Кармен Дел Орефиче – Ролс-Ройсът на всички модели

| от Вучето |

С осанката си на порцеланова статуетка, симетрично одухотворено лице и достолепно излъчване на кралска особа тя е въплъщение на перфектната жена… на всички времена! Защото става въпрос за единствената, неповторимата, неподвластната на времето и природните закони Кармен Дел Орéфиче.

По-известна по света като Дел’Орефис (заради неправилно транслитериране на италианската й фамилия) тя е най-възрастният работещ модел в света – факт, с който разбива на пух и прах всички представи и стереотипи за моделстването.

И как не! В професия, в която някои 25-годишни вече са считани за “стара стока”, със своите внушителни 88 години (навърши ги на трети юни т.г.) Кармен продължава да удивлява и зашеметява както на дефилетата на висша мода, така и в сесиите на знакови модни фотографи от миналото и сега като Сесил Бийтън, Норман Паркинсън и Ричард Аведон. Всъщност когато човек вижда нейни фотографии за първи път, няма как да не си помисли: “Ама как само е играл Фотошоп-ът!” , просто защото мозъкът отказва да приеме факта, че на такава преклонна възраст човек може да изглежда по ТОЗИ начин и да работи ТАКАВА работа, а не да доизживява дните си в някой дом за възрастни хора като играе канаста с другите старци и предъвква пържената си филийка с пълен комплект изкуствени зъби.

Evening Sherri Hill - Runway - Spring 2012 Mercedes-Benz Fashion Week

 

Само че няма лъжа, няма измама. И Фотошоп няма. Никой все още не е разкрил тайната на дълголетието и външността й, а единственото признание, което журналистите са успели да изкопчат от нея по този въпрос е, че единствената козметична интервенция, която си е правила през годините, за да поддържа безупречната си лицева структура, са подкожните инжекции със силиконови филъри.

Почудих се откъде да започнем разходката из дългия и безкрайно интересен живот на тази необикновена жена и реших, че най-подходящата отправна точка е моментът, в който Кармен е забелязана от ценителското око на съпругата на фотографа Херман Ландсхоф.

Когато това се случва, 13-годишната Кармен тъкмо слиза от автобуса на спирка в Долен Махнатън. Годината е 1944-а. Още на следващата година тя вече позира не на кого и да е, а на Салвадор Дали – сериозен ангажимент, за който ексцентричният художник й подарява своя картина в допълнение към хонорара от седем долара. Момичето е повече от благодарно за дадената й възможност да изкара малко пари, понеже много добре помни недоимъка по време на Голямата Депресия. Освен че са много бедни, родителите й (бащата е италианец, а майката – унгарка) постоянно се разделят и събират, крещят си, после се обичат и изобщо в дома на Дел Орефиче е пълна лудница. Затова и Кармен прекарва по-голяма част от детството си в приемни семейства или при роднини. Докато не заживява само с майка си.

cd42a-carmen-dell-orefice-by-irving-penn-vogue-1946

Първият си договор с Vogue подписва, когато е на 15. Надницата й е фиксирана на 7,5 долара на час. Първите й фотографии като професионален модел се появяват на страниците на списанието през декември 1947 г., на които тя позира като приказното дамско трио: Червената Шапчица, Снежанка и Пепеляшка. Въпреки че и след това продължава да получава ангажимента за фото-сесии, Кармен и майка й все не успяват да се измъкнат от капана на бедността и си докарват странични доходи като шият дрехи. Кармен е постоянно гладна, а недохранването забавя физическото й развитие. Нищо чудно, че в един момент Айлийн Форд, шефката на Ford Models, отказва да я представлява, а Vogue губи интерес към нея и прекратява договора й.

Кармен тръгва по лекари. Предписват й стимулиращи инжекции, които да отключат забавения пубертет. Когато най-после тя “налива” малко форми и тялото й става по-женствено, започва да се снима за каталози за бельо. Надницата й се вдига на внушителните 300 долара на час. През 1953 г. Айлийн Форд поглежда с нови очи на слабото девойче, което преди това е разкарала с лека ръка, и му предлага да сключи нов договор с нейната прочута модна агенция.

