shareit

Изкуството на бизнеса: Корнелиус Вандербилт – Първият магнат в американската история

| от Десислава Михайлова |

Томас Карлайл е казал, че „Историята на света не е нищо друго освен биография на великите личности“. В средата на XIX в. шотландският философ е предизвикал съвременниците си със своята теория, че заобикалящият ни свят е плод на идеите, решенията, творбите и характерите на хората, които са имали влияние в обществото. Това не са само политиците и владетелите, но също така хората на перото, религиозните водачи и предприемачите.

Някои личности са оказали глобално влияние върху икономиката и бизнес отношенията, докато други са оставили траен отпечатък върху националната си история. В поредица от текстове ще ви запознаем с предприемчивите хора, които благодарение на своите идеи и действия са изиграли водеща роля в икономиката и историята на своята държава.

По времето, когато в Англия благородният разбойник Робин Худ крадял от богатите, за да даде на бедните, в Германия имало група крадци, които правели това, но за своя лична изгода. Крадливите барони или както също били известни – крадливите рицари, били алчни благородници, на които не им стигали земите и данъците, които обирали от населението, ами налагали допълнителни такси на всеки, който стъпел на тяхна територия. Устието на Рейн било като скъпо платена магистрала, чийто такси карали и най-богатите търговци да се замислят преди да поемат на път.

Времената се променили, поземлените владения се преразпределили и германците забравили за Тъмните векове на своите не особено почтени земевладелци. Образът им бил пробуден векове по-късно, на стотици хиляди километри разстояние от журналистите на престижния Ню Йорк Таймс, които използвали терминът „крадлив барон“ като метафора за първото поколение крупни индустриалци, което така да се каже си поделило икономиката на страната. Това били петима мъже, чийто имена се свързвали с най-успешните бизнес начинания през американския ХIХ в., а първият, който пробудил такава ненавист у пресата бил един новобогаташ с холандски корени от Ултрехт, който поставил началото на своята империя и чийто потомци са живи и до днес – г-н Корнелиус Вандербилт.

Cornelius_Vanderbilt_Daguerrotype2

Снимка: By Produced by Mathew Brady’s studio, restored by Michel Vuijlsteke – This image is available from the United States Library of Congress’s Prints and Photographs divisionunder the digital ID cph.3a11569.This tag does not indicate the copyright status of the attached work. A normal copyright tag is still required. See Commons:Licensing for more information., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=6497952

Животът на известния индустриален магнат би бил прекрасен сюжет не на един, а за няколко филма. От крайна бедност до трети по богатство в историята, г-н Вандербилт не само вижда и пати много, но и самият той кара не малко хора да страдат. Грубиян по маниери, безкомпромисен при взимането на решения, мъж, който буквално е готов да влезе в юмручна схватка с всеки изпречил се на пътя му, на Корнелиус са чужди такта и емпатията. При първото си посещение в Англия пресата го оприличава на истинското въплъщение на „парвенюто“, определение, което му пасва като благородническа титла. През целия си живот Вандербилт  излага на показ простоватия си характер и се хвали с липсата си на образование или казано с негови думи: „Ако бях учил, нямаше да имам време да направя каквото и да е друго!“.

Според някои сведения той не е просто късметлия, а целият му успех се дължи на блестящия му търговски нюх и на вманиачено поетапно планиране. Някои изследователи го наричат „бащата на дъмпинга“ (подбиване на цените), защото неговата тактика спрямо конкуренцията се корени именно в това – предоставяне на същата услуга, но на по-ниска цена. Билетите за транспортните му средства са по-евтини от тези на конкурентите му, но той избива парите с предоставяне на допълнителни услуги като храна, напитки и цигари на много високи цени, спестява от броя на работниците и не застрахова нищо и никого. Това в никакъв случай не занижава качеството на пътуванията с неговите превозни средства, защото той държи да наема опитни капитани и купува стабилни машини. Чак двадесет години след смъртта му е приет прочутият закон на Шърман, който е за защита на търговията от незаконни ограничения и монополи. За щастие на Вандербилт, когато той гради империята си, никой не може да спре успешната му тактика, колкото и неетична да е тя. Където неговият бърз ум и стратегия не успяват, се намесват неговите биячи.

