shareit

Линдс Реддинг – кратък урок в перспектива

| от | |

Марк Твен е казал, че никой не е успял да излезе жив от живота. Ако попитате Буковски, той най-вероятно се е радвал, че е напуснал живота, съдейки по последните му произведения. Ако се разходите до библиотеката ще откриете книгите на редица милионери, милиардери и всякакви други филантропи, постигнали много сериозни успехи в своя личен и финансов план. Рядко ще откриете милионерът, който би казал истината за света и би заявил, че животът му е повече от розов. Преди много години, Фредерик Бегбеде написа своята книга „9.99“ и още в предговора беше написал, че това творчество съществува, за да може най-накрая да бъде уволнен от рекламната агенция, в която се намира. Съшитите рани с розови конци са били прекалено слаби,за да го накарат да остане малко по-дълго.

Още 5-6 години назад и ще откриете историята на Линдс Реддинг. Някогашният арт директор на Saatchi & Saatchi има известно време, за да сподели какъв наистина е животът му в този бизнес свят. През 2012-а година пише един от своите последни текстове, докато ракът го унищожава. За жалост, блогът му вече не е активен и цялото съдържание е почти изгубено в небитието на интернет. Ето как изглежда розовия дизайнерски сайт през очите на човек с твърде много опит:

„Преди много години, когато започнах да работя в рекламната индустрия, използвахме така наречения „Нощен тест“. С партньора ми Лорънс прекарваме деня в рисуване по бели листи с размер А2. Използвахме всяка възможна идея за реклама на продукт – нова газова фурна, тенис ракета или каквото там е. Пишeм всякакви заглавия, рисуваме всякакви карикатури, изсипваме мозъчното си сметище върху хартията. Когато напълним листите с всичките си нелепи идеи, отиваме да пием бира. Оставяме количеството хартия по пода, за да престои достатъчно добре. На следващия ден с кафе в ръка ще оглеждаме всяка концепция и преди отново да заредим халбите, подреждаме всичко по стените. Сред абсурдите се подаваше поне зрънце човешка истина.

Screenshot_8

На сутринта след нощния гуляй ще седнем с махмурлук и ще анализираме плодовете на нашия труд. Обикновено около една трета от идеите „слизат“ веднага от стената. Забележително е как нещо изглеждащо толкова забавно и невероятно, както и космически красиво, в топлината на утрото може да се превърне в нещо толкова отвратително. До обяд обикаляхме офисите и гледахме креативните идеи на колегите, критикувахме, но не бяхме брутални или зли. Креативните хора са крехки същества и към тях трябва да се отнасяш нежно. Понякога един празен поглед е достатъчен, за да свалят следващата идея. Откритието на добра идея се чуваше чак от другия край на офиса. Събирахме се в една от стаите и се любуваме на продуктивната критика. Това винаги е било много приятно и добро чувство. Има едно много важно условие, нощният тест работи само ако може да си позволите да изчакате една нощ и да преспите с всички идеи.

Времето безмилостно продължи напред и изведнъж получихме всички красиви технологии на 90-те. Безкрайно много възможности се разкриваха и започна стимулирането на нови срокове. В началото това беше голям лукс, благодарение на компютрите можехме да покриваме толкова много площ. Счетоводството погледна всичко това като друга възможност – вършете три пъти повече работа за единица време и печелете три пъти повече пари.

Много скоро „Нощният тест“ стана тест „След обедната почивка“. Тогава ядяхме готови спагети на микровълнова фурна, разбирахме се кой да се прибере вкъщи и да види децата си, преди да легнат и да спят. Обикновено пиехме и хапчета за пречистване на хранителната ни система. Колкото по-бързо слагахме нова идея на стената, някоя личност с евтин костюм ще мине и ще избяга с нея. Времето за проверка и разпознаване на дървесината от дървото започна да се превръща в сляпа интуиция. Станахме и по-консервативни.

Не поемаме творчески рискове, заменихме ги с надеждното проучване. Изследванията бяха новия бог. Истината да бъдеш истински творец се крие в свободата да поддържаш своя пълен непукизъм. Той контролира порива на самоцензурата. Децата са изключително добри в това начинание. Креативните пространства бяха точно това – място за свобода и безопасност. Подхранваща среда, в която нямаше място за подигравки или критики. В противен случай се опитвате да правите секс, докато майка ви слуша на вратата на спалнята. И тогава умниците измислиха нещо друго. Превърнаха творчеството в състезание. Победителят може да запази своята работа.

