shareit

Изкуството на бизнеса: Пенчо Семов – българският Рокфелер

| от Десислава Михайлова |

Томас Карлайл е казал, че „Историята на света не е нищо друго освен биография на великите личности“. В средата на XIX в. шотландският философ е предизвикал съвременниците си със своята теория, че заобикалящият ни свят е плод на идеите, решенията, творбите и характерите на хората, които са имали влияние в обществото. Това не са само политиците и владетелите, но също така хората на перото, религиозните водачи и предприемачите.

Някои личности са оказали глобално влияние върху икономиката и бизнес отношенията, докато други са оставили траен отпечатък върху националната си история. В поредица от текстове ще ви запознаем с предприемчивите хора, които благодарение на своите идеи и действия са изиграли водеща роля в икономиката и историята на своята държава.

На тридесетина километра от Велико Търново, по поречието на р. Янтра е разположен китният Габрово. Според легендите градът е създаден от Рачо Ковача, странстващ майстор, но археологическите разкопки разкриват много по-древната история на града, която датира от Средновековието, когато поселището е имало важни стратегически функции в Стара планина. Столетия по-късно Евлия Челеби ще го опише като „град на разбойници“, а Феликс Каниц ще го нарече „град, който живее от водата“. Днес Габрово е известен със своя фестивал на хумора и сатирата и със своите мостове, дълги улици и красиви сгради.

Две от тях се извисяват над останалите и заради уникалния си архитектурен стил не могат да останат незабелязани. Едната е бяло-сива, прилича на кораб, кръстена е „Парахода“ и в нея се помещава белодробната болница на града. Другата е висока, скрита сред дърветата, невероятно красива в своята разруха и детайлите й нашепват за славното й минало на вила, краеведите й казват „Старопиталището“ и децата се предупреждават да не ходят там, защото е страшна и носи зарази. Общото между двете сгради са двама мъже, първият е архитекта им – Никола Гръблев, а вторият е човекът, чийто идеи и финансови средства ги правят реалност – Пенчо Семов, един от най-крупните индустриалци в периода на новата българска история.

Макар да е един от най-богатите мъже в България през първата половина на ХХ в., за повечето си съграждани г-н Семов е просто „бай Пенчо“. Той е обичан и уважаван от работниците си, които го наричат „голям човек“, защото е един от малкото работодатели, които полагат изключително големи грижи за всичките си подчинени. Семов строи към предприятията си трапезарии и бани, осигурява на служителите си фабричен лекар и инвалидни пенсии и освен всичко останало подпомага материално образованието както на работниците си, така и на техните деца. През целия си живот следва своя девиз, изписан върху стените на „Старопиталището“ – „Любов, труд и постоянство“. Трите думи, които са ключът към успеха му и които му помагат да натрупа солидния си капитал. Описват го като гостоприемен, сърдечен и земен човек, който обича да прекарва времето си като храни рибите в езерото в двора на вилата си. Неговият съгражданин и бивш министър-председател на България – Тодор Бурмов казва за него че е преуспял, защото „имаше освен ум, търпение, воля и упоритост, още смелост и дързост, прозорливост и ударна мощ”.

BASA-3K-7-511-133-Semov-Georgiev_factory,_Gabrovo

Снимка: By Неизвестен – Този файл от българската Държавна агенция „Архиви“ е качен в Общомедия като част от проект за сътрудничество. Държавна агенция „Архиви“ предоставя изображения, които са в сферата на общественото достояние. Цитирането на източника Държавна агенция „Архиви“ става с посочване на съответните идентифициращи документа номера на фонда, описа, архивната единица и листа., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=52377737

Макар да има спор относно това коя е точната дата на раждане на габровския индустриалец, приема се, че това е 1873 г. Пенчо се ражда в село Цвятковци, Тутраканско и е първородният син на Иван и Бона Семови. Не успява дълго да продължи образованието си и още незавършил пети клас се включва в търговията с платове и  занаятчийски изделия на баща си. Те обикалят из цялата габровска област и предлагат стоката си, но животът на пътуващи търговци не е за Пенчо и той отваря дюкян в Тутракан. Скоро след това Пенчо се мести в Габрово. По това време градът е процъфтяващ търговски център с множество фабрики и възможности за развиване на бизнес начинания. Животът на Пенчо започва да се нарежда. Той се влюбва и се жени за Аница Гъдева, която му ражда две деца, с тъста си отваря малка фабрика за сапун и започва да трупа състоянието си. За съжаление, още двадесет и няколко годишен той понася и един от най-големите удари в живота си. Съпругата му и двете му деца, които са едва на 3 г. и 4 г. умират от туберколоза. През следващите години Пенчо дарява много, подпомагайки всякакви опити за лечение на тази коварна болест. С лични средства основава Фонд за борба с туберколозата и подпомага Института по заразни и паразитни болести в София.

