shareit

Изкуството на бизнеса: Уилям Рандолф Хърст – Бащата на „жълтата“ преса

| от Десислава Михайлова |

Томас Карлайл е казал, че „Историята на света не е нищо друго освен биография на великите личности“. В средата на XIX в. шотландският философ е предизвикал съвременниците си със своята теория, че заобикалящият ни свят е плод на идеите, решенията, творбите и характерите на хората, които са имали влияние в обществото. Това не са само политиците и владетелите, но също така хората на перото, религиозните водачи и предприемачите.

Някои личности са оказали глобално влияние върху икономиката и бизнес отношенията, докато други са оставили траен отпечатък върху националната си история. В поредица от текстове ще ви запознаем с предприемчивите хора, които благодарение на своите идеи и действия са изиграли водеща роля в икономиката и историята на своята държава.

През 2015 г. Би Би Си обявява „Гражданинът Кейн“ за най-великият американски филм на всички времена, изпреварвайки заглавия като „Кръстникът“ и „2001: Космическа Одисея“. Критици от цял свят са единодушни, че лентата на Орсън Уелс, която разказва за живота на вестникарския магнат Чарлс Фостър Кейн е запленяваща и иновативна със своите ретроспекции, ъгли на снимане и игра със светлината. Сюжетът започва със смъртта на главния герой, а животът му е представен като журналистическо разследване, в което частите от пъзела се нареждат от спомените на другите за него.

Hearst_1906_Wizard_of_Ooze

Снимка: By W. A. Rogers – Cartoon published in „Harper’s Weekly“, 1906.Scanned from original old magazine.Transferred from en.wikipedia to Commons., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=8021071

Когато през 1941 г. тази история излиза по кината обаче тя остава почти незабелязана и една от главните причини за това е един скандал. Кейн е милионер, ексцентрик и манипулатор на общественото мнение, но той не е просто художествена фикция, а почива върху образа на реална личност. Човекът, който вдъхновява този персонаж прави всичко възможно да изпрати филма в забвение. Той използва своя финансов ресурс и влияние, за да го спре още в зародиш, но когато не успява разчита на своите вестници да го потулят, а на приятелите си от Холивуд – да не допуснат широкото му разпространение.

Вдъхновителят зад г-н Кейн е всъщност Уилям Рандолф Хърст. Понякога той е описван като „торбалана“ на американската журналистика, други пък обвързват името му със създаването на „жълтата преса“. Недолюбван от мнозина и будещ симпатии у други, Уилям Хърст остава в историята като един от най-крупните медийни магнати, чието състояние е възлизало приблизително на 3 млрд. долара (дн. 30 млрд. долара). Той е облагодетелстван да израсне със сребърна лъжица в устата, обича да рискува със своите парични средства и не се скъпи да харчи състоянието си. Животът на Хърст не е само изкачване към върховете на благосъстоянието, а има и своите спадове, като в един момент той почти достига до банкрут. В личен план се радва на вниманието на представителките на нежния пол, но не успява да спечели общественото доверие и да се реализира на политическата сцена. Един от неговите биографи го описва като: „голям човек, със слаб глас; срамежливец, който се чувства най-комфортно сред тълпата; боен сокол в Куба и Мексико, но пацифист в Европа; авторитарен шеф, който не може да уволнява подчинените си; отдаден съпруг, който живее с любовницата си и калифорниец, който прекарва по-голямата част от живота си на Изток.“

Уилям Хърст се ражда на 29 април 1863 г. в Сан Франциско, Калифорния. Той е единственото дете на мултимилионера Джордж Хърст и значително по-младата от него – Фийби Аперсън Хърст. И по двете линии на семейното дърво Уилям има ирландски корени, съответно – от Балибей и Галоуей. Баща му е собственик на златни мини и сенатор на Калифорния (1886 – 1891 г.), а майка му е учителка. За живота и образованието на младия Уилям не се щадят средства. Той се радва на обучението на частни учители и заедно с майка си предприема няколко пътешествия из Европа. Фийби е изключително ерудирана за времето си жена.

Тя е първата жена-член на управителния съвет на Калифорнийския университет, занимава се с широка благотворителна дейност и основава музей по антропология, носещ нейното име. През 1885 г. Уилям е приет в Харвард, но бързо е изключен от университета. Причината за това е неговото поведение. По време на следването си той се замесва в какви ли не непристойни шеги и спонсорира мащабни бирени партита, но това, което буквално прелива чашата е, когато изпраща нощни гърнета до някои свои преподаватели с лика им изобразен на тях.

Friend_of_the_Comic_People_1906

Снимка: By Louis M. Glackens – Library of Congress., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=36545009

Отношенията между Уилям и Джордж не са особено гладки, от една страна заради поведението на младия наследник, а от друга – заради сходството в характерите, тъй като той наследява амбицията и енергията на баща си. Преследвайки кариерата на сенатор, Хърст-старши купува „Сан Франциско Екзаминър“, за да го използва за реализиране на политическите си цели. След като го изключват от Харвард, Уилям пише до баща си: „Искам „Сан Франциско Екзаминър“ и Джордж му възлага управлението на вестника. Само за две години Хърст-младши успява да го превърне в печеливш след като залага на разследваща журналистика и сензационни материали. Той използва и умела рекламна кампания, лепвайки му мотото – „Царят на ежедневниците“, а за свои автори привлича звездни имена като писателите Амброуз Биърс, Марк Твен и Джек Лондон. Въпреки усилията му, баща му остава недоверчив към Уилям. Когато умира през 1891 г. Джордж завещава своите мини и имоти не на сина си, а на своята обична съпруга Фийби. Тя не загърбва сина си, а му отпуска годишна субсидия в размер на 10 000 долара на месец.

