shareit

Изкуството на бизнеса: Джон Д. Рокфелер – Петролният титан

| от Автор: Десислава Михайлова |

Томас Карлайл е казал, че „Историята на света не е нищо друго освен биография на великите личности“. В средата на XIX в. шотландският философ е предизвикал съвременниците си със своята теория, че заобикалящият ни свят е плод на идеите, решенията, творбите и характерите на хората, които са имали влияние в обществото. Това не са само политиците и владетелите, но също така хората на перото, религиозните водачи и предприемачите.

Някои личности са оказали глобално влияние върху икономиката и бизнес отношенията, докато други са оставили траен отпечатък върху националната си история. В поредица от текстове ще ви запознаем с предприемчивите хора, които благодарение на своите идеи и действия са изиграли водеща роля в икономиката и историята на своята държава.

През 1890 г., когато в Япония се провеждат първите избори, а Португалия и Англия очертават границите на колониите си в Африка, САЩ навлизат в етап на бурен икономически растеж. Само за пет години те изместват Великобритания в манифактурното производство, а бизнесът със стомана и добивът на нефт, облагодетелствани от експанзивната политика за строеж на жп линии, превръщат страната във водеща икономическа сила в началото на ХХ в. Процесът е подпомогнат от т.нар. Втора индустриална революция, когато електричеството и развитието на телекомуникацията променят света завинаги.

Времената са такива, че ако си на точното място, в точното време и вземеш верните решения можеш да станеш един от най-богатите хора в света. И неколцина мъже правят точно това – прибирайки лъвския пай от икономическия бум на САЩ. Човекът, който надминава финансовите постижения както на Стоманения барон Карнеги, така и на корабния магнат Вандербилт, е небезизвестният Джон Дейвидсън Рокфелер.

John_D._Rockefeller_aged_18_-_Project_Gutenberg_eText_17090-crop

Снимка: By From The Project Gutenberg EBook of Random Reminiscences of Men and Eventsby John D. Rockefeller http://www.gutenberg.org/etext/17090, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=10647720

Едва двадесет и няколко годишен той обрисува своята мечта в едно изречение и тя се превръща в цел в живота му – да спечели 100 000 долара (дн. ок. 2,5 млрд. долара) и да живее 100 години. Рокфелер фактически сбъдва и двете – богатството му надхвърля в пъти желанията му, а той самият напуска този свят на 97 години. Той става не само първият милиардер в американската история, но и до днес заема първо място в класациите за най-богатите мъже в съвременната история, тъй като състоянието му се приравнява на 336 млрд. долара, или три пъти повече от Бил Гейтс, с неговите около 130 млрд. долара.

Както повечето си богати съвременници, Рокфелер не се ражда със сребърна лъжица в устата, а израства в семейство на дървар и  пътуващ търговец. Баща му – Уилям, известен още като „Големия Бил“ има германски корени и води разгулен живот, а майка му – Елиза е с ирландска кръв, благочестива и силно вярваща баптистка. Той е второто от общо шест деца, които двойката има. Големият Бил не присъства много в живота на семейството си. Когато не е отдаден на извънбрачните си приключения, той върти своя бизнес като е известен с подмолните си и не особено честни търговски похвати. По онова време животът му е бил скандален и дори е обвиняван в полигамия, факт, който на един по-късен етап хвърля сянка върху доброто реноме на фамилията.

Така Джон израства в една особена домашна атмосфера. От една страна той приема религиозното и морално възпитание на майка си, която посажда и кълновете на филантропията в душата му. От друга – той е трениран от баща си да стане търговска акула, използвайки не особено добросъвестни схеми, предлагайки на хората това, което искат да получат, а не това, което им дава в действителност. Както самият той по-късно си припомня: „От самото начало бях възпитаван да работя, да пестя и да давам“. През 50-те години на ХIX в. семейството се премества в Кливланд, а Джон се записва в местната гимназия.

Standard_Oil_Company_1878

Снимка: By Unbekannte Autoren und Grafiker; Scan vom EDHAC e.V. – Sammlung eines Mitglieds des Ersten Deutschen Historic-Actien-Clubs e.V (EDHAC e.V.); (kl), Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=54809022

Той така и не завършва образованието си, а едва 16 годишен я напуска и започва първата си работа като помощник счетоводител в компанията „Хюуит и Тътъл“. Първият му работен ден е толкова паметен за него, че до края на живота си той всяка година го отбелязва и празнува. Заплатата му е по-добра от стартовата надница на Андрю Карнеги, но и той също като него само за няколко години успява да се издигне, да утрои възнаграждението си и да спести първия си капитал. Благодарение на личните си качества Рокфелер си изгражда добра репутация.

Съвременниците му го описват като трудолюбив, прецизен, задълбочен, сериозен, а също честен, методичен, дискретен и религиозен. Той работи до късните часове и става особено добър в изчисляването на транспортни разходи – умение, което по-късно му се отплаща. Той договаря отношенията между собствениците на канали и капитани на кораби, откъдето научава, че цените не са фиксирани, а може да бъдат получени известни отстъпки при транспортирането на товарни стоки.