След тежкият удар, Семов се посвещава основно на работата си. С финансовата подкрепа на брат си и баща си през 1905 г. Пенчо основава фабриката „Иван Семов и синове“. Модерното предприятие се занимава с производство на платове и плетива на световно ниво. Късметът отново каца на рамото на габровския предприемач и той става един от водещите индустриалци в страната. Семов става акционер в над 26 дружества и предприятия в България и създава над 10 хиляди работни места. Скоро той среща и втората си съпруга – Радка Патева, която остава негова спътница в живота в продължение на повече от 40 години. Двамата нямат деца, но осиновяват 6-годишният племенник на Пенчо от най-малката му сестра.

През 1917 г. Семов става ръководител на голямата вълненотекстилна фабрика „Успех“ в Габрово, която напълно отговаря на името си и носи значителни доходи на своя собственик. В края на 20-те години в нея се произвеждат повече от 10 тона платове годишно. Освен нея Пенчо притежава и памукотекстилната фабрика “Принц Кирил”. Бизнес интересите на габровецът не се изчерпват само с текстилната промишленост. През 1933 г. той става акционер в Българското търговско параходно дружество във Варна. Заедно с предприемача Иван Хаджиберов, Семов строи първите в България тенис кортове и зимни пързалки.

Освен успешен предприемач, като други свои заможни съвременници Пенчо Семов е и отдаден патриот. Когато България излиза губеща от Първата световна война (1914-1918) и претърпява втората си национална катастрофа, Семов е от българите, които не жалят никакви средства, за да намалят тежките последици за страната. Той дарява 300 000 златни лева на католически свещеници, които да лобират в полза на България по време на преговорите след края на Голямата война. Според изследователите на живота на Семов, благодарение на неговата намеса репарациите, които трябва да заплати страната ни са намалени с над 9 млрд. франка, а границата е изместена и включва в себе си Южна България, територия, от която е щяла да бъде лишена. Въпреки добрите намерения и изплатените финансови средства, българското лоби не постига повече от това и Ньойският договор (1919 г.) носи тежки териториални загуби за страната ни. България губи своя излаз на Бяло море, а Западните покрайнини и Македония  са приобщени към Кралството на сърби, хървати и словенци.

Макар и да страни от политиката Семов винаги е предлагал гостоприемството си по различни държавни поводи. Той посреща в дома си на свои разноски всички чуждестранни делегации, които посещават Габрово и дори в къщата му е отсядал английския легион. Сред най-високопоставените му гости е самият цар Борис III. В края на 20-те години на ХХ в. българският владетел го отличава с орден за граждански заслуги, а в навечерието на Втората световна война (1939-1945) го награждава с орден „Свети Александър“, сред чийто лауреати са още Захари Стоянов, Александър Малинов и Васил Радославов.

Освен с любовта си към родината, Пенчо Семов е известен с голямото си сърце. За него богатството не е самоцел, а той използва състоянието си, за да го дарява там, където е най-необходимо. Той разгръща благотворителната си дейност в широк спектър от направления, но най-значимите му са в сферата на образованието, медицината и социалното подпомагане.  В средата на 30-те години на ХХ в. той подпомага Аграрния факултет към Софийския университет със сумата от 300 000 лева. Семов дарява над 2 млн. лв. за българските църкви и манастири и финансира училища, библиотеки, санаториуми и болници. През 1943 г. Пенчо Семов създава фондация на свое име, към която прехвърля и част от имуществото си и прави първото си завещание. До края на живота му, личните му дарения възлизат на над 50 млн. лева, а благотворителните му инициативи направени чрез фондацията му – на над 200 млн. лева. Семов дарява средства за построяването и дълги години поддържа първият в България приют за бездомни, които отваря врати в София. Наричат го и „благотворителят на трапезариите“, защото отпуска средства за столови за бедни ученици в Казанлък, Габрово и Варна.