Всички страдаме от тази болест. Технологията се изстрелва със скоростта на препускащ електрон, а нашите бедни свръхдозирани неврони се борят да поддържат темпото. Светът се превърна в разделителна секунда. Намирате нещо, което харесвате – споделете го. Имате наполовина изпечена идея – туитнете я. Не чакайте, не се колебайте, имате достатъчно време по-късно за покаяния. Може да излезете чисти от цялото фиаско, добавяйки една усмивка в края на изречението.
Нощният тест беше нещо хубаво и за съжаление много ни липсва. Уикендите, в които спокойно можеш да мислиш също бяха нещо хубаво, но сега те изпращат с „Ако не се тук в събота, в понеделник можеш да изпразниш бюрото си.“.

Screenshot_7

Мислех си, че харесвам всичко това, но след като прекарах няколко месеца в болница, осъзнах, че изобщо не ми липсва. Отново слушам старите си колеги, те ми показват своите проекти и с ентусиазъм и геройство разкриват часовете си на работа. Хвалят се кой е спал най-малко, кой не е виждал децата си в последните 6-7 месеца, как краката им са схванати и преди колко време са опитали истинска храна. Цялата тази жертва за една награда и за малка пластмасова статуетка. Питат ме какво мисля.
Мисля, че всички са луди. Откачени. Толкова изключени от реалността, че вече не е смешно. Правите шибана телевизионна реклама и на никого не му пука.

Шокиращо е, знам, но стигнах до заключението, че цялата тази професия е една голяма измама, при това достатъчно сложна. И работи така:
Креативната индустрия държи за заложници всички свои творци. Те трябва да се откупят със своята стойност, крехкост и от време на време – контролирано его. Поставяме си невероятно високи стандарти и се превръщаме в най-жестоките си критици.

Опитваме се да задоволим първо себе си със своя труд и това е почти невъзможно. Повечето артисти ще прекарат нощта в работа, отколкото да започнат да работят нестандартно в собствено студио. Изключваме факта, че всички смятат себе си за пълни измамници и искрено се надяват да не бъдат изложени или хванати от останалите. А са толкова добри служители, няма нужда дори да ги карате да работят, те сами се мотивират и вървят напред. Като старите играчки са – навивате ги и ги пускате. От време на време ги храните с похвали като „Това наистина е много добро!“ и давате повече, отколкото може да даде всеки друг бонус. И нека не забравяме, че нашите господари много интелигентно ни експлоатират точно по тази линия. В арсенала им ще откриете сериозно количество бляскави и безполезни дрънкулки, сложни схеми за награждаване, разработени специално за поддържането на мотивацията и фокуса.

И го правим, защото постоянно имаме сърбежа да се изразим и разкрием. Да пишем, да рисуваме, да творим, да пускаме лоша музика. Сърбежът е истинско проклятие. Освен случайно откъснатото ухо или деменция с фекалии за вечеря, творческият импулс се разглежда и като една малко по-сериозна ексцентрична причудливост. Добавете в цялата форма и малко комерсиално съдържание и откривате точно къде се крият мизерията и лудостта.

Хибридната връзка между изкуството и бизнеса не е нищо ново и съществува от векове. И все пак, понякога и артистите трябва да се хранят и да захранват онази голяма комерсиална индустрия. Станах свидетел на естетическият еквивалент на индустриалната революция от 19-и век. Видях индустриализацията на едро и механизирането на творческия процес. Нашите рекламни агенции, дизайнерски групи, филмови и музикални студия промениха облика си от малки индустрии и гилдии на творци (останали с векове такива, каквито са били) до сатанични мелници на масовото производство. Идеите ни се превърнаха в още една стока за масова употреба. Успеят ли да аутсорснат и мисленето към Китай, спукана ни е работата.

Къде отиват всички творци и занаятчии? Гребат нагоре по реката от водни боички и лайна, при това без своите четки. Онова, което ценихме толкова много и придавахме някаква стойност – идеята – се превърна в поредната пластмасова играчка, подготвена за продажба. И за да добавим обидата към вече наранените души, получаваме и квота за запълването на всеки проект.
„Трябват ни шест концепта, които да покажем на клиента утре сутрин. Той отива на почивка. Не си губете времето с всички, той ще плати само за едно и няма смисъл всички да бъдат добри, направете нещо. Знаете как става. И да не забравите, че любимият му цвят е зеленото. Добре, ще се видим утре сутрин, отивам в клуба.“

Колко пъти сте успели да измислите нещо, докато някой е с пистолет до главата ви? Това е работния ден на креативния дрон. И след като прекара цяла вечер в творение, накрая трябва да се изправи срещу своите най-големи критици: себе си и всички останали.
„Извинявай, клиентът не успя да дойде на срещата. Изпратих му твоите проекти в клуба по скуош. Много хареса зелената идея. Но не хареса, шрифта, думите, картинката и идеята. Може ли и логото да стане малко по-голямо? Надявам се, че не си работил до късно. Компютрите спасяват животи, а? Добре, отивам на обяд.“

