shareit

Изкуството на бизнеса: Джон Д. Рокфелер – Петролният титан

| от Автор: Десислава Михайлова |

Томас Карлайл е казал, че „Историята на света не е нищо друго освен биография на великите личности“. В средата на XIX в. шотландският философ е предизвикал съвременниците си със своята теория, че заобикалящият ни свят е плод на идеите, решенията, творбите и характерите на хората, които са имали влияние в обществото. Това не са само политиците и владетелите, но също така хората на перото, религиозните водачи и предприемачите.

Някои личности са оказали глобално влияние върху икономиката и бизнес отношенията, докато други са оставили траен отпечатък върху националната си история. В поредица от текстове ще ви запознаем с предприемчивите хора, които благодарение на своите идеи и действия са изиграли водеща роля в икономиката и историята на своята държава.

През 1890 г., когато в Япония се провеждат първите избори, а Португалия и Англия очертават границите на колониите си в Африка, САЩ навлизат в етап на бурен икономически растеж. Само за пет години те изместват Великобритания в манифактурното производство, а бизнесът със стомана и добивът на нефт, облагодетелствани от експанзивната политика за строеж на жп линии, превръщат страната във водеща икономическа сила в началото на ХХ в. Процесът е подпомогнат от т.нар. Втора индустриална революция, когато електричеството и развитието на телекомуникацията променят света завинаги.

Времената са такива, че ако си на точното място, в точното време и вземеш верните решения можеш да станеш един от най-богатите хора в света. И неколцина мъже правят точно това – прибирайки лъвския пай от икономическия бум на САЩ. Човекът, който надминава финансовите постижения както на Стоманения барон Карнеги, така и на корабния магнат Вандербилт, е небезизвестният Джон Дейвидсън Рокфелер.

John_D._Rockefeller_aged_18_-_Project_Gutenberg_eText_17090-crop

Снимка: By From The Project Gutenberg EBook of Random Reminiscences of Men and Eventsby John D. Rockefeller http://www.gutenberg.org/etext/17090, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=10647720

Едва двадесет и няколко годишен той обрисува своята мечта в едно изречение и тя се превръща в цел в живота му – да спечели 100 000 долара (дн. ок. 2,5 млрд. долара) и да живее 100 години. Рокфелер фактически сбъдва и двете – богатството му надхвърля в пъти желанията му, а той самият напуска този свят на 97 години. Той става не само първият милиардер в американската история, но и до днес заема първо място в класациите за най-богатите мъже в съвременната история, тъй като състоянието му се приравнява на 336 млрд. долара, или три пъти повече от Бил Гейтс, с неговите около 130 млрд. долара.

Както повечето си богати съвременници, Рокфелер не се ражда със сребърна лъжица в устата, а израства в семейство на дървар и  пътуващ търговец. Баща му – Уилям, известен още като „Големия Бил“ има германски корени и води разгулен живот, а майка му – Елиза е с ирландска кръв, благочестива и силно вярваща баптистка. Той е второто от общо шест деца, които двойката има. Големият Бил не присъства много в живота на семейството си. Когато не е отдаден на извънбрачните си приключения, той върти своя бизнес като е известен с подмолните си и не особено честни търговски похвати. По онова време животът му е бил скандален и дори е обвиняван в полигамия, факт, който на един по-късен етап хвърля сянка върху доброто реноме на фамилията.

Така Джон израства в една особена домашна атмосфера. От една страна той приема религиозното и морално възпитание на майка си, която посажда и кълновете на филантропията в душата му. От друга – той е трениран от баща си да стане търговска акула, използвайки не особено добросъвестни схеми, предлагайки на хората това, което искат да получат, а не това, което им дава в действителност. Както самият той по-късно си припомня: „От самото начало бях възпитаван да работя, да пестя и да давам“. През 50-те години на ХIX в. семейството се премества в Кливланд, а Джон се записва в местната гимназия.

Standard_Oil_Company_1878

Снимка: By Unbekannte Autoren und Grafiker; Scan vom EDHAC e.V. – Sammlung eines Mitglieds des Ersten Deutschen Historic-Actien-Clubs e.V (EDHAC e.V.); (kl), Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=54809022

Той така и не завършва образованието си, а едва 16 годишен я напуска и започва първата си работа като помощник счетоводител в компанията „Хюуит и Тътъл“. Първият му работен ден е толкова паметен за него, че до края на живота си той всяка година го отбелязва и празнува. Заплатата му е по-добра от стартовата надница на Андрю Карнеги, но и той също като него само за няколко години успява да се издигне, да утрои възнаграждението си и да спести първия си капитал. Благодарение на личните си качества Рокфелер си изгражда добра репутация.