06-carmen

И ах, как само парите и красотата дават крила! Понеже вече не й се налага ежедневно да мисли за прехраната, Кармен най-после може да му отпусне края и да заживее живота си на пълни обороти. Разцъфналата й женственост, както и по подразбиране секси професията, която упражнява, неминуемо започват да привличат интереса на мъжете. Уви, когато хормоните се разбушуват, разсъдъкът буксува на заден план и затова Кармен лесно се хваща на въдицата на първия си съпруг – Бил Майлс. Човекът е пълен ненормалник и безскрупулно експлоатира финансово младата си съпруга. Прибира всичките й чекове от агенцията и й оставя едва по 50 долара “джобни”. Въпреки че са женени отскоро, Майлс успява скоростно да я забремени, но Кармен не е толкова наивна, колкото изглежда и скоро след като дъщеря им Лаура се ражда, слага край на просъществувалия едва година брак.

Минават пет години до следващата сватба. Този път за фотографа Ричард Хайман. Жени се за него шест месеца след първата им среща. Толкова е щастлива, че е намерила човек, на когото да се посвети, че заявява намерението си да изостави моделството. Случилото се в резултат на това нейно решение е доказателство, че хората по принцип са склонни да правят едни и същи грешки. И да обикват едни и същи хора! За съжаление, и Хайман се оказва печалбар на гърба на жена си като предишния съпруг и след като тя обявява публично намерението си да се пенсионира, той я напуска. Така този брак дори не изкарва и цяла година. Но поне този път Кармен не е бременна! Хубавото на развръзката този път е, че след развода Кармен решава да се върне към моделството най-вече, понеже е останала без средства. Това решение обаче предопределя живота й през следващите 50 години.

Третото “подхлъзване” на любовния фронт на Кармен Дел Орефиче е през 1963 г., когато решава да се омъжи за младичкия архитект Ричард Каплан. Всъщност този трети (и последен!) брак на красивата нюйоркчанка трае забележително дълго на фона на предходните два – цели 11 години. Но когато и той приключва, тя няма търпение да се влюби отново. Обектът, който попада в полезрението й този път, е популярният телевизионен водещ Дейвид Съскинд. Ще си кажете, “Е, поне е сменила Ричардовците с Дейвид!” Така е наистина, а и изглежда, че, въпреки голямата възрастова разлика помежду им, това вече наистина е нейният човек. Обаче Съдбата пак се проявява като кучка и слага край на живота на Съскин, преди още двамата да успеят да узаконят връзката си. Водещият умира от масивен инфаркт през 1987 г.

tspa_0027011f

И така, в края на 80-те Кармен отново е сама и… по-разорена отвсякога, защото е изгубила стотици хиляди долари от неблагоразумни игри на стоковата борса. Обратът настъпва през 94-а, когато с малкото й останали пари, както и с финансовото рамо, което новото й гадже Норман Леви й удря, тя прави рискова инвестиция в брокерската компания на Бърни Мадофф. Сделката се оказва повече от успешна и най-после всички са доволни – Кармен, Леви, Барни и съпругата му Рут. Четиримата си стават много близки и през следващите 12 години не спират да купонясват заедно по разни яхти и тузарски курорти, пилейки купища пари.

Явно индсутриалните количества шампанско, дрога и купон идват малко в повече на 93-годишния Леви, защото той скоропостижно си отива през 2005 г. Мадофф е посочен като изпълнител на завещанието му и след като го “изпълнява”, се оказва, че Кармен е останала на сухо. И не просто не е получила и цент от наследството в размер на 244 милиона на годеника си, а самата тя е станала обект на финансова измама в огромни размери. Изгубила всичките си спестявания във финансовата схема на уж близкия си приятел Бърни, за втори път в живота си моделката е разорена. Заради тази и други далавери, Мадофф е осъден на 150 години затвор и глоба от 17, 179 милиарда долара. Но това, както се казва, е тема за друга история. Не нашата.

А нашата, или по-точно историята на Карман Дел Орефиче, продължава така.

