shareit

Изкуството на бизнеса: Уилям Рандолф Хърст – Бащата на „жълтата“ преса

| от Десислава Михайлова |

Томас Карлайл е казал, че „Историята на света не е нищо друго освен биография на великите личности“. В средата на XIX в. шотландският философ е предизвикал съвременниците си със своята теория, че заобикалящият ни свят е плод на идеите, решенията, творбите и характерите на хората, които са имали влияние в обществото. Това не са само политиците и владетелите, но също така хората на перото, религиозните водачи и предприемачите.

Някои личности са оказали глобално влияние върху икономиката и бизнес отношенията, докато други са оставили траен отпечатък върху националната си история. В поредица от текстове ще ви запознаем с предприемчивите хора, които благодарение на своите идеи и действия са изиграли водеща роля в икономиката и историята на своята държава.

През 2015 г. Би Би Си обявява „Гражданинът Кейн“ за най-великият американски филм на всички времена, изпреварвайки заглавия като „Кръстникът“ и „2001: Космическа Одисея“. Критици от цял свят са единодушни, че лентата на Орсън Уелс, която разказва за живота на вестникарския магнат Чарлс Фостър Кейн е запленяваща и иновативна със своите ретроспекции, ъгли на снимане и игра със светлината. Сюжетът започва със смъртта на главния герой, а животът му е представен като журналистическо разследване, в което частите от пъзела се нареждат от спомените на другите за него.

Hearst_1906_Wizard_of_Ooze

Снимка: By W. A. Rogers – Cartoon published in „Harper’s Weekly“, 1906.Scanned from original old magazine.Transferred from en.wikipedia to Commons., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=8021071

Когато през 1941 г. тази история излиза по кината обаче тя остава почти незабелязана и една от главните причини за това е един скандал. Кейн е милионер, ексцентрик и манипулатор на общественото мнение, но той не е просто художествена фикция, а почива върху образа на реална личност. Човекът, който вдъхновява този персонаж прави всичко възможно да изпрати филма в забвение. Той използва своя финансов ресурс и влияние, за да го спре още в зародиш, но когато не успява разчита на своите вестници да го потулят, а на приятелите си от Холивуд – да не допуснат широкото му разпространение.

Вдъхновителят зад г-н Кейн е всъщност Уилям Рандолф Хърст. Понякога той е описван като „торбалана“ на американската журналистика, други пък обвързват името му със създаването на „жълтата преса“. Недолюбван от мнозина и будещ симпатии у други, Уилям Хърст остава в историята като един от най-крупните медийни магнати, чието състояние е възлизало приблизително на 3 млрд. долара (дн. 30 млрд. долара). Той е облагодетелстван да израсне със сребърна лъжица в устата, обича да рискува със своите парични средства и не се скъпи да харчи състоянието си. Животът на Хърст не е само изкачване към върховете на благосъстоянието, а има и своите спадове, като в един момент той почти достига до банкрут. В личен план се радва на вниманието на представителките на нежния пол, но не успява да спечели общественото доверие и да се реализира на политическата сцена. Един от неговите биографи го описва като: „голям човек, със слаб глас; срамежливец, който се чувства най-комфортно сред тълпата; боен сокол в Куба и Мексико, но пацифист в Европа; авторитарен шеф, който не може да уволнява подчинените си; отдаден съпруг, който живее с любовницата си и калифорниец, който прекарва по-голямата част от живота си на Изток.“

Уилям Хърст се ражда на 29 април 1863 г. в Сан Франциско, Калифорния. Той е единственото дете на мултимилионера Джордж Хърст и значително по-младата от него – Фийби Аперсън Хърст. И по двете линии на семейното дърво Уилям има ирландски корени, съответно – от Балибей и Галоуей. Баща му е собственик на златни мини и сенатор на Калифорния (1886 – 1891 г.), а майка му е учителка. За живота и образованието на младия Уилям не се щадят средства. Той се радва на обучението на частни учители и заедно с майка си предприема няколко пътешествия из Европа. Фийби е изключително ерудирана за времето си жена.

Тя е първата жена-член на управителния съвет на Калифорнийския университет, занимава се с широка благотворителна дейност и основава музей по антропология, носещ нейното име. През 1885 г. Уилям е приет в Харвард, но бързо е изключен от университета. Причината за това е неговото поведение. По време на следването си той се замесва в какви ли не непристойни шеги и спонсорира мащабни бирени партита, но това, което буквално прелива чашата е, когато изпраща нощни гърнета до някои свои преподаватели с лика им изобразен на тях.