Хубаво, не преработваме ядрени бомби, но това продължава да е отговорна и изискваща работа. Споменах ли, че наградата е изключително нищожна? Някой да иска пластмасова златна статуетка? Знаете ли колко креативни дрона видях да падат с времето: алкохол, наркотици, безпокойство, стрес, разбити бракове, някое друго самоубийство. Генерално са хора с много лоша емоционална подготовка за една токсична и враждебна среда. Рекламата беше онова секси място, където искахте да бъдете през 80-те, но движението продължи напред.

Как оцелях през последните 30 години? Играх по ръба на бръснача. И докато отвътре съм „Деликатно цвете“, както забеляза един друг креативен директор, доскоро се радвах и на своето волско здраве. Криех всички свои страхове от близките си, понякога бягах достатъчно далече, за да не мога да бъда открит. Имах щастието да получавам пари за нещо, в което влагам много страст и така или иначе щях да правят под една или друга форма. Много късни нощи, уикенди, почивки, рождени дни, училищни рецитали и вечери за годишнини бяха пожертвани на олтара на някаква нематериална, но безкрайно достойна висша кауза. В дългосрочен план от всичко ще има смисъл, казвах си. Това беше тактиката, да се убеждавам, че не искам да бъда никъде другаде.

Screenshot_9

Заслужаваше ли си?
Разбира се, че не. Всичко се оказа една голяма реклама. Нямаше по-висше пробуждане, липсваше ултимативната награда. Просто много избледнели, пожълтели вестници и стари видео касети в толкова остарял формат, че вече няма къде да ги пусна. Получих и малко рамкирани сертификати, както и златни статуетки. Към това спокойно мога да добавя кашони с Прозак, бутилки с вино, доста сива коса и един тумор с неопределени размери. Не си мислете, че се самосъжалявам, не се. Беше забавно през по-голямата част от времето. Аз бях доста добър в това, което правих. Срещнах много креативни, талантливи и умни хора.

Станах експерт за една нощ за всичко от душ шапчици до хранителен сос, почесах си креативния сърбеж почти всеки ден, спечелих достатъчно пари, за да отгледам семейството си, което обичам и мога да видя от време на време. Това, което не направих в полза на перспективата, е да създам нещо с някаква дълготрайна стойност. Говоря за креативната гледна точка. Икономически най-вероятно съм помогнал за разпространяването на стоки. Вдигнал съм няколко компании от дъното, помогнах на двама души малко по-богати, отколкото вече бяха.

Всичко беше толкова добра идея по онова време. Не съм много сигурен, че този живот няма да премине нощния тест.

Жалко.

И ако четете това, докато седите в някакво затъмнено студио или рекламна агенция, агонизирайки дали „Домакиня А“ трябва да вземе сапуна на прах с лявата или дясната си ръка, направете си една услуга – изключете всичко, заключете и се приберете вкъщи. Целунете жената и децата.

Линдс Реддинг“

 
 
Коментарите са изключени

Странните коледни обичаи: Грила и Лепалуди и тяхната котка Юле

| от |

Исландският коледен фолклор е просто прекрасен. Всичко започва с троловете Грила и Лепалуди.

Първоначално Грила се споменава като великанка в сборника с норвежка митология „Snorra Edda“ от 13 век, но конкретна връзка с Коледа не се споменава до 17-ти век. Може би защото Грила е огромна, а външният й вид е отблъскващ.

Най-старите стихотворения за Грила я описват като паразитен просяк, който обикаля, молейки родителите да й дадат своите непослушните деца. Родителите могат да не й дават деца, а храна или просто да я прогонят. Първоначално тя живее в малка къщичка, но в по-късни стихове изглежда, че е била прогонена извън града и вече живее в пещера.

Днешната Грила вече има способността сама да открива деца, които се държат палаво през годината. Когато дойде Коледа, тя идва от планината, за да претършува градовете наоколо за храна. След като напусне пещерата си, тя ловува деца и ги взима вкъщи в гигантския си чувал. След това ги поглъща на закуска. Любимото й ястие е яхния от палави малчугани, към които тя има ненаситен апетит.

Според легендата, за Грила никога няма недостиг на храна.

