И повечето от тях са се съобразявали с поставените от обществото и боговете граници. Повечето, но не всички. Историята познава не една и две жени, решили да докажат, че притежават качества наравно с мъжете, било то в овладяването на бойни техники или в откриването на сложни математически формули.

В поредица от текстове ще ви представим едни от най-интересните жени в историята. Ще се уверите, че буквално през всички векове има примери за дами, които са били истински bad ass машини.

Преди избухването на Старозагорското въстание през 1875 г., всички участници предполагат, че то ще има голям обхват и отзвук. Историята обаче се развива по коренно различен начин. Реално накрая успяват да се съберат няколко чети в покрайнините на Стара Загора, Шумен и Червена вода (Русенско), които биват разпръснати от османските сили. Сражения се водят само в района на Стара Загора, но и там те не прерастват в повсеместно въстание. Османските власти не оставят нещата така и следва голяма акция, в която са заловени около 600 души, а някои от тях са убити. Много български майки изплакват очите си за своите синове. Една от тях обаче не смее да пророни и сълза.

Нейният дом е под наблюдение вече от няколко години и единственото, от което се притеснява е, ако децата й са оцелели – да не се върнат у дома, защото със сигурност ще ги заловят и ще ги накажат жестоко. Всеки ден тя изпълнява един ритуал – излиза от къщата си, разположена до самия Дунавския бряг, и гледа в посока Румъния. Един ден по пладне, тя застава там както обикновено и първо не вярва на очите си. На отсрещната страна са се събрали няколко мъже. Те се опитват да дадат някакъв сигнал. Изведнъж се подреждат, хващат се един за друг и започват да играят хоро, размахвайки бели кърпи. Тогава майката се вглежда по-добре и успява да разпознае двама от синовете си, които са взели участие в злополучното въстание. Знаейки за нейния ритуал, те решават по този начин да я известят, че са живи и здрави. Тръпнещото й сърце намира утеха и новината й вдъхва нови сили и надежда.

Tonka_Obretenova

Майката има общо 12 деца, като само седем от тях достигат до зряла възраст – пет момчета: Атанас, Ангел, Петър, Никола и Георги и две момичета: Петрана и Анастасия. Всички дават своя принос за освобождението на България, а двама – с цената на живота си. Вдъхновението за тази тяхна саможертва идва от родолюбивите им родители. По-късно Никола си спомня: „Баща ми и майка ми бяха хора сърцати, в жилите им течеше здрава българска кръв, душата им жадуваше за свобода.“  След смъртта на бащата, майката е тази, която се грижи за децата и подпомага тяхното и националното дело.

Тъй като къщата й е посещавана от много хора съседките я наричат „вещица“, а турците й лепват прякора „коджа комита“. На пръв поглед тя е безобидна възрастна жена, облечена цялата в черно, леко приведена. В действителност обаче под забрадката се крие остър и находчив ум. Именно нейната артистичност и чувство за хумор я измъкват от не една и две тежки ситуации. Когато и да я срещали властимащите тя се правела или на луда, или ги развеселявала с някоя шега. Заради своето себеотрицание и преданост към делото за освобождението на България, в историята тя остава известна като „баба Тонка“.

Тя се ражда през 1812 г. в с. Червен (Русенско). Баща й – Тончо изработвал постави, които се използвали за мачкане на гроздето за вино. Този му занаят му носел повече от прилични доходи. Когато настъпва моментът да се задоми, той избира за своя спътница – Мина, която е не само най-хубавата жена в селото, но и най-умната. За да не пострада младото семейство от набези или своеволия на турци, които се срещат често в селата, те се местят в близкия голям град – Русчук (дн. Русе). Те закупуват имот в Мечка махала, Тончо започва да се занимава със земеделие и се замогва. Двамата със съпругата му имат две деца – момче и момиче, но първото умира още, докато е малко, така им остава единствената рожба – Тонка.

Още като малка тя прави впечатление на всички със своята жизнерадостност и находчивост. Тя помага на семейството си в търговския бизнес, но отказва да посещава училище. Когато пораснала достатъчно, за да се задоми, тя отблъсквала всеки ухажор. Това накарало някои от тях да поискат да я накажат и да намажат вратата й с катран, което по онова време се смята за голямо унижение. Научавайки за плана им, тя решава да им даде добър урок. Заедно с две свои приятелки се преобличат като сеймени (воиници от Влашко) и отива на мегдана. С преправен глас тя нарежда на момчетата да отидат в близкия обор, където ги заключила. На следващия ден, разбрали, че това е нейно дело и повече никой дори не си помисля да я приближи.