Friend_of_the_Comic_People_1906

Снимка: By Louis M. Glackens – Library of Congress., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=36545009

Отношенията между Уилям и Джордж не са особено гладки, от една страна заради поведението на младия наследник, а от друга – заради сходството в характерите, тъй като той наследява амбицията и енергията на баща си. Преследвайки кариерата на сенатор, Хърст-старши купува „Сан Франциско Екзаминър“, за да го използва за реализиране на политическите си цели. След като го изключват от Харвард, Уилям пише до баща си: „Искам „Сан Франциско Екзаминър“ и Джордж му възлага управлението на вестника. Само за две години Хърст-младши успява да го превърне в печеливш след като залага на разследваща журналистика и сензационни материали. Той използва и умела рекламна кампания, лепвайки му мотото – „Царят на ежедневниците“, а за свои автори привлича звездни имена като писателите Амброуз Биърс, Марк Твен и Джек Лондон. Въпреки усилията му, баща му остава недоверчив към Уилям. Когато умира през 1891 г. Джордж завещава своите мини и имоти не на сина си, а на своята обична съпруга Фийби. Тя не загърбва сина си, а му отпуска годишна субсидия в размер на 10 000 долара на месец.

Въпреки известното ощетяване по отношение на наследството, Уилям Хърст не се обезкуражава, а решава да преследва мечтата си за създаване на медийна верига и знае, че за да постигне успех трябва да се насочи към „Голямата ябълка“. През 1895 г., с финансовата подкрепа на майка си, той купува западналия „Ню Йорк Морнинг Джърнал“. Хърст решава да не пести средства и да привлече най-добрите автори в бранша. За него започват да работят писателят Уилям Хоторн (синът на американския класик Натаниел Хоторн), поета Стивън Крейн, илюстратора Ричард Аутколт и известният на времето редактор Артър Брисбейн. Последните двама той „краде“ от конкурента си Джоузеф Пулицър, собственика на „Ню Йорк Уърлд“, с което поставя началото на продължилото над 4 години съревнование между двамата.

1934_Prince_Iyesato_Tokugawa_visits_with_William_Randolph_Hearst

Японската принцеса на гости на Хърст.

Снимка: By Stan S. Katz – Own work, CC BY-SA 4.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=76543733

В хода на конфликта Пулицър и Хърст усъвършенстват стила на популярната журналистика, залагат на гръмки и привличащи вниманието заглавия, а материалите им са повече интригуващи, отколкото достоверни. Така се поставя началото на „жълтата преса“, а терминът идва от известната колонка с карикатури на Аутколт за „Жълтото хлапе“, в която главен герой е едно момче, което говори на жаргон и провокира аудиторията с хумор за възрастни. Един от авторите на Хърст описва вестника му като: „жена, която бяга по улицата, крещейки с прерязано гърло“. Колкото и провокативно да е това определение, едно е вярно – Хърст прави голям пробив на вестникарския пазар. Успехът на „Ню Йорк Морнинг Джърнал“ се дължи на съчетание от интересни новини на тема спорт, престъпност, скандали и човешки истории, съчетани с ниска пазарна цена, тъй като струва само 1 цент. Вестникът на Хърст е особено активен на политическа тематика. Той критикува Великобритания в конфликта й с Венецуела в края на ХIХ в. и настройва американската общественост срещу Испания след избухването на Кубинската революция (1895).

Натрупал значително състояние и връзки, Хърст започва да изпитва влечение към политиката и тръгва по стъпките на баща си. На два пъти той е избиран като представител на демократите в Конгреса (1902 г., 1904 г.), но поради своите чести отсъствия губи както подкрепата на своите колеги, така и на обществеността. През 1905 г. Уилям се кандидатира за кмет на Ню Йорк, но въпреки кампанията и вложените средства губи надпреварата. В опитите си да се наложи на политическата сцена Хърст дори създава Партия на независимостта, но тя просъществува за кратко време и през 1914 г. е закрита. В своите виждания Уилям е краен противник на Великобритания и съответно се обявява срещу намесата на САЩ в Първата световна война (1914-1918). Той не симпатизира и на руснаците, особено след Октомврийска революция (1917). В крайна сметка Хърст не успява да се реализира на политическата сцена и се оттегля от нея без да погледне назад.

