shareit

Изкуството на бизнеса: Пенчо Семов – българският Рокфелер

| от Десислава Михайлова |

Томас Карлайл е казал, че „Историята на света не е нищо друго освен биография на великите личности“. В средата на XIX в. шотландският философ е предизвикал съвременниците си със своята теория, че заобикалящият ни свят е плод на идеите, решенията, творбите и характерите на хората, които са имали влияние в обществото. Това не са само политиците и владетелите, но също така хората на перото, религиозните водачи и предприемачите.

Някои личности са оказали глобално влияние върху икономиката и бизнес отношенията, докато други са оставили траен отпечатък върху националната си история. В поредица от текстове ще ви запознаем с предприемчивите хора, които благодарение на своите идеи и действия са изиграли водеща роля в икономиката и историята на своята държава.

На тридесетина километра от Велико Търново, по поречието на р. Янтра е разположен китният Габрово. Според легендите градът е създаден от Рачо Ковача, странстващ майстор, но археологическите разкопки разкриват много по-древната история на града, която датира от Средновековието, когато поселището е имало важни стратегически функции в Стара планина. Столетия по-късно Евлия Челеби ще го опише като „град на разбойници“, а Феликс Каниц ще го нарече „град, който живее от водата“. Днес Габрово е известен със своя фестивал на хумора и сатирата и със своите мостове, дълги улици и красиви сгради.

Две от тях се извисяват над останалите и заради уникалния си архитектурен стил не могат да останат незабелязани. Едната е бяло-сива, прилича на кораб, кръстена е „Парахода“ и в нея се помещава белодробната болница на града. Другата е висока, скрита сред дърветата, невероятно красива в своята разруха и детайлите й нашепват за славното й минало на вила, краеведите й казват „Старопиталището“ и децата се предупреждават да не ходят там, защото е страшна и носи зарази. Общото между двете сгради са двама мъже, първият е архитекта им – Никола Гръблев, а вторият е човекът, чийто идеи и финансови средства ги правят реалност – Пенчо Семов, един от най-крупните индустриалци в периода на новата българска история.

Макар да е един от най-богатите мъже в България през първата половина на ХХ в., за повечето си съграждани г-н Семов е просто „бай Пенчо“. Той е обичан и уважаван от работниците си, които го наричат „голям човек“, защото е един от малкото работодатели, които полагат изключително големи грижи за всичките си подчинени. Семов строи към предприятията си трапезарии и бани, осигурява на служителите си фабричен лекар и инвалидни пенсии и освен всичко останало подпомага материално образованието както на работниците си, така и на техните деца. През целия си живот следва своя девиз, изписан върху стените на „Старопиталището“ – „Любов, труд и постоянство“. Трите думи, които са ключът към успеха му и които му помагат да натрупа солидния си капитал. Описват го като гостоприемен, сърдечен и земен човек, който обича да прекарва времето си като храни рибите в езерото в двора на вилата си. Неговият съгражданин и бивш министър-председател на България – Тодор Бурмов казва за него че е преуспял, защото „имаше освен ум, търпение, воля и упоритост, още смелост и дързост, прозорливост и ударна мощ”.

BASA-3K-7-511-133-Semov-Georgiev_factory,_Gabrovo

Снимка: By Неизвестен – Този файл от българската Държавна агенция „Архиви“ е качен в Общомедия като част от проект за сътрудничество. Държавна агенция „Архиви“ предоставя изображения, които са в сферата на общественото достояние. Цитирането на източника Държавна агенция „Архиви“ става с посочване на съответните идентифициращи документа номера на фонда, описа, архивната единица и листа., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=52377737

Макар да има спор относно това коя е точната дата на раждане на габровския индустриалец, приема се, че това е 1873 г. Пенчо се ражда в село Цвятковци, Тутраканско и е първородният син на Иван и Бона Семови. Не успява дълго да продължи образованието си и още незавършил пети клас се включва в търговията с платове и  занаятчийски изделия на баща си. Те обикалят из цялата габровска област и предлагат стоката си, но животът на пътуващи търговци не е за Пенчо и той отваря дюкян в Тутракан. Скоро след това Пенчо се мести в Габрово. По това време градът е процъфтяващ търговски център с множество фабрики и възможности за развиване на бизнес начинания. Животът на Пенчо започва да се нарежда. Той се влюбва и се жени за Аница Гъдева, която му ражда две деца, с тъста си отваря малка фабрика за сапун и започва да трупа състоянието си. За съжаление, още двадесет и няколко годишен той понася и един от най-големите удари в живота си. Съпругата му и двете му деца, които са едва на 3 г. и 4 г. умират от туберколоза. През следващите години Пенчо дарява много, подпомагайки всякакви опити за лечение на тази коварна болест. С лични средства основава Фонд за борба с туберколозата и подпомага Института по заразни и паразитни болести в София.

