shareit

Изкуството на бизнеса: Джон Д. Рокфелер – Петролният титан

| от Автор: Десислава Михайлова |

Томас Карлайл е казал, че „Историята на света не е нищо друго освен биография на великите личности“. В средата на XIX в. шотландският философ е предизвикал съвременниците си със своята теория, че заобикалящият ни свят е плод на идеите, решенията, творбите и характерите на хората, които са имали влияние в обществото. Това не са само политиците и владетелите, но също така хората на перото, религиозните водачи и предприемачите.

Някои личности са оказали глобално влияние върху икономиката и бизнес отношенията, докато други са оставили траен отпечатък върху националната си история. В поредица от текстове ще ви запознаем с предприемчивите хора, които благодарение на своите идеи и действия са изиграли водеща роля в икономиката и историята на своята държава.

През 1890 г., когато в Япония се провеждат първите избори, а Португалия и Англия очертават границите на колониите си в Африка, САЩ навлизат в етап на бурен икономически растеж. Само за пет години те изместват Великобритания в манифактурното производство, а бизнесът със стомана и добивът на нефт, облагодетелствани от експанзивната политика за строеж на жп линии, превръщат страната във водеща икономическа сила в началото на ХХ в. Процесът е подпомогнат от т.нар. Втора индустриална революция, когато електричеството и развитието на телекомуникацията променят света завинаги.

Времената са такива, че ако си на точното място, в точното време и вземеш верните решения можеш да станеш един от най-богатите хора в света. И неколцина мъже правят точно това – прибирайки лъвския пай от икономическия бум на САЩ. Човекът, който надминава финансовите постижения както на Стоманения барон Карнеги, така и на корабния магнат Вандербилт, е небезизвестният Джон Дейвидсън Рокфелер.

John_D._Rockefeller_aged_18_-_Project_Gutenberg_eText_17090-crop

Снимка: By From The Project Gutenberg EBook of Random Reminiscences of Men and Eventsby John D. Rockefeller http://www.gutenberg.org/etext/17090, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=10647720

Едва двадесет и няколко годишен той обрисува своята мечта в едно изречение и тя се превръща в цел в живота му – да спечели 100 000 долара (дн. ок. 2,5 млрд. долара) и да живее 100 години. Рокфелер фактически сбъдва и двете – богатството му надхвърля в пъти желанията му, а той самият напуска този свят на 97 години. Той става не само първият милиардер в американската история, но и до днес заема първо място в класациите за най-богатите мъже в съвременната история, тъй като състоянието му се приравнява на 336 млрд. долара, или три пъти повече от Бил Гейтс, с неговите около 130 млрд. долара.

Както повечето си богати съвременници, Рокфелер не се ражда със сребърна лъжица в устата, а израства в семейство на дървар и  пътуващ търговец. Баща му – Уилям, известен още като „Големия Бил“ има германски корени и води разгулен живот, а майка му – Елиза е с ирландска кръв, благочестива и силно вярваща баптистка. Той е второто от общо шест деца, които двойката има. Големият Бил не присъства много в живота на семейството си. Когато не е отдаден на извънбрачните си приключения, той върти своя бизнес като е известен с подмолните си и не особено честни търговски похвати. По онова време животът му е бил скандален и дори е обвиняван в полигамия, факт, който на един по-късен етап хвърля сянка върху доброто реноме на фамилията.

Така Джон израства в една особена домашна атмосфера. От една страна той приема религиозното и морално възпитание на майка си, която посажда и кълновете на филантропията в душата му. От друга – той е трениран от баща си да стане търговска акула, използвайки не особено добросъвестни схеми, предлагайки на хората това, което искат да получат, а не това, което им дава в действителност. Както самият той по-късно си припомня: „От самото начало бях възпитаван да работя, да пестя и да давам“. През 50-те години на ХIX в. семейството се премества в Кливланд, а Джон се записва в местната гимназия.