Вече 20-годишен Рокфелер започва първия си самостоятелен бизнес в сферата на комисионните и заедно със своя съдружник и бивш съученик Морис Кларк основават компанията „Кларк и Рокфелер“. Макар и да спестява не малко средства от своята работа, Рокфелер стартира това свое начинание с финансовата подкрепа на баща си „Големия Бил“ или по-точно – взима заем от него на стойност 1 000 долара с 10 процента лихва. Събитието, което благоприятства ускореното натрупване на капитал от страна на съдружниците е избухналата през 1861 г.

Jdr-king

Снимка: By Puck (magazine). Uploaded to Wikipedia by en:User:Rjensen – the English language Wikipedia (log), Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=4374648

Гражданска война (1861-1865). Те правят малко състояние от осигуряването на продоволствия за войниците. Като много други свои заможни съвременници, Рокфелер откупува военната си повинност и плаща на друг човек да заеме мястото му. Това може и да не е най-достойната постъпка на младия бизнесмен, но той успокоява душата си като субсидира каузата на Севера и финансово подпомага Републиканската партия. За разлика от него, по-малкият му брат Франк участва в Гражданската война и макар и ранен, успява да оцелее.

В годината, в която Рокфелер стартира бизнеса си, в щата Пенсилвания е открит първият петролен кладенец в Америка. Когато правителството на САЩ фиксира цената на петрола по време на военния конфликт и създава прекрасна атмосфера за спекулации и бързи печалби, двамата съдружници не се колебаят, а се включват в света на петролния бизнес.  През 1863 г. компанията „Кларк и Рокфелер“ в партньорство с химика Самюел Андрюс купува първата си рафинерия в индустриалната зона на Кливланд.

По онова време бизнесът с керосин е едва прохождащ, но все повече търсен, поради високите цени на китовата мас, която е недостъпна за средната и за работническата класа. Докато повечето петролни компании усвояват едва 60% от продукта, а останалите изхвърлят във водните басейни, на Рокфелер му хрумва блестящата идея да усвояват всичко на 100 %. Част от добития бензин продава, а с другата захранва собствената си рафинерия. Освен това успява да пласира и вторичните продукти като машинно масло, парафинов восък и нафта. Рокфелер бързо осъзнава, че колкото по-скоро стане независим от всякакви междинни фирми и услуги, толкова повече ще печели. Това е причината да наема свои техници и персонал и да произвежда дори собствени петролни варели.

Standard_oil_octopus_loc_color

Снимка: Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=530376

По същото време се случва и друго голямо събитие в личен план. През 1864 г. Рокфелер сключва брак с Лаура Спелман, отличничка на випуска му и дъщеря на активния политик и бизнесмен – Харви Спелман. Бракът е повече от успешен и продължава над 50 години. По отношение на Лаура, Рокфелер казва: „Нейната преценка винаги беше по-добра от моята. Без нейните безценни съвети, щях да съм беден човек“. Съпругата му е  известна със своите аболюционистки възгледи и филантропска дейност. Тя го дарява с 5 деца, като само едно не доживява до втората си година. Единственият им син – Джон Рокфелер Младши става достоен продължител, както на бизнеса, така и на благотворителните дела на баща си.

През 1865 г. се случва събитието, което както казва самият Рокфелер – „определи моята кариера“. Той откупува на търг досегашното си предприятие от съдружниците си и създава „Рокфелер, Андрюс и Флаглър“ – компанията-майка на бъдещия петролен гигант „Стандарт Ойл“. В края на Гражданската война Кливланд е един от 5-те водещи петролни центъра в САЩ. В началото на 70-те години Рокфелер става президент на компанията, която вече носи името – „Стандарт Ойл“.  Следващият ход, който предприема е както успешен, така и не особено честен. „Стандарт Ойл“ заедно с още няколко рафинерии и железопътни компании сключват таен съюз известен като „Компания за Напредъка на Юга“. Съгласно спогодбата им тази компания ще предоставя транспортни услуги на участниците в нея със значителни намаления в цената, но ще взима пълната сума от по-малките независими предприятия.

При подобна агресивна политика по-малкият бизнес бързо губи капитали и банкрутира, от което се възползва Рокфелер като изкупува на ниски цени конкуренцията. Само за един месец той присъединява 20 компании от Кливланд, с което унищожава опонентите си в града и става собственик на 25% от нефтените залежи в САЩ. Събитието остава в историята като „Кливландското клане“. Година по-късно държавата прекратява съществуването на „Компания за Напредъка на Юга“, но Рокфелер вече е взел повече от очакваното.

Следващата му стъпка е разрастване на бизнеса към Ню Йорк и Пенсилвания. По-късно негови приближени и някои биографи се опитват да смекчат този безкомпромисен ход от страна на милиардера като обясняват, че той показвал на компаниите своите положителни салда и така лесно ги привличал да се съгласят да бъдат изкупени и присъединени към петролния гигант. Каквато и да е истината за неговите похвати, факт е, че през 1879 г., само 9 години след създаването на „Стандарт Ойл“, компанията вече държи 90% от американския петролен пазар.

Стремглавото трупане на състояние води със себе си и вълна на негативизъм спрямо Рокфелер. Известната по онова време журналистка – Ида Талбел, която е дъщеря на един от разорените петролни бизнесмени решава да разобличи порочните практики на милиардера от Кливланд. В поредица от статии, публикувани в списание „Маклър“ и озаглавени „История на компанията Стандарт Ойл“, тя разкрива всички подмолни или брутални бизнес тактики използвани от Рокфелер.

