shareit

Линдс Реддинг – кратък урок в перспектива

| от | |

Марк Твен е казал, че никой не е успял да излезе жив от живота. Ако попитате Буковски, той най-вероятно се е радвал, че е напуснал живота, съдейки по последните му произведения. Ако се разходите до библиотеката ще откриете книгите на редица милионери, милиардери и всякакви други филантропи, постигнали много сериозни успехи в своя личен и финансов план. Рядко ще откриете милионерът, който би казал истината за света и би заявил, че животът му е повече от розов. Преди много години, Фредерик Бегбеде написа своята книга „9.99“ и още в предговора беше написал, че това творчество съществува, за да може най-накрая да бъде уволнен от рекламната агенция, в която се намира. Съшитите рани с розови конци са били прекалено слаби,за да го накарат да остане малко по-дълго.

Още 5-6 години назад и ще откриете историята на Линдс Реддинг. Някогашният арт директор на Saatchi & Saatchi има известно време, за да сподели какъв наистина е животът му в този бизнес свят. През 2012-а година пише един от своите последни текстове, докато ракът го унищожава. За жалост, блогът му вече не е активен и цялото съдържание е почти изгубено в небитието на интернет. Ето как изглежда розовия дизайнерски сайт през очите на човек с твърде много опит:

„Преди много години, когато започнах да работя в рекламната индустрия, използвахме така наречения „Нощен тест“. С партньора ми Лорънс прекарваме деня в рисуване по бели листи с размер А2. Използвахме всяка възможна идея за реклама на продукт – нова газова фурна, тенис ракета или каквото там е. Пишeм всякакви заглавия, рисуваме всякакви карикатури, изсипваме мозъчното си сметище върху хартията. Когато напълним листите с всичките си нелепи идеи, отиваме да пием бира. Оставяме количеството хартия по пода, за да престои достатъчно добре. На следващия ден с кафе в ръка ще оглеждаме всяка концепция и преди отново да заредим халбите, подреждаме всичко по стените. Сред абсурдите се подаваше поне зрънце човешка истина.

Screenshot_8

На сутринта след нощния гуляй ще седнем с махмурлук и ще анализираме плодовете на нашия труд. Обикновено около една трета от идеите „слизат“ веднага от стената. Забележително е как нещо изглеждащо толкова забавно и невероятно, както и космически красиво, в топлината на утрото може да се превърне в нещо толкова отвратително. До обяд обикаляхме офисите и гледахме креативните идеи на колегите, критикувахме, но не бяхме брутални или зли. Креативните хора са крехки същества и към тях трябва да се отнасяш нежно. Понякога един празен поглед е достатъчен, за да свалят следващата идея. Откритието на добра идея се чуваше чак от другия край на офиса. Събирахме се в една от стаите и се любуваме на продуктивната критика. Това винаги е било много приятно и добро чувство. Има едно много важно условие, нощният тест работи само ако може да си позволите да изчакате една нощ и да преспите с всички идеи.

Времето безмилостно продължи напред и изведнъж получихме всички красиви технологии на 90-те. Безкрайно много възможности се разкриваха и започна стимулирането на нови срокове. В началото това беше голям лукс, благодарение на компютрите можехме да покриваме толкова много площ. Счетоводството погледна всичко това като друга възможност – вършете три пъти повече работа за единица време и печелете три пъти повече пари.

Много скоро „Нощният тест“ стана тест „След обедната почивка“. Тогава ядяхме готови спагети на микровълнова фурна, разбирахме се кой да се прибере вкъщи и да види децата си, преди да легнат и да спят. Обикновено пиехме и хапчета за пречистване на хранителната ни система. Колкото по-бързо слагахме нова идея на стената, някоя личност с евтин костюм ще мине и ще избяга с нея. Времето за проверка и разпознаване на дървесината от дървото започна да се превръща в сляпа интуиция. Станахме и по-консервативни.