77af79817d6e39010ec5c99bd1f9ddcc

За последните 20 години Кармен се появява на кориците на повече списания, отколкото през който и да е друг период на живота си. Самата тя е наясно с факта, че заради възрастта си, белите си коси, които са запазената й марка и редица други качества, е успяла да създаде своя собствена професионална ниша, до която нито един друг професионален модел не е успял да се домогне. На това именно тя дължи невероятния й кариерен успех. Разбира се, нищо вече не е такова, каквото е било някога, но Кармен се грижи така добре за тялото и духа си, че нищо чудно да продължи да моделства и когато е на 100.

Запитана от журналист на New You какъв е сутрешният й режим, тя отговаря така: “Първо се изправям полека, докато преценя в какво състояние са ставите ми. Докато съм още в леглото, сгъвам и разгъвам колената си и се разтягам добре. Това е моят начин да поздравя всяка една част на тялото си и да го подготвя за предстоящия ден. После пия вода, понеже чувствам не само устата си, но дори и очните си ябълки сухи и дехидратирани. Изобщо опитвам са да обърна внимание на цялата “машинария”. После ставам, правя си чай и си пускам радиото на джаз станцията. Докато чакам чайникът да заври, скачам на велоергометъра за няколко минути.”

MBFW Spring 2013 - Official Coverage - Best Of Runway Day 5

На въпроса как са нещата в секса и дали още го практикува, тя възкликва със смях: “Ама моля ви се, разбира се, че правя секс! Защо да се отказвам от него? Все едно да се откажа да дишам. Ако имаш стар Ролс Ройс в гаража, няма ли да пъхнеш ключа в стартера от време на време, за да се увериш, че моторът все още работи добре?

За моторите, карбураторите и другите автомобилни джаджи не мога да кажа нищо, обаче за живота и кариерата на Кармен мога. И то е, че от всички модели, някога дефилирали по тази земя, тя е единствената, която може да бъда сравнена с Ролс Ройс. И чак после идват другите модели… и човешки, и автомобилни.

 
 
Коментарите са изключени

Толкова много олелия заради една картина

| от chronicle.bg |

През 1905 година една картина, показана в Париж, шокира обществото. Критиците я разнищват, а религиозни дейци и консерватори държат речи срещу нея. Художникът й е заклеймен като „див звяр“ и насилник на жени. Но картината не е никак порнографска. Не е дори еротична – тя е просто портрет на напълно облечена жена с шапка. Ето историята:

606px-Henri_Matisse,_1913,_photograph_by_Alvin_Langdon_Coburn

Анри Матис

Докато група ексцентрични художници подготвят изложбата си в Париж, президентът им, мосю Журден, ги убеждава да не показват „Жена с Шапка“. Журден се смята за либерален човек, който се бори срещу тесногръдите традиции във френският художествен свят. Но той също така вижда проблемите отдалече. И съответно предупреждава групата, че тази картина, дело на бедния художник Анри Матис, ще развали изложбата им.

Картината обаче остава и когато Le Salon des Independants отваря врати, при вида й парижани или избухват в смях, или застиват в шок. Цялата изложба е осмивана, а картината на Матис става коронният номер в един голяма цирк. Присъдата на публиката, както и на повечето критици, се чува ясно и силно – творбата е безобразие, варварска мацаница и откровена безцеремонна обида към жените, също и към изкуството, а Матис и останалите са диви зверове.

Amélie-Noellie-Matisse-Parayre

Амели, съпругата на Матис

„Жена с Шапка“ е портрет на съпругата на Анри, Амели, носеща голяма шапка с пера на главата. Критиците смятат, че картината изглежда странно недовършена и груба. Най-шокиращо за тях са странните цветове на перата, които никак не си отиват един с друг и карат лицето на мадам Матис да изпъква. Парижаните по това време може и да са комплексни хора, но тази картина ги обърква и отблъсква. Амели Матис е известна брюнетка, но върху платното тя е изобразена с тухлено червена коса, неестествена зелена черта на челото и ментово зелен нос. Как може един мъж да нарисува жена си така? Плъзват слухове, че нещата в семейство Матис не вървят добре.

