shareit

Изкуството на бизнеса: Уолт Дисни – Душата зад Империята

| от Десислава Михайлова |

Томас Карлайл е казал, че „Историята на света не е нищо друго освен биография на великите личности“. В средата на XIX в. шотландският философ е предизвикал съвременниците си със своята теория, че заобикалящият ни свят е плод на идеите, решенията, творбите и характерите на хората, които са имали влияние в обществото. Това не са само политиците и владетелите, но също така хората на перото, религиозните водачи и предприемачите.

Някои личности са оказали глобално влияние върху икономиката и бизнес отношенията, докато други са оставили траен отпечатък върху националната си история. В поредица от текстове ще ви запознаем с предприемчивите хора, които благодарение на своите идеи и действия са изиграли водеща роля в икономиката и историята на своята държава.

Той има големи черни кръгли уши, топчесто носле, къси червени гащи с две бели копчета, почти винаги е усмихнат и знае как да се измъкне от всяка ситуация. Първоначално са мислели да го кръстят Мортимър, но благодарение на намесата на любимата на създателят му, която счела името за твърде помпозно, той се сдобил с весело и закачливо обръщение „Мики Маус“.

Днес той е глава на франчайз, който се разпростира из целия свят, а ликът му е отпечатван върху хиляди стоки –  от тиксо, моливи и химикалки, през торти и дрехи до коли и атракционни съоръжения. Освен, че има своя звезда на Алеята на славата, Мики е и символ на една от най-големите компании за забавление: „Уолт Дисни Къмпани“ (The Walt Disney Company). През годините тя поглъща: „Пиксар“ (Pixar), „Тъчстоун Пикчърс“ (Touchstone Pictures), „Лукас Филмс“ (Lucasfilm), „Марвел“ (Marvel), „ABC“, а отскоро и „21 Сенчъри Фокс“ (21st Century Fox). Днес компанията заема челните места според списание „Форбс“ и е оценявана на 130 млрд. долара. А началото й е поставено от мечтата на един мъж.

Walt_Disney_envelope_ca._1921

Снимка: By Walt Disney – Photographed from the original ad, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=39137153

Забавно е да направиш невъзможното“ и верен на думите си Уолт Дисни прави именно това. В началото той е само едно момче, което обича да рисува, а впоследствие застава начело на империя, която забавлява малки и големи по целия свят. Пред екрана той е винаги позитивен, усмихнат и устремен да носи щастие на всички. Филмовата гилдия няма единно мнение за неговата персона като оценките й се разпростират от възхвали като „магьосникът“ и „триумфът на американската анимация“ до критики, че е олицетворение на американския империализъм, който умело е успял да манипулира световната култура.

В личен план картината е по-различна, като през годините пред изследователите му се разкриват нови факти. Самият Уолт признава, че носи маска и не е г-н Дисни. За разлика от обществената си фасада той е затворен човек, чиято страст са пушенето и влаковите композиции. Уолт не обича фамилиарниченето и затова всичките му служители са задължени да се обръщат на малките си имена на работното място. Той е педантичен, на моменти мнителен, перфекционист с усет за детайлите и изключително взискателен работодател. За служителите му е било трудно да го впечатлят с някоя идея, кратките думи „Това ще проработи“ били израз на висша похвала и одобрение от страна на Уолт, затова и не малко хора, работили с него го описват като човек с мания за контрол.

Години по-късно върху образът му е хвърлена допълнителна сянка и г-н Дисни е обвиняван в расистки и антисемитски уклони. И двете обвинения нито са напълно отхвърлени, нито приети. Има слухове, че е посещавал нацистки сбирки през 30-те години и че е развеждал техни пропагандни кинодейци из студиото, също така някои отбелязват отсъствието на афроамериканци в неговите филми. По-сигурен е факта, че Дисни има анти-комунистически разбирания и лесно се разгорещява на тази тематика. Но тези страни на възгледите му нямат съществено значение, защото за милиони, милиарди хора по света той е и ще си остане олицетворение на детството, забавлението и фантазията.

Trolley_Troubles_poster

Снимка: By Universal Pictures – https://web.archive.org/web/20160507131136/http://i1.wp.com/babesindisneylandblog.com/wp-content/uploads/2012/06/Oswald1.jpg (and http://www.chroniquedisney.fr/cartoon-03-oswald/1927-trolley.htm), Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=48374679

Приказката за Уолтър започва през 1901 г. в един ветровит декемврийски ден в северозападната част на Чикаго, когато той се ражда в семейството на Елиъс и Флора Дисни. Той е четвъртото от пет деца. Баща му има ирландско-канадски корени, а майка му – германски. Детството на Уолт е белязано от бедност и от тежкия характер на баща му. Когато се ражда най-малкият му син, Елиъс работи като строител, но през годините семейството се мести и живее на различни места, водено от разнообразните бизнес начинания на баща им, които винаги се оказват провал.

Когато се появява интереса на Уолт към рисуването, семейството живее във ферма в Мисури, а когато той се запалва по влаковете, фамилията вече живее в Канзас и баща му има бизнес за разпространение на вестници. Уолтър и брат му Рой трябва да помагат в семейното начинание и затова разнасят издания всяка сутрин и вечер, което става и причина за понижаване на успеха им в училище.

През 1917 г. семейството се завръща в Чикаго, където Уолт е приет в гимназия „Маккинли“. Там той е илюстратор към ученическия вестник, взима часове по фотография и изкуство и дори се записва на курсове по рисуване към Института по изкуства в града със спестените от работа средства. Той така и не завършва образованието си. Времената са динамични, избухва Първата световна война и Уолтър иска да се запише доброволец. Молбата му е отхвърлена, тъй като е твърде млад, но той не се отказва и става част от организацията на Червения кръст.