Вила_на_Пенчо_Семов

Снимка: By Gengen4ev – Template:My shots from 01 2019, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=78532376

Въпреки значителните си капитали той не напуска Габрово и подпомага града във всяко едно отношение. Той финансира поддържането на Априловската гимназия в Габрово, основава стопанско училище в града, което кръщава на съпругата си и изгражда школо в родното си село – Цвятковци. След като купува местното казино „Бузлуджа“, той го преобразява в дом на женското дружество “Майчина грижа”, в което се помещава и киното в града.  Вилата, която построява и която е един от рушащите се архитектурни паметници в наши дни е с над 200 дка парк и езеро, които са били свободно отворени за жителите на града. Пенчо подпомага и девическото образование в града.

Журналистите го обичат и заради усилната му благотворителна дейност и отношение към работниците го сравняват с бизнесмени като Форд и Рокфелер. Това не означава, че всички са го подкрепяли или са го харесвали. В спомените си неговият съгражданин и лекар Константин Вапцов го нарича „Селянин без образование (това му тежеше до последния ден на живота му)“. Може и да му е тежало, но постъпките на Семов говорят за благ характер. Дори, когато веднъж неуспешно стрелят по него, той не повдига обвинения в съда. Отношението му към живота е най-добре предадено от самия него: „Аз се явих беден и цял живот творих – моето дело е на лице. Бях учител, без да съм педагог, богат съм, без да съм егоист. Социален съм без да бъда социалист. Работих вдъхновено без да бях поет.

Верен на думите си, Семов се труди неуморно до последния си дъх през 1945 г. Той пише две свои завещания, като последното е от 1943 г. Сетните му желания говорят красноречиво за това какъв човек е бил и каква е била визията му. Когато издъхва основните му капитали са на стойност над 1 млрд. лева (ок. 9 млн. щатски долара по онова време). Съгласно последното му желание, неговото имущество трябва да отиде в полза на българския народ. „Параходът“ трябва да стане девическо училище, за деца на негови работници, които да учат там от пети до осми клас. Семейната му лятна четириетажна вила, заедно с огромния парк и езеро към нея щяла да е „Старопиталище“ – дом за бивши възрастни работници от фабриките му, както и за журналисти и писатели. Своя чифлик и лозето си във Варна дава на българските журналисти. С останалите средства се предвижда създаването на санаториуми, старопиталища, училища и частни дарения в парични средства.

Всичко щеше да бъде чудесно, ако краят на земния му път не съвпадаше с големите промени в управлението на България. Заветните думи на Семов остават само на хартия и желанията му не са зачетени. Новата власт слага ръка върху предприятията, имуществото, фонда и средствата му, събирани през целия му живот. Съпругата му Радка е изгонена от дома им, а във вилата е обусловено инфекциозното отделение на местната болница. Въпреки това през годините макар и частично някои от идеите на Семов се сбъдват. Сградата на „Параходът“ днес е болница за борба с белодробни болести и носи неговото име. Чифликът във Варна става почивна станция „Журналист“. За съжаление, прекрасната вила сред гората тъне в забрава и разруха, а езерото й, в което са плували лодки е само далечен спомен.

От селото до града, от дюкяна до фабриката, от личната трагедия до широката благотворителна дейност, животът на Пенчо Семов е вдъхновение за поколенията. Макар в днешно време да не е сред най-разпознаваемите лица от родната ни история, едно време хората са говорели за „бай Пенчо“ и са знаели, че ако имат нужда могат да се обърнат към него. Въпреки че не успява да сбъдне мечтата си докрай, Пенчо Семов се нарежда сред големите дарители от епохата си и делото му е видимо и днес, когато човек се разхожда из Габрово и види красивата сграда на „Майчина грижа“ или палубата на „Парахода“.

 
 
Коментарите са изключени

Лошите момичета на историята: Райна Княгиня – Нежното име на Априлското въстание

| от Десислава Михайлова |

От древността образът на жената се свързва с този на живота, защото именно тя дава началото на новия живот. Хилядолетия наред жената е била поставяна в определени граници, които да я държат далеч от властта и бойното поле, което не е място за „крехки“ създания.

И повечето от тях са се съобразявали с поставените от обществото и боговете граници. Повечето, но не всички. Историята познава не една и две жени, решили да докажат, че притежават войнски качества наравно с мъжете, било то в овладяването на бойни техники или в прилагането на стратегии в битки.

В поредица от текстове ще ви представим едни от най-интересните жени, които са обръщали гръб на огнището или балните зали, за да се включат във военните действия. Ще се уверите, че буквално през цялата история има примери за дами, предпочели бойното поле и станали истински bad ass машини.

