shareit

Линдс Реддинг – кратък урок в перспектива

| от | |

Марк Твен е казал, че никой не е успял да излезе жив от живота. Ако попитате Буковски, той най-вероятно се е радвал, че е напуснал живота, съдейки по последните му произведения. Ако се разходите до библиотеката ще откриете книгите на редица милионери, милиардери и всякакви други филантропи, постигнали много сериозни успехи в своя личен и финансов план. Рядко ще откриете милионерът, който би казал истината за света и би заявил, че животът му е повече от розов. Преди много години, Фредерик Бегбеде написа своята книга „9.99“ и още в предговора беше написал, че това творчество съществува, за да може най-накрая да бъде уволнен от рекламната агенция, в която се намира. Съшитите рани с розови конци са били прекалено слаби,за да го накарат да остане малко по-дълго.

Още 5-6 години назад и ще откриете историята на Линдс Реддинг. Някогашният арт директор на Saatchi & Saatchi има известно време, за да сподели какъв наистина е животът му в този бизнес свят. През 2012-а година пише един от своите последни текстове, докато ракът го унищожава. За жалост, блогът му вече не е активен и цялото съдържание е почти изгубено в небитието на интернет. Ето как изглежда розовия дизайнерски сайт през очите на човек с твърде много опит:

„Преди много години, когато започнах да работя в рекламната индустрия, използвахме така наречения „Нощен тест“. С партньора ми Лорънс прекарваме деня в рисуване по бели листи с размер А2. Използвахме всяка възможна идея за реклама на продукт – нова газова фурна, тенис ракета или каквото там е. Пишeм всякакви заглавия, рисуваме всякакви карикатури, изсипваме мозъчното си сметище върху хартията. Когато напълним листите с всичките си нелепи идеи, отиваме да пием бира. Оставяме количеството хартия по пода, за да престои достатъчно добре. На следващия ден с кафе в ръка ще оглеждаме всяка концепция и преди отново да заредим халбите, подреждаме всичко по стените. Сред абсурдите се подаваше поне зрънце човешка истина.

Screenshot_8

На сутринта след нощния гуляй ще седнем с махмурлук и ще анализираме плодовете на нашия труд. Обикновено около една трета от идеите „слизат“ веднага от стената. Забележително е как нещо изглеждащо толкова забавно и невероятно, както и космически красиво, в топлината на утрото може да се превърне в нещо толкова отвратително. До обяд обикаляхме офисите и гледахме креативните идеи на колегите, критикувахме, но не бяхме брутални или зли. Креативните хора са крехки същества и към тях трябва да се отнасяш нежно. Понякога един празен поглед е достатъчен, за да свалят следващата идея. Откритието на добра идея се чуваше чак от другия край на офиса. Събирахме се в една от стаите и се любуваме на продуктивната критика. Това винаги е било много приятно и добро чувство. Има едно много важно условие, нощният тест работи само ако може да си позволите да изчакате една нощ и да преспите с всички идеи.

Времето безмилостно продължи напред и изведнъж получихме всички красиви технологии на 90-те. Безкрайно много възможности се разкриваха и започна стимулирането на нови срокове. В началото това беше голям лукс, благодарение на компютрите можехме да покриваме толкова много площ. Счетоводството погледна всичко това като друга възможност – вършете три пъти повече работа за единица време и печелете три пъти повече пари.

Много скоро „Нощният тест“ стана тест „След обедната почивка“. Тогава ядяхме готови спагети на микровълнова фурна, разбирахме се кой да се прибере вкъщи и да види децата си, преди да легнат и да спят. Обикновено пиехме и хапчета за пречистване на хранителната ни система. Колкото по-бързо слагахме нова идея на стената, някоя личност с евтин костюм ще мине и ще избяга с нея. Времето за проверка и разпознаване на дървесината от дървото започна да се превръща в сляпа интуиция. Станахме и по-консервативни.

Не поемаме творчески рискове, заменихме ги с надеждното проучване. Изследванията бяха новия бог. Истината да бъдеш истински творец се крие в свободата да поддържаш своя пълен непукизъм. Той контролира порива на самоцензурата. Децата са изключително добри в това начинание. Креативните пространства бяха точно това – място за свобода и безопасност. Подхранваща среда, в която нямаше място за подигравки или критики. В противен случай се опитвате да правите секс, докато майка ви слуша на вратата на спалнята. И тогава умниците измислиха нещо друго. Превърнаха творчеството в състезание. Победителят може да запази своята работа.