За Анри целият скандал представлява просто още един тъмен епизод в и без това болезнения му живот. Той прекарва детството си в Боен ан Вермандоа, неособено симпатично индустриално градче в северната част на Франция. Вече е адвокат, когато избира изкуството като житейски път и разочарова родителите си. Рисуването всъщност не му се отдава и Матис постоянно трябва да учи. Когато не успява да влезе в престижния хайлайф на френския артистичен свят, Анри е заклеймен от семейството си като бездарен. Но творецът, несигурен и депресиран, има по-големи тревоги от отхвърлянето. През 1905 той вече е на 35 години, женен мъж, с 3 деца – и е разорен.

Надеждите му са в тази изложба. Трудолюбив перфекционист, Матис вярва, че поне ще внесе нещо ново (и затова ценно) в изкуството – насладата от ярките цветове. Той рисува „Жена с Шапка“, за да предаде собствените си емоции, а също и (поне се надява) душата на модела си. Той не рисува цветовете на природата, а цветовете на сърцето. 

Амели Матис е бунтарка с кауза, а каузата й е геният на съпруга й. Мадам може и да не познава изкуството, но познава Анри и знае, че всичко, което прави, трябва да е велико. Родена е в Тулуза, югозападна Франция, тя завежда художника в своя град. Така Анри – дете на студения и сив север – вижда топлите цветове на юга и така съпругата му променя и двама им, както и бъдещето на изобразителното изкуство завинаги.

Анри е искрено раздразнен от подигравките и обидите по отношение на портрета му, но Амели никога не губи вяра в него – по-скоро светът ще се промени, отколкото тя. И наистина, светът бавно започва да се променя.

Stein-family

Лео и Гертруд Щайн

Двама американски любители на изкуството – Гертруд Щайн и брат й Лео – посещават изложбата отново и отново, най-вече за да видят „Жена с Шапка“. Те знаят, че картината се откъсва напълно от традициите, но докато повечето хора са ужасени от това, двамата остават впечатлени. Седмица преди изложбата да затвори, Лео предлага да купи картината за 300 франка и Анри няма търпение да се отърве от прокълнатото си платно – и моралът, и финансите му са вече на много ниско ниво. Но мадам Матис настоява за 500 франка – допълнителните 200 ще стигнат за зимни дрехи на дъщеря им.

Вярата на Амели се оправдава напълно. „Жена с Шапка“ е повратна творба за Матис, защото Лео Щайн не само дава 500 франка за нея, но и заедно със сестра си представят твореца сред своите познати (заедно с още една изгряваща звезда на изобразителното изкуство – Пабло Пикасо)

В крайна сметка художниците от Le Salon des Independants приемат определението „диви зверове“ с гордост и наричат себе си фовистко движение (от фр. fauves – диви зверове). Портретът на Матис го прави известен и той става лидер на френския авангард. Тогава светът полудява по революционния поглед на художника върху изкуството, а критиците го обявяват за създателя на модерната картина и освободителя на цвета. Той всъщност става толкова обичан и известен, че някои млади художници го намират за прекалено далечен и буржоазен.

Мадам Матис от своя страна казва, че е най-способна по време на криза, „когато къщата изгаря из основи“. Никога не остава изненадана, че светът вижда, каквото и тя. Дори години след смъртта й посетителите в Музея на модерното изкуство в Сан Франциско все още се спират пред портрета й „Жена с шапка“.

 
 
Коментарите са изключени

Хитлер, нацистите и Законът на Годуин

| от chronicle.bg |

„Колкото по-дълга е една дискусия в интернет, толкова по-голям е шансът някой да бъде сравнен с Хитлер или нацистите“ – Майк Годуин

Измислен през 1990 от авторът и адвокат Майк Годуин, Законът на Годуин е първоначално „проект за създаване на меме“, вдъхновен от статия в Whole Earth Review от 80-те години, в която се обсъжда силата на меметата да разпространяват идеи. (В случай, че се чудите – думата „меме“ е създадена през 1976 от биолога Ричард Доукинс)

Годуин отбелязва: „През по-голямата част от 80-те години ми беше хоби да използвам бюлетин-бордовите системи, които работеха на локално ниво благодарение на телефонните линии. Нямаше как да не забележа колко често в разгорещени спорове хората се сравняваха с Хитлер или с нацистите, най-вече за да се изрази гняв или презрение към опонента. Когато отидох да уча право, използвах това, че съм студент, за да получа достъп до компютрите на университета. Вече в световната мрежа отново се натъкнах на още повече от същите хиперболични сравнения.“