Въпреки известното ощетяване по отношение на наследството, Уилям Хърст не се обезкуражава, а решава да преследва мечтата си за създаване на медийна верига и знае, че за да постигне успех трябва да се насочи към „Голямата ябълка“. През 1895 г., с финансовата подкрепа на майка си, той купува западналия „Ню Йорк Морнинг Джърнал“. Хърст решава да не пести средства и да привлече най-добрите автори в бранша. За него започват да работят писателят Уилям Хоторн (синът на американския класик Натаниел Хоторн), поета Стивън Крейн, илюстратора Ричард Аутколт и известният на времето редактор Артър Брисбейн. Последните двама той „краде“ от конкурента си Джоузеф Пулицър, собственика на „Ню Йорк Уърлд“, с което поставя началото на продължилото над 4 години съревнование между двамата.

1934_Prince_Iyesato_Tokugawa_visits_with_William_Randolph_Hearst

Японската принцеса на гости на Хърст.

Снимка: By Stan S. Katz – Own work, CC BY-SA 4.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=76543733

В хода на конфликта Пулицър и Хърст усъвършенстват стила на популярната журналистика, залагат на гръмки и привличащи вниманието заглавия, а материалите им са повече интригуващи, отколкото достоверни. Така се поставя началото на „жълтата преса“, а терминът идва от известната колонка с карикатури на Аутколт за „Жълтото хлапе“, в която главен герой е едно момче, което говори на жаргон и провокира аудиторията с хумор за възрастни. Един от авторите на Хърст описва вестника му като: „жена, която бяга по улицата, крещейки с прерязано гърло“. Колкото и провокативно да е това определение, едно е вярно – Хърст прави голям пробив на вестникарския пазар. Успехът на „Ню Йорк Морнинг Джърнал“ се дължи на съчетание от интересни новини на тема спорт, престъпност, скандали и човешки истории, съчетани с ниска пазарна цена, тъй като струва само 1 цент. Вестникът на Хърст е особено активен на политическа тематика. Той критикува Великобритания в конфликта й с Венецуела в края на ХIХ в. и настройва американската общественост срещу Испания след избухването на Кубинската революция (1895).

Натрупал значително състояние и връзки, Хърст започва да изпитва влечение към политиката и тръгва по стъпките на баща си. На два пъти той е избиран като представител на демократите в Конгреса (1902 г., 1904 г.), но поради своите чести отсъствия губи както подкрепата на своите колеги, така и на обществеността. През 1905 г. Уилям се кандидатира за кмет на Ню Йорк, но въпреки кампанията и вложените средства губи надпреварата. В опитите си да се наложи на политическата сцена Хърст дори създава Партия на независимостта, но тя просъществува за кратко време и през 1914 г. е закрита. В своите виждания Уилям е краен противник на Великобритания и съответно се обявява срещу намесата на САЩ в Първата световна война (1914-1918). Той не симпатизира и на руснаците, особено след Октомврийска революция (1917). В крайна сметка Хърст не успява да се реализира на политическата сцена и се оттегля от нея без да погледне назад.

Негов фокус остава изграждането на медийна империя. Когато майка му умира, той наследява състоянието от родителите си. След Ню Йорк Хърст насочва вниманието си към други големи американски градове като Чикаго, Бостън и Лос Анджелис. До средата на 20-те години на ХХ в. той притежава над 30 вестника, включително „Америкън Уикли“ и „Уошингтън Таймс“ и 6 списания, сред които „Космополитън“ и „Харпърс Базар“ . Смята се, че именно през този период всеки четвърти американец е четял издание на Хърст. Той създава и филмова компания – „Космополитън продъкшънс“, която остава най-известна в историята на киното с поддържането на актьорската кариера на дългогодишната му любовница.

В личен план той има продължителни връзки с три жени: първата зарязва, за втората се жени, а третата вероятно е била любовта на живота му. Теси Пауърс е сервитьорка, която той издържа още от следването си в Харвард, но която изоставя след като среща вариететната актриса Милисент Уилсън. Тогава той е на 34 г., а тя едва на 16 г. След 6-годишно ухажване Уилям сключва брак с Милисент през 1903 г., а тя го дарява с петима сина. Хърст обаче не й остава верен, а започва афера с актрисата Марион Дейвис, която е 30 години по-млада от него. В средата на 20-те години двамата вече съжителстват открито пред обществото, макар и Уилсън никога да не му дава развод. Уилям е известен и с разточителния си живот. Той наследява от баща си ранчо с размер от 168 хиляди акра, в което издига замък, който му струва повече от 35 млн. долара. Сградата съществува и до днес и е известна като „Замъка Хърст“. В него той съхранява колекцията си от произведения на изкуството, която е на стойност над 50 млн. долара и се смята за една от най-големите в историята, която принадлежи на частен колекционер.