Негов фокус остава изграждането на медийна империя. Когато майка му умира, той наследява състоянието от родителите си. След Ню Йорк Хърст насочва вниманието си към други големи американски градове като Чикаго, Бостън и Лос Анджелис. До средата на 20-те години на ХХ в. той притежава над 30 вестника, включително „Америкън Уикли“ и „Уошингтън Таймс“ и 6 списания, сред които „Космополитън“ и „Харпърс Базар“ . Смята се, че именно през този период всеки четвърти американец е четял издание на Хърст. Той създава и филмова компания – „Космополитън продъкшънс“, която остава най-известна в историята на киното с поддържането на актьорската кариера на дългогодишната му любовница.

В личен план той има продължителни връзки с три жени: първата зарязва, за втората се жени, а третата вероятно е била любовта на живота му. Теси Пауърс е сервитьорка, която той издържа още от следването си в Харвард, но която изоставя след като среща вариететната актриса Милисент Уилсън. Тогава той е на 34 г., а тя едва на 16 г. След 6-годишно ухажване Уилям сключва брак с Милисент през 1903 г., а тя го дарява с петима сина. Хърст обаче не й остава верен, а започва афера с актрисата Марион Дейвис, която е 30 години по-млада от него. В средата на 20-те години двамата вече съжителстват открито пред обществото, макар и Уилсън никога да не му дава развод. Уилям е известен и с разточителния си живот. Той наследява от баща си ранчо с размер от 168 хиляди акра, в което издига замък, който му струва повече от 35 млн. долара. Сградата съществува и до днес и е известна като „Замъка Хърст“. В него той съхранява колекцията си от произведения на изкуството, която е на стойност над 50 млн. долара и се смята за една от най-големите в историята, която принадлежи на частен колекционер.

Hearst_Castle_Casa_Grande_September_2012_panorama_2

Снимка: By King of Hearts – Own work, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=21785132

Двадесетте години са благоприятни за Уилям, но след тях настъпва упадъка на империята му. Голямата депресия нанася огромен удар върху състоянието му, от който той така и не успява да се съвземе напълно. През 1937 г. Хърст дори е принуден да се раздели с част от личната си колекция от произведения на изкуството. В тези тежки времена той получава подкрепа от любовницата си Марион Дейвис, която разпродава свои бижута и акции и му дава над 1 млн. долара. Въпреки тежките времена, Хърст успява да се въздигне и през 40-те години вестниците му отново започват да печелят добре, макар и не така блестящо както в миналото.

Когато през 1951 г. Уилям умира на 88-годишна възраст той остава контролния пакет от капитала на „Хърст Корпорейшън“ на Марион Дейвис, както и тръст, учреден на нейно име. Също като баща си нито един от синовете му не завършва колеж и всички те следват неговата кариера в сферата на медиите. Уилям Рандолф Джуниър дори става носител на наградата „Пулицър“ за репортер, след свое интервю с Никита Хрушчов.

Днес, компанията „Хърст Корпорейшън“ е оценена на над 10 млрд. долара и притежава дялове от известни издания като „Ескуайър“ и филмовата компания „Лайфтайм“. Създателят й Уилям Хърст остава личност, която буди противоречиви чувства. За някой той е находчив, а за други – манипулатор. Критикуван е, че преиначава истината и предоставя на читателите си фалшиви новини. Той самият отбелязва, че „Основното задължение на вестникаря е да се добере до новината и да я отпечата“. Буен юноша, създател на жълтата преса и бизнесмен, който успява да не рухне по време на Голямата депресия, Уилям Хърст остава в историята като един от най-известните медийни магнати.

 
 
Коментарите са изключени

Олимпийските игри са включвали и изкуства

| от |

Холандският архитект, който проектира олимпийски стадион за Игрите през 1928 г. в Амстердам, получава изненадваща награда: златен олимпийски медал. Редом със спортистите, които се състезават се за златни, сребърни и бронзови медали в гимнастиката, гмуркането и борбата, дизайнерът Ян Уилс е отличен с първо място в категорията архитектура.

И още по-странно: той получава наградата за работата си по самия стадион, домакин на олимпийските игри през същата година.

Jan Wils

Ян Уилс 

Но Ян Уилс не е единственият с награда в изкуствата: същата година десетки други дизайнери и художници печелят олимпийски медали в редица творчески категории – от градоустройство до рисуване. Общо над 1000 творби от 18 държави са представени в тези категории.