314px-Primo_Levi

Примо Леви, 50-те години

Подобни  лекомислени сравнения притесняват Годуин особено след като прочита „Survival In Auschwitz“ на Примо Леви. „Бях виждал много снимки от концентрационните лагери, на изморените тела, натрупани като дърва, и пронизващите очи на оцелелите затворници. Но историите на Леви ме удариха в сърцето – те ми помогнаха да разбера по-добре какво е било цялото преживяване за затворниците.“

Така той решава „полусериозно, полунашега“ да създаде контрамеме, с което да се бори против сравненията. Като цяло той иска да загатне, че повечето хора, които вадят нацистите по време на дебат да речем за мнението на губернатора на Ню Йорк Андрю Куомо относно оръжията, не са особено разумни и оригинални, а точно обратно – действат предсказуемо, като дървен пън, които се таркаля по нанадолнище.

Решението на този проблем, според Майк, е „да се създаде контрамеме, което да накара участниците в дебата да осъзнаят, че се държат като вектори на особено глупаво и обидно меме… и може би да съкрати живота на тези сравнения.“

Mike_Godwin

Майк Годуин

За да придаде на правилото си тежест, Годуин го нарича Законът на Годуин за нацистките аналогии и така го представя по форуми и дискусии в интернет, където се правят подобни сравнения. Не след дълго и останалите потребители в нета започват да го цитират.

И така, идеята определено се разпространява, но променя ли нещо? Липсва, разбира сем достоверна статистика за честотата, с която хората са се сравнявали един друг с Хитлер преди и след Закона. Но в статия от 1994 година Майк отбелязва, че поне според него, след представянето на закона му, сравненията осезаемо са намалели поне на местата, които той посещава. Така че смята целта си за постигната.

Днес Законът на Годуин често се цитира, но в различен смисъл – посоката е, че ако някой сравни друг с Хитлер или с нацистите, правейки така той автоматично губи спора по подразбиране. Самият Майк казва, че е напълно окей да се сравнявни мнението на някого по този начин, особено в политически дебат, ако обаче това е направено в удачен контекст и е достоверно, а не безрасъдно, метафорично, първосигнално и наивно. „Най-добрият начин да зибегнем втори Холокост, аз лично вярвам, че е като избягваме подобни аналогии. Вместо това, да ги правим целомъдрено и стойностно.“

Трябва да се отбележи също, че Годуин не е първият, които заклеймява грешното залитане по Хитлер. През 1951, една 6 години след смъртта на фюрера, феноменът „Reductio ad Hitlerum“ е описан от немския философ Лео Щраус. Той пише в „Natural Right and History“:

„Докато следваме това движение до края му, неизбежно ще достигнем момент, след който сцената е затъмнена от сянката на Хитлер. За жалост, налага се изрично да споменем, че е необходимо да си избягва заблудата, която в изминалите няколко десетилетия се използва често като заместител на reductio ad absurdum, а именно reductio ad Hitlerum. Едно мнение не е автоматично грешно, ако е споделяно от Хитлер.“

 
 
Коментарите са изключени

Великите военни изцепки: Походът на Теодор Комнин и битката при Клокотница

| от Александър Стоянов |

Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица.

Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения.

Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.

Годината е 1230-та. Мястото – Балканите. Горе долу както сега, полуостровът е разделен на множество малки държави, които живеят в някакво подобие на повърхностно съжителство, но под повърхността ври и кипи. Най-силният владетел в този момент без съмнение е епирският деспот Теодор Комнин, който управлява по-голямата част от днешна Континентална Гърция, както и земите около Одрин в Източна Тракия. Той не крие своите амбиции да завземе Константинопол, да изгони рицарите от Латинската империя и да възстанови Византия.

По пътя му има две основни препятствия. Първото е Никейската империя, която от своите владения в Мала Азия се опитва да прехвърли армиите си на Балканите и на свой ред да сложи ръка върху Константинопол. Никейците успяват за кратко да завладеят Одрин, но Теодор Комнин ги разбива и ги изтласква обратно в Мала Азия. Втората пречка се нарича България.