Hearst_Castle_Casa_Grande_September_2012_panorama_2

Снимка: By King of Hearts – Own work, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=21785132

Двадесетте години са благоприятни за Уилям, но след тях настъпва упадъка на империята му. Голямата депресия нанася огромен удар върху състоянието му, от който той така и не успява да се съвземе напълно. През 1937 г. Хърст дори е принуден да се раздели с част от личната си колекция от произведения на изкуството. В тези тежки времена той получава подкрепа от любовницата си Марион Дейвис, която разпродава свои бижута и акции и му дава над 1 млн. долара. Въпреки тежките времена, Хърст успява да се въздигне и през 40-те години вестниците му отново започват да печелят добре, макар и не така блестящо както в миналото.

Когато през 1951 г. Уилям умира на 88-годишна възраст той остава контролния пакет от капитала на „Хърст Корпорейшън“ на Марион Дейвис, както и тръст, учреден на нейно име. Също като баща си нито един от синовете му не завършва колеж и всички те следват неговата кариера в сферата на медиите. Уилям Рандолф Джуниър дори става носител на наградата „Пулицър“ за репортер, след свое интервю с Никита Хрушчов.

Днес, компанията „Хърст Корпорейшън“ е оценена на над 10 млрд. долара и притежава дялове от известни издания като „Ескуайър“ и филмовата компания „Лайфтайм“. Създателят й Уилям Хърст остава личност, която буди противоречиви чувства. За някой той е находчив, а за други – манипулатор. Критикуван е, че преиначава истината и предоставя на читателите си фалшиви новини. Той самият отбелязва, че „Основното задължение на вестникаря е да се добере до новината и да я отпечата“. Буен юноша, създател на жълтата преса и бизнесмен, който успява да не рухне по време на Голямата депресия, Уилям Хърст остава в историята като един от най-известните медийни магнати.

 
 
Коментарите са изключени

„Лошите“ момичета на историята: Елизабет I – Любимката на народа

| от Десислава Михайлова |

От древността образът на жената се свързва с този на живота, защото именно тя дава началото на новия живот. Хилядолетия наред жената е била поставяна в определени граници, които да я държат далеч от властта и бойното поле, което не е място за „крехки“ създания.

И повечето от тях са се съобразявали с поставените от обществото и боговете граници. Повечето, но не всички. Историята познава не една и две жени, решили да докажат, че притежават войнски качества наравно с мъжете, било то в овладяването на бойни техники или в прилагането на стратегии в битки.

В поредица от текстове ще ви представим едни от най-интересните жени, които са обръщали гръб на огнището или балните зали, за да се включат във военните действия. Ще се уверите, че буквално през цялата история има примери за дами, предпочели бойното поле и станали истински bad ass машини.

Корените на понятието „златен век“ могат да се проследят чак до легендите на повечето народи. Според митологията на аборигените това е „Времето на сънищата“, когато хора и богове са живеели заедно, в хиндуистките вярвания този период от цикъла на времето се нарича „Сатия Юга“, в западната цивилизация това е мирната и културно възвисена Атлантида. В по-късни времена терминът „Златен век“ се пренася от сферата на поверията в реалната история на всеки народ, за да обозначи периодите на изключителни достижения в областта на политиката, културата, изкуството и социалното развитие. Всяка държава изживява този подем в определен период от своето развитие. За Нидерландия той се отбелязва през XVII в., когато има обединение на републиките от Ниските земи. В България това е управлението на цар Симеон, когато държавата се простира на три морета, има няколко книжовни центрове, а столицата Велики Преслав се слави със своята великолепна Златна църква и Тронна зала.

gettyimages-51244900-594x594

„Златният век“ във Великобритания идва в края на XVI в. и е свързан с управлението на последния представител от династията на Тюдорите. Религиозните гонения са укротени. Процъфтява икономиката благодарение на трансатлантическата търговия. Испанската Армада е победена, националната гордост е възвеличена. Това е времето, когато сър Франсис Дрейк прави пълна обиколка на земното кълбо, а мореплавателят Мартин Фробишър открива Гренландия и Американската Арктика. Наред с картографията и корабоплаването, в областта на културата цари истински ренесанс. Поезията, музиката, литературата и не на последно място – драматургията достигат до нови висини. Появяват се миниатюрите на Никълъс Хилард, звучат мадригалите на Уилям Бърд, а в Лондон отваря врати „Глоуб Тиатър“, където твори бащата на съвременния английски език – Уилям Шекспир.

Това благоденствие се дължи до голяма степен на жената, която носи кралската корона през този период и управлява цели 45 години. Народът я помни като „Добрата кралица Беси“, известният английски поет Едмънд Спенсър я нарича „Глориана – Кралицата на феите“ и й посвещава епическа поема. Историята я помни като „Кралицата-девица“, тъй като до края на живота си остава отдадена само на държавата си. В свое обръщение към английския парламент, когато за пореден път е запитана за брачните си намерения, Елизабет I казва: „Аз вече съм омъжена и моят съпруг е кралство Англия“.

Тя е трета в линията за наследяване, никой не предполага, че един ден ще управлява, а когато се възкачва на трона, някои групи в кралския двор погрешно предполагат, че ще могат да я манипулират лесно. Елизабет I успява да опровергае всички тези очаквания. Тя е изключително ерудирана, обиграна в преговорите и в съставянето на речи, за което говорят запазените свидетелства и макар да се обгражда от добри съветници, в крайна сметка тя еднолично взима своите решения. След напрегнатото управление на баща си и посредствените години на власт на своите брат и сестра, Елизабет е свежата глътка въздух, от която така отчаяно се нуждае английския народ.