Въпреки че много хора днес никога не са чували за този компонент на Игрите, изкуството е било неразделна част от тях още от 1908 година, а неговите експонати се представят паралелно със спортните събития през Летните олимпийски игри десетилетия наред.

Pierre de Coubertin Anefo2

Пиер дьо Фреди, барон де Кубертен

Пиер де Кубертен (Пиер дьо Фреди, барон де Кубертен) основава Международния олимпийски комитет (МОК) и съответно играе ключова роля във възраждането и формирането на Олимпийските игри каквито ги знаем днес. Историк и педагог, неговата любов към древна Гърция го води към древните атлетически състезания, както и педагогическия потенциал на спорта. През 1896 г. МОК прави първата модерна Олимпиадата, която се провежда, доста подходящо, в Атина.

Визията на Кубертен за Игрите обаче все още не е завършена; първоначално той пази основната си идея в тайна, за да избегне допълнителни усложнения в организацията. През 1906 г. обаче я разкрива пред МОК: Олимпийските игри трябва да включват златни, сребърни и бронзови медали и в пет категории на изкуствата: архитектура, литература, музика, живопис и скулптура. Както спортните състезатели по онова време, артистите, участващи в новия „Петобой на музите“, трябва да са аматьори.

Идеята не е толкова странна, колкото може би звучи в първия момент – все пак и в древността Игрите включват награди за музика, пеене и хералдинг (публично известяване). Както Кубертен пише в защита на предложението си: „В зенита на Олимпия изобразителните изкуства се комбинират с Олимпийските игри и така се стига до тяхното величие. Сега това отново ще стане реалност.“

Кандидатите в арт дисциплините трябва да представят авторски произведения, вдъхновени от спорта. За архитектите това довежда до представяне на стадиони, спортни комплекси, игрища, плувни басейни и дори шанци за ски скокове. В повечето случаи творците са задължени да представят произведения, които не са били показвани или изпълнявани досега. Изключения се правят само за архитектурата, където се приемат както разработени проекти, така и вече построени обекти.

Състезанията по изкуства първоначално трябваше да участват в Олимпийските игри през 1908 г. в Рим, но организацията се променя, когато събитието е преместено в Лондон. МОК обаче успява да ги включи в Игрите през 1912 г. в Стокхолм. Отначало изкуствата са по-скоро страничен елемент – само с няколко десетки произведения и шепа награди – но през следващите десетилетия те набират скорост.

Започвайки през 20-те години на миналия век, артистичният компонент на Игрите се развива все повече и организаторите разделят първоначалните пет категории:

  • Към „Архитектура“ се добавя и „градоустройство“
  • Към „Живопис“ се добавя „рисуване“ и „графика“
  • „Скулптура“ се разделя на „статуи“ и „релефи и медальони“
  • „Музика“ се разделя на „песен“, „оркестър“ и „един инструмент“
  • „Литература“ се разделя на „лирически произведения“, „епос“ и „драма“

До 40-те години на 20 век изкуството на игрите е изключително популярно и привлича тълпи по изложбите, организирани редом със спортните състезания. Някои художници дори успяват да продадат конкурсните си творби по време на Игрите.

МОК обаче все повече се притесняват, че: „Олимпиадата трябваше да бъде за аматьори, пък повечето участници в изкуствата са професионалисти“. Отчасти заради тази причина МОК решава да прекрати изкуството след Игрите в Лондон през 1948 г. В следващите години са направени опити за повторното му въвеждане, но без състезателния елемент.

След дълга поредица от дебати в Комитета, в крайна сметка е решено Летните олимпийски игри да подпомага културни събития и днешната олимпийска харта изисква „програма от културни събития, която трябва да обхване най-малко целия период, през който Олимпийското село е в действие“.

Мнозина от арт участниците действително са аматьори, но малцина ще станат известни. Докато изкуството е част от състезанията на Игрите, са поставени няколко странни рекорда, включително и такива, които никога няма да бъдат счупени (като например спечелване от един човек на медал както за изкуство, така и за спорт):

  • Уолтър У. Уинанс (на снимката) от Съединените щати печели медали в стрелбата на Олимпийските игри през 1908 и 1912 г. На вторите той печели и злато за своята скулптура „An American Trotter“.
  • Алфред Хайос, унгарски студент по архитектура, спечели два златни медала за плуване на Олимпийските игри през 1896 г. 28 години по-късно той е удостоен и със сребърен медал за архитектура за стадион, в чието създаване е участник.
  • Джон Копли от Великобритания е (и до днес) най-старият носител на олимпийски медал. Той взима сребро за свой офорт на Игрите през 1948 година, когато е на 73 години.
 