Корнелиус се ражда в бурни времена за американската история. Новосъздадената държава се бори за утвърждаване, водят се кръвопролитни войни с индианците, а Вашингтон потушава бунтове наред, единият от които е известното Уиски въстание. През 1794 г. през китния месец май в Статън Айлънд в дома на Корнелиус и Фийби се ражда син, който по традиция е кръстен на баща си. Той е четвъртото от 9 деца, но повечето починали още в ранна детска възраст. По линия на баща му родът му тръгва от първите холандски преселници, които създават Новия Амстердам и пристигат на американска земя още през 1650 г. Семейството му е изключително бедно и както на повечето деца от онази епоха на Корнелиус му се налага да започне работа при баща си едва на 11 години и така за първи път се включва в бизнеса с фериботи.

Дързък, надъхан и уверен в силите си, Корнелиус бързо пораства и едва на 16-годишна възраст решава да започне собствен бизнес, като за целта взима първия си заем в размер от 100 долара от родителите си. Той купува двумачтова плоскодънна лодка и започва да превозва пътници и товари с нея от Статън Айлънд до Манхатън. Той взима едва 18 цента на своите пътници, но неуморната му работа се отплаща и за една година Корнелиус не само връща заема на родителите си, но и натрупва капитал от 1000 долара. За по-нататъшният му успех допринася и избухването на Британско-американската война през 1812 г.

На 18 години Корнелиус заявява на родителите си, че след като знае как да върти бизнес, знае и за кого да се ожени и така ги убеждава да сключи брак с първата си братовчедка – София. Тя ражда 12 деца. Спорно е доколко Корнелиус е имал някакви чувства към жена си, защото бракът му е плод на лична изгода – независимост от семейството и зестра. Описват я като мила и трудолюбива жена. Корнелиус не се допитва много до нея, всъщност единствената жена, в чийто думи се вслушва е майка му – Фийби. Той обсъжда с нея своите бизнес дела и дори кръщава първородното си дете на нея. София обаче не е безполезна, а постепенно разработва собствен бизнес – доходоносна кръчма, благодарение на чийто приходи изхранва децата си.

Cornelius_Vanderbilt_(steamboat)

Снимка: By James Bard – The Athenaeum: Home – info – pic, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=7798655

Личният живот на бъдещия магнат е белязан от тежкия му характер. Той не е мил и внимателен към близките си. Има трима сина и девет дъщери. За него момичетата не представляват интерес, а са в тежест. От момчетата той изпитва най-топли чувства към най-малкият – Джордж, но той загива млад по време на Гражданската война (1861-1865). Още от рано той спряга първородният си син – Уилям за свой наследник и за да го научи на усилен труд, не му дава издръжка, а го кара сам да печели парите си, работейки за него.

Строга дисциплина, която след това се отплаща, тъй като Уилям се превръща в отличен бизнесмен и достоен наследник на баща си. Средният му син – Корнелиус Джеремая е голямото му разочарование, тъй като го смята за слаб, безхарактерен, а вероятно и спорната му сексуална ориентация също накланя везните в отрицателна посока. Когато Корнелиус не успява да се справи с някои от роднините си, обикновено прибягва до услугите на служителите от лудницата. Там изпраща жена си за няколко месеца след аферата си с млада гувернантка и там на два пъти затваря синът си Корнелиус Джеремая.

През 1817 г. обаче Корнелиус е още далеч от тези си постъпки и постепенно трупа своето състояние. По това време ветроходният бизнес започва да се измества от параходният и това не остава незабелязано от предприемчивият Вандербилт. Поставя се началото на партньорството между него и Томас Гибънс, богат земевладелец от Джорджия и собственик на параход. Корнелиус става капитан на кораба му и навлиза в голямата игра за параходен монопол във водите на Ню Йорк. Основните им конкуренти са наследниците на Робърт Фултън, създателят на парахода. Корнелиус постепенно изкупува бизнеса на Гибънс и на брат си – Джейкъб, състезава се с престижната компания „Параходно сдружение река Хъдсън“, като принуждава конкурентите си да му платят еднократно 100 000 долара и по 50 000 долара в продължение на 10 години, за да спре съревнованието.

Това също е една от любимите му тактики, които ще повтаря неколкократно през живота си – до такава степен да притисне съперниците си в ъгъла, че те да бъдат принудени да му дадат солидни суми, за да спре. До 40-те години на XIX в. той става водеща фигура в параходния бизнес в района на Ню Йорк с флота от 100 кораба, което го прави най-големият работодател в САЩ по онова време. Корабите му са по-евтини, луксозни, удобни и бързи. Заради агресивният му подход при осъществяването на бизнес начинанията му, вестниците му дават прозвището „Комодорът“ (висше офицерско звание във военноморските сили), прякор, който остава до края на живота му.