Standard_Oil_Company_1878

Снимка: By Unbekannte Autoren und Grafiker; Scan vom EDHAC e.V. – Sammlung eines Mitglieds des Ersten Deutschen Historic-Actien-Clubs e.V (EDHAC e.V.); (kl), Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=54809022

Той така и не завършва образованието си, а едва 16 годишен я напуска и започва първата си работа като помощник счетоводител в компанията „Хюуит и Тътъл“. Първият му работен ден е толкова паметен за него, че до края на живота си той всяка година го отбелязва и празнува. Заплатата му е по-добра от стартовата надница на Андрю Карнеги, но и той също като него само за няколко години успява да се издигне, да утрои възнаграждението си и да спести първия си капитал. Благодарение на личните си качества Рокфелер си изгражда добра репутация.

Съвременниците му го описват като трудолюбив, прецизен, задълбочен, сериозен, а също честен, методичен, дискретен и религиозен. Той работи до късните часове и става особено добър в изчисляването на транспортни разходи – умение, което по-късно му се отплаща. Той договаря отношенията между собствениците на канали и капитани на кораби, откъдето научава, че цените не са фиксирани, а може да бъдат получени известни отстъпки при транспортирането на товарни стоки.

Вече 20-годишен Рокфелер започва първия си самостоятелен бизнес в сферата на комисионните и заедно със своя съдружник и бивш съученик Морис Кларк основават компанията „Кларк и Рокфелер“. Макар и да спестява не малко средства от своята работа, Рокфелер стартира това свое начинание с финансовата подкрепа на баща си „Големия Бил“ или по-точно – взима заем от него на стойност 1 000 долара с 10 процента лихва. Събитието, което благоприятства ускореното натрупване на капитал от страна на съдружниците е избухналата през 1861 г.

Jdr-king

Снимка: By Puck (magazine). Uploaded to Wikipedia by en:User:Rjensen – the English language Wikipedia (log), Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=4374648

Гражданска война (1861-1865). Те правят малко състояние от осигуряването на продоволствия за войниците. Като много други свои заможни съвременници, Рокфелер откупува военната си повинност и плаща на друг човек да заеме мястото му. Това може и да не е най-достойната постъпка на младия бизнесмен, но той успокоява душата си като субсидира каузата на Севера и финансово подпомага Републиканската партия. За разлика от него, по-малкият му брат Франк участва в Гражданската война и макар и ранен, успява да оцелее.

В годината, в която Рокфелер стартира бизнеса си, в щата Пенсилвания е открит първият петролен кладенец в Америка. Когато правителството на САЩ фиксира цената на петрола по време на военния конфликт и създава прекрасна атмосфера за спекулации и бързи печалби, двамата съдружници не се колебаят, а се включват в света на петролния бизнес.  През 1863 г. компанията „Кларк и Рокфелер“ в партньорство с химика Самюел Андрюс купува първата си рафинерия в индустриалната зона на Кливланд.

По онова време бизнесът с керосин е едва прохождащ, но все повече търсен, поради високите цени на китовата мас, която е недостъпна за средната и за работническата класа. Докато повечето петролни компании усвояват едва 60% от продукта, а останалите изхвърлят във водните басейни, на Рокфелер му хрумва блестящата идея да усвояват всичко на 100 %. Част от добития бензин продава, а с другата захранва собствената си рафинерия. Освен това успява да пласира и вторичните продукти като машинно масло, парафинов восък и нафта. Рокфелер бързо осъзнава, че колкото по-скоро стане независим от всякакви междинни фирми и услуги, толкова повече ще печели. Това е причината да наема свои техници и персонал и да произвежда дори собствени петролни варели.

Standard_oil_octopus_loc_color

Снимка: Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=530376

По същото време се случва и друго голямо събитие в личен план. През 1864 г. Рокфелер сключва брак с Лаура Спелман, отличничка на випуска му и дъщеря на активния политик и бизнесмен – Харви Спелман. Бракът е повече от успешен и продължава над 50 години. По отношение на Лаура, Рокфелер казва: „Нейната преценка винаги беше по-добра от моята. Без нейните безценни съвети, щях да съм беден човек“. Съпругата му е  известна със своите аболюционистки възгледи и филантропска дейност. Тя го дарява с 5 деца, като само едно не доживява до втората си година. Единственият им син – Джон Рокфелер Младши става достоен продължител, както на бизнеса, така и на благотворителните дела на баща си.