Dimmuborgir-stígur

Тази легенда продължава да разказва, че Грила е била омъжена три пъти. Твърди се, че третият й съпруг, Лепалуди, живее с нея в пещерата им в полетата на лава Димуборгир (да не се бърка с групата Диму Боргир, която взима името си от тази местност), с голямата черна котка Юле и техните синове. Лепалуди е мързелив и най-вече стои вкъщи в пещерата си. Грила уж има десетки деца с предишните си съпрузи, но в днешно време те рядко се споменават.

Младежите Юле (понякога наричани Младежите Юлетиде или Юлемен) са синове на Грила и Лепалуди. Те традиционно са група от 13 дяволити пакостници, които крадат или тормозят населението, а името на всеки един от тях е описателни в тон с любимия му начин на тормоз. Те идват в града един по един през последните 13 нощи преди Коледа. Те оставят малки подаръци в обувките, които децата поставят на первази на прозореца, но ако детето е било непослушно, вместо подарък му оставят картоф.

В днешно време младежите Юле са представени в малко по-благоприятна светлина, по-скоро сравнима с Дядо Коледа и други подобни фигури. Външно обикновено са изобразени в исландски дрехи от късно средновековен стил, но понякога са и в костюма, който традиционно се носи от Дядо Коледа, особено на детски събития.

Преди тези 13 младежи да станат популярни, твърденията за тях варират според географските шири. За някои се казва, че са синове на Грила, други – нейни братя. Някои истории разказват само за девет човека Юле, но всеки от тях все пак има своя любима пакост.

Повечето юлисти могат да бъдат класифицирани в няколко групи: тези, които крадат храна, тези, които обичат да правят номера или да тормозят, и тези, които просто изглеждат заблудени по природата (например Гули Гаук, който просто се крие по дерета).

В източната част на Исландия е съществувала народна приказка за една конкретна група младежи Юле, които не са от планините, а от океана. В една много неясна детска песничка се споменава, че има две жени Юле, които крадат разтопена мазнина, като я слагат в носовете си или я пускат в чорапите си.

И не на последно, но уви на последно място -котката Yule. Тя е огромна и враждебна котка, за която се говори, че се подвизава където има сняг по време на Коледа. Тя яде хора, които не са получили нови дрехи, които да облекат преди Бъдни вечер. Тази котка е домашният любимец на Грила и нейните синове.

Макар да се смята за древна традиция, писмените свидетелства за котката Юле са от едва наскоро, през 19 век. Заплахата, че някой ще бъде изяден от котката Юле била използвана от фермерите като начин да накарат работниците си да завършат обработката на есенната вълна преди Коледа. Тези, които вземат участие в работата, ще бъдат възнаградени с нови дрехи, но останалите няма да получат нищо и по този начин ще бъдат плячка за котката- чудовище.

Също така за котката се казва и че просто изяжда храната на тези, които не са си облекли нови дрехи по време на коледните празници. Възприемането на котката Юле като звяр, който яде човек, е частично популяризирано и от стиховете на Jóhannes úr Kötlum (нямаме представа как се произнася името на нози човек на български).

Носете си новите дрехи.

 
 
Коментарите са изключени

Черният петък – намаления и бой

| от |

От дълго време за „черни“ се смятат дните, на които се случват бедствия. Много събития в историята са наричани „Черен петък“. Едно от най-известните е Паниката на 1869, когато Джей Голд и Джеймс Фиск се възползват от връзките си, за да спечелят на пазара на злато. Когато президентът на САЩ по това време, Юлисис Грант, научава за манипулацията им, нарежда на Хазната да пусне голямо количество злато, което, разбира се, сваля цената му драстично – с 18%. Цели състояния се печелят и губят за един ден.

DCUSA.Gallery10.TargetBlackFriday.Wikipedia

Най-ранната известна ни употреба на „Черен петък“ в смисъл на деня след  е в журнала „Factory Management and Maintenance“ през ноември 1951 г. и отново през 1952 г. Там се разказва за това, че работниците често се обаждат в службата си, да кажат, че са болни в деня след Деня на благодарността, за да имат четири поредни почивни дни. Изглежда обаче, че този смисъл на фразата избледнява с времето.

Горе-долу по това време „Черен петък“, както и „Черна събота“ започват да бъдат използвани от полицията във Филаделфия и Рочестър, заради тълпите и задръстванията, които се образуват заради началото на коледните пазарувания. През 1961 г. и общината, и търговците на Филаделфия се опитват да направят ситуацията малко по-лъчезарна и експерти по връзки с обществеността опитват да преименоват дните на „Големия петък“ и „Голямата събота“. Но тези нови имена бързо се забравят.