Steamboat-willie

Снимка: By Walt Disney, Les Clark, Ub Iwerks, and Wilfred Jackson, distributed by Walt Disney Co. – Source., PD-US, https://en.wikipedia.org/w/index.php?curid=2657246

Изпратен е във Франция като шофьор на линейка и дори има разкази, че е разкрасил с рисунки колата, чийто водач е бил. Когато се завръща от Европа Уолт заживява в Канзас и с помощта на брат си Рой си намира работа като илюстратор в „Студио за изкуства Песмен-Рубин“ (Pesmen-Rubin Commercial Art Studio). Тук се запознава с Уб Айуъркс, който става негов близък приятел и с когото създават едни от най-известните анимационни образи. Още през януари 1920 г. двамата илюстратори правят първия си опит за собствена компания – „Айуъркс и Дисни Комършъл Артистс“ (Iwerks-Disney Commercial Artists), но тя се оказва провал. След това работят за „Канзас Сити Филм Ад Компани“ (Kansas City Film Ad Company), където създават реклами.

До този момент мечтата на Уолт е да стане илюстратор на комикси, но покрай новата си работа започва все по-осезаемо да се интересува от анимация. Той си купува камера и учебници и започва да експериментира вкъщи. До този момент водещият метод в анимациите е т.нар. кътуат или с други думи – мултипликация на рисуваните картини. При него рисунките се заснемат кадър по кадър и след това се сглобяват в едно цяло. Това, което Уолт постига със своите експерименти е революция в света на анимацията, а именно – послойната техника на рисуване. При нея има даден фон, върху който чрез прозрачни филми се наслагват един върху друг изображения на предмети и образи.

Окрилен от новото си откритие, Уолт отново се опитва да започне самостоятелен бизнес. Този път негов партньор е колегата му Фред Харман, а скоро към екипът им се присъединява и Айуъркс. През май 1921 г. те учредяват студиото „Лаф-О-Грам“ (Laugh-O-Gram) и започват работа върху големия си проект „Алиса в страната на рисунките“, който е наполовина анимация, наполовина игрален. Разходите обаче са повече от приходите и много скоро и тази компания банкрутира. След два неуспешни опита не малко хора биха се отказали да опитват, но Уолтър не е от тях. Както сам казва: „Първо – мисли. Второ – вярвай. Трето – мечтай. И накрая – действай!“. Той самият така и прави, но не и без намесата на съдбата.

Walt_Disney_Snow_white_1937_trailer_screenshot_(13)

Снимка: By Unknown – Screenshot from a public domain movie’s trailer., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=459815

През 1923 г. Уолт, заедно с брат си Рой се местят в Холивуд, където създават „Дисни Брадърс Картуун Студио“ (Disney Brothers Cartoon Studio), което много скоро е прекръстено на „Уолт Дисни Студиос“ (Walt Disney Studios). Тогава Уолтър е едва на 22 години и дори не предполага, че поставя началото на фирма, която ще завладее сърцата на милиони зрители по света. През годините злите езици се опитват да вкарат противоречия във взаимоотношенията между двамата братя, но каквито и конфликти да е имало помежду им, факт е, че те през цялото време остават верни един на друг и са страхотен екип. Уолтър е душата, визията, мечтата, докато Рой е по-земен, обран в емоциите си и отдаден на точните науки. Първият е визионер, а вторият – бизнесмен, с което уравнението става идеално.

Първата поръчка е от Маргарет Уинклър, първата жена продуцент и дистрибутор на анимационни филми в историята на киното. Тя е фен на „Алиса в страната на рисунките“ и купува правата й. Скоро след това към екипа се присъединява и Уб Айуъркс. Компанията наема повече аниматори и е готова за следващият си проект предшественикът на Мики Маус – Осуалд, Заекът късметлия, чийто късометражни серии са продадени по 1500 долара всяка на Юнивърсъл Студиос (Universal Studios). Впоследствие това се оказва лоша сделка, възниква конфликт между голямото студио и братята, Осуалд остава в Юнивърсъл, както и не малък брой от аниматорите.

В тези тежки творчески времена по време на едно пътуване с влак, Уолт прави първата скица на един страхотен мишок, който се оказва голямата му звезда – Мики Маус. Първите филми с него са късометражните „Лудия самолет“ и „Галопиращият Гаучо“. През 1928 г. в третия филм с негово участие – „Парахода Уили“, Мики получава и своя глас, който е всъщност този на Уолтър и така остава през следващите близо 20 години. Скоро Дисни и главният му аниматор – Айуъркс създават цялата банда на мишока и още на следващата година се появяват неговите приятели – Мини Маус, Доналд Дък, Плуто и личният любимец на Уолтър – Гуфи.

Мики поставя началото на златните години на компанията. По идея на Уолтър се създава поредицата „Глупави Симфонии“, която съчетава анимация и известни класически произведения. Два от филмите в нея стават особено известния. „Цветя и дървета“ (1932), който за първи път съчетава и цветове и носи първият „Оскар“ на Уолт. На следващата година излизат „Трите прасенца“, който се превръща във фурор за американската нация, белязана от депресията, а песента към детското – „Кой се страхува от Големия лош вълк?“ става своеобразен химн на тези тежки времена.

Disney_drawing_goofy

Снимка: By Unknown – Archivo General de la Nación Argentina, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=47425570

Набрал сили и популярност, Уолтър рискува всичко със следващият си проект – първият пълнометражен анимационен филм в историята – „Снежанка и седемте джуджета“ (1937), който струва милион и половина долара, но му носи печалби от над 8 млн. долара, въпреки Голямата депресия. Следват любими заглавия като „Пинокио“ (1940), „Дъмбо“ (1941), „Бамби“ (1942), „Пепеляшка“ (1950), „Питър Пан“ (1953) и др. Един от най-любимите проекти на Уолт е „Фантазия“, който излиза през 1940 г. Никой от тях обаче не достига успехът на Снежанка.