През 1865 г. се случва събитието, което както казва самият Рокфелер – „определи моята кариера“. Той откупува на търг досегашното си предприятие от съдружниците си и създава „Рокфелер, Андрюс и Флаглър“ – компанията-майка на бъдещия петролен гигант „Стандарт Ойл“. В края на Гражданската война Кливланд е един от 5-те водещи петролни центъра в САЩ. В началото на 70-те години Рокфелер става президент на компанията, която вече носи името – „Стандарт Ойл“.  Следващият ход, който предприема е както успешен, така и не особено честен. „Стандарт Ойл“ заедно с още няколко рафинерии и железопътни компании сключват таен съюз известен като „Компания за Напредъка на Юга“. Съгласно спогодбата им тази компания ще предоставя транспортни услуги на участниците в нея със значителни намаления в цената, но ще взима пълната сума от по-малките независими предприятия.

При подобна агресивна политика по-малкият бизнес бързо губи капитали и банкрутира, от което се възползва Рокфелер като изкупува на ниски цени конкуренцията. Само за един месец той присъединява 20 компании от Кливланд, с което унищожава опонентите си в града и става собственик на 25% от нефтените залежи в САЩ. Събитието остава в историята като „Кливландското клане“. Година по-късно държавата прекратява съществуването на „Компания за Напредъка на Юга“, но Рокфелер вече е взел повече от очакваното.

Следващата му стъпка е разрастване на бизнеса към Ню Йорк и Пенсилвания. По-късно негови приближени и някои биографи се опитват да смекчат този безкомпромисен ход от страна на милиардера като обясняват, че той показвал на компаниите своите положителни салда и така лесно ги привличал да се съгласят да бъдат изкупени и присъединени към петролния гигант. Каквато и да е истината за неговите похвати, факт е, че през 1879 г., само 9 години след създаването на „Стандарт Ойл“, компанията вече държи 90% от американския петролен пазар.

Стремглавото трупане на състояние води със себе си и вълна на негативизъм спрямо Рокфелер. Известната по онова време журналистка – Ида Талбел, която е дъщеря на един от разорените петролни бизнесмени решава да разобличи порочните практики на милиардера от Кливланд. В поредица от статии, публикувани в списание „Маклър“ и озаглавени „История на компанията Стандарт Ойл“, тя разкрива всички подмолни или брутални бизнес тактики използвани от Рокфелер.

По-късно тези статии са публикувани под формата на книга, която за кратко време става бестселър. През 1890 г. се приема Антитръстовия закон Шърман, който цели да намали властта на монополите, но едва през 1911 г. с решение на Върховния съд се постановява „Стандарт Ойл“ да се разпадне на 33 по-малки компании, които да функционират независими една от друга. Рокфелер отново не е от губещите, защото е главен акционер във всяка една от тях и в същност богатството му се увеличава.

John_D_Rockefeller_by_Oscar_White_c1900

Снимка: By Oscar White – [1], Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=47386644

Макар търговски схеми на Рокфелер да не са от най-почтените, в личен план той страни от партита и публични изяви и прекарва свободното си време със семейството си. В края на ХХ в. той се ангажира с особено широка благотворителна дейност. Рокфелер предоставя 600 000 долара (дн. ок. 25 млн. долара) за построяване на Чикагския университет, като продължава да го подпомага и 20 години след учредяването му. Инициативите му в образованието продължават със създаването на Общообразователен съвет, благодарение на който над 300 млн. долара са разпределени между различни американски колежи и университети.

Друго направление на неговата филантропска дейност е медицината. През 1901 г. се създава Рокфелерския институт за медицински изследвания (дн. частен Рокфелеров университет), в чийто лаборатории е открит лек срещу менингита. Няколко години по-късно е създадена Рокфелеровата санитарна комисия, която лансира обществена кампания, свързана със здравеопазването и с превенцията и лечението на анкилостома (паразитни червеи в човешкото тяло). Благодарение на нея въпросното заболяване е изкоренено в южните щати само за 20 години. През 1913 г. е създадена фондацията „Рокфелер“, която в рамките само на едно десетилетие става най-голямата филантропска организация в света, а нейният създател –  най-големият дарител в историята на САЩ. Благотворителната дейност на фондация Рокфелер достига и до България като през 1932 г. с финансовата й подкрепа е построена сградата на Агрономическия факултет в София.