Размерите му са 2 метра на 1,5, тъмно зелено на цвят, с две лица и поръбено със сърмена ивица. Върху него са извезани изправен на крака златен лъв и надпис „Свобода или смърт“. През 1876 г. това знаме е не само отличителен знак на българските революционери от Панагюрски окръг на Априлското въстание (1876 г.), а в символ на националните ни борби за освобождение. За първообраз служи друг флаг, получен от Румъния и принадлежащ на комитета в Карлово. Според други сведения проектът за изработката е дело на Иванчо Изографина от с. Баня, който го рисува на хасе.

Направата му е поверена на едно младо, едва 20-годишно момиче и преди Бенковски лично да я застави да го изработи, тя не е имала никакво отношение към подготовката на въстанието. Когато той отправя тази заръка към нея пред присъстващите на тайното събрание в Панагюрище през март 1876 г., девойката има две тревоги: дали родителите й ще разрешат да ушие знамето и как би трябвало да изглежда то: „но се боя, че не ще съумея да направя това както трябва, понеже никога не съм виждала българско знаме.“ Не само тя не е виждала българско знаме, но и поколения българи преди нея, тъй като към момента на разговора България не съществува като държава, а се намира под чужда власт вече близо пет века. Шиенето на знамето се осъществява тайно, в къщата на Нейчови и младото момиче го изработва от март до април.

Raina_Kniaginia-01

Снимка: By www.vacacionesbulgaria.com – Собствена творба, CC BY-SA 4.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=7187235

Името й е Райна или Райка Попгеоргиева Футекова, но впечатлен от работата й, Бенковски й дава прозвището Райна Княгиня, взето от героиня на Добри Войников. Именно с това име тя остава и в българската история. Учителка по професия, революционерка по душа и акушерка по призвание – това са само част от качествата и уменията на знаменитата българка. Райна Княгиня дава не само един от символите на Априлското въстание, но и четирима сина, които стават военни и се отличават с храбростта си при войните за национално обединение.

Райка се ражда на 18 януари (6 януари, стар стил) 1856 г. в Панагюрище и е първородното дете на Нона Налбантска и свещеника Георги Футеков. Тя учи в родния си град и поради показаните качества и успех е избрана от българската общност да продължи образованието си на тяхна издръжка в Старозагорското девическо училище. Тази практика е характерна за периода на Възраждането, когато видните български граждани поемат разноските по обучението на бъдещите учители. Райна е записана в Стара Загора в известното училище на Анастасия Тошева, която е първата българка, изпратена с благотворителни средства да учи в Одеса, Русия. Курсът на обучение е с продължителност 5 години, но поради будния си ум и качества, Попгеоргиева успява да го завърши за 4 и то с отличен успех. Част от предметите, които усвоява са математика, история, български език, география, физика, педагогика и ръкоделие.

Когато се завръща в Панагюрище, Райна става учител или както си спомня: „в двете мъжки училища бяхме общо 6 учителя на 500 ученика“. През 1875 г. тя основава и женско ученолюбиво и благотворително дружество, в което се изучават ръкоделие и бродерия, но също така има часове, посветени на грижата и възпитанието на децата. В часовете извън усвояването на занаяти се четат книги, списания и вестници, свързани с просвещението и пробуждането на национално самосъзнание. За образованието Райна казва, че по онова време то е било на второ място за българите, след изкарването на прехраната.

Времената обаче се променят. В Босна и Херцеговина избухва въстание (1875-1878), което довежда до увеличаване на данъците на българското население. Тайните български революционни комитети усещат, че е назрял моментът за действия. Целта е една – всеобщо въстание и освобождение на българите. Именно поради тези причини през март 1876 г. Бенковски пристига в Панагюрище и наред с делата на комитета, възлага на Райна да изработи знамето на революционния окръг. Априлското въстание избухва на 20 април 1876 г., но свободата е обявена в Панагюрище на 22 април, тогава се освещава и самото знаме.

Според личните спомени на Райна тя е изпълнила общата воля на съгражданите си като взима знамето в ръце и преминава през целия град, яздеща кон и препасана с оръжия, за да възвести дългоочакваното освобождение. Според разказа на Захари Стоянов в „Записки по българските въстания“ за байрактар е бил определен Крайчо Самоходов, но за да възнаградят патриотичния труд на Райна, а и защото това би направило по-добро впечатление – четниците предоставят на нея честта да развее знамето. Бенковски настоява тя да освети знамето, въпреки нежеланието на немалка част от революционерите това да бъде направено от жена. В крайна сметка процесия тръгва, начело с авангард, а след него следва духовенството, Райна, щаба на Бенковски и останалите въстаници. Самото знаме е охранявано от десетина души, които пазят около черния кон на Княгинята.

