shareit

„Лошите момичета“ на историята: Баба Неделя – Първата учителка в София

| от Десислава Михайлова |

От древността образът на жената се свързва с този на живота, защото именно тя дава началото на новия живот. Хилядолетия наред жената е била поставяна в определени граници, които да я държат далеч от властта, образованието или бойното поле, което не е място за „крехки“ създания.

И повечето от тях са се съобразявали с поставените от обществото и боговете граници. Повечето, но не всички. Историята познава не една и две жени, решили да докажат, че притежават качества наравно с мъжете, било то в овладяването на бойни техники или в откриването на сложни математически формули.

В поредица от текстове ще ви представим едни от най-интересните жени в историята. Ще се уверите, че буквално през всички векове има примери за дами, които са били истински bad ass машини.

Годината е 1869 г., мястото – Велес. В продължение на месец, две жени, под прикритието на нощта везат едно необикновено знаме. На него е изобразен лъв, ушит от червена коприна, а с бели букви отгоре е написано – „Свобода или смърт“. Поръчението за неговата направа идва не от кого да е, а от самият Апостол на свободата – Васил Левски. Ако те бъдат разкрити – най-малкото ги очаква затвор. Нощите минават, а знамето става все по-голямо. Една вечер при тях идва хазяинът им Георги Колев, който им съобщава, че те са предадени и един от чорбаджиите е уведомил османските власти за тяхното начинание.

Те разполагат с много кратко време да измислят как да се измъкнат от тази ситуация. Тогава им хрумва смела идея. Те изрязват надписа от знамето, а самият лъв заковават върху портрет, който виси окачен на стената.  Бунтовническите думи, заедно с една песнопойка скриват в ботуши. След това двете жени сядат и всяка взима книга в ръка, правейки се, че четат, а сърцата им „играят ръченица“.

Когато турските власти пристигат, те започват директно с обвинението и претърсват цялата квартира из основи. Нищо не намират, но се заглеждат в картината на стената. Когато питат какво изобразява, жените им отговарят, че е куче. Османците се усъмняват, но двете най-спокойно им казват, че те не са изучени и дотолкова могат да извезят куче върху плат. Така им се разминава, поне първия път.

По-късно след непрестанно доносничене, по-възрастната от двете е отведена в Солун за разпити, но като цяло ситуацията утихва и те се разминават със затвора. Двете жени са майка и дъщеря, които посвещават живота си на българското просветно дело и със своя труд се включват в борбите за национално освобождение. Майката е добре позната на гражданите на Велес. Тя е толкова учена, че още на младини, към нея се обръщат с почитание, назовавайки я „баба“, заради нейните познания и мъдрост. Тя остава в историята именно с обръщението баба Неделя – първата жена учител в София и една от видните дами в родната ни история.

Zname_Aprilskoto_vastanie

Животът на баба Неделя започва в Сопот. Там на 13 август 1826 г. тя се ражда в дома на Делю. Тя е втората му дъщеря. Още от малка Неделя показва силно влечение към ученето и затова семейството решава да я изпрати да се обучава при по-голямата си сестра – Теофания, която е калугерка в Сопотски манастир. Тази света обител е и мястото, където години по-късно е ръкоположен за дякон Васил Иванов Кунчев от Карлово, приемайки името Игнатий, а Иван Вазов черпи вдъхновение за своя роман „Под игото“. По времето, когато Неделя отива в манастира, в него има създадено килийно училище и певческа школа. Там тя се учи на четене, писане, история и географии. Когато дошло време част от възпитаниците да заминат и да продължат своето образование в Русия, Неделя не била сред избраниците, тъй като нямало кой да я препоръча, а семейството й не разполагало с големи средства.

