shareit

Изкуството на бизнеса: Корнелиус Вандербилт – Първият магнат в американската история

| от Десислава Михайлова |

Томас Карлайл е казал, че „Историята на света не е нищо друго освен биография на великите личности“. В средата на XIX в. шотландският философ е предизвикал съвременниците си със своята теория, че заобикалящият ни свят е плод на идеите, решенията, творбите и характерите на хората, които са имали влияние в обществото. Това не са само политиците и владетелите, но също така хората на перото, религиозните водачи и предприемачите.

Някои личности са оказали глобално влияние върху икономиката и бизнес отношенията, докато други са оставили траен отпечатък върху националната си история. В поредица от текстове ще ви запознаем с предприемчивите хора, които благодарение на своите идеи и действия са изиграли водеща роля в икономиката и историята на своята държава.

По времето, когато в Англия благородният разбойник Робин Худ крадял от богатите, за да даде на бедните, в Германия имало група крадци, които правели това, но за своя лична изгода. Крадливите барони или както също били известни – крадливите рицари, били алчни благородници, на които не им стигали земите и данъците, които обирали от населението, ами налагали допълнителни такси на всеки, който стъпел на тяхна територия. Устието на Рейн било като скъпо платена магистрала, чийто такси карали и най-богатите търговци да се замислят преди да поемат на път.

Времената се променили, поземлените владения се преразпределили и германците забравили за Тъмните векове на своите не особено почтени земевладелци. Образът им бил пробуден векове по-късно, на стотици хиляди километри разстояние от журналистите на престижния Ню Йорк Таймс, които използвали терминът „крадлив барон“ като метафора за първото поколение крупни индустриалци, което така да се каже си поделило икономиката на страната. Това били петима мъже, чийто имена се свързвали с най-успешните бизнес начинания през американския ХIХ в., а първият, който пробудил такава ненавист у пресата бил един новобогаташ с холандски корени от Ултрехт, който поставил началото на своята империя и чийто потомци са живи и до днес – г-н Корнелиус Вандербилт.

Cornelius_Vanderbilt_Daguerrotype2

Снимка: By Produced by Mathew Brady’s studio, restored by Michel Vuijlsteke – This image is available from the United States Library of Congress’s Prints and Photographs divisionunder the digital ID cph.3a11569.This tag does not indicate the copyright status of the attached work. A normal copyright tag is still required. See Commons:Licensing for more information., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=6497952

Животът на известния индустриален магнат би бил прекрасен сюжет не на един, а за няколко филма. От крайна бедност до трети по богатство в историята, г-н Вандербилт не само вижда и пати много, но и самият той кара не малко хора да страдат. Грубиян по маниери, безкомпромисен при взимането на решения, мъж, който буквално е готов да влезе в юмручна схватка с всеки изпречил се на пътя му, на Корнелиус са чужди такта и емпатията. При първото си посещение в Англия пресата го оприличава на истинското въплъщение на „парвенюто“, определение, което му пасва като благородническа титла. През целия си живот Вандербилт  излага на показ простоватия си характер и се хвали с липсата си на образование или казано с негови думи: „Ако бях учил, нямаше да имам време да направя каквото и да е друго!“.

Според някои сведения той не е просто късметлия, а целият му успех се дължи на блестящия му търговски нюх и на вманиачено поетапно планиране. Някои изследователи го наричат „бащата на дъмпинга“ (подбиване на цените), защото неговата тактика спрямо конкуренцията се корени именно в това – предоставяне на същата услуга, но на по-ниска цена. Билетите за транспортните му средства са по-евтини от тези на конкурентите му, но той избива парите с предоставяне на допълнителни услуги като храна, напитки и цигари на много високи цени, спестява от броя на работниците и не застрахова нищо и никого. Това в никакъв случай не занижава качеството на пътуванията с неговите превозни средства, защото той държи да наема опитни капитани и купува стабилни машини. Чак двадесет години след смъртта му е приет прочутият закон на Шърман, който е за защита на търговията от незаконни ограничения и монополи. За щастие на Вандербилт, когато той гради империята си, никой не може да спре успешната му тактика, колкото и неетична да е тя. Където неговият бърз ум и стратегия не успяват, се намесват неговите биячи.

