shareit

Изкуството на бизнеса: Уилям Рандолф Хърст – Бащата на „жълтата“ преса

| от Десислава Михайлова |

Томас Карлайл е казал, че „Историята на света не е нищо друго освен биография на великите личности“. В средата на XIX в. шотландският философ е предизвикал съвременниците си със своята теория, че заобикалящият ни свят е плод на идеите, решенията, творбите и характерите на хората, които са имали влияние в обществото. Това не са само политиците и владетелите, но също така хората на перото, религиозните водачи и предприемачите.

Някои личности са оказали глобално влияние върху икономиката и бизнес отношенията, докато други са оставили траен отпечатък върху националната си история. В поредица от текстове ще ви запознаем с предприемчивите хора, които благодарение на своите идеи и действия са изиграли водеща роля в икономиката и историята на своята държава.

През 2015 г. Би Би Си обявява „Гражданинът Кейн“ за най-великият американски филм на всички времена, изпреварвайки заглавия като „Кръстникът“ и „2001: Космическа Одисея“. Критици от цял свят са единодушни, че лентата на Орсън Уелс, която разказва за живота на вестникарския магнат Чарлс Фостър Кейн е запленяваща и иновативна със своите ретроспекции, ъгли на снимане и игра със светлината. Сюжетът започва със смъртта на главния герой, а животът му е представен като журналистическо разследване, в което частите от пъзела се нареждат от спомените на другите за него.

Hearst_1906_Wizard_of_Ooze

Снимка: By W. A. Rogers – Cartoon published in „Harper’s Weekly“, 1906.Scanned from original old magazine.Transferred from en.wikipedia to Commons., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=8021071

Когато през 1941 г. тази история излиза по кината обаче тя остава почти незабелязана и една от главните причини за това е един скандал. Кейн е милионер, ексцентрик и манипулатор на общественото мнение, но той не е просто художествена фикция, а почива върху образа на реална личност. Човекът, който вдъхновява този персонаж прави всичко възможно да изпрати филма в забвение. Той използва своя финансов ресурс и влияние, за да го спре още в зародиш, но когато не успява разчита на своите вестници да го потулят, а на приятелите си от Холивуд – да не допуснат широкото му разпространение.

Вдъхновителят зад г-н Кейн е всъщност Уилям Рандолф Хърст. Понякога той е описван като „торбалана“ на американската журналистика, други пък обвързват името му със създаването на „жълтата преса“. Недолюбван от мнозина и будещ симпатии у други, Уилям Хърст остава в историята като един от най-крупните медийни магнати, чието състояние е възлизало приблизително на 3 млрд. долара (дн. 30 млрд. долара). Той е облагодетелстван да израсне със сребърна лъжица в устата, обича да рискува със своите парични средства и не се скъпи да харчи състоянието си. Животът на Хърст не е само изкачване към върховете на благосъстоянието, а има и своите спадове, като в един момент той почти достига до банкрут. В личен план се радва на вниманието на представителките на нежния пол, но не успява да спечели общественото доверие и да се реализира на политическата сцена. Един от неговите биографи го описва като: „голям човек, със слаб глас; срамежливец, който се чувства най-комфортно сред тълпата; боен сокол в Куба и Мексико, но пацифист в Европа; авторитарен шеф, който не може да уволнява подчинените си; отдаден съпруг, който живее с любовницата си и калифорниец, който прекарва по-голямата част от живота си на Изток.“

Уилям Хърст се ражда на 29 април 1863 г. в Сан Франциско, Калифорния. Той е единственото дете на мултимилионера Джордж Хърст и значително по-младата от него – Фийби Аперсън Хърст. И по двете линии на семейното дърво Уилям има ирландски корени, съответно – от Балибей и Галоуей. Баща му е собственик на златни мини и сенатор на Калифорния (1886 – 1891 г.), а майка му е учителка. За живота и образованието на младия Уилям не се щадят средства. Той се радва на обучението на частни учители и заедно с майка си предприема няколко пътешествия из Европа. Фийби е изключително ерудирана за времето си жена.