След тежкото и изпълнено с поражения царуване на Борил (1207-1218г.) България е в незавидно положение. Големи части от владенията, подсигурени при Калоян са загубени, а съседните държави здраво са притиснали царството. Унгарците са окупирали Белград, Браничево и Олтения, Сърбите са завзели земи по поречието на Морава, а до скоро Латинската империя е контролирала всички територии в Тракия. В тази ситуация, българският владетел Йоан Асен II няма много възможности за маневриране и предпочита да пази неутралитет в надпреварата за Константинопол. В края на 20-те години, българи и епирци подписват съюзен договор за съвместни действия в Тракия. Междувременно обаче, Йоан Асен води тайни преговори с Латинската империя, за които Теодор Комнин научава.

Двойнствената дипломатическа игра на българите не оставя съмнения у еприския деспот, че за да влезе в Цариград, първо трябва да се справи с държавата на Асеневци. Именно с тази цел, през февруари, 1230 г., той събира своите войски и потегля към Тракия. За да заблуди българите, Комнин оповестява намерението си да атакува Латинската империя, но в самото начало на март, епирските войски променят посоката си на движение и се отправят срещу България.

Според историческите интерпретации, Йоан Асен бил изненадан от този ход. В действителност, българският цар също бил извел армията си на поход и следял внимателно ходовете на Теодор Комнин. Наличието на български войски в Тракия само потвърдило подозренията на епирския деспот, че  Йоан Асен II се готви да помогне на латините.

Епирците били напълно уверени в победата си. Те разполагали с най-голямата и силна войска на Балканите – вероятно около 15 000 души. В редиците им, освен тежките епирски кавалерийски части се сражавали рицари-наемници, повикани от различни части на Балканите и дори от Италия. Страховити албански планинци допълвали картинката. Теодор Комнин бил толкова сигурен в успеха, че довел на похода цялото си семейство и други аристократични свити. Общо взето, благородните дами и младежи придружавали армията все едно отивали на излет.

Българските войски били чувствително по-малко от епирците и вероятно не надвишавали 10 000 души, от които 1 000 били прословутите кумански наемници, които толкова често служели на Асеневци. За да вдъхне увереност на мъжете си че се бият за правдива кауза, Йоан Асен II набучил съюзния договор с Епир на върха на копието си. Познавайки добре терена, българите заели добри отбранителни позиции по течението на р. Клокотница.

Разчитайки на своето значително числено превъзходство и наличието на тежко снаряжени части, Теодор Комнин изпраща армията си в пълно мащабна атака. Неговите близки са заели позиция за наблюдение на полесражението и очакват скорошната развръзка. Първоначално, епирците успяват да изтласкат българските войски и ги преследват през реката. Сякаш броени минути делят епирците от победата.

Моментът на триумф отминава за миг и е последван от ужас, когато хитро поставения български резерв атакува еприците във фланг докато редиците им са разтеглени от реката. Това, което до скоро изглежда като сигурна победа бързо се превръща в катастрофално поражение. Българите успяват да обкръжат епирската армия и след кратка сеч да я пленят напълно,  в това число и незащитеният лагер, където са семействата на благородниците.

В тази ситуация, Йоан Асен II проявява завидно великодушие – той освобождава всички обикновени войници и наемници и ги пуска да си вървят. Аристократите са пленени и предадени за откуп, а семейството на Теодор Комнин е отведено като затворници в Търново. Разгромът при Клокотница води до пълен колапс на Епирското деспотство и две трети от териториите му минават под пряката власт на България. Само в едно единствено сражение, Теодор Комнин проиграва десетилетие на политически градежи, военни кампании и мечти за възстановяване на Византия.

 
 
Коментарите са изключени

Малкото зелено човече на Германия

| от chronicle.bg |

Когато ГДР отива в историята през 1990 новообединената Германия с радост начева заличаването на всяка диря, която напомня за комунистическото минало. Ако посетите Берлин днес, трудно ще намерите дори малко останали следи от онова време… докато не пресечете улицата.