За щастие на Корнелиус в средата на XIX в. се разгаря Калифорнийската треска за злато и тълпи от хора търсят възможно по най-бързия начин да стигнат до така мечтаните залежи. По това време Панамският канал все още не съществува, но се използва т.нар Панамски маршрут. По суша авантюристите трябва да изминат обширни територии през пустини и индиански земи. Корнелиус обаче измисля алтернативен маршрут – превозва зажаднелите си за злато пътници през Никарагуа. Вандербилт основа компанията „Асесъри Транзит“, която прекарва пътниците през новия път с 2 дни по-кратко от маршрута през Сан Франциско, като съкращава пътя с над 900 км. Новата компания му носи по над милион печалба на година.

Vanderbilt_&_Fisk

Снимка: By Currier and Ives – This image is available from the United States Library of Congress’s Prints and Photographs divisionunder the digital ID pga.09040.This tag does not indicate the copyright status of the attached work. A normal copyright tag is still required. See Commons:Licensing for more information., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=4930077

В средата на 50-те години обаче избухва Гражданска война в Никарагуа и подстрекателят й се наговаря с местните управители на Корнелиус, които той е оставил да командват. В свое писмо Вандербилт им отправя следната закана: „Вие ме измамихте. Няма да ви съдя, защото законодателството е твърде бавно. Ще ви съсипя“. Верен на думата си – това и прави. След това Комодорът насочва вниманието си към по-голямо парче от тортата – трансатлантическия параходен бизнес, чийто монопол по това време е разделен между една американска и една британска компания. Корнелиус дори влиза в противоречие с американското правителство, когато избухва Гражданската война тъй като предлага своите кораби на определени цени. В един момент обаче нуждата от неговата помощ става належаща и самият президент Линкълн го моли да му предостави парахода Вандербилт.

През 60-те години Корнелиус насочва вниманието си към един нов отрасъл – железопътния транспорт. Тук тактиката му е – едновременно да строи и да изкупува вече съществуващи пътища. Негово дело е Ню Йоркската централна жп линия, която свързва града с Чикаго. Изчислено е, че през първите пет години от новото му начинание той печели над 25 млн. долара. Синът му Уилям го увещава да разшири бизнеса си като присъедини и жп линията – Мичигън, което увеличава печалбите. Основните му конкуренти са крупните бизнесмени Джей Голд, Джеймс Фиск и дългогодишният му опонент още от параходния бизнес – Даниел Дрю. Сред жп линиите под контрола на Вандербилт са още Кливланд, Питсбърг и Южна Канада.

За разлика от стоманения барон – Карнеги, Корнелиус не е известен с особена филантропска дейност. За първи път той дарява пари в напреднала възраст под влияние на втората си съпруга Франк Армстронг Кроуфърд, която също е негова братовчедка и е близо 40 години по-млада от него. Обект на неговото дарение е университетът в Нешвил, Тенеси, който оттогава започва да се нарича „Университет Вандербилт“. Сумата е в размер от 1 млн. долара, което се равнява на съвременните 260 млн. долара.

Верен на бурния си нрав и живот, Вандербилт не си отива тихомълком, а с гръм и трясък и завещание, което изправя наследниците му пред съда. Последното му желание е следното: да се дарят 50 000 долара на църквата в Ню Йорк, половин милион долара (дн. ок. 130 млн) да бъдат дадени на децата му освен първородният му син, на който всъщност оставя 95% от състоянието си. Данните варират, но богатството му се изчислява на около 180 млрд. долара. Само имението му струва внушителните днес 26 млрд долара.

Някои биха нарекли Вандербилт безскрупулен и ще са прави, но той всъщност е бизнесмен продукт на времето, в което живее. При неограничените възможности на Новия свят, множеството конфликти и липсата на наследствена аристокрация, каквато има в Европа, Корнелиус методично постига целите си и става не само един от най-богатите мъже на своето време, но и в историята като цяло.

Той е взискателен не само към близките си, но и към себе си, вярвайки че „никога не трябва да казваш какви са ти намеренията, преди да ги осъществиш“, кредо, което го издига на върха. Имението Билтмор, което внукът му построява може да бъде разгледано и днес, а сред наследниците му има дизайнери, телевизионни водещи и актьори. Корнелиус започва със заем от 100 долара, а създава транспортна империя, оценява на милиарди долари. Може и да е имал характера на чичо Скрудж, но e постигнал успеха си със собствени сили.