Съдбата обаче я среща с нейната голяма любов – съпругът й Петко Караиванов. Той е търговец от Сопот. Занимава се с покупко-продажба на гайтани и изделия от стъкло. Негов дядо е известен местен хайдутин – Караиван. Петко и Неделя се радват на щастлив брак, който за съжаление трае много кратко. Докато тя е бременна с шестото им дете, той заминава за панаира в Пирот. Точно тогава в града върлува холера, която го поваля и само за едно денонощие той издъхва. Тъй като децата му са малки, семейният бизнес отива при неговия брат и съдружник – Христо.

Много млада Неделя остава вдовица и на гърба й пада отговорността за изхранване на децата й. От притеснения майка й умира скоро след съпруга й и така тя остава да се справя сама. В крайна нищета и глад, Неделя е принудена да даде едно от децата си, което е едва на годинка, на търговеца Христо Апостолов от Пловдив, който да се грижи за него. Въпреки огромната болка и страдание, тя продължава с всички сили да се грижи за останалото домочадие. Научава се на ръкоделие и започва да изработва икони.

След няколко години, когато продава своя икона тя се запознава с Найден Геров, който по това време е руски вицеконсул в Пловдив. Очарован от нейните изкусни умения те се заговарят и той разбира, че тя е не само умела с иглата, но и много начетена. По негова препоръка тя е поканена да стане учителка в новобългарското училище в София.

800px-Ivan_Denkoglu_by_Dospevski

То е създадено благодарение на финансовата подкрепа на известния търговец Иван Денкоглу, а по онова време негов директор е Сава Филаретов, възпитаник на Московския университет. По същото време  взаимното училище се преустройва в класно, а през 1858 г. към мъжкото училище е открито девическо. Именно за него е поканена за учител Неделя. Преди да замине тя оставя едно от децата си при вуйчо му, най-голямата си дъщеря изпраща да учи в Пловдив, а самата тя заминава с останалите три деца.

Както описва и в спомените си, началото на нейната преподавателска дейност е трудно. Тя едновременно преподава и се учи от по-опитните преподаватели – М. Боботинов и Г. Антонов. Неделя преподава в София в продължение на три години, след което се мести в Самоков. По онова време тя е заделила достатъчно пари, с които да откупи даденото си дете и така семейството най-накрая се събира. За съжаление, скоро е сполетяно от нова трагедия. Неделя омъжва най-голямата си дъщеря за възрастен вдовец, а момичето е влюбено в друг. Скоро след сватбата тя се разболява и умира едва на 22 години. Неделя отново не се оставя на болката, а продължава с просветителското си дело.

Тя заминава за Прилеп, заедно с другата си дъщеря – Станислава. Там за първи път отваря врати българско девическо училище и Неделя е една от първите учителки в него. Борбата за българско образование в Македония е особено тежка. От една страна българската общност страда от своеволията на Гръцката патриаршия. В своите спомени дъщеря й записва думите на майка си: „Ех, каза мама, ще дойде време, когато българите не ще се плашат от владишкото афоризмо, което е противозаконно, а и правителството ще престане да слуша гръцките клевети.“ От друга страна, българите са по-склонни да събират средства и да се застъпват за училищата за момчета. Неделя се бори както с конкретните ограничения, налагани от властимащите, така и с предразсъдъците на собствените си сънародници. Тези години са описани от дъщеря й отново като изпълнени с глад и нищета. Въпреки това, Неделя не се отказва. Както казват местните и на нея, а години по-късно и на дъщеря й – ако си тръгнете – училището ще затвори врати.

На 11 май 1865 г. благодарение на усилията на баба Неделя за първи път в Прилеп се чества празника на светите братя Кирил и Методий. Събитието е толкова голямо, че дори има поместена дописка във в. „Турция“. Подготовката започва още от предходните дни, когато се урежда да се отбележи този празник, „както Великден“ и на него да присъстват трима свещеници. Когато настъпва денят на честването, всички български дюкяни затварят врати, с изключение на бакалиите и хората се събират пред църквата. Няколко години по-късно, в гр. Воден, дъщерята на баба неделя – Станислава, също организира за първи път честването на този празник в града.