Тя е първата жена-член на управителния съвет на Калифорнийския университет, занимава се с широка благотворителна дейност и основава музей по антропология, носещ нейното име. През 1885 г. Уилям е приет в Харвард, но бързо е изключен от университета. Причината за това е неговото поведение. По време на следването си той се замесва в какви ли не непристойни шеги и спонсорира мащабни бирени партита, но това, което буквално прелива чашата е, когато изпраща нощни гърнета до някои свои преподаватели с лика им изобразен на тях.

Friend_of_the_Comic_People_1906

Снимка: By Louis M. Glackens – Library of Congress., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=36545009

Отношенията между Уилям и Джордж не са особено гладки, от една страна заради поведението на младия наследник, а от друга – заради сходството в характерите, тъй като той наследява амбицията и енергията на баща си. Преследвайки кариерата на сенатор, Хърст-старши купува „Сан Франциско Екзаминър“, за да го използва за реализиране на политическите си цели. След като го изключват от Харвард, Уилям пише до баща си: „Искам „Сан Франциско Екзаминър“ и Джордж му възлага управлението на вестника. Само за две години Хърст-младши успява да го превърне в печеливш след като залага на разследваща журналистика и сензационни материали. Той използва и умела рекламна кампания, лепвайки му мотото – „Царят на ежедневниците“, а за свои автори привлича звездни имена като писателите Амброуз Биърс, Марк Твен и Джек Лондон. Въпреки усилията му, баща му остава недоверчив към Уилям. Когато умира през 1891 г. Джордж завещава своите мини и имоти не на сина си, а на своята обична съпруга Фийби. Тя не загърбва сина си, а му отпуска годишна субсидия в размер на 10 000 долара на месец.

Въпреки известното ощетяване по отношение на наследството, Уилям Хърст не се обезкуражава, а решава да преследва мечтата си за създаване на медийна верига и знае, че за да постигне успех трябва да се насочи към „Голямата ябълка“. През 1895 г., с финансовата подкрепа на майка си, той купува западналия „Ню Йорк Морнинг Джърнал“. Хърст решава да не пести средства и да привлече най-добрите автори в бранша. За него започват да работят писателят Уилям Хоторн (синът на американския класик Натаниел Хоторн), поета Стивън Крейн, илюстратора Ричард Аутколт и известният на времето редактор Артър Брисбейн. Последните двама той „краде“ от конкурента си Джоузеф Пулицър, собственика на „Ню Йорк Уърлд“, с което поставя началото на продължилото над 4 години съревнование между двамата.

1934_Prince_Iyesato_Tokugawa_visits_with_William_Randolph_Hearst

Японската принцеса на гости на Хърст.

Снимка: By Stan S. Katz – Own work, CC BY-SA 4.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=76543733

В хода на конфликта Пулицър и Хърст усъвършенстват стила на популярната журналистика, залагат на гръмки и привличащи вниманието заглавия, а материалите им са повече интригуващи, отколкото достоверни. Така се поставя началото на „жълтата преса“, а терминът идва от известната колонка с карикатури на Аутколт за „Жълтото хлапе“, в която главен герой е едно момче, което говори на жаргон и провокира аудиторията с хумор за възрастни. Един от авторите на Хърст описва вестника му като: „жена, която бяга по улицата, крещейки с прерязано гърло“. Колкото и провокативно да е това определение, едно е вярно – Хърст прави голям пробив на вестникарския пазар. Успехът на „Ню Йорк Морнинг Джърнал“ се дължи на съчетание от интересни новини на тема спорт, престъпност, скандали и човешки истории, съчетани с ниска пазарна цена, тъй като струва само 1 цент. Вестникът на Хърст е особено активен на политическа тематика. Той критикува Великобритания в конфликта й с Венецуела в края на ХIХ в. и настройва американската общественост срещу Испания след избухването на Кубинската революция (1895).