Еуфорията на българите е огромна, но краткотрайна, защото само след няколко седмици въстанието е зверски потушено, а кървавата саморазправа на османците няма край. Панагюрище е в пламъци, а бащата на Райна е убит в дома им. Последвалите дни тя е привиквана неколкократно за разпит, тъй като османците узнават, че тя е направила българското знаме. Според Макгахан тя е разсъблечена, бита и обезчестена, а след това е изпратена в Татар-Пазарджик (дн. Пазарджик). Там тя отново е оплювана, замеряна с кал и псувана от местното мюсюлманско население, като някои подигравателно я наричат „българската княгиня“. В Пловдив, Райна е хвърлена в подземието на затвора „Имам-Евине“, където дели килия с една циганка и окована гола жена, която е напълно изгубила ума си. В килията е пълен мрак, влажно е, а атмосферата е задушлива. По време на разпитите османците й задават въпроси дали тя е шила знамето, дали е имало бунтовници в дома й и т.н. Въпросите в конака се редуват с тормоз в килията, през чийто прозорец хвърлят камъни, пясък и пръчки. Прехранва се само с хляб и вода.

Райна отпада все повече, разболява се и дори усеща наближаващия край, когато се появяват няколко европейци, начело с английския консул Скайлер и пратеника на в. „Дейли Нюз“ Макгахан. Тя е освободена, но не е в безопасност. Европейските консули разполагат дори с информация, че османците се готвят да я убият тайно. Именно заради това Райна успява да получи паспорт под чуждо име, благодарение на който пристига в руското посолство в Цариград, където й предлагат да замине за Швейцария или Америка, но тя избира Русия. Райна заминава за Москва, където учи медицина. След завършване на образованието си тя става първата дипломирана акушерка в България. Именно в Москва, още през 1876 г. Райна пише своята „Автобиография“, която е отпечатана в родината й едва през 1935 г. Докато е в Русия тя също така успява да подкрепи обучението на 32 сирачета от Панагюрище, чиято издръжка е поета от Дамския благотворителен комитет в града.

След завръщането си от Москва, Райна е поканена за учител в Търново, а няколко години по-късно се завръща в родния си град. През 1882 г. тя се омъжва за кмета на Панагюрище – Васил Дипчев, като впоследствие, следвайки кариерата на съпруга, семейството се мести първо в Пловдив, а след това в София. Райна и Васил имат петима синове, а поради голямото й желание да имат момиченце, те си осиновяват и дъщеря. За жалост нещастията на Райна не спират и тя остава вдовица много рано с шест деца, като най-голямото тогава е на 13 години. За да изкара прехраната на семейството си Райна работи като акушерка. Съдбата ще й отреди и още един тежък удар, тъй като тя погребва четвъртия си син, когато е само на 15 години, след като по погрешка се прострелва с пистолета на един от братята си.

Rayna-knyaginya

Още от времето, когато лежи в затвора Райна развива хронична туберкулоза, която в крайна сметка слага край на живота й през 1917 г., когато тя е на 61-годишна възраст. Една от близките й приятелки е Венета, вдовицата на Христо Ботев, а неговият брат Кирил помага на синовете на Райка да бъдат приети във Военното и Морското училище. Най-големият й син – Иван, участва в три войни, включително и в Балканската и получава 5 медала за храброст; вторият й син – Георги, е машинист на торпедоносеца „Дръзки“; третият – Владимир, участва в Междусъюзническата, Балканската и Първата световна война и заради своите действия получава три медала за храброст, а четвъртият потомък – Асен, се записва доброволец в Голямата война и участва в превземането на Тутракан.

Майката шие знамето на Априлското въстание, а всичките й синове защитават родината и се отличават със своята смелост. Делата за България обаче са забравени след  9 септември 1944 г., когато на власт идва комунистическия режим. Потомците на Райна Княгиня със своето име и достойнство, което носят, са заплаха за новата власт. Иван е изпращан в различни лагери, осъден е дори на смърт, но след като присъдата му е намалена на доживотна издъхва в Ловешкия затвор. Владимир „изчезва безследно“ на път за работа още през октомври 1944 г. Асен, тъй като е бил царски офицер, е лишен от пенсия и лежи по лагерите. Накрая той умира в мизерия през 1964 г. Георги преживява тежко трагичната участ на братята си и умира от рак.