Съвременниците му го описват като трудолюбив, прецизен, задълбочен, сериозен, а също честен, методичен, дискретен и религиозен. Той работи до късните часове и става особено добър в изчисляването на транспортни разходи – умение, което по-късно му се отплаща. Той договаря отношенията между собствениците на канали и капитани на кораби, откъдето научава, че цените не са фиксирани, а може да бъдат получени известни отстъпки при транспортирането на товарни стоки.

Вече 20-годишен Рокфелер започва първия си самостоятелен бизнес в сферата на комисионните и заедно със своя съдружник и бивш съученик Морис Кларк основават компанията „Кларк и Рокфелер“. Макар и да спестява не малко средства от своята работа, Рокфелер стартира това свое начинание с финансовата подкрепа на баща си „Големия Бил“ или по-точно – взима заем от него на стойност 1 000 долара с 10 процента лихва. Събитието, което благоприятства ускореното натрупване на капитал от страна на съдружниците е избухналата през 1861 г.

Jdr-king

Снимка: By Puck (magazine). Uploaded to Wikipedia by en:User:Rjensen – the English language Wikipedia (log), Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=4374648

Гражданска война (1861-1865). Те правят малко състояние от осигуряването на продоволствия за войниците. Като много други свои заможни съвременници, Рокфелер откупува военната си повинност и плаща на друг човек да заеме мястото му. Това може и да не е най-достойната постъпка на младия бизнесмен, но той успокоява душата си като субсидира каузата на Севера и финансово подпомага Републиканската партия. За разлика от него, по-малкият му брат Франк участва в Гражданската война и макар и ранен, успява да оцелее.

В годината, в която Рокфелер стартира бизнеса си, в щата Пенсилвания е открит първият петролен кладенец в Америка. Когато правителството на САЩ фиксира цената на петрола по време на военния конфликт и създава прекрасна атмосфера за спекулации и бързи печалби, двамата съдружници не се колебаят, а се включват в света на петролния бизнес.  През 1863 г. компанията „Кларк и Рокфелер“ в партньорство с химика Самюел Андрюс купува първата си рафинерия в индустриалната зона на Кливланд.

По онова време бизнесът с керосин е едва прохождащ, но все повече търсен, поради високите цени на китовата мас, която е недостъпна за средната и за работническата класа. Докато повечето петролни компании усвояват едва 60% от продукта, а останалите изхвърлят във водните басейни, на Рокфелер му хрумва блестящата идея да усвояват всичко на 100 %. Част от добития бензин продава, а с другата захранва собствената си рафинерия. Освен това успява да пласира и вторичните продукти като машинно масло, парафинов восък и нафта. Рокфелер бързо осъзнава, че колкото по-скоро стане независим от всякакви междинни фирми и услуги, толкова повече ще печели. Това е причината да наема свои техници и персонал и да произвежда дори собствени петролни варели.

Standard_oil_octopus_loc_color

Снимка: Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=530376

По същото време се случва и друго голямо събитие в личен план. През 1864 г. Рокфелер сключва брак с Лаура Спелман, отличничка на випуска му и дъщеря на активния политик и бизнесмен – Харви Спелман. Бракът е повече от успешен и продължава над 50 години. По отношение на Лаура, Рокфелер казва: „Нейната преценка винаги беше по-добра от моята. Без нейните безценни съвети, щях да съм беден човек“. Съпругата му е  известна със своите аболюционистки възгледи и филантропска дейност. Тя го дарява с 5 деца, като само едно не доживява до втората си година. Единственият им син – Джон Рокфелер Младши става достоен продължител, както на бизнеса, така и на благотворителните дела на баща си.

През 1865 г. се случва събитието, което както казва самият Рокфелер – „определи моята кариера“. Той откупува на търг досегашното си предприятие от съдружниците си и създава „Рокфелер, Андрюс и Флаглър“ – компанията-майка на бъдещия петролен гигант „Стандарт Ойл“. В края на Гражданската война Кливланд е един от 5-те водещи петролни центъра в САЩ. В началото на 70-те години Рокфелер става президент на компанията, която вече носи името – „Стандарт Ойл“.  Следващият ход, който предприема е както успешен, така и не особено честен. „Стандарт Ойл“ заедно с още няколко рафинерии и железопътни компании сключват таен съюз известен като „Компания за Напредъка на Юга“. Съгласно спогодбата им тази компания ще предоставя транспортни услуги на участниците в нея със значителни намаления в цената, но ще взима пълната сума от по-малките независими предприятия.

При подобна агресивна политика по-малкият бизнес бързо губи капитали и банкрутира, от което се възползва Рокфелер като изкупува на ниски цени конкуренцията. Само за един месец той присъединява 20 компании от Кливланд, с което унищожава опонентите си в града и става собственик на 25% от нефтените залежи в САЩ. Събитието остава в историята като „Кливландското клане“. Година по-късно държавата прекратява съществуването на „Компания за Напредъка на Юга“, но Рокфелер вече е взел повече от очакваното.