Причини за това са военните години, когато студиото оцелява главно благодарение на пропагандни филми и стачката във фирмата през 1941 г., когато напускат голяма част от сценаристите и аниматорите, включително създателят на Гуфи – Арт Бабит, лично уволнен от Уолтър. В създалата се кризисна ситуация Дисни решава да се дистанцира и пътува извън страната като оставя брат си Рой да се оправи с проблемите. Реално Уолт достига отново висините на големия успех в киното едва през 1964 г., когато излиза „Мери Попинз“.

През 50-те години Уолтър осъзнава, че киното не е достатъчно и отправя своя поглед към телевизията. През следващите години се създават над 400 късометражни анимации, повече от 45 игрални филма и се заснемат 300 часа предавания на „Клубът на Мики Маус“. Така Дисни покорява телевизията и буквално влиза във всеки американски дом. По това време той започва усилено да работи и върху друг свой доходоносен проект – Дисниленд (Disneyland). За целта разпраща из страната хора, които да съберат информация кои са най-интересните атракционни съоръжения. През 1955 г. в слънчева Калифорния Дисниленд отваря врати. Паркът, който струва 17 млн. долара, е презентиран от актьора Роналд Рейгън (бъдещият 40-ти президент на САЩ) и за 10 години носи печалби от близо 7 млн. долара.

Бизнесът на Уолтър е белязан от успехи, ситуацията в личен план не е така бляскава. Още през 1925 г. той се жени за Лилиан Баундс, която е художник в неговата фирма. Техният 40-годишен предимно щастлив брак е, е белязан от доста неуспешни опити да имат деца. Едва през 1933 г. се ражда единственото им биологично дете – Даян, която впоследствие ги дарява със седем внуци. Три години по-късно те осиновяват и момиченцето Шарън. Особено покрай трагедията на Линдберг, Дисни много стриктно пази личния си живот и децата си. По техни спомени той е бил прекрасен баща и дядо.

Walt_disney_portrait_right

Снимка: By NASA – NASA GRIN: GPN-2000-000060, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=9424583

Заклет пушач и работохолик, здравето на Уолтър му изневерява и през 1966 г. той е приет в болница, където му поставят диагнозата рак на белите дробове. Последният си филм, който гледа е „Книга за джунглата“. Така и не успява да доведе до край своят проект за увеселителен парк – Дисни Уърлд (Disney World) във Флорида, чиято конструкция е завършена през 1971 г. от брат му Рой.

За своите 65 години жизнен път Уолтър опознава както големите провали, така и върховете в професията си. Трудът му носи 59 номинации за Оскар, от които получава 22 статуетки. Това го превръща в единствения човек едноличен носител на толкова много награди на Американската филмова академия. Изворът на неговото вдъхновение е детето в самия него: „Нашият най-голям ресурс са умовете на нашите деца. Затова общувай с децата. Говори с тях. Но най-вече: слушай ги.“ Едно от любимите му места приживе е Дисниленд, където той строи таен малък апартамент, в който работи на спокойствие или почива. И днес някои по-наблюдателни посетители могат да видят малка светлинка на прозореца, която никога не се гаси в чест на мъжа, който е превърнал въображението в реалност.

 

 

 
 
Коментарите са изключени

Как се появиха бикините

| от |

Бикините в съвременния си вид имат сравнително кратка история, която се простира само малко повече от половин век, но бельо, което е подобно на бикини, има и се носи често за определени дейности поне от времето на гръко-римляните. Всъщност, първият известен ни екземпляр от какъвто и да вид бикини е от още по-отдавна – около 5600 г. пр. н. е.

Археологически находки от Помпей показват Венера, богинята на любовта и красотата, също облечена в дреха, подобна на бикини. И това е само един пример от много образи на Венера, открити в целия регион, на които тя е облечена в облекло, напомнящо на бикини – както на стенописи, така и на мозайки.

Що се отнася до съвременните бикини, първите стъпки в еволюцията им започват на плажа в Бостън през 1907 г. Бостън тогава е бил значително по-скромно място от древен Рим – затова австралийската плувкиня Анет Келерман дори не е било нужно да обува бикини, за да скандализира народа – тесен бански в една част е повече от достатъчен, за да изплаши бостънци дотолкова, че да я затворят в затвора за скандалното й облекло. Само 3 години по-късно, този тип плувно облекло вече е напълно приемливо за плаж.

Esther Williams 2

Естер Уилямс

През 1913 г., когато жените са допуснати за първи път в олимпийски състезания по плуване, дизайнерът Карл Янстен създава първите бански от две части – впити шорти и горница с къс ръкав. Когато идват 30-те години на 20 век, започват да се появяват деколтета, а ръкавите и страните на банския изчезват. Холивуд изигра огромна роля в развитието на бикините като набляга на сексапила и гламурността и съответно прекрасната Естер Уилямс във филми като „Neptune’s Daughter“ прекарва възможно повече време във водата, облечена в провокативни (за времето си) бански костюми.

С изобретяването на нови материали като найлон и латекс, около 1934 г. банските костюми стават по-подчертаващи формите на тялото и вече имат презрамки, които могат да се повдигат или спускат.

Betty Grable 20th Century Fox

Известният Pin-up модел Бети Грейбъл

До началото на 40-те години банските от две части вече са доста често срещана гледка по плажове. Холивудските pin-up момичета като Ава Гарднър, Рита Хейуърт и Лана Търнър бяха заснемани доста често, носейки такъв тип бански костюми, и техните снимки красяха военните казарми по целия свят.