Същевременно още през 1950 г. къщата-музей на „Райна Княгиня“ в Панагюрище отваря врати за първи път, а в края на 70-те години е извършена основна реновация на музея. Днес той е включен в Стоте национални туристически обекта. През 2006 г. беше открит и паметник на Райна в родния й град. Съдбата на дома й в София е малко по-различна, тъй като едва тази година общината пое отговорност да я превърне в музей. В нейна чест е кръстен дори един от ледените върхове на Антарктида.

Райна не от собствени подбуди става част от делото на българските въстаници, а е хвърлена в дълбокото от пламенния Бенковски. Тя ушива българското знаме, вдъхновява съгражданите си, а после заплаща висока цена за участието си в Априлското въстание. По повод честването на 25-тата годишнина от въстанието тя е помолена да ушие три идентични знамена на това, което е унищожено в пламъците на Панагюрище, като две от тях оцеляват и до днес. За честването Райна позира до едно от тях и така остава запечатана в българската история: в тъмни дрехи, със сабя и пищов и гордо застанала до думите „Свобода или смърт“.

 
 
Коментарите са изключени

Журналистът, който се самоуби с два куршума в главата

Да си разследващ журналист е твърде рисково занимание. Търсещите истината подписват официалната си смъртна присъда. Някои журналисти имат дарбата да се внедрят точно там, където не трябва. Дълбаенето за истината понякога показва много повече, отколкото човек може да понесе. Гари Уеб е точно такъв журналист. Неговото разкритие излиза твърде скъпо, но нека започнем от самото начало.
80-те години на миналия век са известни като голямата наркотична вълна. САЩ вижда сериозно разрастваща се епидемия от наркозависими, а най-страдащи са гетата, където са съсредоточени афроамериканци.

Когато Гари започва да работи за The Mercury News, неговият първи голям хит ще бъде отразяването на земетресението в планината Санта Круз. Земетресението Лома Приета е и причината за първата сериозна награда Пулицър за Гари. Това е единият интересен материал на журналиста, а другият е история на ужасите, в която се преплитат твърде много интереси.
През 1979 година се забелязват сериозни политически трусове в Никарагуа. След като сандинистите успяват да свалят диктатора Анастасио Дебайле, правителството на САЩ започва да се намесва драстично под предтекст, че страната може да бъде ухажвана от Съветския съюз и Куба. Никой не можел да допусне подобно влияние и лично президентът Рейган одобрява финансирането на различни бунтовници в страната, които да се опълчват срещу новия режим. Политическата картина е достатъчно объркана от предварителните водени битки, но с вдигането на дима става ясно, че голямата битка за власт се води от Националния фронт за освобождение на Санданиста или сандинистите (кратка версия) срещу контрареволюционерите или просто контрите.

Gary_Webb_In_His_Own_Words_623

Снимка: By Source, Fair use, https://en.wikipedia.org/w/index.php?curid=27298284

Контрите трябвало да получат оръжие и обучение, с което да свалят налагащия се режим, в началото на годината са едва 1000-2000 човека, които да помогнат в сраженията. До края на 1983 година стават значително повече. Уеб доказва, че в Никарагуа са извършени редица престъпления, както и многократното нарушаване на правата на човека. Когато журналистът започва работа, ситуацията вече затихва. Въпреки това чува от няколко различни места, че от Никарагуа се изнася стабилно количество кокаин за САЩ.

Журналистът решава да направи това, което никой друг не е направил все още – да проследи линията на снабдяването. Неговият път тръгва от улиците на Лос Анджелис, преминава доста дълъг път и накрая свършва някъде в бараките на контрите. В толкова популярната си поредица „Тъмен съюз“, той разказва как САЩ официално подкрепя армия от бунтовници, рекрутирана специално за промяната на политическия режим в Никарагуа, а в замяна получава нещо друго. Статистиката показвала, че кокаин не се продавал в нито едно от гетата на Лос Анджелис, докато не дошли 80-те години.

Пазарът трябвало да се задвижи, следователно кокаинът се продавал в промишлени количества, а някои от дилърите споделят, че не могат да смогнат да продават. И така разследването става все по-интересно. Не е ясно дали ЦРУ наистина е знаело какво се случва или изпратените агенти са решили да се възползват от промоцията в страната, която се борила за независимост. Уеб е във вихъра си и бавно и сигурно разплита сложната мрежа от конспирации. В хода на разследването се запознава с един от бившите лидери на Контра. Оскар Данило Бландо Рейес признава, че агент от ЦРУ е успял да продаде около тон кокаин само през 1981 година.