Началото на нейният път към върха започва с разочарование. Крал Хенри VIII (1509-1547) прави немислимото за един монарх – приема нова държавна религия, за да може да се омъжи повторно и да се сдобие с мъжки наследник. Това поне е романтичния поглед върху събитията. В действителност, тази религиозна промяна е един прекрасен политически подход от лукав владетел. Хенри VIII иска да концентрира повече власт и пари, а на пътя му стои Църквата.

gettyimages-959928958-594x594

Протестантството му дава това, от което има нужда – възможност да управлява без намесата на религиозни водачи и да присвои богати църковни земи. Бонусът е възможността да уреди въпросът с унаследяването. През 1532 г. римският папа отказва да му даде развод и Хенри VIII откъсва Англия от лоното на католическата църква. Той се развежда с Катерина Арагонска и се жени за благородната дама – Ана Болейн. Когато тя забременява целият двор е убеден, че ще се роди мъжки наследник. На 7 септември 1533 г. обаче в двореца Плаценция проплаква момиченце. Хенри VIII е разочарован и бесен, Ана Болейн дори не иска да погледне детето.

Елизабет така и не успява да опознае майка си, защото тя е екзекутирана по обвинения в изневяра и държавна измяна, когато момиченцето е едва на 3 години. Баща й не скърби, а бързо се жени за трети път. Новата му съпруга – Джейн Сиймур, която е придворна дама и негова братовчедка успява да го дари най-после с наследник – Едуард VI. След това събитие предходните брачни съюзи на Хенри се смятат за незаконни и Елизабет, както и сестра й Мери, която е дъщеря на Катерина Арагонска, губят кралските си титли. Те вече не са принцеси, а към тях се обръщат само с „лейди“.

Въпреки това като дете Елизабет е отгледана в домакинството на брат си. По-съществена промяна настъпва по време на шестата съпруга на Хенри VIII – Катрин Пар, която харесва момиченцето и я отглежда като своя дъщеря. По нейно нареждане тя започва да се обучава от най-добрите частни учители по онова време, сред които Уилям Гриндал и Роджър Ашам. Наред с английския тя владее още четири езика – латински, френски, гръцки и италиански. Освен това изучава реторика, философия и история,  усвоява свиренето на лютня и клавесин. В едно свое писмо Ашам отбелязва: „Умът й не е слаб като на жена. Упоритостта й е равна на тази на мъж“. Съвременниците й я описват като сериозна млада дама, която винаги носи книга със себе си.

Когато Хенри VIII умира, Елизабет е на 13 години. Според последната му воля, Едуард е негов наследник. Въпреки това в завещанието му се крие нещо много важно. Отбелязана е една хипотетична линия на унаследяване, а именно, че ако синът му умре без наследник, той ще бъде наследен от Мери I, а ако тя си отиде без да има дете, тронът отива при Елизабет. Именно този параграф впоследствие ще се окаже от изключителна важност за бъдещето на младата принцеса.

gettyimages-143769600-594x594

Годините след смъртта на баща й са до известна степен тежки. Елизабет губи благосклонността на Катрин Пар, след като съпругът й – Томас Сиймур се опитва да я съблазни, но е екзекутиран. Когато Мери I се възкачва на трона след смъртта на брат й, Елизабет отново изпада в немилост, защото е обвинена за бунт срещу короната, воден от един от приятелите на майка й – Томас Уайът. И от двата скандала, младата принцеса успява да се измъкне благодарение на своя ум, красноречие и липса на уличаващи доказателства. Управлението на Мери I е непопулярно и белязано от опитите й да върне Англия към католицизма. Тя също умира преждевременно вследствие на заболяване.

Така на 17 ноември 1558 г. се стига до коронацията на третото, последно дете на Хенри VIII – Елизабет. Самата церемония е съпътствана с множество радостни възгласи и негласни надежди. Когато идва на власт, Елизабет съставя и свой малък Таен съвет. Най-важният негов член е сър Уилям Сесил, първи барон Бърли. Той е неин държавен секретар в продължение на 40 години, до смъртта си. На него се дължи строгият контрол над финансите през тези години, създаването на ефективна разузнавателна служба и успешното лавиране по въпросите, свързани с религията.

Управлението на нейната сестра – Мери I остава в историята като кърваво, заради безмилостното преследване на протестанти. Първият и най-належащ въпрос пред новата кралица е религиозният. И днес учените спорят до каква степен тя е била отдадена на религията. По време на една от речите си, Елизабет ясно показва позицията си: „Има само един Иисус Христос и само една вяра. Останалото е спор за дреболии.“ Тя осъзнава, че трябва да се сложи край на религиозните преследвания.