Всички страдаме от тази болест. Технологията се изстрелва със скоростта на препускащ електрон, а нашите бедни свръхдозирани неврони се борят да поддържат темпото. Светът се превърна в разделителна секунда. Намирате нещо, което харесвате – споделете го. Имате наполовина изпечена идея – туитнете я. Не чакайте, не се колебайте, имате достатъчно време по-късно за покаяния. Може да излезете чисти от цялото фиаско, добавяйки една усмивка в края на изречението.
Нощният тест беше нещо хубаво и за съжаление много ни липсва. Уикендите, в които спокойно можеш да мислиш също бяха нещо хубаво, но сега те изпращат с „Ако не се тук в събота, в понеделник можеш да изпразниш бюрото си.“.

Screenshot_7

Мислех си, че харесвам всичко това, но след като прекарах няколко месеца в болница, осъзнах, че изобщо не ми липсва. Отново слушам старите си колеги, те ми показват своите проекти и с ентусиазъм и геройство разкриват часовете си на работа. Хвалят се кой е спал най-малко, кой не е виждал децата си в последните 6-7 месеца, как краката им са схванати и преди колко време са опитали истинска храна. Цялата тази жертва за една награда и за малка пластмасова статуетка. Питат ме какво мисля.
Мисля, че всички са луди. Откачени. Толкова изключени от реалността, че вече не е смешно. Правите шибана телевизионна реклама и на никого не му пука.

Шокиращо е, знам, но стигнах до заключението, че цялата тази професия е една голяма измама, при това достатъчно сложна. И работи така:
Креативната индустрия държи за заложници всички свои творци. Те трябва да се откупят със своята стойност, крехкост и от време на време – контролирано его. Поставяме си невероятно високи стандарти и се превръщаме в най-жестоките си критици.

Опитваме се да задоволим първо себе си със своя труд и това е почти невъзможно. Повечето артисти ще прекарат нощта в работа, отколкото да започнат да работят нестандартно в собствено студио. Изключваме факта, че всички смятат себе си за пълни измамници и искрено се надяват да не бъдат изложени или хванати от останалите. А са толкова добри служители, няма нужда дори да ги карате да работят, те сами се мотивират и вървят напред. Като старите играчки са – навивате ги и ги пускате. От време на време ги храните с похвали като „Това наистина е много добро!“ и давате повече, отколкото може да даде всеки друг бонус. И нека не забравяме, че нашите господари много интелигентно ни експлоатират точно по тази линия. В арсенала им ще откриете сериозно количество бляскави и безполезни дрънкулки, сложни схеми за награждаване, разработени специално за поддържането на мотивацията и фокуса.

И го правим, защото постоянно имаме сърбежа да се изразим и разкрием. Да пишем, да рисуваме, да творим, да пускаме лоша музика. Сърбежът е истинско проклятие. Освен случайно откъснатото ухо или деменция с фекалии за вечеря, творческият импулс се разглежда и като една малко по-сериозна ексцентрична причудливост. Добавете в цялата форма и малко комерсиално съдържание и откривате точно къде се крият мизерията и лудостта.

Хибридната връзка между изкуството и бизнеса не е нищо ново и съществува от векове. И все пак, понякога и артистите трябва да се хранят и да захранват онази голяма комерсиална индустрия. Станах свидетел на естетическият еквивалент на индустриалната революция от 19-и век. Видях индустриализацията на едро и механизирането на творческия процес. Нашите рекламни агенции, дизайнерски групи, филмови и музикални студия промениха облика си от малки индустрии и гилдии на творци (останали с векове такива, каквито са били) до сатанични мелници на масовото производство. Идеите ни се превърнаха в още една стока за масова употреба. Успеят ли да аутсорснат и мисленето към Китай, спукана ни е работата.

