shareit

Изкуството на бизнеса: Андрю Карнеги – Стоманеният Барон

| от Десислава Михайлова |

Томас Карлайл е казал, че „Историята на света не е нищо друго освен биография на великите личности“. В средата на XIX в. шотландският философ е предизвикал съвременниците си със своята теория, че заобикалящият ни свят е плод на идеите, решенията, творбите и характерите на хората, които са имали влияние в обществото. Това не са само политиците и владетелите, но също така хората на перото, религиозните водачи и предприемачите.

Някои личности са оказали глобално влияние върху икономиката и бизнес отношенията, докато други са оставили траен отпечатък върху националната си история. В поредица от текстове ще ви запознаем с предприемчивите хора, които благодарение на своите идеи и действия са изиграли водеща роля в икономиката и историята на своята държава.

По времето когато Австро-Унгария обявява война Сърбия, която ще потопи целия свят в една кървава баня, във Вашингтон на английски и на френски език излиза един доклад, който ще се окаже един от най-достоверните и важни източници за Балканските войни (1912-1913). Този документ, който понякога е наричан и анкета, разследва историческите и дипломатически предпоставки за избухването на конфликта, действията по време на този въоръжен сблъсък и накрая се опитва да очертае моралните последствия от него. Според сведенията само българската войска не е извършвала жестокости над чуждото население, факт, който не може да се каже за гръцките, сръбските и турските военни части. Зад този труд стои осем-членна комисия, а самият документ е изготвен със средствата на Карнегиевата фондация за международен мир.

Тази фондация съществува и днес, а бялата й сграда се издига вече повече от 100 години във Вашингтон. Зад нейното създаване стои една визия за свят без войни, в който военните конфликти ще бъдат заличени благодарение на стриктни международни закони и под наблюдението на международни организации. Тази мечта си пожелава на 25 ноември 1910 г. г-н Андрю Карнеги, който отбелязвайки 75-ият си рожден ден, създава своята фондация за мир, като първа стъпка към един по-добър и по-мирен свят.

Andrew_Carnegie,_three-quarter_length_portrait,_seated,_facing_slightly_left,_1913

Снимка: By Theodore Christopher Marceau – Library of Congress, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1429049

Оптимист, заклет анти-роялист, любознателен и интелигентен, Андрю Карнеги е не само един от най-богатите мъже в историята, но и „бащата“ на модерната филантропия. От шотландското градче Дънфърмлин, през железните пътища на Новия свят, до „Евангелието на богатството“, животът му е доказателство, че упоритостта и трудолюбието се отплащат. В своя пик богатството му достига до съвременните 350 млрд. долара, за сравнение – състоянието на Бил Гейтс се изчислява на 100-136 млрд. долара. Творец на собствения си успех, Карнеги се отличава от други свои съвременници с голямото си сърце и идеи за бъдещето или казано с негови думи: „Човекът, който умира богат, умира озлочестен!“
1835 е годината, в която английският става официален език в Индия, Ханс Кристиян Андерсен издава първият си сборник с приказки, Васил Априлов открива първото българско училище в Габрово, а в далечна Шотландия в дома на Маргарет и Уилям Карнеги на бял свят идва Андрю.

Домът им е скромен и се състои само от една стая, която служи за хол, трапезария и спалня. Своята амбициозност и борбеност, Андрю наследява от баща си, който не се задоволява с положението, в което се намира, а започва усърдна работа в сферата на производството на дамаски. Семейството се премества в по-голям дом, а двамата им сина започват училище. За съжаление, настъпват тежки времена, както за семейния бизнес, така и в страната като цяло, тъй като териториите й са обхванати от глад. Бремето на недоимъка пада върху плещите на Маргарет, но дори нейният труд не стига. Притиснати до ръба, семейство Карнеги са принудени да поискат заем от свой роднини и благодарение на това успяват да емигрират в САЩ.
Новият свят е като бяло платно за всеки младеж уверен във възможностите си и надъхан с ентусиазъм.

Веднага след пристигането си, Андрю, който е на 16 години, започва да допринася за семейния бюджет. Първата му работа е във фабриките за текстил като момче, което зарежда макарите на шивачките. Доходът от нея е 1,20 долара на седмица (35 долара дн. валута). Трудолюбието на младежът не остава незабелязано и още същата година неговият началник го повишава и той започва да получава заплащане от 2 долара на седмица. Този отрасъл не е по сърце на Андрю и още на следващата година той се пренасочва професионално към железопътния транспорт.