Корнелиус се ражда в бурни времена за американската история. Новосъздадената държава се бори за утвърждаване, водят се кръвопролитни войни с индианците, а Вашингтон потушава бунтове наред, единият от които е известното Уиски въстание. През 1794 г. през китния месец май в Статън Айлънд в дома на Корнелиус и Фийби се ражда син, който по традиция е кръстен на баща си. Той е четвъртото от 9 деца, но повечето починали още в ранна детска възраст. По линия на баща му родът му тръгва от първите холандски преселници, които създават Новия Амстердам и пристигат на американска земя още през 1650 г. Семейството му е изключително бедно и както на повечето деца от онази епоха на Корнелиус му се налага да започне работа при баща си едва на 11 години и така за първи път се включва в бизнеса с фериботи.

Дързък, надъхан и уверен в силите си, Корнелиус бързо пораства и едва на 16-годишна възраст решава да започне собствен бизнес, като за целта взима първия си заем в размер от 100 долара от родителите си. Той купува двумачтова плоскодънна лодка и започва да превозва пътници и товари с нея от Статън Айлънд до Манхатън. Той взима едва 18 цента на своите пътници, но неуморната му работа се отплаща и за една година Корнелиус не само връща заема на родителите си, но и натрупва капитал от 1000 долара. За по-нататъшният му успех допринася и избухването на Британско-американската война през 1812 г.

На 18 години Корнелиус заявява на родителите си, че след като знае как да върти бизнес, знае и за кого да се ожени и така ги убеждава да сключи брак с първата си братовчедка – София. Тя ражда 12 деца. Спорно е доколко Корнелиус е имал някакви чувства към жена си, защото бракът му е плод на лична изгода – независимост от семейството и зестра. Описват я като мила и трудолюбива жена. Корнелиус не се допитва много до нея, всъщност единствената жена, в чийто думи се вслушва е майка му – Фийби. Той обсъжда с нея своите бизнес дела и дори кръщава първородното си дете на нея. София обаче не е безполезна, а постепенно разработва собствен бизнес – доходоносна кръчма, благодарение на чийто приходи изхранва децата си.

Cornelius_Vanderbilt_(steamboat)

Снимка: By James Bard – The Athenaeum: Home – info – pic, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=7798655

Личният живот на бъдещия магнат е белязан от тежкия му характер. Той не е мил и внимателен към близките си. Има трима сина и девет дъщери. За него момичетата не представляват интерес, а са в тежест. От момчетата той изпитва най-топли чувства към най-малкият – Джордж, но той загива млад по време на Гражданската война (1861-1865). Още от рано той спряга първородният си син – Уилям за свой наследник и за да го научи на усилен труд, не му дава издръжка, а го кара сам да печели парите си, работейки за него.

Строга дисциплина, която след това се отплаща, тъй като Уилям се превръща в отличен бизнесмен и достоен наследник на баща си. Средният му син – Корнелиус Джеремая е голямото му разочарование, тъй като го смята за слаб, безхарактерен, а вероятно и спорната му сексуална ориентация също накланя везните в отрицателна посока. Когато Корнелиус не успява да се справи с някои от роднините си, обикновено прибягва до услугите на служителите от лудницата. Там изпраща жена си за няколко месеца след аферата си с млада гувернантка и там на два пъти затваря синът си Корнелиус Джеремая.

През 1817 г. обаче Корнелиус е още далеч от тези си постъпки и постепенно трупа своето състояние. По това време ветроходният бизнес започва да се измества от параходният и това не остава незабелязано от предприемчивият Вандербилт. Поставя се началото на партньорството между него и Томас Гибънс, богат земевладелец от Джорджия и собственик на параход. Корнелиус става капитан на кораба му и навлиза в голямата игра за параходен монопол във водите на Ню Йорк. Основните им конкуренти са наследниците на Робърт Фултън, създателят на парахода. Корнелиус постепенно изкупува бизнеса на Гибънс и на брат си – Джейкъб, състезава се с престижната компания „Параходно сдружение река Хъдсън“, като принуждава конкурентите си да му платят еднократно 100 000 долара и по 50 000 долара в продължение на 10 години, за да спре съревнованието.