Къде отиват всички творци и занаятчии? Гребат нагоре по реката от водни боички и лайна, при това без своите четки. Онова, което ценихме толкова много и придавахме някаква стойност – идеята – се превърна в поредната пластмасова играчка, подготвена за продажба. И за да добавим обидата към вече наранените души, получаваме и квота за запълването на всеки проект.
„Трябват ни шест концепта, които да покажем на клиента утре сутрин. Той отива на почивка. Не си губете времето с всички, той ще плати само за едно и няма смисъл всички да бъдат добри, направете нещо. Знаете как става. И да не забравите, че любимият му цвят е зеленото. Добре, ще се видим утре сутрин, отивам в клуба.“

Колко пъти сте успели да измислите нещо, докато някой е с пистолет до главата ви? Това е работния ден на креативния дрон. И след като прекара цяла вечер в творение, накрая трябва да се изправи срещу своите най-големи критици: себе си и всички останали.
„Извинявай, клиентът не успя да дойде на срещата. Изпратих му твоите проекти в клуба по скуош. Много хареса зелената идея. Но не хареса, шрифта, думите, картинката и идеята. Може ли и логото да стане малко по-голямо? Надявам се, че не си работил до късно. Компютрите спасяват животи, а? Добре, отивам на обяд.“

Хубаво, не преработваме ядрени бомби, но това продължава да е отговорна и изискваща работа. Споменах ли, че наградата е изключително нищожна? Някой да иска пластмасова златна статуетка? Знаете ли колко креативни дрона видях да падат с времето: алкохол, наркотици, безпокойство, стрес, разбити бракове, някое друго самоубийство. Генерално са хора с много лоша емоционална подготовка за една токсична и враждебна среда. Рекламата беше онова секси място, където искахте да бъдете през 80-те, но движението продължи напред.

Как оцелях през последните 30 години? Играх по ръба на бръснача. И докато отвътре съм „Деликатно цвете“, както забеляза един друг креативен директор, доскоро се радвах и на своето волско здраве. Криех всички свои страхове от близките си, понякога бягах достатъчно далече, за да не мога да бъда открит. Имах щастието да получавам пари за нещо, в което влагам много страст и така или иначе щях да правят под една или друга форма. Много късни нощи, уикенди, почивки, рождени дни, училищни рецитали и вечери за годишнини бяха пожертвани на олтара на някаква нематериална, но безкрайно достойна висша кауза. В дългосрочен план от всичко ще има смисъл, казвах си. Това беше тактиката, да се убеждавам, че не искам да бъда никъде другаде.

Screenshot_9

Заслужаваше ли си?
Разбира се, че не. Всичко се оказа една голяма реклама. Нямаше по-висше пробуждане, липсваше ултимативната награда. Просто много избледнели, пожълтели вестници и стари видео касети в толкова остарял формат, че вече няма къде да ги пусна. Получих и малко рамкирани сертификати, както и златни статуетки. Към това спокойно мога да добавя кашони с Прозак, бутилки с вино, доста сива коса и един тумор с неопределени размери. Не си мислете, че се самосъжалявам, не се. Беше забавно през по-голямата част от времето. Аз бях доста добър в това, което правих. Срещнах много креативни, талантливи и умни хора.

Станах експерт за една нощ за всичко от душ шапчици до хранителен сос, почесах си креативния сърбеж почти всеки ден, спечелих достатъчно пари, за да отгледам семейството си, което обичам и мога да видя от време на време. Това, което не направих в полза на перспективата, е да създам нещо с някаква дълготрайна стойност. Говоря за креативната гледна точка. Икономически най-вероятно съм помогнал за разпространяването на стоки. Вдигнал съм няколко компании от дъното, помогнах на двама души малко по-богати, отколкото вече бяха.

Всичко беше толкова добра идея по онова време. Не съм много сигурен, че този живот няма да премине нощния тест.

Жалко.

И ако четете това, докато седите в някакво затъмнено студио или рекламна агенция, агонизирайки дали „Домакиня А“ трябва да вземе сапуна на прах с лявата или дясната си ръка, направете си една услуга – изключете всичко, заключете и се приберете вкъщи. Целунете жената и децата.

Линдс Реддинг“

 
 
Коментарите са изключени

Димитър Балев – един от най-успешните кметове на Видин

| от |

Димитър Балев е дребен, слаб, болнав, но изключително работлив, улегнал и интелигентен мъж, което ще го направи един от най-успешните кметове на Видин. Но нека да започнем с хобито му.