Първоначално работи като вестоносец, впоследствие като телеграфист, докато на 24 години не става управител в железопътната компания Пенсилвания. Неговият началник –Томас Скот е първият, който насочва вниманието на Андрю към света на инвестициите и го подтиква да закупи акции от компанията „Адамс Експрес“. Майката на бъдещия милиардер го подкрепя за пореден път като ипотекира домът им, за да предостави необходимите средства. Андрю не спира до тук, а изкупува и дяловете на първата компания за спални вагони в САЩ.
Още от този начален етап на създаване на своята финансова империя, той знае, че може да разчита изключително много на семейството си и затова се подсигурява с тяхната подкрепа и партньорство.

DIGITAL CAMERA

Родната къща на Андрю Карнеги

Снимка: By user:kilnburn, Attribution, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=5887437

По-малкият му брат – Том става негов секретар, а братовчедка му става първата жена-телеграфист в историята на страната. От този ранен етап на развитие двамата братя стават неразделни не само в личен, но и в бизнес план. Андрю е човекът с визия, размах и нюх за потенциални печалби, докато брат му се грижи за детайлите и талантът му се разгръща по време на разрастването на бизнеса със стомана.
След като получава солидни финансови доходи от железопътния транспорт, Андрю насочва вниманието си към други отрасли и инвестира в производството на желязо и параходи, както и в добива на нефт. Скоростното развитие на капиталовложенията му се случва благодарение на Гражданската война, която избухва през 1861 г. Нуждата от жп линии, телеграфисти и желязо за оръжията е добре дошло за г-н Карнеги.

Този конфликт спомага за разрастването на неговия бизнес и почти го превръща в милионер. Андрю вярва, че индустрията е задвижвана от тристранен съюз между „труда, капитала и възможностите, които се откриват“.
Отрасълът, който го прави един от най-богатите мъже в света е добивът на стомана. Освен чрез изкупуване на дялове и сливане на по-малки компании, Андрю постига това чрез по-евтиното масово й производство и вкарването на чугуна в този процес, който бил подходящ за строеж на пътища, но не и на сгради. През 1901 г. се създава Ю Ес Стийл, която е първата корпорация в света с капитал над 1 млрд. долара. Същата година Андрю разпродава напълно дяла си в компанията, а печалбата му се изчислява в златни бонове.

Две събития хвърлят сянка върху бляскавата кариера на г-н Карнеги, но те са свързани косвено с неговото име. Първото е голямото наводнение в Джоунстаун през 1889 г., което взима над 2000 жертви и е причинено от недобре построен ексклузивен клуб за богати предприемачи, един от които е самият Андрю. Второто събитие е една от най-големите стачки в историята на САЩ, която продължава повече от 140 дни. Конфликтът е между Стоманената компания на Карнеги и синдикатът на работниците му. Равносметката от този кървав сблъсък е 10 загинали и опит за покушение над дясната ръка на Андрю – Хенри Фрик. Събитието води до пълен разлив в отношенията между двамата партньори. Карнеги е възмутен от действията на Фрик и от черното петно, което пада върху неговото име и това на компанията му.

Съвременниците му описват Андрю като търпелив, внимателен и интелигентен мъж с весел нрав и голямо сърце. Освен всички останали качества, той до голяма степен е самоук и както отбелязва по-късно – получава образованието си от книгите. Когато е на 16 години, полковник Джеймс Андерсън, който е сред заможните граждани в американското градче, в което живее семейство Карнеги, отваря вратите на богатата си библиотека за всички бедни работещи момчета. Андрю не само обогатява своите познания, но и примерът на този мъж слага траен отпечатък върху живота му и впоследствие вдъхновява част от неговите дела.

Andrew_and_Thomas_Carnegie_-_Project_Gutenberg_eText_17976

Андрю с брат си Том

Снимка: Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=887247

През 1889 г. Андрю пише знаменитото си есе „Евангелия на богатството“. То очертава основните му идеи по отношение на филантропията и отговорността, която носи новата класа от само издигнали се бизнесмени. Според него, единственият начин да се избегнат негативните последици от неравенството във финансовото състояние на хората е чрез усилена обществена и дарителска дейност от страна на богатите или казано с други думи – те трябва да раздадат по един премислен и обоснован начин натрупаното си състояние. Ако беше стигнал само до тук, Карнеги щеше да е един от много философи на икономиката, но той решава да превърне думите си в дела и до края на живота си успява да осъществи всичките си идеи, а именно – раздава цялото си богатство.