Не поемаме творчески рискове, заменихме ги с надеждното проучване. Изследванията бяха новия бог. Истината да бъдеш истински творец се крие в свободата да поддържаш своя пълен непукизъм. Той контролира порива на самоцензурата. Децата са изключително добри в това начинание. Креативните пространства бяха точно това – място за свобода и безопасност. Подхранваща среда, в която нямаше място за подигравки или критики. В противен случай се опитвате да правите секс, докато майка ви слуша на вратата на спалнята. И тогава умниците измислиха нещо друго. Превърнаха творчеството в състезание. Победителят може да запази своята работа.

Всички страдаме от тази болест. Технологията се изстрелва със скоростта на препускащ електрон, а нашите бедни свръхдозирани неврони се борят да поддържат темпото. Светът се превърна в разделителна секунда. Намирате нещо, което харесвате – споделете го. Имате наполовина изпечена идея – туитнете я. Не чакайте, не се колебайте, имате достатъчно време по-късно за покаяния. Може да излезете чисти от цялото фиаско, добавяйки една усмивка в края на изречението.
Нощният тест беше нещо хубаво и за съжаление много ни липсва. Уикендите, в които спокойно можеш да мислиш също бяха нещо хубаво, но сега те изпращат с „Ако не се тук в събота, в понеделник можеш да изпразниш бюрото си.“.

Screenshot_7

Мислех си, че харесвам всичко това, но след като прекарах няколко месеца в болница, осъзнах, че изобщо не ми липсва. Отново слушам старите си колеги, те ми показват своите проекти и с ентусиазъм и геройство разкриват часовете си на работа. Хвалят се кой е спал най-малко, кой не е виждал децата си в последните 6-7 месеца, как краката им са схванати и преди колко време са опитали истинска храна. Цялата тази жертва за една награда и за малка пластмасова статуетка. Питат ме какво мисля.
Мисля, че всички са луди. Откачени. Толкова изключени от реалността, че вече не е смешно. Правите шибана телевизионна реклама и на никого не му пука.

Шокиращо е, знам, но стигнах до заключението, че цялата тази професия е една голяма измама, при това достатъчно сложна. И работи така:
Креативната индустрия държи за заложници всички свои творци. Те трябва да се откупят със своята стойност, крехкост и от време на време – контролирано его. Поставяме си невероятно високи стандарти и се превръщаме в най-жестоките си критици.

Опитваме се да задоволим първо себе си със своя труд и това е почти невъзможно. Повечето артисти ще прекарат нощта в работа, отколкото да започнат да работят нестандартно в собствено студио. Изключваме факта, че всички смятат себе си за пълни измамници и искрено се надяват да не бъдат изложени или хванати от останалите. А са толкова добри служители, няма нужда дори да ги карате да работят, те сами се мотивират и вървят напред. Като старите играчки са – навивате ги и ги пускате. От време на време ги храните с похвали като „Това наистина е много добро!“ и давате повече, отколкото може да даде всеки друг бонус. И нека не забравяме, че нашите господари много интелигентно ни експлоатират точно по тази линия. В арсенала им ще откриете сериозно количество бляскави и безполезни дрънкулки, сложни схеми за награждаване, разработени специално за поддържането на мотивацията и фокуса.

И го правим, защото постоянно имаме сърбежа да се изразим и разкрием. Да пишем, да рисуваме, да творим, да пускаме лоша музика. Сърбежът е истинско проклятие. Освен случайно откъснатото ухо или деменция с фекалии за вечеря, творческият импулс се разглежда и като една малко по-сериозна ексцентрична причудливост. Добавете в цялата форма и малко комерсиално съдържание и откривате точно къде се крият мизерията и лудостта.

Хибридната връзка между изкуството и бизнеса не е нищо ново и съществува от векове. И все пак, понякога и артистите трябва да се хранят и да захранват онази голяма комерсиална индустрия. Станах свидетел на естетическият еквивалент на индустриалната революция от 19-и век. Видях индустриализацията на едро и механизирането на творческия процес. Нашите рекламни агенции, дизайнерски групи, филмови и музикални студия промениха облика си от малки индустрии и гилдии на творци (останали с векове такива, каквито са били) до сатанични мелници на масовото производство. Идеите ни се превърнаха в още една стока за масова употреба. Успеят ли да аутсорснат и мисленето към Китай, спукана ни е работата.