Парите от наркотици се вливали директно в армията и подхранвали революцията. Революция от кокаинови продажби не би оправдала особено действията на ЦРУ. Когато историята излиза в уебсайта на редакцията, никой не успява да обърне толкова внимание. Добрата новина е, че програмистите успяват да го превърнат в сензация и малко след това всички искат парче от Гари. За кратко време разкритията започват да обикалят цялото интернет простраство. Разследващият журналист говори по радиото, появява се в различни телевизионни предавания. За първи път в историята на ЦРУ се оказва, че директорът на агенцията Джон Дойч ще лети до Лос Анджелис, за да отвори вратите на физкултурен стадион. При опити да успокои населението и да обясни, че никой не се опитва да създаде нови наркозависими, публукита го освирква.

До края на октомври, авторът на историята забелязва как и големите медии започват сериозна работа по отразяването на събитието, но по негово мнение всичко се прави така, че Гари да се превърне в некадърника, който търси евтина сензация. Докато това се случва, той успява да стигне до име като Рики Рос – трафикатн, който купува по 10-15 килограма на седмица от дилъри, използващи протекцията на ЦРУ. Версията на журналиста е, че именно ЦРУ не позволявали на полицията да продължи разследването. Финансовият интерес на революцията очевидно идва с цената на наркотична зависимост. И така достигаме до 1989 година, когато Сената подготвя изслушване и сериозно разглеждане на „хуманитарните помощи, които се изпращат на контрите“.

Самото изслушване присъства в YouTube и може да бъде добре разгледано. Уеб разкрива една много интересна тенденция. Всеки разследващ полицай, който достигне до разкритието, получава заповед за уволнение. Всеки път, когато някой успее да намери следата, ЦРУ започва да разчиства по един или друг начин. Документите за воденето разследване също изчезват. Проблемът е, че липсват по-сериозни доказателства. И точно по тази линия ще бъдат вдигнати писалките на останалите медии, готови да направят всичко достатъчно съмнително за читателя. Всеки възможен коментар е превърнал г-н Уеб в абсолютна дупка на журналистиката. Всеки следващ текст трябвало да дискридитира работата му колкото се може по-сериозно.


View this post on Instagram

***Never forget that Gary Webb committed suicide by shooting himself twice in the back of his skull after he published proof of the CIA’s involvement in distributing metric tons of crack cocaine to south-central LA. Never forget your government will poison you and murder you if you do something about it. Never forget that.*** _There will be no end to the troubles of states, or of humanity itself, till philosophers become kings in this world, or till those, we now call kings and rulers really and truly become philosophers, and political power and philosophy thus come into the same hands._ **Plato** #goverment #garywebb #awekening #sheeple #truth #fuckthesystem #slaves #deletetheelite #beprepared #stormiscoming #quotestoliveby #fteedominacell #freedomthinkers #freedom #freerangeslaves #memes #meme #memestagram #quotestagram #memesdaily #dailyquotes #quotesdaily #freethinker #quotesoftheday #aslavenomore #dankmemes #mkultra #brainwashed #killyourTV

A post shared by martiny (@imati23) on

С времето всички започват да се оттеглят от Гари Уеб. Дори собственият вестник, където историята е първоначално публикувана, официално се отдръпва от материала и спира да го коментира. От герой, журналистът бързо започва да се превръща във враг и въпросите във всяко следващо интервю стават от безумни към по-безумни. Към края на 1997 година, Гари е принуден да напусне работното си място и никой няма да поиска да вземе разследващия журналист на работа. Неговите разкрития са твърде опасни или не толкова удобни за някого. Официалното твърдение на ЦРУ е, че въпросната организация е използвала наркотици, които да заменя за оръжие и пари. Съответно в определено време са прелитали самолети, които разтоварват оръжие и товарят наркотици. Официален документ на разузнавателното управление доказва, че самолетите са летяли в северна посока към САЩ.

Официалният документ също доказва, че американското правителство е подпомагало организация на бунтовници, чийто основен интерес може да е именно разпространяването на наркотици.
Свободоното време на Уеб му позволява да започне книга, с която да запуши устите на критиците. След като изслушването не дава вълнуващи резултати, а всички негови колеги тръгват директно в битка срещу него, доказвайки, че цялото разследване е пълна измишльотина. Уеб събира информацията от последните си посещения в Никарагуа и решава да напише книга. Издадена е през 1998 година и след това става бестселър. След това нещата не тръгват по-добре. Това разследване сякаш изгаря всички мостове, Гари се развежда със съпругата си, започва да живее сам, изпада в депресия и лека полека върви към пропастта на своя край. На 10 декември 2004 г. ще бъде открит дома си с две огнестрелни рани в главата. Полицията ще заяви, че това е самоубийство. Според патолога има подобни случаи, в които човек може да потърси втори куршум.