Той основава колежи, университети, училища, неправителствени организации и сдружения. Сред известните му вложения са: Карнеги Хол, Музеят Карнеги в Питсбърг, Институтът за научни изследвания „Карнеги“, както е редица тръстове, сред които „Тръстът на университетите в Шотландия“. Освен всичко останало той помага на Букър Т. Уошингтън да учреди „Националната лига на чернокожите бизнесмени“. С негови средства са основани повече от 2000 библиотеки по света, като 1600 от тях са на територията на САЩ. В своите речи той посвещава част от тези библиотеки на полковник Андерсън, човекът, който е допуснал Андрю до необятният свят на книгите: „Свободната библиотека е предопределена да бъде неразрушимата основа на добродетелта на всички жители.“

Брат му е най-близкият му приятел и той понася тежко преждевременната му смърт вследствие на пневмония. Човекът обаче, който заема най-голямо място в сърцето на Андрю е неговата майка – Маргарет. Тя винаги го е подкрепя, окуражава и подпомага. За него и брат му тя е „майка, детегледачка, медицинска сестра, готвачка, учителка и светица“. В своята автобиография той я нарича „свещена“, а в посвещението на първата си книга се обръща към нея с думите „на любимата ми героиня“. Той живее с майка си и се грижи за нея до края на живота й, като тя е винаги с него, дори по време на някои бизнес пътувания.

Неговата отдаденост към нея е и причината да сключи брак едва след като тя не е вече на този свят и така на 51 години той се жени за 20 години по-младата от него – Луиз Уитфийлд. Десет години по-късно тя ражда неговото първо и единствено дете – дъщеря, която той кръщава на майка си – Маргарет. Предбрачният им договор е много интересен, тъй като в него той уточнява намерението си да раздаде приживе цялото си състояние, като й оставя годишен доход от 20 000 долара (няколко млн. в дн. валута). Вероятно някои жени не биха били щастливи от подобен развой, но Луиз не е от тях. През целия им съвместен живот тя подкрепя филантропската дейност на съпруга си, а след смъртта му пише увода към неговата автобиография, който е изпълнен с топлота.

Докато е жив Карнеги раздава над 350 млн. долара (приблизително 76 млрд. долара) от богатството си. Последните години от живота си той посвещава на борбата си за световен мир. Според съпругата му именно разочарованието от опитите да го постигне са част от причините за смъртта му: „…световното бедствие беше твърде голямо. Сърцето му не можа да го понесе.“ Първата световна война разрушава мечтата му за премахване на международните конфликти. Той умира само 2 месеца след подписване на мира във Версай през 1919 г. И днес Андрю Карнеги се смята за един от най-богатите предприемачи в историята, но това, което го отличава от много други е голямото му сърце и неговата мечта за един по-образован и по-миролюбив свят.

 
 
Коментарите са изключени

Джон Атанасов – истинският създател на компютъра

| от Александър Николов |

Джон Винсент Атанасов е роден във фермата на дядо си, намираща се на няколко мили западно от Хамилтън, Ню Йорк, на 4 октомври 1903 г. Джон е първото дете в семейството на Иван Атанасов, електроинженер, и Ива Луцена Пърди, учител по математика. Майката на Атанасов, Ива Лусена Пърди е от старо американско семейство от ирландски произход. Бащата на Атанасов Иван Атанасов е имигрант от България с доста интересна история и заема важна роля в живота на Джон Атанасов.

Училищните му години са нормални. Той е добър ученик и проявява младежки интерес към спорта, особено към бейзбола. Този интерес избледнява, когато баща му закупува нова сметачна линия, за да му помогне в работата си. 9-годишното момче остава очаровано от нея. Той внимателно прочита инструкциите и се изумява, че може да получи верни отговори.

Така започва да се интересува от математическите принципи, стоящи зад функционирането на сметачната линия и изучаването на логаритми. С помощта на майка си Джон минава към алгебра на по-високо ниво. В рамките на няколко месеца забързаният 10-годишен младеж напредва до степен, в която няма нужда от помощ.