Това също е една от любимите му тактики, които ще повтаря неколкократно през живота си – до такава степен да притисне съперниците си в ъгъла, че те да бъдат принудени да му дадат солидни суми, за да спре. До 40-те години на XIX в. той става водеща фигура в параходния бизнес в района на Ню Йорк с флота от 100 кораба, което го прави най-големият работодател в САЩ по онова време. Корабите му са по-евтини, луксозни, удобни и бързи. Заради агресивният му подход при осъществяването на бизнес начинанията му, вестниците му дават прозвището „Комодорът“ (висше офицерско звание във военноморските сили), прякор, който остава до края на живота му.

За щастие на Корнелиус в средата на XIX в. се разгаря Калифорнийската треска за злато и тълпи от хора търсят възможно по най-бързия начин да стигнат до така мечтаните залежи. По това време Панамският канал все още не съществува, но се използва т.нар Панамски маршрут. По суша авантюристите трябва да изминат обширни територии през пустини и индиански земи. Корнелиус обаче измисля алтернативен маршрут – превозва зажаднелите си за злато пътници през Никарагуа. Вандербилт основа компанията „Асесъри Транзит“, която прекарва пътниците през новия път с 2 дни по-кратко от маршрута през Сан Франциско, като съкращава пътя с над 900 км. Новата компания му носи по над милион печалба на година.

Vanderbilt_&_Fisk

Снимка: By Currier and Ives – This image is available from the United States Library of Congress’s Prints and Photographs divisionunder the digital ID pga.09040.This tag does not indicate the copyright status of the attached work. A normal copyright tag is still required. See Commons:Licensing for more information., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=4930077

В средата на 50-те години обаче избухва Гражданска война в Никарагуа и подстрекателят й се наговаря с местните управители на Корнелиус, които той е оставил да командват. В свое писмо Вандербилт им отправя следната закана: „Вие ме измамихте. Няма да ви съдя, защото законодателството е твърде бавно. Ще ви съсипя“. Верен на думата си – това и прави. След това Комодорът насочва вниманието си към по-голямо парче от тортата – трансатлантическия параходен бизнес, чийто монопол по това време е разделен между една американска и една британска компания. Корнелиус дори влиза в противоречие с американското правителство, когато избухва Гражданската война тъй като предлага своите кораби на определени цени. В един момент обаче нуждата от неговата помощ става належаща и самият президент Линкълн го моли да му предостави парахода Вандербилт.

През 60-те години Корнелиус насочва вниманието си към един нов отрасъл – железопътния транспорт. Тук тактиката му е – едновременно да строи и да изкупува вече съществуващи пътища. Негово дело е Ню Йоркската централна жп линия, която свързва града с Чикаго. Изчислено е, че през първите пет години от новото му начинание той печели над 25 млн. долара. Синът му Уилям го увещава да разшири бизнеса си като присъедини и жп линията – Мичигън, което увеличава печалбите. Основните му конкуренти са крупните бизнесмени Джей Голд, Джеймс Фиск и дългогодишният му опонент още от параходния бизнес – Даниел Дрю. Сред жп линиите под контрола на Вандербилт са още Кливланд, Питсбърг и Южна Канада.

За разлика от стоманения барон – Карнеги, Корнелиус не е известен с особена филантропска дейност. За първи път той дарява пари в напреднала възраст под влияние на втората си съпруга Франк Армстронг Кроуфърд, която също е негова братовчедка и е близо 40 години по-млада от него. Обект на неговото дарение е университетът в Нешвил, Тенеси, който оттогава започва да се нарича „Университет Вандербилт“. Сумата е в размер от 1 млн. долара, което се равнява на съвременните 260 млн. долара.