След това идва лятото на 1946 г., когато двама мъже, инженерът Луис Реард и дизайнерът Жак Хайм, създават и пускат собствени бански от две части горе-долу по едно и също време. Хайм е дизайнер на бански костюми по професия, който изработва този модел специално за магазина му в Кан, Франция. Той го кръщава „Atome“, което отразява оскъдните му размери. За да рекламира най-новата си модна линия, той наема пилоти, които изписват думи в небето.

Междувременно в Париж, Луис Реард, вдъхновен от жени, които вижда да навиват банските си костюми, за да хванат повече тен, създава свой собствен бански от две части, който нарича „бикини“. Нарича го така, защото смята, че въздействието на банския му ще бъде като на експерименталните атомни бомби, които по това време се взривяват близо до рифа Бикини в Тихи океан. Реард рекламира бикините като „най-малкият бански на света“ и ако се замислим днес как наричаме този тип бельо – атом или бикини – бихме си отговорили чий продукт печели конкуренцията.

Мишелин Бернардини

Модерните бикини бяха официално представени пред света на модата на 5 юли 1946 г., когато голата танцьорка Мишелин Бернардини (единствената жена, която Реард успява да намери да носи облеклото му), ги показа на модно дефиле до басейн в Париж. Няколко присъстващи американски модни репортери изразяват лек шок от оскъдните бански, като заявиха, че това може и да е окей за френските жени, но американските момичета никога не биха се решили в такъв мръснишки, долен вид. Година по-късно бикините ще направят и своя американски дебют.

Първоначалните продажби на бельото вървят бавно. В САЩ има много хора, които намират разголения характер на бикините шокиращ и неморален, а в някои градове носенето им на публично място дори е незаконно.

Goldie Hawn - 1970

Голди Хоун 

През 60-те и 70-те обаче идва сексуалната революция и популярността на бикините рязко избухва, ставайки важна част от поп културата. Тъй като отношението на обществото към секса става все по-спокойно, бикините съответно стават все по-малки и по-малки с напредването на времето, а до началото на 80-те години идват на мода бикини с много ниска талия, които се държат само от една връзка. След това се появяват дори още по-отрязани бикини, след това идват и просто въженца с миниатюрни парчета плат, които едвам да покриват срамотиите на човек…

 
 
Коментарите са изключени

Чудесната история на най-стария трофей в Северна Америка, Стенли Къп

| от |

Историята на най-стария трофей в професионалния спорт в Северна Америка, Стенли Къп, е съпоставима само с тази на неговия именник.

Сър Фредерик Артър Стенли е дете на едно от най-богатите семейства в Англия през 1841 г., a потекло му може да се проследи до Уилям Завоевателя. Посещава колежа в Итън и през 1858 г. става член на Гренадирите. Когато се оттегля, 7 години по-късно, той е със звание капитан.

През 1865 г. Фредерик тръгва по стъпките на баща си, Едуард Смит Стенли, който е бил министър-председател три пъти, и навлиза в политиката, а през 1868 г. политическият съюзник на баща му, Бенджамин Дизраели, го назначава за лорд на Адмиралтейството.

През 1874 г., впечатлен от Фредерик, Дизраели го назначава за финансов секретар на военните, а по-късно през 1877 г. – за финансов секретар на Министерството на финансите. През 1878 г. Фредерик става военен секретар. След като прекарва над 20 години в парламента, кралица Виктория го назначава за генерален губернатор на Канада през 1888 г.

Ice carnival in Rideau Rink c1888

Ледения карнавал в Родю Ринк

Стенли пътува из Канада и така развива любов към всеобщия любим спорт в страната – хокея. Осемте синове и две дъщери на Фредерик също бяха запалени по играта като трима от синовете му дори играят професионално.

Лордът смята, че трябва да има нещо, за което всички отбори да се борят и затова пише до Аматьорската атлетическа асоциация в Отава през 1892 г .:

От известно време си мисля, че би било добре, ако имаше турнир за купа, която да се присъжда от година на година на хокейния отбор шампион на Канада… Готов съм да дам купа, която ще се присъжда всяка година на най-добрия отбор.

Лорд Стенли обаче така и не вижда купата присъдената, защото подава оставка и се връща в имението на семейството си в Англия година преди да се връчи за първи път, когато брат му, 15-ият граф от Дерби, почива. Той все пак е възпоменат в Хокейната зала на славата през 1945 година.

First Stanley Cup

Първият отбор, който печели Стенли Къп

Първият трофей лорд Стенли купува за около 50 долара (около 1200 долара днес, можете да го видите на снимката най-горе), а първият отбор, който го спечели, е Монреалската аматьорска атлетическа асоциация (МААА) през 1893 г.

В продължение на много години само аматьорски отбори се състезават за Купата. Отбори от професионалната Национална хокейна асоциация започват да се състезават чак през 1910 г. и до 1926 г. Купата на Стенли „се превръща в трофея на Националната хокейна лига“.

От самото си създаване лорд Стенли предвижда трофеят да се уголемява: „Името на всеки отбор-победител и годината на победата му да бъдат гравирани на сребърен пръстен, поставен върху трофея.“

Hhof vault rotated

Оригиналният трофей в трезор в Хокейната зала на славата

В резултат на това трофея се изменя значително от първоначалната купа, която лорд Стенли купува. От самото начало „основата има сребърен пръстен“, а към 1909 г. е добавен още един, който издига трофея на 40 сантиметра височина. През 20-те години на миналия век се добавят още ленти с различна ширина, но през 30-те „еднакви тънки ленти от сребро се добавят всяка година.“

През 1948 г. е „преустроен в трофей от две части с широка основа с формата на варел и подвижната купата“. През следващите 10 години гравюрите са правени върху варелената част докато:

Модерна монолитна купа беше представена като сребърната част от старата беше поставено в Хокейната зала на славата и заменено с пет нови ленти, всяка от които може да побере имената на 13 победители.