 
Коментарите са изключени

Как Ричард Никсън пренесе 3 килограма марихуана през летището

| от |

Човек винаги трябва да уважава възрастните хора. Те знаят много повече от нас, познават живота и могат да ни помогнат да постигнем много. Етиката изисква да се отстъпва място в градския транспорт, да се говори с необходимото уважаение и още куп други подробности, на които човек се учи в най-ранна възраст. И какъв по-добър пример може да имаме от президент? Ричард Никсън има много черти на характера си, но със сигурност може да се похвали с добро възпитание. Нека започнем всичко по реда си.

Луис Армстронг е велик музикант и заради голямата си челюст получава прякор „Сачмо“. Той е един от най-добрите музиканти във времето, в което все още присъства разделение на расова основа в САЩ. За разлика от своите приятели, Армстронг предпочита да свири, а да не участва в безредиците, защото като много други хора е разбрал, че изкуството може да промени човека много по-бързо, отколкото насилието. И като много други хора, Армстронг имал пороци и слабости. Една емблематична слабост е фактът, че често обичал да пуши марихауна и дори се опитвал да я популяризира през 20-те години на миналия век. До края на музикалната си кариера, тромпетът най-вероятно ухае на това растение. Да не говорим, че екипът в звукозаписното студио винаги се подготвял за много тежък и благоуханен ден.

През 1930 г. свършва късмета на изпълнителя. Арестуван е пред Котън Клуб в Калифорния, защото пуши заедно с барабаниста на групата. Понеже музикантите били достатъчно напушени, охраната си спомнила, че вечерта била много забавна, защото всички се спуквали от смях, а и не всяка вечер прибираш Луис Армстронг. Глобата замръзила усмивките им, защото всеки трябвало да плати по 1000 долара. С което се доказва, че онзи, който се смее последен, пуши обикновени цигари. По време на Студената война, хора на изкуството са изпратени в най-различни точки из Съветския съюз, за да говорят малко за американската демокрация и също така да демонстрират една по-различна култура. В края на 50-те години именно Армстронг ще бъде поканен за един от посланиците на добра воля и ще направи турнета в Европа и Азия. В първите няколко пътешествия просто е пуснат да премине спокойно без никакви допълнителни усложнения.

През 1958 г. кацайки на летището в Ню Йорк, Армстронг хваща багажа си и тръгва спокойно към изхода, но охраната все пак му казва, че трябва да бъде извършена процедура. Докато Сачмо чака с всички останали, в залата влиза Ричард Никсън, преследван от редица репортери и фотографи. Пред погледите на всички, Луис отива и пита дали двамата ще чакат на опашката. Никсън не знаел какво става и след като разбрал, че творецът се е завърнал от турне в Азия и все пак го карат да чака, накарал охраната веднага да го освободи от тази отговорност. Армстронг пътувал с няколко куфара, но когато тръгнал да взима всички, възпитаният Никсън предложил помощ. Двамата напускат летището и се разделят. Тук идва и забавната подробност, в един от куфарите са и личните запаси на музиканта от марихуана. По спомени от онези мигове, Луис е категоричен, че теглото е било около 3 килограма. Самият Никсън разбрал много по-късно, че джазменът пуши марихуана. Дори и да не е знаел, американският президент за кратко е бил сериозно муле в трафика на наркотици.

 
 
Коментарите са изключени

Бернард Мадоф – създателят на най-голямата финансова пирамида в света

| от |

 

През 1960 г. един човек регистрира малка фирма за продажба на акции с капитал от едва 5000 долара. Неговото име е Бернард Л. Мадоф. Парите идват от неговата предишна работа като спасистел (неофициалната версия е, че ги е получил като подарък от тъщата и сумата е 50 000 долара). Бизнесът е подпомогнат от  Сол Алперм – тъста. Сол работил като счетоводител и много бързо насочил своите клиенти и семейства към фирмата на Бернард. В течение на времето, господата започват да използват иновация като компютри и след няколко проби активират платформата NASDAQ – National Association of Securities Dealers. В тази платформа се публикуват акции на ексклузивни фирми. Проектът се движи добре и мнозина се доверяват и дори го възхваляват.