Когато през 1937 години Рокфелер умира на преклонните 97 години, американската нация скърби за своя благодетел.  Тленните му останки са положени редом до тези на майка му и на съпругата му, която той надживява с близо 15 години. За много от обикновените хора той остава човекът, който дава по монета на всеки, когото срещне. Някои от тях я пазят за цял живот, вярвайки, че част от късмета на Рокфелер ще се прехвърли и върху тях. Самият Джон обобщава живота си по следния начин:

От малък бях научен на труд и на игра,

Животът ми бе празник – дълъг и щастлив,

Оставих зад гърба си тревога и беда

и Господ бе със мен, със Свойта добрина

Повечето от наследниците му запазват честта на фамилията. Синът му Джон Рокфелер Младши следва стриктно както бизнес политиката на баща си, така и благотворителните му инициативи. Той построява комплексът от 14 небостъргача в стил ар деко в Ню Йорк, известен като Рокфелер Сентър. По-късно неговите наследници стават сенатори, други – губернатори, а Нелсън Рокфелер се изкачва до поста вицепрезидент на САЩ. И днес Рокфелер са сред 30-те най-богати родове в САЩ и са смятани за една от най-влиятелните фамилии в обществения и икономически живот на страната.

 

 
 
Коментарите са изключени

Охранителни системи за гробове

| от |

Викторианската епоха е известна с това, че обръща специално внимание на смъртта. Това, освен много други неща, поражда редица изобретения, проектирани около човешките гробове. „Безопасният ковчег“, например, е създаден заради популярния тогава страх човек да не бъде погребан жив. По-ранните и прости версии на този ковчег имат звънци, с които клетникът може да позвъни за помощ. Други версии имат тръби за дишане и скрити ключове, за да помогнат на хората да оцелеят и да избягат от ковчега.

Но на фона на тази нарастваща тревога да не би да бъдете погребан преждевременно, появява се нов престъпен отрасъл: краденето на тела. Известни още като „възкръсниците”, тези крадци ексхумират тела и ги продават на лекари, всякакви медицински лица и студенти, за да се правят изследвания върху тях.

В отговор на зачестилите престъпления, на пазара излиза арсенал от устройства за защита на гробовете, включително „гробищния пистолет“. Зареден и разположен върху въртяща се основа в долната част на гроба, този пистолет, при стъпване върху предварително опънати корди, се завърта и стреля по крадеца. Тъй като набезите са главно към по-свежи трупове, семействата или приятелите на починалия могат да наемат такова оръжие за определен период и след това да ги върнат.

Разбира се, тези приспособления имат своите недостатъци, най-вече: бидейки над земята, могат лесно да бъдат забелязани и съответно избегнати или деактивирани. Така се ражда „торпедния ковчег“. Първоначално това били просто малки пушки, насочени нагоре и задействани при отварянето на капака на ковчега.

Рекламите на това устройство го хвалят: „Спи спокойно, скъпи ангеле, нека страхове от призраци не смущават почивката ти, защото над твоето тяло лежи торпедо, готово да направи на мляно месо всеки, който се опита да те вземе.“ Разработени са и други вариации на същата идея, включително с експлозиви, които разчитат по-малко на точност и повече на обхват.

Mortsafe at Logeriat Church1

Мортсейфове

Не е ясно колко успешни или широко разпространени са били тези различни оръжия в действителност, въпреки че за някои се знае, че успяват да осакатяват крадци. Освен тях се предлагат и други по-малко смъртоносни варианти като, например, „мортсейфовете“.

 
 
Коментарите са изключени

Бетонът на римляните е много по-добър от бетона ни

| от |

Стоманобетонът е чудо на съвременната индустрия и част от основата на цивилизацията, каквато я познаваме. И все пак съвременният бетон има своите недостатъци. С течение на времето водата си прокарва път в бетона и води със себе си ръжда, а след това се разширява и го напуква. Как тогава древните римляни са били в състояние да изградят структури, които биха могли да издържат 2000 години, дори и в люти морски условия?

„Римската рецепта“, пише Гардиън, „държи заедно кейове, вълноломи и пристанища. Освен това, за разлика от съвременните материали, древните с течение на времето стават по-здрави.“ Учените откриха химичен процес в сместа от вулканична пепел, вар, морска вода и парчета вулканични скали, която римляните ползват: солената вода и вулканичният материал могат да продължат да взаимодействат и така да създават нови съединения (един вид нови минерали), подсилващи бетона с времето.