 

 
 
Коментарите са изключени

Как една немска кинозвезда вдъхнови създаването на Жокера

| от |

В „Joker“, който излезе сравнително скоро, феновете се насладиха на най-новата екранна интерпретация на закачливия психопат. Преди брилянтния Хоакин Феникс в ролята са влизали дълга поредица от всепризнати актьори като Сизър Ромеро, Джак Никълсън, Хийт Леджър и Джаред Лето.

Това, че филмът е посветен само на Жокера подчертава, че може би с изключение на Лекс Лутор, той е най-известният и развит злодей и антагонист, който вселената на комиксите ни даде. И не е трудно да се види защо: Жокерът носи със себе си постоянна заплаха от непредсказуем хаос, който се крие зад широка му лъчезарна усмивка, и именно заради него Клоунът принц на престъпността е далеч по-изнервящ и вълнуващ от един обикновен злосторник, който просто иска да превземе планетата.

Conrad Veidt by Becker & Maass

Конрад Вайд

Жокерът е създаден от творчески екип в състав Боб Кейн, Бил Фингър и Джери Робинсън за комикса „Batman“ брой 1 през април 1940 г. Докато за точния му произход все още се водят дебати, единодушно се смята, че злодеят е вдъхновен от външния вид и поведението на една позабравена филмова звезда, Конрад Вейдт от Германия, във филмовата адаптация на „Човекът, който се смее“ на Виктор Юго от 1928 г.

В интервю на Comic-Con през 2009 г., Робинсън разказва как обединява сили с Кейн и Фингър малко след дебюта на Батман в „Detective Comics“ брой 27, издаден през май 1939 г., и заедно започват да размишляват върху това какъв враг да дадат на черния рицар.

За целта Робинсън, по това време студент в Колумбийския университет, се обръща към своите изследвания и наблюдения в областта на литературата. Първо, той знаеше, че всички велики герои имат противник, който наистина ги подлага на изпитания, независимо дали това е професор Мориарти за Шерлок Холмс или Голиат за Давид. Той също така искаше персонажа да притежава някаква характерна физическа черта, а-ла Гърбушкото на Нотр Дам. И накрая, той смята, че е от съществено значение порасонажът да има „някакъв атрибут, който да създава един вид противоречивост в образа му“ като мисли, че ако персонажът е лош, но има чувство за хумор, това би създало интригуващото психологическо въздействие.

Идвайки от семейство на картоиграчи, не минава много време преди пред Робинсън да изкристализира концепцията, която ще обедини всичките му изисквания. Той вади жокера от колода карти и я показва на Кейн и Фингър.

Фингър отбелязва, че лицето от картата много му напомня на това на Конрад Вайд от „Човекът, който се смее“, което първоначално не говори абсолютно нищо на колегите му. Но той им дава книга със снимки от филма от 1928 г., в който се разказва за момче на име Гуинплайн, което е осакатено така, че устата му винаги да седи в неестествена усмивка като наказание към баща му, който обижда краля. Въпреки че образът му е положителен и симпатичен, на снимките човекът е с коса, отметната назад, и с неестествено широка усмивка, което създава достатъчно притеснителен образ, за да могат тримата да формират антагонист, достоен за Батман.

Кейн обаче си спомня нещата по малко по-различен начин. В интервю от 1994 г. за Entertainment Weekly той каза:

„Бил Фингър и аз създадохме Жокера. Бил беше писател. Джери Робинсън дойде при мен с една карта жокер. Това е начинът, по който ще обобщя историята… Бил Фингър имаше книга със снимки на Конрад Вайд и ми я показа и каза: „Ето Жокера“. Джери Робинсън няма абсолютно нищо общо с процеса, но винаги ще твърди, че го е създал, докато не умре. Той донесе игрална карта, която използвахме в няколко броя, в които Жокера носеше такава карта в себе си.“

Официално сочен до 2015 г. за едноличен създател на Батман, Кейн е известен с това, че споделя много малко заслуги за успеха на комикса с други хора, дори при условие, че Фингър създава външния вид на Рицаря, както и много от другите герои, заедно с историите им. Що се отнася до собствените му спомени за произхода на Жокера, Фингър по интервюта обикновено отдава заслуга на целия екип.