Когато Джон трябва да влезе в гимназия, семейството се мести във ферма в Олд Чикора, Флорида. Завършва курса на Училище Мулбери след две години с отличен по наука и математика, а на 15 вече успява да вземе и гимназиалната си диплома. Дотогава той вече знае, че иска да бъде теоретичен физик.

Работи година като търсач на фосфатни залежи, за да спести малко пари. През 1921 г. Джон постъпва във Флоридския университет в Гейнсвил. Тъй като университетът не предлага степен по теоретична физика, той започва да поема курсове по електротехника и 4 години по-късно получава бакалавърска степен по специалността.

Въпреки че има много оферти за преподавателски стипендии, включително и от Харвард, той приема тази от Държавния колеж в Айова, защото това е първото, което той получава и заради добрата репутация на институцията в областта на инженерството и науките. През юни 1926 г. Джон защитава магистърска степен по математика и се жени за Лура Меекс.

ATANASOFF_Pic^1_-_Flickr_-_Eye_Steel_Film

Снимка: By Eye Steel Film from Canada – ATANASOFF_Pic#1, CC BY 2.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=22040424

През март 1929 г. се записва в Университета на Уисконсин като докторант по теоретична физика. Работата по докторската му дисертация дава на Атанасов първия опит в сериозните изчислителни процеси. Той прекарва часове с калкулатор на Монро (една от най-модерните изчислителни машини на времето). По време на тежките седмици на изчисления, за да завърши тезата си, Атанасов придобива интерес да разработи по-добра и по-бърза компютърна машина. След получаване на доктора си по теоретична физика през юли 1930 г. се завръща в щатския колеж в Айова с решителност да се опита да създаде по-бърза, по-добра изчислителна машина.

Манията за намиране на решение на компютърния проблем води Атанасов до безумие през зимните месеци на 1937 г. Една студена нощ, разочарован след много обезкуражаващи събития, той се качва в колата си и започна да шофира на изток.

По-късно той ще разкаже в интервю: „Това беше вечер на шотландско и 200 мили каране, когато дойде концепцията за машина с електронно управление, която ще използва базови две (двоични) номера вместо традиционните базови – 10 номера, кондензатори за памет и регенеративен процес, за да се предотврати загубата на памет от електрическа повреда.“

След като изминава двеста мили, той влиза в крайпътно заведение в щата Илинойс. Там му идва и идея как да изгради този компютър, използвайки гърба на коктейлна салфетка.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Снимка: By User:Manop – Own work, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=887137

Още в началото на 1938 г. Атанасов създава общия електронен и логичен дизайн на автоматичен цифров компютър за решаване на големи набори от едновременни линейни уравнения и започва да търси финансиране. Търсейки помощник, Атанасов получава препоръка от своя колега и приятел професора по електротехника Харолд Андерсън за особено ярък студент по електротехника Клифорд Е. Бери и след кратка среща решава да го наеме. Конструкцията на прототипа се движи напред с голяма скорост и веднага след завършването му работи добре.

В края на 1939 г. Атанасов попълва заявление за финансиране на държавния колеж в Айова, а през декември 1939 г. прави демонстрация на прототипа пред служителите на колежа, който ги убеждава, че проектът на Атанасов е достоен за безвъзмездна помощ в размер на 5000 долара от изследователския съвет за да се изгради пълномащабна машина.

Към края на пролетта на 1940 г. проектът вече е в ход и се обсъжда фактът, че е необходимо да се предприемат стъпки за патентоване на машината (което никога не се случва), както и искане на допълнително финансиране за нейното завършване.

Атанасов с помощта на Бери, подготвят ръкопис с описание на функционалността и подробни чертежи на машината. Едно копие на този ръкопис е изпратено в края на 1940 г. на адвоката за патенти в Чикаго Ричард Р. Трекслер. Той е нает от щатския колеж в Айова, за да им даде съвети как да защитят изобретенията, включени в компютъра. 

С влизането на САЩ във Втората световна война Атанасов и Бери напускат Айова за военна служба, а работата по компютъра се прекратява. Атанасов оставя задачата да завършат патентоването на АВС на университетските служители. Това ще се окаже една от най-големите грешки в живота му.