Мари Джаксън, геолог от Университета в Юта, е съавтор на проучване, което се занимава с тези скорошни открития за състава на римския бетон. Използвайки чувствителни електронни микроскопи, както и други инструменти и технологии, Джаксън казва, че тя и колегите й могат да наблюдават „малките естествени лаборатории в бетона, да видим как  точно са минералите в него, последователността на възникналите кристали и техните свойства“.

Всичко си идва на мястото, когато изследователите осъзнават, че материалите, които откриват в древния бетон (и които не очакват да намерят в него), не са добавяни съставки – те са плод на последвали химическа реакция между съставките на самия бетон. Компонентите в сместа се разтварят, взаимодействат и се променят, оставяйки нови материали да кристализират през вековете. Днес хората, които работят за създаването на нови подобрени строителни материали като, например, бетони, които се самопоправят, могат да научат много от тези открития.

Днешният бетон обикновено се прави от кварцов пясък, варовик, глина, креда, както и други съставки. Добавете вода и възниква екзотермична реакция, свързваща чакъла или пясъка около стоманена арматура. Но след като бетонът изсъхне, няма повече реакции.

 
 
Коментарите са изключени

Как половината хора на света живеят на 1% от земята

Четейки новини колко земята е пренаселена, лесно може да си представим, че на всеки континент е тъпкано с хора от край до край.  Всъщност, реалността е съвсем различна. Повечето хора са концентрирани в сравнително малко на брой силно заселени места. Както можем да видим на картата горе, половината от хората на Земята живеят в черната част на света, а другата половина – в жълтата.

Тази карта е създадена от Макс Галка с данни от NASA / SEDAC. Тя означава населението като разделя сушата на малки квадратни клетки, образувайки мрежа независима от политическите граници. Като пиксели на екран, 28 милиона квадратчета се запълват в 2 цвята: всяко жълто квадратче представлява площ от около 5 на 5 километра с население от 8 000 души или повече. Всички други клетки, черните, са със същия размер, но с по-ниска плътност.

По-слабо населените черни зони обхващат 99% от повърхността на Земята, докато жълтите са само 1%. Как са организирани тези по-плътни райони обаче зависи значително от самия район, което се вижда, когато разгледаме детайлно различните континенти и страни.

Като за начало огромните слоеве от Югоизточна Азия има плътно запълнени с жълто места. Общо почти половината (над 40%) от населението на света живее именно в тази зона. Тя се състои най-вече от Индия, Китай и Бангладеш.

Остров Ява (в Индонезия), както и остров Япония също се открояват. Първият е най-гъсто населеният остров на планетата, докато вторият е дом на най-гъсто населения град на планетата, Токио.

В цяла Европа светлите пиксели са малко по-фокусирани в центъра, но цялата картинка изглежда като мрежа от точки, а не отделни петна, където са най-развитите градове.

Африка и Южна Америка са поръсени сравнително леко с жълти петна, предимно около големите градове. Там обаче се намира най-пренаселеният пиксел на света – в Кайро: над 1 милион души на 25 кв. км.

 
 
Коментарите са изключени

Андрей Романович Чикатило – най-дълго върлуващия сериен убиец в СССР

| от |

На 16 октомври 1936 година в Новочеркаск се ражда дете, което след 20-30 години ще се превърне в кошмар за местните жители. Андрей Романович Чикатило вече се изучава от криминолозите като пример за серийните убийства, а методиката му се отдалечава много от човешкия разум. Една древна поговорка гласи, че човек не се ражда убиец, помагат му околните. Андрей се ражда по време на великите гладове в Украйна, освен това страда от напикаване до 12-годишна възраст, за което е подиграван и малтретиран от майка си.

Детството също е очарователно, Андрей често бил затварян в дома си, а щом някога се налагало да излиза, родителите му напомняли, че може да бъде изяден от съседите си. Майка му вярва, че неговият брат вероятно е приключил житейския си път по този начин и с това допълнително стресирала детето си. Попитайте всеки психолог и ще разберете, че страхът не е най-добрият начин за възпитаването на едно дете. Неличимите психологични травми водят до сериозни щети, които рано или късно дават отражение, а в случая на Андрей Романович – скоро.