Верен на бурния си нрав и живот, Вандербилт не си отива тихомълком, а с гръм и трясък и завещание, което изправя наследниците му пред съда. Последното му желание е следното: да се дарят 50 000 долара на църквата в Ню Йорк, половин милион долара (дн. ок. 130 млн) да бъдат дадени на децата му освен първородният му син, на който всъщност оставя 95% от състоянието си. Данните варират, но богатството му се изчислява на около 180 млрд. долара. Само имението му струва внушителните днес 26 млрд долара.

Някои биха нарекли Вандербилт безскрупулен и ще са прави, но той всъщност е бизнесмен продукт на времето, в което живее. При неограничените възможности на Новия свят, множеството конфликти и липсата на наследствена аристокрация, каквато има в Европа, Корнелиус методично постига целите си и става не само един от най-богатите мъже на своето време, но и в историята като цяло.

Той е взискателен не само към близките си, но и към себе си, вярвайки че „никога не трябва да казваш какви са ти намеренията, преди да ги осъществиш“, кредо, което го издига на върха. Имението Билтмор, което внукът му построява може да бъде разгледано и днес, а сред наследниците му има дизайнери, телевизионни водещи и актьори. Корнелиус започва със заем от 100 долара, а създава транспортна империя, оценява на милиарди долари. Може и да е имал характера на чичо Скрудж, но e постигнал успеха си със собствени сили.

 

 
 
Коментарите са изключени

Черният петък – намаления и бой

| от |

От дълго време за „черни“ се смятат дните, на които се случват бедствия. Много събития в историята са наричани „Черен петък“. Едно от най-известните е Паниката на 1869, когато Джей Голд и Джеймс Фиск се възползват от връзките си, за да спечелят на пазара на злато. Когато президентът на САЩ по това време, Юлисис Грант, научава за манипулацията им, нарежда на Хазната да пусне голямо количество злато, което, разбира се, сваля цената му драстично – с 18%. Цели състояния се печелят и губят за един ден.

DCUSA.Gallery10.TargetBlackFriday.Wikipedia

Най-ранната известна ни употреба на „Черен петък“ в смисъл на деня след  е в журнала „Factory Management and Maintenance“ през ноември 1951 г. и отново през 1952 г. Там се разказва за това, че работниците често се обаждат в службата си, да кажат, че са болни в деня след Деня на благодарността, за да имат четири поредни почивни дни. Изглежда обаче, че този смисъл на фразата избледнява с времето.

Горе-долу по това време „Черен петък“, както и „Черна събота“ започват да бъдат използвани от полицията във Филаделфия и Рочестър, заради тълпите и задръстванията, които се образуват заради началото на коледните пазарувания. През 1961 г. и общината, и търговците на Филаделфия се опитват да направят ситуацията малко по-лъчезарна и експерти по връзки с обществеността опитват да преименоват дните на „Големия петък“ и „Голямата събота“. Но тези нови имена бързо се забравят.

Фразата се разпространява бавно, но сигурно и се появява и в The New York Times на 29 ноември 1975 г., където все още се отнася конкретно за „най-натоварения ден за пазаруване и трафик в годината“ във Филаделфия. Въпреки че убедителното развитие, през 1985 г. The Philadelphia Inquirer съобщава, че търговците на дребно в Синсинати и Лос Анджелис все още не са запознати с термина.

В началото на 80-те години обаче фразата вече е позната из цяла Америка. Тогава търговците масово изразяват негодувание срещу подигравателния, насмешлив характер на фразата, с която се обозначава един от най-важните пазарски дни през годината, и съответно предлагат алтернативен неин произход. Търговците на дребно традиционно работят на загуба през по-голямата част от година (от януари до ноември с изключения), a печалбите си реализират през зимния почивен сезон, започвайки в деня след Деня на благодарността. Когато загубите им се осчетоводяват, в книгите те се вписват с червено мастило, за да се илюстрира загубата. С черно мастило съответно се вписват печалбите. Затова предлагат „Черният петък“ да е черен, защото обозначава началото на периода, в който търговците вече няма да са „на червено“, а ще са на печалба. Най-ранното известно публикувано позоваване на това обяснение е в The Philadelphia Inquirer от 28 ноември 1981 г.