Оригиналната купа е оттеглена през 1969 г., но днешната Купа Стенли запазва дизайна си от 1958 г. Висока е близо 91 сантиметра и е малко над 40 сантиметра в основата.

Stanley Cup, 2015

Купа Стенли през 2015

В Националната хокейна лига е традиция играчите от отбора шампион да прекарат малко време (днес – един ден) всеки сам с купата. Това създава ситуации…

Един играч от отбора Силвър Севън от Отава през 1905 г., се опитва неуспешно да изрита купата през канала Ридо. За щастие водата е замръзнала и играчите успяват да я вземат на сутринта.

Малко след това, през 1907 г. един от играчите на Монреал Уондърърс оставя трофея при фотограф и майка му го превръща в саксия за цветя.

Купата е забравяна в банкета на пътя от няколко играчи на Монреал Канейдиънс през 1924 г., след като спират да сменят спукана гума. За щастие, като се връщат, тя си е там.

През 1940 г. Ню Йорк Рейнджърс случайно запалват купата, но за щастие разполагат с достатъчно урина, за да я изгасят.

Марк Месиер през през 1998 г. ходи с купата по стриптийз клубове, включително и в един в Едмънтън, Албърта, където дава на феновете да пият от нея. След като я очуква, той я занася в „сервиз за ремонт на автомобили“ да я оправят.

За Еди Олчик се говори, че през 1994 г. оставя победителя в Кентъки Дерби, Гоу фор Джин (кон), да яде от нея, въпреки че самият Олсик отрича. Всеки случай, след 1994 г. на купата е назначен придружител. Това обаче не пречи на Стив Изерман да се изкъпе с нея.

 
 
Коментарите са изключени

Непотопяемата Виолет Джесоп, която оцеля Титаник, Британик и Олимпик

| от |

Виолет Джесоп – жената, която оцеля при потъването на корабите Титаник и Британик, а също така е на борда на третия от триото кораби от олимпийски клас, Олимпик, когато претърпява голяма авария.

Виолет се радва на невероятен късмет от малка. Родена е през 1887 г. в Аржентина в семейство на ирландски имигранти и още като дете се разболява от туберкулоза, a докторите предвиждат само няколко месеца живот. По някакъв начин обаче успява да се пребори с болестта и всъщност живее дълъг, здрав живот.

Когато баща й почива, майка й се мести със семейството във Великобритания, където си намира работа като стюардеса на кораб, а докато тя работи, Виолет посещава монашеско училище. За съжаление, майка й се разболява и за да се грижи за своите братя и сестри, Виолет решава също да стане стюардеса на кораба.

Първата от дълга поредица неприятности за нея е въобще намирането на кораб, който да я вземе. По това време тя е само на 21 години, а повечето жени, работещи като стюардеси в началото на 20 век, са на средна възраст. Работодателите смятат, че младостта и добрия й външен вид ще бъдат в нейн недостатък, „създавайки проблеми“ на екипажа и пътниците. (По време на кариерата си тя получава поне три предложения за брак, докато работи на различни кораби, един от много богат пътник от първа класа.)

Olympic sea trials

Олимпик 

В крайна сметка Виолет решава проблема като се облича със стари дрехи и не носи грим. След кратко работи известно време на борда на парахода Ориноко през 1908 г., тя е наета от Уайт Стар Лайн.

За Уайт Стар започва първо на борда на Маджестик и след това на Олимпик през 1910 г. Въпреки дългите часове и минималното заплащане (2,10 британски лири всеки месец или около 200 лири днешни пари), тя харесва работата си на борда на огромния кораб. Първоначално има известни притеснения относно тежките метеорологични условия, докато пътува през Атлантика, но й харесва, че американците се отнасят към нея повече като към човек.

HMS Hawke

HMS Hawke

Една година по-късно проблемите започват. През 1911 г. Олимпик се удря в HMS Hawke (кораб, направен да потъва кораби като се блъска в тях). И двата кораба отнасят значителни щети като корпусът на Олимпик се чупи под нивото на водната, но като по чудо не потъна. Те успяват да го върнат на пристанището и Виолет се отървава без сериозни наранявания.

RMS Titanic 3

Титаник

Няколко години по-късно, Уайт Стар Лайн търси екипаж, който да се грижи за ВИП-овете на борда на непотопяемия кораб Титаник. Отнема малко време на приятелите и семейството й да я убедят, че ще бъде прекрасно изживяване и в крайна сметка Виолет решава да приеме работа на борда на кораба. Както знаете, Титаник ударя айсберг и потъва, убивайки над 1500 души.

Виолет успя да избяга от бедствието на спасителна лодка 16 и в мемоарите си пише:

Бях извикана на палубата. Пътниците се разхождаха спокойно наоколо. Стоях на преградата с другите стюардеси и гледах как жените се прегръщат със съпрузите си, преди да се качат в спасителните лодки с децата си. Някъде след това офицерът на кораба ни нареди да влезем в лодката, за да покаже на няколко жени, че е безопасно.

Когато се качва в спасителната лодка, й дават бебе, за което да се грижи. Когато бяха спасени от кораба Карпатия, майката на бебето (или поне Джесоп смята, че е тя) я намира, изтръгва го от ръцете й и бяга.