В крайна сметка обаче всички са съгласни, че тъжният и обезобразен Гуинплайн е образът, по който е моделиран злодея. И въпреки че по първоначален план персонажът е трябвало бързо да умре, той е спасен от един от редакторите, защото показва потенциал да бъде източник на интриги. Така и става – затова днес Жокерът е на едно от челните места в класацията на враговете на Батман.

Joaquin Phoenix (2005)

Хоакин Феникс 

Както Робинсън също отбеляза в интервю от 2009 г., Жокерът нарочно e създаден без конкретна история за произхода му, което дава възможност за нови и нови реинтерпретации на героя както върху белия лист, така и на екрана. През 1951 г., например, излиза романът „Batman: Arkham Asylum“, в който се засяга присъщата за Жокера анархистичност, която пък ясно можем да видим в играта на Хийт Леджър в „The Dark Knight“ на Кристофър Нолан.

Жокерът на Хоакин Феникс пък следва траектория, очертана в комикса от 1988 г. „The Killing Joke“.

 
 
Коментарите са изключени

Непотопяемата Виолет Джесоп, която оцеля на борда на Титаник, Британик и Олимпик

| от |

Виолет Джесоп – жената, която оцеля при потъването на корабите Титаник и Британик, а също така е на борда на третия от триото кораби от олимпийски клас, Олимпик, когато претърпява голяма авария.

Виолет се радва на невероятен късмет от малка. Родена е през 1887 г. в Аржентина в семейство на ирландски имигранти и още като дете се разболява от туберкулоза, a докторите предвиждат само няколко месеца живот. По някакъв начин обаче успява да се пребори с болестта и всъщност живее дълъг, здрав живот.

Когато баща й почива, майка й се мести със семейството във Великобритания, където си намира работа като стюардеса на кораб, а докато тя работи, Виолет посещава монашеско училище. За съжаление, майка й се разболява и за да се грижи за своите братя и сестри, Виолет решава също да стане стюардеса на кораба.

Първата от дълга поредица неприятности за нея е въобще намирането на кораб, който да я вземе. По това време тя е само на 21 години, а повечето жени, работещи като стюардеси в началото на 20 век, са на средна възраст. Работодателите смятат, че младостта и добрия й външен вид ще бъдат в нейн недостатък, „създавайки проблеми“ на екипажа и пътниците. (По време на кариерата си тя получава поне три предложения за брак, докато работи на различни кораби, един от много богат пътник от първа класа.)

Olympic sea trials

Олимпик 

В крайна сметка Виолет решава проблема като се облича със стари дрехи и не носи грим. След кратко работи известно време на борда на парахода Ориноко през 1908 г., тя е наета от Уайт Стар Лайн.

За Уайт Стар започва първо на борда на Маджестик и след това на Олимпик през 1910 г. Въпреки дългите часове и минималното заплащане (2,10 британски лири всеки месец или около 200 лири днешни пари), тя харесва работата си на борда на огромния кораб. Първоначално има известни притеснения относно тежките метеорологични условия, докато пътува през Атлантика, но й харесва, че американците се отнасят към нея повече като към човек.

HMS Hawke

HMS Hawke

Една година по-късно проблемите започват. През 1911 г. Олимпик се удря в HMS Hawke (кораб, направен да потъва кораби като се блъска в тях). И двата кораба отнасят значителни щети като корпусът на Олимпик се чупи под нивото на водната, но като по чудо не потъна. Те успяват да го върнат на пристанището и Виолет се отървава без сериозни наранявания.

RMS Titanic 3

Титаник

Няколко години по-късно, Уайт Стар Лайн търси екипаж, който да се грижи за ВИП-овете на борда на непотопяемия кораб Титаник. Отнема малко време на приятелите и семейството й да я убедят, че ще бъде прекрасно изживяване и в крайна сметка Виолет решава да приеме работа на борда на кораба. Както знаете, Титаник ударя айсберг и потъва, убивайки над 1500 души.

Виолет успя да избяга от бедствието на спасителна лодка 16 и в мемоарите си пише:

Бях извикана на палубата. Пътниците се разхождаха спокойно наоколо. Стоях на преградата с другите стюардеси и гледах как жените се прегръщат със съпрузите си, преди да се качат в спасителните лодки с децата си. Някъде след това офицерът на кораба ни нареди да влезем в лодката, за да покаже на няколко жени, че е безопасно.