Още в годината на възкачването й са приети т.нар „Акт за единство“ и „Акт на Върховенството“, съгласно които протестантството остава водеща религия в държавата, но се запазват някои католически символи и кралски инсигнии. Монархът е върховен водач на Църквата, положение което е запазено и до ден днешен. Изключително далновиден е начинът, по който е вписана тази позиция. Тя може да бъде поета както от мъж, така и от жена, което е било истинска малка революция, тъй като до този момент не е имало лице от нежния пол, което да е оглавявало църква.

gettyimages-114264237-594x594

Следващият по важност въпрос се оказва брачният. Парламентът и благородниците вярват, че Елизабет ще упражнява власт, докато й се намери подходящ съпруг. Бивайки свидетел на множеството бракове на баща си, неговите смъртни присъди към част от съпругите му, както и нещастното съвместно съжителство между сестра й Мери I и испанския принц Филип II, Елизабет няма никакво намерение да дели властта си. Началото на управлението й е белязано от безрезултатните опити на Парламента да уреди нейния брак. Най-вероятният й кандидат и човекът, когото тя е обичала и с когото вероятно е имала афера, е приятелят от детството й – Робърт Дъдли.

Смъртта на съпругата му, бележи връзката им със скандал, тъй като се смята, че не е била естествена. След този момент брачният съюз между Елизабет и Робърт е немислим. През останалото време, кралицата използва брака като част от преговорите с чужди владетели. След кандидатите за ръката й са: шведския крал Ерик XIV, ерцхерцогът на Австрия Карл II, херцогът на Д’Анжу – Франсоа д’Алансон и краля на Франция – Анри III. В крайна сметка всички тези опити за сватосване остават неуспешни. Елизабет успява да спечели от това свое положение. Тя изгражда образа си на „девица“, отдадена само и единствено на своята страна.

Едно от събитията, което хвърля сянка върху управлението на Елизабет е нейното отношение към кралицата на Шотландия – Мария Стюарт. Тя се възкачва на шотландския трон през 1561 г., но властта й е на кантар. През 1566 г. тя ражда единствения си син – бъдещия английски крал Джеймс I. На следващата година протестантите в страната въстават и тя е принудена да абдикира в полза на сина си. Мария Стюарт  търси подкрепа от Елизабет, която получава под формата на плен, продължил цели 19 години. Английската кралица не й помага да се върне на власт, в замяна на което се смята, че Мария Стюарт участва в няколко заговора срещу нея.

Дълго Елизабет отказва да приеме тези факти, но в крайна сметка й предоставят доказателства за измяната Мария е осъдена на смърт и екзекутирана през 1587 г. След екзекуцията английската кралица твърди, че е подведена от приближените си да подпише заповедта да смъртното наказание и дори изпраща писмо до Джеймс I, в което се извинява за фаталната грешка. Нейните оправдания не звучат достоверно предвид твърдото й управление и липсата на вмешателство в решенията. По-вероятно е да иска да запази възможно най-добри отношения с шотландския крал, тъй като той е нейният потенциален наследник.

gettyimages-545674727-594x594

Екзекуцията предоставя дългоочаквания повод от страна на външнополитическите противници на кралството. Католическа Испания смята деянието за пряк удар върху католицизма. Филип Испански обявява, че ще нахлуе в Англия и ще възстанови истинската вяра. През 1588 г. той изпраща Армадата. Макар и да не води войските в същинската битка, Елизабет отива на бойното поле, за да повдигне духът на войниците. В своята знаменита реч пред тях тя казва: „Знам, че имам тялото на слаба и немощна жена, но имам сърцето и стомаха на крал и то на краля на Англия!“. Дали заради климатичните условия, или заради силата на думите й, англичаните побеждават испанците в тази знаменита битка.

През 1560 г. с одобрението на Елизабет се създават т.нар. „Морски кучета“. Това е група, съставена от знаменити пирати, чиято цел е да тормози и плячкосва испанските кораби. Едни от най-известните участници в нея са сър Франсис Дрейк и сър Джон Хоукинс. По време на управлението на Елизабет, се водят някои неуспешни кампании във Франция. Едно от изпитанията за нея е въстанието в Ирландия, известно като Деветгодишната война. То бележи по-късните години от нейното управление и в крайна сметка ирландците се предават и подписват мирно споразумение след нейната смърт.

С напредването на годините, Златният век на Елизабет постепенно залязва. Победата над Испанската Армада е върхът, след който събитията постепенно започват да се влошават. Малко след знаменитата победа умира най-близкият приятел на Елизабет – Робърт Дъдли. Постепенно някои от членовете на Тайния й съвет също издъхват, като най-сериозна е загубата на сър Уилям Сесил. Това довежда до нови опити на благородници да станат нейни фаворити и до допълнителни интриги в кралския двор.

В самия край на управлението й зачестяват лошите реколти и стопанските проблеми. През 1601 г. Елизабет държи известната си „Златна реч“, в която отбелязва: „Да си крал и да носиш корона изглежда приятно за тези, които гледат отстрани, но това не се отнася за тези, на които им се налага да го правят…Може да сте имали много мъдри принцове преди мен на трона, но никога на него не е седял някой, който да ви обича толкова силно.

Елизабет издъхва в ранните часове на 24 март 1603 г. Седмици преди това тя е потънала в депресия от загубата на близките й приятели и съветници. Националната гордост от победата над Армадата и културния възход на Англия отекват дълго след смъртта й. Някои историци отдават успехите й на чист късмет, докато самата Елизабет вярва, че те се дължат на Божията помощ и закрила.

 
 
Коментарите са изключени

Какво е коронавирус и какво научи Китай от SARS епидемията

| от |

Между ноември 2002 и юли 2003 г. Китай се изправя на едно много дълго и мъчително предизвикателство. Възникналата епидемия позната още като SARS или тежък респираторен синдром е специфична битка, която бързо успява да се превърне в обществена заплаха. За периода на върлуване са регистрирани повече от 8090 случая и 774 смъртни случая в 17 страни. Днес китайските лекари използват натрупаните знания от 2001-2003 година, за да неутрализират новата епидемия, която бързо и смело започва да се превръща в сериозна медицинска напаст.