По-късно тези статии са публикувани под формата на книга, която за кратко време става бестселър. През 1890 г. се приема Антитръстовия закон Шърман, който цели да намали властта на монополите, но едва през 1911 г. с решение на Върховния съд се постановява „Стандарт Ойл“ да се разпадне на 33 по-малки компании, които да функционират независими една от друга. Рокфелер отново не е от губещите, защото е главен акционер във всяка една от тях и в същност богатството му се увеличава.

John_D_Rockefeller_by_Oscar_White_c1900

Снимка: By Oscar White – [1], Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=47386644

Макар търговски схеми на Рокфелер да не са от най-почтените, в личен план той страни от партита и публични изяви и прекарва свободното си време със семейството си. В края на ХХ в. той се ангажира с особено широка благотворителна дейност. Рокфелер предоставя 600 000 долара (дн. ок. 25 млн. долара) за построяване на Чикагския университет, като продължава да го подпомага и 20 години след учредяването му. Инициативите му в образованието продължават със създаването на Общообразователен съвет, благодарение на който над 300 млн. долара са разпределени между различни американски колежи и университети.

Друго направление на неговата филантропска дейност е медицината. През 1901 г. се създава Рокфелерския институт за медицински изследвания (дн. частен Рокфелеров университет), в чийто лаборатории е открит лек срещу менингита. Няколко години по-късно е създадена Рокфелеровата санитарна комисия, която лансира обществена кампания, свързана със здравеопазването и с превенцията и лечението на анкилостома (паразитни червеи в човешкото тяло). Благодарение на нея въпросното заболяване е изкоренено в южните щати само за 20 години. През 1913 г. е създадена фондацията „Рокфелер“, която в рамките само на едно десетилетие става най-голямата филантропска организация в света, а нейният създател –  най-големият дарител в историята на САЩ. Благотворителната дейност на фондация Рокфелер достига и до България като през 1932 г. с финансовата й подкрепа е построена сградата на Агрономическия факултет в София.

Когато през 1937 години Рокфелер умира на преклонните 97 години, американската нация скърби за своя благодетел.  Тленните му останки са положени редом до тези на майка му и на съпругата му, която той надживява с близо 15 години. За много от обикновените хора той остава човекът, който дава по монета на всеки, когото срещне. Някои от тях я пазят за цял живот, вярвайки, че част от късмета на Рокфелер ще се прехвърли и върху тях. Самият Джон обобщава живота си по следния начин:

От малък бях научен на труд и на игра,

Животът ми бе празник – дълъг и щастлив,

Оставих зад гърба си тревога и беда

и Господ бе със мен, със Свойта добрина

Повечето от наследниците му запазват честта на фамилията. Синът му Джон Рокфелер Младши следва стриктно както бизнес политиката на баща си, така и благотворителните му инициативи. Той построява комплексът от 14 небостъргача в стил ар деко в Ню Йорк, известен като Рокфелер Сентър. По-късно неговите наследници стават сенатори, други – губернатори, а Нелсън Рокфелер се изкачва до поста вицепрезидент на САЩ. И днес Рокфелер са сред 30-те най-богати родове в САЩ и са смятани за една от най-влиятелните фамилии в обществения и икономически живот на страната.

 

 
 
Коментарите са изключени

Инцидентът Диатлов – една мистерия на 60 години

| от |

На 31 януари 1959 г. в главата на Игор Алексеевич Диатлов се ражда идеята да покори връх Отортен в Северен Урал. Задачата е непосилна за един човек и Диатлов потърсил помощта на още 8 свои колеги. 9 възпитаника на Уралския университет по политехника тръгват на път за едно от най-грандиозните приключения. Преди да замине, Диатлов обещава на своите близки, че веднага ще изпрати телеграма при завръщането си.

Такава няма вече 60 години. Алпинистите така и не успяват да се върнат от върха, а тяхната гибел е може би една от най-големите мистерии до днес в СССР. Щом никой не ги открива в продължение на месец, спасителните служби започват много мащабна операция по издирването. След множество сигнали и многократни полети в планината, спасителите тръгват по стъпките на студентите.

Понякога в снеговете се откриват камери и някой друг дневник. Именно последният открит дневник започва да насочва спасителите. Планинските спасители смятат, че студентите са се изгубили в снежната буря и най-вероятно се отклоняват от пътя си. Така наречената „Планина на смъртта“ е позната на местните със своя висок рейтинг на смъртни случаи. Някъде точно в този момент, преди да започнат спускането от върха, Диатлов и компания решават да разпънат палатките и да починат. Това е и последният ред от открития дневник – датата е 1 февруари. Това е всичката информация, която се знае за тях. Спасителната кампания стартира на 20 февруари след множество подадени сигнали от близките. Лагерът е открит, но няма следа от изгубените. В този момент в организацията се включва и полицията. Не е ясно кога точно са открити телата на жертвите, но притеснителната част е състоянието им.