Тя върви по стъпките на майка си и едва на 15 годишна възраст става учителка. Седмица преди 11 май 1868 г. Станислава поръчва на своите ученици да им бъдат ушити бели дрехи и да си приготвят червени панделки. На 10 май заедно с децата, Станислава събира цветя, включително едно, което се казва света лоза и заедно с бръшлянени клонки те изработват венци, с които украсяват училището и църквата. На 11 май службата се изнася в двора на църквата, всички са облечени тържествено, а Станислава разказва пред множеството за делото на светите братя. Във времена, когато могат да те арестуват само, защото си погледнал някого накриво, организирането на български празник е повече от голямо събитие.

След като напускат Прилеп, Неделя и дъщеря й за кратко преподават във Велес, където условията са още по-лоши. Именно там те изработват знамето за бъдещото голямо въстание, готвено от Левски. Този период от живота на баба Неделя е много тежък. Дъщеря й си спомня как в един момент, майка й почти губи вяра: „Къде си мило отечество? Криеш ли се от мен? Няма ли едно кътче да сложа главата си? Къде сте и вие мои мили дечица да видите майка си в какво е нещастие изпаднала?“. Покрай разпитите и недоверието, майка и дъщеря се местят в Солун. В града противопоставянето между българи, от една страна, и гръкомани, от друга е изключително голямо. Неделя и дъщеря й понякога са замеряни с камъни, когато ходят на работа, дори има случай, в който се опитват да отровят Станислава с храна и почти успяват.

Тези перипетии не отклоняват баба Неделя от нейната просветителска мисия. Тя успява да замине за Русия с четири млади момичета, които получават стипендии да следват там. На връщане, тя получава много църковни и светски книги като подарък, както и малки субсидии, а когато минава през Свищов, Неделя влиза в контакт с местното женско дружество. Това посещение, вдъхновява Неделя и когато се завръща в Солун през 70-те години на XIX в. основава женско дружество „Възрождение“. За съжаление то си печели не малко врагове и тя прекратява неговата дейност, създавайки ново – „Българска зора“.  Отново настъпва период, в който както Неделя, така и дъщеря й почти не разполагат с никакви средства и се налага да търсят подкрепа и помощи както от по-заможните българи в града, така и от руския консул. Баба Неделя затъва в дългове, които в крайна сметка успява да изплати, но за сметка на силно влошеното си здраве.

Letter_from_Nedelya_Petkova_to_the_Bitolya_Bulgarian_Municipality_1867

Баба Неделя посреща освобождението и след него продължава да преподава в района на Родопите. Когато възрастта й напредва тя се оттегля в София, където й помага дъщеря й Станислава, като самата тя не разполага с много средства и трябва да изхранва седемчленното си семейство. През 1893 г., когато е на 66 годишна възраст и доста болна, баба Неделя изпраща писмо до Седмото обикновено народно събрание с молба пенсията й от 40 лв. да бъде увеличена, тъй като й стига едва да си купи лекарствата. „Като благоволявате да прочетете в приложената тук книга II … някои кратки биографически бележки за моето 27 годишно учителстване при най-трудни времена и тежки обстоятелства, като първа българска учителка в градовете София, Самоков, Прилеп, Охрид, Велес, Солун и Родопите и като сравните моите заслуги от една страна. А какви са те, ще попитат! На това отговор нека даде българщината“.

Изпълнената с болка молба на баба Неделя остава без отговор. В резолюцията към документа накратко е вписано, че тъй като тя се е споминала, прошението остава без отговор. В първия ден от новата 1894 г. баба Неделя напуска този свят в крайна бедност. Макар нейната борба да не е почетена с медали, през 2006 г., българската експедиция на остров Ливингстън открива нов морски нос, който кръщава на известната просветителка.

Снимки: Wikipedia

 
 
Коментарите са изключени