Фразата се разпространява бавно, но сигурно и се появява и в The New York Times на 29 ноември 1975 г., където все още се отнася конкретно за „най-натоварения ден за пазаруване и трафик в годината“ във Филаделфия. Въпреки че убедителното развитие, през 1985 г. The Philadelphia Inquirer съобщава, че търговците на дребно в Синсинати и Лос Анджелис все още не са запознати с термина.

В началото на 80-те години обаче фразата вече е позната из цяла Америка. Тогава търговците масово изразяват негодувание срещу подигравателния, насмешлив характер на фразата, с която се обозначава един от най-важните пазарски дни през годината, и съответно предлагат алтернативен неин произход. Търговците на дребно традиционно работят на загуба през по-голямата част от година (от януари до ноември с изключения), a печалбите си реализират през зимния почивен сезон, започвайки в деня след Деня на благодарността. Когато загубите им се осчетоводяват, в книгите те се вписват с червено мастило, за да се илюстрира загубата. С черно мастило съответно се вписват печалбите. Затова предлагат „Черният петък“ да е черен, защото обозначава началото на периода, в който търговците вече няма да са „на червено“, а ще са на печалба. Най-ранното известно публикувано позоваване на това обяснение е в The Philadelphia Inquirer от 28 ноември 1981 г.

През 2013 г. в интернет се появява слухът, че фразата е възникнала в Юга преди Гражданската война, когато в деня след Деня на благодарността традиционно са се продавали роби. Това обаче е грешно твърдение. 

2008-08-28 Black Friday shoppers at Wal-Mart

Както вече знаем, Черният петък днес, освен с разни дребни тарикатски измами (основно с манипулация на цените), е известен и с хаоса по магазините най-вече в САЩ.

През 2008 г. тълпа от около 2000 души в Ню Йорк  чака от 5:00 ч. сутринта местният Wal-Mart да отвори. След като отваря врати развълнуваната тълпата нахлува, стъпквайки 34-годишен служител до смърт. Хората отказват да спрат да нахлуват в магазина, дори когато служители на магазина се опитват да помогнат на колегата си. Дори когато идват полицаите. Инцидентът може би е първият смъртен случай настъпил заради  Черния петък. Според Националната федерация по търговия: „Не ни е известно да има друг случай, при които служител да е починал при подобни обстоятелства.“ През 2010 година е арестувана жена, която се предрежда на опашката пред Toys ‘R’ Us и заплашва да застреля всеки, който възразява. През 2012 на Черния петък двама души са застреляни пред Wal-Mart в Флорида по време на спор за паркомясто. През 2013 мъж е застрелян от крадец, след като се опитва да си вземе телевизора обратно от крадеца, който му го взима, заплашвайки го с оръжие. През 2016 г. 21-годишният Демонд Котман е застрелян около 1:00 часа сутринта пред магазин Macy’s в Ню Джърси. Убиецът стреля множество пъти, но мотивите му остават неясни. 26-годишният брат на Котман е ранен. През 2018 пред мола  Riverchase Galleria в Хувър, Алабама, Емантик Фицджералд Брадфорд-младши е застрелян и убит от охраната, след като става стрелба и двама души са ранени. На следващия ден полицията съобщава, че стрелецът не е бил Брадфорд, но той все пак е участвал в престрелката. Тази година ще видим как ще е.

 
 
Коментарите са изключени

Карл Шелби – бащата на американските мускули

Карл Шелби е име, което трудно би говорило нещо на младото автомобилно поколение. Във времето, когато електромобилите прокарват своя път е възможно мнозина да разпознават повече Никола Тесла, отколкото Шелби. Роден през 1923 година  в Тексас, Карл се радва на щастливо и безгрижно детство. Тогава не е подозирал, че съдбата му е отредила създаването на автомобилна серия, която ще покорява нови и нови върхове. По тази линия дори не е подозирал, че в следващите 50 години ще бъде един от най-верните партньори на компанията Ford и именно неговият подпис ще се смята за сертификат за качество.

Затова през 2012 година, когато светът окончателно се раздели с него, докато инженерите сглобяваха последния модел Shelby GT500, нямаше човек от автомобилната индустрия, който да не признае, че света на американските мускули загуби своя Микеланджало. Нека разгледаме тази история от самото начало.

Малкият Карл има състезателно потекло. Баща му е бил изключителен шофьор в пощите, а майка му била домакиня. На 7-годишна възраст става ясно, че сърцето на Шелби има проблеми и ще прекара доста време на легло. Една от сърдечните клапи не работила правилно. Тази битка коствала още 7 години на легло и когато най-накрая показал значително подобрение, бъдещият автомобилен виртуоз получил благословията да напусне детската стая и да живее пълноценно. Бащата Уорън не пропускал възможност да го води на различни автомобилни и мотокрос състезания. Първата книжка – този специален паспорт на свободата – позволил на Шелби да започне да пътува и да гледа останалите видове състезания, които се случват в Айова. Страстите се разпалили допълнително, когато започнал да изучава работата на ДВГ. Първите срещи с двигатели са именно тези в картингите. Другата любов завинаги ще бъде авиацията.