През 2013 г. в интернет се появява слухът, че фразата е възникнала в Юга преди Гражданската война, когато в деня след Деня на благодарността традиционно са се продавали роби. Това обаче е грешно твърдение. 

2008-08-28 Black Friday shoppers at Wal-Mart

Както вече знаем, Черният петък днес, освен с разни дребни тарикатски измами (основно с манипулация на цените), е известен и с хаоса по магазините най-вече в САЩ.

През 2008 г. тълпа от около 2000 души в Ню Йорк  чака от 5:00 ч. сутринта местният Wal-Mart да отвори. След като отваря врати развълнуваната тълпата нахлува, стъпквайки 34-годишен служител до смърт. Хората отказват да спрат да нахлуват в магазина, дори когато служители на магазина се опитват да помогнат на колегата си. Дори когато идват полицаите. Инцидентът може би е първият смъртен случай настъпил заради  Черния петък. Според Националната федерация по търговия: „Не ни е известно да има друг случай, при които служител да е починал при подобни обстоятелства.“ През 2010 година е арестувана жена, която се предрежда на опашката пред Toys ‘R’ Us и заплашва да застреля всеки, който възразява. През 2012 на Черния петък двама души са застреляни пред Wal-Mart в Флорида по време на спор за паркомясто. През 2013 мъж е застрелян от крадец, след като се опитва да си вземе телевизора обратно от крадеца, който му го взима, заплашвайки го с оръжие. През 2016 г. 21-годишният Демонд Котман е застрелян около 1:00 часа сутринта пред магазин Macy’s в Ню Джърси. Убиецът стреля множество пъти, но мотивите му остават неясни. 26-годишният брат на Котман е ранен. През 2018 пред мола  Riverchase Galleria в Хувър, Алабама, Емантик Фицджералд Брадфорд-младши е застрелян и убит от охраната, след като става стрелба и двама души са ранени. На следващия ден полицията съобщава, че стрелецът не е бил Брадфорд, но той все пак е участвал в престрелката. Тази година ще видим как ще е.

 
 
Коментарите са изключени

Прическата или Световно първенство? Редондо предпочете първото

| от |

Една голяма част от съвременните футболни звезди нямаше да имат никакъв шанс да попаднат в отбор, воден от прочутия ексцентрик Даниел Пасарела.

И то не заради класата им на терена, а заради техните екстравагантни и постоянно променящи се прически.

Големият бивш защитник и двукратен световен шампион Пасарела застава начело на националния тим на родната си Аржентина през 1994 г. Той веднага показва стремеж да управлява с твърда ръка в един изключително сложен период за аржентинския футбол.

Мондиал 1994 е повратен момент за „гаучосите“, които първо губят от България с 0:2 в груповата фаза, а после отпадат още на 1/8-финал след поражение с 2:3 от Румъния.

Световното първенство в САЩ е и краят на ерата „Диего Марадона“ за Аржентина, а на Даниел Пасарела се пада тежката задача да набележи пътя напред.

С цялото си самочувствие на легенда на своята страна и с цялата твърдост на характера си, новият треньор започва с тежки рестрикции: забранява хомосексуалистите в отбора, обиците и… дългите коси.

Странно и даже някак лицемерно, при положение, че през 1978 г. Пасарела става световен шампион като капитан на Аржентина в един състав, в който дългите коси не липсват. Буйна грива развява и голмайсторът Марио Кемпес…

Така или иначе, в средата на 90-те забраната за дълги коси няма как да притесни футболисти като Хуан Себастиан Верон например, но е голям проблем за някои от основните фигури.

Голмайсторът Габриел Омар Батистута в началото се заинатява и отказва да се подстриже, но затова сяда на скамейката в квалификациите за Мондиал 1998. Вместо него титуляр е Ернан Креспо (който си пуска дълга коса по-късно през годините).