Издания като New Your Stock Exchange заявяват, че хората в NASDAQ са един от господарите на извънборсовия „трети пазар“. На ден през тази фирма минават повече от 740 милиона долара от търговски операции и всичко това се случва на компютри. Впрочем, сумата отговаряла на 9% от парите, които минавали през фондовата борса на Ню Йорк. Някъде през 80-те години, бизнесът на иноваторът най-накрая излиза на борсата и започва да търгува там. Бернард плащал на други брокери да извършват операциите през неговата фирма, за да може да показва много по-сериозен паричен поток и да демонстрира допълнително заетост. До 2000 г. неговата фирма е провъзгласена за топ трейдър и притежава около 300 милиона долара в активи. Офисът в Лондон (точно така, NASDAQ става международна компания) пренасочва допълнителни 80 милиона паунда. И докато повечето трейдърски фирми изостават през 80-те години, Мадоф бележи ръст от 16.3%. Къде се крие цялата тайна?

Bernie Madoff Pleads Guilty To $50 Billion Scheme To De-Fraud Investors

Ако сте живели в Ню Йорк през 80-те и 90-те години на миналия век, най-вероятно сте чули това име. За разлика от всички останали на пазара, моделът на Мадоф не придлагал висока възвращаемост, а постоянна. Неговите клиенти също не са случайни. Инвестиционната му практика била „твърде сложна за външни хора и няма да бъде разбрана“. Информацията за финансовите операции е добре охранявана и никога не се разкрива. Според някои издания, Мадоф е работил в богат еврейски кръг и само с хора, с които се запознавал лично. В елитния клуб от клиенти е присъствал Джей Езра Меркин, Кевин Бейкън, Джон Малкович и други. Само Езра Меркин е инвестирал около 1.8 милиарда долара в тази фирма. Единственият шанс да срещнете Мадоф е чрез заплащане за среща. Някои медии го възхваляват, докато други се опитват да го обвинят в измама. Без значение какво наистина се случва, Бернард изплащал нереално високи проценти.

Доволните клиенти би трябвало да са достатъчно добра реклама и дълго време Бернард Мадоф е най-доброто място за инвестиция. Високата успеваемост привлича и вниманието на раследващите органи. Около 16 пъти служители на SEC – Securities Industry and Financial Markets  правят проверки. За съжаление Бернард има роднини в SEC и става ясно защо винаги разследванията се правят фиктивно. Още в зародиша на големите печалби, външни анализатори започват да изказват своите съмнения. Първото е направено от Торп още през 1991 година. Срещу инвестиция от няколко милиона, клиентите могат да бъдат представлявани от Мадоф на стоковата борса и съответно да печелят чрез неговите брокери. Всеки клиент в края на месеца получава финансово извлечение по пощата и знае много добре какво е закупил. Обикновено акциите са някои от най-големите и надеждни компании. Хартията имала по-голяма стойност от напечатаното върху нея.

Човекът, който започва да работи в разобличаването на Мадоф не е агент, а финансов анализатор. Неговото име е Хари Маркополос. Един от трейдърите в Бостън, който първи започва да говори за подозренията върху тази толкова успешна фирма. Компанията Rampart Investment Management започва разглеждане на Мадоф, след като някои от техните партньори предпочитат високите и постоянни ръстове. Маркополос е извикан, за да разработи същата система, с която да започне да предлага подобна възвръщаемост. Когато Хари започва да работи, прави редица симулации, но нито една не може да повтори тези толкова впечатляващи успехи. След четири часа проверки и опити, достига до елементарното заключение: тази фирма е една огромна измама.

Bernie Madoff Pleads Guilty To $50 Billion Scheme To De-Fraud Investors

Следва втори много сериозен сигнал до SEC с обяснение, че най-големият хедж фонд е измама и теориите на Бернард Мадоф са прекрасни, но математиката има друго мнение по въпроса. Подадената информация преминава през всички нива и никой не предприема нищо. Измамата обаче продължава да работи и точно в този момент има приходи между 3 и 6 милиарда долара. Сумата автоматично поставя NASDAQ на първа позиция като един от най-големите хедж фондове в света. След като Хари не получава отговор, решава да изпрати 3-та поредна молба за разглеждане. Към нея добава 17 страници с детайлна информация и заглавие „Най-големият хедж фонд в света е измама“. През 2005 г. се опитва да намери и редакторите на Wallstreet Journal, но те не искат да разследват. Материалът има около 30 критични точки, които трябва да получат отговор, но уви. Най-голямата изненада е, че по време на своите години на опериране NASDAQ има само 7 месеца, в които е на загуба. Финансовата крива на успеха била съвършена и вървяла само нагоре под 45 градуса – напълно невъзможно в реална среда. Каква е тайната? Измама ли е всичко?