Роден е на 10 септември 1863 година в Охрид, тогава в Османската империя. През 1875 година, докато учи във второкласното видинско училище, с помощ от негов учител е изпратен в Букурещ при Любен Каравелов. След Освобождението на България през 1878 първоначално е занимава изключително с пчеларство. Започва в „Образцов чифлик“ при Карл Бец, през 1896 година участва в учреждението на Видинското пчеларско дружество, а 3 години по-късно, през 1899, година помага за организирането на първата пчеларска изложба. Той също така работи със списание „Пчела“ и посещава пчеларски конгреси и международни изложби. Дори през 1903 година спечелва няколко награди – от Международния пчеларски конгрес и на пчеларска изложба във Виена. В хода на пчеларската си кариера разработва нов вид кошер, носещ неговото име – Балев кошер – който също е отличен с няколко награди. През 1912 година участва и на Всеславянския пчеларски събор в Москва.

На 45 години, на 17 юли 1908,  той става кмет на Видин като ще изпълнява длъжността до смъртта си на 15 януари 1915. Противоположно на общоприетото дори за онова време правило по-заможните да получават кметски кресла, той достигна до длъжността като беден човек.

Той построява сградите, където и до днес се помещават училищата „Любен Каравелов“ и „Св. св. Кирил и Методий“, както и парка „Владикина бахча“. За просветната политика на Димитър Балев пише учителката Мария Кръстева във в. „Видински общински вестник“, бр. 145 от 20 януари 1935 година.

„Балев винаги поставяше на първо място учебно-възпитателното дело, защото образованието, освен че въздига човека на висотата, на която трябва да се намира като духовно същество, но в същото време то е най-силният лост за повдигане материалното състояние както на отделните хора, така и на целия народ. Любовта и вярата в децата и младите хора бе за него необходимост. С встъпване в общинския дом той изтръгна децата от прашните и пусти мегдани и ги отправи за пръв път към уредените игрища, паралелки и топки, доставени от Швеция. Той предвиди суми от общинския бюджет за ученически екскурзии и създаде при всяко квартално училище училищна градина, а предвидената сума за ученическата колония и трапезария ежегодно се увеличаваше, за да задоволи 225 бедни ученици с безплатен обяд и 250 – с топли дрехи и обувки.“

Успехът на кметуването на Димитър Балев се крие в културно-просветната му политика. Той настоява за задължително първоначално образование, като общината дава безплатно нужните учебници и ученически потреби на всички деца. В това начинание получава доста противници, но той все пак следва текста на конституцията. А за изпълнението й са нужни не само училищни сгради, учители, отопление, но и учебници и ученически помагала.

Белев е изключително взискателен и към учителите. Те се подбират с конкурс, но и им предоставя всички възможни улеснения и средства, на които общината е способна, за да работят по-лесно, като едно от тези средства е често подценяваното внимание. На учителите от крайните видински квартали е на разположение кметският файтон, който да ги вози до училищата и обратно, „за да имат повече сили за децата“.

По негово време за пръв път се назначава училищен лекар за основните училища – служба, която за жалост след неговата смърт ще се закрие.

Но друга също любопитна, смела негова идея (макар и неосъществено) е мостът Видин – Калафат. Видинският общински съвет свиква събрание, на което се правят обсъждания във връзка с тази идея и се избира комисия, която да отправи прошение до министър-председателя и министъра на обществените сгради. Посещава се Калафат, а след като по-късно Калафатски общински съветници посещават Видин, се взима решение за съвместни действия.

Умира на 15 януари 1915 година. След смъртта му Видинското пчеларско дружество е кръстено на негово име. Димитър Балев е герой в българския сериал „Дървото на живота“.

За него и службата му Д-р Бърни Бончев Денев пише:

„Тъжен е споменът за него при мисълта, че и сега, двайсет години от земното му изчезване, колко сме далеч от него, далеч по-ниско, не по-високо. Животът му бе скромен, изгубен от декоративната повърхност, ала спечелил в дълбочина, във вътрешно значение и духовна мощ. С кротостта на човека, който се надява, той мъжествено се отдаде за благото на децата и на съгражданите си с цялото си естество, подчинено на мисълта и със съзнанието колко борбата е победоносна, колко страданието е божествено, колко взаимната любов е сладка. Делото му е недостигнато, неосъществено. С упорита надежда ще трябва да го поемем и завършим, като не преставаме да го благославяме.“

 
 