След тежкият удар, Семов се посвещава основно на работата си. С финансовата подкрепа на брат си и баща си през 1905 г. Пенчо основава фабриката „Иван Семов и синове“. Модерното предприятие се занимава с производство на платове и плетива на световно ниво. Късметът отново каца на рамото на габровския предприемач и той става един от водещите индустриалци в страната. Семов става акционер в над 26 дружества и предприятия в България и създава над 10 хиляди работни места. Скоро той среща и втората си съпруга – Радка Патева, която остава негова спътница в живота в продължение на повече от 40 години. Двамата нямат деца, но осиновяват 6-годишният племенник на Пенчо от най-малката му сестра.

През 1917 г. Семов става ръководител на голямата вълненотекстилна фабрика „Успех“ в Габрово, която напълно отговаря на името си и носи значителни доходи на своя собственик. В края на 20-те години в нея се произвеждат повече от 10 тона платове годишно. Освен нея Пенчо притежава и памукотекстилната фабрика “Принц Кирил”. Бизнес интересите на габровецът не се изчерпват само с текстилната промишленост. През 1933 г. той става акционер в Българското търговско параходно дружество във Варна. Заедно с предприемача Иван Хаджиберов, Семов строи първите в България тенис кортове и зимни пързалки.

Освен успешен предприемач, като други свои заможни съвременници Пенчо Семов е и отдаден патриот. Когато България излиза губеща от Първата световна война (1914-1918) и претърпява втората си национална катастрофа, Семов е от българите, които не жалят никакви средства, за да намалят тежките последици за страната. Той дарява 300 000 златни лева на католически свещеници, които да лобират в полза на България по време на преговорите след края на Голямата война. Според изследователите на живота на Семов, благодарение на неговата намеса репарациите, които трябва да заплати страната ни са намалени с над 9 млрд. франка, а границата е изместена и включва в себе си Южна България, територия, от която е щяла да бъде лишена. Въпреки добрите намерения и изплатените финансови средства, българското лоби не постига повече от това и Ньойският договор (1919 г.) носи тежки териториални загуби за страната ни. България губи своя излаз на Бяло море, а Западните покрайнини и Македония  са приобщени към Кралството на сърби, хървати и словенци.

Макар и да страни от политиката Семов винаги е предлагал гостоприемството си по различни държавни поводи. Той посреща в дома си на свои разноски всички чуждестранни делегации, които посещават Габрово и дори в къщата му е отсядал английския легион. Сред най-високопоставените му гости е самият цар Борис III. В края на 20-те години на ХХ в. българският владетел го отличава с орден за граждански заслуги, а в навечерието на Втората световна война (1939-1945) го награждава с орден „Свети Александър“, сред чийто лауреати са още Захари Стоянов, Александър Малинов и Васил Радославов.

Освен с любовта си към родината, Пенчо Семов е известен с голямото си сърце. За него богатството не е самоцел, а той използва състоянието си, за да го дарява там, където е най-необходимо. Той разгръща благотворителната си дейност в широк спектър от направления, но най-значимите му са в сферата на образованието, медицината и социалното подпомагане.  В средата на 30-те години на ХХ в. той подпомага Аграрния факултет към Софийския университет със сумата от 300 000 лева. Семов дарява над 2 млн. лв. за българските църкви и манастири и финансира училища, библиотеки, санаториуми и болници. През 1943 г. Пенчо Семов създава фондация на свое име, към която прехвърля и част от имуществото си и прави първото си завещание. До края на живота му, личните му дарения възлизат на над 50 млн. лева, а благотворителните му инициативи направени чрез фондацията му – на над 200 млн. лева. Семов дарява средства за построяването и дълги години поддържа първият в България приют за бездомни, които отваря врати в София. Наричат го и „благотворителят на трапезариите“, защото отпуска средства за столови за бедни ученици в Казанлък, Габрово и Варна.