Когато се качва в спасителната лодка, й дават бебе, за което да се грижи. Когато бяха спасени от кораба Карпатия, майката на бебето (или поне Джесоп смята, че е тя) я намира, изтръгва го от ръцете й и бяга.

HMHS Britannic

Британик

Спокойно може да предположим, че след Титаник тя ще спре да работи по кораби или поне кораби от олимпийския клас, но не. В началото на Първата световна война тя решава да служи като медицинска сестра на борда на сестринския на Титаник, Британик, който плава в Егейско море. Вероятно знаете какво се случва с Британик. Карабът се натъкна на мина, която е пусната от немска подводница. В резултат получава значителни щети и бързо започва да потъва.

Този път Виолет няма късмета да се качи в спасителна лодка, тъй като корабът потъва твърде бързо. Вместо това тя скоча зад борда. По нейни думи:

Скочих във водата, но бях засмукан под кила на кораба, който ме удари в главата. Успях да се измъкна, но години по-късно, когато отидох при лекаря си заради чести главоболия, той откри, че съм получил фрактура на черепа!

Но дори тази трета катастрофа не е повод за Виолет да спре с корабите. След войната мореплаването стават все по-популярна форма на транспорт. Дори круизните кораби добиват популярност. Виолет напусна Уайт Стар Лайн и отива в Ред Стар Лайн, където работи по круизи няколко години.

За щастие, нито един корабите, на които работи вече, не е претърпявал значителни щети. Известно време след Втората световна война тя се заема с чиновническа дейност, но се връща към корабите няколко години по-късно и работи за Роял Мейл преди да се пенсионира на 61-годишна възраст. Останалата част от живота си прекара в градинарство и отглеждане на пилета. Почива през 1971 г. от сърдечна недостатъчност на 84-годишна възраст.

 
 
Коментарите са изключени

Как се появиха бикините

Бикините в съвременния си вид имат сравнително кратка история, която се простира само малко повече от половин век, но бельо, което е подобно на бикини, има и се носи често за определени дейности поне от времето на гръко-римляните. Всъщност, първият известен ни екземпляр от какъвто и да вид бикини е от още по-отдавна – около 5600 г. пр. н. е.

Археологически находки от Помпей показват Венера, богинята на любовта и красотата, също облечена в дреха, подобна на бикини. И това е само един пример от много образи на Венера, открити в целия регион, на които тя е облечена в облекло, напомнящо на бикини – както на стенописи, така и на мозайки.

Що се отнася до съвременните бикини, първите стъпки в еволюцията им започват на плажа в Бостън през 1907 г. Бостън тогава е бил значително по-скромно място от древен Рим – затова австралийската плувкиня Анет Келерман дори не е било нужно да обува бикини, за да скандализира народа – тесен бански в една част е повече от достатъчен, за да изплаши бостънци дотолкова, че да я затворят в затвора за скандалното й облекло. Само 3 години по-късно, този тип плувно облекло вече е напълно приемливо за плаж.

Esther Williams 2

Естер Уилямс

През 1913 г., когато жените са допуснати за първи път в олимпийски състезания по плуване, дизайнерът Карл Янстен създава първите бански от две части – впити шорти и горница с къс ръкав. Когато идват 30-те години на 20 век, започват да се появяват деколтета, а ръкавите и страните на банския изчезват. Холивуд изигра огромна роля в развитието на бикините като набляга на сексапила и гламурността и съответно прекрасната Естер Уилямс във филми като „Neptune’s Daughter“ прекарва възможно повече време във водата, облечена в провокативни (за времето си) бански костюми.

С изобретяването на нови материали като найлон и латекс, около 1934 г. банските костюми стават по-подчертаващи формите на тялото и вече имат презрамки, които могат да се повдигат или спускат.

Betty Grable 20th Century Fox

Известният Pin-up модел Бети Грейбъл

До началото на 40-те години банските от две части вече са доста често срещана гледка по плажове. Холивудските pin-up момичета като Ава Гарднър, Рита Хейуърт и Лана Търнър бяха заснемани доста често, носейки такъв тип бански костюми, и техните снимки красяха военните казарми по целия свят.

След това идва лятото на 1946 г., когато двама мъже, инженерът Луис Реард и дизайнерът Жак Хайм, създават и пускат собствени бански от две части горе-долу по едно и също време. Хайм е дизайнер на бански костюми по професия, който изработва този модел специално за магазина му в Кан, Франция. Той го кръщава „Atome“, което отразява оскъдните му размери. За да рекламира най-новата си модна линия, той наема пилоти, които изписват думи в небето.

