shareit

Как сляпата и глуха Хелън Келър се научи да комуникира

| от |

Човек е изключително уязвимо същество. Той има нужда от чист въздух и храна, подслон и всичко това щеше да има значение, ако голяма част от сетивата му работят. С времето сме свикнали да излизаме от строя. В един момент зрението ни се влошава, след него и слухът започва да не работи, както очакваме, но поне ги имаме. Какво правим, ако никога не сме разполагали с нищо подобно? Нека обърнем внимание на Хелън Келър, която не разполага с нито едно работещо сетиво. Тя сляпа и няма никакъв слух.

Представете си, че се раждате в един свят, в който не може да комуникирате с никого, не знаете как да говорите, не знаете какъв е аромата на розите, не сте чували никога дори песента на птичките. През 1888 г. Хелън пристига в института Перкинс и има приятел – нейната учителка и за родителите ѝ – божество. Ани Съливан ще бъде един от най-близките ѝ хора в рамките на следващите 50 години. Скоро те успяват не само да променят мнението на обществото относно глухите и слепи хора, те ще покажат, че всички не само могат да се адаптират с минусите, оставени от съдбата, те ще покажат, че всеки има доста добри шансове да се наслади на много по-качествен живот, както се досещаме.

Как обаче приятелството им продължава толкова много? При първата им среща, Хелън е на 6 години, Съливан е на 20. Знаем, че децата могат да бъдат изключително жестоки и никога не прощават на различните от тях,  следователно може да бъдете сигурни, че живее в един не само ограничен, но и жесток свят, в който всеки се подиграва. Тишината идва, когато е едва на 19 месеца. След това можем да си представим, че детето често е нападателно, защото не може да разбере кой е около него, понякога била агресивна със съучениците си, понякога и със самия учител. Понеже не може да се изразява, агресията е единственият ѝ начин да комуникира. Въпреки това новата учителка не се отказва, а просто започва да търси нов подход, с който да даде повече възможности.

Съливан е изпратена от директора да отиде в дома на момичето в Алабама и да започне да обучава детето. Необходимо е търпение, доверие и будистки контрол, за да може да се осъществи някакъв контакт. Учителката все пак започва да работи много галантно и спокойно, използва методите на предишния директор – Самюел Гридли Хауи. Същият е успял преди години да научи на английски младо момиче, като поставя етикети с по-дебели и релефни букви, за да може да се разчитат и усещат. След това започват да се местят една по една, за да може да се именуват обектите. Технологията се нарича „Сричане с пръсти“.

Тук трябва да приемете, че имате нужда от много търпение и един ден, докато пръстите на детето минават през думите вода, ръцете ѝ се мокрят, за да покажат какво наистина трябва да е усещането за вода. Това е първият успех след няколко седмици и в този тъмен и тъжен свят, започва да се разкриват някои много сериозни и щастливи шансове за успех. Много по-късно самата Хелън ще признае, че ѝ се е налагало да изследва и да разбере какъв е света около нея, използвайки своите ръце, получавайки шанс да се докосне поне до някакъв свят.

Helenkellerannesullivan1898

Колкото повече информация се добавя, толкова по-вълнуващо става всичко. Двете напускат Алабама и заминават в Перкинс през зимата, където прекарват много години, докато Хелън се учи да комуникира свободно. Прекарва времето си и с други деца, които страдат от същия проблем, но скоро ръцете работят извънредно, за да покажат и да разкрият затворените души в тялото. Момичето се научава да чете и брайловото писмо, с което комуникацията става много по-лесна, разбира как да бъде по-нежна, да докосва хората, да опознава лицата им, да не е кълбото от нерви, които никога не сме успявали да открием.

Една от най-големите трудности е да се научи да говори, но успява и се справя повече от отлично, проблемът обаче е, че никога не успява да чуе своя собствен глас, най-вероятно го е усещала, но само толкова. Днес училището продължава да работи и можем да се досетим, че много хора минават през него. Всеки от 3 до 22-годишна възраст може да успее да получи метод за комуникация. В Перкинс всеки получава шанс да опознае света и да се научи да комуникира свободно. Според учените, този проблем може да засегне мнозина, но центърът е на мнение, че никога не се губят напълно и двете качества, има някакви следи от тях, но не достатъчно, за да може животът да продължи нормално. За тях е необходима по-специална грижа, но с правилните методи установяваме, че няма нищо невъзможно.

Съливан продължава да разказва метода си и да го предлага, за да може и бъдещите учители да продължат да обучават децата с докосване и опознаване на различни предмети. Днес ситуацията е и малко по-добра, защото се предлагат и различни инструменти, с които слухът да се подобри, но както се досещаме, Хелън не е имала този шанс. До днес всички методи се използват и дават точно този резултат. Учените обаче признават една много важна подробност – не всяко дете се учи с еднакво темпо, което ги принуждава да бъдат внимателни, да обръщат много внимание и да се грижат, за да успеят да покажат какво наистина трябва да се случи с буквите. За мнозина този метод би могъл да се стори много непосилен, но за тези деца няма никакво друго решение.

Една тъжна новина е, че САЩ има много хора, които след 55-годишна възраст могат да изгубят слуха си и зрението си едновременно, а това ги поставя в една от най-големите и рискови групи. Общият брой на хора с това заболяване е близо 14 милиона души. Следователно постижението на тези учители е повече от животоспасяващо.

Снимки: Wikipedia

 
 
Коментарите са изключени за Как сляпата и глуха Хелън Келър се научи да комуникира

Повече информация Виж всички