Къде отиват всички творци и занаятчии? Гребат нагоре по реката от водни боички и лайна, при това без своите четки. Онова, което ценихме толкова много и придавахме някаква стойност – идеята – се превърна в поредната пластмасова играчка, подготвена за продажба. И за да добавим обидата към вече наранените души, получаваме и квота за запълването на всеки проект.
„Трябват ни шест концепта, които да покажем на клиента утре сутрин. Той отива на почивка. Не си губете времето с всички, той ще плати само за едно и няма смисъл всички да бъдат добри, направете нещо. Знаете как става. И да не забравите, че любимият му цвят е зеленото. Добре, ще се видим утре сутрин, отивам в клуба.“

Колко пъти сте успели да измислите нещо, докато някой е с пистолет до главата ви? Това е работния ден на креативния дрон. И след като прекара цяла вечер в творение, накрая трябва да се изправи срещу своите най-големи критици: себе си и всички останали.
„Извинявай, клиентът не успя да дойде на срещата. Изпратих му твоите проекти в клуба по скуош. Много хареса зелената идея. Но не хареса, шрифта, думите, картинката и идеята. Може ли и логото да стане малко по-голямо? Надявам се, че не си работил до късно. Компютрите спасяват животи, а? Добре, отивам на обяд.“

Хубаво, не преработваме ядрени бомби, но това продължава да е отговорна и изискваща работа. Споменах ли, че наградата е изключително нищожна? Някой да иска пластмасова златна статуетка? Знаете ли колко креативни дрона видях да падат с времето: алкохол, наркотици, безпокойство, стрес, разбити бракове, някое друго самоубийство. Генерално са хора с много лоша емоционална подготовка за една токсична и враждебна среда. Рекламата беше онова секси място, където искахте да бъдете през 80-те, но движението продължи напред.

Как оцелях през последните 30 години? Играх по ръба на бръснача. И докато отвътре съм „Деликатно цвете“, както забеляза един друг креативен директор, доскоро се радвах и на своето волско здраве. Криех всички свои страхове от близките си, понякога бягах достатъчно далече, за да не мога да бъда открит. Имах щастието да получавам пари за нещо, в което влагам много страст и така или иначе щях да правят под една или друга форма. Много късни нощи, уикенди, почивки, рождени дни, училищни рецитали и вечери за годишнини бяха пожертвани на олтара на някаква нематериална, но безкрайно достойна висша кауза. В дългосрочен план от всичко ще има смисъл, казвах си. Това беше тактиката, да се убеждавам, че не искам да бъда никъде другаде.

Screenshot_9

Заслужаваше ли си?
Разбира се, че не. Всичко се оказа една голяма реклама. Нямаше по-висше пробуждане, липсваше ултимативната награда. Просто много избледнели, пожълтели вестници и стари видео касети в толкова остарял формат, че вече няма къде да ги пусна. Получих и малко рамкирани сертификати, както и златни статуетки. Към това спокойно мога да добавя кашони с Прозак, бутилки с вино, доста сива коса и един тумор с неопределени размери. Не си мислете, че се самосъжалявам, не се. Беше забавно през по-голямата част от времето. Аз бях доста добър в това, което правих. Срещнах много креативни, талантливи и умни хора.

Станах експерт за една нощ за всичко от душ шапчици до хранителен сос, почесах си креативния сърбеж почти всеки ден, спечелих достатъчно пари, за да отгледам семейството си, което обичам и мога да видя от време на време. Това, което не направих в полза на перспективата, е да създам нещо с някаква дълготрайна стойност. Говоря за креативната гледна точка. Икономически най-вероятно съм помогнал за разпространяването на стоки. Вдигнал съм няколко компании от дъното, помогнах на двама души малко по-богати, отколкото вече бяха.

Всичко беше толкова добра идея по онова време. Не съм много сигурен, че този живот няма да премине нощния тест.

Жалко.

И ако четете това, докато седите в някакво затъмнено студио или рекламна агенция, агонизирайки дали „Домакиня А“ трябва да вземе сапуна на прах с лявата или дясната си ръка, направете си една услуга – изключете всичко, заключете и се приберете вкъщи. Целунете жената и децата.