Междувременно в Париж, Луис Реард, вдъхновен от жени, които вижда да навиват банските си костюми, за да хванат повече тен, създава свой собствен бански от две части, който нарича „бикини“. Нарича го така, защото смята, че въздействието на банския му ще бъде като на експерименталните атомни бомби, които по това време се взривяват близо до рифа Бикини в Тихи океан. Реард рекламира бикините като „най-малкият бански на света“ и ако се замислим днес как наричаме този тип бельо – атом или бикини – бихме си отговорили чий продукт печели конкуренцията.

Мишелин Бернардини

Модерните бикини бяха официално представени пред света на модата на 5 юли 1946 г., когато голата танцьорка Мишелин Бернардини (единствената жена, която Реард успява да намери да носи облеклото му), ги показа на модно дефиле до басейн в Париж. Няколко присъстващи американски модни репортери изразяват лек шок от оскъдните бански, като заявиха, че това може и да е окей за френските жени, но американските момичета никога не биха се решили в такъв мръснишки, долен вид. Година по-късно бикините ще направят и своя американски дебют.

Първоначалните продажби на бельото вървят бавно. В САЩ има много хора, които намират разголения характер на бикините шокиращ и неморален, а в някои градове носенето им на публично място дори е незаконно.

Goldie Hawn - 1970

Голди Хоун 

През 60-те и 70-те обаче идва сексуалната революция и популярността на бикините рязко избухва, ставайки важна част от поп културата. Тъй като отношението на обществото към секса става все по-спокойно, бикините съответно стават все по-малки и по-малки с напредването на времето, а до началото на 80-те години идват на мода бикини с много ниска талия, които се държат само от една връзка. След това се появяват дори още по-отрязани бикини, след това идват и просто въженца с миниатюрни парчета плат, които едвам да покриват срамотиите на човек…

 
 
Коментарите са изключени

От мечта до 3D: Историята на Pixar

| от |

Когато Ед Катмъл завършва Компютърни науки в Университета в Юта, той вече е смятан за гений и пионер в своята област. Той разработва метод за добавяне на детайли, текстура и цвят към компютърни 3D модели. През 1972 г. използва този модел, за да създаде един от най-ранните компютърни 3D анимация. Едноминутният клип в крайна сметка е купен от холивудски продуцент и използван във филма от 1976 г. „Futureworld“ – първият пълнометражен филм, който включва компютърна 3D анимация. Можем да я видим във това видео – анимацията е ръката, която се върти на екраните.

Заможният предприемач Александър Шур ръководи Нюйоркския технологичен институт – едно от малкото места в САЩ, които се фокусират изцяло върху техническите науки по онова време. Шур вярва, че компютърната анимация е бъдещето на разказването на истории и съответно на филмите. Той работи върху филм, наречен „Tubby the Tuba“, но е разочарован от бавния си напредък и затова купува оборудване от най-модерните компютърни лаборатории в цялата страна, включително от Университета в Юта. Именно там се среща с Ед Катъм и го наема да ръководи новосъздадената му компютърна лаборатория, не само заради техническата му квалификация, но защото и двамата споделят еднакви убеждения относно магията на компютърната анимация. Скоро към тези убеждения ще се присъедини и Холивуд.

През 1978 г. Джордж Лукас постига зашеметяващ успех със „Star Wars: A New Hope“ и е в разгара на писането на „The Empire Strikes Back“. Въпреки че обичаше да пише и режисира, целта на Джордж винаги е била да превърне компанията си LucasFilm във филмова империя. Според книгата на Дейвид Прайс „The Pixar Touch“ Джордж Лукас е вярвал, че филмовата индустрия е „замръзнала във времето“ и иска да модернизира инструментариума й. Така, той се насочва към компютрите, създавайки в компанията си отдела за специални ефекти, Industrial Light & Magic, който развива до перла в бранша.

Ед Катъм се присъединява към Lucasfilm през 1979 г. и създава The Graphics Group като част от компютърното подразделение на компанията. Списъкът с желания на Лукас е необятен и плашещ и съответно Ед запретва ръкави.

През следващите няколко години The Graphics Group бачка усилено с Катъм начело. Лукас идва често при тях, за да види над какво работят „момчетата“. Според „The Pixar Touch“, Лукас искал никой да не спори с него и да го третират така, сякаш е експерт по компютърна графика.

