shareit

Изкуството на бизнеса: Калуст Гулбенкян – Господин Пет Процента

| от Десислава Михайлова |

Томас Карлайл е казал, че „Историята на света не е нищо друго освен биография на великите личности“. В средата на XIX в. шотландският философ е предизвикал съвременниците си със своята теория, че заобикалящият ни свят е плод на идеите, решенията, творбите и характерите на хората, които са имали влияние в обществото. Това не са само политиците и владетелите, но също така хората на перото, религиозните водачи и предприемачите.

Някои личности са оказали глобално влияние върху икономиката и бизнес отношенията, докато други са оставили траен отпечатък върху националната си история. В поредица от текстове ще ви запознаем с предприемчивите хора, които благодарение на своите идеи и действия са изиграли водеща роля в икономиката и историята на своята държава.

Нефтът е известен на човечеството от хилядолетия. В миналото в Северна Америка е използван за правене на магии, в Азербайджан – за лечение, а в Древен Вавилон – за спойка в строителството. В съвременността по-широката му употреба започва в средата на ХIХ в. Първоначално тя се ограничава с използването на керосин за газените лампи. Всичко това се променя през 1884 г., когато самоукият инженер Николаус Ото изобретява електрически запалим двигател, за чието функциониране са необходими течни горива. Две години по-късно неговия сънародник – Карл Бенц получава патент за изобретяването на автомобила.

Новото откритие е наричано „Бензинката“ от своя създател и предизвиква фурор по време на Мюнхенския панаир през 1887 г. Пенсилвания, Тексас и Баку са сред водещите терени, които предоставят петрол за нуждите на новите изобретения. Необходимостта обаче от повече петролни продукти, води до търсене на нови находища, които да ги задоволят. Османската империя се оказва благодатно поле за работа. На нейна територия са земите на Древна Месопотамия, които чакат своя звезден миг. А той настъпва около Първата световна война и освен с имената на големите петролни компании като „Роял Дъч Шел“, „Англо-персийската петролна компания“ и „Стандарт Ойл“ е свързан с това на един мъж, който остава в сянката на големите играчи, но реално самостоятелно притежава 5 процента от целия световен нефтодобив.

Caloustegulbenkian

Снимка: By Неизвестен – http://en.wikipedia.org/wiki/Image:Calouste_Gulbenkian.jpg, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=616755

Калуст Гулбенкян може да бъде описан като „гражданин на света“. По произход е арменец, ражда се поданик на Османската империя, на младини приема британско гражданство, по време на Втората световна война е част от правителството на Виши, а след края й се оттегля и посвещава на своята любима Португалия. Инженер, финансист, петролен магнат и един от най-богатите мъже на своето време. Освен известен бизнесмен, Калуст е сред най-големите колекционери на произведения на изкуството, които той нарича „свои деца“ или „скъпи приятели“. Фондацията, която основава на свое име в Лисабон е сред най- влиятелните днес с бюджет от над 1 милиард евро. Калуст е човек с визия и нюх, чийто слабости са красивите дами и изкуството.

Корените на семейство Гулбенкян могат да се проследят до Средновековието, когато те се заселват в град Кайсери (дн. Турция). Те са от известните търговски арменски фамилии и се занимават с обширна филантропска дейност. С техни средства са построени училища и църкви. Бащата на Калуст – Саркис, се мести в Истанбул, където освен, че разгръща бизнеса си, продължава и семейната благотворителна традиция. Доходите на семейството идват от търговия с килими, вълна и керосин. Малкият Калуст се ражда на 23 март 1869 г. в квартал Юскюдар, в Истанбул.

Ранното си образование той получава в арменско училище в съседния квартал – Кадъкьой. Саркис има планове за сина си и иска той да получи възможно най-доброто европейско образование, затова още 14-годишен го изпраща в Марсилия. Там Калуст усвоява френския език. По-късно той продължава своето обучение в Англия в „Кингс Колидж“. Освен, че усъвършенства своя английски, Калуст е привлечен от академичната атмосфера. Той желае да стане част от катедрата по „Приложни науки“ и да се занимава с изследователска дейност, но усещайки това баща му бързо го привиква обратно в Османската империя.

През 1888 г. Калуст заминава за Баку, за да продължи да изучава петролно инженерство и за да се запознае с руските залежи в този регион. По време на своето пътуване той описва видяното в пътепис и в статии, които излизат на страниците на френския периодичен печат, с което привлича вниманието на Османското министерство на финансите. Тогавашният министър на финансите – Хагоп Паша е също от арменски произход и възлага на младия Калуст да проучи петролните залежи на империята в Месопотамия. За своето проучване той разпитва служителите, работили по построяването на Багдадската железница, чете пътеписи и карти. В крайна сметка той успява да убеди Хагоп Паша, че има огромни находища на нефт в дн. Сирия и Ирак, които следва да бъдат проучени.

По същото време, когато Калуст започва да се издига като петролен експерт, той сключва брак с Наварте Есаян. Също като него и тя е представител на богато арменско семейство, което има връзки с османския двор. Двойката се радва на две деца – син Нубар и дъщеря – Рита. Щастието на семейството е помрачено от поредния анти-арменски погром, който избухва през 1896 г. Благодарение на общественото си положение и връзките си с управляващите те и част от роднините им успяват да се спасят и да напуснат Османската империя. Както се оказва впоследствие – завинаги. Според данните по време на погрома загиват между 80 000 и 300 000 арменци.