Следващата му стъпка е разрастване на бизнеса към Ню Йорк и Пенсилвания. По-късно негови приближени и някои биографи се опитват да смекчат този безкомпромисен ход от страна на милиардера като обясняват, че той показвал на компаниите своите положителни салда и така лесно ги привличал да се съгласят да бъдат изкупени и присъединени към петролния гигант. Каквато и да е истината за неговите похвати, факт е, че през 1879 г., само 9 години след създаването на „Стандарт Ойл“, компанията вече държи 90% от американския петролен пазар.

Стремглавото трупане на състояние води със себе си и вълна на негативизъм спрямо Рокфелер. Известната по онова време журналистка – Ида Талбел, която е дъщеря на един от разорените петролни бизнесмени решава да разобличи порочните практики на милиардера от Кливланд. В поредица от статии, публикувани в списание „Маклър“ и озаглавени „История на компанията Стандарт Ойл“, тя разкрива всички подмолни или брутални бизнес тактики използвани от Рокфелер.

По-късно тези статии са публикувани под формата на книга, която за кратко време става бестселър. През 1890 г. се приема Антитръстовия закон Шърман, който цели да намали властта на монополите, но едва през 1911 г. с решение на Върховния съд се постановява „Стандарт Ойл“ да се разпадне на 33 по-малки компании, които да функционират независими една от друга. Рокфелер отново не е от губещите, защото е главен акционер във всяка една от тях и в същност богатството му се увеличава.

John_D_Rockefeller_by_Oscar_White_c1900

Снимка: By Oscar White – [1], Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=47386644

Макар търговски схеми на Рокфелер да не са от най-почтените, в личен план той страни от партита и публични изяви и прекарва свободното си време със семейството си. В края на ХХ в. той се ангажира с особено широка благотворителна дейност. Рокфелер предоставя 600 000 долара (дн. ок. 25 млн. долара) за построяване на Чикагския университет, като продължава да го подпомага и 20 години след учредяването му. Инициативите му в образованието продължават със създаването на Общообразователен съвет, благодарение на който над 300 млн. долара са разпределени между различни американски колежи и университети.

Друго направление на неговата филантропска дейност е медицината. През 1901 г. се създава Рокфелерския институт за медицински изследвания (дн. частен Рокфелеров университет), в чийто лаборатории е открит лек срещу менингита. Няколко години по-късно е създадена Рокфелеровата санитарна комисия, която лансира обществена кампания, свързана със здравеопазването и с превенцията и лечението на анкилостома (паразитни червеи в човешкото тяло). Благодарение на нея въпросното заболяване е изкоренено в южните щати само за 20 години. През 1913 г. е създадена фондацията „Рокфелер“, която в рамките само на едно десетилетие става най-голямата филантропска организация в света, а нейният създател –  най-големият дарител в историята на САЩ. Благотворителната дейност на фондация Рокфелер достига и до България като през 1932 г. с финансовата й подкрепа е построена сградата на Агрономическия факултет в София.

Когато през 1937 години Рокфелер умира на преклонните 97 години, американската нация скърби за своя благодетел.  Тленните му останки са положени редом до тези на майка му и на съпругата му, която той надживява с близо 15 години. За много от обикновените хора той остава човекът, който дава по монета на всеки, когото срещне. Някои от тях я пазят за цял живот, вярвайки, че част от късмета на Рокфелер ще се прехвърли и върху тях. Самият Джон обобщава живота си по следния начин:

От малък бях научен на труд и на игра,

Животът ми бе празник – дълъг и щастлив,

Оставих зад гърба си тревога и беда

и Господ бе със мен, със Свойта добрина

Повечето от наследниците му запазват честта на фамилията. Синът му Джон Рокфелер Младши следва стриктно както бизнес политиката на баща си, така и благотворителните му инициативи. Той построява комплексът от 14 небостъргача в стил ар деко в Ню Йорк, известен като Рокфелер Сентър. По-късно неговите наследници стават сенатори, други – губернатори, а Нелсън Рокфелер се изкачва до поста вицепрезидент на САЩ. И днес Рокфелер са сред 30-те най-богати родове в САЩ и са смятани за една от най-влиятелните фамилии в обществения и икономически живот на страната.

 

 
 
Коментарите са изключени

Джак Парсънс – окултистът, който направи революция в ракетостроенето

| от |

Марвел Уайтсайд Парсънс (който обаче всички наричат Джак) е роден в Лос Анджелис, Калифорния през 1914 г. в семейство от средна класа. След като научава за изневерите на съпруга си с друга жена, майката на Джак, Рут, прави нещо доста шокиращо за времето си: подава молба за развод. Така Рут става неомъжена жена с две деца (Джак има сестра). За нейно и на децата й щастие, родителите й, които живеят в Масачузетс, решават да се преместят на запад и да й помагат с малките. Семейството на Рут е доста заможно и си купува дом в Пасадина, Калифорния.