През 1986 г. Graphics Group прави компютърни ефекти за няколко холивудски филма, включително „Star Trek II: The Grath of Khan“ и „Young Sherlock Holmes“, но отделът губи пари. Ед и компания знаеха, че времето им с LucasFilm няма да бъде много и започнаха да търсят начин да се отделят преди да ги уволнят. Но им трябваше инвеститор. За щастие, наскоро уволненият изпълнителен директор на Apple, Стив Джобс, вижда нещо наистина уникално в екипа. Съответно Джобс купува Graphics Group за 5 милиона долара от LucasFim, което му дава права върху основни технологии, и така се появява независимата компания Pixar.

PixarImageComputerP2OpenHouse

Pixar Image Computer

Стив Джобс подкрепи плановете на Ед и екипа да създадат анимационно студио, но той имаше и свои собствени намерения. Стив иска да продава нещо, от което дойде името на самата компанията – Pixar Image Computer. Затова той рекламира Pixar като бранд за компютърни системи от висок клас. И това работи за известно време – компютрите бяха продадени на правителствени агенции, медицинска изследователска лаборатории, както и на други компании, които имат нужда да създават свои собствени 3D модели. Една от тези компании беше и Walt Disney.

В крайна сметка, поради изключително високата цена на Pixar Image Computer и ограничената клиентела, продажбите започват да намаляват и Джобс изпадна в паника. Той налива все повече и повече пари в компанията, над 50 милиона долара за период от 5 години.

Но мечтата за създаване на първия пълнометражен компютърен анимационен филм все още гори и така Pixar е спасена от човек на име Джон Ласитър.

George Lucas 66ème Festival de Venise (Mostra)

Джон Ласитър

Джон е преди всичко аниматор, който вярва, че силата на компютърната анимация ще създаде никога невиждан начин за разказване на истории. Кариерата му всъщност стартира в компанията на Уолтър Дисни – като капитан на круиз в джунглата в Дисниленд. Скоро той става аниматор в студията, но ще бъде уволнен поради манията си към компютърната анимация, от която началниците му не могат да го откъснат. През 1985 г. намира нов професионален дом в компютърния отдел на LucasFilm. Катмъл наема Джон като „дизайнер на интерфейси“, защото не му беше разрешено официално да наеме аниматор.

За да може по-лесно да продава Pixar Image Computer, Джобс иска примери за това какво може да направи мощната машина. Така той позволява на Ласитър да ръководи екип в създаването на късометражни филми за популяризиране на продукта.

„Luxo Jr“, кратък анимационен филм с, както виждате, настолни лампи, прави премиера на годишната конвенция за компютърни технологии SIGGRAPH през 1986 г. И става хит. По-късно същата година е номиниран за награда Оскар. Излишно е да казваме, че беше доста добър пример за това, което Pixar като хардуерна система и компания може да направи. Така Ласитър също успява и да убеди Джобс да реши бъдещето на компанията в посока правенето на телевизионни реклами и анимирани филмчета за други компании.

Докато Джон изгражда отдела за анимация, той води клиенти в лицето на компании като Tropicana, LifeSavers и Listerine, за които Pixar създава реклами. Постепенно стана ясно, че бъдещето на компанията лежи в краката на анимацията, а не в хардуера. През 1990 г. Джобс продава хардуерното подразделение.

Но дори и с тази продажба Pixar все пак е на загуба 8 милиона долара за годината. През март 1991 г. Джобс уволня половината екип и заява, че ще закрие компанията, ако всички служители не дадат акциите си на него. Това всъщност проработва и той наистина закрива компанията, но след това основава нова със същото име и същия персонал, но този път без служителите да получат акции.

Както каза един от съоснователите на Pixar, Алви Рей Смит, във „The Second Coming of Steve Jobs“,

Pixar се проваля 9 пъти по нормалните стандарти, но Стив не искаше да се провали, затова продължи да пише чековете. Той щеше да ни продаде на когото и да е и се опита много всеотдайно, но искаше първо да покрие инвестицията си от 50 милиона долара.

Година по-късно малката и все още бедна компания получава най-големия си ангажимент досега – сделка на стойност 21 милиона долара с Walt Disney Studios. По това споразумение през 1995 г. е направен филмът „Toy Story“. Междувременно Джобс все още се опитваше да продаде Pixar, тъй като има няколко компании, които проявяват интерес, включително и Microsoft, но решава преди да я продаде да види първо как ще се представи „Toy Story“…

 
 
Коментарите са изключени