Вила_на_Пенчо_Семов

Снимка: By Gengen4ev – Template:My shots from 01 2019, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=78532376

Въпреки значителните си капитали той не напуска Габрово и подпомага града във всяко едно отношение. Той финансира поддържането на Априловската гимназия в Габрово, основава стопанско училище в града, което кръщава на съпругата си и изгражда школо в родното си село – Цвятковци. След като купува местното казино „Бузлуджа“, той го преобразява в дом на женското дружество “Майчина грижа”, в което се помещава и киното в града.  Вилата, която построява и която е един от рушащите се архитектурни паметници в наши дни е с над 200 дка парк и езеро, които са били свободно отворени за жителите на града. Пенчо подпомага и девическото образование в града.

Журналистите го обичат и заради усилната му благотворителна дейност и отношение към работниците го сравняват с бизнесмени като Форд и Рокфелер. Това не означава, че всички са го подкрепяли или са го харесвали. В спомените си неговият съгражданин и лекар Константин Вапцов го нарича „Селянин без образование (това му тежеше до последния ден на живота му)“. Може и да му е тежало, но постъпките на Семов говорят за благ характер. Дори, когато веднъж неуспешно стрелят по него, той не повдига обвинения в съда. Отношението му към живота е най-добре предадено от самия него: „Аз се явих беден и цял живот творих – моето дело е на лице. Бях учител, без да съм педагог, богат съм, без да съм егоист. Социален съм без да бъда социалист. Работих вдъхновено без да бях поет.

Верен на думите си, Семов се труди неуморно до последния си дъх през 1945 г. Той пише две свои завещания, като последното е от 1943 г. Сетните му желания говорят красноречиво за това какъв човек е бил и каква е била визията му. Когато издъхва основните му капитали са на стойност над 1 млрд. лева (ок. 9 млн. щатски долара по онова време). Съгласно последното му желание, неговото имущество трябва да отиде в полза на българския народ. „Параходът“ трябва да стане девическо училище, за деца на негови работници, които да учат там от пети до осми клас. Семейната му лятна четириетажна вила, заедно с огромния парк и езеро към нея щяла да е „Старопиталище“ – дом за бивши възрастни работници от фабриките му, както и за журналисти и писатели. Своя чифлик и лозето си във Варна дава на българските журналисти. С останалите средства се предвижда създаването на санаториуми, старопиталища, училища и частни дарения в парични средства.

Всичко щеше да бъде чудесно, ако краят на земния му път не съвпадаше с големите промени в управлението на България. Заветните думи на Семов остават само на хартия и желанията му не са зачетени. Новата власт слага ръка върху предприятията, имуществото, фонда и средствата му, събирани през целия му живот. Съпругата му Радка е изгонена от дома им, а във вилата е обусловено инфекциозното отделение на местната болница. Въпреки това през годините макар и частично някои от идеите на Семов се сбъдват. Сградата на „Параходът“ днес е болница за борба с белодробни болести и носи неговото име. Чифликът във Варна става почивна станция „Журналист“. За съжаление, прекрасната вила сред гората тъне в забрава и разруха, а езерото й, в което са плували лодки е само далечен спомен.

От селото до града, от дюкяна до фабриката, от личната трагедия до широката благотворителна дейност, животът на Пенчо Семов е вдъхновение за поколенията. Макар в днешно време да не е сред най-разпознаваемите лица от родната ни история, едно време хората са говорели за „бай Пенчо“ и са знаели, че ако имат нужда могат да се обърнат към него. Въпреки че не успява да сбъдне мечтата си докрай, Пенчо Семов се нарежда сред големите дарители от епохата си и делото му е видимо и днес, когато човек се разхожда из Габрово и види красивата сграда на „Майчина грижа“ или палубата на „Парахода“.