Calouste_Gulbenkian_age_20

Снимка: By Unknown, part of the Fundacao Calouste Gulbenkian whose rights are in the public domain as specified by their conditions of use: „All the content is free to use except if told otherwise.“ – http://www.gulbenkian.pt/Institucional/en/TheFoundation/TheFounder?a=6, CC0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=44453090

Семейство Гулбенкян бягат първо в Кайро, а след това в Лондон, където се установяват окончателно. През 1902 г. Калуст приема британско гражданство. Първите му бизнес начинания в Англия са свързани със закупуване на дялове от южно-африканските и австралийските мини. Постепенно той печели име на експерт по корпоративни финанси и въпроси, свързани с добива на петрол. По отношение на залежите в дн. Ирак, той притежава ключови предимства пред конкурентите си. Калуст познава добре Османската империя и как функционира нейната администрация, включително и има връзки на различни нива. В допълнение неговият чар и убедителност го превръщат в идеалния медиатор в петролния свят.

Доказателство за неговата гъвкавост е факта, че въпреки че е британски поданик Гулбенкян е финансов съветник на османските легации в Париж и в Лондон, а през 1919 г. става съветник на персийското посолство в английската столица. Освен на политическата сцена, Калуст трупа богатството си като посредник на Роял Дъч Шел при разрастването на пазара им в САЩ, Мексико, Венецуела и Кавказ. Неговата комисионна от сделките за милиони е в размер на 1-2%, което му позволява да натрупа значителни доходи.

Друго доказателство за усилената му съвместна работа с Османската империя е помощта му при основаване на Националната банка на Турция, след Младотурската революция (1908). Скоро стават ясни и подбудите му. През 1912 г. банката учредява Турската петролна компания, чиято основна задача е да проучи богатите иракски залежи. По-близък поглед върху дяловете на фирмата разкрива следната картина: „Роял Дъч Шел“ и „Дойче Банк“ държат по 25 %, Турската национална банка – 35%, а самият Калуст – 15%. Две години по-късно и последният голям играч – „Англо-персийската петролна компания“ иска да се включи и Калуст отстъпва от своя дял, оставайки с 5%. Въпреки това едноличните акции на Гулбенкян сравнен с петролните титани е повече от показателен за неговото влияние в нефтения сектор.

След Първата световна война (1914-1918) Османската империя се разпада. Нейният пряк наследник е Турция. Ирак и Йордания стават доминиони на Великобритания, а Ливан и Сирия – на Франция. Въпросът за богатите нефтени залежи на Древна Месопотамия отново излиза на дневен ред. До този момент Франция по-бавно от останалите Велики сили осъзнава важността на петрола и късно се включва в разпределянето на залежите. Основен съветник на новосъздадената „Френска петролна компания“ (дн. Тотал) става г-н Гулбенкян. САЩ също започват да се интересуват от залежите в Близкия Изток. По всичко личи, че договорените дялове преди Голямата война няма как да просъществуват в новата политическа обстановка.

Едно от най-големите постижения на Калуст Гулбенкян като специалист по петролните въпроси и медиатор между големите компании за нефтодобив е т.нар „Споразумение на Червената линия“. Преговорите се водят през 1928 г. и до колкото е известно именно той рисува върху картата на Близкия Изток известната червена линия, която копира старите граници на Османската империя.

Gulbenkian_with_his_wife

Снимка: By Unknown, part of the Fundacao Calouste Gulbenkian whose rights are in the public domain as specified by their conditions of use: „All the content is free to use except if told otherwise.“ – http://www.gulbenkian.pt/Institucional/en/TheFoundation/TheFounder?a=6, CC0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=44488165

Споразумението е подписано от „Англо-персийската петролна компания“ (дн. Британски Петролеум), „Роял Дъч Шел“, „Френска петролна компания“, „Турската петролна компания“ и самият Калуст Гулбенкян. Слагайки своите подписи, големите нефтодобивни компании се съгласяват помежду си да не оперират самостоятелни върху очертаната с червено територия, а да се възползват от залежите само чрез „Турската петролна компания“. За своята работа, г-н Гулбенкян получава своите 5% от договора. Това дело му печели прякора „Господин Пет Процента“ и го нарежда сред най-богатите хора в света.

През следващите години, Калуст се отдава на своята страст – колекционирането на ценни произведения на изкуството и на широка благотворителна дейност. Той дарява огромни суми на арменски църкви, училища и болници. Според разпорежданията му 5% от доходите му от петролния бизнес се раздават на бедни арменски семейства. Негово дело е и арменската църква в квартала Кенсингтън, в Лондон. Той е и основният благодетел на библиотеката към катедралата „св. Джеймс“, която съдържа колекция от над 100 000 книжни издания.

За неговата колекция от произведения на изкуството през 1950 г. е написано: „В нито един друг етап от човешката история ,един човек не е притежавал такава колекция самостоятелно“. Дори оценката да е преувеличена, фактите говорят за истинско съкровище, което включва над 6400 разнородни произведения на изкуството от Древността до XX в. Част от тях са придобити от разпродажбата на картини от Ермитража. Частният дом на Гулбенкян в Париж е като своеобразен музей. През 1936 г. той дарява няколко произведения на Британския музей и на Лондонската национална галерия. Днес колекцията на Калуст може да се види в музея в Лисабон, основан от едноименната му фондация.

Тъмно петно върху биографията на Гулбенкян поставя участието му в режима на Виши по време на Втората световна война (1939-1945). По време на конфликта той се ползва с дипломатически имунитет, тъй като е икономически съветник на персийската легация в Париж. Войната не е неговия бизнес и още през 1942 г. Калуст напуска Франция и заживява в Лисабон. Там той доживява края на живота си в своя хотел „Авиз“ и напуска този свят на 20 юли 1955 г., когато е на 86 г. Тялото му е погребано в арменската църква в Лондон.