Едва в края на 1948 г., при едно от посещенията си в Айова, Атанасов научава, че компютърът му е демонтиран. Нито той, нито Клифърд Бери са уведомени, че компютърът ще бъде унищожен. Запазени са само няколко части.

Атанасов никога не печели пари от изобретението си. След пенсионирането си  работи по частни проекти, когато през пролетта на 1967 г. за негова изненада се свързват адвокатите на три огромни компютърни компании – Контролна компания за данни (CDC), Honeywell и General Electric, относно спор с Sperry Rand Corporation за „ENIAC Patents“.

Изобретателите на компютъра ENIAC – Джон Моукли и Дж. Преспър Екерт кандидатстват за патента на своята машина през 1947 г. (издаден през 1964 г.) Междувременно Sperry Rand купува компанията на Моукли and Екерт. По този начин не само Honeywell, но и всички компании, произвеждащи електронни компютри, трябва да плащат патентни такси.

Адвокатите на Honeywell и CDC успяват по някакъв начин да научат за АВС. До този момент компютърът на Атанасов е споменат само в 3 кратки вестникарски съобщения и в книгата „Електронни цифрови системи на Р. К. Ричардс“. Ричардс е приятел на Бери, който видял машината на Атанасов през 1941 г., следователно книгата му вероятно е източникът на информация за адвокатите.

Screenshot_13

Джон Атанасов е нает като консултант от CDC и Honeywell, за да предостави цялата налична информация и да се съгласи да бъде свидетел в съдебния процес, който започва през 1971 г. В този процес CDC и Honeywell, с решителната помощ на Атанасов успяват да докажат, че Моукли и Екерт са използвали идеи от ABC.

Патентните претенции на Sperry Rand са отхвърлени, а патентът на Моукли и Екерт е класифициран като невалиден. По време на този дълъг процес, Атанасов прави много добро впечатление със своите маниери и показания, за разлика от Моукли, който променя показанията си под клетва три пъти и говори леко за Атанасов и неговия компютър.

Доказано е, че по време на първата си среща през декември 1940 г. Атанасов описва работата си на Моукли. Тъй като Моукли иска да види ABC, Атанасов се съгласява и го кани да го посети в Айова.

Когато съдия Ларсън обявява официалното становище на 19 октомври 1973 г., адвокатите на CDC и Honeywell и самият Атанасов се надяват, че това ще бъде краят. Ясна и недвусмислена констатация, че основните идеи на „ENIAC“ на Моукли са „произведени от Атанасов, а изобретението, заявено в ENIAC, произлиза от Атанасов“.

В обширни констатации съдия Ларсън заявява: „Екерт и Моукли първо не са измислили автоматичния електронен цифров компютър, а вместо това са взели този предмет от д-р Джон Винсент Атанасов“.

Съдия Ларсън постановява, че Джон Винсент Атанасов и Клифърд Бери са тези, които конструират първия електронен цифров компютър в щатския колеж в Айова през периода 1939-1942 г.

До края на дните си Атанасов работи в областта на компютърното образование за млади хора и разработва фонетична азбука за използване с компютри. Джон Атанасов е носител на много отличия и награди, като наградата за гражданска служба на ВМС на САЩ (най-високата чест на ВМС на САЩ, присъдена на цивилни граждани), пет почетни докторски степени, членство в Залата на славата на Айова Инвенторис и Националния медал на САЩ Технология, представена от президента Джордж Буш през 1990 г. Атанасов е притежател на около 30 патента.

Д-р Джон Винсент Атанасов умира на 15 юни 1995 г. от инсулт в дома си в Монровия. В негова чест през 1996 г. в Университета на Айова е построена реплика на ABC и е демонстрирана в няколко града в САЩ. Неговата история е чудесен пример за това, как скромността на един човек, може да му отнеме заслуженото място в историята. В този случай, за щастие за кратко.

 
 
Коментарите са изключени

А ние си мислехме, че кафето на морето е скъпо

Ценителите на кафето са известни със склонността си да набиват големи суми пари за висококачествени сортове от любимото си кафе. Луксозните зърна като тези от рода Кона или Сините планини са известни с изключително високата си стойност на пазара. Но над тях е Копи Лувак – най-скъпото кафе в света. Цената му може да варира, но Копи Лувак (което се превежда като „кафе от цибетка“) може да достигне цифри от $50 за 100 грама.