През 1961 в Източна Германия психолог на име Карл Пеглау  получава задача да намали нарастващият брой смъртни случаи в източен Берлин. Около 10 000 души са загинали в пътни произшествия между 1955 и 1960 и когато задълбава, Пеглау открива, че голяма част от тях са хора, блъснати от кола, докато пресичат. По това време Източен Берлин няма светофари за пешеходци дори и на пешеходните пътеки.

peglau

Карл решава все пак да сложи няколко светофара… Той иска те да са толкова прости, че дори малки деца, възрастни хора, далтонисти или хора с интелектуални затруднения да могат да ги разбират. Така му идва идеята да покрие стандартните светофари с шаблони, така че всяка светлина да образува различен символ. Зелената светлина ще прилича на ходещо човече, а червената – на човече с разперени ръце, което все едно се опитва да спре други човечета зад него да пресекат.

Пеглау показва идеята на асистентката си, Анелис Вегнер, и й казва да доизглади детайлите – да увеличи количеството светлина и да направи фигурките по-подходящи за деца (Пеглау казва на Анелис да ги направи по-пълнички и дружелюбни на вид). Дизайните на Вегнер – плътни човечета в шапки – са толкова игриви и забавни, че Карл се притеснява дали въобще ще бъдат одобрени от скучните, сиви, комунистически бюрократи без никакво чувство за хумор, на които той трябва да докладва.

Но греши. Дизайните са одобрени и така се появява първият Ampelmännchen, или „малкият светофарен човек“, както стават известни впоследствие. Надеждите на Пеглау се сбъдват и човечетата стават много популярни сред децата, които с радост изчаквали на пешеходната пътека, докато червеното не се скрие и не се появи зеленото, което да ги пусне.

Така Ampelmänn става символ в Източна Германия. Правителството го използва в анимационни филмчета за безопасността по пътищата и създава фигурки, игри, книжки за оцветяване и др, от които малките да се научат на безопасност.

Berlinermauer

Същата година, когато Ampelmänn започва работа, 1961, се появява и друга драматична промяна по улиците на Германия – Берлинската стена. Когато тя пада през 1989, почти всяка следа от стария режим се премахва. До средата на 90-те пътните знаци и светофарите с малките човечета започват да изчезват и да се заменят със скучните им еквиваленти от Западна Германия.

Ако обединението на Германия беше станало по-плавно, малките зелени и червени човечетата може би щяха напълно да изчезнат. Но с течение на годините, това което изглежда като съединяване на Изтока със Запада, започва да наподобява повече поглъщане на Изтока от Запада. Хората от ГДР започват да се чувстват като втора ръка граждани в новата държава. Те се притесняват да не изгубят идентичността си в място, което се усеща като чужда държава. Падането на режима е великолепно събитие, но да загубят дори и най-безобидния елемент от миналия си живот е просто излишно, ако не и вредно.

През 1996 Пеглау заедно с фенове на човечето му създава групата „Спасете Ampelmännchen!“ и започва лоби за спасяване на светофарите. Те имат и друго освен носталгия на своя страна – Ampelmännchen свети два пъти по-силно, отколкото западния еквивалент, което го прави много по-лесен за виждане.

Скоро властите разбират, че просто ще е по-добре да ги запазят и така човечетата стават стандартни за цял Берлин като от 90-те години насам други градове също ги ползват.

Legal Battle Emerges Over Stoplight Pedestrian Figure

Ampelmännchen също така става и попкултурна икона благодарение на западногерманския индустриален дизайнер Маркус Хекхаузен, който за първи път вижда светлините, когато Германия все още е разделена. „Обожавах ги, защото те изглеждаха като единственото светло и хумористично неща в сивия свят. Бяха толкова щастливи, толкова приятелски“, казва Маркус.

След като Стената пада, Хекхаузен превръща няколко бракувани светофара в декоративни лампи. Те се продават толкова добре, че дизайнерът купува правата от Карл и слага облика им на тениски, шапки, химикалки, карти за игра, всякакви видове чаши и въобще върху каквото се сетите. Така Ampelmänn става иконичен за Берлин, както Айфеловата кула е за Париж. „Хората ги обожават, точно както и аз когато ги видях за първи път.“

 
 
Коментарите са изключени