House_of_gulbenkian

Снимка: By Unknown, part of the Fundacao Calouste Gulbenkian whose rights are in the public domain as specified by their conditions of use: „All the content is free to use except if told otherwise.“ – www.gulbenkian.pt/Institucional/en/TheFoundation/TheFounder, CC0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=44493591

Трудно може да бъде оценено богатството на Гулбенкян, но според някои изследователи той може да е притежавал колкото Рокфелер. Когато умира авоарите му се изчисляват между 250 и 850 млн. долара. Няма сведения какви суми оставя на роднините си, но съгласно последната му воля с по-голямата част от богатството му, както и с частната му колекция от произведения на изкуството, трябва да се създаде Фондация „Калуст Гулбенкян“, което и става през 1956 г. На следващата година е създаден и Музей „Калуст Гулбенкян“ в Лисабон, който може да бъде посетен и днес. В него могат да се видят произведения на Реноар, Рембранд, Рубенс, Ван Дайк и др. велики художници. Животът на Калуст вдъхновява писатели като Уилям Сароян и Жозе Родригеш душ Сантуш да пресъздават неговата история на страниците на свои произведения. Със средствата, отпускани от фондацията му са построени парка „Гулбенкян“ в Лисабон, както и Научният институт в града.

В бурните години през първата половина на ХХ в. Калуст Гулбенкян се издига от търговец, до финансист и бизнес магнат. По време на преговори думата му тежи, а делът му е равностоен на големите петролни компании. В икономическия свят, той остава известен като „господин пет процента“, но за Португалия е един от най-големите културни благодетели.

 
 
Коментарите са изключени

Най-популярните афродизиаци през годините

| от |

През цялата история на човечеството хората са се опитвали да решат проблема с това да се представят добре пред партньора си или въобще да се стигне до представяне. По-долу ще ви разкажем за някои от изцяло естествените афродизиаци, които са се използвали през вековете.

Ambergris

Амбра

Един от най-ценените и известни афродизиаци в света е комбинация от части на калмари, мастни секрети и неприятните неща от червата на кита. Никой не знае със сигурност как тези неприятни неща се извличат от мрачния си затвор в системата на кита, но какво е най-популярното обяснение можете и сами да се сетите. Тези две съставки се смесват по естествен път и плуват в океана, докато не се озоват на брега. Затова най-добрата амбра всъщност е прекарала години, окислявайки се от комбинация от сол, въздух и слънце.

Ценна заради уникалния си провокиращ аромат, амбрата е силно търсена от производителите на парфюми и всякакви други ароматизирани неща. Всъщност амбрата с високо качество може да стигне цени от 20 долара за грам. Както можете да си представите, има силна индустрия в „лова“ на амбра и конкуренцията може да бъде жестока, каквато беше между тези двама търговци:

Преди няколко години Рос Шерман, дългогодишен събирач на амбра в Нова Зеландия, беше блъснат от автомобил на плажа Бейлис, шофиран от един от основните му конкуренти, Джон Джеймс Воданович. Шерман от своя страна го нападна с парче PVC тръба и избяга с леки наранявания.

Не е нужно обаче да рискуваме цялостта на телата си или да чакаме на плажа с месеци, за да се сдобием с амбър. Той е широко достъпен в парфюмерийните магазини в мола, защото се използва в Chanel Number 5, Balmain, Givenchy Amarige и Gucci Guilty. Точно така, тези марки използват гореспоменатите съставки в продуктите си.

Шоколад

Притежавайки уж мощни химикали, които действат на ума, уникалните качества на шоколада пораждат интригуващи въпроси относно способността му да възбужда животинското в хората. Първо, той съдържа триптофан, предшественик на серотонина, който е невротрансмитер и регулира настроението и сексуалното желание. Второ, той съдържа неврохимичния фенилетиламин (PEA) – естествен стимулант, известен като „молекулата на любовта“, защото предизвиква усещане за страст. Трето, шоколадът съдържа и анандамид – вещество, чието име произлиза от санскритската дума за блаженство, защото именно това е чувството, което провокира.

Но въпреки наличието на тези три съставки, учените като цяло отхвърлят твърдението, че шоколадът има някакъв физиологичен ефект върху сексуалната възбуда като отдават всякакъв ефект в тази посока на психологически фактори. Въпреки това, мнозина, особено в малко по-новата история, приписват на шоколада усилващите либидото сили.

Insam (ginseng)

Женшен

На китайски името му означава буквално „растението с мъжкия корен“, женшенът се използва като афродизиак от древни времена. В проучване от 2000 г. Nocerino и др. съобщават, че гинзенозидите в него отпускат половите органи у тестваните зайци (по добър начин), както и стимулират неврологични ефекти, благоприятстващи сексуалната активност. В доклада от проучването се заключава, че „антиоксидантните и органозащитни действия на женшена“ са свързани със засилената клетъчна активност, която влияе положително сексуалната активност и потентността.

Columbian mammoth

Рога и бивни

В историята като афродизиаци са били рекламирани и различни издатини по главите на животни заради фаличния им външен вид, включително бивни на нарвал и носорог и рога от еднорог .Въпреки че няма научни данни, които да подкрепят твърдението, че тези предмети подобряват любовта, проучванията показват, че рогът на носорога може да помогне за откриването на отрови. Понеже рогът е съставен почти изцяло от кератин и протеини, те реагират силно с всяка силна алкална среда като, например, отрова.

Osias Beert the Elder - Dishes with Oysters, Fruit, and Wine - Google Art Project

Стриди

Може би най-известната от афродизиакалните храни, стридите се хапват с цел подобряване на сексуалното желание и потентност поне от римско време. Има много теории защо те увеличават либидото, включително че приличат на женски гениталии (което, разбира се, е твърдение под всякаква критика). Донякъде по-правдоподобно е, че стридите са с високо съдържание на цинк, необходим за производството на определени хормони.