Историята на един от най-дълго върлуващите серийни убийци започва през 1978 година към Коледа. Неговата първа жертва е 9-годишно момиченце на име Елена. Полицията се насочва правилно към Андрей, но арестува Александър Кравченко, който след мъчения прави самопризнание и бързо след това е екзекутиран. Изборът на този човек не е случаен, защото по стечение на обстоятелствата той също лежи в затвора за изнасилване и убийство на малко момиче. Алибито му е потвърдено от съседи, приятели и жена му, но това няма никакво значение за полицията, необходим е виновник и властта иска да го намери максимално бързо.

Изненадващо за всички, убийствата продължават и ако Кравченко не е възкръснал да търси възмездие, липсва разумно обяснение за продълженията. Чикатило прекарва времето си в изчакване и проверка на възможностите на полицията. След 3 години се активира отново, осъзнал, че никой няма да го тормози и повишава нивото на жертви до осем души. Червеният кошмар, както го наричат в района, обича да дебне по автобусни и жп гари, там често открива младежите, избягали от дома.

Chikatilo-mugshot

Снимка: By Rostov Police Department – Rostov Police Department photographic records., https://en.wikipedia.org/w/index.php?curid=2454134

Действайки на интервали Чикатило има способността да изчезва за определен период от време и отново да се активира. Това отчасти позволява на полицията да изгуби следата, докато той набелязва новите цели. Разследването работи брилянтно, първо се насочва върху познатите сексуални престъпници, а след това започва да издирва и душевноболните. Разпитват се повече от 150 000 души и нито един не е издирваният. Любов Бирюк го среща по пътя към дома, след като се връща от пазар.

За жалост Андрей и Любов са в една посока, а щом пътеките потъвали в гората, тя бива нападната, удушена и след това разсечена. Полицията потвърждава последното като констатира 22 прободни рани по тялото. Очите ѝ са извадени, а в следващите случаи това ще е основен белег, че един и същи човек извършва тези зверства. Следващата жертва получава 50 прободни рани, което е прекалено много за 10-годишно момиченце, но това не пречи на Червения кошмар да върлува. Полицията все пак установява един и същ белег, много голяма част от жертвите са забелязани най-вече на гари и спирки. През 1983 г. започва мащабно разследване, което дава впечатляващ резултат, разкриват се повече от 1000 престъпления, включително и 95 убийства, 140 нападения, 245 изнасилвания и нито едно от тези престъпления не е свързано с Андрей.

На 13 септември 1984 г. Чикатило се опитва да заговори млада жена на автобусната гара в Ростов. Двамата тръгват в неизвестна посока, без да подозират, че полицаите са след тях. Андрей се опитва да се отърка в младата дама, но опитите приключват с арест и обиск. В чантата на бившия преподавател (Чикатило работи известно време като учител) се откриват въже, доста сериозен нож и бурканче с вазелин. Описанието на свидетели, които казват, че за последно са го забелязали да върви с Дмитри Птащинков е идентично, ала очевидно не достатъчно. Тук идва и фаталната грешка на полицията. Кръвната група на Андрей Романович е А, а семенната течност в тялото на жертвите е AB.

Не може да бъде обвинен за убийствата, но е обвинен за кражба от негов колега и лежи една година в затвора. На 8 октомври полицията официално оневинява всички задържани за убийствата и неофициално смята, че Андрей Чикатило е в основата на всички тези убийства. Гражданинът Х (друг прякор) е освободен официално през декември и готов за нови подвизи. Той чака до август на следващата година, когато пътува до Москва, за да убива и този път жертва е 18-годишната Наталия Покхлистова. Отново в уюта на гората е завързана и намушкана 38 пъти, след това е душена. Полицията проверява всички имена на пътници, които са летяли от Ростов до Москва, но пропускат да обърнат внимание на влаковете, а освен това става ясно, че такъв списък не съществува поради простата причина, че влаковете се разбиват много по-малко и няма нужда от такъв списък.

Ловът на изверга започва с пълна сила през 1985 г. и отново се завардват всички възможни гари. Нещо повече, полицията вече е вербувала и униформени представителки на властта, които под прикритие ще трябва да изкушават убиеца. Нито една дама не е била особено щастлива от идеята, че е на кукичката, която трябва да привлече един от най-опасните убийци в историята, а и най-вероятно по-голямата част от тях е виждала полицейските досиета. По нареждането на Виктор Бураков (главният разследващ), униформените търсят съдействието и на психиатъра д-р Александър Букановски.