Тайната е точно толкова стара, колкото и света. Мадоф използва техниката на пирамидалните структури или така наречените Понзи схеми (на друг гениален измамник от 20-те години на миналия век). Привлича богати клиенти, кара ги да правят невероятни инвестиции и след това от тези пари плаща толкова постоянните печалби на всички останали. Успява да издържи толкова дълго на пазара, защото неговата възвръщаемост е 10% на година, докато много други такива схеми предлагат 20% възвръщаемост и съответно фалират до няколко години. Схемата тук е значително по-различна и всички получавали парите си на време, макар и техните приходи никога да не са били на някаква борса.

Голямото преразпределение на пари изисквало търсенето на нови жертви, които да инвестират крупни суми и с тях да се изплащат толкова необходимите 10% печалба. Следващата година се намират следващите жертви и така голямата въртележка се движи почти 14 години. Според самия фараон, търгуването на фондовата борса е спряло някъде през 1990 г., а според експертите, никога дори не е направила опит за търговия. И най-забавното е, че винаги клиентите са заможни богати хора. Политиката е „Не питай, не казвай“. Никой няма достъп до архивите и бизнес операциите на компанията. В края на всяка година, Мадоф се уволнява от собствения си проект, пропуска попълването на документите и данъчни декларации, с които да обясни откъде идват приходите му и в началото на следващата година се назначава отново. Фирмата за одит пък била само от двама души, разположена много далече от измамата. В нея оперирали близки приятели на фамилия Мадоф. Мистерията ставала твърде съмнителна. Мадоф, макар и иноватор с компютрите, не можел и не искал да предостави онлайн достъп до сметките на своите клиенти. Извличенията за закупени акции продължават да пристигат по пощата.

След като Bayou Group фалира през 2005 г. някои инвеститори искат да изтеглят парите си от неговата фирма и съответно търсят сумата от 105 милиона долара. Бърни успява да пренасочи пари от друга фирма и бързо погасява дълга, но мнозина забелязват, че най-успешния хедж фонд все по-често издирва заеми от банки и някои от големите вече отказват. През лятото на 2008 г. става ясно, че балонът се пропуква. Собственикът се опитва да намери пари, с които да продължи да плаща на своите клиенти. Проблемът е, че след като Лемън Брадърс обявяват банкрут, доверието в борсите се понижава до абсолютен минимум. Клиентите на фирмата искат да изтеглят сумата от близо 7 милиарда долара. Всички пари били в елементарна банкова сметка.

Bernie Madoff Expected To Plead Guilty To $50 Billion De-Fraud Of Investors

Никога преди това не се е налагало да заплати такава сума и този път Бернард трябва да извърши същата операция за минимално време. Към ноември се оказало, че има около 300 милиона долара от новите инвеститори, но старите са изтеглили около 320 милиона. Положението достигнало критично ниво и дори липсвали пари, с които да се обслужва сметката. В последните месеци успявал да мами хора и да получава милиони, за да плаща на стари клиенти. Три дни преди ареста, Бернард Мадоф получава още 1 милион във фирмата си. В сметката му, която някога имала около 5 милиарда, сега разполагала с едва 234 милиона. Най-накрая нямал достатъчно пари, за да плати на старите си клиенти и никой не искал да отпуска заеми. На 9 декември 2008 г. споделя на своя брат, че скоро ще остане без пари. На 10 декември изплаща на своите синове бонуси от 170 милиона долара. Синовете му не разбирали как може да заплати такива бонуси, след като ще фалира. Точно в този ден признава цялата схема. Именно неговите синове го издават на властите.

На 11 декември Бернард Мадоф е арестуван за финансова измама – може би най-голямата в света. На 12 март 2009 г. се признава за виновен и приема присъдата от 150 години затвор, а освен това трябва да се заплати сумата от 7.2 милиарда долара. Признава, че никога не е инвестирал и цент от парите на своите клиенти и никога не е знаел къде да инвестира. Всичко отивало в банковата сметка и се оцелявало с лихвите. Когато е попитан защо не е спрял на време, той заявил, че е искал, но играта започнала да става твърде сложна. Хари Маркополос споделя, че в апогея си, Мадоф е използвал пари дори на престъпни групировки и на някои по-сиви фигури от руския и колумбийския бизнес. Бернард Мадоф заявява, че съжалява за сторенето и знае много добре, че срамът ще остане за следващите поколения и дори внуците му.