 
 
Коментарите са изключени

Растението с вкус на шоколадов пудинг

| от |

В един не чак толкова отдавнашен момент имаше вероятност, поне според новините, да има недостиг на шоколад през 2020. Причината за това е трудна за обяснение, но изглежда, че просто търсенето се увеличава главоломно. Също така – днес в Китай средната консумацията на шоколад е около 100 грама, докато във Великобритания, например, е 8 килограма. Очаква се обаче новото поколение да открие шоколада и тази консумация рязко да се увеличи. В някои страни, включително Индонезия, консумацията на шоколад е намалял, но това е заради буболечката Conopomorpha cramerella (вид молец), която ходи по растенията, други болести, както и заради възрастта на самите растения. Кризата се подава от известно време и дори през 2010 мъж на име Антъни Уорд купува 7% от световния запас от какаово зърно за 658 милиона британски лири.

Тези от вас, които са дълбоко разтревожени от опасността шоколадът да свърши, веднага да спрат да са разтревожени! Има доста негови заместители, включително и един плод, който всъщност дори е сравнително здравословен – черния сапот.

Той расте по крайбрежните райони на Централна Америка, свързан е с хурмата и днес се отглежда предимно в Карибския регион, както и в Мексико, Австралия и Филипините.

На клоните на дървото, плодът изглежда малко като зелен домат – в този вид е готов за бране. Изключително важно е да не го наберете прекалено рано или да го ядете директно от дървото. Незрелите черни сапоти не само нямат вкус на шоколад, но и са доста гадни. Освен това, ако се набере прекалено рано, плодът няма да узрее, а просто ще изгние, което можем да си представим, че няма да подобри аромата и вкуса.

Набран в точното време обаче, черния сапот ще узрее в рамките на около 3 до 6 дни. Когато това се случи, бялата му сърцевина ще стане наситено кафява и ще развие отличителен вкус, който заедно с текстурата, наподобяваща папая, кара мнозина да го оприличат с шоколадов пудинг.

Плодът може да се яде така (без кожата), но като се има предвид най-отличителното му качество, често се използва и в различни рецепти като заместител на шоколада.

 
 
Коментарите са изключени

Да ядеш грехове – една изчезнала професия от 19 век

Съществуват най-различни професии в началото на 20-и век. В някои села в Англия, Шотландия и Уелс присъстват много изкушаващи работни позиции. Макар и да изглежда лесно изпълнение, все пак няма научно доказателство за поглъщане на грехове, заемането на тази работна позиция изисква квалификация. Като за начало, кандидатът е трябвало да изяде парче хляб, напоено с грехове. До тук добре, ала парчето хляб е поставено върху гърдите на мъртвец. Обикновено гълтачът на грехове трябва да извърши този ритуал пред очите на семейството. Още несправедливости следват в подробностите – семейството консумира бира, докато консуматорът се храни само с хляб. Някога жителите на острова вярвали, че греховете могат да бъдат напоени в хляба, а щом минел служителя, можел да ги отнеме и по този начин да позволи на починалия да стигне по-бързо до рая.

Гълтачът на грехове не само ги премахвал от починали, но и ги абсорбирал. Това най-вероятно повишавало много сериозно нивата на психоза. Личност като тази е била смятана за демон, мразена и същевременно достатъчно опасна в обществото. След всяка следваща церемония, гълтачът имал дарбата да кълне хора, а много често в архивите се говори, че прокълнатият успява да се побърка и да почине до една седмица.

Според митичния английски фолклор, абсорбирането на греховете не било само предпазване от ада, но и гаранция, че душата на починалия нямало да скита по земята под формата на призрачна форма. Практикуващите не са особено желана компания и дори не са добре платени. За успокояването на душата на мъртвия, както и на семейството, гълтачът получава половин шилинг на операция. Добрата новина е, че покрай гарантираното посещение в ада, професионалният заличител на житейски грешки получава и безплатна храна, стига да си изяде хляба. По това време католическата църква набюдава тази практика като чиста конкуренция.

Според духовниците, това е просто поредният добър трик за създаването на монопол върху погребалните церемонии. Следователно добавяме още едни хора, които професионалният гълтач трябва да избягва. Като допълнителни мерки, църквата подготвяла и сурови наказания за онзи, който използвал подобни услуги. Повечето практикуващи били антисоциални, отхвърлени от обществото и негодни за друга работа, следователно се надявали, че така и така животът им не е особено добър, могат да се препитават по този начин. Не е документирано кога гълтачите приключват своята професионална кариера, но с течение на времето църквата успява да вземе превес над групата странни хора.