Детството на Джак минава в самота и богатство. Той има възможност да си седи в стаята по цял ден и да чете без да му се налага да работи, за да помага на семейството (както се случваше в този момент с много негови връстници). Той четеше много Жул Верн, включително романа му от 1865 г. „От Земята до Луната“, както и тогава новото научнофантастично списание „Невероятни истории“. Така скоро за него космоса от просто това, което беше над главата му, се издига до романтична мания.

Един ден в училище, докато някакви деца го бият, по-голямо момче се намесва и прекратява побоя. Това момче, Ед Форман, ще стане най-добрият приятел на Джак, както и основна фигура в космическите му мечти.

Ед и Джак прекарват дните си, говорейки за научнофантастичните книги, които четат, и скоро започват да си правят експерименти. Ед взима инструменти от баща си, а Джак снабдява материали от Hercules Powder Company, където работи, и така двамата започват да си правят експлозиви. В един момент учителите и майката на Джак доста се притесняват за него, но експериментите продължават.

През 1934 г., когато Джак вече е на 20, интересът на двамата към ракетите преминава от детска фантазия към академично занимание, когато, въпреки че не са студенти, те получават подкрепата на Калифорнийския технологичен институт (CalTech) и заедно с няколко от хората в университета създават групата за ракетни изследвания.

Rocket-motor-test-browse

Джак (с черната жилетка) и колегите му по време на експеримент на Хелоуин 

На Хелоуин през 1936 г. групата извърши първия си тест на двигател, близо до язовира Девилс гейт. Двигателят избухна, но така те добиват известна слава. Поради рисковия характер на заниманията им те получават прякора „Самоубийствения отряд“ („Suicide Squad“, като филма с Джаред Лето). Ракетната технология на този етап се смята от много учени за глупава научна фантастика без каквото и да било практическо приложение.

Самоубийственият отряд обаче е началото на прочутата Jet Propulsion Laboratory – институцията, отговорна за кацането на роувъра на Марс и много други постижения в бранша на ракетите и роботите.

Алистър Кроули

През 1935 г. Джак се ожени за младата дама Хелън Нортуп. По това време той започва да проявява интерес и към окултното и антихриста. След като прочита няколко книги от Алистър Кроули, английски окултист, кабалист, церемониален маг, поет и основател на учението Телем, той започна да посещава служби в църквата му. Джак приема този нов свят като друга възможност фантазиите му да станат реалност. Присъединява се към религиозната организация Ордо Темпли Ориентис, която приема учението на Кроули, и се издига сред редиците й до ръководител на клона в Калифорния. За кратко веруюто на ОТО включва и сексуалната магия. Разходката на Парсънс в окултното започна да се задълбочава…

През 1939 г. ракетната група получава пари от армията за проучване на реактивни двигатели. Според биографичната книга на Джон Картър за Парсън „Sex and Rockets: The Occult World of Jack Parsons“, по-голямата част от парите в крайна сметка отиват за ремонт на сградите на CalTech, които групата унищожава с експериментите си.

До 1942 г. групата, ръководена от Парсънс, успешно създава течно реактивно гориво, което да остава стабилно при по-агресивни условия. Когато САЩ се включва във Втората световна война групата продава 60 реактивни двигателя, захранвани от новото й реактивно гориво, на военновъздушните сили. Те бяха най-авторитетните ракетни учени в Америка.

През това време Джак Парсънс продължава с окултното. С новодобитото си богатство той организира религиозни церемонии в дома си. Тези церемонии се състояли от силни викове, оргии и призоваване на Антихриста, към последното от които Парсънс ще стане обсебен.

Джак привлича и 16-годишната сестра на Хелън, Сара, към церемониите. Скоро той и Сара не само спяха заедно – нещо, което не беше кой знае какво в контекста на общността – но и развиха дълбока емоционална връзка. Хелън не е много доволна от тази ситуация и сравнително мирно и тихо напуска Парсънс.

След като получи поредната поръчка от армията, за разработване на ракетни оръжия, групата официално стана известна като Jet Propulsion Laboratory (която съществува и до днес като част от НАСА). Парсънс продава своя дял в компанията и става един вид консултант като често работи по отделни проекти. Той е световно известен като един от водещите експерти по ракетология, въпреки че няма академично образование в областта.

L. Ron Hubbard in 1950

Л. Рон Хъбард

През 1947 г. той заявява пред Pacific Rocket Society, че един ден ракетите ще закарат хората на Луната. Точно когато Парсънс е във върха си обаче, привидно балансирайки професионалната си кариера и все по-радикалните си религиозни убеждения, нещата рязко ще поемат надолу.