HMHS Britannic

Британик

Спокойно може да предположим, че след Титаник тя ще спре да работи по кораби или поне кораби от олимпийския клас, но не. В началото на Първата световна война тя решава да служи като медицинска сестра на борда на сестринския на Титаник, Британик, който плава в Егейско море. Вероятно знаете какво се случва с Британик. Карабът се натъкна на мина, която е пусната от немска подводница. В резултат получава значителни щети и бързо започва да потъва.

Този път Виолет няма късмета да се качи в спасителна лодка, тъй като корабът потъва твърде бързо. Вместо това тя скоча зад борда. По нейни думи:

Скочих във водата, но бях засмукан под кила на кораба, който ме удари в главата. Успях да се измъкна, но години по-късно, когато отидох при лекаря си заради чести главоболия, той откри, че съм получил фрактура на черепа!

Но дори тази трета катастрофа не е повод за Виолет да спре с корабите. След войната мореплаването стават все по-популярна форма на транспорт. Дори круизните кораби добиват популярност. Виолет напусна Уайт Стар Лайн и отива в Ред Стар Лайн, където работи по круизи няколко години.

За щастие, нито един корабите, на които работи вече, не е претърпявал значителни щети. Известно време след Втората световна война тя се заема с чиновническа дейност, но се връща към корабите няколко години по-късно и работи за Роял Мейл преди да се пенсионира на 61-годишна възраст. Останалата част от живота си прекара в градинарство и отглеждане на пилета. Почива през 1971 г. от сърдечна недостатъчност на 84-годишна възраст.

 
 
Коментарите са изключени

Тежестта на короната: Александър Велики – покорителят на Изтока

| от Десислава Михайлова |

Още от Античността короната е символ на властта. Лавров венец, източна диадема или регалия, изработена от благороден материал – това безценно украшение е било поставяно на главата на управляващия, а останалите са коленичили пред него. В името на короната са били погубвани милиони животи и се е прекроявала хилядократно картата на света.   

В поредица от текстове ще ви запознаем с едни от най-интересните владетели в световната история. Някои са водели държавите си до небивал възход, Златни векове и неподозирано обширни граници. Други са пропилявали богатствата и енергията си в преследване на химери или са заличавали постигнатото от предците си. Добри, зли, коварни, пресметливи, благородни или благочестиви, всички те са носели бремето на управлението и отговорността за благоденствието на своите народи.

Краят на IV в. пр. Хр. бележи началото на Елинистическата епоха. С този термин се отбелязва периода на симбиоза между Запада и Изтока. Полисът залязва, а на негово място се издигат монархиите. Гражданинът става поданик, а религията води до създаване на култ към личността на владетеля. Максимата „подражавам на елините“ води до проникване и разпространения на гръцкия език и култура на Изток. От Сицилия до бреговете на Инд хората използват този световен език, който също претърпява определени лингвистични трансформации. Античният свят извървява своя преход. Краят му се отбелязва със създаването на Римската империя по времето на император Октавиан Август, а неговото начало е поставено от един не по-малко амбициозен и интелигентен военачалник, който едва 30-годишен става владетел на почти целия познат тогавашен свят.

gettyimages-146833406-594x594

Той не е особено висок, дори за тогавашните стандарти. Кожата му е бледа, косата му е светла, лицето му е голобрадо. Едното му око е синьо, а другото кафяво. Има нежни черти, но не е изписан красавец. Той излъчва харизма, която би накарала хората да го последват и на край света, че и отвъд него. Херакъл и Ахил са неговите кумири, а разказите за битки, походи и войни изпълват въображението му. От малък майка му подклажда неговите амбиции и гордост като го уверява, че е син на самия бог Зевс. Баща му е прекрасен пример за военачалник, но и човек, пред когото не е лесно да се докаже. Той получава най-доброто за времето си образование, като негов частен преподавател е самият баща на философията –  Аристотел. Оракулите предначертават бляскавото му бъдеще. За своите едва 30 години жизнен път Александър III Македонски, останал известен в историята като Александър Велики, ще създаде империя, простираща се от дн. Македония до р. Инд, в чийто предели се намират Мала Азия, Египет, Сирия, Вавилон и Персия.

Alexander The Great

Той е роден през месец юли 356 г. пр. Хр. в град Пела, който по онова време е столица на Македонското царство. Баща му е един от на-забележителните владетели на това царство и потомък от династията на Аргеадите – цар Филип II (382-336). Майка му – Олимпия е дъщеря на царя на Епир – Неоптолем I и е четвъртата съпруга на македонския владетел. Информация за живота на Александър черпим основно от три древни източника: Ариан от Никомедия, Квинт Курций Руф и Плутарх, както и от други фрагментарни извори. В превод от гръцки името му буквално означава „защитник на хората“.

Когато Александър идва на бял свят, Македонското царство вече е доказана сила на Балканския полуостров. Това се дължи основно на неговия баща, който е смел пълководец и безскрупулен политик. От малък, неговият престолонаследник е обучаван на четене, писане, езда, лов и военно изкуство. Майка му му вменява божествен произход, неговата дойка – Ланике го дарява с нежност, учителите му – Леонид и Лизимах са строги и взискателния към младежа, а неговият ментор и човекът, който повлиява на начина му на мислене – Аристотел, разпалва у Александър любовта към древните автори, логиката, философията и изкуството. Когато е едва 10-годишен той успява да се докаже за първи път пред баща си като опитомява един силен, красив, но див кон, който се страхува от собствената си сянка. За награда Филип II му го подарява и през следващите десетилетия Александър и Буцефал (глава на бик) стават неразделни.

gettyimages-50615028-594x594

През 340 г. пр. Хр., когато е само на 16 години, на Александър е поверена защитата на Македония, докато баща му води поредната си военна кампания. Едно от подчинените тракийски племена – това на медите, въстава, но младият престолонаследник успява да потуши бунта. Две години по-късно баща и син застават един до друг в една епична битка – при Херонея (в Беотия, Гърция). Тогава македонците разгромяват обединената армия на гръцките полиси. Филип е начело на фалангата (бойна пехотна формация в правоъгълна форма), а Александър предвожда конницата. В тази битка е напълно унищожен знаменитият Свещен отряд на Тива, състоящ се от 150 подбрани двойки войници. С битката при Херонея се признава хегемонията на Македонското царство. След нея се създава т.нар Коринтски съюз, начело на който застава самия Филип II. Това е военно-политическо формирование на гръцките полиси, чиято главна цел е нашествие в Персия.