Линдс Реддинг“

 
 
Коментарите са изключени

Свиркащият език от Канарските острови

| от |

За някои хора свиркането с уста е много повече от начин да повикаш кучето си. Езикът „силбо гомеро“, който все още се говори на Канарските острови, се свирка вместо да се изговаря по начина, по който вие четете този текст в главата си. Не само че е изключително интересен начин на комуникация, но и има доста голям обхват като позволява на разговарящите да се чуват над 3 километра без никакви помощни средства.

Силбо гомеро се използва от хиляди години на Канарските острови и е бил доста полезен преди мобилните телефони. В миналото с едно просто изсвиркване хората са могли да се разберат от двата края на острова или да се намерят в навалицата.

За нас езикът звучи като песен на птички. 

Demostración de silbo gomero, La Gomera, España, 2012-12-14, DD 01

Демонстрация на силбо гомеро в ресторант на остров Ла Гомера (един от седемте Канарски острови)

За да „говори“, един „силбадор“ (испанската дума за човек, който говори силбо гомеро) просто пъха пръст в устата си, с които ще променя тона на свирнята, докато с другата си ръка насочва посоката на звука. Езикът представлява свиркова форма на местният испански диалект. С помощта на 5 „гласни“ и 4 „съгласни“, силбадорът има на разположение над 4 000 думи. Трябва да се има предвид, че свиркането не е винаги много ясно и човек често трябва да се повтаря, както и да разчита до значителна степен на контекст.

Не се знае много за произхода на езика. Създаден е от местните на острова и след това е адаптиран за испанския след 16 век. Подобни подсвиркващи езици са забелязвани в Гърция, Турция, Китай и Мексико, но никой от тях не е толкова развит и комплексен колкото силбо гомеро.

La_Gomera_1

Пейзаж от остров Ла Гомера

Уви, в последните години езикът се използва все по-малко и по-малко, защото основното му предимство – далекобойността му – се надминава от мобилните телефони. Има, разбира се, опити това интересно и до голяма степен уникално културно наследство да бъде запазено, като се настоява децата да го изучават в училище.

И накрая – ако смятате, че ще ви разкажем за този език без да ви дадем пример, то вие сте в дълбока заблуда:

 
 
Коментарите са изключени

Играта на черната котка

| от |

Черната котка, това мистично същество, което открай време е причина за създаването на всякакви безумни страхове сред хората, успява да се наложи и в спорта. Всеки атлет е невероятно суеверен и страховете от лош късмет могат да костват трофеи, медали и дори рекорди. Мистиката около мъркащите черни създания е тръгнала от средновековието. Вярата, че тези животни са олицетворени на злото, миньони на вещици и вещери, изобщо не е пропусната и в спорта. Лошият късмет и всичкото зло е събрано след опашката на черната котка. Бейзболният отбор Чикабо Къбс познават много добре проклятията.

На 13 август се изправят срещу Ню Йорк Метс – отбор с толкова негативна статистика, че от началото на сезона нямат и една победа и са записали цели 10 последователни загуби. В този прекрасен момент Къбс се оказват на добра позиция в бейзболното първенство, но на този ден нещата изобщо не вървят. Целият отбор е скован от треската на петък 13-и и освен това пада от един от най-слабите отбори на стадиона. Феновете на Къбс знаят и още една легенда. Според всички, чикагският отбор бил прокълнат през 1945-а година от човек с коза по време на „Световните“ серии. Липсват всякакви данни кой е човекът, както и козата, но очевидно, че точно това проклятие властва над душите на играчите. С тази важна клетва всеки играч в исторически план ставал суеверен. И всичко това се случва през 1969-а година, когато спортните критици са сигурни, че този отбор ще направи фурор.