Научно е доказано, че само един аспект на стридите и другите двучерупчести мекотели увеличават сексуалната активност – тяхното богато съдържание на редките аминокиселини Д-аспартова киселина (D-AA) и N-метил-D-аспартат (NMDA). В експерименти учените демонстрират, че инжектирането на плъхове с D-AA и NMDA предизвиква производството на прогестерон и тестостерон съответно при женските и мъжките. Както казва един от изследователите: „Повишените нива на тези хормони в кръвта водят и до завишено сексуално желание“.

Тиква

Според People for the Ethical Treatment of Animals (PETA), мирисът на тиквен пай е доказано от научни изследвания, че увеличава притока на кръв към пениса с до 40% (когато е мирисът е в комбинация с лавандула). Това изследване обаче е на 15 години и никога не е проверявано, затова първоначалните му резултати са поставени под въпрос. Независимо от това, подобно на кедровите ядки и стридите, тиквените семки са пълни с цинк – елемент от жизненоважно значение за производството на тестостерон.

Скротуми

Няма да ви показваме снимка. Много култури твърдят, че яденето на половите карантии на животно, включително и самия полов орган, води до увеличено либидо. Например, в Азия се смята, че яденето на тигров или еленски пенис подобрява изпълненията в леглото. Според културните сведения „Смята се, че като се хранят с тези животински органи, хората поемат някои от силите на животното“. По същия начин, в дивия американски запад, яденето на тази част от бика, сервирана сурова или панирана/пържена, силно се препоръчва за подпомогнете на малкия каубой да се изправи отново на крака.

Lytta-vesicatoria

Испанска муха

Кой би си помислил, че изсушеното и намачкано тялото на мъничкия бръмбар Lytta vesicatoria ще произведе прах, който уголемява уретрата и превръща Робин в Батман? Но е вярно – много наблюдения потвърждават, че активната съставка на прахчето от испанска муха, кантаридин, действа ефективно за увеличаване на размера и продължителността на ерекцията. Въпреки това обаче, мухата не е популярен секс помощник и то по една много основателна причина – тя е смъртоносно отровна дори в малки количества.

Yohimbine-3D-balls-Trans

Йохимбин

Добиван от кората на вечнозелено дърво, което расте в Габон, Камерун и Демократична република Конго, йохимбинът традиционно се използва за лечение на всичко – от проказа до еректилна дисфункция. Смята се, че неговите стимулиращи свойства, включително увеличаване на производството на норепинефрин и адреналин в организма, повишават сексуалната възбуда.

Според WebMD йохимбинът, увеличава притока на кръв и нервните импулси в мъжки и женски полови органи. Въпреки това Националният център за алтернативна медицина (NCCAM) предупреждава: „Не е известно дали йохимбинът помага за някакво здравословно състояние, тъй като не са проведени клинични изпитвания върху кората или нейния екстракт“.

 
 
Коментарите са изключени

Великите авантюристи: Самюел Шамплен – бащата на Нова Франция

| от Александър Стоянов |

Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и величие, падение и гибел. Тези велики разкази се пишат от личности, надарени с дързост, хъс и амбиция, способни да рушат империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина сред тях са добре известни в цял свят, но освен хора като Кортес и Писаро, световната история пази спомена за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват съдбите на цели региони.

Тяхната история е показателна за начинът, по който се развиват цивилизациите. Тя демонстрира неограничените възможности на човешкия дух и амбиция. Съдбата на тези личности ни помага да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава възможност да потърсим героите на своята собствена епоха.

Когато се заговори за колонизация, откривателство и далечни плавания, хората обикновено се сещат най-напред за испанците, след това за англичаните, а малко по-късно и за португалците и холандците. Има обаче още един народ, който заслужава да се нареди сред тези откривателски нации и това са французите. Всъщност, за разлика от англичаните, чийто първи колонии в новия свят са пълен провал, французите съумяват да създадат една жизнена и процъфтяваща отвъдморска провинция, наречена Нова Франция. Човекът, наричан неин „баща“ е откривателят, картограф, предприемач, войн и дипломат Самюел дьо Шамплен.

gettyimages-51246119-594x594

Точната рождена дата на Шамплен не е известна, както и родното му място. За честта спорят Йер Бруаж и Ла Рошел, разположени на бреговете на Атлантическият океан. За рождената му дата се предлагат най-различни версии, като се започне от 1567 г. и се стигне до 1685 г. Най-често се смята че е роден някъде преди 1574 г., когато според някои изследователи малкият Самюел бил кръстен. Не е ясно и към коя християнска деноминация принадлежало семейството му – хугенотите-протестанти или католиците, но във всеки случай се знае че името Самюел обикновено не се давало на деца от католически семейства по онова време. Единственото сигурно за неговите ранни години е, че израснал в семейство на мореплаватели – и баща му и вуйчо му следвали този занаят и още от дете Шамплен се научава да плава, да се оправя с навигацията, да рисува карти и да води прецизни записки. Всички тези умения ще се окажат безценни в бъдещите му експедиции.