Когато избухва Втората Световна война, доброволците са най-търсените хора. Шелби бързо решава да се запише във ВВС, където ще може да сбъдне втората мечта. В младия човек бушували много сериозни чувства и когато дошло времето за доказване, взима един от самолетите в базата, прелита над дома на своята любима Джени Фиелдс и хвърля писмо в двора ѝ. Никой не успява да разбере как е успял да се измъкне от неприятности. До 1945 година не влиза в нито една битка. Някъде по средата на войната успява да спечели сърцето на Джени и да се ожени. Повече не е летял над дома ѝ. По време на войната Шелби е авио инструктор. След края се завръща обратно в дома, изпълнявайки 50% от мисията си.
Първият неуспешен бизнес е работата с боклуджийски камиони. Вторият е изграждането на фермата за пилета. Първите излюпени пернати носят печалба от 5000 долара (около 46 000 долара днес). Второто поколение обаче умира и с това се достига до банкрута. Макар и Шелби да го смята за голяма трагедия, фермата приключва своя живот точно навреме за нещо по-сериозно.

Klemantaski Collection

През 1952 година Карл сяда зад волана на спортна кола. Първото състезание е драг. Избраният модел е Ford с V8 двигател. Можем да кажем, че това е първата и най-важна среща на автомобилния състезател и бъдещ производител. Искрата възпламенява горивото в сърцето на Шелби и бързо започва да се ориентира към състезателните формати. Ед Уилкинс дори отстъпва своя MG TC, за да може Карл да участва в своето първо състезанието. Колата няма никакви спортни модификации, но това изобщо не пречи на състезателя да покаже на какво е способен. В същия ден успява да победи много по-бързите Jaguar XK 120 на пистата.

Колата на Шелби разполагала със скромните 54 конски сили, докато мощните Jaguar можели да мъркат с мощност от 160 до 210 конски сили. Така или иначе първата спортна кола на Шелби отива на търг през 2008 година. Новият собсвеник я модифицира до мощност от 100 конски сили, което означава, че не е била чак толкова мощна срещу конкуренцията. Една седмица по-късно участва в състезателния формат SCCA. Aston Martin го наемат през 1954 година, за да може да спечелят малко местната аудитория и финишира на второ място на Себринг. И една година по-късно е призован да помага на компанията за Льо Ман.

Добрата серия продължава до известно време, докато хирурзите не се намесват. Серия от операции на ръката не позволява на младия Карл да продължи да се състезава. Пилотът обаче нямал намерение да гледа как някой краде неговата награда и затова казва на екипа да залепи с тиксо ръката за волана му, докато се състезава за пореден път на Себринг. Този път сяда зад волана на Monza Ferrari. В края на състезанието се смята, че са спечелили, но техническа грешка ги изпраща на второ място. През 1955 година получава възможност да кара най-новия модел на Ferrari снабден с 4.9-литров V12. Успява да победи и получава пореден билет за участие в Европа и други по-сериозни състезателни кръгове.

Европейските подиуми го очакват. Успехите му се забелязват от редица компании и много скоро Porsche изявяват желание да го ангажират за състезанията с туристически автомобили. Последното автомобилно състезание е Del Monte Forest в Пебъл бийч. Шелби е един от 4-мата, които да спечелят, защото форматът се прекратява. От затворената писта се ражда днешната Лагуна Сека. Чувството му за хумор също не може да бъде отречено.

Шелби участва в автомобилно състезание в Луизиана. Там използва фалшиво име, маха всички отличителни белези на колата, слага друга каска и се дегизира. През цялото време кара Ferrari-то на отбора на г-н Логан. Когато наближава финалната обиколка, влиза в бокса и се отказва, позволявайки на съотборника си да спечели. Медиите не пропускат тези истории и Шелби получава приза на Sport Illustrated „Шофьор на годината“. Първата голяма победа на Льо Ман е през 1959 година, когато заедно със съотборника си Рой Салвадори ще пресекат финала с Aston Martin DBR1/300. Ferrari остават разочаровани, но най-вече от решението си. Те отказват кандидатурата на Шелби за шофьор.