Коментарите са изключени

Чевокоядци на върха на Андите

| от |

Аерофобията е често срещана на борда на всеки самолет. Страхът от моменталната катастрофа обхваща повече от 40% на борда, а понякога процентите могат да се повишат при турболенция и други летателни катаклизми. Като добавим и факта, че пилотите обичат да подремват, докато автопилота върши цялата работа, започваме да съчувстваме много на хората, които летят не само с досадника на другата седалка, но и с паниката, която се прокрадва при всеки трус. Никой не знае с какви страхове са летели играчите на уругвайския отбор по ръгби „Старите християни“, но когато самолетът им се разбива над Андите, малцина имат щастието да оцелеят. „Щастие“ е последното, което предстои в следващите няколко месеца. В ледената пустош няма никой, който да помогне на бедстващите. Самолетът им пада на 13-и октомври.

На борда са не само играчите, но и семействата им. От 48 човека ще оцелеят само 28, но след два месеца някъде по аржентинските върхове на Андите ще бъдат открити едва 16 човека. Пилотът Ферадас е прелитал над планината повече от 29 пъти, самолетът им има направени само 792 летателни часа. Ориентирани само от контролната кула и радарите, авиаторите не виждат нищо от дебелите облаци. Изчислявайки, че скоро наближават времето за кацане, те искат разрешение от кулата, без да осъзнават, че още летят над върховете. Снишаването е посрещнато от силни ветрове и допълнително влошава контрола над самолета. Всички в самолета се шегуват, че това е турболенция, докато някой не вижда през прозореца, че са опасно близо до планината. Осъзнали грешката си, авиаторите форсират двигателите с надеждата да успеят да се издигнат на безопасно разстояние, но за жалост са много далече от истината. Самолетът претърпява серия удари и окончателно спира на Глетчъра на сълзите. Преди това е липсвало име на точно тази локация.

FokkerAnde1972

Снимка: By Pedro Escobal – Personal documents, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2603166

След сблъсъка оцеляват 33 човека, повечето са в тежко състояние, със счупени крайници. Густаво Зербино и Роберто Канеса са студенти по медицина и бързо започнали да практикуват наученото от университета. Някои от техните пациенти имат тежки наранявания, а Нандо Парадо изпада в кома в следствие на тежък удар по главата и три дни се бори за живота си. Контролната кула осъзнава, че самолетът е изчезнал от радарите, липсва всякаква връзка и положението е повече от критично. Още в първите часове започват спасителни полети, опитващи се да открият поне останки. Неизвестно за всички е, че само на 21 километра имало изоставен планински хотел, който можел да приюти бедстващите и да осигури необходимата топлина. На следващия ден започва международно издирване. Аржентина, Чили и Уругвай използват самолети и често прелитат над оцелелите, но за жалост не ги виждат.

Бедстващите се опитват да напишат SOS върху белия покрив на самолета, използвайки червило, но осъзнават, че няма да могат да направят достатъчно големи и видими букви и бързо се отказват. Нито един самолет не можел да различи белите останки върху снега. Още по-тъжното е, че никой не давал особени надежди за този полет. На 21 октомври след близо 142 часа и 30 минути, спасителните отряди се отказват с мотив, че няма как да оцелее човек в тези атмосферни условия, при това след катастрофа. Единствената утеха била, че ще могат да открият телата за погребение през лятото. За съжаление и това е до някаква степен грешка. Рой Харли открил малко радио между седалките на самолета и с помощта на дълъг кабел успява да направи антена и да чуе, че никой повече не ги издирва. Най-страшното едва сега започва.
Още през първата вечер умират 5 човека. Останалите започват да вадят самолетните седалки и да правят някаква форма на убежище. 27 човека успяват да се свият в пространство от 2.5 метра на 3 метра, така поне могат да се топлят, огромната зейнала дупка в кабината била затворена с багажи и сняг за допълнителна изолация. През деня се разтапя сняг върху парче метал, а през нощта оцелелите намаляват драстично.