 
 
Коментарите са изключени

Мостът с прякора „отварачката за консерви“

11foot8.com е странно специфичен домейн със съответно нишов фокус: уебсайтът съществува изцяло, за да ни показва кадри на един влаков мост в Северна Каролина, САЩ. Този мост носи прякора „отварачката за консерви“ заради това, че редовно минаващите камиони си оставят таваните там. През последните години той е причинил стотици злополуки, въпреки че изчерпателните предупредителни знаци.

Разположен в Дърам, мостът е завършен през 1940 г. и видимо не е проектиран да пропуска камиони над определена височина. Юрген Хен, който живее в района забеляза високата честота на инцидентите и през 2008 г. решава да инсталира камера в близката сграда, за да ги документира. Оттогава е заснел и публикувал над 100 видеозаписи предимно на камиони или каравани.

И държавата, и железниците, и общината са обмисляли и предприемали действия за намаляване на произшествията, свързани с моста. От гледна точка на всички тях, проблемът е толкова добре решен, колкото може да бъде.

Тъй като обаче никакво количество предупреждения не изглежда достатъчно, бяха разгледани и отхвърлени други решения, включително: издигане на моста, понижаване на улицата или изцяло пренасочване на трафика на камиони. За съжаление, издигането на моста би изисквало много пари и реконструкция. Спускането на улицата е непрактично, тъй като отдолу има канализация. Пренасочването на трафика от района пък би било съвсем непрактично, тъй като много камиони трябва да се приближат до кръстовището и след това да завият по улицата, която върви успоредно  на моста, но е точно преди моста.

В известен смисъл мостът представлява перфектен миш-маш от фактори, всеки от които спира което и да е решение на проблема. Железниците, държавата и градът в крайна сметка направиха всичко, което могат.

Резултатът е едно парче инфраструктура, което съществува в някаква бюрократичния етер. Изглежда, че за да се оправи, трябва да стане някой по-сериозен инцидент или някой да предложи нещо гениално.

До тогава 11foot8 продължава надлежно да документира моста, който, подобно на много други твърде ниски надлези по целия свят, изглежда малко вероятно да спре причиняването на аварии в скоро време.

 
 
Коментарите са изключени

Сградите с дупки в тях

Хонконгските сгради са пронизан от дупки, които изглежда стоят срещу естетическата или структурна логика. И причината за този необичаен архитектурен избор е? Дракони.

Дупките всъщност са „драконови порти“, които са създадени, за да могат тези митични летящи зверове да преминават от домовете си по върховете на планините долу при водата всяка сутрин и след това да се връщат всяка вечер. Този поток на дракони е само една част от много голяма философия: фън шуй.

Friedrich-Johann-Justin-Bertuch Mythical-Creature-Dragon 1806

„Отхвърлено от западния свят заради странността си, изкуството фън шуй е сериозен бизнес в Хонконг“, пише Меган Белт от apassportaffair.com. „Фън шуй, което се превежда като „вятър и вода“, произтича от древното изкуство на геоманството и се свързва с енергията на земята.“

Наред с други неща, фън шуй се занимава с връзката на сградите с естествената среда, включително планините, моретата и небето. Затова правилното разположение се считат за критични компоненти на добрия градски фън шуй.

След културната революция практикуването на фън шуй е била считана от мнозина в Китай като излишна и суеверна. И все пак в Хонконг продължава да се вслушва в нея. Днес се изчислява, че има толкова експерти в областта на фън шуй, колкото счетоводители или адвокати.

„Всичко от ориентацията на сграда, формата на сградата, позицията на входа и разположението на мебелите вътре се смята, че влияят на успеха на бизнеса и собственика на жилището“, пише Каушик от amusingplanet.com. „Специалистите по фън шуй се консултират за почти всеки нов дом (или офис). Дори огромни архитектурни и инженерни проекти на тази островна държава са продиктувани до голяма степен от фън шуй … примери за практика са почти навсякъде в Хонконг“.

HK Bank of China Tower View

Някои известни архитекти пренебрегват фън шуй на своя собствена опасност.

Ръбатата сграда на Банката на Китай от архитекта И. М. Пей е широко критикувана за това, че не е наела геомансъри при разработването й. Загрижени експерти по фън шуй виждат ъгловата форма като „срязваща“ добрия късмет на съседни сгради.

 
 
Коментарите са изключени