Именно той започва да изследва обстойно психиката на убиеца и освен това прави първия психопрофил на издирвано лице в Съветския съюз. Според Букановски, издирваният човек е на възраст 45-50 години, преживял е тежко детство, затворен е и цял живот се е притеснявал от жените. В редовете си, докторът разкрива историята на звяра, прикривал се през всички тези години, той е убеден, че ножът замества половия му орган. И най-важното, убиецът най-вероятно пътува често и затова всички локации са близо до автобусни спирки. Вече има гласност по случая и все по-често вестниците предупреждават за върлуващата опасност. Сред читателите е и Чикатило, който успява да издържи цяла година от последното си похищение. Търпението се изчерпва на 23 юли, когато пътищата на Андрей Романович се преплитат за кратко с Любов Головакха. Патологът ще преброи около 20 тежки прободни рани по тялото ѝ.

Andrei_Romanovich_Chikatilo_Trial_1992

Снимка: By Source (WP:NFCC#4), Fair use, https://en.wikipedia.org/w/index.php?curid=36640551

Сагата приключва след близо 12 години и повече от 56 жертви. Не е сигурно за колко си е спомнил, колко са успели да се разложат в следващите години и т.н. Последната жертва е 22-годишната Светлана Коростик. Следвайки традиционния мотив, Андрей я завлича в гората, убива я и след това се връща да чака влака, за да се прибере у дома. За жалост там го очаква полицай, който записва данните и се съмнява сериозно в алибити му. Убиецът заявява, че е ходил за гъби, но облеклото му (твърде формално) не е присъщо за такива разходки. След като полицай Игор Рибяков се прибира в управлението и пуска доклад на задържаните е необходимо малко време на администрацията да си припомни това име.

Появата на Чикатило в списъка мотивира пълно и щателно разследване на близката гора до Донлесхоз. Проверката на всички рапорти от последните години показват, че тази личност по една или друга причина е била спирана за разпит и някои си го спомнят, други – не. В повечето случаи обаче описанието е идентично: голяма чанта, странно изражение и излъчването на особена подозрителност. На 14 ноември е пуснат под наблюдение и сякаш 65-те страници на психиатъра се материализират в отдавна издирвания. Този човек постоянно се опитва да заговаря деца и млади жени, когато те прекъснат разговора, изчаква няколко минути и след това се мести на следващата седалка. Същото прави и в парковете, а в деня на ареста си, след като не успява да привлече вниманието на никого, отива до близкото кафене за бира. На излизане е задържан.

В районното започва старата песен. Чикатило твърде, че вече е арестуван по този случай и оправдан. Обстоен преглед показва, че по един от пръстите има нараняване, причинено от ухапване на много млада захапка. Разпитът започва и трябва да продължи точно десет дена, а ако след това липсва самопризнание, той трябва да бъде освободен. Според направените експертизи, кръвната група на Чикатило е „А“, докато семенната му течност е „AB“. Според някои по-модерни изследвания, подобни мутации могат да се случат, ала само в редки случаи и най-често при трансплантанцията на костен мозък. Такава процедура не е правена на убиеца. Освен това през следващите години редица учени ще отхвърлят тази възможност.

Разпитът започва и въпреки опитите за пречупване на Чикатило, той се съпротивлява яростно. В следващите дни бившият учител/убиец/канибал/педофил пише няколко страници с показания, където липсват самопризнания, все пак разкрива болната си душа, с което подсказва, че някой друг може да го пречупи много лесно. Едва на 9-я ден се намесва и психиатъра, който не прави нищо особено, а само започва да чете своя обстоен анализ за потенциалния извършител на всички престъпления. Очевидно е свършил достатъчно добра работа, защото след два часа Чикатило избухва в сълзи. На 14 април 1992 г. е обвинен за 53 убийства и още 5 случая на сексуално нападение над малолетни. Делото е доста дълго, но финалната присъда е смърт и още 86 години за всички престъпления. Същата е издадена на 15 октомври – само един ден преди рождения му ден. На 14 февруари 1994 г. след неуспешните обжалвания Чикатило е изведен от килията си и екзекутиран с един куршум в главата.

 
 
Коментарите са изключени