shareit

Иван Вариклечков – бащата на родния флот

| от |

Понякога можем да съжаляваме, че родната история продължава да стои в архивите, вместо да се дигитализира и да позволи свободен достъп. За мнозина може да бъде дори смешно, че въпреки глобалната дигитализация, някои особено ценни документи остават запазени на книжен носител. Именно там живее и историята на един особено интересен българин, чиято мемориална плоча всяка година се превръща в повод за изразяване на почит. Говорим за Иван Петров Вариклечков.

Той е български офицер от флота, контраадмирал и в последствие командващ на Българския военноморски флот. Роден е на 7 юли 1891 г. в София. Той е едно от четирите деца на майор Петър Вариклечков и следва стъпките на баща си, като завършва Военното училище в София с артилерийска специалност. Иван Вариклечков ще има много поводи да демонстрира не просто впечатляващи умения, но и талант в плаването. Първото му назначение е в брегова батарея. До днес се смята за баща на родния български флот и историята му е достойна за филм, макар и той самият дълго време да остава забравен. Ще открием много и най-различни истории, макар и някои да са далече от истината. Нека обаче да започнем малко по-далече. В едно не толкова сигурно време, Вариклечков успява да се запали много по плаването.

През Първата Световна война служи на немски кораби и подводници, като по това време е плавал в Северно море и в Атлантическия океан. Не е сигурно и не можем да потвърдим дали под неговото командване е взел участие в битката за Балчик, но се смята, че Иван Вариклечков е бил командир на Подводник №18 UB-8, като в историята на военноморското дело сме разполагали с две подводни лодки по това време. Каква е историята на този плавателен съд. Въпросната е предоставена на България, но първоначално е плавала под немски флаг. Въпросният клас се произвежда в Германия, но се сглобява в австро-унгарското пристанище Пула. След като България иска такъв плавателен съд, на 25 май 1916 г. успява да го преведе в бойна готовност. Прави се демонстрация, като на борда присъстват князете Борис Търновски и Кирил Преславски.

Същата година пристига още една подводница UB-7, която обаче при грешка в управлението, потъва заедно с офицера на борда ѝ. Ето защо по време на Първата Световна война, България разполага с една подводница. Обикновено се смята, че по документи трябва да събира около 17 души, но опитните моряци и офицери често достигали около 20 души. Можем да приемем, че въпросният боен кораб е бил приятно разглеждан и желан. Тогава Иван Вариклечков е само мичман I ранг. Подводници са необходими и много от немските плавателни съдове успяват да се базират в Цариград, за по-сериозна отбрана и противодействие срещу руския боен флот. На 14 октомври 1915 г. UB-8, заедно с UB-7 се намират на пристанището във Варна, тогава Евксиноград. Преминаващите руски бойни кораби решават да ударят черноморския град, но не подозират, че в дълбините на морето се крият неочаквани тайни.

Подводник_№18

Било е достатъчно от опитните адмирали да забележат изпускането на баластра от подводните лодки и бързо да напуснат пристанището, прекратявайки своя безпроблемен обстрел, тогава и двете лодки са под немски флаг. Подводник №18 има маршрути от Варна-Калиакра и обратно. Използвана е за разузнавателни мисии, след като успява да премине минното поле на румънското пристанище Кюстенджа. Впрочем ще открием, че самият Вариклечков разработва и показва техника за преминаването на тези препятствия до края на войната. Подводницата предава разположението на вражеските сили. На връщане имат среща с руски подводници, които плават на повърхността, не се стига до сражение, защото сонарите на руските подводници заработват трескаво и скоро изчезват – тук скоростта ги спасява от потенциални жертви.

На 13 декември 1916 г. руски кораби атакуват Балчик. Обстрелът е безмилостен и това принуждава родното командване да изпрати варненската артилерия за допълването на отбраната. По това време обстрелът се води от бронираният крайцер „Память Меркурия“ и „Новик“. Преди да дойде родната подводница и да охлади всички страсти, боят между двете артилерии е бил доста неравностоен и свиреп. Смята се, че „Память Меркурия“ има много по-висококалибрени оръдия, с които води бой от около 8-10 километра разстояние. Мощността на този кораб превъзхожда наземната батерия около 70 пъти. На брега родните артилеристи успели да превърнат батерията в автоматично оръдие, след като в рамките на 40 секунди изстрелвали по 1 снаряд, макар и само 44 килограмов – руските крайцери стреляли с около 3-тонни снаряди – очевидци споделят, че по време на боя са изстреляни около 186 снаряда, като 4-5 са поразили въпросният тежък кораб.

1280px-Pamyat'Merkuriya1914-1917a

Руският крайцер „Память Меркурия“

Според руски записи, техният плавателен съд е бил добре брониран и няма как да се притеснява от подобни щети, но според независими очевидци, след оттегляне е бил отчетен взрив в кармата и помпите трябвало да теглят вода от няколко отсека, преди да се стигне до ремонт. Български и немски авиатори също помагат за атакуването, провеждайки три атаки с авиационни бомби – всяка от по 20 килограма. Целта там не е била да наранят кораба, който надали би се разклатил, но целта е била редуцирането на екипажа. Погледнато от технологично време, двата руски крайцера са можели съвсем спокойно да вземат превес, докато не пристига подводницата и не охлажда страстите – торпедното нападение е можело да ги неутрализира моментално. Според легендата през 1917 г.