Родителите й искали да я омъжат за момче от друго заможно семейство – Петър Тъпанчето, но тя и на него отказала. По това време тя вече е направила своя избор и това бил добродушният Тихо Обретенов. Той също е родом от Русе, син на абаджия и сам практикуващ този занаят. Семействата дали своята благословия и през 1831 г. те сключват брак. Скоро след това родителите на Тонка умират, а с наследството двамата млади закупуват къща с голям двор на Дунавския бряг. Брачният им съюз е изпълнен с любов и уважение и трае близо четиридесет години. Те са пълни противоположности – той е с благ и спокоен характер, а тя – весела и шумна. Той е учил и уважава образованието, а тя знае да пише само една буква – онче.

??????????????

Може би точно поради тези свои различия, те се допълват прекрасно. Дори в тежки моменти, както по време на Кримската война (1853 – 1856 г.), когато Тихо фалира и семейството изпада в тежко финансово положение, заедно те отново намират начин да се замогнат. Тонка успява да убеди мъжа си да вземе назаем пари и стока и отново да стартира своя бизнес, а самата тя не стои със скръстени ръце, а започва да отглежда копринени буби, чиято продукция продава на тамошните италиански търговци и също така продължава семейната традиция за производство на вино. Тихо се замогва отново и закупува сгради в Сакча (дн. Румъния), където отваря дюкян, кръчма и бакалница. Именно в Сакча, той спомага за отварянето на българско училище, което просъществува за кратко. Главен учител в него е синът му Никола.

Тихо също така полага грижи за родния град. Със средства на Обретенови се подобрява състоянието на русенската църква „св. Троица“. Той и жена му се включват в борбата на съгражданите им срещу гръцкия владика Синесий, които настоявали богослужението да се извършва на български език. В крайна сметка в началото на 60-те години с общи сили българите изгонват владиката от Русе. В тези години семейната къща на Обретенови става център на българите, които се обрекли на освободителното дело. Тихо събира в дома си приятели, сред които са и хора като Георги Раковски. На тези срещи присъства и жена му – Тонка. Години по-късно, когато я питат от кого се е запалила по идеята за освобождението на България, тя споделя „от Котленеца, който така хубаво говореше за „светото дело““.

Когато порастват и синовете й се включват в тези освободителното дело. През 1867 г., Петър Обретенов участва в редиците на  Втора българска легия. Година по-късно той и брат му – Ангел се записват доброволци в четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. През 1868 г. двамата войводи събират в Румъния над 120 души. Баба Тонка отива лично, за да изпрати синовете си и според спомени на съвременници, ги черпи с ракия, след което се връща у дома. Четниците преминават в България на 6 срещу 7 юли. След няколко тежки сражения мнозина загиват, а други, сред които и самият Стефан Караджа, биват заловени от турците. През това време баба Тонка нищо не знае, докато една вечер в дома й не идва русенския полицейски началник. Досещайки се за целта на посещението, тя спретва цял етюд, придавайки си весел и безгрижен вид. Кани турците в дома си, напива ги и ги разведрява със забавни истории. Обиск така и не се извършва, но преди да тръгнат началника я пита дали тя знае къде са двама от синовете й, на което тя отвръща отрицателно.

През следващите дни в града водят поетапно заловените. Някои биват бързо екзекутирани, а други затваряни в килии. Един ден докарват и Ангел. За да може да стигне до сина си и познавайки характера на турците, баба Тонка ги измамва. Отивайки в затвора пред очите на турските заптии тя заплюва четниците, включително и сина си, кълнейки се във вярност към султана. Това впечатлява турците и те й позволяват всеки ден да идва на свиждане, каквато била и целта й от самото начало. Тя научава, че другият й син – Петър, е загинал по време на битката при Канлъдере.

Макар голяма част от заловените да са обесени, Ангел успява да получи присъда доживотен затвор, вероятно отново чрез маневри, направени от майка му. Той е изпратен на заточение в крепостта Сен Жан д’Акр, в Палестина и през следващите близо десет години тя няма никаква вест от него. В Русе намира смъртта си и Стефан Караджа, който умира от раните си в затвора. Погребват го в немаркиран гроб, но баба Тонка успява да разбере кой е и няколко години по-късно – с помощта на добре подкрепени от нейната ракия гробари, изравя черепа на смелия войвода и го прибира в дома си.

Бедите не спират в дома на Обретенови. Година след заточението на Ангел, баща му Тихо намира нов бизнес партньор – Трифон Чорбаджи. Той има свои планове за състоянието на Обретенов. Една вечер го кани в дома си уж да преглеждат сметките, но зад това стои пъклен план. Когато Тихо се прибира, той заспива и повече не се събужда. Предполага се, че Трифон Чорбаджи го отравя. През следващите дни, благодарение на счетоводните книги, той изземва цялата търговия но Обретенови, не успява да се добере само до къщата, тъй като тя е наследство на Тонка. Семейството отново започва да изпитва финансови затруднения. Въпреки това духът им не бива сломен.