Първата изненада за разследващите е, че палатката е била прорязана отвътре. Всички вещи продължавали да стоят там, включително и няколко изоставени чифта обувки. Снегът е запазил следите на изгубените, оставените снежни следи показвали босите крака на 9 човека и очевидно само един е успял да се обуе. Няма отговор на този казус, но има и само един крак в обувка. Следите свършват на около 2 километра от лагера в близката гора. Под короната на дърво са открити следите на малък огън и телата на двама души: Юри Кривонисченко и Юри Дорошенко. Макар и температурите да са вледеняващи, двамата алпинисти са били практически по бельо. Телата на Диатлов, Зинаида Колмогорва и Рустем Слободин са открити на връщане към лагера. Съдебните лекари ще бъдат категорични, че смъртта е настъпила от хипотермия. По телата липсвали всякакви други следи от насилие. Липсва логично заключение защо жертвите са напуснали палатката си по бельо, но следващото откритие също не помага за разгадаването на този снежен абсурд. Телата на последните жертви са открити на около 75 метра от запаления огън в гората. По тях вече имало следи от насилие. Съдебният лекар ще напише, че 23-годишният Николай е починал в следствие на много тежка черепна травма. Людмила Дубинина и Симеон Золотяров имат тежки фрактури по гърдите. Друга загадка е нанесеният удар по последните две жертви – подобна сила се постига единствено при сблъсък с кола. Тук идва и най-лошата новина. Тялото на 20-годишната студентка е било без език, очи и част от нейните устни. Липсват части от лицето ѝ, както и от черепа. Тялото на Александър Колеватов е открито в същата локация, но без тези травми, но ако имаме нужда от подробности, липсват веждите му. И ако до тук някой е имал теории, времето ги разбива окончателно. Втората открита група е посрещнала смъртта в много различно време. Всеки един от членовете е починал в определен час спрямо останалите. Краката на Людмила били увити във вълнените панталони на Александър. Золотяров пък е носил палтото на Людмила и нейната шапка, което означава, че най-вероятно ги е взел, след като тя е починала. Практически всеки от оцелелите е взимал дрехите на другия. Въпросът за милиони долари е: какво се е случило?

Първата версия е атака от местното племе Манси. Внезапното нападение ще обясни защо повечето хора са избягали моментално и са разпорили палатка отвътре. Тук идва големият проблем: племето е известно със своите мирни практики и много често помагало на изгубените планинари. Вторият проблем е, че силата на ударите не може да бъде причинена от човек. Съответно тук висят много въпросителни. Нещо още по-сериозно е, че липсват всякакви следи по снега от друго човешко същество.

Втора възможна версия е бягство от потенциална лавина. Това би обяснило защо палатката е разпорена и вещите са изоставени. Най-вероятно всички са тичали към дърветата, където поне малко да се предпазят от наближаващата снежна маса. Лавината би могла да причини точно такъв удар, какъвто търсят съдебните лекари, но тогава какво убива втората малка група от студенти? Нещо още по-сериозно е, че нито един от лагерниците няма да избере да направи лагер там, където има опасност от лавина – опитът им е достатъчно сериозен, за да не допуснат подобна аматьорска грешка. Архивите също не са в полза на тази версия – лавина не е имало в последните няколко години. И ако бъде приета като официална версия, тогава какво е причинило раните върху тялото на Людмила? Когато човешкото тяло изпадне в хипотермия, много често жертвата започва да си мисли, че е горещо и маха сериозната и дебела екипировка. И нещо повече, защо човек ще напусне топлата си палатка, когато му е студено?

View this post on Instagram

It’s #terrortuesday! Turn in tomorrow to hear the theories behind the haunting end of the #DyatlovPass crew, pictured here. Photos from dyatlovpass.com, with more in our fb group: All Things Terror Podcast! #joinus

A post shared by All Things Terror Podcast (@allthingsterrorpodcast) on

И накрая достигаме до още една версия, която би могла да даде някакво обяснение за нападението, но не и за всички останали жертви. Някои експерти твърдят, че е много възможно да става въпрос за любовен триъгълник, който е довел за насилие в групата. Близките на жертвите са категорични, че всички са били много задружни и са си помагали не само в планината. Няма мотив за възникване на толкова агресивни конфликти между тях. Дори и най-силният в групата не може да причини такъв удар на своя опонент, че вендетата да стоят като причина за избиването на всички. Когато започнат да се губят разумните теории, идва време за нова идея. В региона започва да се говори за легендарния менк – форма на руско йети с невероятна сила и жажда за кръв. Руските легенди за това митично същество са ласкави относно неговата сила и агресия.

И докато някой не е започнал да вярва в руски йетита, разследващите откриват малки дози радиация по телата, с което влиза поредната безумна теория и вярата, че срещу бедните студенти е използвано някакво ново оръжие. Тази идея идва с факта, че телата били оранжеви, а не посинели от студ. Науката има обяснение и смята, че това радиацията е в минимални количества и далеч не е опасна. Оранжевият цвят се постига след като една тяло буквално се мумифицира от студ. Тук допълваме конспирацията с още една подробност. Само едно от откритите тела има много висока доза облъчване, но не се споменава кое. През 2018 г. по настояване на журналист от в-к „Консомолская Правда“, останките на Золотарев се ексхумират и изследват отново. Следите от сериозния удар се наблюдават за пореден път, но ако до този момент са липсвали достатъчно променливи в цялото уравнение, сега вече нещата отиват твърде далече. ДНК-то на Золотарев не си прилича с нито едно от ДНК на живите му роднини. Нещо още по-интересно, името Симеон Золотарев не присъства в листа на погребаните. Кой е този човек, никой не може да разбере. Симеон присъства на една обща снимка на студентите и това е всичко известно за него.