Това не е никак изненадващо като се има предвид, че на година се произвеждат едва 225 килограма за целия свят. 

Paradox hermaph 060924 ltn

Цибетка, наричана още Индокитайски мусанг

Изненадващ може да бъде обаче причината за рядкостта на това кафе. Не са точно растенията, които се срещат рядко, а отпадъците на цибетката. Кафените зърна не са Копи Лувак, докато не минат през храносмилателната система на животинка от вида paradoxurus hermaphroditus, или Азиатската палмова цибета.

CoffeeBerry

Плодовете на растението кафе

Палмовите цибетки са нощни животни с размерите на котка, които обитават дърветата на югоизточна Азия и индонезийските острови. Те много обичат черешките на растението кафе, които хапват цели, но храносмилат само външната част, а зърното в средата се изхвърля цяло. Хората, които произвеждат Копи Лувак, разказват, че въпреки непокътнатия външен вид на кафените зърна, отвътре те са преминали през трансформация, при прехода си през цибеткената система. Дали заради ефекта на храносмилателните ензими върху зърната, или заради това, че животинките избират само най-зрелите кафени плодове, преработените зърна, които оставят след себе си, имат уникален вкус.

В момента, по-голямата част от добива на това ценно кафе е продадена в Япония, въпреки че започва да се появява на пазарите в САЩ и Европа. Ограничеността на добива гарантира висока цена. Вкусът на Копи Лувак се описва като уникален, с комплексни карамелови нотки и земен или дивечов вкус.

Вече кафетата по летищата и морските курорти не ни се струват толкова скъпи.

 
 
Коментарите са изключени

Екзорсизмът на Майка Тереза

| от |

Както знаем, християнството не е единствената религия, която практикува екзорсизъм. Индуизмът, юдаизмът и ислямът имат своите аналогични ритуали. Християнските екзорсизми обаче, и католическите, и протестантските, получават най-много пиар. Филми като „The Exorcist“, „The Rite“ и „The Exorcism of Emily Rose“ популяризират сериозно този процес, дотолкова, че днес дори се използва като шега в определени ситуации. В следствие на това католическата църква в САЩ през 90-те години прави едва 1 официален екзорсизъм, а през 2001 те вече са 10.

Много известни фигури на Католическата църква участват в тези прочистващи ритуали – папа Йоан Павел II, папа Франциск. В случая на Майка Тереза, тя самата е обект на екзорсизъм. 

Mother Teresa 1

 

Анеза Гонджа Бояджиу 

Майка Тереза преподава в девическо училище Света Богородица в Калкута, където през 1944 е назначена за директорка. Две години по-късно, на 10 септември 1946, докато пътува с влак от Дарджилинг до Калкута, получава призив да помага на най-бедните; така, още две години по-късно, тя напуска, за да получи медицинско образование и да започне дейност по призванието си. В началото е трудно, както тя сама пише в дневника си: „Господ иска да съм свободна монахиня, покрита с бедността на кръста.“

Но продължава с работата си, за което през октомври 1950 получава и награда – Ватиканът й дава разрешение да направи своя религиозна общност: Мисионери на милосърдието. Тази организация започва в Калкута с едва 13 члена, но до смъртта на Майка Тереза през 1997 те вече наброяват 4 000 души от цял свят, които се грижат и поддържат сиропиталища, хосписи и други благотворителни организации. За работата си Анеза Гонджа Бояджиу, както е истинското й име, получава множество признания и отличия, включително и Нобелова награда за мир през 1979.

С годините жената започва да страда от проблеми със сърцето. Тя получава първия си сърдечен удар, когато отива на среща с папа Йоан Павел II през 1983, а следващият се появява 6 години по-късно, през 1989. Тя предлага да се оттегли от началството на Мисионери на милосърдието през 1992, когато в Мексико на фона на сърдечните й проблеми заболява от пневмония. Нейните сестрите обаче изразяват абсолютна увереност в лидерските й качества и Майка Тереза все пак продължава да служи.

През 1996 здравето й отново се влошава – инцидент през април я оставя със счупена ключица, а през август се разболява от малария. Тя също е претърпява недостатъчност на лявата сърдечна камера, което изисква операция на сърцето. По време на престоя си в болницата през 1997, Майка Тереза не успява да намери покой и да спи спокойно.