Дори инат като Батистута преценява, че мястото му в отбора е по-важно и се решава да скъси емблематичната си буйна коса.

Един от неговите съотборници обаче се оказва най-твърдоглав и това е халфът Фернандо Редондо.

Именно през 1994-а той преминава в Реал Мадрид и е сред най-силните дефанзивни халфове в света. Редондо елегантно диктува темпото на мачовете и владее центъра на терена, а косата му (която даже не е чак толкова дълга) е прибрана с диадема.

В периода 1995-2000 Редондо става два пъти шампион с Реал, два пъти печели Шампионската лига и веднъж Междуконтиненталната купа. Но успехите и качествата му няма да пречупят селекционера Пасарела, който не смята да наруши принципите си.

Пасарела даже лично моли Редондо да прежали косата си, за да може да го използва в квалификационния мач срещу Колумбия, но футболистът е непреклонен.

„Знам, че след 10 години ще съжалявам за това, но няма да направя компромис“, са думите на Редондо. “Явно ще гледам Световното първенство от дивана вкъщи“.

Точно това и се случва. Аржентина отива на Мондиал ’98 във Франция без Фернандо Редондо и без друг от най-талантливите играчи от това поколение, Клаудио Каниджа.

В отбора звезди все пак не липсват в лицето на Батистута, Верон, Клаудио Лопес, Диего Симеоне и Ариел Ортега. С тях Аржентина се представя добре в груповата фаза и взима три победи срещу Хърватия, Ямайка и Япония, а с тях и първото място в групата.

Soccer - World Cup Argentina 1978 - Final - Argentina v Holland - Estadio Monumental, Buenos Aires

Пасарела в златните си футболни години!

На осминафинала аржентинците елиминират Англия с дузпи в зрелищен двубой, завършил 2:2 в редовното време. После обаче идва един не по-малко звезден отбор на Холандия и отстранява Аржентина с незабравим гол на Денис Бергкамп в последната минута.

Попадението на нападателя е сред най-майсторските в цялата история на световните първенства, но гледайки го днес, няма как да не се запитаме – дали то щеше да се случи, ако на терена беше Фернандо Редондо?

Дефанзивен халф с такъв поглед върху играта и толкова добри дефанзивни реакции можеше да попречи на Франк де Бур да хвърли онзи изкусен извеждащ пас към Бергкамп.

Историята не свършва добре нито за Пасарела, нито за Редондо. Селекционерът напуска след Световното първенство, а играчът постига още успехи, но единствено в клубния футбол, с екипа на Милан, с който печели още веднъж Шампионската лига, както и Серия А и Купата на Италия.

С националния отбор обаче Фернандо Редондо приключва скоро след това. Новият треньор Марсело Биелса го вика за две контролни срещи и халфът даже е избран за играч на мача при победата с 2:0 над Бразилия в Буенос Айрес.

Но той отказва всякакви следващи повиквателни и предпочита да се концентрира върху клубния футбол. Накрая Редондо остава само с 29 срещи за Аржентина, престъпно малко за футболист от неговия калибър.

А проклетата му коса даже не беше чак толкова дълга…

 

 
 
Коментарите са изключени

Как да виждаме повече от слепите петна зад автомобила

| от |

Стикерът, предупреждаващ, че „предметите в огледалото са по-близо, отколкото изглежда“, е полезен само когато въобще можете да видите други превозни предмети в него. Ако не можете, може би сте си нагласили огледалата неправилно. Знаем, че тази информация може да боли, но може и да е вярно. Стотици хиляди автоматични катастрофи годишно се приписват на слепите петна.

Това е често срещана грешка, която лесно може да се направи, но за щастие също толкова лесно да се поправи.

Първо обаче: правилното поставяне на вътрешното огледало е сравнително лесно – то просто трябва да отразява директно отзад, така че да виждате през задното си стъкло по време на шофиране. Това изглежда очевидно, но може да създаде проблем при настройването на страничните огледала.