Джак и Л. Рон Хъбард, с когото са близки приятели покрай окултизма и религията, създават компанията Allied Enterprises като Парсънс вкарва всичките си спестявания в нея. Първоначалната им идея е да закупят няколко яхти и да ги препродадат с цел печалба.

Хъбард обаче има други намерения. Той краде всичките активи от компанията, включително и парите на Парсънс, и бяга в Маями. Заедно със Сара.

По-късно Л. Рон Хъбард ще създаде сциентологията.

За да си го върне на Хъбард и Сара, Парсънс извършва ритуал и ги проклева. Той смята, че този ритуал дава резултат:

Хъбард се опита да ми избяга като отплава в 5:00 ч., но аз извърших пълна евокация на Бартзабел (духът на Марс или войната) в 8:00 ч. В същото време, доколкото можех да науча, корабът му беше ударен от внезапен шквал (силен вятър), който го принуди да се върне на пристанището… Ето ме в Маями в преследване децата на глупостта ми; не могат да мръднат без да отидат в затвора. Опасявам се обаче, че по-голямата част от парите ми вече са изчезнали.

Той обаче бързо спира всякакви окултни и юридическите усилия срещу двойката, когато Сара го заплашва да разкрие, че сексуалната им връзка започва, когато е била непълнолетна. В крайна сметка малка част от парите на Парсънс са върнати, а Хъбард и Сара остават заедно.

На 17 юни 1952 г. в 17:08 ч. два взрива в работилница му тежко раняват Джак. Разследването стигна до заключението, че той смесва живачен фулминат (т. нар. гърмящ живак), когато случайно го изпуска на земята, което довежда до първоначалната експлозия, която пък предизвиква втората . Въпреки това, бидейки изключително опитен с експлозиви и винаги вземайки подходящи мерки за безопасност, мнозина, които са го познавали и са работили с него, твърдят, че той не би бил толкова небрежен…

След като съседи го изкарват от къщата, той е приет в болницата, но почива 30 минути по-късно. Тогава е само на 37 години. Когато чува за фаталния инцидент, майка му се отнема живота си.

 
 
Коментарите са изключени

От мечта до 3D: Историята на Pixar

| от |

Когато Ед Катмъл завършва Компютърни науки в Университета в Юта, той вече е смятан за гений и пионер в своята област. Той разработва метод за добавяне на детайли, текстура и цвят към компютърни 3D модели. През 1972 г. използва този модел, за да създаде един от най-ранните компютърни 3D анимация. Едноминутният клип в крайна сметка е купен от холивудски продуцент и използван във филма от 1976 г. „Futureworld“ – първият пълнометражен филм, който включва компютърна 3D анимация. Можем да я видим във това видео – анимацията е ръката, която се върти на екраните.

Заможният предприемач Александър Шур ръководи Нюйоркския технологичен институт – едно от малкото места в САЩ, които се фокусират изцяло върху техническите науки по онова време. Шур вярва, че компютърната анимация е бъдещето на разказването на истории и съответно на филмите. Той работи върху филм, наречен „Tubby the Tuba“, но е разочарован от бавния си напредък и затова купува оборудване от най-модерните компютърни лаборатории в цялата страна, включително от Университета в Юта. Именно там се среща с Ед Катъм и го наема да ръководи новосъздадената му компютърна лаборатория, не само заради техническата му квалификация, но защото и двамата споделят еднакви убеждения относно магията на компютърната анимация. Скоро към тези убеждения ще се присъедини и Холивуд.

През 1978 г. Джордж Лукас постига зашеметяващ успех със „Star Wars: A New Hope“ и е в разгара на писането на „The Empire Strikes Back“. Въпреки че обичаше да пише и режисира, целта на Джордж винаги е била да превърне компанията си LucasFilm във филмова империя. Според книгата на Дейвид Прайс „The Pixar Touch“ Джордж Лукас е вярвал, че филмовата индустрия е „замръзнала във времето“ и иска да модернизира инструментариума й. Така, той се насочва към компютрите, създавайки в компанията си отдела за специални ефекти, Industrial Light & Magic, който развива до перла в бранша.

Ед Катъм се присъединява към Lucasfilm през 1979 г. и създава The Graphics Group като част от компютърното подразделение на компанията. Списъкът с желания на Лукас е необятен и плашещ и съответно Ед запретва ръкави.

През следващите няколко години The Graphics Group бачка усилено с Катъм начело. Лукас идва често при тях, за да види над какво работят „момчетата“. Според „The Pixar Touch“, Лукас искал никой да не спори с него и да го третират така, сякаш е експерт по компютърна графика.