MOV06640 001

By Alejandra Cartamil, CC BY-SA 4.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=9718756

Температурите често падат до -30 градуса по Целзий. Повечето оцелели живеели близо до морето, радвали се на горещо време и в този момент ледената хватка била напълно безмилостна. Ужасът идва с факта, че храната е изключително малко. След останките са открити около 8 шоколадови блокчета, малко миди, три бурканчета с конфитюр и допълнителни оскъдни количества на малкото храна, която бихте открили във всеки самолет. Количеството било разделено, но въпреки това не била достатъчно. Една седмица по-късно към всички неволи идва и ужасът – глад. Липсват животни, липсват растения, бялата ледена пустиня няма какво да предложи. Има само едно решение – канибализъм. Всички знаят какъв е отговора, но никой не посмява да го каже. Ако може да има нещо положително в цялата мизерия, това е фактът, че ниската температура не позволява на телата да гният. В следващите дни, всеки един от оцелелите ще трябва да приеме идеята, че ако не иска да умре, трябва да консумира човешкото месо на свой приятел. В телата на мъртвите има достатъчно протеин, но как можеш да консумираш човека, с когото преди десет дена си бил на една маса и си разговарял? И докато конфликтите напират, лавина отнася още 8 оцелели. Накрая няма друго решение освен консумацията на скорошните починали.

KONICA MINOLTA DIGITAL CAMERA

Снимка: By BoomerKC – Own work, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=5040425

Това обаче не влиза в категорията „Канибализъм“. Проявата на канибализъм е убиването и консумация след това, в този случай обаче говорим за човекоядство, защото смъртта не е насилствена. Както е писано и преди, човешкото тяло разполага с достатъчно протеини. За Роберто Канеса има две стъпки към тази последна част – правенето на разрези, които не са голяма трудност и взимането на решение. Оцеляването, поне за грубата толкова далече от цивилизацията не е било човекоядството, а правенето на преход и излизането от планината. В един момент най-здравите тръгват да търсят помощ, но се оказва, че са много по-далече, отколкото подозират. При температури от -10 градуса по Целзий, Парадо, Канеса и Визинтин тръгват да търсят помощ. По думите на умиращия пилот са близо до Курико.
Само Парадо носи три чифта джинси, три суичъра и всичко това върху една поло блуза.

След това слага 4 чифта чорапи и след това увива краката си в найлонови торбички. Никой няма карта, никой няма представа къде отиват и освен това на тази височина има значителна липса на кислород, която допълнително затруднява движението. След три дена изкачване, Визинтин решава да се върне обратно, защото храната няма да им стигне. Оказва се, че по надолнище, използвайки самолетната седалка като шейна, той успява да измине същото разстояние за по-малко от час. Останалите продължават да вървят и се съгласяват, че е по-добре да умрат в планината, отколкото да чакат смъртта си при самолета. След още много километри, надеждата започва плахо да гледа през кораната на дърветата, двамата уругвайци виждат все повече следи, оставени от туристи. Най-накрая след девет дена виждат група местни, които събират дърва. Опитват се да им привлекат вниманието, но след като са от другата страна на реката, никой не ги чува. Парадо пише бележка и я хвърли с камък от другата страна. Там е написал следното:

„Идвам от самолета, който падна в планините. Аз съм уругваец. Вървим от десет дена. Имам ранен приятел тук при мен. В планината има още 14 пострадали. Трябва да се махнем от тук, но не знаем как. Нямаме никаква храна, слаби сме. Ще дойдете ли да ни помогнете. Моля ви, не можем да ходим. Къде се намираме?“

Viven5

Серджо е изправеният мъж. 

Снимка: By Héctor Maffuche – http://www.magicasruinas.com.ar/revistero/aquello/revaquello074.htm, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2354284

Писмото било прочетено от Серджо Калатан, чилийски гражданин. Той осъзнал с кого говори и им направил знак, че разбира. Изкрещял колкото се може по-силно „УТРЕ!“ и след това започнал да разказва на останалите двама души за самолетната катастрофа. Никой не вярвал, че може да има оцелели хора. На сутринта чилийците хвърлят големи парчета хляб на другия бряг. Серджо се качва на кон и започва да язди десет часа в търсене на помощ през планината, освен това трябва да измине разстоянието, за да стигне на другия бряг. По пътя среща друг свой приятел, разказва му къде са бедстващите и изпраща него да го прибере, докато той продължава да язди до селото Пуенто Негро. Конят вече няма сили, но за голяма радост минава камион, който Калатан спира. След това отива в полицейския участък на Пуенте Негро. Новините се предават на армията в Сан Фернандо, Чили. Междувременно Парадо и Канеса са изпратени в Лос Майтенес де Курико, където са нахранени и могат да получат лекарска помощ. Те не знаят, че са изминали 38 километра за десет дена в един от най-невъзможните сезони на годината. За прекараното време в планината, Канеса тежи само 44 килограма. Чилийската армия изпраща 3 хеликоптера Bell UH-1. След разпит на Парадо, летците чакат да се вдигне купестата облачност и към обяд заедно с него тръгват да търсят локацията на самолета.