Carroll Shelby, 24 Hours Of Le Mans

Конструирането на автомобили започва с Corvette. Шелби поръчва няколко шасита, но без никакви други части. Шаситата заминават при г-н Скаглиети, който довършва цялата композиция. Върнати обратно в САЩ, Шелби търси подкрепата на GM с надеждата, че творенията ще бъдат пуснати в употреба и компанията ще може да налага името си в Европа. Сделката пропада заради нов закон, който забранява спонсорирането на други марки освен Corvette.

Всичко върви по план, докато сърцето отново не се обажда. Старият бандит не може да издържи повече на напрежението. Шелби изпитва сериозни болки в гърдите. Спазмите в коронарните артерии не били най-приятното изживяване, но пък Карл не искал да оставя толкова бързо ръкавиците. В едно от последните му състезания в Ривърсайд, Шелби успява да спечели първото място, използвайки Maserati. Леко разминаване в наградния фонд успява да разгневи достатъчно пилота, който прибира спортния автомобил и чака правилното възнаграждение за участието си. До края на годината успява да излезе на първо място в класирането, използвайки нитроглицерин. Съставката не е позволена за употреба в автомобила, но никъде не пишело, че самият Шелби не може да взима хапчетата за сърцето си. С първото място идва разумното решение за слизане от болидите. Пилотът трябва да е останал доволен, след като доказал, че няма какво повече да постигне.

Le Mans.

Следващата година идва с нова идея. Ако Карл не може да се състезава, може да научи останалите да правят точно това. И така се ражда неговото първо спортно училище за състезатели. След известно време Шелби потърсил старите другари от Aston Martin, за да разработят състезателна кола, но англичаните отказали, след като не можели да смогнат в производството на DB4. Мечтата за спортна кола обаче не била толкова далече. В края на 1961 година става ясно, че компанията Bristol Aircraft ще спре да използва 4-цилиндров двигател за AC Ace. Шелби преценил, че може би компанията ще бъде съгласна да постави американски V8. След кракта кореспонденция и благословия, Шелби вече търсел новото двигателно сърце. Следващата година на летището ги очаква шасито, а Карл и Мел Частейн започват да сглобяват возилото. Малко по-късно тяхното произведение ще бъде причина за промяна на закона по пътищата във Великобритания.

И така през 1962 г. започва производството на автомобилите, които се предлагат във Венеция и Калифорния. Шелби снима колите в разнообразни цветове и ги изпраща на списанията така, че всяка корица да изглежда различно. Представянето на автомобилното изложение в Ню Йорк е успешно и поръчките тръгват смело. Същата година получават и лиценз за състезание. Състезателната кариера на Шелби като мениджър не е особено блестяща. Първата година не получават доброто необходимо представяне, но на следващата успяват да вземат победата от Corvette в Ривърсайд. Карл е особено доволен, след като има възможността да натрие носа на GM. През 1963 година започва да работи и върху болид, който да развие скоростта от 320 км/ч на Мулзан. На следващата година успява да победи Ferrari GTO на пистата Дейтона, използвайки 427 Cobra. През 1964 г. започва и първата по-интересна битка с Ferrari.

GT състезанията наистина са много вълнуващи, а остава едно състезание до финала. На Монца всичко трябвало да бъде решено и ако Cobra спечелят, Ferrari ще изгубят на собствен терен пред родната публика. Преди това състезание италианците все още водят. И вместо публиката да разбере кой е по-добрият, съдиите просто отменят състезанието и подаряват победата на Ferrari. Появата на Ford Mustang го кара да започне участие и в Sports Car Club of America. Шелби взима 100 модела от Ford и се подготвя за много вълнуващи мигове. Правилата на това състезание изискват модификация по двигателя или окачването. Първият Mustang от 65 разполага с V8 двигател и Holley 715 карбуратор. Магическото число в мощност е 306 конски сили. Това е напълно достатъчно за състезател от онова време и Шелби предпочита да се занимава с окачването. Първо сваля задните седалки, инсталира дискови спирачки отред, поставя капак от фибростъкло, сваля допълнително понито и добавя амортисьори на Koni. Неговите състезатели се движат и с 15-цолови колела. Понеже обичал да добавя и нещо от себе си, Mustang-ът получил изпускателни колектори, които да стоят встрани под вратата. Това е раждането на първия Mustang Shelby GT350.