Епидемията Sars започва със симптоми, които напомнят за грип и може да включват  висока температура, болка в мускулите, умора, кашлица, сухо гърло и други популярни симптоми. Едва ли би изненадала с нещо по-различно от обичайния зимен грип, идентичното при всички случаи е температура над 38 градуса по Целзий. Колкото повече се засилват симптомите, толкова по-често пациентът започва да остава без дъх и да развива пневмония. Основният маршрут за предаване на тази епидемия е чрез контакт на лигавицата с въпросните патогени и формити – тела, които могат да носят заразата до друг приемник, без самите те да се излагат на риск.

Дори и в началото на 21-и век се оказва, че хигиената е ключът към предпазване от всички видове заболявания. Елементарните похвати са напълно достатъчни, за да се предотвратят бъдещи главоболия, но очевидно това е твърде високо изискване в Китай. Следващите превенции, имайки предвид, че заразата се носи по въздушно-капков път са насочени именно към изолацията на хора. Улиците се изпразват, всички са принудени да стоят в домовете си и за първи път летищата в страната са били снабдени с термални скенери за проверка на температурата на заминаващите.

gettyimages-1195586793-594x594

При висока такава става ясно, че пасажерът може да е заразен и не се позволява напускането. За жалост има периоди, в които симптомите още не се проявяват и точно по тази линия SARS успява да се промъкне зад границата на Китай. Традиционните антибиотици не помагат, тяхната основа насока е грип, а не зарази. В повечето случаи китайските лекари започват да използват добре познатите антипиретици – нестероидни противовъзпалителни средства (ибупрофенът е точно такъв), кислород и механично проветряване на стаята, за да се намали ефекта на заразата, а за редуцирането на възпалените дробове се използва сериозно количество стероиди.

Пациентите се настаняват в специално изолирани помещение, които не позволяват пренасянето на заразата от стая в стая. Нямат дори достъп с останалите пациенти и сестрите. Подобна методика помага значително в битката. В повечето случаи, докато тялото се бори с инфекцията, настъпва и синдромът на освобождаване на цитокини. Какво означава това?

Когато имунната система се бори с патогени, цитокините ѝ сигнализират да изпрати определено количество т-клетки и макрофаги – малко по-голяма клетка в покой, която може да се превърне в мобилно бяло кръвно телце, раздвижващо се именно по време на инфекция. И докато пътуват белите кръвни целта към вредителя, те продължават да изискват от тялото активиране на още такива. Обикновено имунната система си върши идеално работата, но в специфични случаи са необходими лекарства, които да я подтискат, за да не позволи отхвърлянето на чужди органи при трансплантация например. Синдромът възниква и при други тежки случаи, като Ебола и дребна шарка. Очевидно се проявява и в SARS.


View this post on Instagram

It’s fricken bats. I love Halloween. Video submission by @bzuriff thanks for this stunning video of #batsoup #coronavirus

A post shared by Bone Apple Tea (@alexa_likes_f00d) on

Според китайските учени, източникът на зараза е колония от подковоносови прилепи в провинцията Юнан. Според някои източници, преносителите на заразата са били забелязани и в провинция Гуангдонг. Именно там пристига и първият пациент – фермер от Фоснан. Въпреки оказаната лекарска помощ, човекът умира и никой няма много разумно обяснение за причинената смърт. Китайското правителство не съобщава за случая на Световната Здравна организация – изискване, което обикновено се санкционира солено. Макар и по-късно страната да се извинява за премълчаването, жертвите никак не са малко. Интересен е и начинът за откриването на въпросната болест.

В края на ноември 2002 г. се оказва, че Канадската Глобална Публична Здравна Информационна мрежа забелязва предупреждение от Световната Здравна организация, чийто екип за се занимава със следене на информационните канали. Кой би подозирал, че Световната Здравна организация използва всички възможни информационни канали за разглеждане на потенциални зарази. Въпросната мониторинг система официално започва да разпознава малко по-рано Арабски, Китайски, Английски, Френски, Руски и Испански. Те първи получават съобщението за потенциална епидемия. Световните медии започват да говорят за проявилата се зараза едва на 21 януари 2003 г. със значително забавяне. Преди тази дата SARS остава в пълна неизвестност за света.

Paradox_hermaph_060924_ltn

Снимка: By W. Djatmiko – Собствена творба, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1235903

Едва през 2003 г. лекарите успяват да открият причината за появата на въпросния вирус. Отговорът на тази епидемия се крие в популярната китайска практика за консумацията на диви животни. В края на май 2003 г. се оказва, че взетите проби от не толкова традиционни животни, които се продават за храна по пазарите в Гуангдонг, са заразени именно със SARS. Основен преносител се оказва азиатската палмова цивета, която обикновено живее в Югоизточна Азия и Южен Китай. Животното се храни предимно с плодове, но като хищник понякога може да заложи на местни продукти и напада дребни бозайници и насекоми.