Petar-Obretenov-Belgrade-1868

В началото на 70-те години, в домът на Обретенови се осъществява първото заседание на русенския революционен комитет. От този ден нататък семейната къща става не само убежище на революционери, но и информационен пункт между БРЦК в Букурещ и вътрешните комитети. За целите на тайната организация, в една от стаите в къщата семейството изкопава подземица. То бива измазано и скрито в пода на стаята. То се използва както за съхраняване на кореспонденция и печатни издания, така и като тайно убежище при нужда. В оградата са направени няколко изхода, водещи към различни улички, през които ако е необходимо, да се измъкват бунтовниците. По същото време най-малкият й син Георги заминава да учи във военното училище в Одеса. Останалите й деца се включват в народното дело. Атанас отговаря за тайната поща и за убежището в дома им, Никола става апостол, а Петрана шие знамената на Червеноводската чета и на Сливенската чета.

След неуспеха на Старозагорското въстание се разнесли слухове, че синовете й Никола и Георги са участвали в него. Баба Тонка обаче с нищо не издава, че това е истина. Турските началници обаче вече сериозно я подозирали. Тъй като не намирали нищо по време но изненадващи обиски, те решили да настанят в дома й турски големец заедно с целия му харем, които да я държат под око. Въпреки това в дома й продължавали да „преминават“ въстаници и апостоли, които идвали от Гюргево, а тя ги преобличала и хранила и изпращала нататък. Една вечер, за да прикрие трима от тях – войводата Стоил, Георги Икономов и Христо Караминков, баба Тонка изиграла цял театър пред жените от харема, които били в дома й. Престорила се на много пияна и обикаляла из къщата. В това време тя перяла дрехите на бунтовниците и им помагала един по един да напускат дома й.

Съвсем естествено, когато настъпил часът на Априлското въстание (1876 г.), синовете й отново били сред бунтовниците. Никола бил във Врачански окръг, а Георги – в Сливенски. Макар да била силна жена и никога да не проронила сълза пред другите, само веднъж тя се опитва да разубеди едно от децата си да не участва в революционното дело. Това е най-малкият й син – Георги, който въпреки нейната молба става въстаник. Убит е на 8 май, около с. Нейково. Турците отрязват главата му и пълнят устата му с писмо, тъй като той бил дописника на четата. Никола е хванат, окован и изпратен в Русе. Заловените само преминават през града, но са изпратени от българи, които излизат по улиците. Сред тях е и баба Тонка. Според свидетели, тогава тя казва, че „четирима синове има вече в гроба, двама умрели и двама полуживи; но още четирима ако би имала, то пак няма да й стане жално да ги види, че носят байряка.“ Никола е заточен в същата крепост като брат си – Сен Жан д’Акр.

Georgi_Obretenov

След Освобождението, Ангел и Никола се завръщат в Русе. Баба Тонка не е виждала единият си син от десет години. Макар и вече възрастна, когато го посреща на гарата тя се шегува, че макар и млад, той бил побелял повече от нея. Няколко дни по-късно в дома й има тържество по случай завръщането на децата й. Също както много други революционери, синовете на баба Тонка изпадат в тежко материално положение в новата българска държава. От „Записките“ на Захари Стоянов става ясно, че те били следени и често привиквани в полицията, тъй като били „неблагонадеждни“. Така в не особено добро материално състояние протичат последните години от живота на баба Тонка. Тя издъхва на 27 март 1893 г. на 81 годишна възраст.

Съдбата на нейните потомци не е лека. Дъщеря й Анастасия се жени за Захари Стоянов. Двамата имат три деца, като само едно от тях оцелява – дъщеря им Захаринка, родена след смъртта на баща си. Анастасия усилено редактира книгите на съпруга си, а след смъртта му издържа дъщеря си като работи като учител. Друга внучка на баба Тонка, която е кръстена на нея, получава високо образовани в Париж. След това се завръща в Русе и се жени за Нико Просеничков, който става директор на Мъжката гимназия в града. През 1944 г. той и съпругата му са разстреляни от Народния съд.

Днес в Русе може да се посети къщата-музей на „Баба Тонка“, който съхранява спомена за нейните дела. Във времена, когато е било по-лесно да се залостиш в дома си, тази жена отваря вратите на своята къща и посреща всички, които посвещават живота си на освобождението на България. Както отбелязва Захарий Стоянов: „тя е едва ли не единствената жена между българския народ, която е спомогнала най-много в бунтовническите ни движения.“

Снимки: Wikipedia

 
 
Коментарите са изключени