В края на Религиозните войни (1562-1598 г.), Шамплен служи във войските на крал Анри IV Бурбон и се издига от квартирмайстер, отговарящ за обоза на конна част до командир на рота, служещ в кралските гарнизони на Бретан. През 1598 г., по силата на мира от Вервен, Испания трябва да изтегли своите войски от френските територии и Шамплен бил част от екипажите, превозващи последните испански части към Кадис. От там, през 1599 г., започва първото му презокеанско плаване към Карибите. По време на своя двугодишен престой, Шамплен достига до Мексико и през целия път води подробен дневник, придружен с множество илюстрации. Когато се завръща във Франция през 1602 г., той превръща дневника си в доклад, който е предаден лично на крал Анри IV. В замяна на тази информация, короната отрежда на Шамплен ежегодна издръжка.

gettyimages-114947578-594x594

Година по-рано, вуйчото на Шамплен умира и от него Самюел наследява богат бизнес в сферата на транспорта на стоки, с активи както в Ла Рошел, така и в Испания. Това и кралската субсидия му позволяват да действа свободно като предприемач и през 1602 г., Самюел решава да пътува за Северна Америка, придружавайки експедиция, натоварена със създаване на постоянен търговски обмен за докарване на ценни животински кожи. Експедицията се ръководи от бретонеца Франсоа дьо Пон, опитен моряк и мореплавател, който се превръща в приятел и ментор на Шамплен. От него Самюел научава много за навигирането  около бреговете на днешна Канада и по р. Сейнт Лорънс. По време на това плаване, което Шамплен документира подробно, той успява да се срещне с представители на местните племена инну, с които французите успяват да постигнат добри търговски взаимоотношения. Година по-късно, обещавайки на краля да осигури допълнителни доклади, Шамплен се включва в нова експедиция към бреговете на Северна Америка.

Именно в хода на тази експедиция и с активната помощ на Шамплен е формирана френската колония Акадия, която е ключов елемент от заселването на Канада. През следващите 4 години, използвайки първоначално остров Сен Кроа като изходна база, Шамплен обикаля и картографира бреговете на залива Сейнт Лорънс и залива Фънди. В плаванията си достига чак до Масачузетс, но сблъсъците с местните индиански племена го убеждават, че тези земи не са подходящи за колонизиране и французите се оттеглят на север. През 1605 г., французите местят своята навигационна база в селището Порт Роял, което остава в столица на Акадия до 1710 г.

gettyimages-1160955552-594x594

През пролетта на 1608 г., Шамплен потегля от Франция с нова експедиция. Целта е да се създаде удобна база по поречието на р. Сейт Лорънс, която да позволи разширяване на търговията с кожи. На 3ти юли, Шамплен и екипажите му достигат мястото, където днес се намира град Квебек. Под ръководството на Шамплен е изградено дървено укрепление, заобиколено от широк ров, в което са построени складове и дървени, двуетажни постройки за живеене. Така се полагат основите на град Квебек – дело, което Шамплен ще продължи през остатъка от живота си. Успоредно с градоустройственото дело, Самюел се заема да подобри отношенията с местните индиански племена. Поетапно, той се среща с представители на виандотите и алгокините, а в последствие и подпомага техните борби с племената мохок. Присъствието на въоръжените с огнестрелно оръжие французи се оказва решаващо, а в замяна, местните съюзници на Шамплен подпомагат изграждащото се колониално общество и разширяват възможностите за търговия с европейците.

gettyimages-517403270-594x594

През 1613 г., Шамплен е първият европеец, пътувал по течението на р. Отава. Така и не успява да открие „великото море на север“ (заливът Хъдзън), за което местните му говорят, но сключва нова поредица от сделки с местните племена, след което се завръща във Франция. Там през 1614 г., издава поредната си книга с бележки и илюстрации от пътуванията си между 1604 и 1613 г., след което се заема да разшири бизнеса си. Създава няколко търговски консорциуми с колеги от Бретан и Западна Франция, след което се завръща в Северна Америка с цел да реализира получените инвестиции. През 1615 г. организира откривателска експедиция по поречието на р. Отава, след което продължава на запад и достига езерото Хурон. По време на това пътуване, Самюел привлича на своя страна още от племената виандоти, обещавайки им военна помощ срещу ирокезите. Военната кампания срещу ирокезите през есента на 1615 г. се оказва провал, а Шамплен е ранен от няколко вражески стрели. Прекарва първите месеци на зимата сред виандотите, но по време на един ов на елени се загубва в пустошта. Преживява сам в продължение на три дни, хранейки се с дребни животни и спейки под заслона на дърветата. В крайна сметка е намерен и през пролетта на 1616 г. се завръща в Квебек, след което отплава обратно за Франция.

gettyimages-517473892-594x594

През 1620 г., Самюел Шамплен се завръща в Нова Франция и поема позицията на де факто губернатор на Акадия. Продължава да развива град Квебек и да поддържа добрите взаимоотношения с местните племена. През 1627 г., Шамплен се включва като един от „Стоте инвеститори“ – търговска група, инициирана от кардинал Ришельо за да развива и регулира търговията с кожи от Северна Америка. Между 1629 о 1632 г. Квебек е окупиран от шотландците на английска служба – братя Кърк. В крайна сметка, крал Чарлз I връща Квебек на французите и през 1633 г., Шамплен е назначен за лейтенант-генерал на Нова Франция, поемайки пълен административен контрол над всички френски колонии в Канада. През следващите две години, той възстановява Квебек и създава няколко нови поселения по поречието на р. Сейнт Лорънс.

Самюел Шамплен получава инсулт през октомври 1635 г. и умира два месеца по-късно, вероятно на Коледа. Погребан е в малка дървена църква, която обаче изгаря при пожар през 1640 г. От тук на сетне, следите на гробът му се губят и до ден днешен не е ясно къде точно се намира тялото му. Освен това, до нас не е достигнало нито едно негово изображение – всичките му портрети са рисувани след смъртта му и тяхната точност остава спорна. Днес на негово име са наречени няколко географски обекта в Канада сред които езерото Шамплен и т.нар. Море на Шамплен – древен разлив на Атлантическия океан, обхващащ части от канадските провинции Онтарио и Квебек, както и части от американските щати Върмонт и Ню Йорк. Освен топонимите, в честа на Шамплен има издигнати десетки паметници както в Канада, така и в САЩ, признавайки го за един от най-важните откриватели в историята на Северна Америка.