Два хеликоптера издирват, докато третия седи в резерв. В следобеда на 22 декември 1972 г. се забелязват останките на нещастния самолет. Няма достатъчно място за всички и членове на екипажа са готови да останат и да чакат следващия курс. Оцелелите прекарват само една последна вечер в самолетната кабина. На следващата сутрин хеликоптерите се завръщат и извеждат останалите хора. Обикновено има и последен курс за телата на жертвите, но понеже са на аржентинска територия, властите трябва да направят разследване и да ги предадат обратно. На 26 декември излиза и историята за канибализма (макар и да говорим за човекоядство). Два дена по-късно има пресконференция, в която оцелелите обясняват, че през последните 72 дена са имали спогодба с умиращите, че телата могат да се консумират. Историята е добре запечатана в няколко филма, оцелелите разказват и историята си в книги. Самото преживяване поставя за пореден път доказва колко издържлив може да е човек, но за жалост с цената на много грехове, макар и чилийски свещеник да опрощава всичките, гарантирайки, че всяко действие е било в екстремни ситуации.

 
 
Коментарите са изключени

Райските градини на Адам Пърпъл

| от |

През 1975 един артист от Манхатан на мястото на отломки от разрушена сграда решава да създаде градина. Вдъхновението му идва, когато вижда деца да си играят сред тези отломки. Адам Пърпъл започва да изработва зелено пространство (наречено по-късно Райската градина) без да знае, че то в крайна сметка ще нарасне до 15 000 квадратни метра.

Той превръща срутените тухли в тротоари, създава горен слой почва от изгорена дървесина и оборски тор от Сентръл парк и оформя идиличното си зелено пространство в разширяващ се кръг. Отначало градинката изглежда смазвана от заобикалящите я полуразрушени стени, но с времето съседни сгради започнаха да се събарят една след друга и градината се разширява с все повече пръстени.


Вижте тази публикация в Instagram.

Публикация, споделена от Jackfruit Research & Design (@jackfruitlive) на

Тя не е само парк за отдих, но и истинска градина – с краставици, аспержи, чери домати, черни малини и десетки плодоносни дървета. Адам я разглежда като произведение на изкуството и израз на основни човешки права и потребности, отглеждани от и за обществото, черпейки своите материали от останките на града. Адам и неговата партньорка Ева, вдъхновени от писатели като Хенри Дейвид Торо и Ралф Уолдо Емерсън (все любители на природата), са възприемани от някои като странни аутсайдери, но от много от местните жители – и като зелени граждани с визия.


Вижте тази публикация в Instagram.

Публикация, споделена от Eli Morgan Gesner (@ocularge) на

Роден под името Дейвид Лойд Уилки, прозвището на Пърпъл идва заради цвета, с който винаги се облича (Пърпъл – purple – лилаво). Той също така е студент по журналистика и ветеран от армията, и почива през септември 2015 г. Личният му живот (и смърт) е оцветен и от обвинения в домашно насилие.

Самата Райска градина в много отношения е авангардна критика към градоустройственото планиране. Проектът отразява много ориентирани към гражданите идеи за проява на здрав разум, подкрепяни във въздействащата книга на Джейн Джейкъб „The Death and Life of Great American Cities“, публикувана през 1961. Въпреки че в крайна сметка е унищожена, градината все пак остава в идеята за ърбън градинарство.

 
 
Коментарите са изключени

Значението и създаването на символа на мира

| от |

Семафор е устройство, което показва на машинистите по кои релси да карат влака. Военноморските сили също имат подобна сигнална система, но тя се извършва от хора със знамена. В исторически план живите семафори добиват повече известност по време на Френската революция, когато улесняват и ускоряват комуникацията в цялата държава. В такъв случай е малко иронично, че семафорът играе важна роля в създаването на емблематичения антивоенен символ. Той е създаден по идея на британски дизайнер за конкретна кауза, но в крайна сметка става популярен и универсален в цял свят.