През 1986 г. Graphics Group прави компютърни ефекти за няколко холивудски филма, включително „Star Trek II: The Grath of Khan“ и „Young Sherlock Holmes“, но отделът губи пари. Ед и компания знаеха, че времето им с LucasFilm няма да бъде много и започнаха да търсят начин да се отделят преди да ги уволнят. Но им трябваше инвеститор. За щастие, наскоро уволненият изпълнителен директор на Apple, Стив Джобс, вижда нещо наистина уникално в екипа. Съответно Джобс купува Graphics Group за 5 милиона долара от LucasFim, което му дава права върху основни технологии, и така се появява независимата компания Pixar.

PixarImageComputerP2OpenHouse

Pixar Image Computer

Стив Джобс подкрепи плановете на Ед и екипа да създадат анимационно студио, но той имаше и свои собствени намерения. Стив иска да продава нещо, от което дойде името на самата компанията – Pixar Image Computer. Затова той рекламира Pixar като бранд за компютърни системи от висок клас. И това работи за известно време – компютрите бяха продадени на правителствени агенции, медицинска изследователска лаборатории, както и на други компании, които имат нужда да създават свои собствени 3D модели. Една от тези компании беше и Walt Disney.

В крайна сметка, поради изключително високата цена на Pixar Image Computer и ограничената клиентела, продажбите започват да намаляват и Джобс изпадна в паника. Той налива все повече и повече пари в компанията, над 50 милиона долара за период от 5 години.

Но мечтата за създаване на първия пълнометражен компютърен анимационен филм все още гори и така Pixar е спасена от човек на име Джон Ласитър.

George Lucas 66ème Festival de Venise (Mostra)

Джон Ласитър

Джон е преди всичко аниматор, който вярва, че силата на компютърната анимация ще създаде никога невиждан начин за разказване на истории. Кариерата му всъщност стартира в компанията на Уолтър Дисни – като капитан на круиз в джунглата в Дисниленд. Скоро той става аниматор в студията, но ще бъде уволнен поради манията си към компютърната анимация, от която началниците му не могат да го откъснат. През 1985 г. намира нов професионален дом в компютърния отдел на LucasFilm. Катмъл наема Джон като „дизайнер на интерфейси“, защото не му беше разрешено официално да наеме аниматор.

За да може по-лесно да продава Pixar Image Computer, Джобс иска примери за това какво може да направи мощната машина. Така той позволява на Ласитър да ръководи екип в създаването на късометражни филми за популяризиране на продукта.

„Luxo Jr“, кратък анимационен филм с, както виждате, настолни лампи, прави премиера на годишната конвенция за компютърни технологии SIGGRAPH през 1986 г. И става хит. По-късно същата година е номиниран за награда Оскар. Излишно е да казваме, че беше доста добър пример за това, което Pixar като хардуерна система и компания може да направи. Така Ласитър също успява и да убеди Джобс да реши бъдещето на компанията в посока правенето на телевизионни реклами и анимирани филмчета за други компании.

Докато Джон изгражда отдела за анимация, той води клиенти в лицето на компании като Tropicana, LifeSavers и Listerine, за които Pixar създава реклами. Постепенно стана ясно, че бъдещето на компанията лежи в краката на анимацията, а не в хардуера. През 1990 г. Джобс продава хардуерното подразделение.

Но дори и с тази продажба Pixar все пак е на загуба 8 милиона долара за годината. През март 1991 г. Джобс уволня половината екип и заява, че ще закрие компанията, ако всички служители не дадат акциите си на него. Това всъщност проработва и той наистина закрива компанията, но след това основава нова със същото име и същия персонал, но този път без служителите да получат акции.

Както каза един от съоснователите на Pixar, Алви Рей Смит, във „The Second Coming of Steve Jobs“,

Pixar се проваля 9 пъти по нормалните стандарти, но Стив не искаше да се провали, затова продължи да пише чековете. Той щеше да ни продаде на когото и да е и се опита много всеотдайно, но искаше първо да покрие инвестицията си от 50 милиона долара.

Година по-късно малката и все още бедна компания получава най-големия си ангажимент досега – сделка на стойност 21 милиона долара с Walt Disney Studios. По това споразумение през 1995 г. е направен филмът „Toy Story“. Междувременно Джобс все още се опитваше да продаде Pixar, тъй като има няколко компании, които проявяват интерес, включително и Microsoft, но решава преди да я продаде да види първо как ще се представи „Toy Story“…

 
 
Коментарите са изключени

Японският самурай, който изненада дори смъртта

| от |

Японската история може да се похвали с редица пълководци и още повече героизъм. История за непобедимите бойци, оповаващи се на изкуството на войната и етиката. Може да откриете редица имена, Япония е доста богата в това отношение, но трудно бихте могли да срещнете самурай, който напуска победоносно бойното поле и се ориентира към дипломацията и политиката. Историята на Хонда Хейхачиро е точно такава. Воденето на битки успява да го превърне в един от четирите райски генерала на Токугава.