Освен малките си размери и сериозната си агресия, това същество дава на човечеството две неща: най-скъпото кафе в света – Копи Лувак и въпросния вирус.  Преди направените изследвания и появата на тази епидемия са избити около 10 000 представителя на породата и след това са пуснати за продажба. Проблемът е, че това не е единственото животно, което може да бъде преносител. Енотовидните кучета, далекоизточни язовци и дори домашни котки могат да носят SARS. През 2005 г. става ясно, че прилепите са преносители на най-различни щамове на SARS, сред които се крие и толкова добре познатия коронавирус.

Как точно този щам е попаднал при хората? Китай е известен със своята екзотична кухня и съвсем скоро стана ясно, че едно от попялрните ястия е супата от прилеп. Въпросното гурме не просто не радва окото, но и най-вероятно би докарало доста кошмари на консумиращия го. Забавна част от медийното пространство обяснява, че супата от прилеп в момента не е причина за отприщването на епидемията, но скептицизмът трябва да бъде по-висок от всякога.

 
 
Коментарите са изключени

Как SnotBot събира жизнена информация за китовете

| от |

Изследването на китове не е особено лесно занимание. Животните отдавна са свикнали да бягат доста далече, когато видят лодки с изследователи, натоварени с цял арсенал епроветки, инжекции и друга лабораторна стъклария. Никой не обича да посещава доктора, но китовете в това отношение са готови да бягат много бързо.

Щом забележат приближаващите лодки, повечето от тях са готови да потеглят към по-сериозните морски дълбини. Изследователите пък имат нужда от необходимите данни. На база тях могат да разглеждат от какво страдат тези морски обитатели, и как се развива тяхната популация. След като животните обаче са значително по-срамежливи, модерната технология идва с много добър отговор. Вместо да преследват животните с лодки, учените са изобретили дрон. Технологията е значително по-тиха от традиционната лодка и носи името The Parley Snotbot. Въпросното устройство лети с видео камера над вълните и разполага с епроветки за събиране на течности и секрети от дихателната дупка на животното. Когато китът изплува, обикновено изпразва дробовете си и ги пълни отново за отрицателно време.

Имайки предвид, че по размер са с обема на средно голяма кола, налягането е впечатляващо. Въпросният дрон се спуска в ниското, когато се очаква от кита да издиша, събира всички необходимите данни и след това отлита. Дори и тук има определена технология и правилник за събирането на проби. Идеята е, че устройството се спуска от 12 метра височина до 4 метра над морското равнище. След като китът издиша, дронът минава през облака и след това се отдалечава на безопасно разстояние. Причината за тази операция е свързана с факта, че филтрите за улавяне са поставени върху горната част. Събраната информация позволява изследване на флората и фауната в организма на животното, сексуалната активност и нивото на стрес.

Това автоматично премахва и нуждата от обстрелване със стрели, от които по-късно да се набави необходимата проба. Освен това камерата заснема движенията на морският обитател и може да направи анализ на евентуални наранявания и прочие. Междувременно екипът използва тази техника много далеч и не причинява никакъв стрес на обитателите. Цената на тази техника също е особено добра – 4500 долара. Имайки предвид цената на по-модерните изследователски лодки, това спестява не само пари, но и дава достатъчно информация.

 
 
Коментарите са изключени

Животът на вечния Коби Брайънт

Коби Брайънт прекара ранните си години в Италия и се присъедини към NBA след като завършва гимназията. Той е основен агрегат на точки за отбора си и успява да спечели 5 NBA шампионата, както и титлата за Най-ценен играч през 2008 с отбора си Лос Анджелис Лейкърс. Въпреки че през по-късните сезони страда от контузии, той успява да изпревари Майкъл Джордан за третото място в класацията с точки за всички времена на NBA през декември 2014 г. и се оттегля от професионалния баскетбол през 2016 г. като в последната си игра отбеляза 60 точки.

През 2018 г. Брайънт спечева и награда Оскар за най-добър анимационен късометражен филм за „Dear Basketball“.

Коби Бийн Брайънт е роден на 23 август 1978 г. във Филаделфия, Пенсилвания. Той е кръстен на японска верига ресторанти и е син на бившия играч на NBA Джо Брайънт.

През 1984 г., след като приключи кариерата си в NBA, Брайънт-старши отива заедно със семейството си в Италия, където играе в италианската лига. Докато живее в Италия заедно с двете си по-големи сестри, Шая и Шариа (също спортистки), Брайънт се запалва по баскетбола, и на футбола. Когато семейството се връща във Филаделфия през 1991 г., младежът се присъедини към баскетболния отбор на гимназия Лоуър Мериън и помага на отбора да стигне до държавните първенства четири години подред. Вече поглеждайки към NBA, той започва да тренира със Севънтисиксърс.

Въпреки че изкарва добри оценки в училище и високи резултати на американските изпити SAT, Брайънт решава да отиде направо в NBA след гимназията. Той е купен от отбора Шарлот Хорнетс през 1996 г. и впоследствие е продаден на Лос Анджелис Лейкърс.

Los Angeles Lakers v Phoenix Suns

Снимка: Getty Images

Във втория си сезон с Лейкърс Брайънт бе избран да играе в Мача на звездите през 1998 г., ставайки най-младият играч в подобен All-Star мач в историята на NBA – тогава е на 19 години. След това той си партнира със суперзвездата Шакил О’Нийл и заедно печелят три поредни Шампионата на NBA. Вече установен лидер сред баскетболистите Коби подписва многогодишни договори за спонсорство с Adidas, Sprite и други топ марки.