След тази битка настъпват проблеми между баща и син. Филип II се жени за младата Клеопатра Евридика, която би могла да го дари с друг наследник. По време на сватбата, след скандал, Александър е прогонен. На следващата година, с помощта на семейния приятел Демарат, двамата успяват да се помирят. През 336 г. пр. Хр. Филип II е убит от телохранителя си Павзаний по време на сватбата на дъщеря си. Съществуват различни теории кой стои зад това покушение. Според някои изследователи, персите успяват да подкупят близки до царя и да поръчат неговото убийство като целта им е да спрат бъдещата инвазия в земите си. Други историци считат, че Олимпия иска да е сигурна, че синът й ще е следващият владетел и затова поръчва покушението.

gettyimages-51244932-594x594

Няма сведения как Александър приема преждевременната смърт на баща си, но незабавните му действия изпращат ясно послание към опонентите му. Той веднага се възкачва на престола и убива виновниците за убийството на Филип II. Майка му си разчиства сметките с последната съпруга и дъщеря й. Тива, Атина и Тесалия въстават, но Александър успява да потуши бунтовете. Той достига до Коринт, приема титлата „хегемон“  и застава начело на Коринтския съюз, на мястото на баща си. Оттук нататък външнополитическият му план има две цели: да узакони властта му на Балканите и да завладее Персийската империя. Когато преминава през Делфи, оракулът предрича, че той ще е „непобедим“. Александър побеждава гетите в Тракия и илирите в Албания. Докато е на поход научава, че Тива оспорва властта му. За 14 дни той пропътува над 380 километра и успява да стигне пред стените на полиса. Тиванците отказват да се предадат и когато ги побеждава той срива града. Пощадени са само храмовете и домът на гръцкия поет Пиндар. Според сведенията убитите са 6000 души, а останалите са продадени в робство. Балканите са покорени и е ред да се изправи пред Персийската империя.

Istanbul_-_Museo_archeol._-_Alessandro_Magno_(firmata_Menas)_-_sec._III_a.C._-_da_Magnesia_-_Foto_G._Dall'Orto_28-5-2006_b-n

Снимка: By Giovanni Dall’Orto – Own work, Attribution, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3136329

Александър поверява на Антипатър – доверен приятел на баща му, властта в европейските територии и се отправя на знаменития си поход срещу Персия. Според изворите армията му се състои от около 30 000 – 40  000 пехота и 5000 – 7000 конница, от които поне 14 000 са македонци, а останалите са мъже от гръцките полиси и наемници. Освен военни, в походът участват инженери, архитекти, историци, учени и администратори. По всичко личи, че македонският цар има големи амбиции към бъдещите територии. Преди същинското настъпление, Александър се отбива в Троя, за да отдаде почит на загиналите герои.

gettyimages-57067553-594x594

Първата голяма битка на младия пълководец е при Граник (река в Западна Турция) през 334 г. пр. Хр. Задачата на Александър е да освободи гръцките полиси в Мала Азия от властта на Персийската династия на Ахеменидите и самият поход се насочва по Егейското крайбрежие. При Граник македонската армия се сблъсква с почти равностойна по брой персийска войска, водена от военачалниците Арзам, Спитридат и Мемнон от Родос. По време на битката Александър използва своя любима тактика. Докато армиите се сблъскват една срещу друга, той оглавява дясното крило на конницата и нанася бърз страничен светкавичен удар на врага като разпокъсва редиците му. Персийката войска търпи поражение, гръцките полиси в Мала Азия ликуват, а пътят към сърцевината на империята е отворен за младия пълководец.

От цялата кампания две са битките, които не само остават в историята, но и предвещават края на една империя – сраженията при Исос и Гавгамела. През 333 г. пр. Хр. персийският император Дарий III прави опит да спре походът на Александър при Исос (Древна Киликия, Мала Азия). Армията му се състои от над 100 000 войници и двукратно надвишава по численост македонските сили. Откъм бойни умения, придобит опит и ефективност обаче нещата стоят по друг начин. Александър печели решителна победа, с която персите губят Сирия, Финикия и Египет или с други думи – всички техни територии на запад от р. Ефрат. В плен попада цялото царско семейство. Дарий III успява да избяга, но изоставя близките си, поради което майка му се отрича от него и дори се споменава, че осиновява Александър. След игра на котка и мишка, , през 331 г. пр. Хр. Дарий III и Александър отново се изправят един срещу друг. Тук изворите си противоречат какви са били източните сили. Според някои персийският владетел мобилизира около 50 000 души, а според други – над 110 000. Резултатът обаче е ясен – Александър отново побеждава, слага край на Персийската империя и се превръща в едноличен господар на Югозападна Азия.