Макар и войните да не били толкова чести, самураят, който по-късно ще бъде прекръстен на Тадакатсу – съчетание на думите тада или „просто“ и катсу означаващ „победи“ – този самурай винаги е бил известен с това, че никога не се връща ранен от бойното поле. Възможно е това да е малко преувеличено от японските историци, но според архивите, името му се е използвало с огромно страхопочитание сред враговете му. По време на своята военна кариера, Хонда Тадакатсу е спряган за самурай на самураите, както и най-добрият самурай на изток. И ако това не е достатъчно за изковаване на легендарното му име, мнозина казват, че той многократно успява да изненада дори смъртта.

Armor_of_Honda_Tadakatsu

Снимка: By Unknown – 家康忠勝両公三百年祭事務所編『家康忠勝両公三百年祭紀要』家康忠勝両公三百年祭事務所、1915年。National Diet Library Digital Collections: Persistent ID 1907077, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=73452024

Нито един самурай не получава такива похвали, ако зад гърба си няма подобни подвизи. Хонда Тадакатсу може да се похвали със зрелищни участия в битките за Окехазама, Анегава, Микатагахара, Нагасхино, Комаки Нагакуте и още много други. Един от върховете на кариерата му е момента, когато е преследван от войниците на Тойотоми. По време на това преследване Хонда заповядва на 30 от неговите бойци да заемат бойни позиции и смело предизвиква нападащите го сили. По изчисления в този момент противникът го превъзхожда в битка 50-60 към 1. Когато Тойотоми вижда как самураите се подготвят за нападение, отказва да ги нападне и забранява битката да се проведе.

Хонда винаги използвал черна ризница и впечатляващи еленски рога. Дръзката бойна украса има две особени приложения. Първото е, че така мнозинамогат да го забележат на бойното поле и съответно създава необходимият страх в противника, а втората причина е свързана с уважението към елените. Историята с елена е също достойна за уважение. По време на битката за Окехазама, Хонда трябва да се завърне в замъка. Предният ден се изсипват сериозен порой и всички пътища са наводнени. Докато търси начин за преминаване, 19-годишният младеж вижда как елен преминава от конкретна точка на реката и успява да мине от другата страна. Хонда смята, че това е знак от природата и по тази причина решава да уважи жеста на животното и поставя рогата на своя боен шлем.

Като уважаван опонент на бойното поле, този самурай продължава да се сражава и след 50-те години. Когато се води битката за Секигахара, той пристига на бойното поле с още 500 самурая. Дори и на 57-годишна възраст, той продължавал да изпитва нужда да завърши своя самурайски дълг.
Враговете му се надявали, че най-накрая ще могат да победят легендата. Стрелците се ориентирали към него и пуснали цял облак, но за тяхно голямо нещастие успели да поразят коня му, но не и него. Спирайки за миг, за да почете коня си, самураят продължил смело битката напред. Освен добре познатия катана, Хонда използвал и копие, чието име било Тонбо-Гири или Драконов бръснач. Според легендата дори дракон щял да бъде срязан на две, ако докосне върха на копието.

Според архивите, самураят е участвал в приблизително 55 битки и си е тръгвал от бойното поле без нито една рана. Неговият край може да бъде смятан за странен. Самураят сече дърва в гората, когато се наранява сам. Осъзнавайки, че е на възраст, не търси помощ и решава, че е време да приключи живота си. И така на 63-годишна възраст умира от своето собствено острие, забранявайки на някой друг да се окичи с тази слава.
Хонда Тадакатсу е историческа личност с особено присъствие в японския фолклор, някои анимета и дори видео игри. Там най-често се изобразява качен на верния си кон и носещ своето дълго копие. Също така се смята и за един от феодалите, които успешно управляват земите си и се справят отлично с дипломацията и политиката по това време.

Honda_Tadakatu

Снимка: By 不明。 unknown – 良玄寺所蔵品。現在は千葉県立中央博物館大多喜城分館にある。, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3397023

Някога Хераклит е казал, че цивилизацията се движи от изток на запад и най-вероятно думите му могат да бъдат истина, особено след като обърнем внимание на битката за Нагашино. Точно там Хонда командва мускетите и създава перфектна бойна стратегия за новото далекобойно оръжие. Първите стрелкови оръжия са изключително трудни и некачествени за употреба. Хонда нарежда на своите бойци да се разделят по тройки. Един стреля, втори почиства дулото, а трети зарежда. Безкрайният цикъл дава невероятен резултат – всички стрелят без никаква пауза и съответно това се превръща в невероятна и ефективна стратегия. Армията на Такеда не е особено очарована, но във войната винаги ще има победители и губещи.

 
 
Коментарите са изключени

Хари Мелницата – най-добрият боксьор, за когото не сте чували

| от |

„Определено безстрашен и почти неудържим“ не е дори близо до изчерпателно описание на феномена на бокса Хари Греб.