Джералд Холтом е роден в Англия по време на Първата световна война, а след това ще стане изключителен противник на Втората световна война. След като завършва Кралския колеж по изкуства, той започва работа в Министерството на образованието. През 1958 приема задача встрани от редовната си служба – да изработи лого за ядрено разоръжаване, което да се използва на протестен марш, организиран от новосформираният Комитет за директни действия срещу ядрената война (Direct Action Committee against Nuclear War  – DAC), подкрепен от Кампанията за ядрено разоръжаване (Campaign for Nuclear Disarmament – CND).

1983 Easter CND demo Aldermaston

Кадър от протеста

Логото ще бъде отпечатано в 500 бройки за марша, който бъде доста дълъг – 80 километра, от площад Трафалгар в Лондон до Британския институт за изследване на атомното оръжие. Този символ ще обединява хората в първия мащабен антиядрен марш по рода. Съответно той се появява на знамена и плакати, но също така хората го рисуват на лицата си, за да напомнят за отговорността на всеки отделен човек да се изправи срещу войната.

Semaphore Delta November

По отношение на семафорния елемент в логото – то всъщност е комбинация от знаците с флагчета, които семафорите правят, за да означат буквите „N“ (в зелено на картинката) и „D“ (в синьо на картинката) , които са първите букви на думите в израза Nuclear Disarmament или в превод от английски език „ядрено разоръжаване“. Тези знаци се стилизират с черти, налагат се един върху друг и се поставят в кръг.

Peace symbol

Според Андрю Ригби, професор по мир в Университета Ковънтри във Великобритания, този символ не е първият опит на Холтом. Преди това той обмисля гълъба, но образът на птичката вече се ползва от режима на Сталин в работата им по водородната бомба. Холтом обмисля и християнския кръст, но той може да бъде свързан с кръстоносците (а в по-близкото минало и със западната нация, която пусна ядрени бомби върху Япония). Дизайнерът иска да създаде нещо, което да бъде универсално възприето, без друга символичния и смислова натовареност.

И така, в състояние на „дълбоко отчаяние“, пише самият Холтом, „нарисувах себе си: един човек в отчаяние, с ръце… протегнати навън и надолу… Оформих рисунката с линии вместо ръце и я поставих в кръг. В началото ми изглеждаше смехотворно и толкова странно.“

Той все още не е сигурен, че това е правилното лого, но все пак го рисува на лист хартия, закача го за якето си и забравя за него. Когато една жена в Пощата го попита какво е това, той си спомня: „Погледнах изненадан и видях, че символът ND е закачен на ревера ми. Чувствах се доста странно и притеснено да го нося. „О, това е новият символ на мира“, й казах. „Колко интересно, разпространен ли е?“ „Не все още, но очаквам, че скоро ще има доста.“

Ранните версии, направени за CND, приличат малко на стилизирани хора – когато приближават кръга, линиите се разширяват, което прави знака да изглежда като глава и тяло с насочени напред ръце. Те също са направени от глина и са раздадени с тъмното послание: „В случай на ядрена война, това може да ви надживее.“

CND badge, 1960s

CND продължи да използва логото във Великобритания, но то се по света и в крайна сметка ще започне да символизира и мира в най-широкия смисъл. В Съединените щати протестиращи пацифисти ползват и популяризират символа през 1958 – те го слагат на малка лодка и я пускат в зона за ядрена опити. Няколко години по-късно, делегат от Американския студентски мирен съюз (СПУ) се завръща от пътуване до Великобритания и убеждава групата си да вземе символа и да го разпространи в университетите.

Логото няма авторски права и с времето популярността му продължава да се развива. В следствие на това то е описано като „може би най-мощното, запомнящо се и разпознаваемо изображение, създадено някога за светска кауза“.Холтом обаче се притеснява за негативния аспект на фигурата, която прилича на рунически символ за „смърт“ (инверсия на руната за „живот“). Но той също и осъзнава нещо – ако символът се обърне, би могъл да изглежда като „дърво на живота“, представляващо надежда и оптимизъм. От семафорна гледна точка  „разпънати ръце нагоре“ означават буквата U и заедно с буквата D тази нова обърната фигура може да означава и „unilateral disarmament“, от англ. „едностранно разоръжаване“. А това е най-голямата мечта на Холтом.

 
 
Коментарите са изключени