View this post on Instagram

Out of multitudes of shows I have done. I must say this was one of the most fascinating “Dyatlov Pass”. Earlier this year, Russia decided to re-investigate one of its creepiest cold cases: the Dyatlov Pass Incident. In 1959, 9 young, athletic students on a ski trip turned up dead in the Ural Mountains of western Russia, in circumstances that defied easy explanation. Investigators at the scene were mystified, when they uncovered traces of radiation, a missing human tongue, & signs the group disrobed before venturing into a snow covered forest. No fewer than 75 theories for what happened on the tragic expedition have been advanced over the last 60 years. Russia’s latest investigation will pursue the top 3. These include a hurricane, snow slab or avalanche. My thoughts, ridiculous that this will be the only reason to re open the case, really? On January 27, 1959, an adventurous group of eight men and two women set off on a 2 week ski-hike. They aimed to conquer Otorten, a mountain whose name, in the local Mansi language, means „Don’t go there.“ See full article FB Paranormal Extraction. #strangethings #strangeworld #ufo #yeti #governmentconspiracy #dyatlovpass #russiaconspiracy #governmentcoverup #secretmilitaryexperiments #secretmilitaryshit #exploretheunknown #odd #freakmeout #weirdshit #paranormal #strange

A post shared by Paranormal Extraction (@paranormalextraction) on

Според друга планинарска група, която лагерувала на около 50 километра от групата на Диатлов, цяла вечер в небето кръжали различни странни обекти в небето. Странното оранжево сияние може да подсилва версията за активирането на някаква форма на оръжие, включително и далечна експлозия. При наличието на детонация е много възможно групата да е хукнала да търси убежище, след като са се скрили до втория запален огън в далечината, оцелелите са се опитали да се върнат и да вземат вещите си, но най-вероятно са умрели от премръзване.

Последните открити тела (тези с липсващи фрагменти от лицата) пък може да станали жертва на близка експлозия. Пенсионираният шеф на полицията Лев Иванов съобщава в малък вестник за инцидента, но чак през 1990 г. за опасенията, че летателните апарати в планината най-вероятно имат нещо общо с инцидента. Цензурата и секретността на Съветския съюз оставя разследващите да напишат само една причина за смъртта – умрели в следствие на природните сили. Тази година стана ясно, че властите започват ново разследване и този път версиите ще бъдат лавина, снежна буря или ураган. Въпросната пътека е кръстена на Диатлов.

Точно там високо в планината има издигнат и малък скромен паметник. До този момент съществуват повече от 75 теории за съдбата на студентите. Сред всички тях присъства отвличнае от извънземни, прикриване на доказателства и тестване на секретно оръжие. Последното, в което всички близки се кълнат е, че техните деца не са попаднали в лавина или друг вид природен катаклизъм. Една много интересна хипотеза е инфразвуци. Според Доние Ейчър, ветровете от планината при конкретно завихряне може да създават така наречените инфразвуци, които в прекомерно излагане могат да причинят паник атаки.

Петр Бартоломей разказва за своя приятел Игор Диатлов, че преди година са покорявали субполярната част на Урал и не са имали никакви проблеми. Игор е бил достатъчно подготвен и умен, за да избягва всякакви опасности. Да се твърди, че е умрял в лавина е точно толкова разумно, колкото и собственоръчното прострелване в крака – трудно би могло да се случи при опитен човек.

 
 
Коментарите са изключени

Математикът, който отказа своя медал и награда от 1 милион долара

| от |

Как се става легенда? Направете нещо уникално и невъзможно по рода си, а след това изчезнете. Хората ще свършат всички останало. Мнозина са направили точно това през годините. Може би сте чували за шампиона по шах Боби Фишър, който през 1972 г. става шампион с победата си над Борис Спаски. Целият свят е прикован да гледа тази невероятна игра и до тогава още няма толкова вълнуващ шампионат. Боби печели титлата и само 3 години по-късно отказва да я защити.

През 1992 г. се появява за неофициален мач срещу Спаски в Югославия и точно там получава заповед за арест от САЩ. Живее известно време в Япония, а след това получава и паспорт за гражданство в Исландия, където остава до края на дните си. Защо някой се отказва точно на върха на своята кариера, не можем да знаем. Точно тази дупка на информация е перфектното място за създаването на истинска история и още много вълнуващи възможности.