Sports Car Designer Carroll Shelby Promoting New Mustang

Въпреки това трябва да знаем, че нито една автомобилна история не може да бъде по-могъща от раждането на Ford GT-40. Проектът на Хенри Форд II е проблемно дете от самото начало. Возилата не могат да развият достатъчно високи скорости, макар и да използват огромни двигатели. Някои са дисквалифицирани заради окачването, други се пенсионират много по-рано без разумна причина. След кошмарния сезон и една много сериозна кофа сол за американския производител, някой трябвало да се намеси в цялата игра. Шелби запрята ръкави и започва голямото преконструране на състезателя. На Дейтона дори успява да вземе първото място. През 1965 година започва и подготовката за първа среща между Карл Шелби и Енцо Ферари. Битката продължава да се развихря, но нарцистичния италианец за пореден път кара трофея в Модена. Следващите години от 1966-1969 са успешни, дори и Карл да спира разработката и всичко да е предадено в ръцете на J.W. Automotive Engineering. Последният модел 427 Cobra напуска завода през 1968 година. И когато човек спечели всичко, трябва да потърси следващата си голяма амбиция – чили.

Неговата рецепта успява да обиколи света и през 1985 година Kraft Foods купуват рецептата. В следващите години ще се опита да помогне на Chrysler в разработката на спортни коли, но сякаш липсва създаването на толкова емблематични машини. През 1990 г. идва още едно главоболие – сърцето на Карл вече не може да издържи на напрежението. Карл чака известно време, преди да намери донор и след това открива благотворителна кампания, с която да позволи и на други семейства да намерят сърце за своите деца. През 1992 г. влиза официално в Залата на славата като един от най-добрите автомобилни производители. През 1995 г. излиза и машината, която Карл изгражда от абсолютната нула своя Series 1. Машината използва 4-литров Aurora V8 двигател от Oldsmobile и успява да изпомпа 320 конски сили, както и ускорение от 4.4 секунди до 100 км/ч. и максимална скорост от 272 км/ч. През 2003 г. започват да се появяват нови концепти около Ford Shelby Cobra.

През следващата година ставаме свидетели на концпета Ford Shelby GR-1 – платформата за създаването на легална Ford GT машина. 4 години по-късно Shelby Performance Parts Company започва производството на спортни автомобилни части. През 2009 година е признат за автомобилен изпълнителен директор на годината и започва да отпуска стипендии на различни училища, занимаващи се с автомобилна техника. Карл Шелби умира на 10 май 2012 година. Все още може да видите някои от легендарните му автомобили, но сякаш магията е малко по-различна.

New York Auto Show Previews New Car Models

 
 
Коментарите са изключени

Когато гасяха огъня с гранати

Повечето методи за гасене на пожари изискват екипи от пожарникари, които рискуват животите си, приближавайки се до огъня. Кофи, помпи, маркучи и пожарогасители, макар и ефективни, работят само когато тези, които ги използват, са готови да влязат в бой с пламъците. С годините обаче се развива и едно друго противопожарно устройство (по-скоро инструмент): огнената граната.

Първият известен патент за устройство за гасене на пожар е издаден през 1723 г. на Амброз Годфри, английски химик. За разлика от съвременните пожарогасители, неговото устройството е предназначено да бъде хвърлено или изтъркаляно в пламъците. То представлява съд с пожарогасителна течност и малка камера, пълна с (да…) барут. Когато се хвърли в огъня, огъня ще запали фитил, фитилът ще взриви барута и от взрива течността ще се разнесе навсякъде, загасяйки пожара.

Англия по онова време (и в частност Лондон) често се пали. Затова и страната развива различни техники и методи за борба с пожарите, включително ръчни помпи, пожарни маркучи и пожарни машини. Повечето от тези системи обаче разчитаха на готови източници на вода и екипи хора, желаещи по някаква причина да ходят при пламъците, а не като всички останали – да бягат от тях.

За да демонстрира ефикасността на устройството си, Годфри издигна триетажна дървена къща, слага в нея смола, масло, клони и пръчки, за да „увеличи бушуването на огъня, който трябва да се издигне максимално.“ След като сграда е запалена, гранатата му е хвърли на първия етажи почти веднага гаси пожара.

Изобретението на Годфри се използва известно време, макар че това не премахва необходимостта от стандартните подходи, както може би се надява. Когато през 1818 г. е патентован съвременният пожарогасител, пожарните гранати до голяма степен изчезват за няколко десетилетия.

В края на 19 век и началото на 20 век, е създадена по-компактен и сложен тип граната. За няколко десетилетия тя може да бъде намерена навсякъде – в домове, училища, фабрики, дори и в коли и влакове.

Някои от тях са направени да се счупят при удар, докато други имат механизми със спусък на пружина, която се задейства от топлината и чупи стъклото. Те обаче с времето също се изгубват.

Дори и при сложните технологии, които днес имат пожарникарите, може би все пак ще има търсене за още по-малко и далекобойно оръжие срещу пожарите. Може би дронове, които носят някаква нова форма на тези гранати.

 
 
Коментарите са изключени