 
 
Коментарите са изключени

Музикални хроники: Да създадеш Pink Floyd и да се оттеглиш – блясъкът и лудостта на Сид Барет

| от Тодор Ковачев |

През пролетта на 1967 г. Pink Floyd вече се оформяли като лидери на психеделичния рок – непознат жанр, който скоростно си проправял път към популярната култура.

Фронтмен и основен композитор и текстописец на бандата бил странникът с безкрайно богат вътрешен свят Сид Барет, а оригиналната формация включвала още басиста Роджър Уотърс, барабаниста Ник Мейсън и клавириста Ричард Райт.

Хипнотизиращият дебютен сингъл на четворката Arnold Layne ги изстрелял в топ 20 на Великобритания, а концертите им били единствено по рода си изживяване с иновативна употреба на квадрофонична звукова система за обемен звук, заслепяващи светлинни ефекти и дори машина за мехури.

В онзи период творческата енергия на бандата се дължала на изобретателността на нейния фронтмен, добил култов статут с опияняващия глас, оригиналния китарен звук с богато внедрени китарни ефекти, и разбира се, с текстовете на песните. Тези загадъчни текстове, пропити с мистицизъм, с влияния от Шекспир до Едуард Лиър, и едновременно с това с прозираща неподправена детска наивност, повеждали слушателите към неизследвани до момента музикални територии.

gettyimages-593325439-594x594

Веднага си проличавало, че Сид Барет е човек, изпреварил времето си, но за съжаление днес той е запомнен не само като пионер на психеделичния рок и основател на легендарните Pink Floyd. Запомнен е и с потъването в тихата лудост и тоталното отцепничество през последните 30 години от своя живот, с усамотяването в градината и тихия си квартал, със загубата на интерес към музиката.

Сид бил второто най-малко от общо пет деца в своето уважавано семейство от средната класа. Неговият баща д-р Артър Макс Барет бил известен патолог, но Сид рано се насочил към изкуството и се захванал с рисуване и с актьорство в училищния състав. Запалил се и по емблематичния за бийт поколението роман „По пътя“ на Джак Керуак.

Същите увлечения, които го повели към великите му музикални търсения, за съжаление белязали и пропадането му към пълно усамотение и отделяне от останалите от Pink Floyd.

През 1965 г., тъкмо когато четворката намирала своя музикален стил, Барет вече бил открил стимулиращите ефекти на синтетичния наркотик LSD.

gettyimages-85510803-594x594

Употребата на еуфористични вещества била сред главните причини за промяната в насоката на групата. Pink Floyd (название, спонтанно измислено от Барет като комбинация от имената на двама блус музиканти, Пинк Андерсън и Флойд Каунсъл) постепенно се отдалечавали от свиренето на кавър версии на R&B песни, които още безброй много прохождащи групи имитирали. Експериментирането с непознати звуци и съчетаването им с текстовете на Барет (произлезли сякаш от безконечни алтернативни пространства под влиянието на LSD) бързо спечелило вниманието на публиката и на звукозаписните компании.

Но точно когато Pink Floyd били представяни като следващото голямо явление на британския рок, Сид Барет загубил крехката си връзка с реалността под влиянието на наркотиците.

Неговият стар приятел Дейвид Гилмор, който впоследствие го заменил в Pink Floyd, за да се превърне на свой ред в легенда от най-славните времена на групата, ясно забелязал „изключването“ на Сид. През май 1967 г., по време на записите на втория сингъл на бандата See Emily Play, Гилмор се отбил в студиото и заварил странна гледка.

“Сид изобщо не осъзнаваше, че съм там и просто гледаше с празен поглед. По-късно се научих да разпознавам този поглед много добре, но именно в онзи момент нещата се промениха. Беше шок, той беше различен човек”.

gettyimages-92951667-594x594

Покрай постоянните тревоги за здравето на техния приятел и творчески лидер, Pink Floyd всъщност процъфтявали, а See Emily Play станала по-голям хит и от Arnold Layne и стигнала номер 6 в британските класации. А Барет вече бил написал редица брилянтни песни за дебютния албум The Piper at the Gates of Dawn. Ту абсурдни, ту стъписващо задълбочени и интроспективни, текстовете му не спирали да поразяват, докато той самият потъвал безвъзвратно в собствения си вътрешен свят.

Скоро след като албумът изникнал по рафтовете на музикалните магазини в началото на август 1967 г., състоянието на Барет започнало да причинява непреодолими главоболия на другите от бандата. Pink Floyd трябвало да откажат участието си на Националния фестивал по джаз и блус поради „нервно изтощение“ на фронтмена.

През есента Floyd поели на първото си американско турне, но публичните появи на Барет представлявали огромен проблем. По време на концерт в Сан Франциско той просто стоял на сцената и разстройвал струните на китарата си. В няколко телевизионни участия единствено се взирал кататонично във водещите. Притеснени, мениджърите на групата прекратили турнето, за да избегнат повече срамни случки. В същия период от Барет се очаквало и да напише по-успешен следващ сингъл от See Emily Play.

gettyimages-74798482-594x594

Scream Thy Last Scream и Vegetable Man били счетени за твърде мрачни, за да бъдат издадени като сингли и в крайна сметка Apples and Oranges била избрана в средата на ноември, но не била толкова запомняща се като предните песни и не стигнала до чартовете.

Горе-долу по това време Pink Floyd поели на турне из Великобритания, но Сид Барет продължавал да внася напрежение, като дори отказвал да излезе от буса на групата или си тръгвал преди началото на концертите. След един провален коледен концерт, бандата се свързала с Дейвид Гилмор, който тогава бил фронтмен на друга група, Joker’s Wild.

Китаристът и певец получил предложението да стане пети член на Pink Floyd. Надеждите на останалите, че случващото се с Барет ще е просто фаза, която ще премине, оставали напразни и те трябвало да взимат радикални решения.