Подводник №18 е реквизиран от френската армия в Цариград и се нарязва и продава. През 2011 г година началникът на ВМС контраадмирал Пламен Манушев съобщава, че родната подводница е била открита още през 2010 г. на около 13 мили югоизточно от Варна, като до този момент няма информация, кой е успял да я потопи. Иван Вариклечков не се намира на борда ѝ по това време. Архивите разкзват, че тогава е бил и командир на миненосеца „Смели“ – не трябва да забравяме, че същият участва в битка срещу турския круизър „Хамидие“ и въпреки неравната борба, същият кораб се изтегля на буксир чак в Цариград, плавайки назад – така и не се завръща обратно в Черно море. Когато България излиза от Първата Световна война, именно Иван Вариклечков помага на френски части да преминат Дунав, като е награден с френски орден „Почетен легион“. Тук започва и едно много сериозно кариерно развитие.

През 1931 г. е началник щаб на флота, командир е и на Дунавски речен полк и същата година заминава на специализация в  Германия, като преминава около 30 корабни и брегови поделения. Вариклечков е един от отличниците в немския флот. При завръщането си през 1932 г. е автоматично назначен като преподавател и започва да подготвя морските кадри на страната. Само две години по-рано е издал монографичен труд „Съвременно състояние на подводното дело“. Там прави анализ на състоянието на подводния флот на всяка от великите сили, при това изключително точен. Споделя за битка между британски боен кораб и немска подводница и макар никога да не потвърждава откъде е събрал тази информация, мнозина смятат, че самият Вариклечков по спомен разказва всичко, което се е случило в тихата подводничарска битка.

Особено влияние и активност има в създаването на Българския народен морски  сговор. Там адмиралът обръща много внимание на задължителното развитие на морския флот, говори за неоценения му потенциал, особено след като разполагаме с излаз към море. Прави анализ на морското и речно корабоплаване. Освен подготовката на бойни кадри, негова основна мисия е да изкара и колкото се може моряци за търговското корабоплаване. Той е и част от българската делегация в Монтрьо през 1936 г. и настоява на страната да се позволи свободно плаване в България, по това време санкциите от Първата Световна война все още тегнат. Не трябва да забравяме, че една година по-рано е помогнал и за закупуването на 7000-тонният параход „Родина“, който автоматично започва да служи на Българското търговско параходно дружество. Именно Вариклечков успява да получи най-добрата цена, като тайната се крие в познанството с немския адмирал Редер – бивш командващ на Германския военен флот. Именно при него Вариклечков е специализира и след 3 години се е явил, за да поиска закупуването на кораб, очевидно е, че отношенията между двамата са били достатъчно добри, защото България успява да се сдобие с немския „Айзенах“, който по-късно се прекръства на „Родина“. В онзи момент е най-модерният кораб на дружеството.

800px-Вариклечков_Иван

Интересен факт е, че веднага след закупуването, друга немска компания предлага още по-висока цена за плавателния съд, но България отказва да го продаде. По време на Втората Световна война негов основен фокус е заздравяването на същото дружество и стабилизирането му, поради простата причина, че има много сериозно бъдеще в него. Получава командването на родния флот за периода 1933-1935 г., като първата му задача е да закупи заградителни мини. През 1935 г. е един от близките хора на Борис III, а през следващата е флигел-адютант на негово величество и дори се смята за негов любимец. През 1937 г. отново е командир на флота, като този път закупува катери „Люрсен“ и разработва бойни планове. Същата година става и първият действащ контраадмирал на Българския военноморски флот. След това е и командир на Морската дивизия. Тук обаче идват някои основни противоречия.

На 10 октомври 1939 г. се провежда специален коронен съвет, където ще се обсъжда включването на България на страната на Германия. Именно Вариклечков е против този ход, както се случва и през Първата Световна война, но тук има и някои основни разлики – не се включваме по желание. Като човек владеещ немски, френски, английски и руски, контраадмиралът имал какво да каже по темата и не смятал, че Германия е подготвена за толкова мащабна война. За дързостта си е уволнен от армията и се препитава като фермер. По ирония на съдбата, неговата съпруга е германка – Вилма-Луиза Отто и има син на име Крум.

При предаването на поста, Вариклечков не се включва повече във военни действия. На 9 септември 1944 г. е арестуван, лежи в лагери и затвори, като историята не разказва нищо по тази тема, а след като е освободен, остава без военна пенсия и потъва в забрава. Макар и да има добри приятели като генерал Иван Михайлов, бившият адмирал така и не иска помощ. Умира на 23 февруари 1974 г. Като на 7 юли 2011 г. е открита паметна стена на негово име във Варна – краси Щаба на флота.

Снимки: Wikipedia

 
 
Коментарите са изключени