„Mелница от Питсбърг“, както е известен сред феновете си, е роден през юни 1894 г. Ето какво казва за него специалистът по история на бокса Ерик Йоргенсен:

Греб може би е бил най-великият боец спрямо размера си, който е живял някога. Със сигурност е в топ 2 или 3. Той комбинира скоростта на Рей Робинсън, непоклатимостта на Джим Джефрис, издръжливостта на Хенри Армстронг и необузданата свирепост на Стенли Кечел с воля за победа, ненадмината в аналите на спорта. В своя пик той беше непобедим, надвивайки почти всеки от средна, лека и тежка категория. Страхотен, страхотен боец.

Той се бие рекордните 299 пъти за 13 години. Това е особено невероятно достижение, като се има предвид, че повечето съвременни боксьори се бият не повече от 40-45 пъти през цялата си кариера. Освен това той печели рекордните 261 пъти и губи само 20 мача, а останалите са равенства.

Освен това Греб става световен шампион в средна категория като задържа титлата от 1923 до 1926 г. и американски шампион в лека-тежка категория от 1922 до 1923 г. Той побеждава боксови легенди като Ал Маккой, Тайгър Флауърс, Левински, Мики Уокър, Кид Норфолк, Джак Дилън, Джими Слатери, Макси Розенблум, Томи Гибънс, Томи Логран и дори два пъти надвива най-добрия претендент за титлата в тежка категория Бил Бренън.

Gene Tunney Portrait LOC

Джийн Тъни

Греб също така е единственият човек в историята, който хвърля на Джийн Тъни брутален пердах при първата им битка в Медисън Скуеър Гардън през 1923 г. Ако не знаете кой е, много боксови експерти смятат Джийн за един от най-големите шампиони в тежка категория на всички времена, с невероятен рекорд от 65 победи и само 1 загуба – от Хари Греб. Самият Тъни призна, че Мелницата от Питсбърг:

Никога не се задържаше на едно място за повече от половин секунда, всичките ми удари бяха насочени и преценени правилно, но винаги удрях въздуха. Той скачаше напред-назад, удряше ме с леви крошета, завърташе ме, после ме удряше с десни крошета и после пак. Ръцете ми хвърчаха към него, но беше все едно се бия с октопод.

Въпреки това Джийн Тъни, имайки значително предимство откъм тегло и височина, става най-лошият кошмар на Греб и в крайна сметка ще спечели четири от петте двубоя от легендарното им съперничество. Всъщност след последния им бой Греб посети съблекалнята на Тъни и на шега му казва:

Никога не искам да те видя или да се бия с теб отново.

Хари Греб, въпреки това, никога не е отлагал мач срещу никого и винаги се е стремял да се бие с най-добрите възможни противници; той дава възможност на всеки независимо в коя категория е и от коя расата, показвайки откритост, която не е често срещана по онова време. Например, през 1926 г. той става първият бялокож шампион в средна категория, който дава шанс на афро-американски боксьор за титлата му, когато се изправя срещу Тигър Флауърс.

Той пренебрегва размера на противниците си и печели много пъти срещу мъже, които са с 10-20 килограма по-тежки от него. Според слуховете, легендарният шампион в тежка категория, Джак Демпси, се е страхувал да защитава титлата си срещу Греб. Той я защитава няколко път срещу други бойци, които обаче Греб, който е в средна категория, вече бе победил.

Друго неудобство за Хари, освен че често се бие с по-големите от него, беше, че в битка с Кид Норфолк през 1921 г. си разлепя ретината на едното око. След този инцидент имал проблеми с очите, но все още не бил сляп в това око. През 1922 г. обаче след мача си с Боб Ропър, Греб остави напълно сляп в дясното око.

И въпреки това, Греб успява да стане световен шампион в средна категория. Той продължи да се бие срещу топ боксьори, докато е полусляп, в продължение на над 5 години.

За съжаление, на 22 октомври 1926 г. името на Хари Греб ще украси заглавията на новините за последен път.

Хари Греб, бивш шампион в средна категория и единственият мъж, победил Джийн Тъни, настоящ световен шампион в тежка категория, почина в болница в Атлантик Сити, Ню Джърси, след малка операция снощи за отстраняване на счупена кост от носа му – контузия, получена при автомобилна катастрофа в Питсбърг преди две седмици.

След операцията Греб изпада в кома, от която не успява да се събуди, а смъртта му настъпва в следствие на сърдечна недостатъчност, предизвикана от шока от операцията и  нараняванията, получени при инцидента. Лекарите казаха, че Греб е излязъл от упойката сполучливо, но не изцяло. По-късно сърдечната му дейност става много слаба и той постепенно изгасва, въпреки усилията на докторите.

Едва 32-годишен, ранната смърт на Греб прекъсна това, което все пак е една от най-впечатляващите кариери в историята на бокса.

 
 
Коментарите са изключени