Страничните огледала нямат някаква отправна точка, според която да се нагласят. Много хора са склонни да ги накланят твърде навътре, което позволява на шофьорите да виждат част от автомобила си, но увеличават слепите петна. Едно малко по-различно нагласяване може да доведе до по-безпроблемно обратно виждане.

Методът за нагаждане на огледалата по по-оптимален начин е сравнително прост. Той са базира на това, че докато шофирате, не е нужно да виждате задната част на колата си в страничните огледала.

За да нагласите огледалото от страната на водача: преместете главата си така, че да е точно до прозореца и регулирайте огледалото, така че тази страна на вашия автомобил почти да не се вижда.

След това, за да нагласите далечното огледалото: преместете главата си в центъра на автомобила и го регулирайте така, че тази страна на автомобила ви също почти да не се вижда.

Това е. А сега ето бонус как да размразим предното стъкло:

По принцип някои коли имат такава опция, но тя отнема време, а със стъргалката отнема усилие вън на студа. Някои хора пръскат стъклото с топла вода, но това може да го счупи и тогава никъде няма да ходите.

Решението е в една бутилка с пулверизатор да сипете една част вода и две части изопропилов алкохол. Точката на замръзване на този алкохол е 89 градуса. Просто напръсквате предното стъкло и сте готови.

 
 
Коментарите са изключени

Да заселиш Сибир или да построиш канибалски остров

| от |

В Томска област, Русия може да откриете следите на един много странен, но свиреп гулаг. Всяка година хора от близките области изминават близо 550 километра от сибирския град до Назински остров, позициониран точно по средата на река Об. Там поставят дървен кръст и се надяват, че починалите от лятото на 1933 г. са намерили покой.

Това поклонение напомня на свирепите наказания и битки, разрешени от Йосиф Сталин по време на неговото жестоко управление в следващите 3 десетилетия. Във въпросната година една малка флотилия оставя на малкия остров на река Об около 3000 нови жители. Тяхната задача е да построят къщи и да се заселят, без да подозират, че това много скоро ще се превърне в тяхната гробница. Хората били събирани от почти всяка точка на Русия и съответно още с акустирането на брега били дадени първите 23 жертви, които умират още по пътя за символичната обетована земя.

Липсвали всякакви инструменти, заслон и храна. Компания правили въоръжените войници и техните автомати. Всеки по-смел беглец можел да се пробва срещу ледените води на река Об, маневрирайки между изсипваните откоси върху него. Всички мирни затворници трябвало да опознаят още по-суровата страна на живота. В следващите месеци с тях ще се запознаят глада, болестите, насилието и други жестоки черти, за чието съществуване никой дори не подозира. Пристигналите бедстват, но не могат да повярват, че пристигат още хора на острова. Щом пазачите спрели хранителните дажби, оцелелите нямали никаква друга възможност освен да се отдадат на канибализъм. Хората от другата страна на брега често виждали човешки останки във водата и затова кръстили малкия остров „Острова на канибалите“.

Screenshot_1

Снимка: By User:NordNordWest – https://commons.wikimedia.org/wiki/File:%D0%9D%D0%B0%D0%B7%D1%96%D0%BD%D1%81%D1%8C%D0%BA%D0%B0_%D1%82%D1%80%D0%B0%D0%B3%D0%B5%D0%B4%D1%96%D1%8F_(%D0%BA%D0%B0%D1%80%D1%82%D0%B0).svg, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=76939519

Архивите показват стряскаща цифра от близо 4000 изчезнали или обявени за мъртви. До август от 6700 пристигнали затворници ще останат едва 2200. Толкова хора са събрани на малко островче с дължина от близо 3 километра и ширина от едва 600 метра. Трудно е да си представим как дори е имало място и за пазачи. Само 300 човека все още можели да работят. Според разказите на очевидци, една от приютените жени била с изрязани прасци. Това зверство било причинено на острова, след като даването на храна било преустановено. Жертвата вече не можела да се движи, макар и да била на едва 40 години.