Шахът не е единствената сфера, в която човек може да направи впечатление. Григорий Перелман е един от хората в модерната история, които успяват да решат един от належащите математически проблеми на новото хилядолетие. Постижение от този вид често се награждава с крупни суми от 1 милион долара. На 24 май 2000 г. сред всички проблеми за решаване се появява и хипотезата на Поанкаре. Анри Поанкаре пише следното:
„Всяко тримерно затворено едносвързано многообразие е хомеофорно на 3-мерна сфера.“

Теорията е ключова за науката топология. Този специален раздел от математиката се занимава с явленията на непрекъснатост, които остават непроменени при деформация. Интерес е промяната на фигурите, които се деформират, но без да променят основните си елементи. Според тази наука, чашата за кафе и поничката са един и същи предмет, след като имат само една дупка и могат да се наредят една върху друга, защото не се налага да бъдат разкъсвани или променяни по един или друг начин. Ако завършете шал върху сферично тяло и се опитате да стегнете възела, тогава най-вероятно ще успеете. Ако обаче направите същото с предмет като поничката, автоматично може да я разкъсате. До 60-те години на миналия век са доказани всички измерения, с изключение на третото. Казусът с четвъртото измерение е решен през 1982 г. от Майкъл Фридман и остава само едно.

Употребата на топология позволява премахването на проблемни области в хирургията, където е трудно да се докаже, че има нараняване. Именно по тази причина математиката може да даде много сериозни отговори в толкова критични ситуации и по тази причина трудът на Поанкаре се смята за толкова важен.

Perelman,_Grigori_(1966)

Снимка: By George Bergman – Mathematisches Institut Oberwolfach (MFO), GFDL, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=11511619

В началото на 2002 г. се появява мистичният руснак Григорий Перелман. Той публикува няколко материала по темата в сайт с име arXiv. Неговият труд е забелязан от Ричард Хамилтън, който започва сериозно да доризвава теоремата. Само 4 години по-късно редица математици споделят, че доказателството е вярно, с което автоматично го номинират за Филдсов медал – еквивалентът на Нобелова награда в математиката. Постижението е сериозно, особено след като само веднъж на 4 години се събират всички математически гении, за да определят постиженията от този вид.

Има и едно много сериозно условие, всеки участник трябва да е на възраст над 40 години. В деня на церемонията, Григорий не излиза и официално отказва своята парична награда – не се интересувал от славата и парите. Не желаел да бъде показван като животно в зоопарк и също така смята, че единствената награда може да бъде факта, че е доказал теоремата. Историята не спира с това. Макар и мнозина да са изненадани от решението, други различни институти продължават с опитите да го надрадят. През 2010 година комитет Millennium Prize официално обявява, че Перелман може да получи награда, но само няколко месеца по-късно Гриша ги облива със студена вода, заявявайки, че неговото постижение не е по-голямо от това на Хамилтън. Но кой е толкова инатият човек, който не е съгласен да получи награда, нито слава?

Историята започва през далечната 1955 г. в Санкт Петербург. Григорий се ражда в семейството на електротехник и математичка. Талантът му бързо се забелязва и започва да учи в училище, специализирано за математика и физика. През 1982 г. е част от руския отбор на Съветския съюз по математика на международната олимпиада. Печели златен медал за постигането на перфектен резултат. На 16-годишна възраст влиза в институт и става доктор на науките през 1990 г. Получава оферта за работа в Ню Йорк и я приема, но изобщо не харесва САЩ като страна и прекарва много малко време. През 1993 г. започва да работи в университета в Калифорния по програма за изследвания, където доказва една от теоремите на Римановата геометрия. През 1995 г. се завръща в Санкт Петербург, където получава малка заплата, но поне е щастлив.

През 2006 г. става ясно, че Григорий изчезва. Напуска работата си и потъва в неизвестност. През прекараното време в САЩ е успял да задели достатъчно пари и според някои източници е бил жертва на нападение. Оказва се, че дори в математиката има агресия и много често някои математици се опитват да откраднат нечия идея. В този случай говорим за Ксай Пинг Жу и Хуао-Донг Цао. Двамата твърдели, че са успели да направят по-добра версия от тази на Григорий, но той самият не можел да бъде открит за коментар. Освен това математическата общост доказва многократно, че двамата гении не са направили нищо по-добро от преписването на теоремата. Григорий повече не се занимава с математика и не се смята за професионалист, докато негов колега на име Михаил Громов споделя, че истинският учен се вълнува от науката и нищо друго. Сигурно може да го откриете и днес на работното си място, но човекът е достатъчно скромен, за да откаже коментар по темата.

 
 
Коментарите са изключени

Папа Климент I, който умря, защото напои хората

| от |

Ранната историята на римокатолическа църква е толкова забележително оскъдна, че от I век никой не е абсолютно сигурен кои са били някои от папите и дори когато и защо въобще са управлявали. Години наред някои древни учени смятали, че Климент е наследник на Свети Петър, докато други твърдят, че е Лин. Към объркването добавя и чисто и просто самоличността на един (или двама?) от тези ранни папи: дали Анаклет или Клет е един човек или двама души (а дори не повдигаме въпроса в какъв ред се възкачват на Светия престол).

papi

Днес учените вече са постигнали съгласие относно този прословут ред на папите (като не обръщаме внимание дали се дължи на действителни доказателства или просто защото им е омръзнало от препирнята) и този ред съответства на излизащият ежегодно в папския годишник Annuario Pontifico. Този списък започва с Петър, следван от Лин и Анаклет (който е същият човек като Клет), след това е Климент и накрая, както виждате на картинката от Wikipedia – Еварист.