Първоначално искали да задържат Сид в бандата и той единствено да пише песните, без да бъде част от активния концертен живот. Но и това нямало как да сработи. През март 1968 г. Барет вече бил изключен от групата, която създал и чийто уникален облик оформил.

В рамките на няколко години Pink Floyd, възпламенени от композициите на Роджър Уотърс и Дейвид Гилмор, се превърнали във величия на рок музиката с безпрецедентен статут и до днес. Предстояла им дълга и все толкова заплетена история на триумфи и конфликти – но вече без участието на Барет.

gettyimages-109767872-594x594

Самият Сид Барет започнал кратка самостоятелна кариера и издал два албума, но в началото на 70-те прекратил музикалните си занимания, завърнал се в родния Кеймбридж и там се отдал на другите си любими дейности, градинарство и рисуване.

Гилмор до последно продължил да свири заедно с него на някои от участията му след раздялата с Floyd, а после се грижел и полагащите се постъпления на бандата от авторски права да достигат до Барет (падали му се около 200 хил. долара годишно).

Докато бившият фронтмен водел своя отшелнически живот, групата написала своя девети студиен албум Wish You Were Here специално за него. По време на записите Барет изненадващо посетил студиото на Floyd и чул вдъхновената от живота му песен Shine On You Crazy Diamond.

Тогава 29-годишният Барет, напълнял, гологлав и с изцяло обръснати вежди, бил неузнаваем и първоначално останалите дори не го познали. С изключение на една съвсем кратка среща между него и Уотърс няколко години по-късно, това бил последният път, когато Сид Барет се срещнал с който и да е от Pink Floyd.

gettyimages-51156063-594x594

Пионерът на психеделичния рок продължил усамотението си, а през 2006 г. почина от рак на панкреаса. За феновете той ще остане нереализираният гений от златната епоха на рока и човекът, запалил искрата на Pink Floyd, само за да пропадне в бездната, сякаш издълбана от собствената му поглъщаща музика.

Такава се оказа странната съдба на Сид Барет – да вдъхнови за десетилетия напред може би най-великата банда в историята, но не и да изживее успеха й.

 
 
Коментарите са изключени

Алоис Алцхаймер – 119 години в търсенето на лекарство

През 1864 г. в Маркбрайт се ражда човекът, чието име ще носи една от най-черните статистики в света през следващия век. Никой не е подозирал, че Алоис Алцхаймер ще отдаде живота си в изследване на едно от най-жестоките заболявания в света. В най-ранна възраст родителите му предричат бъдещето и го насочват към медицината. Местят се по-близо до Ашафенбург, за да може Алоис да учи в хуманитарна гимназия. След това пътят му минава през университета в Берлин, Тюбинген и този във Вюрцбург.

Последният завършва окончателно пътуването в медицината и получаването на докторската степен. Имайки предвид първите плахи стъпки в опознаването на човешката душа, Алоис може да се смята за пионер. Повечето лекари биха взели далеч по-престижна работа, но той предпочита да изследва хора с психични заболявания във Франкфурт. Едно от основните занимания е в патологията. Там често анализирал мозъчната кора на здрав пациент с тази на душевно болен. Много скоро лудницата във Франкфурт ще срещне Алоис с Емил Крепелин. Двамата ще обединят сили в търсенето на разумно обяснение на неотговорните човешки процеси. Емил ще бъде ментор и наставник Алоис и през следващите години ще търсят причините за възникването на лудостта.

gettyimages-615291032-594x594

Когато през 1903 г. Емил е поканен да замине за Мюнхен взима със себе си и Алцхаймер. Никой не подозира, че двамата ще бъдат в заглавията на вестниците и много често ще трябва да обясняват защо имат нужда от тялото на починал пациент, което от друга страна се ангажира с допълнителна бюрокрация и още повече проблеми. И въпреки всички перипети, една пациентка разкрива мрачната истина за овековечаване на името Алцхаймер. Аугусте Детер е много по-различна от останалите пациенти на лудницата във Франкфурт. През 1890 г. започва да развива симптоми на дименция, загуба на паметта, различни халюцинации и дори краткотрайни вегетативни стадии.

Съпругът ѝ си спомня, че Детер често обикаля къщата, влачейки чаршафите с викове в малките часове на нощта. Нейният съпруг работел в железницата и нямал достатъчно пари, за да осигури адекватно лечение. Оплакванията на съседите също не помогнали и Детер била изпратена в лудницата. Алцхаймер очаквал такива предизвикателства и щом се запознал с  Детер, лично поема случая. Отначало задавал колкото се може повече въпроси с надеждата, че паметта на Детер не се е изгубила. Когато се опитвала да отговори, забравяла мисълта си и се налагало да повтаря следните думи „изгубих се“. Алцхаймер я поставя в изолирана стая, за да може да я предпази от самата себе си.

Planning Time Concept

Веднъж освободена, жената започнала да тича и да крещи „Няма да ме нарежете, няма да ме нарежете!“. Постепенно лекуващият лекар ще напише, че неговата пациентка няма никаква представа за фактори като времето, рядко може да запомни детайли, а мозъкът ѝ генерира отговори, които нямат нищо общо с въпросите. Настроенията се сменяли изключително бързо; от щастлива, до раздразнена и изплашена, както и плачеща. Никой не можел да я пусне с останалите пациенти, агресивното ѝ поведение щяло да предизвика сбиване с останалите. Алоис и друг път попадал на такива пациенти, но никога не били на такава възраст.