Въпреки че Лейкърс изпитва затруднения след като О’Нийли напуска през 2004 г., Брайънт се представя блестящо. Той отбеляза 81 точки срещу Торонто Раптърс през януари 2006 г. – вторият най-висок резултат в един мач в историята на NBA, и води класацията по отбелязани точки в първенството същата година, както и следващата.През 2008 г. Брайънт бе обявен за най-ценен играч за сезона и завежда отбора си на финалите, където за съжаление губят от Бостън Селтикс. На финалите през 2009 г. Лейкърс побеждава Орландо Меджик и печели шампионата.Малко след това Брайънт присъства на погребението на своя приятел, музикалната суперзвезда Майкъл Джексън. На следващата година Лейкърс печели втората си поредна титла като побеждават Селтикс.

Брайънт играe в двата американски олимпийски отбора от 2008 и 2012 г., като печели два последователни златни медала, редом със съотборниците си Кевин Дюрант, ЛеБрон Джеймс и Кармело Антъни, както и други топ играчи.

Olympics Day 6 - Basketball

Снимка: Getty Images

След като къса ахилесово сухожилие през април 2013 г., Брайънт тренира усилено, за да се върне на игрището, преди да получи и контузия в коляното само шест мача след началото на сезон 2013-2014. През декември 2014 вече ветеранът изпреварва Майкъл Джордан за третото място в класацията за най-много отбелязани точки в NBA, но сезонът му приключва отново по-рано и отново поради контузия за третата поредна година. Този път проблемът е разкъсвания в рамото, които получава през януари 2015.

Въпреки че Брайънт се завърна навреме за началото на сезон 2015-2016 в NBA, той не се разбира с по-младите си съотборници от Лейкърс. През ноември 2015 г. обяви, че в края на сезона ще се пенсионира. „Този сезон е всичко, което ми остава да дам“, написа той на сайта на The Players’ Tribune. „Сърцето ми може да поеме натоварването, умът ми може да се справи с дисциплината, но тялото ми знае, че е време да се сбогувам“.Съобщението за решението му предизвика силна реакция, особено от комисаря на NBA Адам Силвър. „Със 17 участия в NBA All-Star, отличие за най-ценен играч в първенството, пет спечелени първенства в NBA с Лейкърс, два златни олимпийски медала и неумолима работна етика, Коби Брайънт е един от най-великите играчи в историята на нашата игра“, казва Силвър в изявление. „Независимо дали играе на финалите или тренира изстрели в празния вече фитнес след полунощ, Коби има безусловна любов към играта“.На 13 април 2016 г. Брайънт играе последния си официален мач – пред пълна зала в Стейпълс Сентър – като вкарва 60 точки и така Лейкърс побеждават Юта Джаз. Това е шестият мач в кариерата на Брайънт, в който отбелязва над 60 точки.

След мача той казва пред публиката: „Не мога да повярвам колко бързо минаха 20 години. Това е абсолютно ненормално… и да стоиш в центъра на игрището с вас, с моите съотборници, и да мислиш за целия път, който сме извървели, със всичките възходи и падения…. Мисля, че най-важната част е, че всички останахме заедно през цялото време.“

Редица от иконични баскетболисти от Лейкърс също отдават почит на Брайънт, включително О’Нийл, Фил Джаксън, Пол Гасол, Дерек Фишър, Ламар Одом и Маджик Джонсън. „Тук сме, за да отпразнуваме едно величие на 20 години“, казва Джонсън. „Превъзходство, продължило  20 години. Коби Брайънт никога не е изневерявал на играта, никога не е изневерявал и на нас, феновете. Той продължаваше да играе въпреки контузии и наранявания. И ние имаме пет шампионски знамена, които свидетелстват за това“.

90th Annual Academy Awards - Press Room

Снимка: Getty Images

През ноември 2015 г. Брайънт обяви предстоящото си оттегляне от Лейкърс със стихотворение на уебсайта на The Players’ Tribune, озаглавено „Dear Basketball“. Атлетът скоро ще превърне това стихотворение в късометражно анимирано филмче, заедно с аниматора от Disney, Глен Кийн, и композитора Джон Уилямс.

Резултатът е красиво петминутно филмче, което дебютира на филмовия фестивал Tribeca 2017. Комисията по връчване на наградите Оскар го гледат и това довежда до неочакваната гледка Коби Брайънт да получава награда Оскар за най-добър анимационен късометражен филм на церемонията през 2018 година.

През юли 2003 г. Брайънт е обвинен в сексуално посегателство над 19-годишна момиче, част от персонала на хотел в Колорадо. Брайънт заяви, че е виновен за изневяра, но невинен от обвинението за изнасилване. Делото срещу него е прекратено през 2004 г. и той урежда гражданския иск, заведен от момичето извън съда.

На 26 януари 2020 г. Брайънт лети на борда на хеликоптер, който се разбива в предградието на Лос Анджелис, Калабасас. Девет души, включително Брайънт и 13-годишната му дъщеря Джиана „Джиджи“, треньорът по бейзбол Джон Алтобели, съпругата му Кери и дъщеря им Алиса. Съобщава се, че хеликоптерът е бил на път от Ориндж Каунти към Таузънд Оукс, Калифорния, където Брайънт е трябвало да ръководи мач в спортната академия Mamba.

 
 
Коментарите са изключени