Архиепископът на Калкута, Хенри ДиСуза, е обгрижван от същия доктор, докато лежи по същото време като Тереза, също за сърдечни проблеми. Когато разбира за нощните й тревоги, той решава, че жената е обладана от дявола и затова има проблеми със съня. „Когато докторите казаха, че не могат да намерят медицински причини за безсънието й, помислих си, че може би е атакувана от дявола… Исках да се успокой и затова накарах свещеник, в името на църквата, да извърши екзорсизъм.“

След известно колебание (откровен спор) относно реалната нуждата от екзорсизъм в настоящата обстановка и дали въобще Майка Тереза е в достатъчно ясно съзнание, за да може да реши в полза на ритуала вместо да се ориентира към по-традиционни молитви. ДиСуза предлага местният свещеник, отец Росарио Стросио от Сицилия, да извърши пречистването.

По-късно ДиСуза ще каже, че отецът само се е молил над Майка Тереза, за да й помогне да се отърве от безсънието и да помогне на вътрешния й мир и че в никакъв случай не казва, че Тереза е обладана от зъл дух. Самият отец Стросио обаче казва, че е прочел „молитви за екзорсизъм, за да се махнат злите духове“, докато е до леглото й.

Архиепископ мълчи за ритуала цели 4 години след смъртта на Майка Тереза и действията му, както вече отбелязахме, предизвикват объркване у мнозина. Католическата църква традиционно прибягва до екзорсизъм чак след много и изчерпателни изследвания, които са отхвърлили всяка физическа и психическа причина за конкретното безпокойство. Това е причината професорът по социология и антропология от Университета в Фордхам, Майкъл Кунео, да смята, че ДиСуза и отец Стросио са извършили неформален екзорсизъм, който се използва при кръщенета и за умиращите, наричащ се „обред на освобождението“.

Какъвто и да е случая, по официална информация ритуалът проработва. Архиепископ ДиСуза твърди, че сестрите, които се грижели за Майка Тереза, са му споделили, че след него тя спала съвсем спокойно.

 
 
Коментарите са изключени

Свиркащият език от Канарските острови

| от |

За някои хора свиркането с уста е много повече от начин да повикаш кучето си. Езикът „силбо гомеро“, който все още се говори на Канарските острови, се свирка вместо да се изговаря по начина, по който вие четете този текст в главата си. Не само че е изключително интересен начин на комуникация, но и има доста голям обхват като позволява на разговарящите да се чуват над 3 километра без никакви помощни средства.

Силбо гомеро се използва от хиляди години на Канарските острови и е бил доста полезен преди мобилните телефони. В миналото с едно просто изсвиркване хората са могли да се разберат от двата края на острова или да се намерят в навалицата.

За нас езикът звучи като песен на птички. 

Demostración de silbo gomero, La Gomera, España, 2012-12-14, DD 01

Демонстрация на силбо гомеро в ресторант на остров Ла Гомера (един от седемте Канарски острови)

За да „говори“, един „силбадор“ (испанската дума за човек, който говори силбо гомеро) просто пъха пръст в устата си, с които ще променя тона на свирнята, докато с другата си ръка насочва посоката на звука. Езикът представлява свиркова форма на местният испански диалект. С помощта на 5 „гласни“ и 4 „съгласни“, силбадорът има на разположение над 4 000 думи. Трябва да се има предвид, че свиркането не е винаги много ясно и човек често трябва да се повтаря, както и да разчита до значителна степен на контекст.

Не се знае много за произхода на езика. Създаден е от местните на острова и след това е адаптиран за испанския след 16 век. Подобни подсвиркващи езици са забелязвани в Гърция, Турция, Китай и Мексико, но никой от тях не е толкова развит и комплексен колкото силбо гомеро.

La_Gomera_1

Пейзаж от остров Ла Гомера

Уви, в последните години езикът се използва все по-малко и по-малко, защото основното му предимство – далекобойността му – се надминава от мобилните телефони. Има, разбира се, опити това интересно и до голяма степен уникално културно наследство да бъде запазено, като се настоява децата да го изучават в училище.

И накрая – ако смятате, че ще ви разкажем за този език без да ви дадем пример, то вие сте в дълбока заблуда:

 
 
Коментарите са изключени