С всеки следващ ден състоянието на Детер се влошавало, а самият Алоис се постарал да проследи и опише новите симптоми. Междувременно съпругът ѝ изпитвал финансови затруднения и не можел да плаща всички такси. Правил няколко молби за прехвърляне в по-евтина болница, но именно Алцхаймер не одобрил желанията на съпруга. Той вече притежавал правата върху медицинския ѝ картон, а след смъртта ѝ е готов да направи обстоен преглед и на мозъка. На 8 април 1906 г. г-жа Детер умира, а Алцхаймер нарежда тялото да бъде изпратено в Мюнхен. Когато правят обстойна аутопсия, за първи път наблюдават и настъпилите деформации върху мозъчната кора. Тази болест ще остане в историята като болестта на Алцхаймер. За жалост ще мине доста време, преди да бъде разпозната като тих убиец.

На 3 ноември 1906 г. Алцхаймер излиза на сцената на Тюбингенската среща на лекарите и говори за дебнещата опасност. По една или друга причина се оказва, че публиката не проявява никакъв интерес. Липсата се крие във факта, че следващата тема била много по-интересна – натрапчивата мастурбация. Това може би е първият и последен опит на Алцхаймер да представи новооткритото заболяване в света на медицината. В последствие неговият колега ще го включи в своята книга за псхиатрията и едва през 1911 година ще задължи лекарите да я признаят. Във времето, в което Алцхаймер проследява това заболяване, американецът Соломон Картър Фулър също описва подобна тенденция сред своите пациенти. Оказва се, че в разстояние от 5 месеца, двамата лекари наблюдават една и съща болест.

Concept Of Memory Loss

Говорим за Алцхаймер, защото германецът има малко по-точна теория от американската. Двамата откриватели така и не успяват да коментират и разискат по-обстойно мозъчните деформации и деменции. През 1912 година Алцхаймер заболява тежко във влака на път за университета във Вроцлав и никога не се възстановява. Умира на 19 декември 1915 г. и е погребан във Франкфурт. Откритиетo му ще продължи своята кървава статистика и според Световната Здравна организация до 2015 г. жертвите на тази болест в глобален мащаб са 29.8 милиона души. Само за 2015 г. починалите са 1.9 милиона. Официално липсва лечение и медикаменти, които да стабилизират състоянието на човека. Повечето фармацефтични компании предлагат временни решения, които могат само да забавят влошаването и имат различна ефективност върху индивидуалните пациенти.

От 1984 г. насам се допуска, че една от основните причини за влошаване е обвързана с два вида протеини в мозъка – амилоиди и тау. Една от водещите тези е, че когато започне заболяването на Алцхаймер, човешкият мозък просто не може да ги контролира. Амилоидите най-често формират полепи по мозъка, които бавно и сигурно го унищожават. Въпреки редицата експерименти, учените не успяват да разработят лекарство, което да контролира протеините, да унищожава прекомерното синтезирано количество или евентуално да го блокира в самото начало.

През 2018 година са инвестирани близо 1.9 милиарда долара за изследвания и създаване на лекарство против Алцхаймер и по статистически данни провалът може да се оцени на 99%. Бавно и сигурно тази основна хипотеза започва да се гледа по-критично. Проучванията показват, че има хора на 90-годишна възраст с подобни полепи, но мозъкът им функционира напълно нормално и животът им е свободен от дименция. Точно това кара Брус Висел от университета в Сидни да заключи, че ако протеините не са причината за дименция, то тогава каква точно е тяхната функция? Според него въпросните образувания са защитен механизъм на мозъка от бактерии. При инжектирането на такива в мозъка на мишки, само за една вечер се наблюдават амилоиди, които обграждат чуждото тяло.

Memory Lane

Някои изследователи активно изследват теорията около Porphyromonas gingivalis – бактерия причиняваща инфекция на венците. Тя да стигне до мозъчната кора и се смята за причинител на болестта на Алцхаймер. Търсят се ѝ корелаци между лошата устна хигиена и присъствието на деменция. След обзорен анализ достигат до заключението, че по-възрастни пациенти, които обикновено страдат от едното заболяване, най-вероятно отключват и другото.

Новата хипотеза звучи разумно и логично, но все още е само хипотеза. Човешкият мозъкът изгражда много добра кръвна бариера, но Porphyromonas gingivalis напада белите кръвни телца и веднъж щом пристигне до финалната дестинация, започва да атакува мозъчната кора. Защитната реакция е отделянето на амилоиди, те от своя страна покриват атакуваната зона, но същевременно високата им концентрация започва да унищожава неврони. Според учените именно това е причината за така добре познатите деформации – защитата най-накрая се превръща в жестоко нападение. И ако тази бактерия е склонна да създава възпаление върху венците, които в повечето случаи са много по-защитени, можем да си представим какъв ефект има върху мозъка.

Asian elder lost memory from dementia or alzheimer disease concept

Висел напомня, че това е комплексна болест, чийто произход трудно може да се обясни с един симптом – най-вероятно има цяла верига от действия. Кейси Линч от института Кортексим смята, че именно блокърите на въпросната бактерия ще могат да предотвратят и в бъдеще дори да неутрализират самото заболяване. При проведените тестове върху мишки, инжектирането на въпросните блокъри позволява значителното неутрализира мозъчната инфекция и задържа отделянето на въпросните защитни протеини.

Лекарството е преминало своите първоначални тестове и най-вероятно ще навлезе в по-дълги и сериозни експерименти през следващата година. Учени от Мелбърн, подкрепящи точно тази идея са решили да разработят ваксина против въпросната бактерия с надеждата, че с неутрализирането ще се намали значително и процентът на заболелите. Описаните данни са публикувани в NewsScince още миналата година. Все още няма допълнителна информация какво наистина се случва в тази жестока битка, но ако вярваме на тези хипотези, науката много скоро може да отговори на всички въпроси, които някога са вълнували Алоис Алцхаймер.

 
 
Коментарите са изключени