Все пак сезонът е обещаващ. Къбс се справят отлично срещу отбора на Филаделфия, след това успяват да спечелят цели 11 от 12-те игри, стоят на първо място в класацията и всичко това до фаталния 13-и август, когато играта просто не върви. Междувременно става ясно, че Ню Йорк Метс, които никога не достигат по-близо от 9-тото място в първенство, набират особена скорост. Трофеи в исторически план? Няма такова нещо. И на този легендарен петък 13-и започва един сериозен обрат. До септември, Къбс вече пътуват към дъното. На следващото домакинство на Ню Йорк Метс, повече от 51 448 души (все вярващи фенове) се събират, за да видят дали наистина градският отбор се е пробудил. Опонент, както се досещате, са отново Чикаго Къбс. Точките от една победа и равенство ще позволят на Метс да вземат първото място.

Междувременно отборът на Чикаго се опитва да не изгуби 6-та поредна игра. И в този момент се стига до един много неприятен момент. Докато Рон Санто стои с батата и очаква топката, от нищото се появява черна котка, която символично пресича пътя на бейзболиста, прави един бърз завой и за около 10 секунди гледа отбора на Къбс. Повечето играчи се опитват да изгонят котето, но отказват да го доближат. Проклятитето е окончателно завършено. Чикаго категорично подпечатва билета си за дъното и ще изгуби 18 от оставащите 27 игри през септември и октомври. Междувременно Метс ще продължат напред и ще спечелят 38 от следващите 49 игри. След това печелят Източната дивизия и Националната лига. И всичко това с помощта на малко повече лош късмет. Метс създават и специален монумент в памет на черната котка с благодарност за титлата през 1969-а година.

 
 
Коментарите са изключени

Втората световна и създателят на Капитан Америка

| от |

Джак Кърби е един от умовете и четките за някои от най-големите комиксови герои, сред които Фантастичната четворка, Хълк, Х-мен и Капитан Америка. Малцина знаят, че подобно на най-патриотичния си герой, Кърби също прекарва известно време в борба с нацитата във Втората световна война.

Той е приет в арията през 1943, точно когато кариерата му в комиксите започва да става сериозна. В началото трябва да стане механик, но синът му Нийл твърди, че татко му няма никакви апетити към тънкостите на тази професия и прекарва по-голямата част от обучението си лежейки под един камион и от време на време удряйки го с гаечния ключ, за да звучи все едно прави нещо. 

След основното му обучение, той е пратен в Бирма, днешен Мианмар, където ще бъде обучен да стреля по самолети. В едно от упражненията, Кърби и екипът му трябва да стрелят по парче плат, което се развява на няколкостотин метра зад летящ самолет. И той, и останалите са толкова зле, че колегата им пилот се отказва от страх за живота си.

Не е изненада, когато Кърби е преразпределен – този път в пехотна дивизия в Източна Европа, където служи в 11-ти пехотен полк. Докато е там, полкът е нападнат 36 отделни пъти от немците, като в един от тях голям танк минава директно през защитата им, но за щастие е спрян от неизвестен войник, който стреля в процепа на танкиста, убивайки го и спасявайки Кърби, които е само на няколко метра от веригите на машината.

1_lnuGu4_AKDjvIbdYY7K6Gw

„Captain America“ брой 1, 28 март 1941 [Public domain]

Работата на художника в полка е да бъде разузнавач – това означава да върви напред в непознати територии и да прави карти на местността. „Ако някой иска да те убие, просто те прави разузнавач. Аз бях разузнавач.“ Той си изкарва тази служба един ден, когато лейтенанта му чува името Джак Кърби и го пита дали той е онзи Джак Кърби. „Да, сър. Аз нарисувах Капитан Америка“, казва Джак Кърби, очаквайки, че лейтенанта ще искат да му нарисува портрет или нещо подобно. Вместо това, лейтенантът го назначава разузнавач: „Отиди в тези градове, в които още не сме били, и виж дали има някой. Нарисувай карти и картини на това, което виждаш, и след това се върни и ни кажи ако намериш нещо.“ Освен доста, разбира се, напрегната, задачата му е и доста дашна откъм истории.