За разлика от някои от другите ранни папи, за съществуването на Климент има реални исторически доказателства. В писмото на Свети Павел до Филипяните (Фил. 4: 3) Павел разказва за Климент, че се е „борил от моята страна“. Разчитайки на това, много учени смятат, че Климент играе роля в евангелската мисия на Павел към езичниците.

Giovanni Battista Tiepolo 094

Свети Климент, худ. Джовани Батиста Тиеполо

В минали времена някои твърдят, че този Климент всъщност е бил Тит Флавий Клеменс – благородник, свързан с цезарите и племенник на римския император Веспасиан (управлявал 69-79 г. сл. Хр.). Подобно на Климент I, Веспасиан е екзекутиран заради религиозните си убеждения и дори има надпис, описващ неговото мъченичество, издълбан в камъка под църквата „Сан Клементе“ в Рим: „Т. Flavii Clementis Viri Consularis et Martyris Tumulus illustratis“. Въпреки това обаче повечето учени се съмняват, че Флавий Клеменс всъщност е папа Климент, вярвайки, че този папа всъщност е от еврейски произход.

Според някои източници Климент е посочен от Св. Петър за свой наследник, но първоначално отказва тази чест, позволявайки на Лин и Анаклет да служат пред него. Счита се, че тъй като мнозина в по онова време не са били склонни да следват Петър, Климент, поне в началото, се ненавиждал възможността да налага каквато и да е власт.

Все пак в крайна сметка става папа и едно от официалните му решения е толкова важно, че са запазени недвусмислени доказателства за него. Част от писанията на Апостолски отци (произведения, които идват от хора, които са имали толкова близък контакт с апостолите, че думите им са наричани „ехо на истинско апостолско учение“), а именно първото писмо на Климент до Коринтяните (написано някъде между 95 и 140 г. сл. н. е.), включва увещанието му към хора от тази общност, които в резултат на спор с духовните си водачи, ги отстраняват от службите им.

Писмото среща широко внимание като част от църковния канон през ІV в. Някои учени отбелязват, че то съдържа три „грешки“: той говори за феникса като за истинска птица, която се намира в „Арабия и околните страни“; описва Исус като че ли е обикновен човек и не е божество; и предполага, че има други светове отвъд океана.

Clemens Romanus

Климент

Към края Климент бил прогонен от император Траян през Евксиново море (Черно море) до Херсонес (Крим), където се твърди, че е спасил хората от жадна смърт като е накарал „фонтан да избие като по чудо за облекчението на християните“. Както можете да си представите, това впечатлило местните хора и всички веднага последвали вярата му и построили 75 църкви из целия полуостров.

Така нарасналата му популярност разгневява императора и той нарежда да бъде убит по конкретен начин – като завързат котва за врата ми и го хвърлят от кораб далеч в морето. Така и става и Климент, разбира се, умира, но смъртта му дава начало на прекрасна легенда:

На годишнината от смъртта му морето се отдръпна до мястото, където беше удавен, някъде на 5 дълги километра от брега; и след оттеглянето му се появи най-великолепен храм… в който е намерено тялото на светеца. 

Въпреки че се твърди, че това се случва всяка следваща година, като морето всеки път остава отдръпнато за седмица, няма скорошни сведения това да се случва наистина. Вместо това, през IX век, докато пътува из Крим, Св. Кирил уж открива някои кости заедно с котва в една погребална могила. Той ги обявява за останките на Климент I и ги постави във висок олтар на базиликата „Сан Клементе“ в Рим.

 
 
Коментарите са изключени

За първи път в България: Първата пивоварна в страната – „Света Петка“ в Русе

| от |

В Русе са се появили толкова много неща за първи път в България, че не е за вярване. Там през 1864 г. се открива първата съвременна печатница в България, през 1865 г. за първи път улиците получават имена, през 1881 г. е създадена първата частна банка „Гирдап“, през 1883 г. е построена първата метеорологична станция и още много първи неща…

Днес ще ви разкажем за първата пивоварна в България – пивоварна „Света Петка“, град Русе.

Rousse panoramic 1824

Илюстрация на Русчук от 1824

Първо трябва да отбележим, че за мястото на първия пивовар има сериозна конкуренция. Претендентите са Каменица, която е създадена през 1881 година, Шуменско пиво – съответно през 1882, а братята Прошек изграждат своята пивоварна също през 1881 година и така техният наследник, Ариана, също се нарежда сред най-старите в бранша.

За пивоварната „Света Петка“ има не толкова неясни, колкото противоречиви сведения. Някои твърдят, че тя е основана през 1877 от предприемача Сава Г. Велезли. Той е индустриалец, роден през 1834 година в град Златица, Софийско, но се преселва да живее в Русе преди 1878 г. Първоначално работи като кафеджия, а след това отваря и собствена кръчма – тоест, не би било чудно именно тази версия да е вярна. Други обаче казват, че пивоварната е основана през 1878 година. А трети откриват сведения за нея в брой 340 на вестник „Дунав“ от 29 декември 1868. Там пише, че през същата година за мелниците и за бирената фабрика в Русчук се превозват въглища от Мачим с дунавски параходи. Мачим по принцип е пристанищен град на румънската част от река Дунав – административен център на окръг Тулча в Северна Добруджа. В града е имало много българско население, докато през 1940 година то не е прогонено в родината си от Крайовската спогодба.