Може би това до някаква степен е вярно – синът му Марк се обесва, след като не може да си намери никъде работа. Напрежението очевидно е било твърде голямо за него. Най-интересното в цялата вълнуваща история е патологичната глупост, която се случва на определен интервал от време. Според финансовите анализатори на всеки 8-9 години се случват подобни финансови кризи и в следващите 1-2 години няма никакво доверие в борсите, но щом се завърти голямото колело, клиентите се завръщат и вярват, че ще станат още по-богати. Преди краха на Лемън Брадърс е имало и много други трусове и всичко води началото си от голямата депресия до днес. Схемата на Бернард Мадоф може да се смята за най-голямата в света, а след нея мнозина остават без цент, фалират и дори се самоубиват. В затвора Мадоф признава, че се чувства добре, защото най-накрая няма нужда да играе безумния танц на измамата, жена му го напуска и той чака своя последен ден в затвора. След публичното изслушване на Хари Маркополос, почти всички разследващи от комисията по случая са напуснали в следващите 30 дена. Маркополос е убеден, че ако не се беше случила финансовата криза, пирамидата щяла да продължи да функционира.

 
 
Коментарите са изключени

Колапса на най-високата кула в света

| от |

На 8 август 1991 най-високото нещо на планетата, построено от човека, се огъва на две, чупи се и пада. Със своите 646 метра кулата е два път по-висока от второто най-високо нещо в Европа, а осанката й няма да бъде надмината до построяването на Бурдж Халифа (828 метра) почти 2 десетилетия по-късно. И въпреки това светът не научава за края на тази кула.

Warsaw radio mast in Konstantynow

Радиофоничният предавателен център Константинов (известен още като Варшавската радио кула) може да изпраща сигнали, които да бъдат прихванати от Европа, Африка и дори Северна Америка. Строителството й отнема 4 години, от 1970 г. до 1974 г., 420-тонната стоманена решетъчна кула с течение на времето остава без поддръжка, което в крайна сметка е и причината да падне.

Формирана е комисия, която установява, че вината е в Mostostal Zabrze – компанията, която изгражда и поддържа кулата. Строителният координатор и началникът на отдела са признати за виновни за срутването и са осъдени на две години затвор.

Обломки рухнувшей Варшавской радиомачты

В безкрайната надпревара в графата най-високата сграда в света, Съветът за високи сгради и градски условия, който отсъжда подобни рекорди, не признават радио кулите за сгради. Техните правила обаче също така не изискват и всички части от сградата да са обитаеми. Затова радио кулите, антените и шпилите, макар и да не се считат за самостоятелни конструкции, могат да се използват за добавяне на още няколко цифри към височина на сградата, на която са прикрепени.

Човек може да каже, че Съветът няма най-високите стандарти на света (ако ни позволите тази забележително безвкусна, но сполучлива игра на думи). Само половината от височината на сградата трябва да бъде съставена от обитаема площ, за да може тя да се счита за претендент за най-високия рекорд. Освен това неговите критерии и дефиниции продължават да се променят с течение на времето, предполагайки степен на субективност.

Освен антените и кулите има и други спорни фактори, които могат да се намерят и в правилника на Съвета, като: дали сградата е в строеж или завършена, дали виси като окачените мостове и дори каква част от височината й е под земята. Или под водата.

Това ни отвежда до още една от най-високите структури в света: Petronius – петролна платформа, която се намира на 612 метра от морското дъно в Мексиканския залив. Преди Бурдж тя беше най-високата свободна структура в света, според Световните рекорди на Гинес от 2007 г.

Като сграда обаче Petronius би могла да претендира за „най-високата сграда на СВСГУ“, заради 74-метрова част от 43 000-тонната структура, която седи над повърхността на водата. Тя обаче не изпълнява изискването за “ заетите етажи“. Но подобни платформите, като близката Ursa (1,3 километра), могат да бъдат още по-високи; Магнолията, също в Мексиканския залив, е с дължина 1,4 километра, много по-висока от Бурдж.

 
 
Коментарите са изключени