„Повечето американци си мислят, че войната се води от внимателно планирани операции, изпълнявани от професионални бойци, които се изправят срещу други професионални бойци, и всичко е стегнато и подредено. Ами нека ви кажа само, че мъжете са си мъже. Псувахме се, обиждахме се на всякакви езици – английски, немски, френски, иврит. Прибрах се с огромен речник. Дори и да не се стреляме, пак се обиждахме и ругахме. Но никой никога не споменаваше майката на никого, освен ако не искаше да го гръмнат.“

Военната кариера на Джак Кърби приключва, когато краката му измръзват в непростимата европейска зима. „И не бяха само безчувствени – бяха си измръзнали. Отне ми година, докато си върнат нормалния цвят.“ След като прекарва въпросната година във възстановяване и едвам-едвам избягвайки ампутация, Кърби е изпратен да си ходи вкъщи.

Джак обаче изпуска кораба, който трябва да го закара, защото се разболява. Затова трябва да пътува до Щатите в по-малко медицинско корабче вместо 3 дни – 9 дни. На всичкото отгоре през цялото време има безобразна морска болест, заради която седи гладен, защото не може да задържи нищо в стомаха си. Но не се оплаква: „Много мъже загубиха крайници, някои и част от лицата си. Видях хора без половин лице; можеше да видиш в главите им. Видях и много хора, които са дълбоко обезпокоени по други начини. Вижте, аз бях окей в сравнение повечето други.“

„Няма нищо, което би нарекъл романтично, във войната. Разбира се, във филмите и по телевизията показват красивата картинка на братството, което създава. Виждал съм войната да сближава хората, но трябва да ви кажа, че цената на това е изключително голяма: не само що се отнася до човешки животи, но и до човешкия дух. Мисля, че войната отнема от стойността ни като хора; характерът на човешката раса намалява с всяка война, която допускаме. Хитлер трябваше да бъде унищожен, нямаше друг избор и се радвам, че дадох своя принос със службата си – но ако имаше друг начин да го свалим, бих предпочел другия начин.“

След като се завръща, Джак продължава с кариерата си в комиксите от там, откъдето я е оставил, като работата му ще преобърне Marvel и всички нови художници следват неговия почерк и философия в бранша.

 
 
Коментарите са изключени

Истината за серума на истината

| от |

Поп културата често се възползва от качествата на „серума на истината“. Той е най-вече инжектиран подкожно (предполагаме, че е по-удобният от актьорска гледна точка вариант пред това да накараш човек да гълта хапче насила) и изглежда спира способностите за лъгане.

Подобни серуми, разтвори, препарати и прочие химии са развивани и от пасажа трибуквени правителствени организации (ЦРУ, КГБ, ФБР…) в не особено далечното минало, особено около параноята, свързана със Студената война. След 11 септември отново започва диалог за деривирането и използването им по време на разпити. Но ефективни ли са въобще тези вещества и давали ли са някога положителни резултати?

Краткият отговор е „не“. Дългият отговор е:

Много барбитурати (гама от препарати, които потискат централната нервна система) могат да се нарекат „серум на истината“ – скополамин, натриев амитал и натриев пентотал. Скополаминът е тестван през 50-те години именно с цел изтръгване на истината в проект MKULTRA, а днес е известен като наркотик за изнасилване, защото причинява краткотрайна амнезия. Натриевият пентотал се използва широко в операционните зали като анестезия, но в последните години се замества от по-добри препарати.

Pentothal vintage package - truth serum

Натриевия пентотал

Друг често срещан метод за изтръгване на истината е инжектирането с етилов алкохол. Като „серум“ ефектите му са почти неразличими от познатото ни орално напиване. Ако някога сте близвали алкохол, значи знаете ефектите му откъм казване на истината.

Въпреки че един пиян човек е по-склонен да казва истината, той е съвсем в способността си да лъже или просто да отказва да сподели информация, която не иска да се знае. Всичките тези серуми работят по аналогичен начин – те потискат централната нервна система и нарушават преценката и интелектуалните способности. Човек в подобно състояние лесно би могъл да смеси истина с измислица или да преувеличава, или да халюцинира… С две думи, не може да му се вярва.

По тази причина множество съдилища не допускат информация, представенa под влияние на някакъв серум на истината. Като всичко останало обаче химията също се развива.

 
 
Коментарите са изключени