Веднага след Освобождението временната администрация на Русе прави разбор с какво разполага градът след войната и като най-значими ресурси се определят днешния „Локомотивен вагонен завод“ ЕАД, тогава Депо за ремонт на локомотиви и вагони „Тракцията“, това което е останало от парната мелница на капитан Яни в махалата Сарай след взривовете по време на войната и Пивоварната фабрика.

Фабриката е построена близо да пещерата „Св. Петка“, която е била дом на църква със същото име. След Освобождението се появяват и други пивоварни и за да се различават, очевидно е необходимо име и така тя получава своето. Самата сграда е на 8 етажа, построена от камък и тухли. През огромния й двор е минавала реката Русенски Лом, а в него са се намирали още избата и сграда с жилища на работниците.

Оборудването на пивоварната е било модерно за времето си. Машините били за производство на баварско и пилзенско пиво: парна машина, варка, скари за сушене на ечемик, апарат за източване. Имала е мивално отделение, циментирани тунели за кълнене на ечемикa, помещения за отлежаване на бирата, складове и ледница. Пещерата с църквата се използва и за отлежаване на бирата, защото тя поддържа постоянна температура .

Franz Milde

Човекът на снимката е чешкият майстор-пивовар Франц Милде, който пристига в България през 1881 г. Тук започва работа в пивоварната фабрика „Света Петка“, но една година по-късно се мести от Русе в Шумен, където започва да работи в „Българско пивоварно дружество Шумен“ отново като пивовар. Години по-късно обаче, през 1899 г. главен майстор пивовар на „Света Петка“ ще стане Себастиян Милде, брат на Франц Милде.

Друг чужденец пък, австриецът от чешки произход Йозеф Хаберман, основава втората пивоварна в Русе през 1883, която се казва съответно „Хаберман“. Вече с две фабрики Русе придобива статута на важен център за производство на бира в България. Това положение се засилва още повече, когато в края на ХІХ и началото на ХХ век лозята са унищожени от болестта филоксера.

През 1892 г. годишното производство на бира за двете фабрики заедно надхвърля 400 000 л. „Хаберман“ и „Шуменско пиво“ подписват договор за съвместна работа. През 1903 г. шуменското дружество поглъща „Хаберман“ и се преименува на „Българско пивоварно дружество Шумен – Русе“.

През 1897 г. в „Български алманах“ пише за „Пивоварно дружество „Св. Петка“, град Русе, което произвежда жълта и черна бира и изнася по всички краища на България“. Производството на пивоварната достига 756 160 литра бира през 1904 г., а само 2 години по-късно то става 628 262 литра. Нещата вървят чудесно, при това забележително дълго време – през 1918 г. се създава акционерно дружество „Света Петка“ АД с капитал 3 милиона лева (3 000 000 лева през 1918!).

Но за съжаление идват 20-те години на ХХ век и производството на бира навлиза в дълбока криза. Пивоварната среща проблеми още през юни 1920, когато във фабриката избухва стачка заради тежките условията на труд. Но тази стачка ще е най-малкият проблем. 

До 1924 г. фабриката вече произвежда бира под името Пивоварна Русе и е притежание на Шуменското Пивоварното дружество Шумен- Русе. Но името няма значение, когато след 1925 г. българското правителството предприема  тежката акцизна политика, за да може да се поощри винарската индустрия, и в следствие на това се наблюдава сериозен спад в производството на бира в България. Това принуждава собствениците на пивоварни фабрики да образуват пивоварен картел (на 3 април 1927 г.), в който участват всичките съществуващи до този момент 18 фабрики, в това число, разбира се, и . Картелът взима решението от тези 18 пивоварни фабрики да се затворят 12. Сред тях е и „Света Петка“.

Картелът не успява да преодолее спада и политиката на правителството и през 1931 г. престава да съществува. Закритите фабрики прекратяват производство и част от тях продължават да функционират само като складове за продажба на бира на останалите 6 функциониращи пивоварни.

През 1929 г. „Света Петка“АД изпада в несъстоятелност и активите му са обявени за разпродажба.

Шуменската пивоварна прекратява производството на бира в бившата фабрика „Хаберман“ в Русе и от тук насетне тя се използва само за произвеждането на малц. Така една криза прекратява цялата пивоварна индустрия на града.

По време на социализма в града отново се появява фабрика за бутилиране на бира, която в известна степен успявва да задоволи местните нужди. През годините тя си кооперира с „Плевенско пиво“, „Болярка“ и „Загорка“ с цел доставка на бира. По-възрастните русенлии си спомнят как големи цистерни бирата се докарва в града и се бутилира. През 80-те години се появява дори пиво „Русе“.

Това продължава до средата на 90-те години и след това фабриката е закупена от „Булбрю- ММ“, град Варна. Новият собственик прекратява бутилирането на бира и изнася машините. Известно време „Булбрю“ продава бира с марката „Хаберман“, но тя се произвежда и бутилира в Пивоварна „Леденика“ в Мездра, собственост на Михаил Михов, известен също с прякора Мишо Бирата. След смъртта му следва и фалит на Леденика и ММ и така бирата „Хаберман“ спира.

 

 
 
Коментарите са изключени