Брилянтният план за заселване на Сибир и Съветски Казахстан се родил в главите на Генрих Ягода и Матвей Бърман. Идеята била да изпратят около 2 милиона души в лютия север и след това да култивират земята. По този начин е било възможно да избегнат украинския глад, но за съжаление идеята не се случва. Стартът за събиране на изселници започнал с връщането на адресната система. И всеки преселник, който не отговарял на адреса в паспорта си бил подготвян за изселване в друга точка. Един студент разказва, че учил в Москва и през уикенда решил да отиде на гости на своята леля. Не стигнал, дори не успял да почука, заловен е веднага от полицията и изпратен в Сибир.

Нямал документ в себе си, но пък получил билет за по-малко приветлива точка в Русия. Друга „вълнуваща“ история е тази на Кузма Салников. Човекът работил в Новокузнецк като миньор, имал две деца и жена и един ден заминал до Новосибирск, за да пазрува от по-големия ЦУМ. В момента на неговото посещение, полицията завардва всички изходи и започва да прибира всеки, който не е бил официален жител на града. Жените и децата също били товарени в камиони и за най-различни дестинации. Хората на острова знаели, че преминаващите пазачи от лодките хвърлят парчета хляб и ако някой успее да го стигне ще се храни, в противен случай се чака по-специален канибалски улов. Макар и да няма място за нови жители, полицията продължавала да събира хора.

По архивни данни се говори, че в региона били докарани около 25 000 души. Някои имали късмет да оцелеят при разпределянето на територии, защото ледовете на реките не позволявали по-нататъчни пътешествия. Онези, които били изпратени на острова на канибалите не са били родени под щастлива звезда. Враговете на партията трябвало да съжителстват с престъпници и да изградят една приветлива обстановка на терор в суб културата. Историите за острова са като сценарий за филм на ужасите. Оцелели разказват, че са взимали органи от умиращите, други си спомнят, че жените били завързвани за дървета и са изрязвали различни части от тялото им. Липсвали пари, но пазачите разменяли тютюн, кибрит и вестници за свиване на такива срещу златото в зъбите на някои от новодошлите. Историите бързо се разпространявали сред местните жители и така достигнали до ушите на член от комунистическата партия. Василий Величко направил собствено проучване през юли. Ужасен от откритията, той написал 11 страници доклад. Същият бил изпратен със секретната поща и е разкрит едва през 1994 година. Преди това за зверствата никой не знае абсолютно нищо или поне това е версията. Ето малка част от доклада:

„Хората започнаха да умират. Понякога изгарят живи, докато седят близо до огньовете. Умират от студ и изтощение. След снеговете и мраза започна да вали и вледеняващи ветрове покориха острова. Хората продължаваха да стоят без храна. Всеки 4-5 ден се носи ръжено брашно на острова и се разпределя между заселниците. Няколкостотин грама за всеки. Щом го получат, всички тичаха до реката и го месеха в шапките си – мнозина умираха от дезинтерия. Повечето нямаха сили дори за месене и го консумираха брашното така. Умираха от задавяне или задушаване.“

Островът е евакуиран в края на юли 1933 г. и когато Величко се завръща през август не открива нито един от заселниците. Дописва следното в доклада си:

„Тревите на острова бяха изключително високи. Местните жители ходили често там да берат боровинки, но открили трупове и цели бараки пълни с човешки кости.“

През следващите години ще стане ясно, че живеещите в близките села ще ходят до острова и ще вадят златни зъби от черепите на мъртвите. Достигналият доклад в Москва кара партията да разследва и всички създатели на този лагер били изпратени в затвор за няколко години фиктивно, след това присъдата им била отменена, а всичко останало отишло в архивите. Василий Величко след това е изгонен от партията за уронване на престижа ѝ. Става военен коресподент и пътува с червената армия чак до Берлин. Никога повече не пише нищо за Канибалския остров. За няколко месеца са заличени близо 4000 човека, никой не знае колко още са загинали в този мащабен и толкова агресивен план за покоряване на Сибир. Историята мълчи за тази жертви.

 
 
Коментарите са изключени