Характерно при Александър е, че по време на своите завоевания той основава редица градове, които кръщава на себе си. Така се създава и Александрия в Египет. Легендите го свързват и с Гордиевия възел във Фригия. Според преданията този, който успее да го развърже ще стане следващия цар на страната. Александър успява да го направи, но по своя си начин – със сила – разрязва с меча си въпросният възел. Когато е в Персия, Александър започва да придобива част от източните порядки – облекло, харем. Според сведенията той е прекалявал с чашката. По време на един запой царят обявява конкурс по надпиване и 42 негови войници умират от прекомерните количества алкохол. В друг случай, опиянен от напитките и от собствената си особа, по време на пиянски скандал със своя пълководец Клит, македонският цар го убива с копието си. Иронията е, че 6 години по-рано, същият е спасил живота му в битката при Граник.

Изворите говорят за промяна в характера на Александър по време на походите. С всяка следваща победа неговата мегаломания нараства, както и опасенията му, че някой се опитва да го убие. Той е силно покрусен от смъртта на своя най-добър приятел и верен пълководец – Хефестион. Двамата се познават от деца и вероятно са били любовници през целия си живот. Връзката им се сравнява с тази между Ахил и Патрокъл.  През 324 г. Хефестион умира, покосен най-вероятно от тиф. Скръбта на Александър е несравнима. По негова заповед всички територии са в траур, не трябва да се чува дори звука на лира. Първият ден той не се откъсва от трупа на своя любим. Опитва се да го обяви за бог, но успява да го възвеличи само като герой и го погребва във величествена гробница във Вавилон. Отново според изворите, Александър не е бил прекомерно изкушен от плътските удоволствия. Освен предполагаемите си връзки с мъже, той се жени три пъти. Първата му съпруга е Роксана от Бактрия, като се смята, че съюзът им е по любов. Вторият и третият му брак имат политически характер и се сключват с персийски принцеси, като едната от тях е дъщеря на Дарий III. Роксана му ражда син и бъдещ престолонаследник – Александър IV Македонски.


View this post on Instagram

(16/16) In 324 BC, Alexander the Great’s lifelong friend and second-in-command, Hephaestion, died from a fever, though some reports suggest he may have been poisoned. Hephaestion’s death devastated Alexander, and he ordered the preparation of an expensive funeral pyre in Babylon, as well as a decree for public mourning. Back in Babylon, Alexander planned a series of new campaigns, beginning with an invasion of Arabia, but he would never have the chance to see them through. In June 323 BC, Alexander died in the palace of Nebuchadnezzar II, in Babylon (pictured), at the age of 32. There are two different versions of Alexander’s death, the details of which differ from one another. One source, the Roman writer Plutarch, is that Alexander developed a fever after a heavy night of drinking with two of his military officers, Nearchus and Medius of Larissa. The Ancient Greek historian Diodorus recounts that Alexander was struck with pain after downing a large bowl of unmixed wine in honour of Heracles, the divine hero of Greek mythology and son of Zeus, dying following a further 11 days of weakness. There are also theories that the great leader was poisoned, which, given the Macedonian aristocracy’s propensity for assassination (recall his father Phillip II had died in this way), is not at all implausible. However, Plutarch is known to have dismissed this as a fabrication. Alexander had no obvious or legitimate heir, his son Alexander IV by Roxane being born after Alexander’s death. According to Diodorus, Alexander’s companions asked him on his deathbed to whom he bequeathed his kingdom; his cryptic reply was „to the strongest“. Thus began several decades of war between his generals and the governors of his empire for ultimate control, known as the Wars of the Successors. The eventual result was that Alexander’s empire was divided between four main stakeholders: the Ptolemaic Kingdom of Egypt, a Hellenic-Persian Empire (known as the Seleucid Empire) of Mesopotamia and central Asia, the Attalid dynasty of Anatolia (Asia Minor) and the Antigonid dynasty of Macedonia. #alexanderthegreat #history #alexander #persia #arabia #empire #king #macedonia #greece #historylovers

A post shared by the_history_page (@the_history_page) on

Персия се оказва тясна за амбициите на Александър и той продължава своя поход към Индия. Мечтата му е да достигне до края на света. През 326 г. пр. Хр. той побеждава над 100 000-на индийска армия при р. Хидасп. В битката загива верния му кон Буцефал. Някои историци смятат сражението за Пирова победа. Македонците побеждават, но са изключително изтощени. Скоро след това войниците се опълчват на своя предводител, когото са следвали повече от 8 години и настояват да се върнат у дома. Река Ганг остава недостижима химера. През 325 г. пр. Хр. македонската армия напуска пределите на Индия, следващата европейска армия, която достига тези земи е по времето на Вашку да Гама, близо 18 века по-късно.

Александър умира през 323 г. пр. Хр. във Вавилон на 33-годишна възраст, като причините за смъртта му остават все още неизвестни. Според някои той е издъхнал вследствие от треска, а според други – е бил отровен. Тленните му останки са положени в златен саркофаг, който е напълнен с мед. След смъртта му неговата огромна империя очаквано се разпада. Синът му не успява да достигне пълнолетие и е убит от неговия доверен пълководец – Касандър, който взима властта в Македония.

Историята на Александър вдъхновява поколенията след него. Армията му е непобедима и действително той няма изгубено сражение. Чарът му е толкова омаен, че успява да убеди своите войници да го следват, изоставяйки своя дом в непознати земи. Той покорява Персия, Сирия, Египет, Вавилон и част от Индия, което прави кампанията му една от най-мащабните през Античността. Благодарение на своите тактики при обсада, сплашване на слонове и използване на конницата като контраофанзива, Александър оставя своя траен отпечатък във военната история. От мозайки и миниатюри, през картини и скулптори до холивудски блокбастъри, образът на този македонски владетел продължава да живее и днес и да вълнува поколенията.

 
 
Коментарите са изключени