 
 
Коментарите са изключени

Бетонът на римляните е много по-добър от бетона ни

| от |

Стоманобетонът е чудо на съвременната индустрия и част от основата на цивилизацията, каквато я познаваме. И все пак съвременният бетон има своите недостатъци. С течение на времето водата си прокарва път в бетона и води със себе си ръжда, а след това се разширява и го напуква. Как тогава древните римляни са били в състояние да изградят структури, които биха могли да издържат 2000 години, дори и в люти морски условия?

„Римската рецепта“, пише Гардиън, „държи заедно кейове, вълноломи и пристанища. Освен това, за разлика от съвременните материали, древните с течение на времето стават по-здрави.“ Учените откриха химичен процес в сместа от вулканична пепел, вар, морска вода и парчета вулканични скали, която римляните ползват: солената вода и вулканичният материал могат да продължат да взаимодействат и така да създават нови съединения (един вид нови минерали), подсилващи бетона с времето.

Мари Джаксън, геолог от Университета в Юта, е съавтор на проучване, което се занимава с тези скорошни открития за състава на римския бетон. Използвайки чувствителни електронни микроскопи, както и други инструменти и технологии, Джаксън казва, че тя и колегите й могат да наблюдават „малките естествени лаборатории в бетона, да видим как  точно са минералите в него, последователността на възникналите кристали и техните свойства“.

Всичко си идва на мястото, когато изследователите осъзнават, че материалите, които откриват в древния бетон (и които не очакват да намерят в него), не са добавяни съставки – те са плод на последвали химическа реакция между съставките на самия бетон. Компонентите в сместа се разтварят, взаимодействат и се променят, оставяйки нови материали да кристализират през вековете. Днес хората, които работят за създаването на нови подобрени строителни материали като, например, бетони, които се самопоправят, могат да научат много от тези открития.

Днешният бетон обикновено се прави от кварцов пясък, варовик, глина, креда, както и други съставки. Добавете вода и възниква екзотермична реакция, свързваща чакъла или пясъка около стоманена арматура. Но след като бетонът изсъхне, няма повече реакции.

 
 
Коментарите са изключени

Охранителни системи за гробове

| от |

Викторианската епоха е известна с това, че обръща специално внимание на смъртта. Това, освен много други неща, поражда редица изобретения, проектирани около човешките гробове. „Безопасният ковчег“, например, е създаден заради популярния тогава страх човек да не бъде погребан жив. По-ранните и прости версии на този ковчег имат звънци, с които клетникът може да позвъни за помощ. Други версии имат тръби за дишане и скрити ключове, за да помогнат на хората да оцелеят и да избягат от ковчега.

Но на фона на тази нарастваща тревога да не би да бъдете погребан преждевременно, появява се нов престъпен отрасъл: краденето на тела. Известни още като „възкръсниците”, тези крадци ексхумират тела и ги продават на лекари, всякакви медицински лица и студенти, за да се правят изследвания върху тях.

В отговор на зачестилите престъпления, на пазара излиза арсенал от устройства за защита на гробовете, включително „гробищния пистолет“. Зареден и разположен върху въртяща се основа в долната част на гроба, този пистолет, при стъпване върху предварително опънати корди, се завърта и стреля по крадеца. Тъй като набезите са главно към по-свежи трупове, семействата или приятелите на починалия могат да наемат такова оръжие за определен период и след това да ги върнат.

Разбира се, тези приспособления имат своите недостатъци, най-вече: бидейки над земята, могат лесно да бъдат забелязани и съответно избегнати или деактивирани. Така се ражда „торпедния ковчег“. Първоначално това били просто малки пушки, насочени нагоре и задействани при отварянето на капака на ковчега.

Рекламите на това устройство го хвалят: „Спи спокойно, скъпи ангеле, нека страхове от призраци не смущават почивката ти, защото над твоето тяло лежи торпедо, готово да направи на мляно месо всеки, който се опита да те вземе.“ Разработени са и други вариации на същата идея, включително с експлозиви, които разчитат по-малко на точност и повече на обхват.

Mortsafe at Logeriat Church1

Мортсейфове

Не е ясно колко успешни или широко разпространени са били тези различни оръжия в действителност, въпреки че за някои се знае, че успяват да осакатяват крадци. Освен тях се предлагат и други по-малко смъртоносни варианти като, например, „мортсейфовете“.

 
 
Коментарите са изключени