Натрупал значително състояние и връзки, Хърст започва да изпитва влечение към политиката и тръгва по стъпките на баща си. На два пъти той е избиран като представител на демократите в Конгреса (1902 г., 1904 г.), но поради своите чести отсъствия губи както подкрепата на своите колеги, така и на обществеността. През 1905 г. Уилям се кандидатира за кмет на Ню Йорк, но въпреки кампанията и вложените средства губи надпреварата. В опитите си да се наложи на политическата сцена Хърст дори създава Партия на независимостта, но тя просъществува за кратко време и през 1914 г. е закрита. В своите виждания Уилям е краен противник на Великобритания и съответно се обявява срещу намесата на САЩ в Първата световна война (1914-1918). Той не симпатизира и на руснаците, особено след Октомврийска революция (1917). В крайна сметка Хърст не успява да се реализира на политическата сцена и се оттегля от нея без да погледне назад.

Негов фокус остава изграждането на медийна империя. Когато майка му умира, той наследява състоянието от родителите си. След Ню Йорк Хърст насочва вниманието си към други големи американски градове като Чикаго, Бостън и Лос Анджелис. До средата на 20-те години на ХХ в. той притежава над 30 вестника, включително „Америкън Уикли“ и „Уошингтън Таймс“ и 6 списания, сред които „Космополитън“ и „Харпърс Базар“ . Смята се, че именно през този период всеки четвърти американец е четял издание на Хърст. Той създава и филмова компания – „Космополитън продъкшънс“, която остава най-известна в историята на киното с поддържането на актьорската кариера на дългогодишната му любовница.

В личен план той има продължителни връзки с три жени: първата зарязва, за втората се жени, а третата вероятно е била любовта на живота му. Теси Пауърс е сервитьорка, която той издържа още от следването си в Харвард, но която изоставя след като среща вариететната актриса Милисент Уилсън. Тогава той е на 34 г., а тя едва на 16 г. След 6-годишно ухажване Уилям сключва брак с Милисент през 1903 г., а тя го дарява с петима сина. Хърст обаче не й остава верен, а започва афера с актрисата Марион Дейвис, която е 30 години по-млада от него. В средата на 20-те години двамата вече съжителстват открито пред обществото, макар и Уилсън никога да не му дава развод. Уилям е известен и с разточителния си живот. Той наследява от баща си ранчо с размер от 168 хиляди акра, в което издига замък, който му струва повече от 35 млн. долара. Сградата съществува и до днес и е известна като „Замъка Хърст“. В него той съхранява колекцията си от произведения на изкуството, която е на стойност над 50 млн. долара и се смята за една от най-големите в историята, която принадлежи на частен колекционер.

Hearst_Castle_Casa_Grande_September_2012_panorama_2

Снимка: By King of Hearts – Own work, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=21785132

Двадесетте години са благоприятни за Уилям, но след тях настъпва упадъка на империята му. Голямата депресия нанася огромен удар върху състоянието му, от който той така и не успява да се съвземе напълно. През 1937 г. Хърст дори е принуден да се раздели с част от личната си колекция от произведения на изкуството. В тези тежки времена той получава подкрепа от любовницата си Марион Дейвис, която разпродава свои бижута и акции и му дава над 1 млн. долара. Въпреки тежките времена, Хърст успява да се въздигне и през 40-те години вестниците му отново започват да печелят добре, макар и не така блестящо както в миналото.

Когато през 1951 г. Уилям умира на 88-годишна възраст той остава контролния пакет от капитала на „Хърст Корпорейшън“ на Марион Дейвис, както и тръст, учреден на нейно име. Също като баща си нито един от синовете му не завършва колеж и всички те следват неговата кариера в сферата на медиите. Уилям Рандолф Джуниър дори става носител на наградата „Пулицър“ за репортер, след свое интервю с Никита Хрушчов.

Днес, компанията „Хърст Корпорейшън“ е оценена на над 10 млрд. долара и притежава дялове от известни издания като „Ескуайър“ и филмовата компания „Лайфтайм“. Създателят й Уилям Хърст остава личност, която буди противоречиви чувства. За някой той е находчив, а за други – манипулатор. Критикуван е, че преиначава истината и предоставя на читателите си фалшиви новини. Той самият отбелязва, че „Основното задължение на вестникаря е да се добере до новината и да я отпечата“. Буен юноша, създател на жълтата преса и бизнесмен, който успява да не рухне по време на Голямата депресия, Уилям Хърст остава в историята като един от най-известните медийни магнати.

 
 
Коментарите са изключени